Jump to content
Ани

1926_11_28 Не Го приеха

Recommended Posts

"Затова се родих",  Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.),

Издание 1929 г., София
Книгата за теглене -PDF

Съдържание

 

 

 

Не  Го  приеха.

 

„Свѣтътъ Го не позна.“

 Иоана 1: 10, 11.

Въ външната, т. е. въ видимата, въ материалната, въ официалната страна на живота сѫществува едно психологическо противорѣчие. Външно хората сѫ модно, официално облѣчени и затова, като дошла Истината между тѣхъ, тѣ не могли да я познаятъ и не я приели. Истината дошла облѣчена много просто, като послѣденъ бѣднякъ, но понеже хората обръщатъ внимание повече на външната, отколкото не вѫтрѣшната страна на човѣка, тѣ не могли да я познаятъ, и тя минала и заминала покрай тѣхъ, безъ да разбератъ великото, което тя носи за цѣлото човѣчество.
 
„Свѣтътъ Го не прие.“ Това значи: Истината дойде между своитѣ, но тѣ не я приеха. Защо? — Понеже бѣха заети съ ядене и пиене, съ угощения, съ печелене пари и т. н. Въ човѣка едноврѣменно дѣйствуватъ четири вида стремежи: въ неговия умъ, въ неговото сърце, въ неговата душа и въ неговия духъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора не вѣрватъ въ душата и въ духа, но вѣрватъ само въ ума и въ сърцето. Подъ думата „душа“ тѣ разбиратъ извѣстни функции, които сѫ резултатъ на вѫтрѣшната дѣятелность въ човѣка. Обаче, какво нѣщо въ сѫщность е душата, нѣма да се спираме върху този въпросъ. Нѣкои смѣсватъ проявитѣ на сърцето съ тѣзи на душата и проявитѣ на ума съ тѣзи на духа, но трѣбва да се прави точно разграничение между сърце и душа, както между умъ и духъ.
 
Христосъ казва: „Глава на Словото е Истината.“ Значи Истината е начало на нѣщата. Тя опрѣдѣля посоката, къмъ която ние се движимъ. За да добие вѫтрѣшенъ смисълъ, животътъ трѣбва да има опрѣдѣлена насока. Съ други думи казано: за да се осмисли животътъ, всѣки човѣкъ трѣбва да има извѣстна идея въ себе си. Тази идея не трѣбва да бѫде близка. Днесъ всички хора говорятъ, че идеитѣ трѣбва да бѫдатъ близки и леснопостижими. Ние знаемъ обратното: идеитѣ, които движатъ човѣка напрѣдъ, не трѣбва да бѫдатъ нито материални, нито близки, нито леснопостижими. Далечнитѣ, мѫчнопостижимитѣ идеи сѫ красиви. Защо? — Колкото е по-далечъ идеалътъ на човѣка и колкото е по-мѫчнопостижимъ, толкова и неговитѣ усилия и неговиятъ стремежъ ще бѫдатъ по-голѣми. Този човѣкъ знае, че има да постига нѣщо. Каква красота има въ постигането на нѣща, които седятъ на разстояние само десеть крачки отъ човѣка? Материалиститѣ казватъ: „Ние искаме да постигнемъ близкитѣ идеали.“
 
Едно отъ отличителнитѣ качества на съврѣменната култура е бързането. Съврѣменнитѣ хора искатъ бързо да станатъ учени, бързо да забогатеятъ, бързо да научатъ живота и затова се впущатъ безогледно къмъ всички удоволствия, като мислятъ, че чрѣзъ тѣхъ ще научатъ много нѣща. Ако отидете въ Америка, ще видите, че тамъ всѣки бърза да забогатѣе, да придобие знания, да се удоволствува и т. н. Затова днесъ всички хора се възхищаватъ отъ англичанитѣ и отъ американцитѣ. Добро нѣщо е бързината, но да се бърза въ всичко, това не е похвално, нито е за прѣпорѫчване. У българитѣ пъкъ сѫществува друга характерна чърта: българинътъ бърза само лѣтно врѣме, а зимно врѣме не бърза. Тогава той почива, широко му е около врата. Той работи прѣзъ лѣтото усилено, бърза да събере храната си, да напълни хамбара съ жито, а прѣзъ зимата е спокоенъ, че се е осигурилъ. Сѫщата чърта сѫществува и между ученитѣ хора. Тѣ гледатъ да напълнятъ библиотекитѣ си съ много книги, които да четатъ и учатъ. Като прочетатъ много отъ тия книги главитѣ имъ се напълватъ съ знания, и тѣ се считатъ осигурени. За такъвъ човѣкъ казватъ: „Ученъ човѣкъ е този.“ — По какво познаватъ, че е ученъ? — Хамбарътъ му, т. е. неговата глава е пълна съ знания. Главата на учения човѣкъ увисва надолу, като узрѣлъ класъ. Като погледнете къмъ такъвъ класъ, вие казвате: „Отличенъ е този класъ!“ Защо? — Защото главата му е увиснала надолу. Такова нѣщо прѣдставляватъ много отъ съврѣменнитѣ учени хора. За простия човѣкъ казватъ: „Този човѣкъ е простъ.“ Питамъ: какъ познахте, че този човѣкъ е простъ? —Главата му стърчи нагорѣ. — Какво лошо има въ това? Кои класове стърчатъ нагорѣ? — Празнитѣ класове. Питамъ: какво бѣше положението на узрѣлитѣ класове прѣди да цъвнатъ и да завържатъ? И тѣ не стърчаха ли нагорѣ, както стърчатъ сега празнитѣ класове? — Стърчаха, разбира се. Ето защо, като знаемъ това, ние трѣбва да гледаме съ уважение на всѣки празенъ класъ, който днесъ стърчи нагорѣ. Утрѣ и той ще увисне къмъ земята. Когато единъ класъ стърчи нагорѣ, това показва, че въ него има нѣщо велико, което чака своето врѣме, за да се прояви. Когато единъ класъ се разпръсне, той ни учи на закона на самопожертвуването. Той казва: „Всичко, което азъ имахъ, дадохъ на свѣта. Сега вече съмъ готовъ отново да започна работата си.“ Какво може да направи узрѣлиятъ, увисналиятъ класъ надолу? Ако азъ нося на гърба си тежъкъ чувалъ и срѣщна на пѫтя единъ узрѣлъ класъ, той ще може ли да ми подигне чувала? — Нѣма да може, защото и той самъ носи пъленъ чувалъ.
 
И тъй, празнитѣ чували въ свѣта могатъ да работятъ, а пълнитѣ не могатъ. Какво ще кажете отгорѣ на това? Мнозина казватъ: „Ученитѣ хора, т. е. пълнитѣ глави, пълнитѣ хамбари ще оправятъ свѣта.“ — Нѣмамъ нищо противъ тази философия, но казвамъ: ако, наистина, пълнитѣ глави, т. е. пълнитѣ хамбари, пълнитѣ класове, пълнитѣ чували ще оправятъ свѣта, тѣ трѣбваше досега да го оправятъ. Оправенъ ли е свѣтътъ? —Не е оправенъ. Значи, въ този смисълъ, главата на човѣка всѣкога трѣбва да бѫде празна. Какво се разбира подъ тия думи? Това подразбира: главата на човѣка трѣбва да бѫде празна отъ всички онѣзи материални работи, които заематъ мѣсто и пространство. Кой животъ наричаме празенъ? —Животътъ на всички прѣходни, врѣменни нѣща е празенъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ; „Главата на човѣка трѣбва да бѫде пълна.“ Съ какво? Главата на човѣка да бѫде пълна съ нѣщо, това е материалистическо схващане. Нѣма защо да се казва, че главата на човѣка трѣбва да е пълна. Тя и безъ това е пълна съ мозъкъ. Съ какво още може да бѫде пълна главата на човѣка? — Съ умъ. Още? — Съ душа. Още? — съ животъ. — Не, главата на човѣка не може да се пълни нито съ умъ, нито съ мисли, нито съ душа, нито съ животъ. Тѣзи нѣща не могатъ да пълнятъ празнини. Всѣки човѣкъ, който мисли, има празна глава. Защо? — Защото мисъльта е непрѣкѫснатъ процесъ на втичане и изтичане. Мислитѣ не могатъ да се задържатъ на едно мѣсто и да пълнятъ празни пространства. Тѣ не сѫ нѣщо материално. Да се говори за пълнене на главата, това показва неразбиране на нѣщата, Всѣко неразбиране ражда двусмисленость, както и редъ безсмислици.
 
Много отъ съврѣменнитѣ писатели си служатъ съ думи, които едноврѣменно съдържатъ въ себе си двѣ различни понятия. И затова, като разглеждате граматикитѣ и христоматиитѣ въ съврѣменнитѣ училища, въ четивата виждате употрѣбени такива думи, които прѣдизвикватъ въ ума на дѣцата най-двусмислени образи, понятия и мисли. Всѣка дума трѣбва да включва въ себе си само едно точно опрѣдѣлено понятие. Когато кажете „гладенъ съмъ, жаденъ съмъ, боленъ съмъ, здравъ съмъ,“ всички тия изрази трѣбва да изказватъ само едно точно опрѣдѣлено понятие. И всѣки, който чуе тѣзи изрази, трѣбва да разбира, какво искате да му кажете. Когато се каже мораленъ, религиозенъ човѣкъ, тия думи сѫщо така трѣбва да произведатъ въ човѣка само едно точно опрѣдѣлено понятие. Днесъ, като се каже, че нѣкой човѣкъ е религиозенъ, разбиратъ, че той е малко смахнатъ. Въпрѣки това, чувате нѣкоя майка да казва на сина си: „Синко, добрѣ е да станешъ владика.“ Значи той ще стане владика на смахнатитѣ хора. Какво показва това? — Че думата „религиозенъ човѣкъ“ днесъ се е обезсмислила, опорочила, обезсолила. Какво подразбиратъ подъ думата „вѣрующъ човѣкъ?“ — Подъ вѣрующъ човѣкъ разбиратъ такъвъ, който вѣрва въ невидими нѣща. По нататъкъ тѣ разсѫждаватъ: „Въ невидими нѣща може да вѣрва само този човѣкъ, който живѣе въ свѣта на халюцинациитѣ.“ Казвамъ: истинскиятъ животъ седи въ невидимото. Нѣкой казва: „Азъ виждамъ, азъ чувствувамъ.“ — Какво виждашъ и какво чувствувашъ? Това, което чувствувашъ съ пръститѣ си, то не е виждане, то е другъ процесъ. Кое е реалното въ свѣта? Реалностьта седи дълбоко нѣкѫдѣ вложена въ нашето битие, въ нашия съзнателенъ животъ. Съ това ние не искаме да се прѣмахнатъ вѣрванията на хората, но казваме, че нѣщата днесъ сѫ размѣстени.
 
Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, какъ се размѣстватъ нѣщата въ живота. Въ единъ отъ американскитѣ университети студентитѣ по естественитѣ науки рѣшили да направятъ една шега съ своя професоръ по зоология и сѫщеврѣменно да го подложатъ на изпитъ, да видятъ, доколко той владѣе материала си. За тази цѣль тѣ му устройватъ слѣдния изпитъ: взиматъ нѣколко бръмбари отъ най-различни видове и ги разкѫсватъ на нѣколко части, като отдѣлятъ на една страна главитѣ имъ, на друга страна — краката, а на трета — тѣлата имъ и отъ разнитѣ части на тия видове бръмбари, тѣ сглобили отдѣленъ прѣдставитель, който прѣдложили на професора си, да се произнесе, къмъ кой видъ отъ бръмбаритѣ се отнася дадения. Професорътъ го взелъ, разглеждалъ го у дома си най-внимателно цѣли три дни и най-послѣ имъ казалъ: „Този бръмбаръ е отъ рода „хъмбъкъ.“ Това значи: такъвъ бръмбаръ въ природата не сѫществува; той е нѣщо измислено, сглобено отъ васъ. По сѫщия начинъ и съврѣменнитѣ хора сѫ направили редъ прѣобразования въ обществения животъ, въ сѣмейния животъ, въ религията и най-послѣ казватъ: „Какъ ще се разрѣши този хъмбъкъ?“ И въ науката има такъвъ хъмбъкъ. Навсѣкѫдѣ въ живота има по единъ хъмбъкъ, който хората сами сѫ сглобили и като не знаятъ, че това не е естествено явление, не могатъ да намѣрятъ начинъ, какъ да го разрѣшатъ, вслѣдствие на което се мѫчатъ. Нѣма какво да го разрѣшавате, това е единъ хъмбъкъ — нищо повече. Днесъ съврѣменнитѣ хора се мѫчатъ да разрѣшатъ въпроса за наслѣдственостьта, но тъй, както го разрѣшаватъ, тѣ се натъкватъ на единъ хъмбъкъ. Срѣщаме нѣкой човѣкъ, който пие, и всичка го оправдаватъ, казватъ: „Този порокъ се проявява у него по наслѣдство, той го е наслѣдилъ отъ баща си и майка си.“ Съ това въпросътъ се изчерпва. Врѣно е, че не само баща му и майка му, но и неговитѣ дѣди и прадѣди отъ четири поколѣния насамъ сѫ яли и пили, и тѣхниятъ внукъ днесъ се явява съ сѫщия порокъ. Обаче, на този човѣкъ трѣбва да се каже, че неговиятъ порокъ е единъ хъмбъкъ; той не е естественъ процесъ въ природата. Щомъ е така, той може да работи върху този свой недостатъкъ и да се освободи отъ него. Вѣрно е, че човѣкъ наслѣдява добри и лоши чърти отъ своитѣ дѣди и прадѣди, но той носи и свои собствени добри и лоши чърти отъ своето минало. Обаче, съ усилената дѣятелность на своя духъ, той ще може да развие добритѣ чърти и да се освободи отъ лошитѣ. Това, което човѣкъ проявява въ живота си, безъ да го е опиталъ, той го е наслѣдилъ; това, което е опиталъ въ своя животъ, то е негово вече и за него той има опитность. Мѫдриятъ човѣкъ е опиталъ, и провѣрилъ всичко това, което той знае. Напримѣръ, той знае, какво е положението на неговия умъ, на неговото сърце и на неговата воля. Когато човѣкъ се подава на своитѣ наслѣдени чърти, той се води отъ настроения, отъ моментни разположения. Такъвъ човѣкъ се гнѣви, сърди, и той всѣкога иска нѣщата да ставатъ тъй, както той ги желае.
 
Прѣди създаването на свѣта земята бѣше неустроена и пуста: Всичко по нея бѣше въ замръзнало състояние — навсѣкѫдѣ само ледове и снѣгове. Всички живи сѫщества, както и човѣка, прѣкарали въ дълбокъ сънь. Деньтъ, въ който Богъ рѣшилъ да създаде свѣта, слънцето на живота изгрѣло въ своето великолѣпие и блѣсъкъ. Въ тозъ моментъ снѣговетѣ и ледоветѣ се стопили, водитѣ потекли, трѣвитѣ израсли, и цвѣтята цъвнали. Първи рибитѣ почувствували тази промѣна въ свѣта. Тѣ започнали да се движатъ свободно въ водата, изваждали главитѣ си на повърхностьта на водата и си казвали: „Какво стана въ свѣта, та ние сега можемъ да се движимъ по-свободно, да виждаме по-отблизо слънцето? Трѣбва нѣкаква външна причина да е прѣдизвикала тази промѣна. Втори насѣкомитѣ почувствували промѣната, и всички започнали да излизатъ отъ своитѣ тъмни и студени скривалища и весело да бръмчатъ. Тѣ си казвали: „Какво стана въ свѣта, та цвѣтята цъвнаха, за да могатъ да подържатъ и нашия животъ? Нѣкаква външна причина е създала тази промѣна.“ Най-послѣ и млѣкопитаещитѣ се пробудили отъ своя дълбокъ зименъ сънь и се запитвали: „Каква е тази промѣна? Какъ изникна тази трѣва, съ която ние ще можемъ да подържаме живота си?“ Слѣдъ това рибитѣ изпратили една делегация до своя господарь — човѣкътъ — и започнали да му казватъ: „Хайде, господарю, стани вече! Врѣме е и ти да продължишъ своя животъ. Слънцето вече изгрѣ и стопи ледоветѣ и снѣговетѣ.“ — Тъй ли, че азъ още не съмъ се наспалъ! Не минава много врѣме, идва втора делегация— отъ насѣкомитѣ — и казва на човѣка: „Хайде, господарю, цвѣтята вече цъвнаха! Слънцето грѣе силно, врѣме е да станешъ и да започнешъ работата си.“ — Не съмъ се още наспалъ, Идва при него най-послѣ и третата делегация — отъ млѣкопитаещитѣ — и му казва: „Хайде, господарю, стани вече! Трѣвитѣ изникнаха, новъ животъ дойде!“— Нѣма какво да се прави, ще се става. Работа ме чака, трѣбва да ора! Питамъ ви: „Дойде ли делегация при васъ отъ рибитѣ? Дойде ли делегация отъ насѣкомитѣ? И най-послѣ, дойде ли делегация отъ млѣкопитаещитѣ?“ Прѣведете тия символи и вижте, какъвъ смисълъ се крие въ тѣхъ!
 
Мнозина ще кажатъ: „Тия нѣща сѫ отвлѣчени, далечни за постигане. Ние искаме нѣща близки до нашия животъ. Ние искаме да си поживѣемъ.“ Казвамъ: тия хора, които искатъ да живѣятъ ще изгубятъ живота си. Христосъ е казалъ: „Всѣки, който иска да запази своя животъ, той ще го изгуби.“ Дѣйствително, тъй както живѣятъ съврѣменнитѣ хора, тѣ ще изгубятъ живота си. Въ ума на всѣки човѣкъ трѣбва да има положителна идея, да се стреми къмъ цѣлокупния животъ. Когато човѣкъ се стреми къмъ цѣлокупния животъ, всички противорѣчия сѫ изключени за него. Щомъ нѣма противорѣчия въ живота си, той е въ пълна хармония и вѫтрѣ, и вънъ отъ себе си. Кога може човѣкъ да прогресира: когато живѣе въ хармония, или въ дисхармония? Когато е здравъ или когато е боленъ? — Хармонията и здравето сѫ условия за прогресирането на човѣка.
 
„Свѣтътъ Го не позна.“ Ние разглеждаме свѣта, въ който е дошла Истината, въ широкъ смисълъ, съ всички външни и вѫтрѣшни условия, при които човѣкъ може да се развива правилно. Казва се въ Писанието, че образътъ на този свѣтъ прѣхожда. Това не трѣбва да смущава човѣка. То не подразбира, че свѣтътъ, въ своята сѫщина, ще изчезне. Прѣди всичко, свѣтътъ е великъ стимулъ въ живота на всѣки човѣкъ. Въ него той развива всички свои дарби и способности. Подъ „свѣтъ“ въ широкъ смисълъ на думата се разбиратъ не само хората, но всичко живо, въ своята цѣлокупность.
 
„Въ своитѣ си дойде, и своитѣ Му Го не приеха.“ Подъ „своитѣ си“ разбираме вѫтрѣшния, интимния, индивидуалния животъ на човѣка. Значи, човѣкъ се движи между двѣ положения: той постоянно излиза въ външния свѣтъ, който наричаме обективенъ, и послѣ влиза въ своя вѫтрѣшенъ свѣтъ, между своитѣ си, който наричаме субективенъ свѣтъ. Значи, ние живѣемъ между два свѣта: между субективния — малкия свѣтъ, и между обективния — голѣмия, великия Божественъ свѣтъ.
 
Слѣдователно, когато Истината дошла въ свѣта, той не е билъ готовъ да я познае. Какво лошо, какво грѣшно има въ това, че свѣтътъ не могълъ да познае Истината? Това говори само за степеньта на неговото развитие, за будностьта на неговото съзнание. Ако дѣтето не може да познае майка си, какво показва това? — Че неговото съзнание още не е пробудено. Ако нѣкое дѣте е отдѣлено отъ майка си още отъ шестия мѣсецъ и прѣдадено на друга жена да го гледа, то ще познае ли нѣкога майка си? — Нѣма да я познае. Будно дѣте е това, което познава образа на майка си веднага слѣдъ раждането си. Нѣкои отъ сегашнитѣ дѣца започватъ вѫтрѣшно да познаватъ образа на майка си още отъ първия мѣсецъ слѣдъ раждането си: други — на втория мѣсецъ; нѣкои — на шестия мѣсецъ, на годишнината слѣдъ раждането си, а най-закѫснелитѣ — едва на третата година. Когато казваме, че нѣкои хора не познаватъ Бога, това показва, че тѣ съ малки дѣца, съзнанието на които още не е пробудено. Такива дѣца, който и да ги вземе на рѫцѣ, тѣ мислятъ, че това е тѣхната майка. Така ли трѣбва да бѫде? Майка може да се счита само онази жена, която е могла да вложи нѣщо въ дѣцата си, за което тѣ я познаватъ веднага слѣдъ раждането си.
 
Сега ние говоримъ за Истината. Обаче, какво е вложила Истината въ човѣшката душа? — Тя е вложила въ душата на човѣка стремежъ къмъ свобода. Този стремежъ се изразява въ копнежъ къмъ просторъ на човѣшкия умъ и човѣшкото сърце. Безъ Истината човѣкъ не може да има опрѣдѣлена посока на движение. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ иска да обича. Всички хора обичатъ и сѫ обичани. Какво прѣдставлява обичьта? — Любовьта, обичьта е пробуждане на съзнанието, проява на животъ въ човѣка. Любовьта не е чувствуване, както я наричатъ нѣкои хора, но тя подразбира пробуждане на съзнанието. При пробуждане на съзнанието, у човѣка се явяватъ условия за ума да мисли и за сърцето да чувствува. Не може да се пробуди съзнанието на човѣка, ако въ него нѣма поне малко любовь. Любовьта внася живота. Пробуждането на съзнанието е процесъ. Нѣкои мислятъ, че като възприематъ любовьта, споредъ своитѣ разбирания, и всички нѣща въ живота ще имъ се изяснятъ. Не е така. Ако човѣкъ има ограничени разбирания за живота, когато Любовьта дойде у него, тя ще го направи нещастенъ. Когато Любовьта дойде между хора, които не сѫ подготвени за нея, тѣ изгубватъ своето прѣдишно щастие; тѣ изгубватъ и своята любовь. Дѣ отива любовьта на двама млади, които сѫ се обичали? Ще обясня тази мисъль съ единъ примѣръ. Какво става съ великия цигуларь, ако напримѣръ, се скѫса струната  на неговата цигулка? — Той изгубва четвъртъ отъ своята сила. Като великъ цигуларь той може да си послужи и съ струната ла, да употрѣби нейнитѣ високи позиции, но все-таки той е лишенъ вече отъ високитѣ позиции на струната ми. Ако се скѫса струната ла, той може да свири и на двѣ струни. Най-послѣ, той може да свири и на една струна, но този цигуларь изгубва вече достатъчно отъ своята сила. На една струна може ли да се свири? Казватъ за Паганини, че той свирилъ и на една струна. Вие свирили ли сте на една струна, да знаете, какъ се свири? Нѣкои хора казватъ, че и съ едно око може да се гледа. — Може. Вие гледали ли сте съ едно око да знаете, какъ се гледа? Други казватъ, че и съ едно ухо може да се слуша. — Така е, но вие слушали ли сте съ едно ухо, да знаете, какъ се слуша? Трети твърдятъ, че може и съ една дупка на носа да се мирише. Питамъ: защо природата е поставила двѣ очи, двѣ уши, двѣ дупки на носа, двѣ отвърстия на устата — едното, което води за стомаха, а другото за бѣлитѣ дробове? Всѣки човѣкъ, който не разбира дълбокия смисълъ на живота, казва; „Една уста ми трѣбва само.“ — Да, една уста, но съ двѣ отвърстия. Такъвъ е законътъ въ природата, Всѣко нѣщо, което има начало, има и край. И обратно: всѣко нѣщо, което има край, има и начало. Като се събератъ двѣ нѣща, които иматъ начало и край, тѣ образуватъ вѣчностьта въ себе си.
 
Слѣдователно, като съберете главата и опашката на змията, вие ще образувате вѣчностьта. Вѣчностьта подразбира нѣща, които нѣматъ нито начало, нито край. Когато човѣкъ се намѣри въ едно начало и въ единъ край, състоянието му се измѣня. Когато нѣкой човѣкъ залюби нѣщо, той има начало. Той е въ началото на своята любовь. Когато изгуби любовьта си, той е на края на своята любовь. Това не показва, че любовьта е изчезнала, но неговата любовь е изтекла. И сега, за да дойде новъ притокъ отъ любовьта, главата и опашката на змията трѣбва да се съединятъ. Това подразбира, че умразата и Любовьта трѣбва да се съединятъ — нищо повече. Защо? —Умразата къмъ нѣкого е Любовь къмъ другиго. Умразата сама не сѫществува. За да се прояви умраза въ сърцето на нѣкой човѣкъ, или въ цѣло общество, затова трѣбва да има два обекта. И тогава любовьта къмъ едного, ражда умраза къмъ другиго. Слѣдователно, когато любовьта къмъ два обекта не е еднакво насочена, непрѣмѣнно къмъ единия отъ тѣхъ тя ще се прояви въ видъ на умраза. Значи, умразата прѣдставлява най-малката степень любовь, която има извѣстно отражение. Ние наричаме тази любовь материална. Тя ражда всички нещастия въ свѣта. Всѣки човѣкъ, който има любовь къмъ своя животъ, той е въ състояние да убие нѣкого. Питамъ: ако човѣкъ отъ любовь къмъ своя животъ убие нѣкого, съ това той спасява ли своя животъ? Казано е: „Който иска да запази своя животъ, той ще го изгуби.“ Какво правятъ съврѣменнитѣ лѣкари, като се зарази рѫката на нѣкой болѣнъ? — За да не се зарази и другата, тѣ отрѣзватъ заразената. Това правилно ли е? — Не е правилно, но то се практикува отъ лѣкаритѣ само като врѣменно, прѣходно срѣдство. Ами ако се зарази и другата рѫка, какво ще направятъ? —И нея ще отрѣжатъ. Ако се зарази дѣсния кракъ, и него ще отрѣжатъ. Ако се зарази лѣвия кракъ, сѫщото ще направятъ и съ него. И какво ще остане най-послѣ отъ човѣка? — Само единъ трупъ. Не, човѣкъ трѣбва да знае, че нѣговиятъ организъмъ е удъ отъ Божествения организъмъ, и ако за запазването на своя животъ, погубва живота на брата си, съ това той внася дисхармония въ цѣлия Божественъ организъмъ, като покваря и своя животъ. Какъвъ смисълъ има да се отрѣзватъ удоветѣ на организма единъ слѣдъ другъ и да остане само трупъ отъ него? Казвате: „Нали трѣбва да се направи операция, за да се спаси живота на човѣка?“ — Вѣрно е, че трѣбва да се правятъ операции, но не физически. Съврѣменната наука трѣбва да върви отъ психическото къмъ физическото. Методътъ, съ който си служи съврѣменната медицина и хирургия, не е правиленъ. Прѣди да се отрѣже кракъ или рѫка отъ човѣшкото тѣло, първо трѣбва да се намѣри причината, която е прѣдизвикала болката, и тя да се отстрани. Трѣбва да дойде такъвъ ученъ, който да знае, отъ колко години се е появила причината за нѣкаква болка, и послѣ да се заеме съ отстраняването ѝ. Слѣдъ като намѣри причината за болката, нея да отрѣже, а тѣлото да остави непокѫтнато. Не трѣбва да се рѣжатъ удоветѣ на човѣшкото тѣло!
 
Единъ виденъ американски лѣкарь проучавалъ болеститѣ, отъ които страдали съврѣменнитѣ хора и намѣрилъ, че сѫ толкова разнообразни, съ разни вариации за всѣки боленъ, че се принудилъ най-послѣ да ги класифицира съ името „своеобразнитѣ болести на съврѣменния вѣкъ.“ Дохожда при него единъ богатъ търговецъ отъ НюЙоркъ, който страдалъ силно отъ кракъ. Той се показвалъ на много лѣкари, но никой не могълъ да му помогне. Прѣглеждали го съ рентгеновъ апаратъ, обаче нищо не намѣрили въ крака му. Външно кракътъ билъ съвършено здравъ, но болката била нетърпима. Когато се явява при този виденъ американски лѣкарь, който лѣкувалъ повече по природенъ начинъ, той го запиталъ: „Спомняшъ ли си прѣди 5 — 10 години най-много да си виждалъ нѣкой човѣкъ съ счупенъ кракъ? Можешъ ли да си спомнишъ подобна картина отъ своя животъ? Търговецътъ, като си помислилъ малко, спомнилъ си слѣдния случай. Веднажъ отивалъ къмъ главната гара на Ню-Йоркъ, и тамъ видѣлъ единъ човѣкъ, на когото кракътъ току-що билъ счупенъ, и силна струя кръвь текла отъ него. Това му направило силно впечатление, но той скоро забравилъ този случай. Струвало му се, че образътъ на този човѣкъ съвършено се изгладилъ отъ паметьта му. Тогава лѣкарьтъ обяснилъ болката въ крака му, именно, съ този споменъ, който по закона на самовнушението е дѣйствувалъ въ неговото подсъзнание, и сега изпъква въ съзнанието му като дѣйствителенъ фактъ: той усѣщалъ болка, като на счупенъ кракъ. Сега, по обратенъ пѫть той ще трѣбва пакъ чрѣзъ самовнушение да изхвърли този образъ отъ подсъзнанието си. И дѣйствително, този боленъ успѣлъ да се излѣкува по начина, който американскиятъ лѣкарь му прѣпорѫчалъ. Ако болката на крака му се бѣше продължила дълго врѣме, лѣкаритѣ биха прибѣгнали до отрѣзване на крака.
 
По сѫщия начинъ и много отъ тежкитѣ и мрачни мисли, чувства и настроения на съврѣменнитѣ хора се дължатъ, именно, на такива причини. Отивате, напримѣръ, въ болницата, или въ лудницата да посѣтите нѣкой вашъ познатъ боленъ, и тамъ единъ отъ болнитѣ или отъ лудитѣ прави такива движения, които оставатъ силни впечатления въ вашето подсъзнание. Не се минава много врѣме, и вие започвате да изживѣвате неговитѣ мисли и чувства. Вие се мислите вече боленъ; страдате, викате лѣкари, и никой не може да намѣри причината на вашето състояние. Това сѫ външни впечатления, натрапени на вашето подсъзнание. Вие сте се свързали съ този боленъ, и сега прѣживѣвате неговото състояние. Духовниятъ човѣкъ трѣбва да се пази отъ груби, отъ грозни образи, да не остава тѣ да му въздѣйствуватъ, понеже слѣдъ врѣме тѣ ще произведатъ лоши послѣдствия върху цѣлата му психика. Затова, всѣки човѣкъ трѣбва да има будно съзнание, съ което да отблъсква отъ себе си тѣзи груби, лоши образи. Грознитѣ, изопаченитѣ, кривитѣ образи сѫ причина за голѣма часть отъ страданията на човѣчеството, отъ които то и досега не може да се освободи. Човѣкъ трѣбва да живѣе съ красивитѣ образи на живата природа, да се съобразява съ нейнитѣ закони и да ги прилага въ живота си. Нѣма по-голѣмо щастие за човѣка отъ това да живѣе съобразно законитѣ на живата природа. Всички хора, всички общества и народи, които сѫ живѣли по този начинъ, сѫ имали отлични резултати. Историята ни дава много образци отъ такъвъ животъ. Отъ хиляди години насамъ ние живѣемъ при най-щастливи условия за чистъ природосъобразенъ животъ. Ние сме точно въ пѫтя, който ни води къмъ хармониченъ животъ. Какво се изисква за това? — Да приемемъ Истината. Приемемъ ли Истината, тя ще изпълни своята задача.
 
Когато Истината дойде между хората, тя всички ще изпита. За обяснение на тази мисъль ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ богатъ французинъ прѣкаралъ много врѣме въ странство, дѣто забогатѣлъ. Като се почувствувалъ вече старъ, рѣшилъ да се върне въ родното си мѣсто, при своитѣ близки. Обаче, най-близкитѣ му роднини били двама негови братовчеди, на които рѣшилъ да остави всичкото си богатство. Връща се той въ родния си край, отива при единъ отъ братовчедитѣ си и му казва: „Азъ ходихъ въ странство, дѣто прѣкарахъ дълго врѣме. Тамъ спечелихъ много пари, но ето, голѣмо нещастие ме сполетѣ и изгубихъ всичкото си богатство. Вие знаете, че освѣнъ васъ нѣмамъ други близки. Ще ви помоля да ме приемете между васъ да прѣкарамъ старинитѣ си.“ — Ще видимъ, ще си поговоримъ съ жена си. Като прѣкаралъ при този си братовчедъ 5 — 6 недѣли, единъ день той му казва: „Много съжалявамъ, драги ми, че не ще можешъ да останешъ у дома за постоянно. Ние нѣмаме свободно мѣсто. Опитай се да останешъ при братовчеда ми, може-би той да има мѣсто за тебе.“ Тогава богаташътъ отива при втория си братовчедъ и нему разправя сѫщото, каквото на първия: че е останалъ бѣденъ човѣкъ, безъ всѣкакви срѣдства въ живота си и се надѣва да го приеме между домашнитѣ си, да прѣкара нѣкакъ старинитѣ си. Братовчедътъ казалъ: „Добрѣ, на драго сърце остани между насъ! И азъ не съмъ богатъ човѣкъ, но между всички ще минешъ и ти.“ По този начинъ той изпиталъ доброто сърце на втория си братовчедъ, и като награда за това, оставя нему всичкото си богатство. Първиятъ братовчедъ, като се научилъ за това нѣщо, започналъ да се докарва на богатия си роднина, но вече било кѫсно. По сѫщия начинъ Истината постѫпва съ всѣки едного отъ насъ.
 
Като говоримъ за Истината, за Бога, ние не разбираме този Господъ, Който живѣе нѣйде въ небето, но ние разбираме онзи Господъ, умътъ на Когото е толкова мощенъ, свѣтлината тъй силна и сърцето толкова велико, че въ единъ моментъ може да извади съ кука всички сѫщества, останали и досега въ ада. Това е само въпросъ на врѣмето. Богъ нѣма да остави нито едно сѫщество въ ада. Всичко живо оттамъ ще излѣзе вънъ. Тогава Богъ ще внесе редъ и порядъкъ навсѣкѫдѣ въ свѣта. Всички хора, които днесъ страдатъ и се мѫчатъ, ще забравятъ своитѣ страдания и мѫчения. Когато Богъ отиде нѣкѫдѣ между хората, тѣ не Го приематъ, а при това казватъ, че вършатъ всичко за Господа. Дойде нѣкой човѣкъ между васъ, вие му давате нѣщо и казвате: „За Господа давамъ.“ Не, вие давате за себе си, а не за Господа. Отива единъ религиозенъ човѣкъ при нѣкои хора и започва да ги учи, какъ да се жертвуватъ за Господа. — Това не е право. Всѣки човѣкъ самъ трѣбва да се учи. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да служатъ на другъ моралъ. Ако искамъ да науча хората, какъ трѣбва да живѣятъ за Господа и какъ трѣбва да се жертвуватъ, първо трѣбва да науча себе си на това нѣщо. Другъ нѣкой пъкъ иска да учи хората на логическо мислене. Никой не може да учи хората на логическо мислене. Прѣди всичко въ свѣта не сѫществува никаква логика. Чрѣзъ логиката едни хора доказватъ Истината, а други я отричатъ. Питамъ: каква е тази логика, която едноврѣменно отказва и доказва Истината? — Това не е никаква логика. Другъ нѣкой казва: „Ние трѣбва да се научимъ да разсѫждаваме!“ Какъ ще се учите да разсѫждавате, когато разсѫждението е свободенъ процесъ на душата? Да разсѫждавашъ, значи да виждашъ нѣщата. Прѣдъ мене седи една картина, която прѣдставлява човѣшки образъ. Първо азъ разглеждамъ, какви сѫ очитѣ на този образъ, послѣ, какви сѫ ушитѣ му, устата, носа, вѣждитѣ, краката рѫцѣтѣ и т. н. Отъ всичко това сѫдя, доколко художникътъ е могълъ да схване външнитѣ чърти на този образъ. Слѣдъ това отъ цѣлата картина сѫдя и за самия художникъ. Колкото картината е по-жива, толкова и художникътъ е по-живѣ; колкото картината е по-мъртва, толкова и художникътъ е по-мъртавъ. Колкото картината е по-разхвърляна, толкова и художникътъ е по-разхвърлянъ, Обаче, природата не обича разхвърлянитѣ нѣща.
 
И тъй, като се говори за сегашния животъ, трѣбва да се знае, че въ природата и въ живота всичко е въ движение. Затова, именно, това, което е било днесъ, утрѣ нѣма да бѫде — друго нѣщо ще имаме. Нѣщата всѣки моментъ се мѣнятъ по причина на това, че мѣстата и обстановката имъ се мѣсти. Движението е изразъ на съзнанието. Съзнанието само се движи. Значи спирането винаги носи нещастия, а природата не търпи никакви нещастия. Когато нѣкой запитва, на какво се дължатъ страданията и нещастията въ свѣта, той трѣбва да знае, че причината за страданията и нещастията сѫ малкитѣ спирки, които хората правятъ. Животътъ не търпи спирки; той изисква въ всичко движение и то такова, каквото се прѣдвижда за всѣки даденъ случай и моментъ. На сѫщото основание и влаковетѣ иматъ свои прѣдписания, които тѣ трѣбва да спазватъ, защото, ако увеличатъ или намалятъ бързината на своето движение, ще станатъ катастрофи. Всѣки трѣбва да се движи споредъ бързината, която му е опрѣдѣлена. Както всѣки човѣкъ има свой начинъ на мислене, на чувствуване и на дѣйствие, така и всѣко движение трѣбва да има своя опрѣдѣлена посока.
 
Питамъ: въ какво седи положителната философия на живота? Ако имаме три сѫщества, едното отъ които живѣе на мѣсечината, другото на слънцето и третото на Сатурна, какви впечатления ще иматъ тѣ отъ нашата земя? Могатъ ли тѣ отъ свѣтлината, която се отдѣля отъ нашата земя, да познаятъ, какво е нашето състояние, или пъкъ да познаятъ, какви мисли ни интересуватъ, или съ какви въпроси се занимаваме? — Донѣкѫдѣ тѣ могатъ да опрѣдѣлятъ нашето състояние и уровена на нашата мисъль. Какво показва, напримѣръ червения, синия, жълтия или бѣлия цвѣтъ на свѣтлината, която се отдѣля отъ разнитѣ планети? Ако свѣтлината, която се отдѣля отъ нѣкоя планета е червена, това показва, че сѫществата, които живѣятъ на нея сѫ крайни материалисти; тѣ мислятъ само за ядене и пиене, и между тѣхъ господствува юмручното право. Когато свѣтлината на нѣкоя планета е зеленикава, това показва, че сѫществата, които живѣятъ тамъ сѫ материалисти, но материализмътъ въ тѣхъ е взелъ повече умственъ характеръ. Частната собственость въ тия сѫщества се е усилила значително, и всѣки отъ тѣхъ иска да владѣе грамадни пространства. Изобщо, материализъмътъ тамъ е въ своя разцвѣтъ. Жълтия цвѣтъ на нѣкоя планета показва, че тамъ живѣятъ сѫщества повече мислещи, философи. Тия сѫщества сѫ горделиви. Всѣки цвѣтъ има свои добри страни, както и свои дефекти. Когато всички цвѣтове се съединятъ въ едно, тѣ образуватъ бѣлия цвѣтъ — цвѣтътъ на хармонията. Всѣки цвѣтъ трѣбва да хармонира съ другитѣ, за да се изгладятъ неговитѣ дефекти. Червениятъ цвѣтъ показва чрѣзмѣрна дѣятелность. Човѣкъ трѣбва да знае, какъ да регулира червения цвѣтъ на лицето си, защото, ако лицето придобие силно червенъ цвѣтъ, това показва извѣстна болезненость на организма. Червениятъ цвѣтъ може да бѫде здравословенъ, а може да бѫде и нездравословенъ. Често казватъ за нѣкого: Този човѣкъ силно пожълтѣ, или силно позеленѣ. Значи, разнитѣ цвѣтове изразяватъ различни мисли, чувства и състояния на човѣка. Тѣ служатъ като символи.
 
Въ Писанието се казва, че Истината дошла въ свѣта, и свѣтътъ не я приелъ. Това е ясно за всички. Сѫщеврѣменно се казва, че Истината дошла между своитѣ си, и тѣ не я приели, Това вече се отнася до индивидуалния животъ на човѣка. Питамъ: какви жертви се изискватъ отъ по-напрѣдналитѣ хора, за да възприематъ Истината и да я приложатъ въ живота си, както трѣбва? Нѣма по-красиво нѣщо отъ това, като дойде Истината у насъ да знаемъ какъ да се справяме съ всички мѫчнотии, които животътъ ни носи. Човѣкътъ на Истината не може да бѫде нито боленъ, нито бѣденъ — той се справя съ всички трудности и мѫчения. Човѣкътъ на Истината може да се справи и съ смъртьта; той е свободенъ гражданинъ. Разуменъ човѣкъ е този, който обича Истината. Най-високото състояние, къмъ което човѣкъ трѣбва да се стреми е да обикне Истината. Ще кажете: „Кой е достигналъ до това състояние?“ Ако хората още не сѫ достигнали това състояние, не значи, че не трѣбва да се стремятъ къмъ него. Коя мравка е станала човѣкъ? — Никоя. Кой човѣкъ е станалъ Богъ? — Никой. Нѣкои казватъ, че понеже човѣкъ е билъ създаденъ по образъ и подобие Божие, той нѣмало къмъ какво повече да се стреми. Не, стремежътъ, който човѣкъ има въ душата си, е постояненъ, понеже прѣдъ него седи единъ свѣтълъ и мощенъ образъ, къмъ който винаги трѣбва да се стреми. Когато любимъ, ние имаме въ душата си нѣщо велико. Когато говоримъ за Истината, за Мѫдростьта, за знанието, ние имаме нѣщо велико въ душата си. Когато говоримъ за обществения животъ, какво трѣбва да подразбираме? — Обществениятъ животъ подразбира единъ идеалъ къмъ хармонични, правилни отношения, къмъ възвишенъ редъ и порядъкъ, който трѣбва да сѫществува въ живота на индивида, въ живота на народитѣ и въ цѣлото човѣчество. Дойде ли се до такъвъ животъ, всѣки човѣкъ ще седи спокойно подъ смоковницата си, не смущаванъ отъ никакви изкушения и борби, на каквито сега се натъква. Такъвъ човѣкъ отъ нищо нѣма да се плаши. Войни тогава нѣма да има. Ако има войни, тѣ нѣма да бѫдатъ като сегашнитѣ, въ които хората се убиватъ едни други. Тогава хората ще воюватъ, безъ да убиватъ; ще се заробватъ, безъ да се лишаватъ отъ свобода; ще се затварятъ, безъ да се измѫчватъ. Такава трѣбва да бѫде истинската философия на живота.
 
Днесъ културниятъ свѣтъ се намира въ голѣми противорѣчия, които произтичатъ отъ неговитѣ схващания за живота и за Бога. Какъ схващатъ, напримѣръ, съврѣменнитѣ религиозни хора, били тѣ православни, протестанти, католици или тия отъ новитѣ течения, въпроса за Бога? Или, какъ разбиратъ тѣ Божественото начало въ човѣка? Когато разправяли на единъ български свещеникъ, колко хубаво билъ посрѣшнатъ Тагоре въ България, той се уплашилъ и казалъ: „Господи, прости имъ, тѣ не знаятъ, какво правятъ!“ Тагоре е великъ поетъ, той има нѣщо красиво и велико въ душата си. Той минава и заминава прѣзъ България, ще занесе съ себе си нѣщо хубаво за българитѣ и ще го опише. Какво лошо има въ това? Но българскиятъ свещеникъ се плаши, да не би българитѣ да изпадатъ подъ влиянието на Тагоре. Нека не се плаши този свещеникъ. Българинътъ винаги българинъ ще си остане. Ако единъ човѣкъ днесъ се обърне къмъ едного, а утрѣ къмъ другиго, какво прѣдставлява той отъ себе си? Българинътъ е една постоянна форма; англичанинътъ сѫщо така е една постоянна форма. Сѫщото може да се каже и за всѣки човѣкъ, отъ каквато народность и да е той. Дѣто и да туришъ българина, той пакъ при българина ще се върне. Онѣзи, които не познаватъ този законъ, каватъ: „Жалко, ще се опропасти народа ни!“ — Не, никой народъ не може да се опропасти. Има само единъ начинъ, по който народитѣ могатъ да се опропастятъ и да се спратъ въ своето развитие. Този начинъ се крие въ неизпълнението Божия Законъ. Такъвъ примѣръ имаме съ еврейския народъ. Ето, отъ толкова години насамъ, сѫдбата тласка еврейския народъ отъ едно мѣсто на друго по лицето на земята за неизпълнение Божия законъ, но пакъ не изчезна. Защо? — Богъ не е допусналъ това. Както виждате този народъ го биятъ, гонятъ, но има нѣщо, което го държи. Значи, нѣма сила въ свѣта, която е въ състояние да заличи единъ народъ отъ лицето на земята, ако това не е допуснато отъ Бога. Не само това, но евреитѣ и до днесъ заповѣдватъ на цѣлия свѣтъ. Освѣнъ това, между тѣхъ се срѣщатъ и много умни хора. Това е доказателство, че безъ волята на Бога народитѣ не могатъ да изчезватъ, нито да се измѣнятъ. Кой пази евреитѣ и кой ги е пазилъ досега? — Пази ги великия принципъ въ живота, който пази и всички останали народи. Евреитѣ подържатъ учението на Мойсея, но много отъ тѣхъ сѫ кабалисти. Обаче, има едно учение, което всѣки народъ държи скрито въ себе си, пази го като зеницата на очитѣ си, изпълнява го точно, безъ да знае нѣкой. За това нѣщо християнскиятъ свѣтъ нищо не подозира. Евреитѣ, напримѣръ, особено точно спазватъ закона за десятъка. Каквото спечелятъ, отдѣлятъ една десета отъ него за Бога. Отъ хиляди години насамъ тѣ спазватъ този законъ най-внимателно. Освѣнъ този законъ, тѣ иматъ и друго нѣщо хубаво, което грижливо пазятъ въ себе си, защото то ги държи здраво, като народъ.
 
Казвамъ: и българитѣ, както и всѣки народъ лесно се настройватъ срѣщу писатели, поети, държавници и др. Когато слушатъ нѣкой отъ тѣхъ да имъ говори нѣща, които не имъ понасятъ, тѣ казватъ: „Този човѣкъ ще съсипе народа ни.“ И на това основание днесъ българитѣ сѫ раздѣлени на партии, всѣка отъ които иска да покаже прѣдъ народа, че милѣе за него повече отъ другитѣ партии. Ако всички партии приложатъ Божественото учение, тѣ ще станатъ народъ и половина. Ние не говоримъ отъ само себе си, но показваме на хората пѫтя, по който тѣ трѣбва да вървятъ. Всѣка партия обича народа си. Добрѣ е това, но нека тѣхната любовь почива на здрава основа. Нека всички партии се сплотятъ помежду си и да не внасятъ умраза едни къмъ други, да не възставатъ братъ срѣщу брата си, както това става днесъ между всички народи. Има единъ разуменъ начинъ, чрѣзъ който всѣка партия може да подигне своя народъ. Щомъ става въпросъ за любовь между хората, всички казватъ: „Нека духовенството има грижата за това. — Добрѣ, нека духовенството приложи любовьта между народа си. Духовенството пъкъ ще каже: „Всички хора трѣбва да признаятъ нашата света църква!“ — Нищо, нека хората подкрѣпятъ и църквата. Всички, които създадоха църквата, бѣха добри и умни хора. Светиитѣ създадоха църквата. Азъ говоря за тѣзи светии, които и днесъ си оставатъ святи, чисти, непорочни, които обичаха и човѣчеството, и Бога и бѣха готови да се жертвуватъ за Него. Обаче, има и такива светии днесъ, които не вървятъ въ съгласие съ Божиитѣ закони.
 
„И въ своитѣ си дойде, и своитѣ му Го не приеха.“ Кого не приеха? — Това не подразбира да приематъ нѣкой човѣкъ, но да приематъ Истината. Нѣма по-хубаво отъ това да се приематъ колкото може повече вдовици, които никой не приема; или, колкото може повече сирачета, които никой не приема; или да се приематъ колкото може повече страдащи, нещастни хора, които постояно викатъ: „Нѣма ли Господъ въ свѣта? Нѣма ли правда? Нѣма ли добри държавници въ този свѣтъ?“ Тѣ викатъ, надѣватъ се, докато най-послѣ дойдатъ до положение на отчаяние, на безразличие въ живота и казватъ: „Нѣма редъ и порядъкъ въ свѣта, но яжъ, пий, живѣй и нищо повече!“ Мнозина питатъ: „Кое е сѫщественото въ живота?“ — Това, което наричаме свѣтъ, то е външната страна на живота, но човѣкъ трѣбва да има обширни възгледи, въ които да прониква разумностьта и така да се добере до дълбоката вътрѣшна страна на живота. Дълбоко въ душата си човѣкъ трѣбва да отдава правото на всѣки едного, да го изслушва съ внимание, да му каже нѣколко разумни думи, та и той отъ своя страна да разбере, че насрѣща му седи близъкъ нему човѣкъ, съ когото въ всички случаи на живота може да сподѣли поне двѣ благи думи. Този човѣкъ може да прави много грѣшки, но това още не дава право на другитѣ да го прѣнебрѣгватъ. Всѣки грънчарь, ще развали десятки, стотици грънци, докато се научи да прави хубави грънци. Той не може да се роди безпогрѣшенъ и великъ въ своитѣ издѣлия. Много ще грѣши той, докато изкара хубави грънци за проданъ. Когато грънчарьтъ прави грънци за себе си, колко ще му трѣбватъ? — Наймного 5—6 грънци. Ако той прави грънци за проданъ, ще трѣбва да изкарва съ хиляди. Това показва, че той има вече отношения съ хората. Заключението, което може да извадимъ отъ това е слѣдното: когато имаме много идеи, ние имаме отношения съ много хора; когато имаме една идея, ние имаме само единъ приятель; когато имаме двѣ идеи, ние имаме отношения само къмъ баща си и майка си, или къмъ брата си и къмъ сестра си. Когато имаме отношения къмъ държавата, ние трѣбва да имаме едни идеи къмъ министритѣ, други идеи къмъ гражданитѣ и т. н. Когато имаме отношения къмъ човѣчеството, трѣбва да имаме хиляди идеи. Казвате: „Идеята за българския народъ е много обширна.“ — Колко души жители има България? — Около 4 — 5 милиона. Значи, всѣки ученъ въ България трѣбва да има около 4 — 5 милиона идеи.
 
Едно врѣме, когато Богъ създалъ свѣта, Той поставилъ Адама въ рая — въ Божественото училище — да се учи. Богъ изкаралъ прѣдъ Адама, всички животни, самъ той да имъ даде имена. Слѣдъ като далъ имена на всичкитѣ животни, Богъ извикалъ Адама да повтори прѣдъ Него имената на животнитѣ, споредъ както той ги нарекълъ. Като започнали животнитѣ да се изреждатъ двѣ по двѣ прѣдъ него, Адамъ си казалъ: „Всички животни сѫ по двѣ, иматъ си другарь, азъ съмъ самичъкъ. Адамъ не разбиралъ нищо отъ имената, които далъ на животнитѣ, но знаелъ имената имъ; своето име, обаче, той не знаелъ, понеже нѣмалъ другарь, който да го извика по име. Въ този митъ се разправя, че Адамъ научилъ името си слѣдъ като Богъ му далъ другарка, която го назовала съ името Адамъ. И той я нарекълъ Ева, което значи красива жена. Питамъ: какъ постѫпи Адамъ съ своята другарка? Той направи една грѣшка, като я остави да скита сама изъ рая. Адамъ не трѣбваше да оставя Ева сама да се разхожда изъ рая и да се върти около дървото за познаване доброто и злото, а винаги трѣбваше да бѫде съ нея. Този законъ дѣйствува и въ човѣка по слѣдния начинъ: когато сърцето е само, непрѣмѣнно ще станатъ нѣкакви погрѣшки. Слѣдователно, при всѣка работа, при всѣко изпитание, умътъ и сърцето на човѣка трѣбва да бѫдатъ заедно, на едно мѣсто. Този е единъ отъ великитѣ закони въ свѣта. Никакви убеждения не могатъ да сѫществуватъ безъ присѫтствието на ума, на сърцето, на душата и на духа. Както мъжътъ не трѣбва да оставя жената сама, така и жената не трѣбва да оставя мѫжа самъ да се разхожда изъ рая. Дѣто е той, тамъ трѣбва да бѫде и тя; дѣто е тя, тамъ трѣбва да бѫде и той. Ходятъ ли всѣки по отдѣлно, работата се разваля. Заедно трѣбва да ходятъ! При първия изпитъ въ рая Ева направи погрѣшката. Сега иде вторъ изпитъ за Адама. Той ще се постави днесъ прѣдъ дървото на живота, но Ева трѣбва да бѫде при него. Ева трѣбва да бѫде при Адама, да му даде единъ добъръ съветъ. Иначе, и Адамъ ще направи погрѣшка, както Ева, и тогава ще, отидатъ още 8,000 години на изпитания и страдания. При първия изпитъ змията дойде при Ева и много лесно я изкуси. Сега къмъ сѫщото дърво се приближава Адамъ, и неговата възлюбена трѣбва да бѫде при него, двамата заедно да разрѣшатъ въпроса.
 
И тъй, всѣки човѣкъ трѣбва да разрѣшава въпроситѣ въ своя животъ съ ума и съ сърцето си едноврѣменно. За да разрѣши въпроситѣ си, той непрѣменно трѣбва да обича нѣкого. Това значи: неговото сърце непрѣменно трѣбва да се е събудило. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да се подложатъ на голѣми страдания, които да разтърсятъ сърцата имъ, да започнатъ да любятъ, да обичатъ, но не отъ страхъ, а доброволно. Ако страданието може да събуди сърцето на човѣка да люби, това показва, че той е дошълъ вече до своето спасение. Ако страданието не може да раздвижи сърцето на човѣка, да го накара да люби, това показва, че то не може и да го спаси. Нѣкои питатъ: „До кога ще страдатъ хората?“ — Докато се спасятъ. Казвамъ: иде страшниятъ день! Въ какво отношение този день е страшенъ? — Въ това, именно, че Богъ ще се прояви. При това знаемъ, че Богъ е Любовь. То значи, когато Богъ, т. е. Любовьта дойде въ свѣта, тя ще произведе такива страшни сътресения, такива силни страдания, че които я познаятъ, ще застанатъ прѣдъ дървото на живота и още тукъ, на земята, ще разрѣшатъ великия въпросъ. Този въпросъ не се разрѣшава на небето, но на земята. И който го разрѣши, ще бѫде дигнатъ на небето. Казвате: „Страшно нѣщо е човѣкъ да се дигне въ въздуха!“ Питамъ: по какво се познава, че пиленцето, което е прѣкарало дълго врѣме въ своето гнѣздо, е заякнало? — Силата му се познава по това, че щомъ заякнатъ неговитѣ крилца, то изхвръква вече отъ гнѣздото си. Щомъ дойде този день, то хвръква съ крилцата си нагорѣ изъ въздуха. И на съврѣменнитѣ хора казваме, че е врѣме вече да хвръкнатъ нагорѣ въ въздуха. Тѣ казватъ: „Страшно нѣщо е да хвърчи човѣкъ въ въздуха!“ Не, врѣме е вече хората да се повдигнатъ, да литнатъ съ крилата си въ въздуха. Въздухътъ, това е възвишениятъ свѣтъ на Любовьта, въ който хората трѣбва да живѣятъ. Сърцето и умътъ на човѣка сѫ неговитѣ крилца, съ които той дълго врѣме ще се упражнява въ гнѣздото си, докато дойде единъ день Господъ и го накара да излѣзе вънъ отъ гнѣздото си, да хвръкне съ крилцата си въ широкия и просторенъ свѣтъ.
 
„Въ свѣта дойде, и свѣтътъ Го не позна. Въ своитѣ си дойде и своитѣ му Го не приеха.“ Настава фаза, когато свѣтътъ трѣбва да Го познае, и своитѣ Му трѣбва да Го приематъ. Въ това седи разрѣшението на великия въпросъ. Всѣки народъ, който може да прѣдстави на свѣта идеално управление и съ това да потикне и другитѣ народи въ тѣхното развитие показва, че Богъ е дошълъ въ този народъ, и хората на този народъ сѫ Го познали и приели. Дойде ли Господъ между единъ народъ, всички ще познаятъ това нѣщо. По какво се познава? — Въ всичко име изобилие, и Божието благословение се носи навредъ. Въ този народъ нѣма насилие и безпорядъкъ, всички хора сѫ бодри и весели. Нова наука, нови учители, нови професори, нови майки и бащи се явяватъ въ този народъ — всичко се измѣня и прѣобразява. Дойде ли Богъ между хората, всички се измѣнятъ, и всичко се забравя. Че нѣкой обидилъ нѣкого, че му направилъ голѣми пакости — всичко това се заличава отъ съзнанието на хората. Нова култура, нова наука иде въ свѣта! Петата раса, която сега живѣе, това е расата на животнитѣ. За въ бѫдеще ще дойде шестата раса, расата на Любовьта. Въ Битието се казва, че въ петия день Богъ създалъ всички животни, затова, именно, хората отъ петата раса живѣятъ животински животъ: биятъ се, каратъ се, убиватъ се, мразятъ се — вършатъ всичко това, което и животнитѣ вършатъ.
 
Ще ви приведа слѣдната аналогия, отъ която вие сами можете да си правите заключения. Когато кучето минало покрай Адама, той го запиталъ: „Ти запомни ли Божия законъ?“ —Запомнихъ го, написахъ го на зѫбитѣ си. Волътъ миналъ покрай Адама, и той го запиталъ: „Ти запомни ли Божия законъ?“ — Да, запомнихъ го, написахъ го на рогата си. Миналъ коня. Адамъ го запиталъ: „Ти запомни ли Божия законъ?“ — Да, запомнихъ го, написахъ го на копитото си. Най-послѣ минала и Ева покрай Адама. Той запиталъ и нея: „Ти запомни ли Божия законъ?“ — Да, запомнихъ го, написахъ го на езика си.“ Затова днесъ жената много говори. Слѣдъ всичко това кучето хапе, волътъ боде, коньтъ рита. Нека и съврѣменнитѣ хора си дадатъ отчетъ, какво е останало отъ Божия законъ у тѣхъ! Едно трѣбва да знаятъ всички хора: Божиятъ законъ не се пише нито на езикъ, нито на зѫби, нито на рога, нито на копито. Всички сѫ го написали тамъ, дѣто не трѣбва.
 
Казвамъ: сега идатъ важни врѣмена за човѣчеството, когато хората не трѣбва да се обезсърдчаватъ. По-важни врѣмена отъ сегашнитѣ никога не сѫ наставали на земята. Врѣмената, които сега прѣживѣвате, сѫ велики по своитѣ идеи. Много сѫщества отъ невидимия свѣтъ биха дали милиони, за да присѫтствуватъ въ тия врѣмена на земята, но не ги пущатъ. Всички билети за прѣдставлението, което ще се даде на земята, сѫ вече продадени. Много ангели хлопатъ, искатъ да дойдатъ за това прѣдставление, което ще се разиграе, но нѣма мѣста повече. Затова тия отъ хората, които сѫ недоволни отъ своя животъ, нека продадатъ билетитѣ си на нѣкой отъ споменатитѣ ангели, тѣ да дойдатъ на земята, а недоволнитѣ хора да отидатъ горѣ. Това, което ви говоря е велика Истина. Сега е врѣме всѣки да покаже, че е човѣкъ. Дали сте българинъ, англичанинъ, американецъ, германецъ или какъвъ и да е, това не е важно, врѣмената сѫ едни и сѫщи за всички. Важното за васъ е да използувате добритѣ условия на живота. Азъ вѣрвамъ, че ще ги използувате, защото всичко това, което ви се говори не е ново, нито е старо. Азъ ви говоря за реалното, което всѣкога е ново. Ние не искаме да посаждаме нови нѣща въ васъ. Всичко това Богъ е посадилъ въ васъ още въ далечното минало, а сега то само ще прорасте, ще цъвне и ще даде своя плодъ. Азъ вѣрвамъ и зная, че всичко е посѣто отъ Бога, а сега трѣбва само да се събуди. Азъ не вѣрвамъ въ закона на новото присаждане. Това, което отпослѣ се присажда, лесно се чупи. Има нѣщо посѣто въ човѣка още отъ хиляди години. То е Божественото, което чака врѣмето си само, за да се пробуди. Това нѣщо единъ младъ поетъ е изразилъ съ слѣднитѣ думи:
 
 

„Кажи  ми  твоитѣ  свещени  думи,  които  нѣкога  си  ми  пѣлъ!
Тогазъ  Божествената  топлина  се  разлѣ  въ менъ   и  стопи  снѣга  и  леда.
И  изобилно  потекоха  водитѣ,  които  напоиха и  оросиха  всичко  въ  менъ
И  отъ  тогава  почна  всичко  да  расте  и  цъвти, да  върже  и  да  зрѣе.“

 
 

Божиятъ духъ е вложилъ всичко това въ човѣка. И когато дойде Божествената топлина, тя ще стопи снѣга и леда, ще потекатъ водитѣ и всичко ще започне да расте и да цъвти, да вързва и да зрѣе.
 

 

Бесѣда  отъ  Учителя,  държана  на 28  ноември,  1926 год. въ

 

гр. София.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×