Jump to content
hristo

1926_10_10 Затова се родихъ

Recommended Posts

"Затова се родих",  Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.),

Издание 1929 г., София
Книгата за теглене -PDF

Съдържание


 

 

Затова се родихъ

 

 

„Азъ затова се родихъ и затова дойдохъ на този свѣтъ, да свидѣтелствувамъ Истината. Всѣки, който е отъ Истината, слуша гласа ми.“

 

 Иоана 18:37.

 
„Азъ затова се родихъ.“ Когото и да запитате отъ съврѣменната култура, защо се е родилъ, всѣки ще ви даде най-различенъ отговоръ. Запитайте нѣкоя млада майка, защо се е родила, тя ще ви отговори на този въпросъ по своему; запитайте нѣкой младъ баща, защо се е родилъ, и той ще ви отговори по своему; запитайте младия учитель, младия поетъ, младия войникъ, младия музикантъ, или когото и да е, защо сѫ се родили, всички ще ви отговорятъ по своему. Всички тия отговори включватъ въ себе си частични, врѣменни стремежи въ живота на човѣка. Обаче, Христосъ дава широко обяснение на този въпросъ. Той казва: „Азъ затова се родихъ и затова дойдохъ на този свѣтъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“
 
Казва му Пилатъ: „Що е Истина?“ Ние нѣма да опрѣдѣляме, какво нѣщо е Истината, защото всѣко нѣщо, което се опрѣдѣля, не е Истина. Това, което не може да се опрѣдѣли, то е Истина. Това, което не може да се обгърне, то е Истина. Това, което не може да се постигне, то е Истина. Това, което не дава пълно щастие изведнъжъ, то е Истина. Това, което съживява човѣка, то е Истина. Изобщо, Истината може да се опрѣдѣли като права насока въ живота.
 
Сега ще ви цитирамъ нѣколко малки изречения, взети отъ далечното минало на битието. Първото изречение е слѣдното: „Когато Любовьта царува, смутъ не става!“ — Значи, появяването на Любовьта въ човѣшката душа, изпѫжда навънъ всѣкакъвъ смутъ. Тамъ, дѣто има смутъ, нѣма Любовь.
 
Второто изречение се отнася до Мѫдростьта: „Когато Мѫдростьта управлява, редътъ не се нарушава.“ — Значи, появяването на Мѫдростьта, въ човѣшката душа възстановява реда въ свѣта. Щомъ се яви Мѫдростьта въ човѣшката душа, всѣко нѣщо въ ума на човѣка отива на своето мѣсто. Идеитѣ въ ума на такъвъ човѣкъ сѫ ясни, опрѣдѣлени и въ пъленъ порядъкъ.
 
Третото изречение се отнася до Истината: „Когато Истината грѣе, плодътъ цъвти и зрѣе.“ Какво прѣдставлява плодътъ за човѣка? — Плодоветѣ сѫ храна за живота, а безъ храна животътъ не може да се подържа.
 
Христосъ казва: „Азъ затова се родихъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ То значи: „Азъ затова се родихъ — да грѣя, за да може плодътъ да цъвти и зрѣе.“ Кой е първиятъ плодъ на Духа? — Любовьта. Всички трѣбва да знаете, че Любовьта се проявява само при Истината. Безъ Истината Любовьта не може да се прояви въ никоя душа, въ никой умъ. Това не значи че Любовьта: абсолютно не може да проникне у човѣкъ, който нѣма Истината въ себе си. Тя ще проникне до извѣстна степень, но такъвъ човѣкъ не ще може съзнателно да я възприеме и разумно да я използува. Грѣе ли Истината въ човѣка, и Любовьта ще дойде. Слѣдователно, Истината подразбира процесъ на разширение, процесъ на свобода и просторъ.
 
Казвамъ: за да може съврѣменниятъ човѣкъ, при схващанията, които има, да разбере животъ въ неговата цѣлокупность, той трѣбва да има двѣ основни идеи въ ума си: идеята за материалния животъ и идеята за духовния животъ. Отъ древностьта още е казано, че това, което е и което става на небето, сѫщото е и става на земята, т. е. между духовния и материалния животъ на човѣка има пълно съотвѣтствие. И тогава, за да разбере човѣкъ материалния животъ, трѣбва да започне съ духовния, да го изучава и разбира. Духовниятъ животъ подразбира разширение на съзнанието, а материалниятъ—ограничение на съзнанието. Затова, всѣки човѣкъ, който иска да живѣе разумно, добрѣ, трѣбва да разбира тия два процеса на своето съзнание — процеса на разширението и процеса на ограничението. Не разбира ли тия два процеса, тия два закона, той всѣкога ще се намира прѣдъ голѣми противорѣчия. И всички противорѣчия въ съврѣменния животъ, както и всички скърби и страдания, радости и веселия, произтичатъ отъ разбирането или отъ неразбирането на тия двѣ направления въ съзнанието на човѣка. Понѣкога човѣкъ се разширява или ограничава повече, отколкото трѣбва. Не е опасно да се разшири човѣкъ, но трѣбва да съзнава, че се е разширилъ, за да не изпадне въ заблуждения. Що е разширение? Ние си прѣдставяме разширения човѣкъ, като голѣма, обемиста форма, която се нуждае отъ много съдържание. Прѣдставете си, че сте взели единъ голѣмъ чувалъ, който тежи празенъ единъ килограмъ. Вие го напълвате догорѣ съ жито, около стотина килограма, и го туряте на гърба си. Питамъ: има ли смисълъ да носите такъвъ тежъкъ чувалъ на гърба си? Вие ще кажете: „Азъ ще платя нѣкому да ми носи чувала.“ Това е лесно — другъ да носи вашия чувалъ срѣщу извѣстно възнаграждение, но изкуството е вие сами да си го носите. Всѣки човѣкъ, който плаща на други да носятъ чувала му, той свършва съ смърть. Ще кажете: „Какъ тъй?“
 
Ще ви обясня тази идея съ единъ простъ примѣръ. Допуснете, че вие влизате съ чувала си, пъленъ съ злато, въ единъ кладенецъ, дълбокъ около стотина метра. За тази цѣль сте наели единъ слуга, комуто ще платите, за да ви помогне при изнасянето на чувала отъ кладенеца. Слугата започва да изнася чувала съ златото навънъ, а вие седите долу въ кладенеца, чакате да излѣзе: първо слугата, а вие слѣдъ него. Обаче, отъ тежестьта на златото, чувалътъ пада отъ гърба на слугата чакъ до дъното на кладенеца. Какво ще стане съ васъ, който чакате долу въ кладенеца? Ето защо, азъ казвамъ на съврѣменнитѣ хора: не оставяйте вашия чувалъ съ злато на гърба на другитѣ, защото чувалътъ, ще падне, и златото ще се върне при васъ, но ще ви създаде: голѣмо нещастие и страдание. Всѣка мисъль, всѣко чувство, което човѣкъ е създалъ, непрѣменно ще се върне при него. Дѣто и да ги изпрати той, дори въ безпрѣдѣлнитѣ пространства на вселената, тѣ пакъ ще се върнатъ при него. Такъвъ е законътъ. Страданията и радоститѣ, които сме причинили на другитѣ хора, единъ день непрѣменно ще се върнатъ при насъ.
 
Съврѣменнитѣ хора нѣматъ прѣдвидъ този законъ въ живота си и се чудятъ, защо идватъ страданията и нещастията. Тѣ изучаватъ философията на християнството и казватъ, че еди-кой си човѣкъ е истински християнинъ, а еди-кой си не е такъвъ. Кой човѣкъ е истински християнинъ? Какъ познавате това? Прѣди всичко, защо е дошълъ Христосъ на земята? Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че Христосъ дойде въ свѣта да пострада, за да спаси човѣчеството. — Не само затова дойде Христосъ на земята. Той казва: „Азъ затова се родихъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ Че Христосъ дошълъ да спаси свѣта, това е частично разбиране на Истината. Че Той искалъ да ни покаже, какъ да прѣнасяме страданията — съ търпѣние и смирение и това е частично разбиране на Истината. Казвате: „Добъръ примѣръ ни даде Христосъ, като носи своя кръстъ до Голгота.“ — Прѣди всичко Христосъ носи кръста си само донѣкѫдѣ. Оттамъ насѣтнѣ Той го хвърли на земята, и други го поеха. Съ това Той искаше да каже на хората: „Този кръстъ е за васъ, вие го носете“. Азъ не нося такъвъ кръстъ. Вие можете да правите съ мене, каквото искате. Може да ме биете, може да ме разпъвате на кръстъ, да се гаврите надъ мене, но азъ кръстъ не нося, правъ ходя!“ Изправи се Христосъ, и пое своя пѫть къмъ Голгота. Днесъ съврѣменнитѣ хора навредъ кръстове турятъ, все кръстове правятъ: по вратоветѣ имъ кръстове висятъ, по стѣнитѣ — сѫщо. Тѣ мислятъ, че това е нѣкаква благодать за тѣхъ. — Това се дължи на неразбиране на нѣщата. Нѣма защо да се носятъ кръстове. Ние трѣбва да се освободимъ отъ кръста, т. е. отъ страданията въ живота. Защо трѣбва сами да си туряме страдания, и слѣдъ всичко това да казваме, че волята Божия е такава? Сѫдията наказва прѣстѫпника, а послѣ казва: „Такава е волята Божия.“ Учительтъ пѫди непослушния ученикъ отъ училището, а послѣ казва: „Такава е волята Божия.“ Нѣкоя майка ражда хилаво дѣте, а послѣ казва: „Такава е волята Божия.“ Нѣкой проповѣдва криво учение и казва: „Такава е волята Божия.“ Нѣкой поетъ написва едно лошо произведение и казва: „Такава е волята Божия.“ За всичко, което правимъ, добро или лошо, казваме: „Такава е волята Божия!“ И наистина, право е това. Богъ еднакво се радва и на хубавитѣ, и на лошитѣ нѣща. Защо е така? — Защото Богъ може да създаде отлично, прѣкрасно нѣщо и отъ най-глупавото произведение, като размѣства думитѣ въ него. Сѫщото нѣщо могатъ да направятъ и правятъ и съврѣменнитѣ хора. Като размѣстватъ думитѣ на нѣкои лоши работи, отъ тѣхъ ставатъ отлични нѣща; като размѣстватъ думитѣ на нѣкои отлични работи, отъ тѣхъ ставатъ лоши нѣща. По сѫщия начинъ и хората въ своя животъ размѣстватъ мислитѣ и чувствата си, и създаватъ отъ тѣхъ добри и лоши нѣща.
 
Съврѣменнитѣ хора сѫ изопачили своитѣ мисли и чувства, изгубили сѫ тѣхната първоначална чистота. Азъ често наблюдавамъ хората, изучавамъ тѣхнитѣ мисли и чувства и правя изчисления, доколко тѣ сѫ се отклонили отъ правия пѫть. Виждамъ нѣкой младъ проповѣдникъ, току-що дошълъ отъ странство, дѣто свършилъ по богословие, влиза въ стаята си, затваря вратата и прозорцитѣ, спуща пердетата си и не излиза вънъ нѣколко часа. Стоятъ нѣкои хора отвънъ, наблюдаватъ цѣлата работа и си мислятъ: „Какво ли прави този проповѣдникъ тамъ въ стаята си? Или нѣкой важенъ, тайнственъ гостъ ще му е дошълъ, та се е затворилъ тъй херметически вѫтрѣ, или нѣкоя млада мома ще го е посѣтила“, Едва ли ще се намѣри единъ човѣкъ между всички, който да прѣдположи, че този младъ проповѣдникъ, който се намира въ началото на своята работа, се моли на Бога. Може да се прѣдполагатъ много нѣща, но кое е вѣрното? Важно е, защо се интересуватъ хората отъ това, какво прави този проповѣдникъ въ стаята си дали нѣкой гостъ му е дошълъ, или нѣкоя млада мома го е посѣтила, или се моли на Бога? Отдѣ и какъ се е зародилъ този интересъ у хората, да знаятъ, какво прави този младъ човѣкъ въ стаята си и какъвъ е неговиятъ интименъ животъ? Какво ще придобиятъ тѣ отъ този си интересъ? Казватъ: „Поне ще научимъ, какво прави въ стаята си.“ Като научатъ, какво прави въ стаята си, дали е самъ или не, кой му е дошълъ на гости, ще разкажатъ това нѣщо на този, на онзи, а тѣ отъ своя страна на други, и по такъвъ начинъ, въ най-скоро врѣме, много хора ще узнаятъ това. Все едно, че сѫ издали обявление, съ което изнасятъ една новина прѣдъ цѣлия свѣтъ. Питамъ: какво цѣнно сѫ научили и придобили тия хора отъ факта, че при еди-кой си младъ проповѣдникъ е дошълъ този или онзи гостъ? Такива нѣща изучаватъ и съврѣменнитѣ астрономи, като казватъ, напримѣръ, че споредъ тѣхнитѣ изчисления, разстоянието отъ земята до слънцето е около 92-93 милиона мили. Вѣренъ ли е, наистина, този фактъ, че разстоянието отъ земята. до слънцето е точно толкова мили? — Не е вѣренъ. Трѣбва да се намѣри онази Божествена книга, въ която Богъ математически точно е опрѣдѣлилъ разстоянието на земята отъ слънцето, или на слънцето отъ земята.
 
Та казвамъ: когато говоримъ за положителната наука, ние трѣбва да изнасяме само такива факти, които сѫ абсолютно вѣрни. Ние трѣбва да държимъ въ съзнанието си само ония факти, които сѫ вѣрни, а невѣрнитѣ трѣбва да съзнаваме, че сѫ такива, защото има вѣроятности, които могатъ да минатъ и за истински, и за неистински. Много отъ съврѣменнитѣ хора грѣшатъ въ това, именно, дѣто мислятъ, че могатъ да живѣятъ по много начини. Вѣрно е, че ние може да живѣемъ десеть пѫти по-добрѣ, отколкото сега живѣемъ, но може да живѣемъ и десеть пѫти по-лошо отъ сега, като голѣми грѣшници. И едното е възможно, и другото е възможно. Какво ще придобия отъ това, ако се утѣшавамъ съ мисъльта, че азъ не съмъ най-голѣмиятъ грѣшникъ въ свѣта, че има и отъ мене по-голѣми грѣшници? — Нищо не придобивамъ.
 
Ние можемъ да ви прѣведемъ редъ примѣри, редъ заключения, които да осмислятъ сегашния ви животъ въ връзка съ миналия и съ бѫдещия ви животъ. Въ духовния животъ сѫществува и минало, и настояще, и бѫдеще, които дѣйствуватъ едноврѣменно. Азъ нѣма да ви обяснявамъ тия нѣща, но казвамъ, че по тия въпроси има писани много книги, които вие можете да прочетете. Едно е важно за васъ: да знаете, че минало сѫществува. То не е минало, но сѫществува едноврѣменно съ васъ, като тилъ задъ васъ — тилъ на вашия сегашенъ животъ. Бѫдещето е прѣдъ лицето ви, а настоящето е това, върху което сега градите вашия животъ. Дърветата се намиратъ въ това положение, именно: тѣ живѣятъ, въ настоящето. Питамъ: защо първата жена въ рая трѣбваше да се спре прѣдъ едно дърво и тамъ да бѫде изкушавана отъ змията? Защо не се спрѣ прѣдъ нѣкоя канара или прѣдъ нѣкой изворъ и тамъ дяволътъ да я изкушава? Или пъкъ, защо не бѣше въ нѣкоя кѫща и тамъ да бѫде подложена на този изпитъ? При това, казватъ, че туй дърво се наричало „дърво за познаване доброто и злото“. Въ окултенъ смисълъ, подъ думата „дърво“ се разбира цѣла епоха, цѣла култура, която е прѣшествувала културата на змията. Слѣдователно, въ всички тогавашни растения е имало стремежъ да добиятъ устойчивость, якость, да завършатъ своето развитие. Змията пъкъ прѣдставляваше друга култура — култура на човѣшкитѣ желания, която е сходна съ тази на животнитѣ.
 
Слѣдователно, културата на растенията създаде ръста на човѣка. Растенията го научиха, какъ да върви нагорѣ и надолу. Културата на рибитѣ създаде рѫцѣтѣ и гърдитѣ на човѣка. Рибитѣ го научиха да се разширява. Тѣ се движатъ въ посока точно противоположна на тази, по която се движатъ хората. Това, което извърши културата на растенията за човѣка, като го научи да се стреми къмъ центъра на слънцето и къмъ центъра на земята, бѣше точно противоположно на това, на което го научи културата на рибитѣ. Като срѣда за своя животъ рибитѣ избраха водата и създадоха главата и опашката въ своя животъ, чрѣзъ които да се движатъ въ двѣ посоки. Тѣ създадоха главата у млѣкопитающитѣ, а това вече е резултатъ на една култура. Античната култура създаде лицето, образа на човѣка, споредъ както се казва въ битието; „И създаде Богъ човѣка по образъ и подобие Божие“. И най-послѣ сегашната култура създаде ума на човѣка. Механическата и техническата страна на цѣлата западна култура седи днесъ ума, въ челото на човѣка. Ето защо, всички съвременни човѣшки произведения сѫ все дребни. Надали ще остане за бѫдещето нѣщо отъ тази култура. Мина врѣмето на онова величествено знание на египтяните! Сегашната култура се изразява въ строежа на човѣшкото тѣло. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че въ човѣшкия организъмъ се включватъ всички култури на миналото, и когато започне пробуждане на човѣшкото съзнание, по атавистически начинъ, той ще прѣмине прѣзъ всички култури на миналото. Той ще прѣмине прѣзъ културата на минералитѣ, на растенията, на рибитѣ, на птицитѣ, на млѣкопитающитѣ, най-послѣ и прѣзъ човѣка, и по такъвъ, начинъ, въ него ще изпъкнатъ всички негови противорѣчиви сѫществувания на миналото. Тогава у човѣка настава цѣла каша. Въ Писанието се казва: „За всѣко прѣстѫпление Богъ въздава всѣкиму до четвърти и до десети родъ, а за всѣко добро дѣло Богъ дава благословението си за тисящи родове.“
 
Христосъ донесе въ свѣта науката за душата, т. е. начинътъ, по който хората могатъ да се приближатъ и познаятъ Бога. Човѣкъ, има качеството да се ограничава, което го прави подобенъ на Бога. За да познаешъ Бога, непрѣменно трѣбва да се ограничишъ. Слѣдователно, Богъ, като се ограничи, създаде човѣка. Тамъ, дѣто има ограничения, всѣкога има и страдания. Значи, съ създаването на човѣка, се създадоха и страданията въ козмоса. Нѣкой казва: „Азъ искамъ да, бѫда свободенъ.“ — По-свободни отъ Бога не можете да бѫдете. Богъ, Който бѣше абсолютно свободенъ, създаде човѣка и се ограничи. Тогава какъ ще бѫдете вие по-свободни отъ, Бога? Ще кажете: „Защо Богъ се ограничи?“ — По този въпросъ нищо нѣма да ви говоря. Ограничението на Бога е добро нѣщо. Когато Богъ се ограничава, Той създава доброто въ свѣта. Въ това отношение между Бога и насъ сѫществува едно съотвѣтствие, но въ противоположна посока. То значи: когато Богъ се ограничава, доброто се ражда; когато човѣкъ се ограничава, злото се ражда, а когато се освобождава отъ ограниченията, доброто се ражда. Затова, именно, всички хора се стремятъ къмъ свобода. Свободата подразбира безграничность, т. е. стремежъ къмъ Божественъ животъ. Хората- трѣбва да се ограничаватъ прѣдъ Бога. Ако този въпросъ се разглежда отъ материална страна, той не може да се обясни.
 
Сега ще ви приведа единъ фактъ, който често се проявява въ човѣшкия животъ. Въ съзнанието на човѣка различаваме една фаза на подсъзнателенъ животъ, която прѣдставлява безграничното въ човѣка, То е Божествената страна на животъ. Подсъзнанието не се подчинява на нашитѣ желания, на нашата воля, но ние трѣбва да му се подчиняваме. Който иска да стане добъръ, трѣбва да изпрати тази мисъль въ подсъзнанието си, и тамъ да я остави, да не я чопли. Божественото начало въ него ще реализира желанието му, безъ нѣкаква мѫчнотия, и единъ день той ще види, че е станалъ по-добъръ, отколкото е билъ по-рано.
 
Ще ви приведа още единъ фактъ за проява на подсъзнателния животъ у човѣка. Имате единъ добъръ приятель, срѣщате го единъ день на улицата и си казвате: „Сега ще спра приятеля си, ще го поздравя любезно, ще си поговоря малко съ него, но и той ще ми отговори по сѫщия начинъ.“ Какво става въ сѫщность? — Приятельтъ ви възприема вашата мисъль, но подсъзнанието му, което изобщо не се подчинява на чужда воля, веднага указва обратно дѣйствие върху възприетата мисъль, и той веднага обръща гърба си къмъ васъ и завива въ друга улица. Вие се чудите, защо става така. Причината седи въ това че вашиятъ приятель има свой господарь, на когото се подчинява, а не на нѣкакъвъ господарь отвънъ, който иска да му внуши една или друга мисъль.
 
Много хора се плашатъ отъ внушения и казватъ: „Ние не искаме да бѫдемъ подъ влиянието на други хора.“ Дѣйствително, тѣ сѫ прави. Има внушения, отъ влиянията на които хората трѣбва да се пазятъ, но не всѣко влияние е зло. Добро и неизбѣжно е влиянието въ свѣта. Защо? — Какво щѣше да бѫде нашето положение, ако слънцето не ни влияеше? Какво щѣше да бѫде нашето положение, ако ангелитѣ не ни влияеха? Какво щѣше да стане отъ насъ, ако добритѣ хора не ни влияеха? Ако злото е несъвмѣстимо съ доброто, защо Богъ, Който е толкова всемѫдъръ, го е допустналъ? Злото е една неизбѣжность въ свѣта. Нашето зло е добро за другитѣ, а доброто е зло за другитѣ. Кое е добро, и кое зло, това сѫ относителни нѣща. Тѣ сѫ сили въ природата, които трѣбва да се използуватъ разумно. Ние трѣбва да избѣгваме злото, но да не му се противопоставяме, да не се боримъ съ него. Крадецътъ, който се изкушава отъ паритѣ на богатия, не може ли да прѣвъзмогне това изкушение? — Може. Мѫжътъ, който се изкушава отъ нѣкоя жена, не може ли да прѣвъзмогне това изкушение? — Може. Заблуждението седи въ това, дѣто хората мислятъ, че могатъ да придобиятъ нѣщо отъ тия изкушения. Не, изкушенията не донасятъ никаква придобивка на човѣка. Твое е само това, което Богъ ти е далъ. Ти не можешъ да вземешъ нито единъ атомъ отъ другитѣ, както и тѣ не могатъ да взематъ нищо отъ тебе. Чуждото е всѣкога чуждо. При всички условия на животъ всѣки остава съ своето. Нѣкой казва: „Азъ нѣмамъ умъ.“ — Какъ нѣмашъ умъ? Гледамъ го, има глава този човѣкъ. Щомъ има глава, той има и умъ, но не го е разработилъ. Той седи по цѣли дни, но нищо не мисли, т. е. не мисли нѣщо сѫществено. Той знае, какво е казалъ Шекспиръ, какво е казалъ Кантъ, цитира мисли отъ тия учени, но казвамъ: всички тия хора работиха, създадохъ нѣщо, което остана слѣдъ смъртьта имъ, но ти какво направи? Какво ще оставишъ ти слѣдъ смъртьта си? Той казва: „Дано Господъ бѫде милостивъ къмъ мене грѣшния!“ — Не, за грѣшнитѣ има менгеме, което ще ги притиска. Когато тия грѣшници дойдатъ до менгемето, питатъ; „Защо ни притискатъ?“ — Много естествено, че ще ви притискатъ. Когато масажистътъ дойде да ви разтрива, защо викате? — Като ви разтрива по гърба съ пръститѣ си, той прѣдава на вашия организъмъ часть отъ своята енергия, която ви е липсвала. Сегашнитѣ хора страдатъ или отъ недостигъ на енергия, или отъ излишъкъ на енергия. Много хора иматъ изобилно електричество, но не могатъ да го използуватъ, защото нѣматъ магнетизъмъ, а електричеството не може да се използува правилно безъ магнетизъмъ. Какво се забѣлѣзва у хора, които иматъ излишъкъ отъ електрическа енергия? — Косата имъ става остра, настръхва нагорѣ. Въ организма на тия хора се забѣлѣзва отсѫтствие на вода, която играе роля на мекъ елементъ. Човѣкъ, който има много електричество въ организма си, започва да огрубява, срѣщу всички хора вади ножъ, иска тѣ да му се подчиняватъ. — Не, така не може да се живѣе. Този ножъ трѣбва да се прибере въ ножницата, иначе ще се счупи. Тия хора пъкъ, които иматъ малко електричество въ организма си, сѫ меки по проява. Косата имъ е мека, добрѣ прилегнала на главата.
 
Грънчарьтъ, който разбира добрѣ закона за уравновѣсяване на силитѣ, е впрегналъ заедно електричеството и магнетизма, и по такъвъ начинъ прави грънцитѣ си. Ако тури повече електричество, формата ще стане на прахъ; ако тури повече магнетизъмъ, формата ще стане на каша. Но, като ги е впрегналъ заедно на работа, между частицитѣ на материята, съ която той работи, започва да дѣйствува сцѣплението, която сила сплотява материята въ едно цѣло и дава възможность на грънчаря да формира своитѣ грънци. И послѣ, като ги туря въ огъня на пещьта, той опича добрѣ само тия форми, въ които има електричество и магнетизъмъ. По сѫщия начинъ човѣкъ трѣбва да спазва и въ своето съзнание тѣзи взаимни отношения между електричеството и магнетизъма. Ако електричеството е свързано съ ума ви, а магнетизъмътъ съ сърцето, между ума и сърцето ще има правилни отношения. Слѣдователно, ако работите съ ума си, ще вложите въ него електричество; ако работите съ сърцето си, ще вложите въ него магнетизъмъ. Вие не можете да внесете никаква култура въ сърцето си, ако не внесете въ него магнетизъмъ. Вие не можете да вложите никаква култура въ ума си, ако не внесете въ него електричество. Електричеството и магнетизъмътъ сѫ живи сили, които сѫществуватъ едноврѣменно и въ подсъзнанието. Азъ не говоря за механическитѣ сили. Магнетизъмътъ е сила, която изтича отъ Бога. И когато се говори за Любовь къмъ Бога, това подразбира, че ние съзнаваме този Божественъ законъ. И електричеството сѫщо произтича отъ Бога. Значи, като слизатъ тия двѣ сили отъ Бога, магнетизъмътъ влиза въ сърцето, а електричеството въ ума на човѣка, и посрѣдствомъ тѣхъ той може да прѣмахне всички прѣпятствия, които срѣща на пѫтя си. Само по този начинъ човѣкъ може да работи съ Бога.
 
Като разглеждаме въпроса за самосъзнанието у човѣка, то често се явява като спънка, като прѣпятствие въ неговия животъ. Да съзнавашъ, че си много нѣщо, че всичко можешъ да направишъ, това значи да се спънешъ. Напримѣръ, нѣкое малко дѣте срѣща на улицата едно свое другарче, по-малко отъ него, и го набива, Другъ пѫть срѣща друго дѣте, и него набива. Слѣдъ това срѣща трето, четвърто, и тѣхъ набива. Въ неговото съзнание се изработва мисъльта, че то може да направи много нѣща. Случва се, обаче, друго дѣте, по-силно отъ него, го срѣща на улицата, хваща го, набива го, тупва го на земята и си заминава. Това дѣте вижда вече, че има по-силни отъ него, т. е. има и по-високо съзнание отъ неговото. По сѫщия начинъ и учениятъ човѣкъ, като това дѣте, казва: „Това мога да направя азъ, онова мога да направя, всичко мога да направя.“ Но слѣдъ врѣме вижда, че не може да направи всичко. Нѣкой човѣкъ отива въ едно събрание да държи рѣчь. Той се чувствува смѣлъ, богатъ съ знания и сили и си казва: „Като отворя сега устата си, чудо ще бѫде!“ Но тъй се нарежда, че той не може да отвори устата си , и се връща въ кѫщи, като оскубана патица, и си казва: „Какво стана, та не можахъ да кажа нито една дума?“ — Много причини има за това. Или ти не си могълъ да говоришъ, или се е случило лошо врѣме, че хората не сѫ могли да дойдатъ. Влизашъ въ салона, намирашъ го празенъ, никой нѣма. Слѣдователно, когато ние искаме да наложимъ своята воля, т. е. нашето съзнание върху Божественото подсъзнание, винаги въ насъ ще се роди дисхармония, противорѣчие. Затова, първо човѣкъ ще вложи въ душата си най-важния законъ — Любовь къмъ Бога, а послѣ ще дойде до своята воля. На първо мѣсто великото въ свѣта, а послѣ малкото. Първо Богъ, а послѣ ти. Най-безопасното положение на ученика въ духовния му животъ е да взима всѣкога послѣдното мѣсто. Ето защо, ученикътъ винаги трѣбва да взима послѣдното мѣсто въ физическия животъ.
 
Христосъ е казалъ: „Синъ человѣчески не дойде да Му слугуватъ, но самъ Той да послужи.“ Само Единъ може да ни даде първото мѣсто въ свѣта. Само Богъ — най-умниятъ и най-мѫдриятъ въ свѣта — може да ни даде първото мѣсто. Искаме ли ние сами да вземемъ първитѣ мѣста, да станемъ първи, силни, богати хора въ свѣта, ние вървимъ въ крива посока на живота си. Ако всѣки човѣкъ иска да заема първото мѣсто между хората въ свѣта, ще се яви голѣмо състезание. Въ това отношение, въ цѣлия съврѣмененъ свѣтъ има едно надпрѣварване, кой да заеме първото мѣсто: Франция иска да бѫде велика, Англия иска да бѫде велика, Германия иска да бѫде велика, па и малката България иска да бѫде велика. Какви ли планове не си крои България, но не ѝ се отдаватъ! Ще кажете: „Сѫдбата ѝ е такава.“ — Не, сѫдбата ѝ не е такава, но друго нѣщо е опрѣдѣлено за България, а не да бѫде велика въ този смисълъ, какъвто разбиратъ съврѣменнитѣ държави. Азъ съмъ челъ Божествената книга, въ която е писано, че България ще бѫде малка държава. На България не е позволено да се разправя съ орѫжия! Ако иска да се подигне, тя трѣбва да служи на Бога, и тогава ще ѝ се даде едно почетно мѣсто. Не иска ли да служи на Бога, всички ще я тъпчатъ.
 
И слѣдъ всичко това ще дойдатъ писатели и поети, да я възпѣватъ и оплакватъ: „Българио, майко мила!“ Кой отъ тия съврѣменни поети, които се заели да възпѣватъ България, сѫ тръгнали между народа да го учатъ, какво трѣбва да прави. Всички се обръщатъ къмъ културната младежъ, нея търсятъ, на нея възлагатъ всичкитѣ си надежди. Дѣ е тази културна младежъ? — Азъ наричамъ „културна младежъ“ всички хора, които сѫ родени съ идеали. Всѣки, който отпослѣ възприема нѣкакви идеали и се заема да имъ служи, той мяза на натоварена камила, или на едно натоварено магаре, което само прѣнася товаръ отъ едно мѣсто на друго, а за него нищо не остава. Такива идеи има навсѣкѫдѣ. Такава младежъ има и въ Англия, и въ Франция, и въ Германия, и въ Америка, но никой не се нуждае отъ нея. Днесъ се изисква младежъ, родена съ идеали. Казвате: „Ние ще напѫтваме младежьта.“ — Нѣма какво да я напѫтвате. Тази младежъ се нуждае само отъ малко вода. Вие ще я полѣете съ вода, както поливате нѣкое малко дръвче, и тя ще тръгне по своя пѫть. Казвате: „Ние, старитѣ, ще възпитаваме младежьта.“— Нѣма какво да я възпитавате. Откакъ свѣтътъ сѫществува, все се възпитава, и все по-лошъ става. Колкото повече се занимаваме съ възпитанието на младежьта, толкова повече забатачваме.
 
Единъ ученъ германецъ казва, че съврѣменната култура залѣзва вече. Така е, тази култура отъ день на день умира. Каква култура е съврѣменната? Четете по вѣстницитѣ, че еди-колко си души сѫ паднали отъ аеропланъ и се убили, еди-колко хора има убити въ войнитѣ, еди-колко параходи потънали въ моретата и океанитѣ, еди-колко кѫщи изгорѣли и т. н. Слѣдъ всичко това казватъ, че имало прогресъ. Като се прослѣдимъ внимателно статистическитѣ сведѣния, въ тѣхъ се вижда едно прѣдсказване на събитията, или на произшествията, които има да се случатъ, Споредъ нѣкои данни се опрѣдѣля, че тази година, напримѣръ, ще изгорятъ извѣстенъ брой кѫщи. И дѣйствително, така става. Онѣзи, които констатиратъ този фактъ, казватъ: „Природенъ законъ е това.“ — Не, това не е резултатъ на нѣкакъвъ разуменъ природенъ законъ. Параходитѣ, които потъватъ, кѫщитѣ, които изгарятъ, както и смъртнитѣ случаи между хората — всичко това се дължи на човѣшкитѣ прѣстѫпления, на неразумния, на неправилния животъ на хората. Въ бѫдещата култура, въ културата на шестата раса, хората нѣма да умиратъ, както сега, безъ тѣхно желание, но ще си заминаватъ, когато тѣ пожелаятъ. Човѣкъ ще идва тогава, като странникъ, като чужденецъ на земята, ще поживѣе 40 — 50 или повече години, и като рѣши да си замине, ще повика приятелитѣ си и ще имъ каже: „Азъ поживѣхъ достатъчно на земята, сега вече заминавамъ за отечеството си. Попове нѣма да викате да ме опѣватъ, въ земята нѣма да ме заравяте и на гробища нѣма да ме носите. Азъ ще стана невидимъ, като Христа, и ще се възнеса нагорѣ въ приготвеното за мене жилище.“ Ще кажете; „Това може да направи само Христосъ.“ — Не, това може да стане и съ всѣки човѣкъ, който е достигналъ безсмъртието, който живѣе съ вѣчнитѣ идеали на Битието. Казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ е евангелистъ.“ Питамъ: откога е станалъ евангелистъ? — Отъ скоро врѣме. За другъ нѣкой казватъ; „Този човѣкъ пъкъ е добъръ православенъ.“ Откога е станалъ той православенъ? — Отъ скоро врѣме. Казвамъ: всѣки човѣкъ, който не се е родилъ съ едно опрѣдѣлено вѣрую въ себе си, а отпослѣ го е приелъ, той е простъ човѣкъ. Отъ всѣки едного се изисква положително, неизмѣнно вѣрую, което да има свойствата на възвишената човѣшка душа — нито да се ражда, нито да умира, но вѣчно да сѫществува. Мнозина казватъ, че животътъ се разрушавалъ и изчезвалъ, — Това е тамо написано изречение. Животътъ не може нито да се разруши нито да изчезне, но , въ живота се раждатъ скърбитѣ и радоститѣ.
 
И тъй, всички хора трѣбва да работятъ въ подсъзнанието си, да знаятъ, че всѣка добра или лоша мисъль, вложена съ вѫтрѣшенъ стремежъ и силно желание въ подсъзнанието, непрѣменно ще се реализира. Обаче, никога не желайте повече, отколкото ви трѣбва! Живѣете ли така, бѫдещата култура ще донесе блага за всички хора. Не мислете, че благата въ свѣта сѫ достояние само за едного. Благостьта, това е изразъ на морала. Човѣкъ трѣбва да бѫде благъ не само за подобнитѣ си, но и за всички останали сѫщества, безъ изключение; той трѣбва да бѫде благъ и за животнитѣ, и за растенията, и за всички останали сѫщества, които сѫ подъ него. Такъвъ е моралътъ на безсмъртието.
 
Прѣдставете си, че тази култура е дошла вече. Какво щѣше да бѫде нашето положение? Какви щѣхме да бѫдемъ тогава? Казвамъ на едного: ако новата култура е дошла на земята, ти щѣше ли да ходишъ отъ врата на врата да хлопатъ, да искашъ това-онова? Нѣмаше да ходишъ. Ти щѣше да бѫдешъ единъ отъ безсмъртнитѣ хора, всѣки моментъ щѣше да виждашъ, кой какво прави и нѣмаше да изпадатъ въ заблуждения. Нѣкой казва: „Азъ чухъ да се говори еди-какво си по дадена работа,“ Питамъ: вѣрно, истинно ли е това, което си чулъ? Докато хората ходятъ съ чуто и казано, голѣми простаци ще бѫдатъ. Нѣкои казватъ: ,„Кантъ написалъ книгата за „Чистия разумъ.“ Каква е тази наука за чистия разумъ? Азъ наричамъ наука на чистия разумъ тази, при която човѣкъ ходи безъ никакъвъ смутъ въ сърцето си и се разговаря съ сѫщества отъ невидимия свѣтъ. Каква по-хубава наука отъ тази, да дойде при тебе единъ ангелъ и да ти разправя за небето, за слънцето, за всички звѣзди, и слѣдъ всичко това да знаешъ, че ти разполагашъ съ една велика Истина. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че разстоянието отъ земята до слънцето било около 92 или 93 милиона мили. Казвате: „Значи, разстоянието е или 92, или 93 милиона мили, не се знае съ абсолютна точность колко е, но разликата между 92 и 93 е много малка. — Какъ, малка разлика ли е единъ милионъ мили? Какво ще стане съ мене, ако азъ разчитамъ на тия данни и тръгна съ единъ тренъ до слънцето, и като стигна до 92 милиона мили, тренътъ ме остави въ пространството, безъ да съмъ стигналъ до слънцето. Каква трѣбва да бѫде тази математика, на която мога да се основавамъ? Нѣкой казва: „Азъ съмъ близо до часа, въ който ще изправя живота си.“ — Колко си близо? — Докато изправишъ живота си, има единъ милионъ мили разстояние. Между слънцето и земята има разстояние отъ цѣли седемь физически пояса. Ще дойде врѣме, когато нашето слънце ще прояви само своята физическа обвивка и ще почервенѣе. На сѫщото основание има и звѣзди червени, портокалени, сини и т. н. Това показва, както степеньта на тѣхното развитие, така и степеньта на нашата култура. Ако човѣкъ развива своето духовно тѣло, той ще започне да вижда звѣздитѣ тъй свѣтли, както и слънцето, и ще влѣзе въ връзка съ тѣхъ. Често съмъ говорилъ, че човѣкъ може да се разговаря не съ материалното, но съ духовното слънце. Слънчевата свѣтлина, която виждате отъ земята, е физическа, но слънцето има и духовна свѣтлина, която не хвърля никакви сѣнки, Тази свѣтлина е мека, и когато тя проникне въ човѣшкото сърце, въ човѣшкия умъ и въ човѣшката душа, въ човѣка настава голѣма вѫтрѣшна тишина. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ дойде до отчаяние, иска да се самоубие; взима револвера си и излиза вънъ нѣкѫдѣ си изъ гората. Въ тозъ моментъ, обаче, тази мека свѣтлина прониква дълбоко въ душата му, и веднага въ него настава миръ, тишина, и той чува единъ тихъ гласъ, който му казва: „Не бой се, всичко ще се оправи!“ Не се минава много врѣме, и той вижда, че въ този разрушенъ миръ започва да расте нѣщо красиво, хубаво. Започватъ тогава приятелитѣ му да се изреждатъ единъ слѣдъ другъ, започватъ да му говорятъ, да го насърдчаватъ, докато той изправи живота си. Значи, Богъ е въ сила да измѣни живота на всѣки едного.
 
Та казвамъ: онѣзи, които вървятъ въ Божествения пѫть, ако искатъ да добиятъ новия животъ —животътъ на безсмъртието—трѣбва да употрѣбятъ новитѣ методи въ живота си. Казвате: „За насъ е важно сега, да прѣживѣемъ, както и да е, нѣма какво да мислимъ за безсмъртието. Ние сме слаби хора, безсмъртието не е постижимо за насъ.“ — Че сте слаби, това не е извинение. Работете, за да се усилите! — Ама азъ съмъ сприхавъ човѣкъ. — Ти можешъ да констатирашъ, но то не те оправдава. Ти трѣбва да се обърнешъ къмъ Бога, съ молба Той да вложи повече магнетизъмъ въ сърцето ти, повече електричество въ ума ти, и тогава този старъ опитенъ грънчаръ, който живѣе въ твоето съзнание, ще разшири своитѣ стари форми и ще създаде отъ тѣхъ нѣщо ново. За да успѣешъ въ това, всѣка сутринь и всѣка вечерь изпращай къмъ всички хора часть отъ твоето благо, което е вложено въ душата ти. Казва се въ едно изречение: „Дѣто Мѫдростьта управлява, редътъ не се нарушава; дѣто Истината грѣе, плодътъ цъвти и зрѣе.“ И тогава, щомъ Истината дойде въ насъ, въ душитѣ ни ще се прояви висшата Любовь. Висшата, идейната Любовь се проявява въ Любовь къмъ всички хора, безъ да подозиратъ тѣ източника, отдѣто тя излиза.
 
Второто проявление на висшата Любовь седи въ слѣдното: да любишъ хората и тогава, когато те мразятъ и ти мислятъ злото; да имъ слугувашъ по цѣлъ день, безъ да знаятъ тѣ, кой имъ, служи. Това подразбира Христосъ подъ думитѣ „служене на Бога.“ Значи, ние трѣбва да станемъ, неизвѣстни въ доброто, както сме неизвѣстни и въ злото. Иначе, бѫдете увѣрени, че ако искате да се прославите чрѣзъ доброто, вие ще се прославите и чрѣзъ злото. Това се вижда навсѣкѫдѣ въ свѣта. Щомъ човѣкъ се прослави съ нѣщо добро, не се минава и година, веднага прѣдъ него се разкрива другъ листъ — той се прославя и съ нѣкакво зло дѣло. Затова, именно, Христосъ казва: „Не търсете слава отъ человѣцитѣ, но търсете слава отъ Бога!“ Въ този свѣтъ ние сме пѫтници, туристи, минаваме и заминаваме, носимъ сѣменцата на новата култура. Когато този свѣтъ се подобри, когато се възстанови редъ и порядъкъ въ него, Божията Любовь и Божията слава ще се възцарятъ, ще заематъ своитѣ мѣста. Подъ слава Божия не разбираме нѣщо нереално. Напротивъ, най-реалното нѣщо въ свѣта е да видишъ славата Божия навредъ и да живѣешъ само заради нея. Старата култура вече отживѣва своето врѣме. Бѫдещата култура е за разумнитѣ, за добритѣ, хора. „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ Царството Божие,“ се казва въ Писанието. Старата земя ще се облѣче съ нова, съ хубава прѣмѣна, и хората ще заживѣятъ въ Истината, ще цъвтятъ и зрѣятъ, Любовь ще има между тѣхъ. Царството Божие ще се възстанови не на старата земя, но въ новото небе и въ новата земя. Новото небе и новата земя сѫ нашитѣ души, въ които ще се възстанови Царството Божие.
 
Отъ всички съврѣменни хора сега се изисква абсолютна, положителна вѣра, а не вѣрвания. Вие може да кажете: „Вѣрно ли е всичко това, което говорите?“ — Провѣрете. Мислитѣ ли, че всичко, което се доказва е вѣрно? Мислите ли, че всички факти, които мога да ви наведа по единъ въпросъ, прѣдставляватъ Истината? Всѣко нѣщо е дотолкозъ вѣрно, доколкото всѣки човѣкъ може да бѫде отворена книга, която да отваря и да чете отъ нея.
 
Сега ще ви приведа два примѣра за изяснение на мисъльта си. Какво трѣбва да направи скулпторътъ съ най-хубавия камъкъ, ако иска да извае отъ него една отлична статуя? Камъкътъ съдържа ли въ себе си формата, която , скулпторътъ иска да му прѣдаде? — Не я съдържа. Значи, скулпторътъ самъ трѣбва да вземе чука и да започне ваенето на статуята. Допуснете, че въ този мраморенъ камъкъ има съзнание, като нашето. Какво ще направи той? —Ще започне да плаче, да вика и да казва: „Докога ще продължаватъ тия страдания?“ — Докато скулпторътъ извае статуята. Той си продължава работата, а мраморътъ плаче, вика. Най-послѣ скулпторътъ свършва статуята си, отдалечава се отъ нея, поглежда я, погледне малко и къмъ сълзитѣ ѝ, усмихва се и казва: „Дойде вече краятъ и на сълзитѣ!“ Послѣ взима кърпата си, изтрива сълзитѣ на статуята и казва: „Не плачи вече! Отъ тозъ моментъ, кой какъ мине покрай тебе, ще те погледне и ще види, че въ тебе има редъ и порядъкъ.“ И наистина, кой какъ мине покрай тази статуя, казва: „Идея, дълбочина има въ тази картина!“ Отлична е тя!“ Статуята слуша всичко това и е доволна, че нѣма вече чукъ, нѣма вече страдания. Но докато хората се научатъ да живѣятъ правилно, много чукове трѣбва да, минатъ по гърбоветѣ имъ. Неизбѣженъ законъ е този.
 
Вториятъ примѣръ. Имате едно парче бѣло платно. Великиятъ художникъ взима четката и боитѣ си и започва да цапа безразборно върху него. Минава нѣкой простакъ покрай този художникъ, поглежда го, какво прави и си казва: „Вижъ, какво върши този човѣкъ! Азъ мислѣхъ, че е нѣкакъвъ великъ художникъ, а той знае само да цапа!“ На втория день художникътъ пакъ взима четката и боитѣ и продължава да цапа върху платното. Третия, четвъртия день все продължава да цапа, докато единъ день погледнешъ, нѣщо взело да се оформява върху платното. Колкото повече художникътъ работи, образътъ все повече и повече се оформява, докато най-послѣ на платното се вижда хубаво, идеално изработена картина. Кой какъ мине покрай нея, казва: „Великолѣпна картина!“ Художникътъ казва: „Виждате ли, какво може да излѣзе отъ това цапане!“ — Да, но ако платното не бѣше се нацапало, можеше ли да има сега тази цѣна? Ако платното не бѣше се нацапало, щѣше ли да има тази стойность? — Не. Платното придоби своята цѣна, само слѣдъ като се нацапа.
 
По сѫщия начинъ и при васъ може да дойде нѣкой ангелъ и да ви нацапа съ четката и съ боитѣ си. Вие казвате: „Огрѣшихъ се!“ Втория день дойде сѫщиятъ ангелъ, пакъ ви нацапа съ четката си, а вие казвате: „Много се огрѣшихъ вече!“ Третия день пакъ дойде, понацапа ви още малко. Казвате: „Пропаднахъ сега!“ — Не, ти сега, именно, си по-добъръ, отколкото бѣше по-рано. Той цапа, ти плачешъ, той цапа, ти плачешъ, докато най-послѣ излѣзе нѣщо хубаво. Нѣкои казватъ: „Еди-коя сестра плаче, ще се пръсне отъ мѫка.“ — Не, ангелътъ я цапа, ще изкара нѣщо хубаво отъ нея. Докато ангелътъ я цапа, тя нѣма да полудѣе, нѣма да се пръсне отъ мѫка. Мнозина питатъ: „Защо хората плачатъ?“ — Плачътъ е признакъ на животъ. Живитѣ хора само плачатъ. Животътъ се изразява съ плачъ. Плачете, докато сте живи, докато имате животъ въ себе си! Невъзможно и страшно е да плаче мъртвиятъ човѣкъ. И Любовьта, когато обича нѣкого, плаче — очитѣ и се насълзяватъ. Истински плачъ е този, когато очитѣ само се насълзяватъ, и сълзитѣ потъватъ навътрѣ. Не е плачъ това, когато сълзитѣ излизатъ вънъ отъ очитѣ и се проливатъ по земята. Азъ бихъ желалъ да виждамъ очитѣ на всички хора влажни, просълзени. Това говори за благородство на човѣшката душа.
 
И тъй, ако чукътъ на скулптора и четката на художника работятъ върху ни, това е едно висше благо заради насъ, за което трѣбва да се учимъ на търпѣние. Това е единъ отъ великитѣ уроци, които Богъ ни дава. Ние се приготовляваме за новата култура, която иде въ свѣта. Прѣдъ насъ седи велико бѫдеще. Съврѣменнитѣ хора още не сѫ живѣли, както трѣбва. Едва сега тѣ започватъ да живѣятъ правилно.
 
Сега, като се върнете дома си, вложете въ подсъзнанието си вашата мисъль и желание да живѣете добрѣ. Кажете: „Господи азъ искамъ да живѣя добъръ, правиленъ животъ!“ Кажете ли си веднъжъ тази мисъль, забравете я по-нататъкъ! Нѣкой казва; „Защо трѣбва да се молимъ на Бога?“ — Ако човѣкъ не се моли, какво трѣбва да прави тогава? Ако ние считаме молитвата за нѣщо смѣшно, яденето е още по-смѣшно. Ако ние считаме молитвата за нѣщо смѣшно, спането е още по-смѣшно. Ако ние считаме молитвата за нѣщо смѣшно, четенето на книги е още по-смѣшно. Нѣкой отваря книгата и я затваря. Питамъ го: какво четешъ? — Една книга. Ако вие четете една цѣнна книга и по десеть пѫти на день съ кърпа изтривате написаното, какво ще остане отъ нея слѣдъ десеть години? Написаното върху нея ще бѫде ли отчетливо? Ако затриваме написаното върху книгата, какво сме придобили? Пазете се, да не би слѣдъ като отворите книгата, да кажете: „Животътъ, който Богъ ми е далъ, не е хубавъ.“ Кажете ли така, вие затривате своя животъ. Нѣкои затриватъ така живота си, като казватъ: „Господъ не ми е далъ богатство, не ми е далъ знания.“ — Какво богатство искашъ? Животътъ, който имашъ, е най-голѣмото богатство. Ти благодари, че си сиромахъ. Добрѣ ли ще ти бѫде, ако имашъ голѣмо богатство и бѫдешъ въ положението на натоварено магаре? Казвамъ: сиромашията е най-голѣмото богатство, най-голѣмото благо въ свѣта. Коя сиромашия? Азъ говоря за онази сиромашия, при която човѣкъ съ жажда, съ благоговение очаква да дойде великото въ свѣта. Въ това седи смирението на човѣка. Никой нѣма право да изтрива хубавитѣ нѣща!
 
Казвамъ: въ всѣка душа има хубави, богати условия за бѫдещето. При най-голѣмото си нещастие, при най-голѣмата си несполука благодари на Бога за всичко това и си кажи: „Азъ ще докажа на Бога, че имамъ любовь къмъ Него.“ Ако не можете да носите страданията си, въ какво ще покажете вашата младость? Азъ наричамъ „млади хора“ тия, които геройски могатъ да носятъ най-голѣми страдания. Герои трѣбва да бѫдете! Само по този начинъ ще се подмладите. Дойде ли ви нѣкое страдание, турете го на гърба си, поносете го малко, а послѣ го свалете на земята прѣдъ себе си, нагостете го, разговорете се съ него, и то ще ви напусне. Страданието се плаши отъ стария човѣкъ. То иска младъ човѣкъ да го носи на гърба си, за да се разговаря съ него и да му обяснява смисъла на страданията. Вие казвате: „Лесно се говори за страданието, но мѫчно се носи.“ — Герои иска свѣтътъ! Той търси млади, силни хора, съ такива умове, които да обгръщатъ всички умове, и съ такива сърца, които да обгръщатъ всички сърца. Нашето благо е благо за всички хора, и благото на всички хора е и наше благо. Затова всѣки трѣбва да каже: „Азъ за това се родихъ.“ — Защо? — За да живѣя въ безсмъртието. „Азъ затова се родихъ.“ — Защо?—За да живѣя въ редъ и порядъкъ. „Азъ затова се родихъ.“ Защо?  За да живѣя, цъвтя и зрѣя.
 
„Затова се родихъ.“ — Защо? — Да свидѣтелствувамъ Истината и да покажа, че това, което Богъ е създалъ, не се разрушава. Слънцето не се разрушава. Разрушаватъ се само тѣзи нѣща които човѣкъ е направилъ. Ако нѣщата въ природата се разрушаватъ, това показва, че тѣ сѫ направени отъ други нѣкои сѫщества, а не сѫ направени отъ Бога. Много сѫщества работятъ, въ свѣта. Кѫщитѣ ни, напримѣръ, които сѫ направени отъ насъ, изчезватъ. Много отъ нашитѣ мисли и желания сѫщо тъй изчезватъ, но Божественото въ насъ остава за вѣчни, врѣмена.
 
Христосъ казва: „Азъ затова се родихъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ По сѫщия начинъ и всѣки отъ насъ може да каже, защо се е родилъ въ свѣта.
 
 

Бесѣда  отъ  Учителя,  държана  на  10  октомври  1926  год.

въ  гр.  София

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×