Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1926_10_24 Ако говоря

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2294 Мнения:

Публикувано 13 септември 2015 - 03:19

"Затова се родих",  Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.),

Издание 1929 г., София
Книгата за теглене -PDF

Съдържание

 

 

Ако говоря.

 

„Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.”

І. Коринтяномъ 13:1.

 

„Ако говоря.” Всѣко нѣщо, което става въ живота или въ природата, има свои причини. Причинитѣ могатъ да бѫдатъ първични, вторични, третични, до десетични. Значи, за да може извѣстно явление или извѣстенъ фактъ да сѫществува, има десеть причини. Затова, когато нѣкой иска да знае причината за нѣщо, питамъ го, коя причина иска да знае: първата, втората, третата, четвъртата, петата или десетата? Сегашната философия започва съ първата причина на нѣщата. И съврѣменната наука засега е казала само първата буква на нѣщата — буквата А. Въпрѣки това сегашнитѣ учени казватъ: „Голѣма наука имаме ние!” Така и майката казва за своето дѣте: „Знаете ли, какво е научило моето малко дѣтенце?” — Какво е научило? — То знае да пише буквата А. И вие виждате това малко дѣте, по цѣли дни все тази буква пише. Буквата А е символъ на проявения човѣкъ.

 

Едно врѣме, когато Господъ рѣшилъ да създаде свѣта, извикалъ на разговоръ при себе си всички букви. Тѣ се прѣдставили прѣдъ Господа, Който запитвалъ всѣка една по отдѣлно различни нѣща. Всѣка буква искала да се прѣдстави първа прѣдъ Господа, че дано съ нея започне началото на свѣта. Всѣка буква имала свои добри черти, но сѫщеврѣменно имала и свои дефекти. Като се явила буквата А при Господа, помолила Го да започне създаването на свѣта съ нея. Сѫщо така тя пожелала и човѣкътъ да започне своитѣ работи съ нея. Господъ изпълнилъ желанието й. Той започналъ съ нея създаването на свѣта. И човѣкъ, на сѫщото основание, каквато работа и да започне, все казва: „Азъ!” Азъ ще направя това, азъ ще направя онова. Обаче, това „азъ” ражда най-голѣмитѣ злини въ свѣта. Защо? — Защото то не може да храни свѣта. Въ буквата А нѣма растене, нѣма размножение. Днесъ Богъ наново извиква буквата А при себе си и ѝ казва: „Понеже ти внесе злото въ свѣта, сега ще направя. втори опитъ за пресъздаването на свѣта и за начало на новия свѣтъ ще взема буквата Б — Битие. Тази буква крие въ себе си условия за развитие, за размножаване и хранене на свѣта.

 

Мнозина ще кажатъ: „Всичко това е хубаво, но и ние имаме свои възгледъ свои научни теории за създаването на свѣта.” — Ние не отричаме съврѣменнитѣ теории и възгледи, но когато разглеждаме свѣта съ всичко което става въ него, трѣбва да имаме положителна философия, положителна наука, която правилно да обяснява всички тия нѣща. Споредъ тази наука човѣкъ трѣбва да знае, че всѣко нѣщо има свое велико прѣдназначение. Когато рибитѣ излѣзли отъ водата, тѣ си казали: „Тази вода донесе голѣми злини въ живота ни. Тя ни лиши отъ говоръ, отъ кѫщи, отъ дрехи и отъ редъ други удобства. Не искаме повече да мръзнемъ въ водата, натеглихме се вече!” Водата имъ отговорила: „Не забравяйте, че азъ съмъ необходимо условие за васъ. Като прѣсъхнатъ гърлата ви, ще ме търсите. Вие не можете безъ мене.” Рибитѣ казватъ: „Водата е голѣмо зло за насъ.” Казвамъ: каквото зло да е донесла водата за рибитѣ, все пакъ тя е единствената срѣда, въ която тѣ могатъ да живѣятъ. Значи, тя е необходимо зло за тѣхъ.

 

Питамъ: коя е причината за сѫществуването на злото въ свѣта? Що е злото? — Злото е спирачка въ живота. Когато човѣкъ се намира прѣдъ голѣмъ наклонъ, Господъ му туря спирачка, за да не падне. Въ такъвъ случай злото е особенъ родъ търкане, което предпазва човѣка отъ падане. Това е философията за злото, съ която всички съврѣменни хора трѣбва да се справятъ. Една българска пословица казва: „Ела зло, че безъ тебе по-зло!” То значи: понеже се намирамъ прѣдъ голѣмъ наклонъ, ела зло, че безъ тебе по-зло! Казвате: „Не може ли безъ зло въ свѣта?” Питамъ те: „Ти, който тръгвашъ за Варна, не можа ли да пѫтувашъ безъ тренъ, ами трѣбваше да се разправяшъ съ купуване на билетъ отъ първа класа?” Казвашъ: „За по-удобно пѫтуване си взехъ билетъ отъ първа класа.” При това, когато тренътъ спира на една или на друга станция, нали употрѣбява спирачката си? Какво ще бѫде положението на пѫтницитѣ, ако тренътъ, съ който пѫтуватъ, нѣма спирачка? — Тѣ неминуемо ще прѣтърпятъ нѣкаква катастрофа. Значи, всѣки тренъ трѣбва да има спирачка! Нѣкои питатъ: „Не може ли тренъ безъ спирачка?” — Може, но тогава непрѣменно ще дойдатъ катастрофитѣ, ще дойде и злото въ свѣта. Слѣдователно, злото е влѣзло въ свѣта тогава, когато не сѫ сѫществували никакви спирачки.

 

Нѣкой пише съ перо на хартия, но перото дращи, стърже по хартията. Той се дразни, иска да захвърли перото на страна. Казвамъ му: „Не се дразни, не хвърляй перото! Въ дадения моментъ това дращене е спирачка, която иска да ти каже: Не пиши това писмо сега. Остави го за другъ пѫть, когато обмислишъ въпроса по-добрѣ!” Прѣдстави си, че безъ тази спирачка ти напишешъ едно лошо писмо! Знаешъ ли, какво може да стане? — Какво може да стане отъ едно или нѣколко лоши изречения? — Цѣла пертурбация може да стане и въ тебе, както и въ този, до когото си изпратилъ писмото. Напишешъ ли едно писмо безъ спирачка, лѣкарьтъ трѣбва да дохожда слѣдъ това да превързва счупения ти кракъ или счупената ти рѫка. На слѣдния день всички вѣстници ще пишатъ, че еди-кой си човѣкъ счупилъ крака или рѫката си. Обаче, това се отнася до външната страна на живота.

 

„Ако говоря.” — Какъ трѣбва да се говори? Павелъ казва: „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.” То значи: ако езикътъ ми не е пъленъ съ любовь, ще бѫда неорганическо вещество, каквото е мѣдьта, безъ разумность въ себе си. Нима удрянето на клепалото, на камбаната е говоръ? Какво говори камбаната? Казватъ, че тя свиквала богомолцитѣ на молитва. Откога се научи тя да говори? Хората сами биятъ камбаната, а послѣ казватъ, че тя ги свиквала. Вѣрно ли е това? — Камбаната даже не подозира, че сѫществува Господъ въ свѣта. Въ този и въ редъ други случаи хората употрѣбяватъ фигуративни изрази. Тѣ казватъ, запримѣръ: „Красиво говори това перо.” Питамъ: може ли перо да говори? — Не може. Или: „Силна рѫка има този човѣкъ, всичко може да направи.” Вѣрно ли е, въ сѫщность, че рѣката може да направи всичко? Нѣкой художникъ казва: „Съ тази рѫка азъ мога всичко да нарисувамъ.” — Не, рѫката сама не може да рисува. Колкото камбаната може сама да вика богомолцитѣ на молитва, толкова и рѫката сама може да пише и да рисува. Ако дѣйствително рѫката можеше сама да рисува, тогава отдѣлете тази почтена рѫка отъ тѣлото и я накарайте да нарисува нѣщо. Другъ нѣкой казва: „Азъ видѣхъ това съ собственитѣ си очи. — Какво си видѣлъ? Очитѣ сами могатъ ли да виждатъ? Ако очитѣ сами виждатъ, защо слѣпи хора, на които очитѣ външно сѫ здрави и отворени, не могатъ да виждатъ? Въ сѫщность, съ какво виждаме? Казвате: „Споредъ съврѣменната наука процесътъ, на виждането става чрѣзъ нервитѣ, които прѣдаватъ външнитѣ впечатления на главния мозъкъ.” — Не, това не е никакво знание, никаква философия. Трети пъкъ казватъ, че сърцето ги боли. — Какъ, може ли сърце да боли? Какво нѣщо е болката на сърцето? — Болката на сърцето е спирачка. Нѣкой човѣкъ намисли да направи нѣкакво зло, но за да го предпази отъ послѣдствията на злото, Господъ му туря спирачка — сърцето го заболѣва.

 

Слѣдователно, когато човѣкъ концентрира своя умъ вѫтрѣ въ себе си, той се спира отъ извършването на нѣкое зло. Човѣкъ трѣбва да знае, че болеститѣ въ живота му сѫ спирачки въ неговия пѫть. И ако лѣкаритѣ, при сегашнитѣ условия на живота, успѣятъ да прѣмахнатъ болеститѣ, съ това тѣ ще създадътъ най-голѣмото зло за човѣчеството. Най-важната служба, която може да се отдаде на съврѣменнитѣ лѣкари, е да научатъ хората да не стѣгатъ спирачкитѣ си, дѣто и когато не трѣбва. Когато колата имъ отива нагорѣ, тѣ не трѣбва да употрѣбяватъ спирачкитѣ си; когато колата имъ слиза надолу, тѣ трѣбва да употрѣбяватъ спирачкитѣ си. Когато колата имъ се качва нагорѣ, тѣ трѣбва да отвъртватъ спирачкитѣ си; когато слиза надолу, трѣбва да ги завъртватъ. Тъй щото, злото е развъртване на спирачката, когато човѣкъ слиза надолу; доброто е отвъртване на спирачката, когато човѣкъ се качва нагорѣ. Казватъ за нѣкоя мома: „Тази мома е завъртѣла ума на еди-кой си момъкъ.” — Много добрѣ е направила, като е завъртѣла ума му. Това подразбира, че тя е поставила спирачка въ неговия животъ. Ако тя не бѣше завъртѣла ума му, т. е. ако не бѣше турила спирачка на пѫтя му, той щѣше по цѣли нощи да ходи по кръчмитѣ, да пие и да гуляе съ другари. По този начинъ тя го е спрѣла прѣдъ едно зло, прѣдъ единъ наклонъ, да не падне. Момъкътъ казва: „Тази мома така завъртѣ ума ми, че дори сърцето ме заболѣ!” — Значи, търкане се е образувало. Отъ това търкане се образува топлина. Ако топлината е достатъчно голѣма, образува се горене, при което се отдѣля свѣтлина, димъ и пепель — зависи, какво е горенето, дали е пълно или непълно. Изобщо, хората наричатъ горенето любовь. Не, това още не е любовь, то е малко търкане, което прѣдизвиква слабо горене. Съврѣменнитѣ хора нито сѫ виждали нито познаватъ още истинската любовь. Онази мома, която се е научила да завъртва спирачкитѣ на момцитѣ, мисли, че познава философията на живота. Не, тя знае само да завъртва спирачкитѣ, но не знае, кога да ги завъртва: дали когато колата се качва, или когато слиза. Срещашъ нѣкой момъкъ, който иска да прави добро, или да служи на Бога и се качва нагорѣ, но тази мома завъртва спирачката му и го спира. Въ този случай вече не става горене, не се отдѣля топлина и свѣтлина, а се образува студъ и тъмнина. Когато нѣкой човѣкъ казва, че еди-кой си му истиналъ отъ сърдцето, това показва, че този човѣкъ, именно, го е спрѣлъ въ движението му къмъ доброто. Когато спирате човѣка отъ движението му къмъ доброто, или отъ пѫтя му къмъ Бога, той непрѣменно ще ви намрази. Омразата между нѣкои хора се дължи именно на това, че когато тѣ сѫ отивали нагорѣ къмъ Бога, тия хора сѫ завъртвали спирачкитѣ имъ и сѫ ги спирали отъ този пѫть. Всички хора, които въ желанието си да вървятъ къмъ Бога, сѫ срещнали нѣкакво прѣпятствие, като не могатъ да вървят вече нагорѣ, започватъ да се занимаватъ съ строене на кѫщи, съ правене на дрехи, съ различни забавления, докато отъ всичко това се образува една каша, въ която тѣ се обезличаватъ.

 

Казвамъ: съврѣменниятъ религиозенъ човѣкъ трѣбва да знае двѣ важни нѣща. Първо: той трѣбва да знае, че водата е срѣда, въ която живѣятъ рибитѣ и необходимо условие за цѣлия органически свѣтъ, тя символизира живота, а животътъ, самъ по себе си, е необходимо условие за развитието на всички сѫщества. Водата е проводникъ на електричеството, а стремежътъ на електричеството е къмъ центъра на земята.

 

Павелъ казва: „Ако говоря.” Кое трѣбва да се говори? — Разумното трѣбва да се говори. „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.” — Да, въ Любовьта трѣбва да има говоръ, но ако въ говора на човѣка нѣма любовь, този говоръ ще мяза на мѣдь, що звънти, или на кимвалъ, що дрънка. Какъвъ е стремежътъ на човѣка при сегашнитѣ условия на живота? Задавали ли сте конкретно въпроса, какво желаете? Всѣки човѣкъ има поне едно конкретно желание, или една конкретна мисъль въ себе си, която се стреми да реализира. Никой човѣкъ не може въ даденъ моментъ да има двѣ конкретни желания, или двѣ конкретни мисли. Постави ли въ ума си двѣ мисли, или въ сърдцето си двѣ желания, той непрѣменно ще се раздвои.

 

Ето защо съврѣменнитѣ хора трѣбва да изучаватъ закона на единството. Всѣки човѣкъ трѣбва да има една основна мисъль въ ума си, едно основно желание въ сърцето си и едно основно дѣйствие въ волята си. Всѣки трѣбва да намѣри тази основна мисъль, това основно чувство и дѣйствие въ себе си. Обаче, при сегашната култура на човѣка основната му мисъль се движи все около неговото „азъ” — дотамъ е спрѣлъ той. И животнитѣ, и растенията се спрѣли дотамъ. Значи, този принципъ сѫществува въ всички живи сѫщества. Ние виждаме грамаднитѣ форми, остатъци отъ миналото, които е създалъ азъ-тъ въ човѣка. Ние виждаме и грамаднитѣ форми отъ животни и растения, остатъци отъ миналото, създадени все подъ влиянието на сѫщия законъ. Отъ тѣзи грамадни форми на миналото разумната природа е приготвила дебели пластове каменни вѫглища, съ които си служи съврѣменниятъ културенъ свѣтъ. Значи, културата на миналото днесъ се използува въ нашитѣ фабрики. Вслѣдствие на това, съврѣменнитѣ хора, въ своитѣ стремежи прѣживѣватъ стремежитѣ на сѫществата отъ предпотопнитѣ врѣмена. Войнитѣ, избиванията на хората днесъ се дължатъ, именно, на културата на вѫглищата, които сѫ главниятъ двигатель въ съврѣменната техника.

 

Сега мнозина казватъ: „Знаете ли, какво е допринесълъ съврѣменниятъ фабриченъ вѣкъ за културата на човѣчеството?” — Този вѣкъ освободи всички духове, всички души на сѫщества, умрѣли още въ далечното минало. Тѣ бѣха затворени въ вѫглищата и, съ употрѣблението имъ като гориво, дойде и тѣхното освобождение. Затова днесъ хората налѣво-надѣсно се биятъ. И когато нѣкои ме запитватъ, кога се роди злото въ свѣта, азъ имъ казвамъ: „Злото въ свѣта се роди за пръвъ пѫть, когато се образува и първиятъ димъ.” Казвате: „Възможно ли е това?” — Възможно е. Ще ви обясня, каква връзка сѫществува между злото въ свѣта и първия димъ. Когато братята Каинъ и Авелъ принесоха жертва на Бога, огъньтъ на Каина гореше съ много димъ, който се разстилаше по земята, а огъньтъ на Авела гореше съ хубавъ пламъкъ, безъ димъ, и пламъкътъ възлизаше нагорѣ къмъ небето. Това разгневи Каина, и отъ този моментъ той намрази брата си и го уби. И двамата братя трѣбваше да произведътъ огънь безъ димъ. Нѣкои питатъ: „Кога ще настане Царството Божие въ нашитѣ домове?” Казвамъ: Царството Божие ще настане между хората само тогава, когато тѣ прѣстанатъ да кладятъ огньове, или когато куминитѣ имъ прѣстанатъ да горятъ. Дѣто има димъ, кадежъ, тамъ има и дрънкешъ, като мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка. Ще кажете: „Значи, домъ въ който има кадешъ, тамъ Царството Божие нѣма да дойде.” — Да, но днесъ почти навсѣкѫдѣ има кадешъ. Куминитѣ на всички хора кадятъ. И жената кади, и мѫжътъ кади, и дѣцата кадятъ. Всички хора, които живѣятъ, въ този кадешъ, знаятъ, какво прѣдставлява той.

 

„Ако говоря.” Съ какво? — Съ Любовь. Мнозина казватъ, че Любовьта е горене. — Въ любовьта нѣма абсолютно никакво горене. Въ нея не се забѣлѣзва никакъвъ излишъкъ, никакъвъ кадешъ и димъ, каквито има при обикновеното горене. Когато хората заживѣятъ въ периода на организиране човѣшкото сърце, само тогава ще разбератъ, какво нѣщо е Любовьта, Бѫдещата култура е на Любовьта, и тя прѣдставлява организиране на човѣшкото сърдце и проявление на човѣшката душа. Тогава ще става горене безъ огънь, безъ димъ. Можете ли да си прѣдставите култура безъ огнища? — Може. Такава култура сѫществува. Какъ се пекатъ плодоветѣ на дърветата? Какъ се пекатъ картофитѣ въ земята? Какъ се пече бобътъ? Ако хората живѣятъ по закона на Любовьта, сѫщиятъ този бобъ, отъ който днесъ всички се оплакватъ, че разстройва стомаситѣ, би имъ доставялъ много енергия. Надали има друго растение, което съдържа толкова много хранителни вещества, както бобътъ. Той казва: „Когато шестата раса дойде на земята — културата на братство и равенство — тогава само азъ ще дамъ на хората всичката си енергия. Дотогава ще имъ давамъ малко енергия, ще развалямъ стомаситѣ имъ, защото тѣ ме пекатъ на огънь.” И наистина, когато се вари бобъ, първата му люспа се напуква, и всичко хранително, както и голѣма часть отъ енергията, която се съдържа въ нея, отлетява, излиза навънъ, а отъ боба остава главно онова, което надува стомаха, безъ да го ползува много. Какъ ще се разбере това нѣщо? Вие трѣбва да знаете, че бобътъ, както и всички зърнени и плодови храни, които употрѣбявате, прѣдставляватъ колективни сѫщества. Тѣ сѫ образувани отъ множество живи, съзнателни сѫщества, подчинени на една централна клѣтка, на една централна монада, която прѣдставлява индивидуалната душа на всѣко растение. Запримѣръ, бобътъ има своя индивидуална душа; ябълката, крушата, гроздето, черешата сѫщо така иматъ своя индивидуална душа. Свѣтътъ е пъленъ съ такива души, а хората мислятъ, че само тѣ иматъ души. Питамъ нѣкого: „Ти разговарялъ ли си съ душата на черешата напримѣръ?” — Не съмъ се разговарялъ съ нея, но съмъ ялъ череши. — Ами съ душата на картофитѣ раговарялъ ли си? — И съ нея не съмъ разговарялъ, но съмъ ялъ варени картофи, супа отъ картофи, приготвена по най-модеренъ начинъ — безъ масло.

 

Съврѣменнитѣ учени хора, като слушатъ нѣкого да говори казватъ: „Въ думитѣ на този човѣкъ нѣма никаква логика, никакъвъ смисълъ.” Сѫщото казватъ и за мене. Чудни сѫ хората! Тогава какъвъ смисълъ намиратъ тѣ въ избиването и осакатяването на милиони хора въ врѣме на война? Да се избиватъ на бойнитѣ полета хиляди и милиони хора, да се откѫсватъ рѫце и крака, да ослѣпяватъ и оглушаватъ, а слѣдъ това да ги възнаграждаватъ съ ордени и кръстове за храбрость, въ това имало смисълъ! Ако избиването и осакатяването на хората е правилно и разумно, защо, когато единъ апашъ обере или убие нѣкой богатъ човѣкъ, не закачватъ на гърдитѣ му орденъ за храбрость? Дѣ ли не ставатъ кражби и убийства въ съврѣменния свѣтъ? Почти навсѣкѫдѣ хората крадатъ, само че едни крадатъ много, а други — малко. Много или малко, кражбата, сама по себе си е прѣстѫпление. Ако кражбата е нѣкаква добродѣтель, защо подиръ крадцитѣ вървятъ стражари? Защо ги прѣслѣдватъ и затварятъ? Щомъ хванатъ нѣкой крадецъ, веднага му турятъ бѣлѣгъ, че е такъвъ, и го завеждатъ въ затвора. Защо правятъ това? — Защото свѣтътъ гледа на кражбата като на порокъ. Щомъ кражбата е порокъ, защо се върши тя. Въ такъвъ случай, хората не трѣбва да крадатъ, не трѣбва и да убиватъ. Когато хората се убиватъ, това показва, че тѣхнитѣ спирачки сѫ развъртани — нищо повече!

 

„Ако говоря.” Като ме слушате, мнозина ще кажатъ: „Този човѣкъ говори противъ насъ.” — Азъ не говоря противъ васъ, но отъ невидимия свѣтъ отдавна сѫ заговорили противъ васъ. Тѣ изпращатъ срѣщу васъ голѣма армия, отъ 500 милиона духове, добрѣ въорѫжени, съ своя модерна артилерия. Знаете ли, какво ще стане съ васъ, като излѣзе тази армия насрѣща ви? — Огнищата на всички хора по лицето на земята ще изгаснатъ; дърветата ще прѣстанатъ да раждатъ и по цѣлата зема ще се образува такова силно течение, че нито една здрава кѫща нѣма да остане — всичко въ свѣта ще бѫде пометено! Отъ философията и религията на съврѣменнитѣ хора поменъ нѣма да остане, и тѣ нѣма да иматъ врѣме да облѣкатъ своитѣ одежди, съ които извършватъ службитѣ си. И отъ хората, които мислятъ само за забавления — сѫщо тъй поменъ нѣма да остане. Какво ще остане тогава? — Ще останатъ само пашкулитѣ на хората. Ще кажете: „Страшно нѣщо е това, да останатъ само пашкулитѣ на хората!” — Да, така ще бѫде. Хората ще се излупятъ и отъ тѣхъ ще останатъ само прояденитѣ пашкули. Нѣкои ще кажатъ: „Дано това нѣщо не стане въ наше врѣме!” — Именно, въ ваше врѣме ще стане. Казвамъ: свѣтътъ нѣма да се свърши, но ще се прѣобрази. Ние не говоримъ за свършване на свѣта, но казваме, че свѣтътъ ще се прѣобрази и прѣроди. По сѫщия законъ и хората нѣма да умратъ, но ще прѣминатъ отъ животъ въ смърть и отъ смърть въ животъ. Тѣ ще прѣминатъ двѣ състояния: първо ще съблѣкатъ физическата си дреха, ще излѣзатъ отъ гѫстата материя и ще влѣзатъ въ по-рѣдка материя, дѣто ще облѣкатъ духовната си дреха, т. е. духовното тѣло. И тогава всички противорѣчия отъ човѣшкия умъ ще изчезнатъ и ще се родятъ нови, хармонични дѣйствия.

 

„Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.” Съ тѣзи думи апостолъ Павелъ иска да каже, че и най-учениятъ човѣкъ, най-видниятъ философъ, ако говорятъ съ ангелски езикъ, а любовь нѣматъ, нищо не сѫ. Хубави нѣща има и въ съврѣменната култура, ние не я отричаме, но казваме, че въ сърдцата на мнозина отъ съврѣменнитѣ учени и философи нѣма любовь. Като четете съчиненията на видни философи отъ миналото и сега, виждате мисъль, разсѫждения, знания, но въ тѣхъ липсва топлина. Напримѣръ, новитѣ физици казватъ, че когато свѣтлината минава прѣзъ пространството, прѣтърпѣва извѣстно отклонение. Споредъ тѣхъ, това отклонение става, когато свѣтлината минава покрай нѣкое голѣмо небесно тѣло. Казвамъ: въ свѣта сѫществува само една реална и положителна физика — Божествена физика, споредъ която свѣтлината никога не се отклонява. Има единъ идеаленъ свѣтъ, едно идеално пространство, дѣто свѣтлината не прѣтърпѣва никакво отклонение. Ако става въпросъ за отклонение на свѣтлината, такова отклонение става само на земята, а не когато свѣтлината минава прѣзъ пространството, както твърди новата физика. Когато нося запалена свѣщь, свѣтлината й се отклонява на една или на друга страна, но причината за това не е тази, за която говорятъ най-новитѣ учени. Съврѣменната наука и философия сѫ подложени на редъ измѣнения, докато дойдатъ до положителната, Божествена наука.

 

Нѣкой казва: „Всичко въ свѣта изчезва, и човѣкътъ ще изчезне. И азъ, като човѣкъ, ще умра.” Питамъ: кой човѣкъ, слѣдъ като е умрѣлъ, може да знае, какво нѣщо е смъртьта? Кой човѣкъ, слѣдъ като е живѣлъ много врѣме на земята, може да каже, какво нѣщо е животътъ? Казватъ нѣкои: „Животътъ е движение.” — Да се движа, да се мѣстя отъ едно мѣсто на друго, това още не е животъ. Азъ карамъ краката си да се движатъ, да ходятъ, но животътъ не седи само въ това движение. Казвате: „Клѣткитѣ въ човѣшкия организъмъ сѫ свързани по особенъ начинъ и съ това ставатъ причина за движението на човѣка. — Не, клѣткитѣ не сѫ причина за движението на човѣка. Човѣкътъ самъ е свързалъ тѣзи клѣтки. Отъ хиляди години насамъ той е запознатъ съ тѣзи клѣтки, работилъ е съ тѣхъ и днесъ пакъ ги извиква на работа въ своя организъмъ. Той самъ ги организирва и влиза съ тѣхъ въ съдружие. И ще дойде слѣдъ това нѣкой ученъ да разправя, какво нѣщо е стомахътъ. Какво ще разправя за стомаха? Азъ, човѣкътъ, съмъ взелъ участие въ създаването на стомаха и съмъ по-великъ майсторъ отъ този, който ще ме учи. Кой е по-великъ художникъ: онзи, който е рисувалъ дадена картина, или този, който я тълкува и критикува? Ще дойде този голѣмъ критикъ да разправя, какво искалъ да прѣдстави художникътъ съ тази картина. И започва той да обяснява, че художникътъ искалъ да постави главата на образа въ картината малко на дѣсно или на лѣво, но не излѣзло така. Казвамъ: я извикайте художника, да каже самъ той, какъ искалъ да постави главата на образа и дали е поставена добрѣ.

 

Днесъ много филолози разглеждатъ критически посланията на апостолъ Павла и разискватъ върху това, защо нѣкѫдѣ употрѣбилъ опрѣдѣления членъ, а нѣкѫдѣ — неопрѣдѣления. Когато е писалъ своитѣ послания, Павелъ не е мислилъ върху това, кой членъ да употрѣби, пълния или непълния. Той е употрѣбявалъ единия или другия членъ въ зависимость отъ положението на думитѣ въ изреченията. Въ всѣка речь има три основни нѣща, който трѣбва да се спазватъ. Първата важна дума е подлогътъ, т. е. прѣдметътъ, за който се говори. Той е проявеното въ свѣта. Втора важна часть въ изречението е сказуемото, т. е. глаголътъ, който показва, на каква основа трѣбва да се постави проявеното въ свѣта. Глаголътъ подкрѣпя проявеното. Между подлога и сказуемото има една съединителна частица, която се поставя като връзка. Преведете тия думи сега. Какво означава подлогътъ и какво сказуемото въ духовния животъ на човѣка? — Подлогътъ е сърдцето, сказуемото, т. е. глаголътъ е умътъ, а съединителната връзка, частицата е, т. е. спомагателния глаголъ е душата, която свързва ума и сърдцето на човѣка. Всички съврѣменни хора говорятъ за сърдцето. Понеже душата на човѣка седи далечъ отъ ума и сърдцето, тя не ги разбира добрѣ. За да ги разбере, трѣбва да дойде близо при тѣхъ; затова тя се явява като съединителна връзка помежду имъ. Душата се намира на такова разстояние отъ физическия свѣтъ, на каквото разстояние се намиратъ много звѣзди отъ земята. Дисковетѣ на много звѣзди никакъ не се виждатъ, даже и съ най-силни телескопи. Защо? — Защото тѣ сѫ толкова далечъ отъ земята, че съврѣменнитѣ телескопи не сѫ въ състояние да уловятъ тѣхнитѣ дискове. Това остава да се открие въ бѫдещитѣ врѣмена.

 

Павелъ казва: „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.” Той опрѣдѣля, какво нѣщо е истинскиятъ говоръ, какво нѣщо е Любовьта. Любовьта дълго търпи, не завижда, не дири своето, не се дразни и т. н. Нѣкои хора искатъ да добиятъ тия качества на живота безъ любовь. — Това е невъзможно. Най-първо човѣкъ трѣбва да постави Любовьта като основа на живота си. Любовьта трѣбва да се влѣе въ живота като велико условие, и слѣдъ това ще дойдатъ всички нейни качества, които искаме да развиемъ въ себе си. Тогава всичко въ живота ни ще върви нормално, безъ противоречия. Придобиването на Любовьта трѣбва да бѫде стремежъ на всѣка душа. Сега нѣкой иска да го уважаватъ, да бѫде ученъ човѣкъ, да знае математика и редъ други науки. Ако е въпросъ да знаете математика, всички сте я знаели едно врѣме, когато сте работили върху създаването на своето тѣло. Днесъ, обаче, сте забравили тази висша математика и се занимавате съ извличане квадратенъ коренъ отъ числата, съ подигане числа въ разни степени и т. н. Каква валидность има едно число, ако не се вложи съдържание и смисълъ въ него? Когато напиша единица, въ моето съзнание вече изпъква идеята за живата клѣтка, която отговаря на числото едно, на единица. Слѣдователно, щомъ напиша единица, веднага опрѣдѣлямъ, къмъ коя категория спада това число, коя отъ десетьтѣ причини е подѣйствувала върху неговото проявление т. н. Напримѣръ, като напиша единицата, спомнямъ си, че имамъ да давамъ на нѣкой човѣкъ единъ левъ, или единъ грошъ. Тази причина, именно, ме е заставила да напиша единицата. Нѣкои ще кажатъ: „Тия нѣща ще научимъ за въ бѫдеще, когато дойдатъ по-добри условия въ живота ни за нашето развитие.” Що е бѫдещето? — Бѫдещето е тамъ, дѣто човѣшкото съзнание не е проникнало. Миналото е тамъ, дѣто човѣшкото съзнание е загаснало вече, а настоящето е тамъ, дѣто съзнанието сега иде и се разгорява. Въ това отношение, животътъ, въ който съзнанието се разгорява, ще използува и миналото, и бѫдещето.

 

Казвамъ: всѣки, който не използува животъ на настоящето, въ който съзнанието се разгорява, ще се натъкне на голѣми противорѣчия. Тѣзи противорѣчия създаватъ нещастията на хората, вслѣдствие на което и майкитѣ, и бащитѣ, и братята, и сестритѣ ни умиратъ. Всички лѣкари се борятъ усилено срѣщу смъртьта, но тѣ не сѫ намѣрили пѫтя, по който могатъ да достигнатъ безсмъртието. Всички съврѣменни хора — учени, философи, религиозни — сѫ изгубили пѫтя. Ако прослѣдите живота на хората отъ най-стари врѣмена до днесъ, какво сѫ придобили? Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ.” Намѣриха ли тѣ този Пѫть, тази Истина и този Животъ? Придобиха ли тѣ безсмъртието? Казвате: „Ние имаме наука, литература, философия, изкуство, имаме велики хора, които сѫ оставили видни съчинения, велики книги.” — Ние не отричаме всички тия нѣща, но казваме, че има по-велики книги отъ тия. На човѣшката рѫка, на човѣшкото лице, на човѣшката глава сѫ написани по-велики нѣща отъ тия, които срѣщаме и въ най-виднитѣ книги. Написаното въ книгитѣ ще изчезне, а написаното върху човѣшката глава ще остане за вѣчни врѣмена. Слѣдователно, това, което остава за вѣчни врѣмена, е реално, а физическото, което не остава, е нереално. Нереалнитѣ нѣща сѫ забавления въ живота на хората. Ще бѫде смѣшно, ако момата, която се жени, събере всички кукли отъ дѣтинството си и ги туря въ сандъка, като започва да ги брои, да имъ се радва, да ги показва на възлюбления си! Тия кукли сѫ изживѣли врѣмето си, днесъ тѣ не сѫ реално нѣщо за тази млада мома.

 

По сѫщия начинъ и много отъ съврѣменнитѣ теории мязатъ на тия детински играчки. Тѣ сѫ отлични, но само за децата. Момата, която се жени, трѣбва да отвори сандъка си и каквато играчка намѣри вѫтрѣ, да я изхвърли навънъ и да каже: „Отсега нататъкъ азъ прѣставамъ да се занимавамъ съ всички тия играчки, съ тия кукли на живота.” Тази мома трѣбва да напълни сандъка само съ дрехитѣ си, да отиде при своя възлюбенъ и да каже: „Азъ ще говоря съ своя възлюбенъ за великата наука на живота.” — Кой е нейниятъ възлюбенъ? — Великиятъ Божественъ Духъ, Който е създалъ всичко въ свѣта. Отидешъ ли веднажъ при Него, ще застанешъ съ всичкото си смирение и ще Му кажешъ: „Господи, говори ми сега! Азъ напуснахъ своитѣ кукли и мога вече да Те разбирамъ.” Всички съврѣменни хора трѣбва да се обърнатъ къмъ Господа и да напуснатъ своитѣ стари кукли и играчки. Тѣ сѫ тѣхното минало, което е загаснало. Пѫтьтъ къмъ Бога е тѣхното бѫдеще, което не е още проникнало, а моментътъ, въ който се отправятъ къмъ Бога е тѣхното настояще, което сега се разгорява и въ което се разпалва малката искрица на Вѣчния Животъ.

 

Идва при мене единъ младъ студентъ, отчаянъ, обезсърдченъ и ми казва: „Мракъ е въ съзнанието ми, навредъ е тъмнина, животътъ ми е безсмисленъ.” Започвамъ да му говоря, че това сѫ външни влияния, на които не трѣбва да се подава, че животътъ има смисълъ, красиви и велики нѣща има въ него и т. н. Слѣдъ като ме изслуша внимателно, той се поусмихна малко и каза: „Благодаря Ви, виждамъ вече малка свѣтлинка, съзнанието ми се проясни.” — Иди дома си и гледай втори пѫть да не загасвашъ тази свѣтлинка на съзнанието, ти. Тя е Божественото въ тебе, което никога не трѣбва да загасвашъ.

 

По сѫщия начинъ и съврѣменнитѣ хора сѫ изоставили Божествената свѣтлина на своя животъ и говорятъ за малкитѣ работи, които донасятъ нещастията въ свѣта. Обаче, тѣ трѣбва да знаятъ, че колкото и да се осѫждатъ, колкото и да намиратъ погрѣшкитѣ си, по този начинъ нѣма да се спасятъ. Да се търсятъ погрѣшкитѣ въ човѣка, това не е нѣкаква философия. — Философията на живота седи въ това, човѣкъ да намира, както въ себе си, така и въ другитѣ хора, хубавитѣ, красивитѣ нѣща и да ги посажда и разработва. Истински философъ е този човѣкъ, който може да насажда въ себе си хубавитѣ нѣща и да ги култивира. Добъръ, силенъ човѣкъ е този, който никому не прави зло и не туря спирачка на своитѣ благородни пориви и желания. Нѣкой човѣкъ иска да направи едно добро, но изведнъжъ туря спирачката си и казва: „Не е сега врѣме за правене добри дѣла.” Защо? — Защото е турилъ спирачката си.

 

Често старитѣ хора казватъ на младитѣ: „Вие не трѣбва да се занимавате съ правене добри дѣла, дѣто трѣбва и не трѣбва, тия нѣща ще ви осакатятъ, прѣждеврѣменно ще остарѣете.” — Това не е никаква наука, никаква религия. Бѫдещата религия ще почива върху три основни положения: върху Любовьта, върху Мѫдростьта и върху Истината. Любовьта дава законитѣ, по които може да се живѣе свободно, разумно съ всички възможности на великия животъ. Мѫдростьта е носителка на Божествената свѣтлина, която създава най-благоприятни условия за развитието на човѣшкия умъ и човѣшкия духъ. Истината пъкъ осмисля живота. Това съ три велики свѣта, които съдържатъ всички възможности на Вѣчностьта. Любовьта е плодъ на Вѣчностьта. Вие всѣкога може да бѫдете близо до нея, но никога въ самата нея, никога не можете да я достигнете. Никой не може да реализира своята любовь. Любовьта, Мѫдростьта и Истината сѫ непостижими нѣща. Тѣ прѣдставляватъ вѣчния стремежъ на човѣшката душа. Вѣчно се стремете къмъ Любовьта, но никога въ нея! Вѣчно се стремете къмъ Мѫдростьта, но никога въ нея! Вѣчно се стремете къмъ Истината, но никога въ нея! Който иска да влѣзе въ Любовьта, ще попадне въ мрежа, както рибата попада въ мрежата на рибаря. И затова Любовьта, като велика майка, казва на своитѣ дѣца: „Излѣзте вънъ отъ мене, азъ ще бѫда само условие за вашия животъ!”

 

И тъй, не се стремете да влѣзете въ Любовьта, но се ползувайте отъ нея, като необходимо условие за вашия животъ. Какво е положението на онзи човѣкъ, които иска да влѣзе въ Любовьта? — Той се намира въ положението на всѣка мома или на всѣки момъкъ, които сѫ влѣзли въ Любовьта. Най-първо момата подава главата си отъ прозореца да види своя възлюбенъ, когато минава по улицата. Той мине, погледне я, и тя го погледне. На другия день пакъ минава, подхвърля й едно цвѣтенце; тя го взима, усмихва му се и благодари. На третия день той пожелава да я види по-отблизо, да си поговорятъ. И тя пожелава същото. Дойдатъ ли, обаче, по-близо, Любовьта изчезва. Изгубятъ ли Любовьта, и двамата сѫ недоволни единъ отъ другъ. Така става съ всѣка мома или съ всѣки момъкъ, които излизатъ отъ бащината и отъ майчината си кѫща и отиватъ да живѣятъ при своитѣ възлюбенъ. Чудни сѫ хората, като мислятъ, че двама души могатъ да живѣятъ добрѣ, ако сѫ близо единъ до другъ! Съберете два коня заедно и вижте, какъ ще започнатъ да се ритатъ.

 

Нѣкои казватъ; „Този човѣкъ ни обижда, като говори така за нашата любовь.” — Така мислятъ само ония хора, които иматъ извратени понятия за Любовьта. Любовьта подразбира възвишеното, великото и вѣчното начало въ живота. Нѣкой говори за Любовьта, казва, че има любовь, а слѣдъ това разплаква хората. Това не е любовь, то е обикновено човѣшко схващане, човѣшко чувство. По сѫщия начинъ и много религиозни хора казватъ, че обичатъ Бога, но не се минава много врѣме и виждашъ, че тѣ обидили едного, огорчили другиго, изнасилили трети и т. н. Питамъ: какъ е възможно да обичашъ Бога, а въ това врѣме да създавашъ страдания на толкова души? Когато отидешъ въ дюкяна на нѣкой търговецъ, които, наистина, обича Бога, ще видишъ, че този човѣкъ, само като си помисли за Бога, веднага е готовъ на жертви. Щомъ влѣзешъ да пазарувашъ нѣщо отъ дюкяна му, той казва: „Слушай, едно врѣме азъ обичахъ да оскубвамъ своитѣ клиенти, както малкитѣ дѣца оскубватъ перата на патицитѣ, но сега вече взимамъ толкова, колкото ми струва стоката, като задържамъ за себе си само 5 % отъ печалбата, колкото да прѣкарамъ единъ скроменъ животъ.” Такъвъ човѣкъ е готовъ да говори Истината. Дойде мѫжътъ въ кѫщи, иска да яде, но жена му малко прегорила яденето. Слага го на масата, но се смущава, че направила малко пакость. Ако този човѣкъ, наистина, обича Бога, докато е готовъ да се кара и сърди, веднага трѣбва да омекне и да каже: „Нѣма нищо. Заради Господа и прегорѣло ядене мога да ямъ.” Сегашнитѣ хора, мѫже и жени, сѫ готови да се каратъ при всѣка грѣшка, направена отъ кого и да е наоколо имъ. Тогава, какво трѣбва да се каже на всички ония, които изгарятъ свѣщитѣ, или дърветата въ огъня? Казвате: „Не може безъ огънъ!” Казвамъ: наистина, безъ огънь не може, но безъ горене може. Безъ огънь не може, но безъ димъ може. Днесъ и при най-доброкачественитѣ електрически крушки, слѣдъ извѣстно употрѣбление, се образуватъ сажди. При всѣка неправилна мисъль, при всѣка мисъль лишена въ основата си отъ Любовь, въ мозъчнитѣ клѣтки се натрупватъ сажди, които прѣчатъ на Божествената свѣтлина да прониква прѣзъ тѣхъ.

 

Значи, всѣки човѣкъ, които иска да има правилни мисли, трѣбва да тури Любовьта за основа на своя умъ. Нѣкои казватъ: „Това учение е непостижимо” — Турете въ ума си на първо мѣсто идеята за Бога и не мислете, че Той е непостижимъ. Ще възразите: „Въ коя култура може да се приложи Божественото учение?” — Оставете този въпросъ настрана. Поставете въ ума си идеята за Великото Начало на живота като свой идеалъ, и новата култура ще дойде. Съврѣменната култура е отживѣла своето врѣме, а сега иде вече Божествената култура на хората отъ шестата раса. Едно е важно за всички хора днесъ: да задържатъ въ себе си всички нови схващания, които сѫ придобили досега. Ако можете да задържите енергията, която днесъ имате, вие много ще се ползувате. Нѣкой казва: „Азъ искамъ да израста високо, голѣмъ човѣкъ да стана!” Питамъ: какво ще те ползува този ръстъ, тази височина, ако слѣдъ 20 години я изгубишъ? Ако е въпросъ за височина, за ръстъ, душата трѣбва да бѫде висока, мощна, да прѣодолява на всички мѫчнотии въ свѣта. Умътъ трѣбва да бѫде толкова свѣтълъ, че никаква тъмнина да не го засѣнчва. Сърдцето трѣбва да бѫде толкова силно, че никаква буря да не преломява клончетата му. Днесъ навсѣкѫдѣ въ свѣта говорятъ само за огорчени, за скършени сърдца. Щомъ се говори за огорчени, за скършени сърдца, това подразбира, че говоримъ на человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмаме.

 

Сега ще ви дамъ слѣдното алхимическо правило. За десеть дни наредъ повтаряйте въ себе си стиха: „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.” Не прѣкѫсвайте ежедневната си работа, но живѣйте и работете съ съзнание. Старитѣ ви кукли показватъ пѫтя, по който трѣбва да вървите. Какво липсва на вашитѣ кукли? — Разуменъ животъ. Тѣ могатъ да отварятъ и затварятъ очитѣ си, могатъ и да говорятъ, но имъ липсва разумность. Българитѣ иматъ такива бъклици; като ги натиснешъ прѣзъ срѣдата, ракията изтича. Дѣцата иматъ такива кукли: като ги поставишъ легнали, затварятъ очитѣ си; като ги дигнешъ, отварятъ очитѣ си; като ги натиснешъ на коремчето изговарятъ нѣкои думи. Това е добро и правилно за куклитѣ, но човѣкъ не трѣбва да издава гласъ само когато го натискатъ. Това не е правилно за човѣка. Той трѣбва да говори, да издава гласъ и безъ да го натискатъ. Казвате: „Човѣкъ трѣбва да страда много, за да поумнѣе.” Това е старата философия на живота. Казвамъ: споредъ новата философия човѣкъ трѣбва да поумнѣе и безъ да стада. Той трѣбва да дава и безъ да го натискатъ. Той трѣбва да влиза въ положението на другитѣ хора, да разбира страданията имъ, да страда за тѣхъ, безъ да има свои собствени страдания. Щомъ влиза въ положението и страданията на другитѣ хора, той ще се учи отъ тѣхъ.

 

Казвамъ: оставете вече настрана вашитѣ страдания и се занимавайте съ страданията на другитѣ хора! Приготовлявайте се за бѫдещата култура! Тази култура има свои органи, свои инструменти, които все повече и повече ще се развиватъ. Съ тия органи, съ тия инструменти нѣщата вече ще могатъ да се провѣряватъ, и по такъвъ начинъ всѣкакво съмнение отъ умоветѣ на хората ще изчезне. Единъ день, когато вашитѣ дѣца постѫпятъ въ новитѣ училища и университети да се учатъ при видни, опитни професори, щомъ се заематъ да изучаватъ астрономията, напримѣръ, професоритѣ ще кажатъ: „Хайде сега да направимъ една екскурзия до слънцето!” Познатитѣ ще излѣзатъ да ги изпращатъ, да имъ пожелаватъ добъръ пѫть и т. н. Ще запитате: „Възможно ли е това?” — Възможно е, но не съ този организъмъ, който имате сега. За въ бѫдеще, когато изработите новия си организъмъ, съ него ще отивате до слънцето, до мѣсечината, дѣто ще направите своитѣ точни изчисления и ще се върнете назадъ съ нови знания и придобивки. Ако нѣкой отъ съврѣменнитѣ професори би се осмѣлилъ да каже прѣдъ хората, че е ходилъ съ студентитѣ си на екскурзия до слънцето, какъ ще се произнесътъ за него? Ще кажатъ, че този професоръ е кандидатъ за нѣкое отъ отдѣленията на Александровската болница, че заблуждава студентитѣ и т. н. Ако днесъ нѣкой човѣкъ каже, че е говорилъ съ дѣдо си, който е заминалъ за другия свѣтъ, ще го взематъ за умопобърканъ. Не говори ли нищо по тѣзи въпроси, той минава за сериозенъ, за здравомислящъ човѣкъ. Ако нѣкой човѣкъ казва, че вѣрва въ Бога, той минава прѣдъ другитѣ хора за малко умопобърканъ. Не вѣрва ли въ Бога, той е здравомислящъ човѣкъ.

 

Питамъ ако тази философия е права, защо хората се радватъ на пълната кесия и само я потупватъ и поглеждатъ самодоволно? Защо не се радватъ и на празната кесия? — Между празната кесия и безвѣрието има такова отношение, каквото и между пълната кесия и вѣрата. Пълната кесия и вѣрата сѫ подобни величини, както сѫ подобни помежду си празната кесия и безвѣрието. Материализмътъ е празната кесия; духовниятъ животъ е пълната кесия на човѣка. Нѣкой религиозенъ човѣкъ казва: „Азъ ще мълча прѣдъ хората, нѣма да се издавамъ, че вѣрвамъ въ Бога, да не ме мислятъ за глупавъ.” Чудно нѣщо! Защо трѣбва този човѣкъ да скрива своята свѣтлина подъ шиникъ, да я не вижда никой? Какъ могатъ съврѣменнитѣ учени да разпръсватъ своята свѣтлина навсѣкѫдѣ, а религиознитѣ да я криятъ? Ако днесъ единъ съврѣмененъ ученъ знае, напримѣръ, само първата причина, а единъ религиозенъ човѣкъ знае отъ първата до десетата причина на нѣщата, защо послѣдниятъ трѣбва да мълчи? Защо трѣбва да крие свѣтлината, която той има? Както учениятъ има право да разнася своята свѣтлина навредъ, колкото малка или голѣма да е тя, така сѫщо и религиозниятъ има право свободно да сочи пѫтя на човѣчеството съ свѣтлината на своето съзнание.

 

Всички съврѣменни хора, били тѣ учени, поети, музиканти, философи, проповѣдници, или обикновени занаятчии, трѣбва да бѫдатъ смирени. Смирение се изисква днесъ отъ всинца! Казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ е файтонджия.” — Какво лошо има въ това? Отъ файтонджията зависи, дали главата ти ще бѫде здрава или превързана. Ако той е трезвъ човѣкъ, ще те заведе благополучно до опрѣдѣленото мѣсто, за което ще му заплатишъ и благодаришъ. За другъ казватъ: „Този човѣкъ е свещеникъ, проповѣдникъ.” — Значи, той е глашатай, разнася Словото Божие изъ свѣта. Еди-кой си пъкъ билъ писатель. — Значи, той е барабанчикъ, съобщава, дѣ какво става изъ свѣта. Четвърти нѣкой билъ шивачъ. — Той е битпазарджия, старото прѣвръща въ ново. Истинската философия на живота седи въ това, да се научи човѣкъ да намира смисълъ въ всички нѣща. Когато нѣкой каже, че азъ съмъ отличенъ проповѣдникъ казвамъ: „Да, азъ съмъ отличенъ глашатай.” Смирение, любовь къмъ Истината се изисква отъ всички хора днесъ. Който притежава истинската наука, само той може да говори съ любовь.

 

„Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.” Любовьта е велика сила, която може да произведе вѫтрешенъ прѣвратъ въ душата на всѣки едного. Затова всѣки човѣкъ трѣбва да работи усилено върху себе си, да намѣри този малъкъ огънь, тази малка искра, която е въ състояние да произведе прѣвратъ въ неговата душа. Настане ли този прѣвратъ въ него, той ще започне да се разговаря съ своята сѫдба разумно, като съ най-добъръ свой приятель и ще й каже: „Ти си много добра, не си тъй жестока, както те прѣдставятъ. И въ тебе има сърце. Азъ обикнахъ Бога, при Него искамъ да отида, за Него искамъ да живѣя, помогни ми и ти въ този мой вѫтрѣшенъ стремежъ.” И наистина, сѫдбата има сърце. Що се отнася до смѣлитѣ, до силнитѣ хора, сѫдбата е добра, отстѫпчива. Тя имъ казва: „Понеже вие сте смѣли хора, азъ ви давамъ свободенъ билетъ, да отидете, дѣто искате. За страхливитѣ, обаче, азъ съмъ страшна, като мечка. Достатъчно е да си отворя прѣдъ тѣхъ устата и зарева, тѣ ще напуснатъ и наука, и религия и ще бѣгатъ извънъ гората, дѣто нѣма мечки.“ Страхливитѣ хора не излизатъ зимно врѣме поради студа; лѣтно врѣме по обѣдъ сѫщо не излизатъ поради голѣмата горещина. И въ Америка има такива хора, които въ врѣме на силно слънце излизатъ съ голѣми шапки на главата, пазятъ се отъ слънчевъ ударъ. Такива хора трѣбва да носятъ на главитѣ си магнетически шапки, да не ги пече слънцето.

 

И тъй, човѣчеството първо е минало прѣзъ фазата на растенията, отъ които се образуваха каменнитѣ вѫглища. Послѣ то прѣмина прѣзъ фазата на рибитѣ, които организираха водата. Най-послѣ прѣмина прѣзъ фазата на птицитѣ, които организираха въздуха. Сега вече иде културата на огъня, т. е, културата на истинския човѣкъ. Христосъ казва: „Огънь дойдохъ да запаля на свѣта.” Той донесе култура, която ще прѣобрази свѣта. Този Божественъ, свещенъ огънь ще почне да гори върху огнището на всѣко човѣшко сърце. Този огънь, именно, ще организира свѣта.

 

Азъ искамъ всички хора да бѫдатъ носители на този свещенъ огънь, не огъня на вѫглерода, или на водорода, или на кислорода, но на огъня, който окултиститѣ наричатъ азотъ, който нито гори, нито изгаря. Новата култура е на Божествения огънь. Въ този огънь Мойсей чу гласа, който му говорѣше: „Събуй обущата си, защото мѣстото, на което седишъ, е свѣто.” Мойсей казва: „Въ този огънь чухъ въздишкитѣ на народа си.” Тогава Господъ му каза: „Азъ ще слѣза да помогна на твоя народъ чрѣзъ тебе.” Мойсей се уплаши, той не бѣше готовъ още да влѣзе въ този огънь и да помага.

 

По сѫщия начинъ днесъ много хора казватъ: „Ние не можемъ да бѫдемъ носители на Словото Божие.” Носитель на Словото Божие може да бѫде само този човѣкъ, който може да се справи съ свещения огънь. Когато сърцето на хората се стопли отъ този огънь, тѣ могатъ да направятъ всичко. Това може да стане моментално. Затова не изгасвайте свещения огънь, който гори въ сърцата ви! Изхвърлете навънъ стария огънь, който гори съ димъ и пепель! И когато въ сърцата на хората се запали свещения огънь на новата култура, нека го пазятъ да не изгасне. Който не може да го използува, самъ ще си напакости.

 

Нѣкой пита, кои сѫ причинитѣ на нещастията въ свѣта. — Причинитѣ за нещастията сѫ съмнението и безвѣрието. Мнозина се съмнѣватъ въ това, което имъ говоря. Казвамъ: ако запаля моя огънь и се образуватъ димъ, сажди и пепель, думитѣ ми не сѫ вѣрни; ако въ моя огънь нѣма сажди, нѣма димъ и пепель, а има свобода, свѣтлина и любовь, както и всичко хубаво, което търсите, думитѣ ми сѫ вѣрни. Този огънь ще бѫде идеалътъ на човѣшкия животъ. Придобиете ли този огънь, пазете го да не изгасне! Имате ли този огънь, вие ще се ползувате отъ науката на великитѣ учители, на великитѣ адепти и гении въ свѣта, които сѫ завършили своето развитие. Тази наука носи радость, блаженство и величие за човѣшката душа. Само така човѣкъ може да познава Бога и Богъ що го познава. Това подразбира да се говори съ любовь.

 

„И ако говоря съ ангелски езикъ и съ езика на любовьта и познавамъ Бога, ще съмъ човѣкъ съ прави мисли и съ чисти и възвишени чувства.”

 

Бесѣда отъ Учителя, държана на 24 октомври,1926 г. въ гр. София.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt