Jump to content
hristo

1918_09_15 Не може да се укрие

Recommended Posts

От книгата "Дали може", Беседи от Учителя, София, 1942. (стар правопис)
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на книгата



 

Не може да се укрие

 

„Градъ, поставенъ на планина, не може да се укрие”. Матея 5:14.

„Не може да се укрие”. Какво не може да се укрие? — Градъ, поставенъ на планина. Това е образъ, фигура, която показва, че езикътъ на Христа е живъ, образенъ, фигуративенъ. Изобщо, езикътъ, съ който хората си служатъ, е повече фигуративенъ. Подъ „фигура, образъ”, разбираме външната страна на даденъ предметъ. Ако разглеждате само външната страна на единъ предметъ или плодъ, ще имате частична представа за него, главно за фигурата или образа му. Ако искате да знаете неговото съдържание и смисълъ, трѣбва да проникнете въ вѫтрешната му страна. И геометрията си служи съ фигури. Напримѣръ, тя изучава триѫгълника, четириѫгълника, петоѫгълника, многоѫгълника, крѫга, като форми, но тѣ иматъ сѫщо така съдържание и смисълъ. Какво означава крѫгътъ? — Вѣчность. Центърътъ и двата диаметъра въ крѫга показватъ, че вѣчностьта се е самоопредѣлила. Ако окрѫжностьта, т. е. кривата линия, се махне, оставатъ само диаметритѣ — кръста, символъ на грѣхопадането. Значи, кръстътъ е създаденъ следъ разпъването на Христа. Така се разглежда крѫгътъ въ живата геометрия. Обаче, обикновената геометрия го разглежда като фигура, съ свой центъръ, съ диаметри. Тя разглежда дължината на окрѫжностьта, лицето на крѫга и тамъ спира.

Христосъ казва: „Вие сте виделината на свѣта; градъ, поставенъ на планина.” Като четете Откровението, виждате, какъвъ е този градъ, поставенъ на планина. Българитѣ сравняватъ здравия, младия момъкъ съ планината и казватъ за нѣкого: Левентъ момъкъ е той, планина човѣкъ. Това е поетически изразъ, съ съдържа ние и смисълъ. Следователно, умнитѣ, силнитѣ и здравитѣ хора се сравняватъ съ планини, съ високи върхове, съ високи дървета. „Градъ, поставенъ на планина” подразбира нѣщо организирано, поставено между разумни хора. Това нѣщо не може да се укрие. Главата на човѣка е градътъ, а тѣлото му — планината. Следователно, всѣка глава, поставена на таково тѣло, не може да се укрие. Глави, които ходятъ вечерь, могатъ да се укриятъ; но такива, които ходятъ презъ деня, на свѣтлината, никога не могатъ да се укриятъ. Съ други думи казано: Който има свѣтлина въ себе си, не може да се укрие. Обширенъ, величественъ е градътъ, който е поставенъ на свѣтлина. Ще кажете, чe главата на човѣка е малка. Значи, макаръ и на свѣтлина поставенъ, този градъ е малъкъ. Не е така. Човѣкъ изглежда малъкъ, защото е представенъ перспективно. И главата му е малка по сѫщата причина. И слънцето изглежда малко, въ видъ на малъкъ дискъ. Ако е близо, можете да го хванете съ рѫка. Малкитѣ деца го рисуватъ въ видъ на малъкъ крѫгъ. Въ сѫщность, малко ли е слънцето? Нашитѣ разбирания за природата сѫ като детинскитѣ за слънцето. Обаче, има голѣма разлика между детинскитѣ схващания на хората за природата и нейната сѫщность. Като дойдете следъ две хиляди години на земята, вие сами ще се смѣете на сегашнитѣ си разбирания, ще се чудите, какъ е могълъ човѣкътъ на XX в. да мисли и разбира нѣщата като дете. При това, тѣ пакъ се съмняватъ и поставятъ всѣко нѣщо на критика. Защо и тѣ, като децата, не приематъ знанието на вѣра, безъ критика и съмнение? Има знания, които трѣбва да се поставятъ на критика; обаче, има знания, които идатъ от вѫтре, отъ човѣшката душа, и трѣбва да се приематъ безъ съмнение и критика. Съмнението е червей, който се срѣща въ голѣмитѣ дървета. Съ своето чоплене и скърцане, червеятъ критикува дървото и се запитва, кой го е създалъ, какъ е направено и т. н. Критикътъ червей се размножава въ дървото, дето и неговитѣ деца продължаватъ сѫщата работа — скръцъ скръцъ, критикуватъ дървото, докато единъ день то изсъхне, падне на земята и изгние. Ще кажете, че съмнението и критиката водятъ къмъ знанието. Каква критика е тази, която руши и събаря голѣмитѣ дървета? Истинска критика е тази, която освѣтява пѫтя на минувачитѣ и ги предпазва отъ опаснитѣ мѣста.

„Вие сте градъ, поставенъ на планина”. Градътъ е сборъ отъ разумни хора, които сѫ поставени на планина. Планината пъкъ е цѣлото човѣчество. Значи, всѣки разуменъ човѣкъ е поставенъ срѣдъ човѣчеството, да свѣти на хората. При това положение, разумниятъ човѣкъ никога не може да се укрие. Ученитѣ сѫ изчислили, че този градъ. т. е. човѣшката глава има три билиона и 690 милиона клетки. Можете да си представите, какво грамадно число клетки се съдържатъ въ човѣшкия мозъкъ. На земята сѫществуватъ около два и половина милиарда хора, и ние казваме, че това число е грамадно. Какво ще кажете тогава за клеткитѣ въ човѣшкия мозъкъ, когато хиляда милиарда правятъ единъ билионъ? Можете ли да си представите, какво нѣщо е човѣшката глава, която има три хиляди милиарда и 600 милиона клетки, т. е. поданици въ своя градъ? Тѣ влизатъ и излизатъ презъ 12 врати, за да възприематъ знанията. Вратитѣ на човѣшката глава представятъ главнитѣ центрове —
сѣтива, чрезъ които човѣкъ възприема знанията.

Съвременнитѣ окултисти казватъ, че днесъ човѣкъ разполага съ петь сѣтива, които още не сѫ напълно развити. У нѣкои хора се развива, или е развито вече шестото сѣтиво. Въ бѫдеще постепенно ще се развиватъ и останалитѣ седемь. Значи, 12тѣ врати въ човѣшката глава отговарятъ на 12тѣ сѣтива. Сегашниятъ човѣкъ има обоняние, но не може да усѣща миризми на повече отъ стотина до двеста метра. Въ това отношение, кучето има по-силно обоняние отъ човѣка. То може да открие заека само по следитѣ му. Човѣкъ казва, че съ очитѣ си гледа и вижда всичко. Въ сѫщность, той вижда само близкитѣ предмети и мисли, че това е реалниятъ свѣтъ. Това не е виждане. Да гледашъ нѣщата, които стоятъ предъ носа ти, това е гледане, но не е виждане. Вижда само онзи, който се движи въ всички свѣтове безъ спъване. Спъне ли се нѣкѫде, той не вижда още.

Нѣкои казватъ, че човѣкъ трѣбва да се сблъска съ реалностьта на живота, за да го разбере. Съ други думи казано: Съ своето гледане на нѣщата, човѣкъ трѣбва да се сблъска съ реалностьта, за да разбере, че това, което мисли, не е вѣрно. Само така той ще измѣни своитѣ стари възгледи за живота. Майката и бащата казватъ на децата си, че трѣбва да измѣнятъ своитѣ възгледи за живота, да приематъ новото. Тѣ започватъ добре, но после пакъ се връщатъ къмъ старото н свършватъ зле. Докато е малко, детето вѣрва на родителитѣ си, като на Бога. Като започне да разбира, то вижда, че майка му и баща му сѫ го плашели съ недействителни сѫщества, съ караконджовци, съ вампири и др. То гледа критически на родителитѣ си и не имъ вѣрва вече. Не само това, но и децата си изработватъ своя философия за живота и казватъ: Не е нуждно всѣкога да се говори истината. Може нѣкога да се прилага и лъжата. Децата виждатъ, че родителитѣ критикуватъ, съмняватъ се, нѣматъ довѣрие единъ въ другъ и започватъ да ги подражаватъ. Защо трѣбва хората да се съмняватъ, когато могатъ да живѣятъ въ абсолютната истина? — Защото нѣматъ достатъчно свѣтлина. Днесъ свѣтътъ е пъленъ съ проповѣдници, но още не се е оправилъ. Защо? — Защото и проповѣдници, и майки, и бащи, и учители, вѣрватъ първо въ себе си, а после въ Господа. Тѣ се раздѣлятъ на особени мнения, и всѣки защищава своето. Свѣтътъ е пъленъ съ бащи и майки; тѣ сѫ проповѣдници на своитѣ деца. Значи, свѣтътъ е пъленъ съ попове и попадии. Какво означава думата „попъ”? — Баща. Една българска поговорка казва: „Вържи попа, да е мирно селото!” Думата „ попъ” е употрѣбена тукъ въ лошъ смисълъ, вмѣсто дяволъ. Значи, вържи дявола, да е мирно селото. Тази поговорка не е права. Думата „попъ” означава баща; всѣки свещеникъ е баща. — На какво? — На истината.

„Градъ, поставенъ на планина, не може да се укрие.” Този градъ е добре поставенъ и добре устроенъ. Той има условия за развитие. Днесъ си служи съ петь сѣтива, шестото се развива вече, а останалитѣ шесть ще се проявятъ въ бѫдеще. Днесъ човѣкъ не вижда надалечъ, въ бѫдеще ще вижда по-добре, докато единъ день ще вижда и далечъ, и близо, на всички страни. Нѣкои казватъ, че вѣрватъ само въ това, което виждатъ. Само то е реално за тѣхъ. Други казватъ, че не вѣрватъ и въ реалното, т. е. не вѣрватъ и въ това, което виждатъ. Значи, тѣ вѣрватъ, че не вѣрватъ. Първитѣ вѣрватъ, че вѣрватъ, това е плюсъ; вторитѣ вѣрватъ, че не вѣрватъ — минусъ. Когато две еднакви величини иматъ различни знаци, тѣ взаимно се унищожаватъ. Въ химията това наричатъ „обмѣна на веществата”. Плюсътъ е киселина, а минусътъ — основа. Киселина и основа се съединяватъ и образуватъ соль. Минусътъ представя праздно пространство, а плюсътъ — пространство, пълно съ материя. Минусътъ е физическиятъ свѣтъ, а плюсътъ — небитието, реалното, непроявеното. Проявеното е ограниченото, а непроявеното — неограниченото.

Като слушатъ да се говори за плюсъ и минусъ, нѣкои хора мислятъ, че това сѫ маловажни нѣща. Кое е важно за тѣхъ? — Страданията. Като страдатъ, тѣ забравятъ, че всички хора, всички живи сѫщества страдатъ. Мѫже, жени, деца — всички страдатъ. Разликата е само въ интенсивностьта на страданията. По принципъ всички мѫже мислятъ и чувствуватъ еднакво. Сѫщото се отнася и до женитѣ. За да разбере живота всестранно, човѣкъ трѣбва да мине презъ формата на мѫжа и на жената, т. е. да влѣзе последователно и въ двата града и оттамъ да разглежда свѣта. Просторъ, широчина и дълбочина е нуждна на човѣка, за да разбере свѣта. Казано е, че страхливиятъ нѣма да влѣзе въ Царството Божие. Но страхливиятъ нѣма да разбере и земния животъ. Той се плаши отъ смъртьта, отъ дявола. Умиралъ ли е, че се плаши отъ смъртьта? Виждалъ ли е дяволъ, че се плаши отъ него? Отъ човѣка зависи да бѫде дяволъ или ангелъ. Когато искатъ да кажатъ, че нѣкой човѣкъ е дяволъ, турятъ му два рога, опашка и копита на краката. Копитата показватъ, че човѣкъ е изгубилъ пръститѣ си, т. е. Божествения си умъ. Животно, на което стѫпалото е превърнато въ копито, е лишено отъ своята висша интелигентность. Както на земята има сѫщества съ пръсти на краката и други — съ копита, така и на небето има сѫщества съ пръсти и сѫщества съ копита.

Какво нѣщо е небето, т. е. духовниятъ свѣтъ, малцина знаятъ. Хората си представятъ духовния свѣтъ такъвъ, какъвто не е. Даже човѣкътъ, когото виждатъ, не е такъвъ, какъвто е въ действителность. Различието между духовното и физическото виждане е, както виждането на човѣка съ очитѣ и виждането му съ помощьта на рентгеновъ апаратъ. Ако гледате човѣка презъ такъвъ апаратъ, ще се уплашите, ще видите мускулитѣ, коститѣ и вѫтрешнитѣ му органи. Отъ духовно гледище физическиятъ човѣкъ е страшенъ, както онзи, когото разглеждатъ съ рентгеновъ апаратъ. За да не изпитва страхъ отъ нѣщата, човѣкъ трѣбва да знае причината на всички явления и да ги вижда правилно.

Една вечерь Едисонъ поканилъ на гости въ дома си нѣколко свои приятели, учени хора, предъ които намислилъ да устрои една шега. Той взелъ два скелета, които свързалъ съ машини, да могатъ да се движатъ и да говорятъ. Въ дупкитѣ на очитѣ имъ той поставилъ по една електрическа лампичка. Следъ вечерята, както били разположени, Едисонъ пусналъ скелетитѣ между тѣхъ, и тѣ започнали да говорятъ: Едно време и ние бѣхме като васъ красиви и весели, но сега само кости останаха отъ насъ. Гоститѣ се уплашили много и избѣгали вънъ. Следъ това Едисонъ самъ ги викалъ единъ по единъ, да се върнатъ и да продължатъ вечерята си. Въ сѫщность, какво страшно има въ тѣзи скелети?

И съвременнитѣ хора се страхуватъ оть умрѣли, отъ скелети. Докато родителитѣ сѫ здрави и богати, децата ги обичатъ. Щомъ заболѣятъ, осиромашеятъ или умратъ, децата имъ започватъ да се страхуватъ и да бѣгатъ отъ тѣхъ. Страшно нѣщо сѫ болеститѣ, страшна е и сиромашията. Децата бѣгатъ отъ беднитѣ си и болни родители, защото трѣбва да търсятъ срѣдства, да ги подържатъ. Когато майката и бащата остарѣятъ, синътъ и дъщерята гледатъ часъ по-скоро да умратъ родителитѣ имъ, че тѣ да си поживѣятъ свободно. Това е кривата философия на XX вѣкъ. Тѣзи философи сѫ поставили за основа на знанието мисъльта, че човѣкъ се домогва до знанието по пѫтя на критиката и на съмнението. Критиката и съмнението сѫ необходими, когато нѣмашъ свѣтлина, когато не си градъ, поставенъ на планина. Ако си градъ, поставенъ напланина, и оттамъ виждашъ надалеко и нашироко, има ли нужда отъ съмнение и отъ критика? Даватъ ви ябълка. Вие я поглеждате оттукъ- оттамъ и казвате, че се съмнявате въ вкуса ѝ, не вѣрвате, че е хубава. Нѣма защо да се съмнявате. Опитайте я и после говорете.

Съмнението и критиката иматъ значение, когато се приложатъ на мѣсто. Всѣко нѣщо има значение, когато е приложено на своето време и мѣсто. Въ това отношение, и философията има значение. Какво нѣщо е философията? — Синтезиране на всички знания и посочване на методи, които да служатъ като рѫководни начала въ живота. Тя е сѫществувала още при създаването на човѣка. Първоначално тя съдържала по-голѣма мѫдрость, отколкото днесъ. Първиятъ човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие на Бога, разполагалъ съ 12 сѣтива. Въ процеса на инволюцията, той постепенно загубвалъ сѣтивата си, докато най-после останалъ съ петь сѣтива, както е сегашниятъ човѣкъ. Затова сегашнитѣ му знания, въ сравнение съ миналитѣ, се намиратъ въ отношение 5:12. И петтѣ сѣтива, съ които днесъ разполагатъ хората, не сѫ достатъчно развити. Напримѣръ, зрението на човѣка не е напълно развито. Той вижда на ограничени разстояния. Ако би могълъ да вижда на хиляди километри, той би отправилъ погледа си нагоре, да види, какво правятъ възвишенитѣ сѫщества. Ще кажете, че това е невъзможно, че това сѫ праздни думи.

Нѣщата въ живота могатъ да бѫдатъ пълни, или праздни. Кажете ли за нѣщо, че е праздна работа, азъ разбирамъ нѣкакъвъ процесъ. Шишето може да се пълни и да се изпразва — това зависи отъ васъ. Въ Божествения свѣтъ има само пълни нѣща, а въ човѣшкия — и пълни, и праздни. Когато грѣши, човѣкъ се изпразва; когато живѣе добре, той се пълни. Не е важно само да се пълни човѣкъ; важно е, съ какво се пълни, съ добро или съ лошо съдържание. Казватъ за нѣкого, че главата му е праздна. Какъ ще бѫде главата му праздна, когато и той има мозъкъ като всички хора? — И той има мозъкъ, но съдържание нѣма въ мозъка си, затова казватъ, че главата му е праздна. За да бѫде ученъ, да има знания, човѣкъ трѣбва да има съдържание въ мозъка си.

„Градъ, поставенъ на планина, не може да се укрие.” Съ други думи казано: Глава, поставена на тѣло наричаме Божественъ градъ. Иоанъ си представя човѣка въ форма на кубъ. Изобщо, всички нѣща, реализирани на физическия свѣтъ, иматъ форма на кубъ; всички нѣща, реализирани въ ангелския или въ духовния свѣтъ, иматъ форма на пирамида; всички нѣща, реализирани въ Божествения свѣтъ, иматъ форма на крѫгъ. По геометрическитѣ форми човѣкъ познава, къмъ кой свѣтъ принадлежи единъ или другъ предметъ. И човѣкъ, като сѫщество на физическия свѣтъ, се представя въ видъ на кубъ. Мрежата на куба е кръстътъ, т. е. разпнатиятъ човѣкъ. Когато трѣбва да пречистятъ човѣка, отварятъ куба и образуватъ кръстъ. Следователно, кръстътъ, т. е. страданието не е нищо друго, освенъ процесъ на пречистване. Щомъ се пречисти, събиратъ кръста, сглобяватъ го и отново образуватъ кубъ. — Защо трѣбва да страда човѣкъ? — За да пречистятъ кѫщата му, т. е. неговото тѣло. Щомъ се пречисти добре, поставятъ вратитѣ и прозорцитѣ на мѣстата имъ и пакъ получаватъ кубъ.

„Градъ, поставенъ на планина, не може да се укрие.” Градътъ, т. е човѣшката глава трѣбва да се постави на планина. Талантливиятъ човѣкъ, добриятъ ораторъ, добриятъ поетъ обръщатъ внимание на хората, защото излизатъ отъ града, който има 12 врати. Френолозитѣ изучаватъ този градъ и намиратъ въ него 42 центъра, свързани съ различни способности и чувства. Тѣ го дѣлятъ на три области: задна часть на главата, наречена двуличния човѣкъ; тя е обърната къмъ физическия свѣтъ, къмъ тъмнината. Втората область е челото, обърнато къмъ ангелския свѣтъ; то показва мислителната сила на човѣка. Третата область е горната часть на главата, обърната къмъ Божествения свѣтъ; въ нея се намиратъ религиознитѣ и морални чувства на човѣка: съвѣсть, любовь къмъ Бога, милосърдие и др. При това, важно е, доколко всѣки човѣкъ е развивалъ правилно областитѣ на своя градъ. Напримѣръ, ако челото на човѣка е широко и низко, той има широчина, но нѣма дълбочина въ мислитѣ си. Той прилича на широка, но плитка рѣка. Челото трѣбва да бѫде широко и високо, да има широчина и дълбочина — две важни мѣрки. Горната область на този градъ трѣбва да бѫде повдигната въ видъ на кубе, а не сплесната. Ако е сплесната, човѣкъ не е религиозенъ. Колкото и да се представя за такъвъ, въ него нѣма никаква религиозность. И задната область на този градъ не трѣбва да бѫде плоска. Ако е плоска, казваме, че този човѣкъ нѣма обичь, любовь къмъ семейството си. Когато хората не се разбиратъ, това показва, че въ едната, въ дветѣ или въ тритѣ главни области главитѣ имъ сѫ сплеснати или плоски. И мозъчнитѣ центрове, и сѣтивата въ човѣка трѣбва да бѫдатъ развити. Нѣкой казва, че вѣрва само въ това, което вижда съ очитѣ си. Колко виждашъ? Ти виждашъ едва една стомилионна часть отъ това, което те обикаля. Кѫде остава другото? Имашъ ли право тогава да създавашъ философия върху малкото, което виждашъ? Имашъ право, но тази философия ще бѫде ограничена и относителна. За да се създаде велика философия на живота, изисква се великъ, голѣмъ умъ, като ума на голѣмитѣ математици, които само отъ една часть на цѣлото иматъ ясна представа за него. Тѣ вървятъ отъ единицата къмъ множеството, и отъ множеството къмъ единицата.

Какво е единицата? — Радиусътъ на окрѫжностьта. Достатъчно е да вземешъ пергела, да начъртаешъ окрѫжностьта и да знаешъ, колко пѫти радиусътъ ѝ се събира въ нея. Радиусътъ се помѣства въ вселената толкова пѫти, колкото е числото единица съ 15 нули. Толкова години сѫ нуждни на радиуса, за да обиколи окрѫжностьта на вселената и да придобие истинското знание. Всѣко премѣстване на радиуса по точкитѣ на окрѫжностьта създава нова обстановка, нови условия. Както чувствата и мислитѣ на човѣка се мѣнятъ всѣки день,така и той се промѣня, споредъ мѣстото, на което се намира. Всѣки день любовьта му ще се измѣня, ще бѫде по-интенсивна, или по-слаба. Когато се качва, сърдцето му ще бѫде по-топло, а любовьта — по-силна; когато слиза, сърдцето му ще бѫде по- студено, а любовьта — по-слаба, Въ този смисълъ, човѣкъ е махало на житейския часовникъ, който опредѣля времето. Като минаватъ покрай човѣка, ангелитѣ провѣряватъ часовницитѣ и продължаватъ пѫтя си. Значи, времето на живота се опредѣля отъ топлината или студа на човѣшкото сърдце. Като човѣкъ, всѣки трѣбва да се движи въ крѫгъ, т. е. въ разбиранията на Божествения животъ.

Сега азъ ви нахвърлямъ тѣзи мисли за разсѫждение, а не за обезсърдчаване. Ще знаете, че на човѣка предстои много да учи, да обикаля планетитѣ, а не само да ходи по фронтоветѣ и по бойнитѣ полета. Като обиколи вселената, човѣкъ ще се върне при своя Баща и ще разкаже, какво е научилъ. Като дойде до това, което е научилъ на земята, ще разказва за бойнитѣ полета, за орѫдията и шрапнелитѣ, за бойнитѣ автомобили. Той ще разправя още, какъ хората се биятъ за земята и я дѣлятъ. Това, което става днесъ между хората, отъ гледището на по- високитѣ свѣтове, е забавление. Богъ запитва ангелитѣ: Какво правятъ хората на земята? — Забавляватъ се, биятъ се, дърпатъ коситѣ си. — Нека се забавляватъ. Понеже сѫ много активни, трѣбва по нѣкакъвъ начинъ да впрегпатъ енергията си на работа. Като скубятъ коситѣ си, тѣ започватъ да мислятъ право. И въ скубането на коситѣ има нѣкакъвъ смисълъ; въ сблъскването между хората, все ще се научи нѣщо, ще се намѣсти нѣкой мозъченъ центъръ.

Единъ богатъ американецъ се влюбилъ въ една красива мома и се оженилъ за нея. Следъ сватбата си тѣ предприели едно голѣмо пѫтешествие. По пѫтя имъ се случило нещастие: тренътъ, съ който пѫтували, се сблъскалъ съ другъ, който идѣлъ срещу него. Младоженикътъ се уплашилъ много и скочилъ презъ прозореца, но отъ голѣмото сътресение на мозъка и отъ уплахата той полудѣлъ. Турили го въ лудница, дето прекаралъ цѣли 16 години. Животътъ въ лудницата му дотегналъ и той искалъ да избѣга, но не могълъ, понеже болничнитѣ слуги постоянно го надзиравали. Единъ день успѣлъ да излѣзе отъ лудницата и хукналъ да бѣга. Неусѣтно той се озовалъ на една отъ близкитѣ гари. Като видѣлъ единъ тренъ, той влѣзълъ вѫтре и седналъ, безъ да знае, кѫде отива. Скоро тренътъ потеглилъ, и лудиятъ останалъ вѫтре. Той предпочелъ да пѫтува, дето и да е, отколкото да остане въ лудницата. Какво се случило по пѫтя? Тренътъ дерайлиралъ. Болниятъ преживѣлъ ново мозъчно сътресение, но за чудо, този пѫть мозъкътъ му се намѣстилъ, и той оздравѣлъ. Значи, една и сѫща причина произвела два различни резултата: въ първия случай размѣстила единъ мозъченъ центъръ; въ втория случай го намѣстила.

Следователно, когато казватъ за нѣкого, че не може да мисли, това показва, че той е изгубилъ нѣщо ценно. Когато мѫжътъ дърпа жена си за косата, той иска да ѝ каже: Жено, излѣзъ вече отъ болницата; доста си седѣла тамъ. Понѣкога и жената постѫпва съ мѫжа си по сѫщия начинъ. Това не показва, че хората сѫ болни, но има нѣщо въ тѣхъ, което не е на мѣстото си. Трѣбва да дойде нѣкой опитенъ човѣкъ, да го намѣсти. Нормално ли е човѣкъ да се съмнява въ сѫществуването на Бога и на духовния свѣтъ? Нормално ли е да се отказва отъ своитѣ чувства? — Не е нормално. Значи, има нѣщо, което не е на мѣстото въ човѣка, и Богъ го намѣства. — Какъ? — Туря ви въ затворъ, въ болница, хваща ви за главата и ви разтръсва.

Христосъ казва: „Вие сте виделина на свѣта.” Стремете се да придобиете повече свѣтлина. Всѣко противоречие носи свѣтлина за човѣшкия умъ, както прахъньта се запалва при търкането на две парчета кремъкъ едно въ друго. Следъ разрешаване на всѣко противоречие човѣкъ започва да мисли право. Хората мислятъ, когато ги сполети нѣкакво нещастие. Ако майката изгуби синъ или дъщеря, тя започва да се интересува отъ другия свѣтъ, иска да знае, кѫде е отишло любимото ѝ дете. Детето ви е тамъ, дето вие сте били преди сто години. — Азъ не помня нищо. — Че ти не помнишъ нищо, това не опровергава истината. Помните ли, че сте били въ утробата на майка си? Ако не помните, и това не опровергава истината. Поставете единъ човѣкъ въ магнетиченъ сънь и слушайте, какво ще говори. Той ще ви разправи живота си отъ четири- петь прераждания насамъ. Щомъ се събуди отъ съня, всичко забравя. Достатъчно е да отдалечите човѣка отъ физическия свѣтъ, да го извадите отъ гѫстата материя, за да си спомни много нѣща отъ минали сѫществувания. Потъне ли отново въ гѫстата материя, пакъ забравя всичко. Физическиятъ свѣтъ представя мъгла за човѣшкото съзнание. Тя му прѣчи да вижда ясно и да се ориентира. Магнетичниятъ сънь не е нищо друго, освенъ разпръсване на мъглата и облацитѣ въ съзнанието на човѣка, за да вижда ясно, отде иде той и накѫде отива.

„Градъ, поставенъ на планина.” Не се казва градъ, поставенъ на поле, но на Господня планина. Богъ е канара, отъ която е отсѣченъ човѣкъ. Това е мисъль, която трѣбва да се разбере правилно. Всѣка мисъль, всѣко чувство може да се разбере, когато се постави на неговото мѣсто и се приеме на опредѣленото време. Не само мислитѣ и чувствата на човѣка, но и самиятъ човѣкъ се развива споредъ законитѣ на природата. Така се развиватъ и децата. Понеже първо се развива физическото тѣло на детето, то обича да си хапва повече. После въ него се явява интересъ къмъ предметитѣ. То хваща, кѫса ги, съ цель да ги изучава. Като хваща, кѫса и раздробява нѣщата, детето иска да каже: Едно време Богъ хвана материята въ рѫката си, раздроби я и създаде свѣта. И азъ искамъ да направя сѫщото, но не мога. Като не разбиратъ това, майкитѣ се сърдятъ на децата си, че кѫсатъ книгитѣ, че чупятъ и развалятъ. Тѣ не знаятъ, че детето чрезъ мимика имъ показва, какъ Богъ създалъ свѣта. Майки, които се считатъ за съвременни жени на XX в., не вѣрватъ въ тове.

„Градъ, поставенъ на планина, не може да се укрие.” Защо е поставенъ на планина? — За да се освѣтява отъ слънцето. Този градъ е Божественъ, не може да бѫде поставенъ въ тъмнина. Въ Божествения градъ не се допущатъ лъжи, кражби, престѫпления. Глава, въ която е допусната лъжата и кражбата, е сплескана. Защо хората трѣбва да лъжатъ и да крадатъ, когато всичко, което Богъ е създалъ, принадлежи на тѣхъ? Какво ще стане съ този домъ, въ който всѣко дете гледа да се осигури, да си запази отъ хлѣба и отъ сиренето за утрешния день? Децата ще се осигурятъ, ще измъкнатъ хлѣба и сиренето, а за майката и за бащата нищо нѣма да остане. Въпрѣки това, постоянно чувате да се говори: Не ставай глупавъ, да живѣешъ за другитѣ. Животътъ е тежъкъ, мисли за себе си, да се осигуришъ. — Ако нѣмашъ баща и майка, има смисълъ да се осигурявашъ; понеже имашъ родители, работи честно и съ любовь за тѣхъ и не мисли за осигуряване. Честно и почтено трѣбва да работимъ всички за нашия Баща, Който е всемѫдъръ, вселюбещъ и всеблагъ. Той пита ангелитѣ: Какво правятъ децата ми на земята? — Биятъ се, чупятъ коститѣ си, вадятъ очитѣ си, разрушаватъ градове, а следъ това започватъ да намѣстватъ счупенитѣ кости, да турятъ дървени рѫце и крака и т. н. — Нищо, казва Богъ, — тѣ правятъ опити да замѣстватъ счупенитѣ кости съ здрави; тѣ правятъ опити да създаватъ нови части, да се домогнатъ до начина, по който е създаденъ свѣтътъ.

Сегашнитѣ хора сами си създаватъ нещастия и мѫчнотии. Дойде нѣкой при васъ и започва да ви разправя, че видѣлъ жена ви и дъщеря ви на среща съ чужди мѫже. Като чуете това, сърдцето ви трепва, изгубвате разположението си и се чудите, какъ да ги хванете и какво наказание да имъ наложите. Какъвъ е този човѣкъ, който може да тревожи хората по този начинъ? Това е човѣкъ, т. е. градъ, сваленъ отъ планината и поставенъ въ долината, на тъмно мѣсто. Въ това положение се намиратъ всички животни. Тѣ сѫ деградирали хора. Ще кажете, че това е еретическо учение. И така може да е, но важно е, че азъ подържамъ мисъльта, какво животнитѣ сѫ деградирали хора. Въ моя умъ думата „деградиранъ” има съвсемъ друго значение. Има случаи въ живота, когато простиятъ войникъ може да се издигне до генералъ, а генералътъ да слѣзе до положението на простъ войникъ. Има ли нѣщо лошо въ това? Разликата между генерала и простия войникъ се заключава въ познаването и разбирането на службата. И човѣкъ, въ своето развитие, минава отъ нисше въ висше положение: отъ простата клетка той постепенно се развива и минава въ все по-високи форми, докато дойде до човѣка. Единъ день волътъ, птичката и всички други животни ще се явятъ предъ Христа и ще се представятъ въ форма на човѣкъ. Това може да смути ума ви, но формата е ограничение, което заставя сѫществото да мисли. И формата се измѣня, и духътъ се измѣня, като даватъ възможность на човѣка да се развива. По промѣнитѣ, които ставатъ съ главата, опредѣляме дейностьта на духа.

„Вие сте виделина на свѣта; градъ, поставенъ на планина.” Всички хора се стремятъ да влѣзатъ въ този градъ, да освободятъ ума, сърдцето и душата си отъ всички земни връзки и ограничения. За това състояние, именно, говори Павелъ, който казва, че се качилъ на седмото небе и видѣлъ нѣща, които не могатъ да се опишатъ съ човѣшки езикъ. Мѫчно се дохожда до седмото небе. Сегашнитѣ хора едва се повдигнатъ малко и скоро падатъ надолу. Като не могатъ да запазятъ това положение, тѣ започватъ да пъшкатъ. Пъшкането подразбира дълбоко поемане на въздухъ. Дишането пъкъ подразбира мислене. Ще дишашъ и ще мислишъ, докато главата ти стане градъ, поставенъ на планина. Яденето подразбира животъ. Като ядешъ, мисли, дали живѣешъ правилно и заслужавашъ ли храната, която ти се дава. Който не разбира законитѣ на дишането и на яденето, отегчава се и отъ едното, и отъ другото. Той се запитва, не можа ли Богъ да създаде свѣта по другъ начинъ, да не става нужда човѣкъ да диша, да се храни. Другояче свѣтътъ не би могълъ да бѫде създаденъ.

Всѣко нѣщо, което виждаме, има своето велико предназначение. Напримѣръ, ако веждитѣ на нѣкое дете сѫ извити нагоре, дѫгообразно, това показва, че то е жизнерадостно, весело; ако веждитѣ му сѫ прави, то мисли много; ако сѫ увиснали надолу, то е преждевременно остарѣло, прилича на дѣдо си, мисли за велики нѣща, велики идеи го вълнуватъ. Като не разбира характера на детето си, майката се чуди на неговитѣ голѣми идеи. И възрастнитѣ се проявяватъ като децата. Като види нѣкой човѣкъ съ голѣми идеи, Богъ казва: Какви велики идеи вълнуватъ моето дете! За Бога възрастнитѣ и старитѣ хора сѫ голѣми деца. Отъ време на време Той запитва ангелитѣ, какво правятъ децата му на земята. Ангелитѣ отговарятъ: Строятъ голѣми кѫщи. — Добре правятъ, нека прилагатъ занаята си. — Често се оплакватъ отъ наемателитѣ си, търсятъ адвокатъ, да ги посъветва, какъ да обиколятъ закона, да се освободятъ отъ тѣхъ. Понеже наемателитѣ сѫ влѣзли преди войната, плащатъ малки наеми, а животътъ е поскѫпналъ; искатъ да увеличатъ наема, но законътъ не позволява.

Хората трѣбва да си създадатъ нова философия, да знаятъ, какъ да разрешаватъ мѫчнотиитѣ си. Като ви пѫди нѣкой, ще се научите да търпите. Ако ви ограбватъ, ще благодарите, че взиматъ излишния ви товаръ. Влѣзете ли съ товара си въ морето, ще се удавите. Безъ товара си, ще плувате по-лесно и ще се спасите отъ удавяне. Опасно е да влѣзете съ товаръ въ водата. По-опасно е, ако сте го завързали добре около себе си. Докато дойде нѣкой да го развърже и да ви освободи, вие сте вече на дъното на морето. Ще дойде време, когато хората ще крадатъ майсторски, по всички правила на изкуството. Тѣ ще откачватъ товара отъ пояса на давещитѣ се и ще ги изваждатъ на брѣга. После ще имъ дадатъ товара. Който иска да благодари, доброволно ще благодари. Такива кражби ще ставатъ въ бѫдеще: нито товара ще взиматъ, нито човѣка ще отнасятъ съ себе си.

Единъ младъ човѣкъ влѣзълъ въ единъ магазинъ и взелъ, каквото намѣрилъ: масло, яйца, захарь. На тръгване, той се обърналъ къмъ търговеца съ думитѣ: Взехъ, каквото ми трѣбваше. Единъ день, като забогатѣя, ще ти платя всичко. Следъ това бързо излѣзълъ вънъ и се скрилъ отъ погледа на бакалина. Той взелъ всичко подъ форма на заемъ. Дали ще плати нѣкога, не се знае. Този човѣкъ обралъ ли бакалина, или го окралъ?

Трѣбва да се прави разлика между обиръ и кражба. Човѣкъ обира плодоветѣ на своитѣ дървета. Кражба ли е това? Той отива при ябълката, обира плодоветѣ и благодари, че тя вързала много плодъ. Ябълката казва, че Божията воля е такава, и благодари, че има възможность да види брата си, да му поднесе отъ своитѣ плодове. Тя го кани и другъ пѫть да я посети. Гледайте и вие така на онзи, който ви е обралъ. Не бързайте да го предавате на полицията, има кой да му въздаде заслуженото. Кой човѣкъ е праведенъ? Кой може да каже за себе си, че е чистъ отъ всѣкакъвъ грѣхъ? Злото не е въ обирането, но въ разгнѣвяването ви, въ лошитѣ думи и мисли, които сте отправили по адреса на този, който ви е обралъ. По- голѣмъ грѣхъ прави онзи, който е ограбенъ, отколкото провинилиятъ се.

Като се говори за погрѣшкитѣ и престѫпленията на хората, дохождаме до виновницитѣ на престѫпленията. Ако децата грѣшатъ, виновни сѫ родителитѣ. Ако родителитѣ грѣшатъ, виновни сѫ философитѣ, които отпреди осемь хиляди години развалиха човѣчеството. Тѣ трѣбва да дадатъ отчетъ за тѣхната философия, съ която изопачиха човѣшкитѣ умове и сърдца. Затова Христосъ казва: „Ако те съблазни дѣсното око, извади го; ако те съблазни дѣсната рѫка, отсѣчи я”. Какво означава рѫката? — Човѣшката воля. Значи, извади половината воля и я употрѣби за благото на своя братъ. Употрѣби едната си рѫка и едното око за себе си, а другата рѫка и другото око за своя ближенъ. Въ духовния свѣтъ ти пакъ ще намѣришъ окото си и рѫката си. — Какъ става това? — По известни закони. Човѣкъ изгубилъ знанието да намѣства отрѣзанитѣ и извадени удове отъ тѣлото си. Нѣкога той познавалъ това изкуство.

Съвременнитѣ хора мислятъ, че иматъ очи и виждатъ. Въ сѫщность много отъ тѣхъ гледатъ, но не виждатъ; все едно, че нѣматъ очи. И фарисеитѣ казваха на Христа, че виждатъ всичко, че не сѫ слѣпи, но Христосъ имъ отговори: „Ако, наистина, виждате, ще бѫдете наказани за дѣлата си; ако не виждате, не сте отговорни.” Като изучавате науката за окото, по лѫчитѣ, които излизатъ отъ него, ще познавате човѣка. Ако лѫчътъ, който излиза отъ окото, върви нагоре, човѣкъ е добъръ, благороденъ. Той има стремежъ къмъ възвишеното. Човѣкъ, на когото лѫчътъ на окото е отправенъ надолу, има стремежъ къмъ нисшето, къмъ земята. И право въ очитѣ да. те гледа, лѫчътъ върви надолу. Когато бащата говори на сина си, и той гледа надолу, тоягата ще го спаси. Ако бащата знае, какъ да постѫпва съ сина си, лесно може да отвори очитѣ му. Соломонъ казва: „Тоягата изкарва безумието отъ детското сърдце”. Когато бащата удари неразумното си дете съ прѫчица, то веднага казва: Татко, ще те слушамъ вече. Въ Божествения свѣтъ движението съ прѫчицата е правилно и хармонично. Въ този смисълъ, скърбитѣ и страданията не сѫ нищо друго, освенъ Божественитѣ тояжки, които възпитаватъ хората. Който иска да избѣгне страданията, трѣбва да се качи на градъ, поставенъ на планина.

Ще кажете, че старитѣ сѫ изживѣли времето си. Отъ човѣка зависи всичко. Щомъ старитѣ се отказватъ отъ работа, младитѣ трѣбва да я поематъ. Тѣ трѣбва да приложатъ Христовото учение, да подготвятъ условия за идването на Царството Божие на земята. Тогава и мѫжетѣ, и женитѣ ще бѫдатъ свободни отъ мисъльта за купони. Тѣ ще работятъ, и нивитѣ имъ ще даватъ изобилно плодъ. Дето е любовьта, тамъ е изобилието. Това всѣки може да провѣри. Нека трима души направятъ следния опитъ: единъ отъ тѣхъ да посѣе сто декара съ жито, вториятъ да посѣе десеть декара, а третиятъ — единъ декаръ. Ако последниятъ вложи въ работата си любовь, единиятъ декаръ ще даде толкова плодъ, колкото десеттѣ декара, работени безъ любовь. Житното зърно се отзовава на онзи, който работи съ любовь. А за онзи, който не работи съ любовь и мисли само, колко повече жито да изкара, то се затваря и нищо не дава. И тукъ се прилага стихътъ: „Съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се възмѣри”. Сегашнитѣ хора не успѣватъ въ работата си, защото не живѣятъ въ градъ, поставенъ на планина. Разумниятъ и любещъ човѣкъ влиза въ връзка съ вибрациитѣ на ябълката, разбира положението ѝ, и тя му отговаря съ сѫщото. Като мине покрай нея, тя снишава клонетѣ си и му предлага да си откѫсне, колкото плодове иска. Ако не можете да влѣзете въ връзка съ нейнитѣ вибрации, като минавате край нея, тя повдига клонетѣ си нагоре, нѣма готовность и желание да си откѫснете отъ плодоветѣ ѝ.

Единъ мой познатъ ми разправяше следната своя опитность. Той ималъ въ градината си една круша, която грижливо отглеждалъ, по тя нищо не раждала. Минало седемь-осемь години, и тя все безплодна оставала. Единъ день, като се разхождалъ въ градината си, той се спрѣлъ предъ крушата и казалъ: Слушай, ако догодина не дадешъ плодове, ще те отсѣка и ще те хвърля вънъ. Какво било очудването му, когато на следната година крушата дала изобилно плодъ. По сѫщия начинъ и Богъ казва на хората: Слушайте, ако догодина не дадете плодове, ще ви изхвърля вънъ. Който вземе подъ внимание тѣзи думи и започне да работи, ще даде изобилно плодъ. Азъ виждамъ, че Богъ хлопа на вратата на мнозина и ги подканва къмъ работа. Който е влѣзълъ въ градъ, поставенъ на планина, той ще работи, и плодъ ще даде. Разумниятъ човѣкъ е градъ, поставенъ на планина, и не може да се укрие. Всички хора мечтаятъ за разуменъ, добъръ животъ, и той ще дойде. — Голѣми нещастия и страдания имаме. — Човѣкъ е дошълъ на земята да учи. Той учи чрезъ радоститѣ и страданията. Тѣ сѫ неизбѣжни.

Ще приведа единъ примѣръ изъ френския животъ. Единъ младъ човѣкъ се отличавалъ съ добрия си животъ. Той постоянно правилъ добрини, но всѣкога му се отговаряло съ неблагодарность и зло. Най- после той се зарекълъ да не прави на никого добро и устоялъ па това. Той пристѫпилъ къмъ решението си, когато, пакъ за направено добро, трѣбвало да лежи нѣколко години въ затворъ. Единъ день, между затворницитѣ, въ една отъ съседнитѣ стаи, станало нѣкакво спрѣчкване, което последвало съ убийство. Младиятъ човѣкъ чулъ, че нѣщо става, но не искалъ съ намѣсата си да направи добро. При разследването, питали и него, чулъ ли е, че въ съседната стая станало убийство? — Чухъ всичко, но не искахъ да се намѣсвамъ въ тази работа. За нехайството, което проявилъ, и по този начинъ съдействувалъ да стане убийството, сѫдътъ го осѫдилъ на обезглавяване. Въ деня, когато трѣбвало да се изпълни присѫдата, той извадилъ отъ джоба си златния часовникъ и го далъ на този, който щѣлъ да отрѣже главата му, съ молба: Вземи този часовникъ за споменъ отъ мене, но те моля, така да поставишъ ножа, че изведнъжъ да отрѣжешъ главата ми, да не се мѫча много. Изпълнительтъ на присѫдата взелъ часовника, благодарилъ и като погледналъ младия човѣкъ, видѣлъ му се добъръ, разуменъ и го съжалилъ. Когато вдигналъ ножа надъ главата му, рѫката му особено трепнела и, вмѣсто да отсѣче главата му на единъ пѫть, отсѣкълъ я на три пѫти. Какво показва този примѣръ? — Че не е златниятъ часовникъ, който може да измѣни сѫдбата на човѣка. И Христосъ ни показва, че пѫтьтъ, по който върви сегашното човѣчество, не е въ състояние да смекчи сѫдбата му.

Всички българи искатъ да знаятъ, какво ще стане съ България. —Ако догодина всички българи родятъ изобилно плодъ, работитѣ имъ ще вървятъ добре. Ако нищо не родятъ, и животътъ имъ нѣма да се оправи. Всички хора трѣбва да съзнаятъ, че сѫ дошли на земята да служатъ на Господа, да бѫдатъ слуги, а не господари. Българскиятъ народъ е единъ отъ слугитѣ на Господа. Той е на възрасть 15 — 16 годишно момче, което обича да прескача презъ плета. Всички народи сѫ синове на Господа, по- стари и по млади по възрасть, затова тѣ трѣбва да живѣятъ помежду си като братя. И българитѣ трѣбва да живѣятъ помежду си като братя и да се откажатъ отъ изкуството си да прескачатъ плета. Добре е човѣкъ да прескача, но презъ какви плетове? Ако прескача презъ плета на омразата, на безлюбието, на грѣха, той е на правъ пѫть.

Въ единъ монастиръ живѣли двама светии. Единъ день, като се разхождалъ, единиятъ отъ тѣхъ видѣлъ на пѫтя си дупка и въ нея гърне съ злато. Той не се спрѣлъ да помисли, какво да направи съ златото, но веднага прескочилъ оградата на монастира и избѣгалъ. Другиятъ светия забелязалъ, че другарьтъ му избѣгалъ вънъ отъ монастира и се почудилъ, кое го накарало да направи това. Той отишълъ на мѣстото и, като видѣлъ гърнето съ златото, разбралъ причината. Той си казалъ: Глупаво постѫпва моятъ другарь. Азъ ще взема паритѣ и ще ги използувамъ за благотворителни цели. Следъ това заминалъ за Александрия, построилъ църкви, училища, болници и се върналъ въ монастира, доволенъ отъ работата си. Той се обърналъ къмъ Бога съ молба, да му отговори, доволенъ ли е отъ работата, която свършилъ. Единъ ангелъ, пратеникъ отъ Бога, му се явилъ на сънь и казалъ: Всичкитѣ църкви, училища и болници, които ти направи, претеглени, тежатъ по-малко отъ прескачането оградата на монастира отъ твоя другарь.

Не се произнасяйте за постѫпката на този или на онзи, че била глупава, че не била на мѣсто. Не се гнѣвете на децата си, но постѫпвайте съ тѣхъ така, както Богъ постѫпва съ васъ. Не питайте, какво е казалъ този или онзи философъ, но се вслушвайте въ своя вѫтрешенъ гласъ. Не подражавайте на другитѣ, но бѫдете вѣрни на себе си. Ако подражавате, ще изпаднете въ смѣшно и глупаво положение.

Двама другари си живѣли добре, обичали се. Следъ време тѣ се оженили. Единиятъ живѣлъ добре съ жена си, а вториятъ билъ недоволенъ отъ живота си, защото постоянно се карали съ жена си. Той запиталъ другаря си: Коя е причината, че ти живѣешъ добре съ жена си, а азъ не мога? — Преди да се оженимъ, — казалъ другарьтъ му — азъ разкѫсахъ котка предъ своята възлюбена, и тя се уплаши. Тя помислила, че е попаднала на лошъ човѣкъ. — Щомъ е така, лесно ще се оправи работата, и азъ мога да разкѫсамъ котка. Той взелъ една котка и я разкѫсалъ предъ жена си. Тя се засмѣла и казала: Късно е вече, приятелю. Трѣбваше по-рано да направишъ това.

Първиятъ, който разкѫсалъ котката, прескочилъ презъ плета и не далъ възможнось на злото да се разпространява. Вториятъ не прескочилъ плета, допусналъ злото въ своя домъ. Следъ това и десеть котки да разкѫса, злото не се плаши.

Какво се иска отъ васъ? — Да се освободите отъ съмнението, не по отношение на това, което азъ говоря. За мене е важно, азъ да вѣрвамъ въ това, което говоря. Вие трѣбва да вѣрвате въ Бога. Ако не вѣрвате, ще бѫдете отъ тѣзи, които вѣрватъ, че не вѣрватъ. Споредъ мене, по-мѫчно е да убедишъ човѣка да вѣрва, че не вѣрва, отколкото да го убедишъ, че вѣрва. Вѣрващиятъ знае, че е осигуренъ и живѣе по-спокойно отъ невѣрващия. Вѣрващиятъ разчита на това, съ което днесъ разполага; невѣрващиятъ разчита на наследства и завещания. Не оставяйте никакви завещания. Каквото имате, раздайте го още приживе, да отидете при Бога свободни, съ чисти рѫце. Христосъ иска отъ васъ, каквото можете да направите за нѣкого, да го направите още днесъ, да не отлагате за утрешния день. Що се отнася до училища, църкви и болници, оставете на свободнитѣ хора, тѣ да се занимаватъ съ тѣхъ.

„Вие сте виделина на свѣта: градъ, поставенъ на планина, не може да се укрие.”

14. Беседа отъ Учителя, държана на 15 септемврий, 1918 г. София.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×