Jump to content
Della

1931_12_06 Жалъ ми е за народа

Recommended Posts

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/178-%7B?%7D/

 

 

 

ЖАЛЪ МИ Е ЗА  НАРОДА*

*)Матея 15:32

 

Когато нѣкой човѣкъ иска да говори или да спори, той все търси нѣкакъвъ поводъ. Сега, и азъ търся , нѣкакъвъ поводъ, да говоря върху извѣстенъ въпросъ. Като поводъ за говорене взимамъ темата: „ „Жалъ ми е за народа.“ И дѣйствително, жалъ ми е за народа Учительтъ може да каже, че му е жалъ за наро­да ; свещеникътъ може да каже, че му е жалъ за народа ; сѫдията може да каже, че му е жалъ за народа. Обаче, отъ съжаление до съжаление има разлика. И Христосъ каза, че му е жалъ за народа, но Той доказа, опрѣдѣли, защо съжалява този народъ и се зае да му по­могне. Не е достатъчно да съжалявашъ нѣкого на думи само, но това съжаление трѣбва да се изрази и въ дѣла. Исусъ призва ученицитѣ си и рече: „Жалъ ми е за народа“ защото три деня вече седятъ при мене и нѣматъ какво да ядатъ; а да ги разпусна глад­ни, не ща, да не би да прѣмалѣятъ по пѫтя“. За тази цѣль Христосъ се зае да даде едно угощение на народа.

 

Жалъ ми е за народа“. Думата жалъ, жалость изразява нѣкаква идея. Човѣкъ все трѣбва да жали нѣкого. Нѣкога той жали себе си, нѣкога — другитѣ. Естествено е човѣкъ да жали, да съжалява нѣкого. Да съжалявашъ, това значи да се лѣкувашъ.Прѣстане ли човѣкъ да жали, той се намира въ неестествено по­ложение. Сухитѣ дървета никого не жалятъ. Умрѣлитѣ хора никого не жалятъ. Изпадналитѣ търговци никого не жалятъ. Болнитѣ хора никого не жалятъ: Тия хора се намиратъ въ анормално състояние и казватъ : насъ нищо не ни интересува. Който казва, че отъ нищо не се интересува, той не говори истината. Защо? — Защото, като стане въ­просъ за ядене и пиене, той се интересува; като стане въпросъ за печелене на пари, той пакъ се интересува. Възможно е нѣкои ра­боти да не го интересуватъ, но има причини за това. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ не се ин­тересува отъ истината; другъ не се интересу­ва отъ правдата; трети не се интересува отъ знанието. Защо ? — Има причини, които заставятъ човѣка отъ едно нѣщо да се интере­сува, а отъ друго да не се интересува.

 

За да се интересува човѣкъ отъ нѣщо, той трѣбва да си отговори на всички въпро­си, които възникват въ ума му. За тази цѣлъ той трѣбва да работи. Учительтъ прѣподава извѣстенъ прѣдметъ на ученицитѣ си, но дойде ли до нѣкои практиче­ски задачи по този прѣдметъ, тѣ непрѣменно трѣбва да се рѣшатъ. Доколкото ученицитѣ се интересуватъ отъ тия задачи, дотолкова тѣ ще ги рѣшатъ правилно. Ако не се инте­ресуватъ отъ тѣхъ и оставатъ на този, или на онзи да ги рѣши, тѣ ще ходятъ и ще се връщатъ отъ училище, но ще останатъ недоучени, невѣжи. За такива хора турцитѣ казватъ: „Теле дошълъ, волъ си отишълъ". Тази поговорка не е за българитѣ. Смисьлътъ, който ориенталецътъ влага въ едно изрече­ние, е различенъ отъ този, който европеецътъ може да разбере. Защо? — Защото европейскитѣ езици сѫ аналитични, а източнитѣ — образни. Подъ думата „животно" турчинътъ разбира сѫщество, което не мисли за високи работи. Отъ сутринь до вечерь волътъ, напримѣръ, мисли само за ядене. Щомъ се наяде, той казва: нищо повече не ме интере­сува. Смисьлътъ на живота е въ яденето. И наистина, волътъ не се интересува нито отъ наука, нито отъ музика, нито отъ изкуство, Ако има нѣщо благородно въ животнитѣ, то се дължи на останки оть минала култура, прѣзъ която тѣ нѣкога сѫ живѣли. Обаче, въ този животъ животнитѣ нищо не сѫ придобили. Мнозина мислятъ, че съ дреси­рането на животнитѣ се придобива нѣщо. Не, дресировката е амалгама, която е поста­вена върху обикновеното стъкло, да го прѣвърне на огледало. Дресировката не е реал- ность. Реални нѣща сѫ тия, които се отнасятъ до самия характеръ; реални нѣща сѫ тия, които сѫ качества, атрибути на живота.

 

„Жалъ ми е за народа“. Казвате: какво се разбира подъ думата „народъ“? Ако подъ думата „народъ“ разбирате сборъ отъ хора, отъ пѣсъчинки или отъ сѣменца, това не е народъ. Подъ думата „народъ“ се разбира сборъ отъ копнеещи души, съ пробудено съ­знание, отъ които зависи бѫдещето на човѣ- чеството. Тѣзи души сѫ носители на новото. За този народъ, именно, говори Христосъ. На този . народъ трѣбва да се даде това, което майката дава на дѣтето си. Защо майката дава толкова много на дѣтето си.?  Защото тя вижда, че въ това дѣте има дарби и способности, на които трѣбва да се дадатъ условия да се развиватъ. На сѫщото основание и съврѣменнитѣ хора трѣбва да пазятъ народа, този сборъ отъ разумни души, защото въ тѣхъ е вложено красивото, вели­кото.

 

И тъй, трѣбва да свържете мисъльта за народа съ красивото, съ великото въ живота. Кои нѣща могатъ да се свързватъ? Обикно­вено хората свързватъ началото на нѣщата съ тѣхния край. Животъ, въ който не могатъ да се свържатъ двата края, той се намира въ безизходень пѫть. Въ такъвъ жи­вотъ, нѣма ннкакъвъ прогресъ никакво развитие. Всѣки човѣкъ, който има  начало на живота си, а нѣма край, той нищо не може да постигне. Който пъкъ има край на живо­та си, а нѣма начало, и той  нищо не по­стига. На това  основание човѣкъ трѣбва си изработи нова философия за живата. Запримѣръ, да вземемъ идеята за младия и за стария човѣкъ. Какво разбиратъ съврѣменнитѣ хора подъ думитѣ младъ и старъ чо­вѣкъ? Тѣ опрѣдѣлятъ младия и стария човѣкъ, споредъ броя на годинитѣ. Можете ли споредъ съврѣменнитѣ научни теории да опрѣдѣлите отдѣ започва началото на младостьта и старостьта и дѣ свършвать? Казвамъ: краятъ на младостьта е начало на старостьта, а краятъ на старостьта начало на мдадостьта. Слѣдователно, човѣкъ е младъ само до зенита на слънцето, до обѣдъ. Започне ли слънцето да слиза надолу, къмъ пладне, той започва да става старъ. Всѣко друго опрѣдѣление за младия и за стария чо­вѣкъ е механическо и не е съгласно съ законитѣ на природата. Всѣка наука, всѣка култура, която не върви паралелно съ законитѣ на разумната природа, тя е осѫдена на изчезване, на смърть. Сѫщото се отнася и до живота на човѣка: младиятъ, който не може разумно да използува свояте младостъ, той преждеврѣменно остарява; стариять, който не може разумно да използува старостьта си, той преждеврѣменно умира. Да остарѣешъ преждеврѣменно, това подразбира да изгубишъ най-красивото въ живота си; да умрешъ преждеврѣменно, това подразбира да изгубишъ най цѣнното — живота.                                                                                                

 

Питамѣ: каква е задачата на младия човѣкъ? — Да живѣе споредть законитѣ на младостьта. Каква е задачата на стария? — Да се подмлади. Въ това седи смисъла на живота. Ако човѣкъ мисли, че като се роди веднъжъ трѣбва да расте, да бѫде младъ извѣстно врѣме и слѣдъ това да остарѣе и да умре, той не разбира смисъла на живота. То е все едно да се качишъ на върха на една планина, да поседишъ известно врѣме тамъ и слѣдъ това да слѣзешъ. Въ материалния свѣть е така, човѣкъ .трѣбва да се качина върха на една планина и слѣдъ това да слѣзе, но въ духовния свѣтъ законитѣ сѫ други. Тамъ нѣма смисълъ човѣкъ да се качва на планината и послѣ да слиза. Понеже законитѣ въ духовния свѣтъ се различаватъ отъ тия на физическия, затова хората казватъ: защо животътъ не върви гладко? Най-новитѣ научни теории твърдятъ, че веществото, съ което е изпълнено пространството, нѣма еднаква гѫстота навсѣкѫдѣ, вслѣдствие на кое­то не е еднакво разпрѣдѣлено. Слѣдователно, дѣто веществото е по-рѣдко, тамъ съпроти­влението е по-малко; дѣто веществото е по- гѫсто, съпротивлението е по-голѣмо. Сѫщи- ятъ законъ се отнася и за свѣтлината. Това може да се докаже съ редъ математически формули. Всѣко нѣщо трѣбва да се докаже. Не е достатъчно само да се твърди, че нѣщо е морално, или че е религиозно. Така и бабитѣ знаятъ. Лесно е да се каже, напримѣръ, че това е морално, или че не е морално. То трѣбва да се докаже! Въ сѫщность, какво нѣщо е моралъть?

 

Сега ще приведа единъ примѣръ за морала на съврѣменнитѣ хора. Когато Го- сподъ създалъ свѣта, направилъ и пеперудата. Единъ день тя пожелала да слѣзе на земята, за която цѣль Богъ я изпратилъ съ нѣкакве ми­сия. Като слѣзла на земята, тя хвърчала нагорѣ-надолу, извършвала дадената й задача, но по едно врѣме трѣбвало да мине покрай паяжината на единъ голѣмъ паякъ. Като я видѣлъ тъй красива, той се захласналъ въ  нея и казалъ: моля те, кацни на една отъ моитѣ жички. Ако кацнешъ, ще ми направишъ най-голѣмото добро, което нѣкое сѫщество досега е могло да ми направи. — Не мога  имамъ важна работа. — Моля те, кацни, голѣмо добро ще ми направишъ. Най-послѣ тя се съгласила да направи едно добро на паяка и кацнала на па­яжината му. Кацнала и тамъ останала, не могла повече да излѣзе. Паякътъ започналъ да се оглежда налѣво-надѣсно, да не види нѣкой, какво ще прави. Въ това врѣме ангелъ Израилъ миналъ покрай пеперудата и чулъ, че тя викала за помощь. Този ангелъ билъ изпратенъ на земята съ специална мисия, да направи нѣкакви научни изслѣдвания, за коя­то цѣль носилъ въ рѫката си една книга. Споредъ закона на ангелитѣ, той трѣбвало да държи книгата съ двѣтѣ си рѫцѣ, да не я изпусне. Като чулъ зова на пеперудата за помощь, той се замислилъ, по какъвъ начинъ да й помогне. Ако рече да я хване съ рѫката си и да я освободи отъ паяжината, той трѣбва да държи книгата само съ едната си рѫка. Да направи така, той ще изгуби нѣщо велико, което ще костува цѣлия му животъ. Ако не й помогне, пакъ лошо. Спрѣлъ се ангелътъ на пѫтя и започналъ да мисли, какъ дa спаси пеперудата. Най-послѣ намѣрилъ единъ начинъ: обърналъ се къмъ паяка и го запиталъ, какво говори съ пеперудата. Пая­кътъ отговорилъ: искахъ малко да се поше­гувамъ, да се поразговоря съ пеперудата, но тя се уплаши и започна да вика за по­мощь. Паякътъ излъгалъ. Тогава ангелътъ му казалъ: двѣтѣ жички, на които сѫ стѫпили крачката на пеперудата, показватъ мѣрката, отъ която зависи успѣха на твоя животъ. Ако откѫснешъ тѣзи двѣ жички оть паяжината си, ти ще намѣришъ мѣрката нa твоя животъ и щастието ще те слѣдва навсѣкѫдѣ. Изпълнишъ ли това, то е единстве­ното нѣщо, което може да те направи щастливъ. Паякътъ откѫсналъ двѣтѣ жички, на които пеперудата стѫпила, и тя хвръкнала. И досега паякътъ показва тази мѣрка и съ­жалява, че го излъгали. Той казва: да не бѣхъ послушалъ ангела щѣхъ повече да спе­челя, поне щѣхъ да изямъ пеперудата. Той и до днесь мѣри съ тази мѣрка, но все не може да разрѣши живота.

 

Казвамъ: човѣкъ трѣбва да намѣри една мѣрка въ живота си, която, като при­ложи, да бѫде щастливъ. Днес, всички хора търсятъ тази мѣрка. Намѣрятъ една мѣрка, приложатъ я, укаже се, че не е тази, която търсятъ. Намѣрятъ друга мѣрка, и тя не под­хожда. Тѣ все мѣрятъ живота си, като паяка, но и до днесъ не сѫ го разрѣшили. Още не сѫ намѣрили истинската мѣрка. Паякътъ съжа­лява, че не изялъ пеперудата, но ако бѣше я изялъ, досега нито единъ паякъ нѣмаше да остане живъ. Какво по-голѣмо нещастие отъ това за рода на паяка? Той трѣбва да бла­годари, че се намѣри ангелъ Израилъ да го посъвѣтва, какво да прави, та всички паяци да останатъ живи. Всѣки трѣбва да знае, че има само една мѣрка въ живота, която непрѣменно трѣбва да се намѣри. Тя е идеалътъ, къмъ който всѣки се стреми.

 

Христосъ казва „Жалъ ми е за народа“. Да съжалявашъ нѣкого, това е отрицателенъ методъ. Кой е положителниятъ методъ? — Да се радвашъ. Тогава трѣбва да се каже: „Радвамъ се за народа.“  Кое е по-хубаво: да ти е жалъ за народа, или да се радвашъ за народа ? — Да се радвашъ за народа е по- хубаво, отколкото да ти е жалъ за него. Ко­га се радва човѣкъ за народа? Сега, азъ ис­камъ хората да мислятъ по  новъ  на­чинъ. Мислятъ ли така, тѣ ще разбератъ ко­га трѣбва да се радватъ за народа. Ако съврѣменнитѣ хора не дойдатъ до новия на­чинъ на мислене, тѣ нѣма да иматъ абсолютно иикакво понятие за любовьта, за мѫдростьта, за истината, за живота и за смисъла му. Тѣ ще ядатъ и пиятъ, ще се раждатъ, ще растатъ, ще остаряватъ, ще имъ проповѣдватъ за задгробния животъ, но всичко това сѫ смѫтни идеи. Отъ тѣзи идеи въ ума на човѣка се образува една каша, и той изпада въ комично положение. Комичното е тамъ, че и тия, които вѣрватъ въ живота, умиратъ, както и тия, които отричатъ живота. Като умре нѣкой, който отрича живота, направятъ му гробъ, съ хубавъ паметникъ и пишать отгорѣ: тукъ почива еди-кой си великъ чо­вѣкъ. Питамъ: щомъ не вѣрватъ въ задгроб­ния животъ и казватъ, че слѣдъ смъртьта, човѣкъ изчезва, защо го търсятъ въ гробищата? Смѣшно е да се копае тамъ, дѣто нѣма имàне. Да се копае тамъ, дѣто знаятъ, че има заровено имане, разбирамъ. Да копаятъ там, дѣто ще излѣзе вода, разбирамъ; да копаятъ тамъ, дѣто нѣма вода, не разбирам. То е все едно да търсите човѣка въ гроба. Ако вѣрвате, че слѣдъ смъртьта чо­вѣкъ изчезва, защо го търсите въ гробищата? Ако пъкъ вѣрвате, че и слѣдъ смъртьта си човѣкъ живѣе, тогава извикайте го по теле­фона, да ви се обади. Щомъ мислите, че е живъ трѣбва да влѣзете въ връзка съ него. Въ Стария Завѣтъ, въ врѣмето на царь Саула, се говори за жени бѣсовъпрошателки, които се разговаряли съ духове. Понеже съ своитѣ прѣдсказания, тѣ внасяли смутъ въ сърцата на хората, Саулъ издалъ законъ противъ тѣхъ, съ който сгрого се прѣслѣдвало всѣко пред­сказание.


Единъ български ясновидецъ ходилъ по селата да прѣдсказва на хората, какво има да имъ се случи. На единъ отъ селянитѣ се изгубила диканята, и той прѣдсказалъ, че тя се намира въ олтаря на църквата. Наистина, диканята се намѣрила въ олтаря, но затова му ударили такъвъ бой, че той и до днесъ не може да го забрави. Той казалъ на близкитѣ си: още веднъжъ нѣма да прѣдсказвамъ, дали има диканя въ олтаря  или не. Да оставимъ този въпросъ настрана, но казвамъ: днесъ много отъ съврѣменнитѣ хора вършатъ голѣми прѣстѫпления все въ името на Бога, въ името на любовьта, мѫдростьта и истина­та. Въ това отношение, азъ дѣля хората на двѣ категории: безвѣрници и вѣрващи Първитѣ сѫ безвѣрници отвънъ, а вѣрващи отвѫтрѣ. Тѣ сѫ материалиститѣ. Втората катего­рия сѫ вѣрващи отвънъ, а безвѣрници от- вѫтрѣ. Тѣ сѫ съврѣменнитѣ религиозни хора. Днесъ безвѣрието е проникнало не само въ България, но по цѣлия свѣтъ. Не е лошо чо­вѣкъ да бѫде безвѣрникъ, не е лошо човѣкъ да бѫде и вѣрващъ, но при извѣстни усло­вия. Материалистъть кадва: азъ не вѣрвамъ въ нищо. Ти не вѣрвашъ въ , Бога, но вѣрвашъ въ злото, въ силата, въ паритѣ, въ се­бе си. Значи, ти отричашъ едно, а вѣрвашъ въ друго. Религиозниятъ казва: азъ вѣрвамъ само въ Бога. Това значи: ти вѣрвашъ въ Бога, а не вѣрвашъ въ себе си, въ паритѣ, въ силата и въ редъ външни прояви на жи­вота. И едната, и другата вѣра прѣдставя сухъ клонъ на нѣкое дърво. Този клонъ може ли да донесе нѣщо ? Той остава за винаги сухъ клонъ, който нищо не допринася на човѣка. Сухиятъ клонъ на дървото е сухата вѣра въ живота. Колкото е важно безвѣрие­то на материалиста, толкова е важна вѣрата на религиозния. И едното, и другото, нищо не донасятъ на човѣка.

 

Казвамъ: жива, абсолютна вѣра е ну­жна за човѣка. Тази вѣра съставя часть отъ цѣлото. Тя е живъ клонъ отъ цѣлото дърво. Този клонъ се развива, пуща листа и цвѣтове и въ края на краищата дава плодове. Живата вѣра е атрибутъ на човѣшкото развитие. Безъ нея човѣкъ не може правилно да се раз­вива. Вѣрата е проводникъ, срѣда, въ която човѣкъ живѣе. Тя е законъ, по който човѣшкиятъ умъ работи. Безъ тази вѣра нито учениятъ става ученъ, нито материалистътъ мо­же да работи, нито набожниятъ осмисля жи­вота си, Всѣки човѣкъ име вѣра, споредъ раз­биранията си. Въ щирокъ смисълъ на думата, вѣрата сѫществува въ човѣка като вѫтрѣшна необходимость, като вѫтрѣшенъ принципъ. Тя не е нѣкаква отвлѣчена идея. Вѣрата е възможность за проявление на човѣшкия умъ. Най-възвишеното въ човѣка е неговиятъ умъ. Да мисли човѣкъ това е най-голѣмото благо за него. Да мисли човѣкъ, това е най-голѣмата дарба, дадена му отъ Бога. Питамъ: какви трѣбва да бѫдатъ мислитѣ на човѣка? Мислитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свѣтли и прави. Нечиститѣ мисли сѫ условие за всички болести и неща­стия въ живота.

 

Съврѣменнитѣ учени говорятъ за електрично и магнетично поле на дѣйствие, но тѣ разбиратъ само външната, материалната страна на въпроса. Физицитѣ казватъ, че енергиитѣ на електричеството вървятъ по прави линии, а тѣзи на магнетизъма — по криви, вълнообразни линии. Слѣдователно, срѣдата, въ която се движатъ електричнитѣ сили е по-рѣдка отъ тази, въ която се движат магнетичиитѣ сили. Обаче, дѣто се образува по­ле на електрична дѣятелность, едноврѣменно съ него се образува и магнетично поле. Оттамъ, щомъ се усилва дѣятелностьта на електричното поле, усилва се и дѣятелность­та на магнетичното. Тази дѣятелность не е еднообразна. Дѣятелностьта на електриче­ството не е такава, каквато е дѣятелностьта на магнетизъма, но между електричеството и магнетизъма има тѣсна връзка. Споредъ този законъ, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на електричното поле, тѣ указватъ извѣстно влияние върху него. Той постепенно започва да изтънява, става сухъ, нервенъ, губи мазнинитѣ си, и всички казватъ за него, че е неврастеникъ. Обаче, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на магне­тичното поле, той започва да увеличава мазнинитѣ въ тѣлото си, постепенно надебелява, лицето му става като мѣсечина, а той цѣлъ заприлича на буре. И при едното, и при дру­гото положение има опасности. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито много сухъ, нито много пъленъ. И двѣтѣ положения сѫ крайности въ живота.

 

И тъй, крайното изтъняване е полюсъ на електричеството; крайното надебеляване е полюсъ на магнетизъма. Въ сѫщность, какво нѣщо е електричество, и какво магнетизъмъ, точно не се знае. Съврѣменнитѣ учени знаятъ, че въ отрицателния полюсъ на електри­чеството се явява свѣтлина, но този полюсъ сѫщеврѣменно е поле на магнетична дѣятелность. Слѣдователно, свѣтлината се явява въ полето на магнетизъма. Старитѣ окултисти наричатъ положителното електричество мѫжки принципъ, а отрицателното — женски. Подъ думата „мѫжки принципъ" не се раз­бира мѫжъ, но се разбира силния принципъ. Подъ думата „мѫжъ" мнозина разбиратъ сѫщество, което има мустаци и брада. Ако мустацитѣ сѫ отличителниятъ бѣлѣгъ на мѫжа, какво ще кажете за нѣкои женски животни, които иматъ мустаци? Смѣшно е да се взиматъ космитѣ за характеренъ бѣлѣгъ на мѫжа. Други хора опрѣдѣлятъ мѫжа по вѣждитѣ, по челюститѣ и по редъ още външни бѣлѣзи. Тѣ казватъ, че вѣждитѣ на мѫжа били по- дебели отъ тия на жената ; челюсти­тѣ му били по-издадени отъ тия на жената и т. н. Не, това не сѫ качества, по които мѫжътъ може да се опрѣдѣли.

 

Съврѣменнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до сѫщественото, до истинското знание въ живота. Какво може да имъ даде сьврѣменното знание, или съврѣменната религия, ако тѣ нѣматъ отношение къмъ нея? Ако нау­ката или религията нѣма извѣстно отношение къмъ мене, ако не може да ми даде свѣтлина, да осмисли живота ми и да ми даде потикъ къмъ възвишеното въ свѣта, защо ми е тази наука, или тази религия? Ако безвѣрието не може да осмисли живота ми, за­що ми е то? Ако безвѣрието осмисля живо­та ми, то е на мѣстото си. Който е безвѣрникъ отвънъ, той е вѣрващъ отвѫтрѣ. Съ такъвъ човѣкъ и азъ съмъ съгласенъ. По-добрѣ е човѣкъ да носи вѣрата отвѫтрѣ, а без­вѣрието отвънъ, отколкото вѣрата отвънъ а безвѣрието отвѫтрѣ.

 

Сега, ще приведа единъ примѣръ за единъ архиерей отъ миналитѣ епохи, кой­то отвънъ билъ вѣрващъ, а отвѫтрѣ — безвѣрникъ. Жената на единъ отъ добритѣ прия­тели на архиерея умрѣла, и той отишълъ при него, да потърси утѣха за голѣмата си скръбь. Той казалъ: голѣма е скръбьта ми, иде ми да се самоубия. Не мога да живѣя безъ жена си. Архиереятъ му отговорилъ: не ста- вай такъвъ будала! Ти трѣбва да знаешъ, че щомъ човѣкъ умре, всичко съ него се свър­шва. Яжъ и пий, весели се въ живота; жени много има, не е само една. Азъ съмъ се убѣдилъ въ това, което ти говоря. Животътъ е само на земята! Умре ли човѣкъ, всичко се свършва. Това, което проповѣдвамъ, се от­нася до простата маса.

 

Питамъ: защо този архиерей не изповѣда убѣждението си прѣдъ своитѣ пасоми, а имъ проповѣдва това, въ което не вѣрва? Въ този случай, безвѣрникътъ, който открито пише своитѣ убѣждения въ вѣстницитѣ, седи по-високо отъ архиерея, който не смѣе да изповѣда своето дълбоко убѣждение. Съ това азъ не осѫждамъ архиерея, защото и той си има свои схващания, но казвамъ, че той е актьоръ, който играе на сцената. Нима ак- тьорътъ, който играе роля на умиращъ и страда, мѫчи се, плаче, дѣйствително страда? Нѣкой умиращъ страдалъ, мѫчилъ се, а актьорътъ на сцената се сили да покаже, какъ страдалъ този умиращъ. Слушалъ съмъ въ странство видни проповѣдници, знаменити капацитети по духовната наука, които говорятъ съ голѣмо краснорѣчие, искать да покажатъ на хората, какъ страдалъ Христосъ на кръста. Казвамъ: много лесно е човѣкъ да покаже на хората, какъ страдалъ Христосъ. Който иска да разказва на хората за стра­данията на Христа, той прѣдварително трѣбва да е изпиталъ тия страдания. Достатъчно е да забие четири гвоздея въ рѫцѣтѣ и крака­та си, за да разбере страданията на Христа. Нѣкой казва, че обича Христа. Питамъ: ти, който толкова много обичашъ Христа, защо не се откажешъ отъ удоволствията на живота и тръгнешъ като Него отъ село въ село да проповѣдвашъ учението Му? Ти седишъ въ стаята си и разисквашъ върху това, което Христосъ никога не е проповѣдвалъ. Ако Христосъ дойде днесъ въ свѣта, Той ще се очуди на онова, което съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ въ Негово име.

 

Въ свѣта сѫществува единъ великъ законъ, който не трѣбва да се измѣня. Който се е опиталъ да измѣни този законъ, той е строшилъ главата си. Този великъ законъ е канара, въ която всички гърнета до едно се строшаватъ. Хиляди царе, князе, проповѣдници, владици, учени и прости сѫ строшили главитѣ си въ тази канара. Защо? — Защо­то всички се стремятъ да разрѣшатъ важнитѣ въпроси на живота, безъ да знаятъ пра­вилния начинъ за разрѣшението имъ. Запримѣръ, защо трѣбва да се доказва на хо­рата, какъ страдалъ Христосъ? Не е важно да се доказва на хората, какъ страдалъ и какъ умрѣлъ Христосъ. Прѣди всичко, Христосъ ни­кога не е умиралъ. Той опита смъртьта, но не умрѣ. Днесъ Христосъ е между хората, въ църквитѣ, говори, проповѣдва, но всички Му казватъ: почакай още малко, не е врѣме за тази работа. Не слизай още да поставяшъ новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Ние не сме си отживѣли. Младата мома казва на Христа: почакай малко, азъ не съмъ срещнала още своя възлюбенъ. Майката, на която прѣдстои да ражда, казва: не бързай толкова, азъ още не съмъ родила. Студентътъ казва: по­чакай малко, докато свърша наукитѣ си. Астрономътъ казва; почакай малко и менъ, искамъ да напиша своята научна теория. Казвамъ: тия хора не разбиратъ, защо Хри­стосъ иде при тѣхъ. Когато Христосъ отива при младата мома, Той иска да я накара да се замисли, кой е истинскиятъ й възлюбенъ. Когато отива при майката, Той иска да й ка­же: знаешъ ли какъ трѣбва да отгледашъ дѣтето, което ще родишъ ? Богъ ти изпраша това дѣте, а ти трѣбва да се научишъ да го гледашъ. Като отива при астронома, Той му казва: като пишешъ тази научна теория, знаешъ ли, защо Богъ създаде свѣта ? Можешъ ли да подигнешъ човѣчеството съ своята теория? Като отива при богослова, който пише нѣкакъвъ трактатъ за началото на Битието, Христосъ и на него казва: не бързай да довършишъ своя трактатъ. Знаешъ ли съ какъвъ въпросъ си се заелъ?

 

 

Сега, и вие можете да ме запитате: как­во искате да ни кажете? При единъ знаменитъ учитель се приближава единъ апашъ, неговъ ученикъ. Това се случило въ Лондонъ. Учительтъ запиталъ ученика: какво искашъ отъ менъ? — Ще ти отговоря слѣдъ единъ день. Ученикътъ си заминалъ, безъ да каже нѣщо на учителя си. Слѣдъ заминаването му, учительтъ веднага бръкналъ въ джоба си и видѣлъ, че златниятъ му часовникъ изчезналъ. Той намѣрилъ ученика си и му казалъ: така ли трѣбваше да постѫпишъ съ менъ, да оберешъ учителя си? Ученикътъ отговорилъ: учителю, азъ държахъ изпитъ прѣдъ тебъ. Бѣхъ си казалъ, че ако мога да те обера, значи, добрѣ съмъ научилъ занаята си. Учительтъ му казалъ: ти си добъръ ученикъ, затова, подарявамъ ти моя часовникъ, не го искамъ назадъ. Ти го заслужавашъ. Казвамъ: азъ не се спирамъ върху лошата страна на живота, но похвалявамъ този ученикъ, поне­же е могълъ да обере своя учитель. Затова учительтъ му казалъ: не е достатъчно само да откраднешъ часовника, но трѣбва да си служишъ съ него, да го използувашъ правил­но. Щомъ можешъ да го използувашъ пра­вилно, азъ ти го подарявамъ. Това подраз­бира : ако можешъ да вземешъ истината и да я приложишъ въ живота си, ти си добъръ ученикъ.

 

Казвате: ние искаме да знаемъ истина­та. Питамъ: защо ви е тази истина, ако не може да ви служи? — Ние искаме знание. — Защо ви е това знание, ако не може да ви служи? — Ние искаме любовь. — Защо ви е тази любовь, ако не може да ви служи? Ако истината, знанието, любовьта и свобода­та могатъ да ви служатъ, тѣ сѫ добрѣ дошли, за васъ.

 

Много отъ съврѣменнитѣ хора иматъ лични разбирания за живота. Всичкитѣ имъ дѣйствия сѫ насочени къмъ придобиване ли­чни блага. Казвамъ: въ свѣта лично благо не сѫществува и не може да се постигне. То сѫществува врѣменно само, но не и постоян­но. Смисьлътъ на живота не е въ личното благо. Който живѣе за своето лично благо, той самъ се обезличава. Това не значи, че човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ лично благо, но ако той мисли, че постигането на това благо разрѣшава всички въпроси въ живота, той се самозаблуждава. Когато чо­вѣкъ напусне земята, дѣ оставатъ обще­ственото положение, богатство, знание, които той е придобилъ? Когато човѣкъ остарѣе, дѣ остава неговата младость? Стариятъ трѣбва да се подмлади, а младиятъ — да запази младостьта си. Смисьлътъ на вели­кия животъ седи въ трансформиране, въ прѣвръщане на енергиитѣ отъ едно по­ле въ друго, при което електричнитѣ сили могатъ да се прѣвърнатъ въ магнетични, а магнетичнитѣ — въ електрични. Въ при­родата сѫществува законъ за прѣвръщане на енергиитѣ.

 

Всички колебания, всички промѣни, кои­то ставатъ въ природата, се дължатъ на външни закони. Прѣди 15—20 години говорихъ на хора­та за връзката, за отношенията между слънчевитѣ петна и явленията на земята, но тѣ казваха, че това е глупава работа, нѣкаква фантазия. Обаче, съврѣменнитѣ учени се убѣдиха, че дѣйствително, между слънчевитѣ петна и живота на земята има разумна връзка. Запримѣръ, съ увеличаването петната на слънцето се увеличаватъ броя на браковетѣ, плодородието, землетресенията, пожаритѣ, убийствата и т. н. Връзката между петната на слънцето и явле­нията на земята е разумна, съзнателна, а не механическа. Когато отидете на бойното поле и наблюдавате, какъ гранатитѣ се пукатъ ед­на слѣдъ друга, това явление привидно из­глежда механическо, но задъ всѣка граната седи едно разумно сѫщество, което рѫководи това дѣйствие по извѣстни правила и за­кони. Колкото сѫществата, които взиматъ участие въ войната, сѫ по-разумни, толкова по-правилно става тя. При това, трѣбва да се знае, че разумниятъ човѣкъ е всѣкога по- силенъ отъ глупавия.

 

Нѣкой казва: не си струва човѣкъ да живѣе. Не, така може да говори само онзи, който не разбира основния законъ на живо­та. Защо не струва да се живѣе ? Защото имало зло въ свѣта. Когато се говори за злото и за доброто, човѣкъ трѣбва да има прѣдъ видъ слѣдния законъ: злото въ нача­лото е силно, на края е много слабо. Зло­то въ началото всичко придобива, а на края всичко изгубва. Доброто въ начало­то е крайно слабо, а на края е всесилно. Доброто въ началото почти всичко губи, а на края почти всичко печели. Който жи­вѣе съ доброто, въ началото ще губи, въ края ще печели; който живѣе съ злото, въ началото ще печели, въ края ще губи. Както виждате, азъ съмъ гадатель. Казвате: какъ знаешъ това? — Зная го, както зная, че 2X2=4.

 

Прѣди години срѣщамъ единъ варнен­ски адвокатъ, който минаваше за голѣмъ философъ, и той ми казва: само животътъ на земята е реаленъ. Прѣдъ видъ на това, веднъжъ човѣкъ живѣе на земята, той трѣбва да се осигури. Трѣбва ли да бѫде играчка на живота? Възъ основа на горния законъ, азъ му казвамъ: нѣма да мине много врѣме, и ти ще изгубишъ всичко, което имашъ днесъ. Слѣдъ това въ тебъ ще стане голѣмъ прѣвратъ, ще измѣнишъ начина на живота си.— Това не може да бѫде! Ти само си приказвашъ; не си, гадатель. — Самъ ще опиташъ това. Ще провѣришъ думитѣ ми, и като ме срещнешъ нѣкой день, ще кашешъ, дали съмъ правъ, или не. На онзи, който живѣе съ до­брото, казвамъ: днесъ ти си бѣденъ човѣкъ; трънъ да завъртишъ въ кѫщата си, нѣма дѣ да се закачи. Обаче, слѣдъ 20 години най-много, ти ще имашъ всичко. — Отдѣ зна­ешъ? — Това е моя работа. Твоя работа е, когато думитѣ ми се сбѫднатъ, да се увѣришъ, че съмъ билъ правъ. Това е наука, която не е дошла на готово, но съмъ я придобилъ съ дълго изучаване на природата, на разум­ния животъ. Само по този начинъ азъ съмъ дошълъ до строго опрѣдѣлени закони. Азъ мога да ви кажа, че прѣди менъ е имало хора, които сѫ изучавали природата и жи­вота, а мога да ви кажа, че прѣди менъ не е имало другъ човѣкъ. Азъ съмъ първиятъ човѣкъ въ свѣта. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че е много казано. Ако кажа, че прѣди менъ е имало много хора, тогава не е много казано. Какво вие ще кажете, не е важно за мене. Всѣки може да каже за себе си сѫщото. Христосъ каза: „Прѣди да бѣше Аврамъ, азъ бѣхъ". Значи, Аврамъ дойде слѣдъ Христа. Това подразбира пробуждане на Не­говото съзнание. Азъ не говоря за своето име, но за вѫтрѣшното азъ, което е било въ началото на Битието, което е сѫществувало въ Бога още прѣди създаването на свѣта. Въ този смисълъ, всѣки може да каже „азъ". Азъ, ти, той, това сѫ имена на едно и сѫщо лице. Тѣ се отнасятъ до онѣзи, кои­то разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота.

 

Казвате нѣкому: ти си лошъ човѣкъ; ти си първокласенъ будала. Той веднага се докача. Защо трѣбва да се докачашъ? Прѣ­ди всичко ти не знаешъ, кой е този „ти", за когото се говори. Има единъ „ти", който е много лошъ, но кой е той, не знаешъ. Нека се изправи прѣдъ тебъ, да го видишъ. Ако нѣкой ви каже, че ти, Иванъ, или Драганъ си много лошъ човѣкъ, кажете му: моля ви се, господине, изнесете конкретно една моя постѫпка, да видя, кому съмъ направилъ зло, кого съмъ спъналъ въ пѫтя, на кого паритѣ съмъ изялъ и т. н. Който иска да го­вори истината, конкретно трѣбва да говори. Въ истината има единъ строго опрѣдѣленъ моралъ, който не търпи абсолютно никаква критика. Вънъ отъ истината има много мо­рални положения. Тѣзи положения хората наричатъ моралъ. Такъвъ моралъ иматъ и животнитѣ. Запримѣръ, лисицитѣ въ сѣверния полюсъ подържатъ слѣдния моралъ: ко­гато една лисица само се допре до нѣкоя ко­кошка и не успѣе да я изяде, допре ли се друга лисица до сѫщата кокошка, първата не посѣга къмъ нея. Тя счита кокошката собственость на първата  лисица. Както виждате, за лисицата нѣма писанъ законъ, нѣма стражарь, който да я слѣди. Тя казва: не трѣбва да бутамъ тази кокошка, тя не е моя; азъ нѣмамъ право на нея.

 

Казвамъ: ако Провидѣнието подложи съврѣменнитѣ хора на изпитъ, да провѣри, до дѣ сѫ стигнали въ своитѣ морални разби­рания, той ще бѫде слѣдниятъ. Прѣдставете си, че единъ пролѣтенъ день, когато трѣвата се е хубаво раззеленила, цвѣтята разцъвтѣли, птичкитѣ запѣли своитѣ сладкопойни пѣсни, хора отъ всички съсловия — царе, князе, духовни лица, сѫдии, адвокати, писатели, поети, бѣдни и богати, учени и прости, мѫже, жени и дѣца — сѫ тръгнали на разходка. Обаче, по нѣкаква случайность, тѣ всички сѫ закѫсали и нѣматъ нищо въ себе си, нито хлѣбъ, нито пари. Тѣ виждатъ на пѫтя една голѣма тор­ба съ английски златни стерлинги. Какво ще направятъ тия хора? У всѣки ще се яви же­лание да вземе торбата за себе си, да се осигури. Питамъ: каква култура е тази, ко­гато всѣки мисли само за себе си? Въ даде­ния случай всѣки трѣбва да погледне на тор­бата съ злато като на торба съ орѣхи и ка­то мине покрай нея, да си вземе по единъ-два орѣха за споменъ и да продължи пѫтя си. Правилно е всѣки да си вземе по единъ орѣхъ само. Вземе ли два орѣха, той върши прѣстѫпление. Такъвъ е законътъ на приро­дата. Когато нѣкой човѣкъ влѣзе въ една градина, споредъ законитѣ на природата, той трѣбва да си откѫсне само една ябълка; ако откѫсне двѣ ябълки, той върши прѣстѫпление. Ще кажете: какво може да на­прави човѣкъ съ единъ орѣхъ, или съ една ябълка? Едно врѣме плодоветѣ не били като сегашнитѣ; тѣ били много по-голѣми. Съ единъ орѣхъ човѣкъ се е нахранвалъ. Едно-врѣмешнитѣ ябълки сѫ били голѣми, всѣка ябълка е тежала по два килограма. Това е само за обяснение, не искамъ да ви заставя непрѣменно да вѣрвате. Нѣкои ябълки сѫ тежали и по десеть килограма, само че опашкитѣ имъ сѫ били жилави.

 

Сега, ако искамъ да повѣрвате, трѣб­ва да ви доказвамъ тия нѣща, както единъ гръцки попъ доказвалъ на своитѣ пасоми единъ стихъ отъ Евангелието. Той имъ цитиралъ стиха, въ който се казва, че Христосъ нахранилъ нѣколкохиляденъ народъ съ петь хлѣба и двѣ риби. За да убѣди слушателитѣ си въ истинностьта на този фактъ, той ка­залъ : братя християни, вие трѣбва да знаете, че тѣзи петь хлѣба не сѫ били като сегаш­нитѣ ; тѣ били голѣми като могили. Между слушателитѣ имало единъ овчарь, който, ка­то чулъ тия обяснения на попа, свирналъ съ уста. — Защо свиришъ? Какво искашъ да кажешъ съ това ? Овчарьтъ отговорилъ: не се очудвамъ, че хлѣбоветѣ били голѣми като могили, но се чудя, каква ли е била устата на пещьта, въ която се пекли тия хлѣбове!

 

Нѣкои отъ съврѣменнитѣ научни теории мязатъ на тия попски обяснения. Понѣкога вие искате да направите нѣщата, както трѣб­ва, но примѣсвате желанията си, вслѣдствие на което не успѣвате. Всѣки човѣкъ трѣбва да има непрѣодолимо желание да изнесе истината въ нейната вѫтрѣшна чистота. Ако човѣкъ вѣрва въ Бога, а умира, каква е тази вѣра ? Ако човѣкъ страда и върши грѣхове, а обвинява Бога за тия страдания, безъ да Го е видѣлъ, какъвъ моралъ е този ? Това показва, че човѣкъ е забравилъ добринитѣ, които Богъ му е направилъ.

 

За обяснение на послѣдната мисъль, ще приведа слѣдния примѣръ. Единъ бѣденъ, добъръ човѣкъ седѣлъ край пѫтя, дѣто мина­вали много пѫтници, да ги прѣдупрѣждава, да бѫдатъ внимателни, защото всрѣдъ пѫтя се отворила една голѣма дупка. Миналъ единъ пѫтникъ, и бѣдниятъ човѣкъ му казалъ: не минавай оттукъ, опасна е работата. Пѫтникътъ послушалъ, отбилъ се отъ пѫтя си. Слѣдъ него миналъ единъ богатъ човѣкъ, добрѣ облѣченъ, съ бастунъ въ рѫка и не забѣлѣзалъ, че прѣдъ него зяе голѣма дупка. — Стой, не минавай оттукъ! Опасна е работата. Богатиятъ казалъ: какъ смѣешъ да ме спирашъ въ пѫтя ми? Азъ съмъ свободенъ да мина, отдѣто искамъ. Ти знаешъ ли, кой съмъ азъ? — Не е важно, кой си, не минавай прѣзъ този пѫть! Богатиятъ не послушалъ, продължилъ да вър­ви. Слѣдъ петь минути бѣдниятъ чулъ отъ ду­пката викъ за помощь. Той отишълъ до ду­пката и казалъ на богатия: ти знаешъ ли кой съмъ азъ ? Азъ съмъ онзи, който ти каз­ваше да не минавашъ оттукъ, но твоята де­бела глава не искаше да чуе истината. — Моля, извинете ме, изкълчихъ крака си, по­могнете ми! — Още веднъжъ, като мина­вашъ прѣзъ този пѫть, да слушашъ, като ти казватъ, че има опасно мѣсто. — Ще слушамъ, но сега, какво да правя? — Ще те извадимъ, но ще почакашъ малко.

 

Сега и ние казваме на съврѣменнитѣ хора да не минаватъ по опасния пѫть, но тѣ казватъ: кой ви тури тукъ да проповѣдвате? Не е ваша работа, отдѣ ще минемъ ние. Сво­бодни сме, да вървимъ, по който пѫть искаме. Знаете ли, кои сме ние? Обаче; като се намѣрятъ въ дупката, сѫщитѣ тия хора викатъ за помощь. Тогава ние казваме: знаете ли пъкъ ние кои сме? Ние сме онѣзи, които ви прѣдупреждавахме, да не вървите по този пѫть. Слѣдователно, слушайте всѣки, който е поставенъ на опасния пѫть и ви прѣдупреждава, да не минавате прѣзъ него. Този чо­вѣкъ е човѣкъ на истината Той много пѫти ви е правилъ добро. Не забравяйте добро­то, което ви е направилъ. Слушате ли гласа на истината, вие ще се доберете до правата философия, до истинската наука. Тя ще ви разкрие вѫтрѣшния смисълъ на живота.

 


Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа.“ И насъ ни е жалъ за хората, когато вървятъ въ единъ пѫть, който ги съсипва, унищожава. Насъ ни е жалъ, когато виждаме, какъ се съсипватъ възвишенитѣ мисли у младитѣ. То­ва не значи, че младиятъ трѣбва да стане иезуитъ. Думата иезуитъ е много сполучливо избрана. Тя означава човѣкъ, който лъже. Задача на всѣки човѣкъ е да стане Христовъ ученикъ. Нашата цѣль не е да направимъ хо­рата вѣрващи. Ние искаме всѣки човѣкъ да развие въ себе си възвишеното, благородно­то, съ което е роденъ и което носи въ себе си. Въ съврѣменнитѣ хора има много лоши качества, които не сѫ присѫщи на тѣхното естество, но сѫ присадки, отпослѣ дошли. Ще кажете: условията сѫ били такива, че сѫ бла- гоприятствували за тия присадки. Какъ сѫ дошли тия присадки, не е важно. Задача на всѣки човѣкъ е да отчупи тия присадки отъ своето естество и да се освободи отъ тѣхъ.

 

Съврѣменнитѣ хора казватъ, че Богъ е създалъ свѣта такъвъ, какъвто го виждаме. Това е първото заблуждение. Богъ не е съз­далъ свѣта такъвъ, какъвто вѣрващитѣ го мислятъ, нито такъвъ, какъвто материалиститѣ го мислятъ. Други пъкъ казватъ, че условията на живота сѫ причина за неуспѣхитѣ, за неуредицитѣ. И това е заблуждение. Прѣди. всичко, условията сѫ създадени отъ хората. Слѣдователно, нито Богъ е виновенъ за не­успѣхитѣ въ свѣта, нито условията. Човѣкъ е факторъ въ живота. Щомъ е така, той може да измѣни условията на живота, той може да ги подобри. Когато много рѣки се съединятъ на едно мѣсто, тѣ образуватъ море. Когато разумнитѣ хора се съединятъ на едно мѣсто,  тѣ носятъ благото на цѣлото човѣчество. Ра­зумни хора сѫ тия, които служатъ за прогре­са на цѣлото човѣчество. Прогресътъ не е само за отдѣлния индивидъ, нито пъкъ за улеснение сегашния ни животъ. Той се отна­ся за цѣлото човѣчество и за неговото бѫде- ще. Когато видимъ единъ човѣкъ, не е до­статъчно само да кажемъ, че той е пълничъкь, червеничъкъ и облѣченъ съ хубави дрехи. Добрѣ е човѣкъ да се облича хубаво, но ако неговитѣ дрехи ставатъ причина той да изгуби живота си, тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако човѣкъ облѣче дрехитѣ на прѣстѫплението, на неправдата, на лицемѣрието, на за­блуждението, казвамъ: хвърли тѣзи дрехи, тѣ носятъ твоето нещастие. Ние не сме за скѫсанитѣ дрехи, но за дрехитѣ на добродѣтелитѣ. Въ това отношение, хората изпадатъ въ двѣ крайности: или добрѣ се обличатъ, или скѫсани ходятъ. Българинътъ, напримѣръ, когато иска да се прѣдстави за светъ, за праведенъ човѣкъ, той се облича съ скѫсани дрехи. Много такива светии съмъ виждалъ, но скѫсанитѣ дрехи нищо не донасятъ. Единъ отъ ученицитѣ на Сократа, за да покаже на своя учитель, че познава добрѣ учението му, отишълъ при него съ скѫсани дрехи. Сократъ му казалъ: твоята гордость се познава и по скѫсанитѣ ти дрехи.

 

Нѣкой казва: трѣбва да бѫдемъ благоугодни на народа. Какъ да бѫдемъ благоугодни, съ скѫсани дрехи ли? Не, богатство се изисква. Който отива при народа, той трѣбва да му даде нѣщо, а не да взима отъ него. Който дава на народа, а не взима отъ него, той е истински неговъ благодѣтель. Благодѣ- тельтъ трѣбва да даде богатство на своя народъ; той трѣбва да внесе въ него животъ, свѣтлина и свобода. Който туря юлари, гемове на своя народъ и го прави трѣвопасно животно, той не е неговъ благодѣтель. И слѣдъ това той ще каже, че този народъ е нахраненъ, задоволенъ. Ние не сподѣляме тази идея, тя не е Божествена. Животнитѣ могатъ да мислятъ така, но да мисли така съврѣменниятъ културенъ човѣкъ на 20 вѣкъ, не е позволено. Това е грѣхъ, това не е човѣщина, това не е истина.

 

Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа“. Това значи: жалъ ми е за народа, че има такива пастири; жалъ ми е за народа, че има такива учители; жалъ ми е за народа, че има такива управници; жалъ ми е за на­рода, че има такива наставници; жалъ ми е за народа, че има такива майки и бащи. Питамъ: ако Христосъ дойде днесъ, слѣдъ 2,000 години, въ какво положение ще намѣри съ­врѣменниятъ християнски свѣтъ? Ще намѣри ли, че този свѣтъ седи по-високо отъ еврей­ския народъ, за когото казваше, че му е жалъ? Много нѣщо още трѣбва да се внесе въ този свѣтъ. Въпросътъ е обаче, за разумнитѣ хора, които трѣбва да дойдатъ. Ние не трѣбва да очакваме спасението на свѣта по механически начинъ. Спасението на свѣта зави­си само отъ единъ моментъ — всички хора да запалятъ свѣщитѣ си. Запаленитѣ свѣщи, това сѫ човѣшкитѣ умове, които трѣбва да свѣтятъ отъ чисти, трезви мисли. Ние трѣбва да туримъ чувствата си въ едно магнетично поле. Сърцето е магнетично поле; умътъ е електрично поле. Какъвто е умътъ на човѣка, такова ще бѫде и сърцето му; каквото е сър­цето му, такъвъ ще бѫде и умътъ.

 

Слѣдователно, каквито сѫ умътъ и сър­цето на човѣка, такива ще бѫдатъ и по- стѫпкитѣ му. Защо ? — Защото материалниятъ свѣтъ е изводъ, резултатъ на общото дѣйствие на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърце. Всичко, което имаме днесъ, е ре­зултатъ на нашитѣ мисли и чувства отъ прѣди хиляди години. Вслѣдствие на това бѫдещиятъ животъ може да се прѣдскаже още днесъ. Обаче, хората трѣбва да знаятъ, че тѣ не сѫ единственитѣ фактори въ свѣта. Ученитѣ хора сѫ се домогнали до единъ родъ лѫчи, които проникватъ въ науката, въ изкуствата, въ живота и указватъ влия­ние върху тѣхъ. Отдѣ идатъ тия лѫчи, и тѣ не знаятъ. Какво име да имъ дадатъ, сѫщо така не знаятъ. Тѣ забѣлѣзватъ, че въ тия лѫчи има извѣстна разумность. Въ това отношение, и съврѣменнитѣ учени ще дойдатъ до индийската философия, споредъ коя­то се допуща сѫществуването на едно разум­но слънце въ козмоса. Слѣдователно, всички промѣни, които ставатъ въ нашата слънчева система, се дължатъ на лѫчитѣ на това ра­зумно слънце. Туй подразбира стиха, който Христосъ нѣкога е казалъ: „Събудете се вие, които спите! Събудете се вие, мъртвитѣ!“  Пертурбациитѣ въ свѣта се дължатъ, именно, на тия лѫчи, които будятъ съзнанието на хората. Христосъ казва: „Послѣдниятъ день ще ги събудя“., Идать Божественитѣ лѫчи, които ще събудятъ мъртвитѣ, ще ги изкаратъ вънъ отъ гробоветѣ имъ. И  на васъ, които се колебаете, демократи ли да станете, земледѣлци ли да станете, народняци ли да станете, казвамъ: никакви не ставайте!

 

„Жалъ ми е за народа“. Жалъ ми е за земледѣлцитѣ, които нищо нѣматъ; хамбаритѣ имъ сѫ празни, дрехитѣ имъ нищо не струватъ. Жалъ ми е за радикалитѣ, радикалътъ на които нищо не може да донесе. Въ радикалитѣ има радикални числа. Всѣка пар­тия трѣбва да има една основна идея, която да я отличава като партия. Демократътъ трѣбва да мисли и чувствува правилно. Той трѣбва да има чистъ и свѣтълъ умъ, както и чисто и свѣтло сърце. Сѫщото се отнася за всѣка партия. И тогава, като срещнете единъ демократъ, земледѣлецъ, народнякъ, или нѣкой отъ попска партия да ви е прият­но, че сте го срещнали. Това не значи, че партиитѣ не сѫ на мѣстото си. Всѣка партия не е на мѣстото си, когато тя е болна, хила­ва, когато лѣкари я гледатъ, когато нейнитѣ водители, депутати умиратъ отъ разривъ на сърцето или отъ други болести. Здрава ли е партията, тя е на мѣстото си. Нито водителитѣ на партиитѣ трѣбва да умиратъ, нито майкитѣ, които раждатъ. Младитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ здрави.

 

Казвамъ: жалъ ми е за майкитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за бащитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за учителитѣ, които уми­ратъ; жалъ ми е за всички, които умиратъ.Какво трѣбва да се прави тогава ? Отъ всич­ки се изисква нова идея, нова мисъль. Новитѣ мисли, които сега се проповѣдватъ, сѫ идвали много пѫти при васъ, но вие сте се колебали, да ги приемете, или не. Вие трѣб­ва да усилите вѣрата си, защото тя е ваше наслѣдство. Всѣко нѣщо трѣбва да се опита, да се провѣри. Ако мислите, че като богати ще влѣзете въ небето, вие се заблуждавате; ако мислите, че като сиромаси ще влѣзете въ небето, вие пакъ се заблуждавате. Бѫдещата култура нѣма да бѫде нито на буржуазията, нито на пролетариата. Кой съз­даде буржуазната партия, и кой пролета­риата? Паритѣ създадоха буржуазната пар­тия, а безпаричието — пролетариата. Всич­ки забогатѣли пролетарии станаха буржуа, а всички осиромашели буржуа станаха про­летарии. Бѫдещата култура трѣбва да бѫде култура на свободнитѣ хора. Буржуата и пролетариитѣ трѣбва да сподѣлятъ идеята на братството, да се считатъ братя. Тѣ не се родиха нито буржуа, нито пролетарии, но се родиха братя помежду си. Такова трѣб­ва да е бѫдещето разбиране на хората. Дойдатъ ли хората до това разбиране, и войната между тѣхъ ще изчезне. Днесъ войнитѣ ставатъ не само на бойното поле, но и въ домоветѣ.

 

Прѣди нѣколко деня дойде при менъ една млада жена за нѣкакъвъ съвѣтъ. Тя казва: не зная, какво да правя. Оженихме сестра си за единъ младъ човѣкъ, когото счи­тахме за много благороденъ. Обаче, указа се, че той билъ много ревнивъ. Ожениха се, ходиха въ странство, върнаха се, но той все сѫщъ си остана. Отъ ревность й приписва най-голѣми прѣстѫпления. Докато сестра ми бѣше при майка ни, гледаха я като писано яйце, а сега й се приписватъ недостойни ка­чества. По цѣли дни седи затворена въ кѫщи, никѫдѣ не излиза, не я пуща да се срещ­не съ живъ човѣкъ.И този човѣкъ минава за културенъ! Проповѣдва свобода на хората, а жена си ограничава, държи я като робиня. Коя е причината за тази ревность? — Ревностьта е атавистическо чувство, останало у човѣка отъ минали сѫществувания. Това е желанието на богатия да хване сиромаха, или желанието на вълка да хване овцата и да я изяде. Колкото и да вика овцата, щомъ вълкътъ я хване веднъжъ, той я разкѫсва и изяжда.

 

Слѣдователно, отрицателнитѣ прояви на хората се дължатъ на редъ атавистически чув­ства у тѣхъ. Съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ безлюбие. Казвате: какво нѣщо е любовьта? Майката жали за дѣтето си, понеже има лю­бовь ; учительтъ жали за ученика си, понеже има любовь; приятельтъ жали за приятеля си, понеже има любовь. Ако любовьта не влѣзе между хората, да подигне възвишеното и благородното у тѣхъ, нищо не може да се постигне. Азъ не съмъ за онова моментално, механическо подобрение на свѣта. Не е въ- просътъ да се подържа привидно добрата стра­на на хората, защото, като се пишатъ жития­та на светиитѣ, запримѣръ, задъ добрата имъ страна се крие опаката. Въ този смисълъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ авторитети. Прѣди го­дини, като правихъ своитѣ научни изслѣдвания, отидохъ въ единъ монастиръ. Тамъ ме заведоха въ една стая, дѣто имаше черепи на калугери, заминали за онзи свѣтъ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ били добри, отлични хора, и като калугери, тѣ сѫ били на мѣстото си. Запитаха ме: отдѣ знаешъ това? — Всичко е написано на главата на човѣка. Единъ день и по вашитѣ глави може да се чете всичко, което е напи­сано. Като правихъ изслѣдванията си, азъ си носѣхъ свѣщица, която запалвахъ и туряхъ въ черепа. Питаха ме, защо турямъ свѣщьта вѫтрѣ. — Като турямъ свѣщьта вѫтрѣ, по този начинъ познавамъ, на кои мѣста черепътъ е по-тънъкъ. Тънкитѣ мѣста на че­репа показватъ, че въ тия области човѣкъ е работилъ повече, отколкото въ другитѣ. Щомъ поставя свѣщьта въ черепа, веднага чета написаното на главата, а тѣ мислятъ, че правя нѣкаква магия. По главата човѣкъ може да чете своето минало, както и това на другитѣ.

 

Казвамъ: когато човѣкъ внася чисти и свѣтли мисли въ ума си, добри и свѣтли же­лания въ сърцето си, той ще може да га­дае своето минало, настояще и бѫдеще. Ко­гато Христосъ дойде на земята, Той имаше прѣдъ видъ една велика цѣль, а именно: Той искаше хората да познаятъ Бога. Богъ не е прѣдметъ на невѣжитѣ. Ако Богъ е създалъ цѣлото човѣчество, ако Богъ е създалъ този великъ свѣтъ, съ толкова разумни сѫщества въ него, това показва, че Той има грандиозенъ умъ. Щомъ е така, Богъ е помислилъ и за човѣка. Той нѣма да го остави вѣчно да живѣе на земята. Единъ день училището на земята ще се затвори за човѣка и ще го изпратятъ въ други свѣтове да се учи. Опрѣдѣлено е, колко години може да остане чо­вѣкъ въ земното училище. Ако той прогре­сира, ще го изпратятъ въ по-високъ свѣтъ, тамъ да се учи. Ако на земята не прогреси­ра, ще го върнатъ назадъ, въ по-низъкъ свѣтъ, въ по-гѫста материя. Това може да е така, а може и прѣдположение да е, обаче, сѫще­ственото за васъ е да мислите трезво, безъ да се тревожите. Имайте вѣра, която всѣки день можете да опитвате. Ако имате тази вѣра, ще опитате, че въ свѣта сѫществува разумна обичь между хората. Като приложите тази обичь и тази вѣра, когото срещнете, ще го познавате. Който има тази обичь и тази вѣра въ себе си, той ще може да се справи и съ най-голѣмия разбойникъ.

 

Единъ нашъ приятель разправяше една своя опитность. Една вечерь пѫтувалъ прѣзъ една гора и се забъркалъ изъ нея. Като се луталъ натукъ-натамъ, попадналъ въ една разбойническа банда. Той веднага схваналъ, какви сѫ тѣзи хора, и започналъ да се рѫкува съ тѣхъ, като имъ казалъ: много благодаря, че попаднахъ между толкова добри хора! Ако бѣхъ останалъ самъ въ гората, може-би щѣхъ да бѫда разкѫсанъ отъ мечки, а между васъ съмъ напълно спокоенъ и сигуренъ. Той си поговорилъ това-онова съ тѣхъ, и сутриньта всички станали да го изпращатъ. Ни­кой нищо не взелъ отъ него. На раздѣляне съ тѣхъ, той имъ казалъ: да ви оставя нѣщо отъ благодарность. Вие ме приехте много добрѣ. — Нищо не искаме отъ тебъ. Ние сме доволни, че имахме такъвъ гостъ, като тебъ. Отъ дълго врѣме не сме имали такова посѣ- щение. Човѣщината изисква да те приемемъ, както трѣбва. Казвамъ: ако човѣкъ безъ вѣра попадне въ такава банда, той ще изгуби присѫтствието на духа си, ще мисли, че е загубенъ. Не, тукъ дѣйствува единъ великъ законъ на Битието, който нарежда такива случаи въ живота на човѣка, или като прѣ- пятствия, за усилване на вѣрата, или като условия за сближаване на хората.

 

И тъй, когато хората казватъ, че човѣкъ за човѣка е вълкъ, това е едната страна на живота. Неразумното въ свѣта кара хората да бѫдатъ едни за други вълци, а разумното въ свѣта прави хората едни за други прия­тели. Желая на всички да иматъ разумното въ себе си!

 

Казвамъ: радвамъ се за народа, че има какво да яде, да пие и да живѣе добрѣ.

*

 

10. Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 декември, 1931 г.

Изгрѣвъ.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932).

Том I. Бургас, 1992.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа.

 

 

ЖАЛЪ МИ Е ЗА НАРОДА[1]

 

Когато нѣкой човѣкъ иска да говори или да спори, той все търси нѣкакъвъ поводъ. Сега, и азъ търся , нѣкакъвъ поводъ, да говоря върху извѣстенъ въпросъ. Като поводъ за говорене взимамъ темата: „ „Жалъ ми е за народа.” И действително, жалъ ми е за народа Учительтъ може да каже, че му е жалъ за народа; свещеникътъ може да каже, че му е жалъ за народа; сѫдията може да каже, че му е жалъ за народа. Обаче, отъ съжаление до съжаление има разлика. И Христосъ каза, че му е жалъ за народа, но Той доказа, опредѣли, защо съжалява този народъ и се зае да му помогне. Не е достатъчно да съжалявашъ нѣкого на думи само, но това съжаление трѣбва да се изрази и въ дѣла. Исусъ призва ученицитѣ си и рече: „Жалъ ми е за народа” защото три деня вече седятъ при мене и нѣматъ какво да ядатъ; а да ги разпусна гладни, не ща, да не би да премалѣятъ по пѫтя“. За тази цѣль Христосъ се зае да даде едно угощение на народа.

 

„Жалъ ми е за народа”. Думата жалъ, жалость изразява нѣкаква идея. Човѣкъ все трѣбва да жали нѣкого. Нѣкога той жали себе си, нѣкога — другитѣ. Естествено е човѣкъ да жали, да съжалява нѣкого. Да съжалявашъ, това значи да се лѣкувашъ. Престане ли човѣкъ да жали, той се намира въ неестествено положение. Сухитѣ дървета никого не жалятъ. Умрелитѣ хора никого не жалятъ. Изпадналитѣ търговци никого не жалятъ. Болнитѣ хора никого не жалятъ: Тия хора се намиратъ въ анормално състояние и казватъ: насъ нищо не ни интересува. Който казва, че отъ нищо не се интересува, той не говори истината. Защо? — Защото, като стане въпросъ за ядене и пиене, той се интересува; като стане въпросъ за печелене на пари, той пакъ се интересува. Възможно е нѣкои работи да не го интересуватъ, но има причини за това. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ не се интересува отъ истината; другъ не се интересува отъ правдата; трети не се интересува отъ знанието. Защо ? — Има причини, които заставятъ човѣка отъ едно нѣщо да се интересува, а отъ друго да не се интересува.

 

За да се интересува човѣкъ отъ нѣщо, той трѣбва да си отговори на всички въпроси, които възникват въ ума му. За тази цель той трѣбва да работи. Учительтъ преподава извѣстенъ предметъ на ученицитѣ си, но дойде ли до нѣкои практически задачи по този предметъ, тѣ непременно трѣбва да се рѣшатъ. Доколкото ученицитѣ се интересуватъ отъ тия задачи, дотолкова тѣ ще ги рѣшатъ правилно. Ако не се интересуватъ отъ тѣхъ и оставатъ на този, или на онзи да ги рѣши, тѣ ще ходятъ и ще се връщатъ отъ училище, но ще останатъ недоучени, невѣжи. За такива хора турцитѣ казватъ: „Теле дошълъ, волъ си отишълъ”. Тази поговорка не е за българитѣ. Смисьлътъ, който ориенталецътъ влага въ едно изречение, е различенъ отъ този, който европеецътъ може да разбере. Защо? — Защото европейскитѣ езици сѫ аналитични, а източнитѣ — образни. Подъ думата „животно” турчинътъ разбира сѫщество, което не мисли за високи работи. Отъ сутринь до вечерь волътъ, напримѣръ, мисли само за ядене. Щомъ се наяде, той казва: нищо повече не ме интересува. Смисьлътъ на живота е въ яденето. И наистина, волътъ не се интересува нито отъ наука, нито отъ музика, нито отъ изкуство, Ако има нѣщо благородно въ животнитѣ, то се дължи на останки оть минала култура, презъ която тѣ нѣкога сѫ живѣли. Обаче, въ този животъ животнитѣ нищо не сѫ придобили. Мнозина мислятъ, че съ дресирането на животнитѣ се придобива нѣщо. Не, дресировката е амалгама, която е поставена върху обикновеното стъкло, да го превърне на огледало. Дресировката не е реалность. Реални нѣща сѫ тия, които се отнасятъ до самия характеръ; реални нѣща сѫ тия, които сѫ качества, атрибути на живота.

 

„Жалъ ми е за народа”. Казвате: какво се разбира подъ думата „народъ”? Ако подъ думата „народъ” разбирате сборъ отъ хора, отъ пѣсъчинки или отъ сѣменца, това не е народъ. Подъ думата „народъ” се разбира сборъ отъ копнеещи души, съ пробудено съзнание, отъ които зависи бѫдещето на човѣчеството. Тѣзи души сѫ носители на новото. За този народъ, именно, говори Христосъ. На този народъ трѣбва да се даде това, което майката дава на детето си. Защо майката дава толкова много на детето си.? Защото тя вижда, че въ това дете има дарби и способности, на които трѣбва да се дадатъ условия да се развиватъ. На сѫщото основание и съвременнитѣ хора трѣбва да пазятъ народа, този сборъ отъ разумни души, защото въ тѣхъ е вложено красивото, вели­кото.

 

И тъй, трѣбва да свържете мисъльта за народа съ красивото, съ великото въ живота. Кои нѣща могатъ да се свързватъ? Обикновено хората свързватъ началото на нѣщата съ тѣхния край. Животъ, въ който не могатъ да се свържатъ двата края, той се намира въ безизходень пѫть. Въ такъвъ животъ, нѣма никакъвъ прогресъ никакво развитие. Всѣки човѣкъ, който има начало на живота си, а нѣма край, той нищо не може да постигне. Който пъкъ има край на живота си, а нѣма начало, и той нищо не постига. На това основание човѣкъ трѣбва си изработи нова философия за живата. Запримѣръ, да вземемъ идеята за младия и за стария човѣкъ. Какво разбиратъ съвременнитѣ хора подъ думитѣ младъ и старъ човѣкъ? Тѣ опредѣлятъ младия и стария човѣкъ, споредъ броя на годинитѣ. Можете ли споредъ съвременнитѣ научни теории да опредѣлите отде започва началото на младостьта и старостьта и де свършвать? Казвамъ: краятъ на младостьта е начало на старостьта, а краятъ на старостьта начало на мдадостьта. Следователно, човѣкъ е младъ само до зенита на слънцето, до обѣдъ. Започне ли слънцето да слиза надолу, къмъ пладне, той започва да става старъ. Всѣко друго опредѣление за младия и за стария човѣкъ е механическо и не е съгласно съ законитѣ на природата. Всѣка наука, всѣка култура, която не върви паралелно съ законитѣ на разумната природа, тя е осѫдена на изчезване, на смърть. Сѫщото се отнася и до живота на човѣка: младиятъ, който не може разумно да използува своята младостъ, той преждевременно остарява; стариять, който не може разумно да използува старостьта си, той преждевременно умира. Да остарѣешъ преждевременно, това подразбира да изгубишъ най-красивото въ живота си; да умрешъ преждевременно, това подразбира да изгубишъ най-цѣнното — живота.

 

Питамѣ: каква е задачата на младия човѣкъ? — Да живѣе споредъ законитѣ на младостьта. Каква е задачата на стария? — Да се подмлади. Въ това седи смисъла на живота. Ако човѣкъ мисли, че като се роди веднъжъ трѣбва да расте, да бѫде младъ извѣстно време и следъ това да остарѣе и да умре, той не разбира смисъла на живота. То е все едно да се качишъ на върха на една планина, да поседишъ известно време тамъ и следъ това да слезешъ. Въ материалния свѣть е така, човѣкъ трѣбва да се качи на върха на една планина и следъ това да слѣзе, но въ духовния свѣтъ законитѣ сѫ други. Тамъ нѣма смисълъ човѣкъ да се качва на планината и после да слиза. Понеже законитѣ въ духовния свѣтъ се различаватъ отъ тия на физическия, затова хората казватъ: защо животътъ не върви гладко? Най-новитѣ научни теории твърдятъ, че веществото, съ което е изпълнено пространството, нѣма еднаква гѫстота навсѣкѫде, вследствие на което не е еднакво разпредѣлено. Следователно, дето веществото е по-рѣдко, тамъ съпротивлението е по-малко; дето веществото е по-гѫсто, съпротивлението е по-голѣмо. Сѫщиятъ законъ се отнася и за свѣтлината. Това може да се докаже съ редъ математически формули. Всѣко нѣщо трѣбва да се докаже. Не е достатъчно само да се твърди, че нѣщо е морално, или че е религиозно. Така и бабитѣ знаятъ. Лесно е да се каже, напримѣръ, че това е морално, или че не е морално. То трѣбва да се докаже! Въ сѫщность, какво нѣщо е моралъть?

 

Сега ще приведа единъ примѣръ за морала на съвременнитѣ хора. Когато Господъ създалъ свѣта, направилъ и пеперудата. Единъ день тя пожелала да слѣзе на земята, за която цѣль Богъ я изпратилъ съ нѣкаква мисия. Като слѣзла на земята, тя хвърчала нагоре-надолу, извършвала дадената й задача, но по едно време трѣбвало да мине покрай паяжината на единъ голѣмъ паякъ. Като я видѣлъ тъй красива, той се захласналъ въ нея и казалъ: моля те, кацни на една отъ моитѣ жички. Ако кацнешъ, ще ми направишъ най-голѣмото добро, което нѣкое сѫщество досега е могло да ми направи. — Не мога имамъ важна работа. — Моля те, кацни, голѣмо добро ще ми направишъ. Най-после тя се съгласила да направи едно добро на паяка и кацнала на паяжината му. Кацнала и тамъ останала, не могла повече да излѣзе. Паякътъ започналъ да се оглежда налѣво-надѣсно, да не види нѣкой, какво ще прави. Въ това време ангелъ Израилъ миналъ покрай пеперудата и чулъ, че тя викала за помощь. Този ангелъ билъ изпратенъ на земята съ специална мисия, да направи нѣкакви научни изследвания, за която цѣль носилъ въ рѫката си една книга. Споредъ закона на ангелитѣ, той трѣбвало да държи книгата съ дветѣ си рѫце, да не я изпусне. Като чулъ зова на пеперудата за помощь, той се замислилъ, по какъвъ начинъ да й помогне. Ако рече да я хване съ рѫката си и да я освободи отъ паяжината, той трѣбва да държи книгата само съ едната си рѫка. Да направи така, той ще изгуби нѣщо велико, което ще костува цѣлия му животъ. Ако не й помогне, пакъ лошо. Спрелъ се ангелътъ на пѫтя и започналъ да мисли, какъ да спаси пеперудата. Най-после намѣрилъ единъ начинъ: обърналъ се къмъ паяка и го запиталъ, какво говори съ пеперудата. Паякътъ отговорилъ: искахъ малко да се пошегувамъ, да се поразговоря съ пеперудата, но тя се уплаши и започна да вика за помощь. Паякътъ излъгалъ. Тогава ангелътъ му казалъ: дветѣ жички, на които сѫ стѫпили крачката на пеперудата, показватъ мѣрката, отъ която зависи успѣха на твоя животъ. Ако откѫснешъ тѣзи две жички отъ паяжината си, ти ще намѣришъ мѣрката на твоя животъ и щастието ще те следва навсѣкѫде. Изпълнишъ ли това, то е единственото нѣщо, което може да те направи щастливъ. Паякътъ откѫсналъ дветѣ жички, на които пеперудата стѫпила, и тя хвръкнала. И досега паякътъ показва тази мѣрка и съжалява, че го излъгали. Той казва: да не бѣхъ послушалъ ангела щѣхъ повече да спечеля, поне щѣхъ да изямъ пеперудата. Той и до днесь мѣри съ тази мѣрка, но все не може да разрѣши живота.

 

Казвамъ: човѣкъ трѣбва да намѣри една мѣрка въ живота си, която, като приложи, да бѫде щастливъ. Днес, всички хора търсятъ тази мѣрка. Намѣрятъ една мѣрка, приложатъ я, укаже се, че не е тази, която търсятъ. Намѣрятъ друга мѣрка, и тя не подхожда. Тѣ все мѣрятъ живота си, като паяка, но и до днесъ не сѫ го разрѣшили. Още не сѫ намѣрили истинската мѣрка. Паякътъ съжалява, че не изялъ пеперудата, но ако бѣше я изялъ, досега нито единъ паякъ нѣмаше да остане живъ. Какво по-голѣмо нещастие отъ това за рода на паяка? Той трѣбва да благодари, че се намѣри ангелъ Израилъ да го посъвѣтва, какво да прави, та всички паяци да останатъ живи. Всѣки трѣбва да знае, че има само една мѣрка въ живота, която непременно трѣбва да се намѣри. Тя е идеалътъ, къмъ който всѣки се стреми.

 

Христосъ казва „Жалъ ми е за народа”. Да съжалявашъ нѣкого, това е отрицателенъ методъ. Кой е положителниятъ методъ? — Да се радвашъ. Тогава трѣбва да се каже: „Радвамъ се за народа.” Кое е по-хубаво: да ти е жалъ за народа, или да се радвашъ за народа ? — Да се радвашъ за народа е по-хубаво, отколкото да ти е жалъ за него. Кога се радва човѣкъ за народа? Сега, азъ искамъ хората да мислятъ по новъ начинъ. Мислятъ ли така, тѣ ще разбератъ кога трѣбва да се радватъ за народа. Ако съвременнитѣ хора не дойдатъ до новия начинъ на мислене, тѣ нѣма да иматъ абсолютно никакво понятие за любовьта, за мѫдростьта, за истината, за живота и за смисъла му. Тѣ ще ядатъ и пиятъ, ще се раждатъ, ще растатъ, ще остаряватъ, ще имъ проповѣдватъ за задгробния животъ, но всичко това сѫ смѫтни идеи. Отъ тѣзи идеи въ ума на човѣка се образува една каша, и той изпада въ комично положение. Комичното е тамъ, че и тия, които вѣрватъ въ живота, умиратъ, както и тия, които отричатъ живота. Като умре нѣкой, който отрича живота, направятъ му гробъ, съ хубавъ паметникъ и пишать отгоре: тукъ почива еди-кой си великъ човѣкъ. Питамъ: щомъ не вѣрватъ въ задгробния животъ и казватъ, че следъ смъртьта, човѣкъ изчезва, защо го търсятъ въ гробищата? Смѣшно е да се копае тамъ, дето нѣма имане. Да се копае тамъ, дето знаятъ, че има заровено имане, разбирамъ. Да копаятъ там, дето ще излѣзе вода, разбирамъ; да копаятъ тамъ, дето нѣма вода, не разбирам. То е все едно да търсите човѣка въ гроба. Ако вѣрвате, че следъ смъртьта чо­вѣкъ изчезва, защо го търсите въ гробищата? Ако пъкъ вѣрвате, че и следъ смъртьта си човѣкъ живѣе, тогава извикайте го по телефона, да ви се обади. Щомъ мислите, че е живъ трѣбва да влѣзете въ връзка съ него. Въ Стария Завѣтъ, въ времето на царь Саула, се говори за жени бѣсовъпрошателки, които се разговаряли съ духове. Понеже съ своитѣ предсказания, тѣ внасяли смутъ въ сърдцата на хората, Саулъ издалъ законъ противъ тѣхъ, съ който строго се преследвало всѣко предсказание.

 

Единъ български ясновидецъ ходилъ по селата да предсказва на хората, какво има да имъ се случи. На единъ отъ селянитѣ се изгубила диканята, и той предсказалъ, че тя се намира въ олтаря на църквата. Наистина, диканята се намѣрила въ олтаря, но затова му ударили такъвъ бой, че той и до днесъ не може да го забрави. Той казалъ на близкитѣ си: още веднъжъ нѣма да предсказвамъ, дали има диканя въ олтаря или не. Да оставимъ този въпросъ настрана, но казвамъ: днесъ много отъ съвременнитѣ хора вършатъ голѣми престѫпления все въ името на Бога, въ името на любовьта, мѫдростьта и истината. Въ това отношение, азъ дѣля хората на две категории: безвѣрници и вѣрващи Първитѣ сѫ безвѣрници отвънъ, а вѣрващи отвѫтрѣ. Тѣ сѫ материалиститѣ. Втората категория сѫ вѣрващи отвънъ, а безвѣрници отвѫтрѣ. Тѣ сѫ съвременнитѣ религиозни хора. Днесъ безвѣрието е проникнало не само въ България, но по цѣлия свѣтъ. Не е лошо човѣкъ да бѫде безвѣрникъ, не е лошо човѣкъ да бѫде и вѣрващъ, но при извѣстни условия. Материалистъть казва: азъ не вѣрвамъ въ нищо. Ти не вѣрвашъ въ Бога, но вѣрвашъ въ злото, въ силата, въ паритѣ, въ себе си. Значи, ти отричашъ едно, а вѣрвашъ въ друго. Религиозниятъ казва: азъ вѣрвамъ само въ Бога. Това значи: ти вѣрвашъ въ Бога, а не вѣрвашъ въ себе си, въ паритѣ, въ силата и въ редъ външни прояви на живота. И едната, и другата вѣра представя сухъ клонъ на нѣкое дърво. Този клонъ може ли да донесе нѣщо? Той остава за винаги сухъ клонъ, който нищо не допринася на човѣка. Сухиятъ клонъ на дървото е сухата вѣра въ живота. Колкото е важно безвѣрието на материалиста, толкова е важна вѣрата на религиозния. И едното, и другото, нищо не донасятъ на човѣка.

 

Казвамъ: жива, абсолютна вѣра е нужна за човѣка. Тази вѣра съставя часть отъ цѣлото. Тя е живъ клонъ отъ цѣлото дърво. Този клонъ се развива, пуща листа и цвѣтове и въ края на краищата дава плодове. Живата вѣра е атрибутъ на човѣшкото развитие. Безъ нея човѣкъ не може правилно да се развива. Вѣрата е проводникъ, срѣда, въ която човѣкъ живѣе. Тя е законъ, по който човѣшкиятъ умъ работи. Безъ тази вѣра нито учениятъ става ученъ, нито материалистътъ може да работи, нито набожниятъ осмисля живота си, Всѣки човѣкъ име вѣра, споредъ разбиранията си. Въ щирокъ смисълъ на думата, вѣрата сѫществува въ човѣка като вѫтрѣшна необходимость, като вѫтрѣшенъ принципъ. Тя не е нѣкаква отвлѣчена идея. Вѣрата е възможность за проявление на човѣшкия умъ. Най-възвишеното въ човѣка е неговиятъ умъ. Да мисли човѣкъ това е най-голѣмото благо за него. Да мисли човѣкъ, това е най-голѣмата дарба, дадена му отъ Бога. Питамъ: какви трѣбва да бѫдатъ мислитѣ на човѣка? Мислитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свѣтли и прави. Нечиститѣ мисли сѫ условие за всички болести и нещастия въ живота.

 

Съвременнитѣ учени говорятъ за електрично и магнетично поле на действие, но тѣ разбиратъ само външната, материалната страна на въпроса. Физицитѣ казватъ, че енергиитѣ на електричеството вървятъ по прави линии, а тѣзи на магнетизъма — по криви, вълнообразни линии. Следователно, срѣдата, въ която се движатъ електричнитѣ сили е по-рѣдка отъ тази, въ която се движат магнетичиитѣ сили. Обаче, дето се образува поле на електрична дѣятелность, едновременно съ него се образува и магнетично поле. Оттамъ, щомъ се усилва дѣятелностьта на електричното поле, усилва се и дѣятелностьта на магнетичното. Тази дѣятелность не е еднообразна. Дѣятелностьта на електричеството не е такава, каквато е дѣятелностьта на магнетизъма, но между електричеството и магнетизъма има тѣсна връзка. Споредъ този законъ, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на електричното поле, тѣ указватъ извѣстно влияние върху него. Той постепенно започва да изтънява, става сухъ, нервенъ, губи мазнинитѣ си, и всички казватъ за него, че е неврастеникъ. Обаче, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на магнетичното поле, той започва да увеличава мазнинитѣ въ тѣлото си, постепенно надебелява, лицето му става като мѣсечина, а той цель заприлича на буре. И при едното, и при другото положение има опасности. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито много сухъ, нито много пъленъ. И дветѣ положения сѫ крайности въ живота.

 

И тъй, крайното изтъняване е полюсъ на електричеството; крайното надебеляване е полюсъ на магнетизъма. Въ сѫщность, какво нѣщо е електричество, и какво магнетизъмъ, точно не се знае. Съвременнитѣ учени знаятъ, че въ отрицателния полюсъ на електричеството се явява свѣтлина, но този полюсъ сѫщевременно е поле на магнетична дѣятелность. Следователно, свѣтлината се явява въ полето на магнетизъма. Старитѣ окултисти наричатъ положителното електричество мѫжки принципъ, а отрицателното — женски. Подъ думата „мѫжки принципъ” не се разбира мѫжъ, но се разбира силния принципъ. Подъ думата „мѫжъ” мнозина разбиратъ сѫщество, което има мустаци и брада. Ако мустацитѣ сѫ отличителниятъ белегъ на мѫжа, какво ще кажете за нѣкои женски животни, които иматъ мустаци? Смѣшно е да се взиматъ космитѣ за характеренъ белегъ на мѫжа. Други хора опредѣлятъ мѫжа по вѣждитѣ, по челюститѣ и по редъ още външни белези. Тѣ казватъ, че вѣждитѣ на мѫжа били по-дебели отъ тия на жената ; челюститѣ му били по-издадени отъ тия на жената и т. н. Не, това не сѫ качества, по които мѫжътъ може да се опредѣли.

 

Съвременнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до сѫщественото, до истинското знание въ живота. Какво може да имъ даде съвременното знание, или съвременната религия, ако тѣ нѣматъ отношение къмъ нея? Ако науката или религията нѣма извѣстно отношение къмъ мене, ако не може да ми даде свѣтлина, да осмисли живота ми и да ми даде потикъ къмъ възвишеното въ свѣта, защо ми е тази наука, или тази религия? Ако безвѣрието не може да осмисли живота ми, защо ми е то? Ако безвѣрието осмисля живота ми, то е на мѣстото си. Който е безвѣрникъ отвънъ, той е вѣрващъ отвѫтрѣ. Съ такъвъ човѣкъ и азъ съмъ съгласенъ. По-добре е човѣкъ да носи вѣрата отвѫтрѣ, а безвѣрието отвънъ, отколкото вѣрата отвънъ а безвѣрието отвѫтрѣ.

 

Сега, ще приведа единъ примѣръ за единъ архиерей отъ миналитѣ епохи, който отвънъ билъ вѣрващъ, а отвѫтрѣ — безвѣрникъ. Жената на единъ отъ добритѣ приятели на архиерея умрела, и той отишълъ при него, да потърси утеха за голѣмата си скръбь. Той казалъ: голѣма е скръбьта ми, иде ми да се самоубия. Не мога да живѣя безъ жена си. Архиереятъ му отговорилъ: не ставай такъвъ будала! Ти трѣбва да знаешъ, че щомъ човѣкъ умре, всичко съ него се свършва. Яжъ и пий, весели се въ живота; жени много има, не е само една. Азъ съмъ се убедилъ въ това, което ти говоря. Животътъ е само на земята! Умре ли човѣкъ, всичко се свършва. Това, което проповѣдвамъ, се отнася до простата маса.

 

Питамъ: защо този архиерей не изповѣда убеждението си предъ своитѣ пасоми, а имъ проповѣдва това, въ което не вѣрва? Въ този случай, безвѣрникътъ, който открито пише своитѣ убеждения въ вѣстницитѣ, седи по-високо отъ архиерея, който не смѣе да изповѣда своето дълбоко убеждение. Съ това азъ не осѫждамъ архиерея, защото и той си има свои схващания, но казвамъ, че той е актьоръ, който играе на сцената. Нима актьорътъ, който играе роля на умиращъ и страда, мѫчи се, плаче, действително страда? Нѣкой умиращъ страдалъ, мѫчилъ се, а актьорътъ на сцената се сили да покаже, какъ страдалъ този умиращъ. Слушалъ съмъ въ странство видни проповѣдници, знаменити капацитети по духовната наука, които говорятъ съ голѣмо красноречие, искатъ да покажатъ на хората, какъ страдалъ Христосъ на кръста. Казвамъ: много лесно е човѣкъ да покаже на хората, какъ страдалъ Христосъ. Който иска да разказва на хората за страданията на Христа, той предварително трѣбва да е изпиталъ тия страдания. Достатъчно е да забие четири гвоздея въ рѫцетѣ и краката си, за да разбере страданията на Христа. Нѣкой казва, че обича Христа. Питамъ: ти, който толкова много обичашъ Христа, защо не се откажешъ отъ удоволствията на живота и тръгнешъ като Него отъ село въ село да проповѣдвашъ учението Му? Ти седишъ въ стаята си и разисквашъ върху това, което Христосъ никога не е проповѣдвалъ. Ако Христосъ дойде днесъ въ свѣта, Той ще се учуди на онова, което съвременнитѣ хора проповѣдватъ въ Негово име.

 

Въ свѣта сѫществува единъ великъ законъ, който не трѣбва да се измѣня. Който се е опиталъ да измѣни този законъ, той е строшилъ главата си. Този великъ законъ е канара, въ която всички гърнета до едно се строшаватъ. Хиляди царе, князе, проповѣдници, владици, учени и прости сѫ строшили главитѣ си въ тази канара. Защо? — Защото всички се стремятъ да разрѣшатъ важнитѣ въпроси на живота, безъ да знаятъ правилния начинъ за разрѣшението имъ. Запримѣръ, защо трѣбва да се доказва на хората, какъ страдалъ Христосъ? Не е важно да се доказва на хората, какъ страдалъ и какъ умрелъ Христосъ. Преди всичко, Христосъ никога не е умиралъ. Той опита смъртьта, но не умре. Днесъ Христосъ е между хората, въ църквитѣ, говори, проповѣдва, но всички Му казватъ: почакай още малко, не е време за тази работа. Не слизай още да поставяшъ новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Ние не сме си отживѣли. Младата мома казва на Христа: почакай малко, азъ не съмъ срещнала още своя възлюбенъ. Майката, на която предстои да ражда, казва: не бързай толкова, азъ още не съмъ родила. Студентътъ казва: почакай малко, докато свърша наукитѣ си. Астрономътъ казва; почакай малко и менъ, искамъ да напиша своята научна теория. Казвамъ: тия хора не разбиратъ, защо Христосъ иде при тѣхъ. Когато Христосъ отива при младата мома, Той иска да я накара да се замисли, кой е истинскиятъ й възлюбенъ. Когато отива при майката, Той иска да й каже: знаешъ ли какъ трѣбва да отгледашъ детето, което ще родишъ ? Богъ ти изпраша това дете, а ти трѣбва да се научишъ да го гледашъ. Като отива при астронома, Той му казва: като пишешъ тази научна теория, знаешъ ли, защо Богъ създаде свѣта ? Можешъ ли да подигнешъ човѣчеството съ своята теория? Като отива при богослова, който пише нѣкакъвъ трактатъ за началото на Битието, Христосъ и на него казва: не бързай да довършишъ своя трактатъ. Знаешъ ли съ какъвъ въпросъ си се заелъ?

 

Сега, и вие можете да ме запитате: какво искате да ни кажете? При единъ знаменитъ учитель се приближава единъ апашъ, неговъ ученикъ. Това се случило въ Лондонъ. Учительтъ запиталъ ученика: какво искашъ отъ менъ? — Ще ти отговоря следъ единъ день. Ученикътъ си заминалъ, безъ да каже нѣщо на учителя си. Следъ заминаването му, учительтъ веднага бръкналъ въ джоба си и видѣлъ, че златниятъ му часовникъ изчезналъ. Той намѣрилъ ученика си и му казалъ: така ли трѣбваше да постѫпишъ съ менъ, да оберешъ учителя си? Ученикътъ отговорилъ: учителю, азъ държахъ изпитъ предъ тебъ. Бѣхъ си казалъ, че ако мога да те обера, значи, добре съмъ научилъ занаята си. Учительтъ му казалъ: ти си добъръ ученикъ, затова, подарявамъ ти моя часовникъ, не го искамъ назадъ. Ти го заслужавашъ. Казвамъ: азъ не се спирамъ върху лошата страна на живота, но похвалявамъ този ученикъ, понеже е могълъ да обере своя учитель. Затова учительтъ му казалъ: не е достатъчно само да откраднешъ часовника, но трѣбва да си служишъ съ него, да го използувашъ правилно. Щомъ можешъ да го използувашъ правилно, азъ ти го подарявамъ. Това подразбира: ако можешъ да вземешъ истината и да я приложишъ въ живота си, ти си добъръ ученикъ.

 

Казвате: ние искаме да знаемъ истината. Питамъ: защо ви е тази истина, ако не може да ви служи? — Ние искаме знание. — Защо ви е това знание, ако не може да ви служи? — Ние искаме любовь. — Защо ви е тази любовь, ако не може да ви служи? Ако истината, знанието, любовьта и свободата могатъ да ви служатъ, тѣ сѫ добре дошли, за васъ.

 

Много отъ съвременнитѣ хора иматъ лични разбирания за живота. Всичкитѣ имъ действия сѫ насочени къмъ придобиване лични блага. Казвамъ: въ свѣта лично благо не сѫществува и не може да се постигне. То сѫществува временно само, но не и постоянно. Смисьлътъ на живота не е въ личното благо. Който живѣе за своето лично благо, той самъ се обезличава. Това не значи, че човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ лично благо, но ако той мисли, че постигането на това благо разрѣшава всички въпроси въ живота, той се самозаблуждава. Когато човѣкъ напусне земята, де оставатъ общественото положение, богатство, знание, които той е придобилъ? Когато човѣкъ остарѣе, де остава неговата младость? Стариятъ трѣбва да се подмлади, а младиятъ — да запази младостьта си. Смисьлътъ на великия животъ седи въ трансформиране, въ превръщане на енергиитѣ отъ едно поле въ друго, при което електричнитѣ сили могатъ да се превърнатъ въ магнетични, а магнетичнитѣ — въ електрични. Въ природата сѫществува законъ за превръщане на енергиитѣ.

 

Всички колебания, всички промѣни, които ставатъ въ природата, се дължатъ на външни закони. Преди 15 ÷ 20 години говорихъ на хората за връзката, за отношенията между слънчевитѣ петна и явленията на земята, но тѣ казваха, че това е глупава работа, нѣкаква фантазия. Обаче, съвременнитѣ учени се убедиха, че действително, между слънчевитѣ петна и живота на земята има разумна връзка. Запримѣръ, съ увеличаването петната на слънцето се увеличаватъ броя на браковетѣ, плодородието, землетресенията, пожаритѣ, убийствата и т. н. Връзката между петната на слънцето и явленията на земята е разумна, съзнателна, а не механическа. Когато отидете на бойното поле и наблюдавате, какъ гранатитѣ се пукатъ една следъ друга, това явление привидно изглежда механическо, но задъ всѣка граната седи едно разумно сѫщество, което рѫководи това действие по извѣстни правила и закони. Колкото сѫществата, които взиматъ участие въ войната, сѫ по-разумни, толкова по-правилно става тя. При това, трѣбва да се знае, че разумниятъ човѣкъ е всѣкога по- силенъ отъ глупавия.

 

Нѣкой казва: не си струва човѣкъ да живѣе. Не, така може да говори само онзи, който не разбира основния законъ на живота. Защо не струва да се живѣе? Защото имало зло въ свѣта. Когато се говори за злото и за доброто, човѣкъ трѣбва да има предвидъ следния законъ: злото въ началото е силно, на края е много слабо. Злото въ началото всичко придобива, а на края всичко изгубва. Доброто въ началото е крайно слабо, а на края е всесилно. Доброто въ началото почти всичко губи, а на края почти всичко печели. Който живѣе съ доброто, въ началото ще губи, въ края ще печели; който живѣе съ злото, въ началото ще печели, въ края ще губи. Както виждате, азъ съмъ гадатель. Казвате: какъ знаешъ това? — Зная го, както зная, че 2 X 2 = 4.

 

Преди години срѣщамъ единъ варненски адвокатъ, който минаваше за голѣмъ философъ, и той ми казва: само животътъ на земята е реаленъ. Предвидъ на това, веднъжъ човѣкъ живѣе на земята, той трѣбва да се осигури. Трѣбва ли да бѫде играчка на живота? Възъ основа на горния законъ, азъ му казвамъ: нѣма да мине много време, и ти ще изгубишъ всичко, което имашъ днесъ. Следъ това въ тебъ ще стане голѣмъ превратъ, ще измѣнишъ начина на живота си.— Това не може да бѫде! Ти само си приказвашъ; не си, гадатель. — Самъ ще опиташъ това. Ще провѣришъ думитѣ ми, и като ме срещнешъ нѣкой день, ще кашешъ, дали съмъ правъ, или не. На онзи, който живѣе съ доброто, казвамъ: днесъ ти си бѣденъ човѣкъ; трънъ да завъртишъ въ кѫщата си, нѣма де да се закачи. Обаче, следъ 20 години най-много, ти ще имашъ всичко. — Отде знаешъ? — Това е моя работа. Твоя работа е, когато думитѣ ми се сбѫднатъ, да се уверишъ, че съмъ билъ правъ. Това е наука, която не е дошла на готово, но съмъ я придобилъ съ дълго изучаване на природата, на разумния животъ. Само по този начинъ азъ съмъ дошълъ до строго опредѣлени закони. Азъ мога да ви кажа, че преди менъ е имало хора, които сѫ изучавали природата и живота, а мога да ви кажа, че преди менъ не е имало другъ човѣкъ. Азъ съмъ първиятъ човѣкъ въ свѣта. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че е много казано. Ако кажа, че преди менъ е имало много хора, тогава не е много казано. Какво вие ще кажете, не е важно за мене. Всѣки може да каже за себе си сѫщото. Христосъ каза: „Преди да бѣше Аврамъ, азъ бѣхъ”. Значи, Аврамъ дойде следъ Христа. Това подразбира пробуждане на Неговото съзнание. Азъ не говоря за своето име, но за вѫтрѣшното азъ, което е било въ началото на Битието, което е сѫществувало въ Бога още преди създаването на свѣта. Въ този смисълъ, всѣки може да каже „азъ”. Азъ, ти, той, това сѫ имена на едно и сѫщо лице. Тѣ се отнасятъ до онѣзи, които разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота.

 

Казвате нѣкому: ти си лошъ човѣкъ; ти си първокласенъ будала. Той веднага се докача. Защо трѣбва да се докачашъ? Преди всичко ти не знаешъ, кой е този „ти", за когото се говори. Има единъ „ти”, който е много лошъ, но кой е той, не знаешъ. Нека се изправи предъ тебъ, да го видишъ. Ако нѣкой ви каже, че ти, Иванъ, или Драганъ си много лошъ човѣкъ, кажете му: моля ви се, господине, изнесете конкретно една моя постѫпка, да видя, кому съмъ направилъ зло, кого съмъ спъналъ въ пѫтя, на кого паритѣ съмъ изялъ и т. н. Който иска да говори истината, конкретно трѣбва да говори. Въ истината има единъ строго опредѣленъ моралъ, който не търпи абсолютно никаква критика. Вънъ отъ истината има много морални положения. Тѣзи положения хората наричатъ моралъ. Такъвъ моралъ иматъ и животнитѣ. Запримѣръ, лисицитѣ въ сѣверния полюсъ подържатъ следния моралъ: когато една лисица само се допре до нѣкоя кокошка и не успѣе да я изяде, допре ли се друга лисица до сѫщата кокошка, първата не посѣга къмъ нея. Тя счита кокошката собственость на първата лисица. Както виждате, за лисицата нѣма писанъ законъ, нѣма стражарь, който да я следи. Тя казва: не трѣбва да бутамъ тази кокошка, тя не е моя; азъ нѣмамъ право на нея.

 

Казвамъ: ако Провидѣнието подложи съвременнитѣ хора на изпитъ, да провѣри, до де сѫ стигнали въ своитѣ морални разбирания, той ще бѫде следниятъ. Представете си, че единъ пролѣтенъ день, когато трѣвата се е хубаво раззеленила, цвѣтята разцъвтѣли, птичкитѣ запѣли своитѣ сладкопойни пѣсни, хора отъ всички съсловия — царе, князе, духовни лица, сѫдии, адвокати, писатели, поети, бѣдни и богати, учени и прости, мѫже, жени и деца — сѫ тръгнали на разходка. Обаче, по нѣкаква случайность, тѣ всички сѫ закѫсали и нѣматъ нищо въ себе си, нито хлѣбъ, нито пари. Тѣ виждатъ на пѫтя една голѣма торба съ английски златни стерлинги. Какво ще направятъ тия хора? У всѣки ще се яви желание да вземе торбата за себе си, да се осигури. Питамъ: каква култура е тази, когато всѣки мисли само за себе си? Въ дадения случай всѣки трѣбва да погледне на торбата съ злато като на торба съ орѣхи и като мине покрай нея, да си вземе по единъ-два орѣха за споменъ и да продължи пѫтя си. Правилно е всѣки да си вземе по единъ орѣхъ само. Вземе ли два орѣха, той върши престѫпление. Такъвъ е законътъ на природата. Когато нѣкой човѣкъ влѣзе въ една градина, споредъ законитѣ на природата, той трѣбва да си откѫсне само една ябълка; ако откѫсне две ябълки, той върши престѫпление. Ще кажете: какво може да направи човѣкъ съ единъ орѣхъ, или съ една ябълка? Едно време плодоветѣ не били като сегашнитѣ; тѣ били много по-голѣми. Съ единъ орѣхъ човѣкъ се е нахранвалъ. Едно-времешнитѣ ябълки сѫ били голѣми, всѣка ябълка е тежала по два килограма. Това е само за обяснение, не искамъ да ви заставя непременно да вѣрвате. Нѣкои ябълки сѫ тежали и по десеть килограма, само че опашкитѣ имъ сѫ били жилави.

 

Сега, ако искамъ да повѣрвате, трѣбва да ви доказвамъ тия нѣща, както единъ гръцки попъ доказвалъ на своитѣ пасоми единъ стихъ отъ Евангелието. Той имъ цитиралъ стиха, въ който се казва, че Христосъ нахранилъ нѣколкохиляденъ народъ съ петь хлѣба и две риби. За да убѣди слушателитѣ си въ истинностьта на този фактъ, той казалъ : братя християни, вие трѣбва да знаете, че тѣзи петь хлѣба не сѫ били като сегашнитѣ ; тѣ били голѣми като могили. Между слушателитѣ имало единъ овчарь, който, като чулъ тия обяснения на попа, свирналъ съ уста. — Защо свиришъ? Какво искашъ да кажешъ съ това? Овчарьтъ отговорилъ: не се очудвамъ, че хлѣбоветѣ били голѣми като могили, но се чудя, каква ли е била устата на пещьта, въ която се пекли тия хлѣбове!

 

Нѣкои отъ съвременнитѣ научни теории мязатъ на тия попски обяснения. Понѣкога вие искате да направите нѣщата, както трѣбва, но примѣсвате желанията си, вследствие на което не успѣвате. Всѣки човѣкъ трѣбва да има непреодолимо желание да изнесе истината въ нейната вѫтрѣшна чистота. Ако човѣкъ вѣрва въ Бога, а умира, каква е тази вѣра? Ако човѣкъ страда и върши грѣхове, а обвинява Бога за тия страдания, безъ да Го е видѣлъ, какъвъ моралъ е този ? Това показва, че човѣкъ е забравилъ добринитѣ, които Богъ му е направилъ.

 

За обяснение на последната мисъль, ще приведа следния примѣръ. Единъ бѣденъ, добъръ човѣкъ седелъ край пѫтя, дето минавали много пѫтници, да ги предупреждава, да бѫдатъ внимателни, защото всрѣдъ пѫтя се отворила една голѣма дупка. Миналъ единъ пѫтникъ, и бѣдниятъ човѣкъ му казалъ: не минавай оттукъ, опасна е работата. Пѫтникътъ послушалъ, отбилъ се отъ пѫтя си. Следъ него миналъ единъ богатъ човѣкъ, добре облѣченъ, съ бастунъ въ рѫка и не забелязалъ, че предъ него зяе голѣма дупка. — Стой, не минавай оттукъ! Опасна е работата. Богатиятъ казалъ: какъ смѣешъ да ме спирашъ въ пѫтя ми? Азъ съмъ свободенъ да мина, отдето искамъ. Ти знаешъ ли, кой съмъ азъ? — Не е важно, кой си, не минавай презъ този пѫть! Богатиятъ не послушалъ, продължилъ да върви. Следъ петь минути бѣдниятъ чулъ отъ дупката викъ за помощь. Той отишълъ до дупката и казалъ на богатия: ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Азъ съмъ онзи, който ти казваше да не минавашъ оттукъ, но твоята дебела глава не искаше да чуе истината. — Моля, извинете ме, изкълчихъ крака си, помогнете ми! — Още веднъжъ, като минавашъ презъ този пѫть, да слушашъ, като ти казватъ, че има опасно мѣсто. — Ще слушамъ, но сега, какво да правя? — Ще те извадимъ, но ще почакашъ малко.

 

Сега и ние казваме на съвременнитѣ хора да не минаватъ по опасния пѫть, но тѣ казватъ: кой ви тури тукъ да проповѣдвате? Не е ваша работа, отде ще минемъ ние. Свободни сме, да вървимъ, по който пѫть искаме. Знаете ли, кои сме ние? Обаче; като се намѣрятъ въ дупката, сѫщитѣ тия хора викатъ за помощь. Тогава ние казваме: знаете ли пъкъ ние кои сме? Ние сме онѣзи, които ви предупреждавахме, да не вървите по този пѫть. Следователно, слушайте всѣки, който е поставенъ на опасния пѫть и ви предупреждава, да не минавате презъ него. Този човѣкъ е човѣкъ на истината Той много пѫти ви е правилъ добро. Не забравяйте доброто, което ви е направилъ. Слушате ли гласа на истината, вие ще се доберете до правата философия, до истинската наука. Тя ще ви разкрие вѫтрѣшния смисълъ на живота.

 

Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа.” И насъ ни е жалъ за хората, когато вървятъ въ единъ пѫть, който ги съсипва, унищожава. Насъ ни е жалъ, когато виждаме, какъ се съсипватъ възвишенитѣ мисли у младитѣ. Това не значи, че младиятъ трѣбва да стане иезуитъ. Думата иезуитъ е много сполучливо избрана. Тя означава човѣкъ, който лъже. Задача на всѣки човѣкъ е да стане Христовъ ученикъ. Нашата цѣль не е да направимъ хората вѣрващи. Ние искаме всѣки човѣкъ да развие въ себе си възвишеното, благородното, съ което е роденъ и което носи въ себе си. Въ съвременнитѣ хора има много лоши качества, които не сѫ присѫщи на тѣхното естество, но сѫ присадки, отпосле дошли. Ще кажете: условията сѫ били такива, че сѫ благоприятствували за тия присадки. Какъ сѫ дошли тия присадки, не е важно. Задача на всѣки човѣкъ е да отчупи тия присадки отъ своето естество и да се освободи отъ тѣхъ.

 

Съвременнитѣ хора казватъ, че Богъ е създалъ свѣта такъвъ, какъвто го виждаме. Това е първото заблуждение. Богъ не е създалъ свѣта такъвъ, какъвто вѣрващитѣ го мислятъ, нито такъвъ, какъвто материалиститѣ го мислятъ. Други пъкъ казватъ, че условията на живота сѫ причина за неуспехитѣ, за неуредицитѣ. И това е заблуждение. Преди всичко, условията сѫ създадени отъ хората. Следователно, нито Богъ е виновенъ за неуспехитѣ въ свѣта, нито условията. Човѣкъ е факторъ въ живота. Щомъ е така, той може да измѣни условията на живота, той може да ги подобри. Когато много рѣки се съединятъ на едно мѣсто, тѣ образуватъ море. Когато разумнитѣ хора се съединятъ на едно мѣсто, тѣ носятъ благото на цѣлото човѣчество. Разумни хора сѫ тия, които служатъ за прогреса на цѣлото човѣчество. Прогресътъ не е само за отделния индивидъ, нито пъкъ за улеснение сегашния ни животъ. Той се отнася за цѣлото човѣчество и за неговото бѫдеще. Когато видимъ единъ човѣкъ, не е достатъчно само да кажемъ, че той е пълничъкь, червеничъкъ и облѣченъ съ хубави дрехи. Добре е човѣкъ да се облича хубаво, но ако неговитѣ дрехи ставатъ причина той да изгуби живота си, тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако човѣкъ облѣче дрехитѣ на престѫплението, на неправдата, на лицемѣрието, на заблуждението, казвамъ: хвърли тѣзи дрехи, тѣ носятъ твоето нещастие. Ние не сме за скѫсанитѣ дрехи, но за дрехитѣ на добродетелитѣ. Въ това отношение, хората изпадатъ въ две крайности: или добре се обличатъ, или скѫсани ходятъ. Българинътъ, напримѣръ, когато иска да се представи за светъ, за праведенъ човѣкъ, той се облича съ скѫсани дрехи. Много такива светии съмъ виждалъ, но скѫсанитѣ дрехи нищо не донасятъ. Единъ отъ ученицитѣ на Сократа, за да покаже на своя учитель, че познава добре учението му, отишълъ при него съ скѫсани дрехи. Сократъ му казалъ: твоята гордость се познава и по скѫсанитѣ ти дрехи.

 

Нѣкой казва: трѣбва да бѫдемъ благоугодни на народа. Какъ да бѫдемъ благоугодни, съ скѫсани дрехи ли? Не, богатство се изисква. Който отива при народа, той трѣбва да му даде нѣщо, а не да взима отъ него. Който дава на народа, а не взима отъ него, той е истински неговъ благодетель. Благодетельтъ трѣбва да даде богатство на своя народъ; той трѣбва да внесе въ него животъ, свѣтлина и свобода. Който туря юлари, гемове на своя народъ и го прави трѣвопасно животно, той не е неговъ благодетель. И следъ това той ще каже, че този народъ е нахраненъ, задоволенъ. Ние не сподѣляме тази идея, тя не е Божествена. Животнитѣ могатъ да мислятъ така, но да мисли така съвременниятъ културенъ човѣкъ на 20 вѣкъ, не е позволено. Това е грѣхъ, това не е човѣщина, това не е истина.

 

Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа”. Това значи: жалъ ми е за народа, че има такива пастири; жалъ ми е за народа, че има такива учители; жалъ ми е за народа, че има такива управници; жалъ ми е за народа, че има такива наставници; жалъ ми е за народа, че има такива майки и бащи. Питамъ: ако Христосъ дойде днесъ, следъ 2,000 години, въ какво положение ще намѣри съвременниятъ християнски свѣтъ? Ще намѣри ли, че този свѣтъ седи по-високо отъ еврейския народъ, за когото казваше, че му е жалъ? Много нѣщо още трѣбва да се внесе въ този свѣтъ. Въпросътъ е обаче, за разумнитѣ хора, които трѣбва да дойдатъ. Ние не трѣбва да очакваме спасението на свѣта по механически начинъ. Спасението на свѣта зависи само отъ единъ моментъ — всички хора да запалятъ свѣщитѣ си. Запаленитѣ свѣщи, това сѫ човѣшкитѣ умове, които трѣбва да свѣтятъ отъ чисти, трезви мисли. Ние трѣбва да туримъ чувствата си въ едно магнетично поле. Сърдцето е магнетично поле; умътъ е електрично поле. Какъвто е умътъ на човѣка, такова ще бѫде и сърдцето му; каквото е сърдцето му, такъвъ ще бѫде и умътъ.

 

Следователно, каквито сѫ умътъ и сърдцето на човѣка, такива ще бѫдатъ и постѫпкитѣ му. Защо ? — Защото материалниятъ свѣтъ е изводъ, резултатъ на общото действие на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърдце. Всичко, което имаме днесъ, е резултатъ на нашитѣ мисли и чувства отъ преди хиляди години. Вследствие на това бѫдещиятъ животъ може да се предскаже още днесъ. Обаче, хората трѣбва да знаятъ, че тѣ не сѫ единственитѣ фактори въ свѣта. Ученитѣ хора сѫ се домогнали до единъ родъ лѫчи, които проникватъ въ науката, въ изкуствата, въ живота и указватъ влияние върху тѣхъ. Отде идатъ тия лѫчи, и тѣ не знаятъ. Какво име да имъ дадатъ, сѫщо така не знаятъ. Тѣ забелязватъ, че въ тия лѫчи има извѣстна разумность. Въ това отношение, и съвременнитѣ учени ще дойдатъ до индийската философия, споредъ която се допуща сѫществуването на едно разумно слънце въ козмоса. Следователно, всички промѣни, които ставатъ въ нашата слънчева система, се дължатъ на лѫчитѣ на това разумно слънце. Туй подразбира стиха, който Христосъ нѣкога е казалъ: „Събудете се вие, които спите! Събудете се вие, мъртвитѣ!” Пертурбациитѣ въ свѣта се дължатъ, именно, на тия лѫчи, които будятъ съзнанието на хората. Христосъ казва: „Последниятъ день ще ги събудя”. Идать Божественитѣ лѫчи, които ще събудятъ мъртвитѣ, ще ги изкаратъ вънъ отъ гробоветѣ имъ. И  на васъ, които се колебаете, демократи ли да станете, земледѣлци ли да станете, народняци ли да станете, казвамъ: никакви не ставайте!

 

„Жалъ ми е за народа”. Жалъ ми е за земледѣлцитѣ, които нищо нѣматъ; хамбаритѣ имъ сѫ празни, дрехитѣ имъ нищо не струватъ. Жалъ ми е за радикалитѣ, радикалътъ на които нищо не може да донесе. Въ радикалитѣ има радикални числа. Всѣка партия трѣбва да има една основна идея, която да я отличава като партия. Демократътъ трѣбва да мисли и чувствува правилно. Той трѣбва да има чистъ и свѣтълъ умъ, както и чисто и свѣтло сърдце. Сѫщото се отнася за всѣка партия. И тогава, като срещнете единъ демократъ, земледѣлецъ, народнякъ, или нѣкой отъ попска партия да ви е приятно, че сте го срещнали. Това не значи, че партиитѣ не сѫ на мѣстото си. Всѣка партия не е на мѣстото си, когато тя е болна, хилава, когато лѣкари я гледатъ, когато нейнитѣ водители, депутати умиратъ отъ разривъ на сърдцето или отъ други болести. Здрава ли е партията, тя е на мѣстото си. Нито водителитѣ на партиитѣ трѣбва да умиратъ, нито майкитѣ, които раждатъ. Младитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ здрави.

 

Казвамъ: жалъ ми е за майкитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за бащитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за учителитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за всички, които умиратъ.Какво трѣбва да се прави тогава? Отъ всички се изисква нова идея, нова мисъль. Новитѣ мисли, които сега се проповѣдватъ, сѫ идвали много пѫти при васъ, но вие сте се колебали, да ги приемете, или не. Вие трѣбва да усилите вѣрата си, защото тя е ваше наследство. Всѣко нѣщо трѣбва да се опита, да се провѣри. Ако мислите, че като богати ще влѣзете въ небето, вие се заблуждавате; ако мислите, че като сиромаси ще влѣзете въ небето, вие пакъ се заблуждавате. Бѫдещата култура нѣма да бѫде нито на буржуазията, нито на пролетариата. Кой създаде буржуазната партия, и кой пролетариата? Паритѣ създадоха буржуазната партия, а безпаричието — пролетариата. Всички забогатѣли пролетарии станаха буржуа, а всички осиромашели буржуа станаха пролетарии. Бѫдещата култура трѣбва да бѫде култура на свободнитѣ хора. Буржуата и пролетариитѣ трѣбва да сподѣлятъ идеята на братството, да се считатъ братя. Тѣ не се родиха нито буржуа, нито пролетарии, но се родиха братя помежду си. Такова трѣбва да е бѫдещето разбиране на хората. Дойдатъ ли хората до това разбиране, и войната между тѣхъ ще изчезне. Днесъ войнитѣ ставатъ не само на бойното поле, но и въ домоветѣ.

 

Преди нѣколко деня дойде при менъ една млада жена за нѣкакъвъ съвѣтъ. Тя казва: не зная, какво да правя. Оженихме сестра си за единъ младъ човѣкъ, когото считахме за много благороденъ. Обаче, указа се, че той билъ много ревнивъ. Ожениха се, ходиха въ странство, върнаха се, но той все сѫщъ си остана. Отъ ревность й приписва най-голѣми престѫпления. Докато сестра ми бѣше при майка ни, гледаха я като писано яйце, а сега й се приписватъ недостойни качества. По цѣли дни седи затворена въ кѫщи, никѫде не излиза, не я пуща да се срещне съ живъ човѣкъ. И този човѣкъ минава за културенъ! Проповѣдва свобода на хората, а жена си ограничава, държи я като робиня. Коя е причината за тази ревность? — Ревностьта е атавистическо чувство, останало у човѣка отъ минали сѫществувания. Това е желанието на богатия да хване сиромаха, или желанието на вълка да хване овцата и да я изяде. Колкото и да вика овцата, щомъ вълкътъ я хване веднъжъ, той я разкѫсва и изяжда.

 

Следователно, отрицателнитѣ прояви на хората се дължатъ на редъ атавистически чувства у тѣхъ. Съвременнитѣ хора страдатъ отъ безлюбие. Казвате: какво нѣщо е любовьта? Майката жали за детето си, понеже има любовь; учительтъ жали за ученика си, понеже има любовь; приятельтъ жали за приятеля си, понеже има любовь. Ако любовьта не влѣзе между хората, да подигне възвишеното и благородното у тѣхъ, нищо не може да се постигне. Азъ не съмъ за онова моментално, механическо подобрение на свѣта. Не е въпросътъ да се подържа привидно добрата страна на хората, защото, като се пишатъ житията на светиитѣ, запримѣръ, задъ добрата имъ страна се крие опаката. Въ този смисълъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ авторитети. Преди години, като правихъ своитѣ научни изследвания, отидохъ въ единъ манастиръ. Тамъ ме заведоха въ една стая, дето имаше черепи на калугери, заминали за онзи свѣтъ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ били добри, отлични хора, и като калугери, тѣ сѫ били на мѣстото си. Запитаха ме: отде знаешъ това? — Всичко е написано на главата на човѣка. Единъ день и по вашитѣ глави може да се чете всичко, което е написано. Като правихъ изследванията си, азъ си носѣхъ свѣщица, която запалвахъ и туряхъ въ черепа. Питаха ме, защо турямъ свѣщьта вѫтрѣ. — Като турямъ свѣщьта вѫтрѣ, по този начинъ познавамъ, на кои мѣста черепътъ е по-тънъкъ. Тънкитѣ мѣста на черепа показватъ, че въ тия области човѣкъ е работилъ повече, отколкото въ другитѣ. Щомъ поставя свѣщьта въ черепа, веднага чета написаното на главата, а тѣ мислятъ, че правя нѣкаква магия. По главата човѣкъ може да чете своето минало, както и това на другитѣ.

 

Казвамъ: когато човѣкъ внася чисти и свѣтли мисли въ ума си, добри и свѣтли желания въ сърдцето си, той ще може да гадае своето минало, настояще и бѫдеще. Когато Христосъ дойде на земята, Той имаше предвидъ една велика цѣль, а именно: Той искаше хората да познаятъ Бога. Богъ не е предметъ на невѣжитѣ. Ако Богъ е създалъ цѣлото човѣчество, ако Богъ е създалъ този великъ свѣтъ, съ толкова разумни сѫщества въ него, това показва, че Той има грандиозенъ умъ. Щомъ е така, Богъ е помислилъ и за човѣка. Той нѣма да го остави вѣчно да живѣе на земята. Единъ день училището на земята ще се затвори за човѣка и ще го изпратятъ въ други свѣтове да се учи. Опредѣлено е, колко години може да остане човѣкъ въ земното училище. Ако той прогресира, ще го изпратятъ въ по-високъ свѣтъ, тамъ да се учи. Ако на земята не прогресира, ще го върнатъ назадъ, въ по-низъкъ свѣтъ, въ по-гѫста материя. Това може да е така, а може и предположение да е, обаче, сѫщественото за васъ е да мислите трезво, безъ да се тревожите. Имайте вѣра, която всѣки день можете да опитвате. Ако имате тази вѣра, ще опитате, че въ свѣта сѫществува разумна обичь между хората. Като приложите тази обичь и тази вѣра, когото срещнете, ще го познавате. Който има тази обичь и тази вѣра въ себе си, той ще може да се справи и съ най-голѣмия разбойникъ.

 

Единъ нашъ приятель разправяше една своя опитность. Една вечерь пѫтувалъ презъ една гора и се забъркалъ изъ нея. Като се луталъ натукъ-натамъ, попадналъ въ една разбойническа банда. Той веднага схваналъ, какви сѫ тѣзи хора, и започналъ да се рѫкува съ тѣхъ, като имъ казалъ: много благодаря, че попаднахъ между толкова добри хора! Ако бѣхъ останалъ самъ въ гората, може-би щѣхъ да бѫда разкѫсанъ отъ мечки, а между васъ съмъ напълно спокоенъ и сигуренъ. Той си поговорилъ това-онова съ тѣхъ, и сутриньта всички станали да го изпращатъ. Никой нищо не взелъ отъ него. На раздѣляне съ тѣхъ, той имъ казалъ: да ви оставя нѣщо отъ благодарность. Вие ме приехте много добре. — Нищо не искаме отъ тебъ. Ние сме доволни, че имахме такъвъ гостъ, като тебъ. Отъ дълго време не сме имали такова посѣщение. Човѣщината изисква да те приемемъ, както трѣбва. Казвамъ: ако човѣкъ безъ вѣра попадне въ такава банда, той ще изгуби присѫтствието на духа си, ще мисли, че е загубенъ. Не, тукъ действува единъ великъ законъ на Битието, който нарежда такива случаи въ живота на човѣка, или като препятствия, за усилване на вѣрата, или като условия за сближаване на хората.

 

И тъй, когато хората казватъ, че човѣкъ за човѣка е вълкъ, това е едната страна на живота. Неразумното въ свѣта кара хората да бѫдатъ едни за други вълци, а разумното въ свѣта прави хората едни за други приятели. Желая на всички да иматъ разумното въ себе си!

 

Казвамъ: радвамъ се за народа, че има какво да яде, да пие и да живѣе добре.

 

10. Беседа отъ Учителя, държана на 6 декември, 1931 г. Изгрѣвъ.


__________________________

[1] Матея 15:32

Единствено тази беседа от томчето е публикувана в сайта и в стар правопис – ГСК.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×