Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1914_04_20 Явлението на Духа

Неделни беседи София

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 304 Мнения:

Публикувано 21 юни 2014 - 04:59


 

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, 
София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание)
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето

 

Явлението на Духа.

 

„А всѣкиму се дава явлението
на Духа за полза“
I. Кор. 12: 7
.

 

Има много въпроси, които занимаватъ човѣшкия умъ, много, съ които човѣчеството се е занимавало и въ миналото; такива въпроси ще има и въ бѫдеще. Ще ви дамъ едно кратко опрѣдѣлѣние на понятието „духъ“. Много умове иматъ смѫтно понятие за духа. Даже и въ ума на хора, които притежаватъ обширни знания, това понятие е смѫтно. Ще попитате: „Какъ е възможно човѣкъ да бѫде ученъ, а неговитѣ понятия за духа да бѫдатъ смѫтни“? Азъ отговарямъ: много естествено. Ако бѣхте лишени отъ зрѣние и имаше прѣдъ васъ една картина, вие щѣхте да имате за нея твърдѣ смѫтно понятие. Слѣдователно, и на учения човѣкъ понятието за духа може да бѫде смѫтно. Когато разгледваме тоя въпросъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ, дали притежаваме съотвѣтнитѣ чувства и способности да дойдемъ въ съприкосновение съ самата дѣйствителность на нѣщата; защото може да имаме понятие за свѣта и неговитѣ наредби прѣко или косвено, но тия наши понятия ще се различаватъ въ единия и въ другия случай. Ще ви дамъ единъ кратъкъ прѣводъ на думата „духъ“. На български тази дума има четири букви. Ако вземемъ буквата д, тя образува три ѫгла и отдолу буквата п; тритѣ ѫгла показватъ триединството на Бога, тритѣ сили, които се проявяватъ. Буквата у — двата пръста, показалецътъ и срѣдниятъ турени нагорѣ, показватъ, че човѣшката рѫка нѣщо работи. Буквата х, кръстътъ — това е проявлението на онази сила, която дѣйствува въ четири направления: едната линия, която отива нагорѣ, и другата, която я прѣсича, показватъ човѣшкото проявление, т. е. двѣтѣ сили, които не сѫ съгласни, които се кръстосватъ. Като посочимъ единъ пръстъ нагорѣ, това показва, че посочваме къмъ Бога, а когато човѣкъ дойде въ разрѣзъ, това е другата линия на кръста, значи, духътъ слиза и опрѣдѣля туй противорѣчие между Бога и Неговитѣ дѣца. Буквата ъ означава равновѣсието на човѣшкия умъ, който иска да даде на хората да разбиратъ основнитѣ закони. Това тълкувание азъ вадя отъ самитѣ букви на думата. Сега, другото тълкувание на духа е: проявлението на неговата сѫщина. Вземете, напр., свѣтлината, която слиза отгорѣ — това е Духътъ. Слънцето не знаемъ какво е; ученитѣ казватъ, че то се намирало на 92 милиона километра далечъ отъ земята; може да е толкова — не знаемъ; па може да има въ това изчисление нѣколко милиона километра разлика. Ако речемъ да провѣримъ, въпросъ е, дали ще го намѣримъ на тази точка, която ни опрѣдѣлятъ ученитѣ. А какво е вѫтрѣшното състояние на слънцето — дълбока философия. Едни казватъ, че било жидко, други — твърдо. Може да е вѣрно и едното и другото. Но за свѣтлината, която слиза, ние вече имаме реално понятие, понеже виждаме туй, което слиза отъ слънцето и разкрива прѣдъ нашитѣ очи цѣлата земя съ всички прѣдмети на нея. Свѣтлината е Духъ, Който слиза отъ слънцето и има прѣко съприкосновение съ нашия животъ. На това слънце можемъ да уподобимъ и Духа. Той нѣма да слѣзе инакъ, защото, ако слѣзе, ще разтопи, подобно на слънцето, всичко това, което виждаме около насъ; то ще стане на прахъ и пепель, или пъкъ ще се обърне въ газообразно състояние. Затова Богъ казва: „Азъ нѣма да слѣза, а ще проводя прѣзъ пространството Своя Духъ, да принесе на хората Моето благословение“. Ето защо Богъ не иска да слѣзе при насъ, а изпраща Духа Си — свѣтлината. Този Духъ, тази творческа способность е именно, която гради въ насъ. Всичко, каквото притежаваме, Нему се дължи. Тази разумна сила, която се проявява отъ Бога, ученитѣ хора я опрѣдѣлятъ въ видъ на закони, на сила, на сродства между елементитѣ и т. н. — даватъ ѝ разни имена. Но то е една сѫщность разумна, която работи; то е Духъ, Който създава закони.

Духътъ има прѣко общение съ нашата душа. Именно чрѣзъ промѣнитѣ, които ставатъ въ нашия душевенъ миръ, ние добиваме понятие за Неговия произходъ. Безъ душата не щѣхме да имаме никакво схващане за Духа. Душата съ своя начинъ на мислене прѣдставя въ насъ Божествения свѣтъ. И ако има у насъ нѣщо божествено то е свѣтлата душа, която мисли. Ето защо, когато говоримъ за човѣка, трѣбва да разбираме нея. Отдѣлете отъ човѣка разумната душа, той остава формено животно съ четири крака; по нищо повече не се различава: яде, спи, има всички нужди и слабости на животното. Духътъ се проявява въ човѣшката душа. Поради това, човѣкъ, въ различие отъ другитѣ сѫщества, ходи правъ. Защо другитѣ животни не ходятъ изправени? Защото сѫ въ разрѣзъ съ Господа. Дѣто тѣ ходятъ на четири крака, то показва, че тѣхната воля е въ контрастъ съ проявлението на Бога. Ще минатъ, може би, хиляди години, и тѣ ще достигнатъ онзи етапъ на човѣка, да се издигнатъ и се изправятъ. Ние сме се издигнали сравнително и се стремимъ да се издигнемъ повече, защото искаме да се приближимъ до Бога и да бѫдемъ въ съгласие съ Него — има желание у насъ да вървимъ изъ божествения пѫть. И ако правимъ грѣшки, правимъ ги не по зла воля, а по други причини, които лежатъ въ нашето минало.

Сега, казва се, че този Духъ се дава всѣкиму за полза; въ какво именно състои тази полза? Самата дума „полза“ има извѣстно съдържание, защото всички работятъ за полза. Работникътъ копае лозе, но чака да му платятъ надница 2 — 3 лева; жената работи нѣщо за мѫжа, но и
тя очаква отъ него нѣщо за Великдень, за Рождество Христово, за голѣмитѣ празници, за лѣтния сезонъ - всѣки се за полза работи. Нѣкои мислятъ, че животътъ е много идеаленъ; но какво тѣ смѣтатъ идеаленъ животъ? Азъ разбирамъ идеалния животъ така: да има хармония, съгласие въ всички наши отношения. Нѣкои искатъ да живѣятъ на Небето; но кѫдѣ е Небето? Подъ думата „Небе“ разбирамъ едно състояние, дѣто сѫществува пъленъ поредъкъ, дѣто хората спазватъ своитѣ права и задължения единъ къмъ други. Иска единъ човѣкъ да напрѣдне, но ти му прѣчишъ, ти го задържашъ въ напрѣдъка, като му налагашъ свои права, когато трѣбва да съзнаешъ, че имашъ къмъ него задължения. Прочетената отъ мене глава изъ Евангелието показва какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ отношения. „Но има извѣстни безмислени нѣща тамъ“ — ще кажете. Една руска поговорка казва: „И въ беспорядкѣ есть порядокъ“ - и въ безобразието има благообразие, ще кажа.


Ще приведа една аналогия, за да разберете отдѣ произтичатъ кривитѣ понятия за нѣщата. Напр., давамъ на едного орѣхъ и му казвамъ да прави изслѣдване върху него. Единъ ще направи изслѣдване върху вкуса му, ще опита неговата външна зелена обвивка, ще го захапе и ще го хвърли. Давамъ орѣха на друго лице, то, вече доста благоразумно, снема горната, зелената му обвивка, обаче, като опитва втората, изпотрошва си зѫбитѣ и го захвърля и той. Давамъ орѣха на трето лице; то, обаче,още по-благоразумно, махва най-горната обвивка, счупва съ камъкъ костеливата черупка, изважда ядката и я изяжда. Ако съберемъ тия трима и ги попитаме какво нѣщо е орѣхъ, единътъ ще каже, че орѣхътъ е плодъ стипчавъ, лютъ, отровенъ; вториятъ — че е плодъ коравъ, който чупи зѫбитѣ на хората, третиятъ — че е нѣщо вкусно и приятно. Тази аналогия може да се приспособи и към нашитѣ погрѣшки: всички нѣща въ свѣта сѫ облѣчени съ обвивки, и, ако нѣмаме достатъчно знания, ние нѣма да намѣримъ сѫщностьта. Храната е потрѣбна за тѣлото, но потрѣбна е храна и за ума и душата; ще рече, трѣбва двояко да се хранимъ. И когато говоримъ, че не е хубаво човѣкъ да прѣяде, разбираме, че еднакво трѣбва да се нахранятъ тѣлото, умътъ и душата. То е цѣлъ троятъ крѫгъ, който образува човѣка. Ето защо и тримата ония, които се произнесоха за орѣха, не сѫ достатъчно умни. Онзи, който изяде орѣха, мисли, че е най-умниятъ. Не! Давамъ орѣха на четвърти, той взема, но, вмѣсто да го изеде, го посажда и слѣдъ 10 или 15 години единътъ този орѣхъ дава хиляди орѣха. Тъй че, имаме четири категории хора въ свѣта, които мѫдруватъ: едни казватъ: „Свѣтътъ е калпавъ, развратенъ, не заслужава да се живѣе“; други казватъ: „Въ него царува егоизъмъ, по-лошъ не може да бѫде“; трети: „Свѣтътъ е хубавъ, приятенъ“; тѣ сѫ по-близо до истината. А четвъртитѣ кои сѫ? Ония, които сѫ влѣзли въ божественото училище и сѫ почнали да се учатъ, т. е. да насаждатъ хубавитѣ нѣща. Най-отличното понятие за човѣка е да знае, че земята е божествено училище, въ което е поставенъ да се учи, да се научи да снема горната и долната обвивка на орѣха, черупкитѣ, и да не изяжда орѣха, а да го насажда. И, когато научи свойствата на всички нѣща, ще разбере сѫщинския смисълъ на земния животъ. И както единъ господарь праща слугитѣ си на лозето да работятъ и имъ дава хлѣбъ и инструменти, потрѣбни за работа, тъй и Богъ е далъ на човѣка мозъкъ, като инструментъ за работа. За какво го е далъ? Камъне ли да чупи или да изпитва горчивата черупка на орѣха? Не, но да се научи да насажда орѣха. „Немà ще ми стане по-добрѣ, ако насаждамъ само орѣхи“, ще каже нѣкой, „нѣма да ми стане по-добрѣ“. Подъ думата „орѣхъ“ трѣбва да разбираме добритѣ мисли, желания и дѣйствия,които можемъ да посадимъ у другитѣ. Тази работа ще ви донесе благоденствие. Когато въ постигане на едно ваше желание срѣщнете извѣстна съпротива, недѣйте се отчайва и недѣйте го захвърля: Богъ е облѣкълъ една мисъль въ 3 — 4 дрехи — може едната да не е благоприятна, но другата ще бѫде благоприятна. Ако снемете лошата дреха, ако посадите вашитѣ мисли въ добра почва, тѣ безъ друго ще дадатъ добъръ плодъ. Азъ тъй гледамъ на свѣта. Злото е привидно; то сѫ външнитѣ обвивки на нѣщата. И хората сѫ привидно лоши. Не че не сѫ лоши, лоши сѫ, но по сѫщина пакъ не сѫ лоши, защото отъ Бога зло не може да излѣзе. Лошото произлиза отъ извѣстни наши отношения, които имаме въ свѣта. Двѣ фамилии живѣятъ въ една кѫща, дѣто има четири стаи; едната фамилия има повечко дѣца, другата по-малко, почнатъ да спорятъ първо за стаитѣ, кой колко стаи да вземе и, вижъ, изеднъжъ се скарали. Питамъ: защо е това скарване за стаи? То е съвсѣмъ нищожна причина. И почне едната фамилия да говори по адресъ на другата фамилия. „Тѣ сѫ хора неразбрани“, а и втората по адресъ на другата — сѫщото. А въ дѣйствителность и едната и другата сѫ неразбрани, защото разбранъ човѣкъ никога не се кара. Тази дума „кара“ произхожда отъ санскритски коренъ: да се карашъ значи да бѫдешъ въ тъмнота. Хора, които сѫ въ видѣлина, не се каратъ. Извѣстно проявление въ нашия мозъкъ помрачава нашитѣ мисли, и тогава послѣдватъ лоши желания. Когато имаме свѣтли мисли, ние сме готови да живѣемъ въ миръ и съгласие; щомъ, обаче, дойде малко помрачение, готови сме да измѣнимъ нашитѣ отношения. Та, злото произлиза отъ помрачаването на човѣшкия умъ. Сега, понеже Господь знае, че на земята сѫществува извѣстенъ мракъ, който причинява врѣда — мракътъ винаги причинява врѣда: ако бихме живѣли постоянно въ мракъ, той щѣше да атрофира всички наши чувства, очи, уши и пр., както има извѣстни риби, които сѫ живѣли съ години въ подводнитѣ пещери и сѫ изгубили способностьта да виждатъ — Той е изпратилъ именно този Духъ да реагира върху насъ, върху нашитѣ мисли и чувства, върху тѣлото, за да мислимъ правилно за нѣщата и да си съставимъ вѣрно понятие за тѣхъ.

На първо мѣсто трѣбва да си съставимъ правилно понятие за себе си, сир. какво трѣбва да бѫде нашето отношение къмъ Бога. Споредъ моето схващане, земята е едно училище само за индивидуалната човѣшка душа. Ако има нѣщо реално въ свѣта, то е човѣшката душа. Нѣкои се питатъ „Какво съмъ азъ?“ — Азъ съмъ това, което мисли, това, което чувствува и желае. А всѣка мисъль, всѣко чувство и желание има и своята форма. Когато вие искате да направите едно орѫдие, съ което да убивате хората, какъ го приспособявате? Вземате извѣстни практически съображения, какво то трѣбва да бѫде — да бѫде остро, да може да разрушава. Правите топка за игране на дѣцата; правите ли я остра? Не. Правите я валчеста, гладка, за да не причини врѣда на дѣтето, защото всички нѣща, които сѫ остри, сѫ врѣдни. Казватъ за нѣкого, че ималъ изтънченъ умъ; да, ако е необходимо да воюва, трѣбва да има много тънъкъ умъ и взривни сили — кѫдѣто ударятъ, да съкрушатъ. Но, когато човѣкъ живѣе въ мирно общество, каква нужда и каква полза има отъ такъвъ тънъкъ и остъръ умъ? Па и ако турите въ военно врѣме начело човѣкъ съ тѫпъ умъ, той сѫщо не е на мѣстото си. Ние сме измѣнили хода на нѣщата: турили сме тѫпитѣ нѣща при остритѣ или пъкъ обратното. Азъ не казвамъ, че не трѣбва да се воюва на земята; воюването въ природата има два принципа: единъ, който разрушава, и другъ, който гради. Но въ едина и въ другия има постоянно изтощение. Ние не само когато любимъ, ами и когато мразимъ, се изтощаваме, защото онзи, който мрази, чупи камъне, а, като изтощаваме живота въ чупене на хиляди тона камъне, какъвъ смисълъ ще има за насъ животътъ? Когато постоянно мислимъ зло, постоянно трошимъ камъне. На Господа, впрочемъ, и този материалъ е потрѣбенъ: Той ще използува нашия трудъ да направи гладки пѫтища, и хората косвено ще ни благодарятъ, че сме натрошили потрѣбнитѣ за тѣхния пѫть камъне. Каквото и да вършимъ въ свѣта, нашиятъ трудъ ще бѫде полезенъ, ако не за насъ, то за други. Въ едина случай, ако любимъ, вършимъ работа съзнателна, въ другия случай несъзнателна и, слѣдователно, наградата не може да бѫде една и сѫща.

Прочее, ако искате да се прояви Божествената любовь, трѣбва Духътъ да бѫде въ васъ, да Му дадете мѣсто да се прояви. Но Духътъ е много деликатно сѫщество; да не мислите, че ще дойде да чука силно на вашитѣ врата, не; той ще потропа тихичко на вратата на вашето сърце и, ако му отворите, веднага ще измѣни издъно вашия животъ, ще ви покаже какъ да живѣете; ако похлопа на вратата на вашата воля, ще ви каже какво трѣбва да вършите и да го вършите съзнателно. А ако не му отворите, вие ще разберете скоро какво нѣщо сте изгубили. Когато срѣщнете единъ идиотъ, да знаете; че въ миналото, когато Духътъ е потропалъ на неговитѣ врата, той не Му е отворилъ. Казвате за нѣкого, че е глупавъ. Защо? Защото, когато Духътъ е потропалъ нѣкога на вратата на неговия умъ, той Го е отхвърлилъ. Който е жестокъ, да знаете, че, когато Духътъ е потропалъ на неговото сърце, той сѫщо не Го е приелъ. Жестокостьта е като кристалъ, който нѣма мекота. Ала не трѣбва да мислите, че между жестокитѣ хора нѣма понѣкога добри; но изобщо тѣ не сѫ за едно организирано човѣшко общество. И тъй, трѣбва да сме винаги готови да дадемъ мѣсто на Духа да проникне и да се прояви въ всѣкиго отъ насъ.

Нѣкои казватъ: „Искаме да видимъ Духа“. Ами че единственото нѣщо, което виждате, то е Духътъ. Той говори, но, понеже вашитѣ уши сѫ тѫпи, не чувате, както, когато говорите на глухи хора, не чуватъ. Искате да чуете; е добрѣ! нагласете ухото си да схваща това, което Духътъ му говори. „Азъ искамъ да видя Духа“. Хубаво, ами ако вашето око е примрѣжено, какъ ще Го видите? Единственото нѣщо, което ние виждаме въ свѣта, повтарямъ, то е Духътъ. Ето това цвѣте, което държа — то е Духъ, и, ако бихте могли да видите, ще съзрете цѣла човѣшка фигура въ него. Сега, защо не виждате? Понеже вашето зрѣние е ограничено, вие виждате само сгѫстенитѣ части, а несгѫстенитѣ не виждате. Напр., нѣкои нѣща ви се показватъ валчести — орѣхътъ; но, ако го посадите, валчесто ли стъбло ще изникне? Веднага ще прояви своята сѫщность. За да познаете нѣщата, трѣбва да ги посадите въ тѣхната почва. И ако можете да посадите това цвѣте по този начинъ, веднага ще видите, че и то е разумно сѫщество. А какво ви говори това цвѣте? Тази краска защо е турена? Тя е турена, за да покаже, че животътъ безъ любовь нѣма смисълъ. И съ хиляди години то говори на хората какво трѣбва да правятъ — че трѣбва да любятъ, че умътъ не трѣбва да бѫде нито много остъръ, нито много тѫпъ. Въ нѣкои случаи трѣбва да бѫде остъръ, но, когато се намирате между умни хора, не е необходимо остроумие. Когато се намирате между неприятели, сърцето трѣбва да бѫде кораво, а между приятели — меко. Трѣбва да знаете какъ да обичате. Когато вземете една роза и я помиришите, двѣ нѣща се проявяватъ: едното — нѣжно благоухание, другото — бодили. Всѣки човѣкъ има своитѣ бодили; но тѣ, разбира се, не сѫ човѣкътъ. Бодилитѣ сѫ за ония условия на живота, когато човѣкъ трѣбва да воюва, да се брани, когато не трѣбва да бѫде много мекъ. Съ дяволитѣ не бива да си давате рандеву; срѣщу тѣхъ трѣбва да имате шипове. Но между приятели вашиятъ барутъ трѣбва да бѫде влаженъ. Има врѣмена, кога трѣбва да бѫде сухъ и кога влаженъ. Какво ще направи мѫжътъ, когато барутътъ му е сухъ и когато жена му всѣки день го задѣва? Когато се оженятъ, трѣбва и двамата да овлажнятъ барута. Прѣдъ свѣта барутътъ ви трѣбва да бѫде сухъ, за всѣка нужда... Това е една алегория, която азъ привеждамъ, за да научите всички тия отношения, които сѫществуватъ въ свѣта. вие имате приятели и казвате, че ги познавате; но, докато не научите едноврѣменно и тъмната и свѣтлата страна на вашитѣ приятели, не ги познавате добрѣ. Искате да бѫдете всѣкога добъръ; трѣбва да бѫдете добъръ при извѣстни условия, а лошъ при други. Когато разгнѣвите приятеля си, трѣбва вече да се защищавате, а, за да се защищавате, трѣбва да знаете да воювате. Ако се борите съ нѣкой неприятель, вие си вършите длъжностьта; ако воювате съ мирни или безорѫжни хора, вършите глупость. Казватъ: „Животътъ е борба“. И мѫжътъ, като се ожени, казва: „Животътъ е борба“. А съ кого воюва? Съ жена си, и жената съ мѫжа си. Народятъ имъ се дѣца, и тѣ четатъ девиза: „Животътъ е борба“ и си казватъ: „Е, ами ние съ кого ще се боримъ — братчетата съ сестричетата“. И започва борба, хванатъ се за коситѣ и, като се разплачатъ, хайде при мама и при тате. Хората иматъ девизъ! Като нѣматъ истински противникъ, тѣ си го създаватъ — мѫжъ съ жена, братъ съ сестра, свещеникъ съ своитѣ пасоми, учитель съ ученицитѣ си. Ето хора, които не разбиратъ живота. Борба трѣбва да сѫществува, обаче съ онази природа, която трѣбва да се подчини. Когато прѣдстои да разрушимъ извѣстна скала въ планината, да пробиемъ тунелъ, разбирамъ да дѣйствуваме така, но да употрѣбимъ тия срѣдства въ организирано общество, не разбирамъ. Туй показва, че хората не разбиратъ отношението, което сѫщестува между тѣхъ и тѣхния духъ, задачитѣ, които имъ налага послѣдниятъ.

Апостолъ Павелъ описва въ прочетената глава какво трѣбва да бѫде това отношение. Може да ми зададете въпроса: „Нали сѫществуватъ въ свѣта хиляди отношения?" — Но ние трѣбва да изберемъ само ония, които сѫ благоприятни за насъ. Трѣбва да знаемъ, напр., отношенията на водата къмъ насъ. Ако я туримъ въ стомаха, ще има благоприятни послѣдици; ако, обаче, я туримъ въ дробоветѣ, ще произведе съвсѣмъ други послѣдици. Ако внесемъ въздухъ въ дробоветѣ, ще бѫде благоприятно за насъ, но туримъ ли го въ стомаха, ще произведе точно обратенъ резултатъ и т. н. Нѣщата иматъ отношения къмъ извѣстни удове. Трѣбва да знаемъ кѫдѣ е мѣстото на водата, на въздуха, на свѣтлината, на звука, на мириза. Вие ще кажете: „Ами че тия нѣща ние ги знаемъ — че свѣтлината е потрѣбна за очитѣ, а звукътъ — за ухото“. — Така. Но вие разбирате ли вѫтрѣшния смисълъ на тази свѣтлина? Сутринь, когато изгрѣе слънцето, какво вие си казвате? „Ха, слънцето изгрѣ“. Но, когато нѣкой каже: „Учительтъ иде“, какво подразбиратъ ученицитѣ? Всички се размръдватъ, взематъ книжкитѣ си и насѣдатъ по чиноветѣ. Щомъ изгрѣе слънцето, всѣки отъ насъ трѣбва да вземе своята книжка и да каже: Учительтъ-Духъ иде“ и да седне на чина и да се попита какво трѣбва да върши тоя день. Слънцето казва: „Ще ви прислушамъ, ще ми отговорите, ще ви прѣдамъ, и вие ще ми прѣдадете“. Туй разбира изгрѣването на слънцето. Ако всѣки день можемъ да проучимъ програмата, която нарежда нашиятъ Духъ, животътъ би текьлъ много благоприятно. „Но, ще кажете, днешното слънце мяза на вчерашното — еднакво изгрѣва“. — Не! Азъ не съмъ видѣлъ въ живота си два дена подобни единъ на другъ, и слънцето да изгрѣва еднакво; всѣки день се различава отъ други и всѣки има своята програма. И свѣтлината, която идва, не е една и сѫща: различава се отъ оная, която е дошла прѣди нѣколко дена. Въ туй именно седи величието на Божествения Духъ, Който носи неизброими богатства, невидими свѣтове и разкрива какъвъ е Богъ въ Себе Си. Той е нѣщо велико. Срѣщате единъ приятель и казвате: „Ивана, какъ го оцѣнявате?“ — „Той е високъ 1 1/2 метъръ, или 165 с.м., има гѫсти вѣжди, въздебелички бърни, обича да похапнува и да попийнува“. Но това не е важно. Дойде день вие го обиквате, и за васъ вече изчезватъ неговитѣ дебели бърни, неговитѣ външни, невидими недостатъци — почвате да виждате въ него нѣщо друго. Значи, снемате първата обвивка на орѣха, виждате неговия умъ. Ако го посадите, половината отъ орѣхитѣ, които ще роди, ще бѫдатъ за васъ, другата половина за него. Ако го изедете, какво ще се ползувате? Нѣма да се ползувате нито вие, нито Иванъ. Тъй щото, Духътъ, когато дойде, казва, че всѣки день трѣбва да посѣвате по-добри мисли, по-добри желания. Срѣщате единъ вашъ приятель, и нѣкой пѫть казвате: „Не зная какво да говоря“. Виждате, че хората бъбратъ много, а вие не знаете какво да кажете, или говорите много работи, но не онова, което ви трѣбва. Най-първо трѣбва да посадите орѣха и, слѣдъ като го посадите, тогава може да разговаряте колкото искате. Прѣди да посадите орѣха, недѣйте говори. Онзи, който е работилъ, върне се въ кѫщи и приказва: „Работихъ, уморенъ съмъ, гладенъ съмъ“. Говоренето показва извѣстни отношения, които сѫществуватъ между насъ и нашитѣ дѣйствия. Първото нѣщо, което трѣбва да правите всѣки день, то е да си зададете въпроса: „Какъвъ плодъ трѣбва днесъ да посадя?“ Ако посадите единъ орѣхъ, той слѣдъ врѣме ще принесе своитѣ богатства въ изобилие. Тази притча бихте разбрали, само когато се върнете, както ще се върнете, на онзи свѣтъ, отъ кѫдѣто сте дошли; тогава ще забѣлѣжите каква полза сѫ принесли ония добри желания и мисли, които сте посѣли, добринитѣ, които сте направили на вашитѣ ближни, приятели, жена, дѣца. Сега тия нѣща още ви сѫ тъмни. — Другъ примѣръ. Казвате си: „Този синъ сега азъ го храня, ама кой знае дали ще ме гледа нѣкога?“ „Сега го уча, та, когато остарѣя, да ме гледа“. Не очаквайте да ви гледа, когато остарѣете. Па може и да не остарѣете, може да заминете по-рано отъ него, безъ да стане нужда той да ви гледа. Казва майката: Ехъ, да имамъ дъщеря на стари години да ме гледа“. То е много криво схващане на живота. Дайте възпитание на дѣцата си и не очаквайте за васъ нищо. Ако въ тѣхъ сте посадили добъръ орѣхъ, не само ще ви гледатъ, но и ще ви обичатъ. Когато една майка не е обичана отъ своитѣ дѣца, това показва, че не е могла да ги възпита. Та, първото нѣщо, за да ви обичатъ дѣцата, е, рѫководими отъ този Духъ, да научите дѣцата да ви обичатъ.

Ще заключа своята бесѣда съ едно сравнение. Има три отношения, които трѣбва да пазимъ. Въ свѣта сѫществува Богъ, сѫществуваме ние, сѫществува извѣстно общество; нѣкои турятъ на първо мѣсто себе си, като казватъ: „Азъ, послѣ обществото, а накрая Господь“. То е съвсѣмъ криво разрѣшение на въпроса. Други казватъ:„Първо обществото; азъ живѣя за народа, за обществото, послѣ идвамъ азъ, че най-послѣ Господь“. И то е лошо разрѣшение. Трети казватъ: „Първо Богъ, Господь, Духътъ ми, тогава азъ, разумната душа, която трѣбва да служа Нему, че послѣ на обществото, и най-послѣ на себе си“. Ето правилното разрѣшение. Всѣко друго разрѣшение нѣма да бѫде правилно разрѣшение. Всички погрѣшки произхождатъ отъ слѣдното. Искаме да знаемъ, обществото ли е главата, или ние. Ако на едно тѣло туримъ три глави, то нѣма нищо да свърши! Вѣчно нѣма да има съгласие въ кой пѫть да тръгне. Нѣкой пѫть се борите какво да рѣшите; това показва, че имате три глави; отсѣчете двѣтѣ, турете Господа да бѫде глава. Всѣко нѣщо трѣбва да бѫде на мѣстото си. Сега, запитайте се: кой е вашъ глава. Ако кажете, че е Господь, бихъ се радвалъ. Турете Господа начело. А знаете ли какво ще бѫде тогава вашето състояние? Нѣма да има въ васъ двоумѣние, страхъ, трепети, ще имате воля, ще бѫдете смѣли, рѣшителни, умни, добри хора. Ще бѫдете богати въ всѣко отношение — каквото хванете съ рѫка, злато ще става. Нѣкои ги е страхъ отъ паритѣ; само глупавитѣ ги е страхъ. Защо? Защото духомъ сѫ слаби. Знаете какво казва прѣданието за праведния Йовъ — че ималъ червеи и, като ги подарявалъ на нѣкой просякъ, червеитѣ се прѣвръщали въ жълтици. Ако бѫдете и вие като Йова, червеятъ, който дадете, ще се прѣвърне въ злато. Вие често онеправдате червеитѣ, но и тѣ извръшватъ отлична работа въ свѣта, съврѣменниятъ свѣтъ дължи много на тѣхъ. Като ги хване Господь съ рѫка и ви ги даде, тѣ се прѣвръщатъ въ златни монети. А какво е това злато, тази монета, която ви дава Господь? Придобивате знания и опитность. Една умна жена, която вземе сѣрява, мръсна вълна, какво прави съ нея? Изпира я, извлача я, изприда я и изтъча платъ; глупавата, напротивъ, като я види така мръсна, ще я хвърли навънъ. Колко пѫти и Господь ви е далъ Духъ, и вие сте Го отхвърляли!

Правилото какво изисква? Като се върнете вечерно врѣме отъ работа, да снемете раницата отъ гърба си и да я оставите въ антрето, всички вземания-давания, които имате, и тѣхъ да оставите въ антрето; да влѣзете въ стаята си свободни, като че въ свѣта нѣма никакви вземания-давания за васъ, и да кажете: „Благодаря на Господа за това, което ми е далъ“; наяжте се хубаво, поблагодарете Му пакъ: и сутриньта, като станете, вземете изново раницата или тевтеритѣ и тръгнете на работа. Ние какво правимъ? Дойдемъ вечерь и си легнемъ съ пълна раница на гърба и цѣла нощь се мѣтаме въ леглото. Духътъ казва: „Снемете раницата си: не ѝ е мѣстото тукъ“. Сѣдаме да ядемъ, тежко ни е; защото имаме раница на гърба си. Трѣбва да я снемемъ и се нахранимъ. Това е то посланието на Духа. Нѣкои хора били грѣшили; оставете този въпросъ вънъ, въ антрето: немà Господь не знае, че хората грѣшатъ; ние ли ще оправимъ свѣта? Има кой да го оправи. Вечерь, като се върнемъ, трѣбва да поблагодаримъ на Бога, че ни е пратилъ между тия грѣшни хора, за да ни дадатъ добри уроци. Като срѣщнемъ такъвъ, трѣбва да му кажемъ: „Много добрѣ си носишъ раницата“. Той е грѣшникъ и въ туй състояние той е човѣкъ съ раница. Единъ день тя ще му слѣзе отъ гърба. Нѣкой е грубъ, киселъ; защо? Защото не е снелъ раницата отъ сърцето си. Други не може да мисли; защо? Нека снеме раницата отъ ума си, и тогава ще мисли добрѣ.

Сега, ще приведа още единъ примѣръ и ще заключа. Има двѣ крайности, двѣ противоположности въ дѣйствителния животъ, които трѣбва всѣкога да имаме прѣдъ видъ; това сѫ: доброто и злото — два полюса, крайнитѣ допирни точки на земния човѣшки животъ. Въ старо врѣме нѣкой си царь ималъ двѣ дъщери; голѣмата била много красива и стройна, но имала много лошъ езикъ; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия имъ външни и вѫтрѣшни недостатъци, никой отъ околнитѣ княжески синове не искалъ да имъ прѣдложи рѫка. Загриженъ бащата за бѫдещето на своитѣ дъщери, понеже оставалъ безъ наслѣдници, рѣшилъ да свика съвѣтъ отъ най-мѫдритѣ хора на своето царство, да му посочатъ пѫть отъ това безизходно положение. Между многото добри съвѣти, които прѣдлагали всички, най-стариятъ измежду тѣхъ и, впрочемъ, най-мѫдриятъ далъ слѣдния съвѣтъ: „Ти — казалъ той на царя — ще направишъ една странноприемница въ полза на всички, и първитѣ двама млади мѫже, които дойдатъ въ нея, тѣ ще бѫдатъ твоитѣ двама зетове, които сѫдбата ти отрежда“. Добриятъ баща помислилъ, че, може би, сѫдбата ще се усмихне на побѣлѣлитѣ му коси и ще му изпрати знатни лица, отъ нѣкои царски домове. Когато страннопроемницата била свършена и отворена, първитѣ посѣтители били, дѣйствително, двама млади момци. Обаче, за голѣмо очудване на бащата, единиятъ отъ тѣхъ билъ слѣпъ, а другиятъ — глухъ. Изненаданъ отъ това, царьтъ извиква стария мѫдрецъ и му казва: „Каква е тая работа — единътъ е слѣпъ, а другиятъ — глухъ? Какъ ще я уредимъ — не виждамъ“. — „Ще Ви кажа — отговорилъ мѫдрецътъ — глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слѣпия — за грозната“. Така сторилъ и царьтъ. И наистина, двата брака излѣзли щастливи: дъщеритѣ му добрѣ прѣкарвали. По едно врѣме зетоветѣ почнали да се стѣсняватъ вѫтрѣшно отъ своитѣ недѫзи. Тоя, който билъ глухъ, когато неговата жена викала и сипѣла отгорѣ му всички проклятия, повдигалъ раменѣ и си думалъ: „Така е то, когато е лишенъ човѣкъ отъ едно чувство. Вѣрвамъ, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бихъ далъ всичко въ този свѣтъ, само да мога да чуя поне една отъ сладкитѣ ѝ думици“. Слѣпиятъ отъ своя страна, като слушалъ умния и сладъкъ говоръ на своята жена, излиянието на нейната душа, думалъ си: „Колко прѣкрасно сѫщество е тя! Колко хубава трѣбва да е! Но нали съмъ слѣпъ — това е голѣмото мое нещастие въ тоя животъ. Бихъ далъ всичко, да можехъ поне за единъ мигъ да видя външния образъ на това божествено съкровище“. Достига това до ушитѣ на царя, и той повиква стария мѫдрецъ и го помолва да му каже, не може ли нѣкакъ да се измѣни сѫдбата на двамата му зетове, да се избавятъ отъ своитѣ недѫзи. „Може казалъ маститиятъ старецъ — но ще се развали тѣхното щастие и блаженство на земята“.

Ако Богъ те е свързалъ съ красивата царска дъщеря и те е лишилъ отъ слухъ, да не ти е жалко, че не чувашъ гласа ѝ. Наслаждавай се отъ вида ѝ и благодари. Не искай да чувашъ думитѣ ѝ, да не би да се огорчишъ и дойдешъ въ противорѣчие съ себе си. Двѣ добрини на земята не може да се събератъ на едно мѣсто. Ако Господь те е свързалъ съ грозната царска дъщеря и те е лишилъ отъ зрѣние, отъ врѣменнитѣ илюзии на земния животъ, пакъ благодари. Наслаждавай се на добрия ѝ говоръ, на сладкия ѝ езикъ; не искай да видишъ нейния външенъ видъ и образъ, защото ще изгубишъ и това, което имашъ. Доброто не всѣкога е облѣчено въ царска мантия. Доброта и красота само на Небето живѣятъ заедно. Тукъ, на тоя свѣтъ, тъй е — добро и зло се редуватъ въ човѣшкия животъ. Ако въ единъ животъ Богъ те свръзва съ злото, благодари Му. Не се утѣснявай. Не знаешъ дълбокитѣ причини защо това е сторено. Знай, че цѣльта е за добро. Съ врѣме ще разберешъ великата любовь на Небето. Ако въ другъ животъ те свърже съ доброто, благодари Му и не желай да облѣчешъ царска мантия и да се любувашъ на своя изгледъ. Не търси да примиришъ доброто и злото въ себе си: то е невъзможно. Това ти се дава, за да се учишъ да познавашъ дълбокитѣ работи на живота на Духа. Твоитѣ недѫзи ще се махнатъ, когато сърцето ти се отвори, Духътъ дойде и душата ти се съедини съ Него.


 

(Бесѣда държана на 20 априлий 1914 г. въ София)







Теми съдържащи: Неделни беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt