1896 Науката и въспитанието

[hristo]

пдф



 

ОБЩО ВЪВЕДЕНИЕ:

ДВѢ ВЛИЯНИЯ.

Свѣтътъ, въ който живѣемъ и сѫществуваме по необходимость на своята природа, е пъленъ съ тайни.
На всѣка стѫпка нашия растящъ умственъ животъ срѣща безбройно число явления, които се различаватъ по видъ, родъ и степень.

Тѣзи явления произвождатъ хиляди впечатлѣния и усѣщения въ дѫлбочинитѣ на душата, и побуждатъ ума въ дѣятелность съ всичкитѣ му сили и способности да дири извора на причинитѣ и да открие законитѣ подъ които се извършватъ, а така сѫщо да отгадае и тѣхното значение, което тѣ съдържатъ за неговото щастие и дългоденствие.

Безъ всѣко колебание, всички тия тайни феномени, проявления и загатки се управляватъ отъ опрѣдѣленни закони, и се произвождатъ отъ извѣстни естественни сили положени да постигнѫтъ нѣкаква цѣль въ мировий свѣтъ; къмъ която цѣлийтъ человѣчески родъ се стрѣми още несъзнателно.

Но по кой пѫть, умътъ ще може да постигне и разрѣши своята задача възложена нему отъ самото му появление на земното кълбо? Отговора на това питание е: — Само посрѣдствомъ неговата съзирцающа и наблюдающа сила, и способностьта му да разбира и проумѣва всичко що му се прѣдставя да учи.

Знанието се е указало на человѣка отъ самото начало, като едничкото срѣдство, съ което да си послужи въ постиганието на тази цѣль. То е било първото качество, което дало умственъ характеръ и първенство на неговътъ животъ. То е било първото орѫдие въ рѫката на человѣка, съ помощьта на което да се подвизава и бори противъ природнитѣ сили; първийтъ наставникъ да го учи какъ да прѣодолява и побѣждава всичкитѣ прѣпятствия и мѫчнотии поставени на пѫтя му.

Но прѣди всичко, умственнийтъ животъ е ималъ нужда да се подготви по единъ разуменъ и правиленъ начинъ.

Необходими сѫ били, постоянни упражнения, и постоянни въсприимания и усвоявания на истински начала.
Това обаче, не е могло да се постигне по никой други по добъръ пѫть, освѣнъ по пѫтя на въспитанието. Самата нужда на человѣческото естество е указало, на тази необходима храна, която е била единственнийтъ елементъ за спазванието душевний организмъ отъ раскапвание.

Подъ неговата могѫща сила и влияние, душевнийтъ животъ приема опрѣдѣленъ характеръ на духовна дѣятелность. Умственнитѣ сили и способности получаватъ правилно направление и упѫтвание, къмъ постигание задачата на человѣческийтъ животъ.

А тази задача се е състояла въ неговото подигание и избавление отъ властьта на невѣжеството, и отъ робството на природнитѣ стихии, гдѣто той е билъ тласканъ и изнуряванъ за хиляди години подъ този тѣжъкъ товаръ.

Та даже и днесъ, той не е още свободенъ.
Природниятъ свѣтъ по всѣкой начинъ е съдѣйствувалъ за отклоняванието на неговитѣ благородни побуждения и стрѣмления. Поставенъ въ тѣсна свръзка съ нискитѣ наклоности на своето първоначално покварено естество, той често пѫти се е прѣдавалъ на природнитѣ си влечения да бѫде отвличанъ на далечъ отъ истинското поприще на своето призвание; не веднѫжъ, той е продавалъ своята свобода, не веднѫжъ той е ставалъ свинопасецъ, както блудний синъ.

За хиляди и хиляди години, той е билъ продаденъ робъ и поклоникъ на природния свѣтъ. Раболѣпствувалъ е прѣдъ силитѣ на управляющитѣ, молилъ се е на природата, принасялъ ѝ жертви и всесожения по всѣкой начинъ, и то само да придобие нейната милость и благоволение. Но неговитѣ молитви и неговитѣ всесожения и пожертвувания сѫ оставали ялови безъ да принесѫтъ каква годѣ полза.

Природата, която поетитѣ велегласно сѫ е въспѣвали и украсявали съ хубость и добродѣтель, не се е интересувала да знае за дѣтинскитѣ мисли и желания на человѣка. Необходимостьта изисквала щото той самъ да се заинтересува за своето бѫдѫще, и самъ да почне да го приготовлява отъ условията и материалитѣ въ рѫка. Всички други мечти сѫ били празни, порядъкътъ на природата е билъ неизменяемъ. Дали человѣкъ билъ гладенъ, или жаденъ, слабъ или страждующъ, боленъ или умирающъ, Това е било все едно за нея. Тя хладнокръвно го е посрѣщала и испровождала вънъ .отъ своето владение. И колко често пѫти той е бивалъ ограбванъ и лишаванъ отъ всичко, що му било най мило и драго?

Горчивата опитность, която человѣческата душа постоянно испитвала отъ лишението на сѫществената храна, и отъ която естеството ѝ е имало нужда всѣкой денъ, се явява въ сърдцето и ума на древнитѣ поети и мѫдреци, които сѫ възгласявали истината въ слѣдующитѣ думи:

„Не викали мудростьта? И не издавали, разумътъ гласътъ си? Глупави! придобийте остроумие и вий безумни, придобийте разумливо сърдце, послушайте, защото езикътъ ми ще говори изящни нѣща.“ Елате яждте отъ хлѣба ми и пийте отъ виното, което размѣсихъ. Оставѣте глупостьта и бѫдѣте живи. Ходѣте въ пѫтя на разума.“

Человѣкъ не е можалъ да остане слѣпъ за винѫги, къмъ тази истина. Необходимо е било за него да се пробуди отъ съна на невежеството, нуждата на неговата духовна природа го е заставлявала да мисли за своето бѫдѫще, да се стрѣми и развива въ пѫтя на истинското знание. Рано или късно, той трѣбвало да съзнае, че помощьта за неговото избавление, нѣма да дойде отъ никадѣ другадѣ, освѣнъ отъ самия неговъ родъ. Неговата надѣжда трѣбвало да бѫде обърната къмъ великийтъ духъ, който е живѣелъ въ душата му и който дѣйствително притежавалъ балзама на неговата рана и философскийтъ камъкъ на неговата сполука.

Онази мисъль, която е послужила да вдѫхни въ душата на человѣка великата надѣжда, че има исходенъ пѫть отъ безисходното положение, отбѣлѣзва велика епоха въ неговия животъ. Тази пѫтеводител па звѣзда, която го повела къмъ обетованата земя, му показала истината съ окото на вѣрата, че голѣми промѣнения има да ставатъ въ по-послѣднитѣ дни на земята.

Самата природа, която днесъ го притѣснява, плаши и застрашава, съ своитѣ тайнственни феномени, съ шумнитѣ си явления отъ гърмежи, трѣсъци, свѣткавици, привожда въ него всѣко чувство да трепери въ боязнь и лоши прѣдчувствия, и да прѣкланя колѣнѣтѣ си, като робъ прѣдъ нозѣтѣ на своятъ жестокъ господаръ. Даже и тази природа ще видоизмѣни своето поведение спрѣмо него, и тя ще покаже свѣтлото лице на своето естество, ще почне да му служи и пригождава, като нежна майка, и да му приготовлява всичко, отъ което има нужда.

Всичко това ще се испълни, когато той почне да разбира езика на природата, своята майка и да слуша заповѣдитѣ ѝ, и добритѣ ѝ еъвѣти.

Врѣмето да се испълни това пророчество е наближило. Ний сме почти въ началото на пролѣтьта. — Благовѣстието хлопа вече прѣдъ нашитѣ врата.

Но прѣди человѣкъ да влѣзне въ новата земя, къмъ която духътъ го ръководи за да получи своето наслѣдствие и свобода, като пълновъзрастенъ, той трѣбва да научи първитѣ начала и закони на истинскийтъ животъ. Именно: да обуздава природнитѣ си наклоности, да владѣе животинскитѣ си влечения и страсти, да искорени отъ себе си всички себелюбиви желания и стрѣмления, извора на всичко зло въ частнийтъ и общественния животъ, и по тоя начинъ да може да приеме законитѣ и началата на разума, висшето естество и да почне да упражнява онѣзи сили и способности на уморазумното знание, които ще му дадѫтъ ключа на истинския успѣхъ.

Тѣ ще го въведѫтъ въ царството на оня миръ, въ когото умътъ намира най-високото си призвание да употрѣби природнитѣ сили, като основа за своето духовно въздигание отъ положението на единъ рабъ и слуга, до положението на господаръ и владѣтель въ царството ѝ.

Тогава человѣкътъ трѣбва да съзнае, че той не е само плѫть, кръвь и косми, но е воля, надарена съ умъ и душа!

Но по кой пѫть, и по кой начинъ человѣчеството ще може да постигне и осѫществи всички тия обѣщания и блага? Отговаряме. — Съ помощьта на науката и въспитанието. Този отговоръ може би ще повдигне недоразумение у нѣкои умове па даже и ще ги съблазни съ мисъльта, че това е блуждающа химера.

Навѣрно, тѣ ще ни посочѫтъ за пръвъ примѣръ: нашето отечество, съ своитѣ си заведения; училищнитѣ ни учреждения, съ тѣхнитѣ учители и ученици;

Нашата дипломация, съ своитѣ си министри, законоведци, сѫдии, чиновници и водители; Нашата интелигенция, съ своитѣ образованни младежи отъ всичкитѣ разрѣди на общественния строй, И слѣдъ това ще кажѫтъ, оправдавате ли сега вашитѣ думи? Облагородило ли ги е образованието? Попитай обществото, и то ще ти каже цѣлата истина. Това, което ни се навежда е вѣрно, но трѣбва ли отъ това да заключиме, че образованието е причина на злото у насъ? Може би това да ни се вижда истинно до нейдѣ си, нъ ний не можеме да допущаме такова едно заключение, което не почива на никакви основи. Намъ ни е извѣстно, че болеститѣ и заразитѣ въ органическия свѣтъ не произлизатъ отъ здравословнитѣ условия на хигиеническитѣ закони, а напротивъ, отъ неиспълнение на тия закони, които самата органическа природа ни диктува.

Този фактъ ще ни доведе къмъ по право и ясно разбирание на този важенъ въпросъ. На сѫщитѣ основания; порокътъ и нечестието не произлѣзватъ, нито пакъ се развиватъ отъ образованието, но сѫ слѣдствия и резултати отъ поквареното естество на изродица человѣчески сѫщества, на които ума и душата сѫ заразени съ холерически мисли и желания.

На такива челолѣци, колкото много и колкото добро образование и да имъ дадеме, ако тѣхното естество не се измѣни по духъ, тѣ ще си спазѭтъ сѫщия старъ нравъ. Че въ това има истина може да се види и отъ народната поговорка, която казва, „че вълкътъ по лѣсно промѣнява космитѣ си, отколкото нрава си.“ Има дълбока причина лѣжаща вѫтрѣ въ естеството на человѣка за това странно явление, което науката нарича: „Хиеридитарность“ (наслѣдственость). Жестокъ природенъ законъ дѣйствително, но все таки истиненъ.

Такива опасни человѣчески микроби, въ което и да е общество, горѣ долу образовано, рано или късно ще сѫ узнаѭтъ отъ общийтъ духъ, който ще ги истика вънъ отъ здравиятъ организмъ на социалний строй. Този социаленъ строй на здравия организмъ по естество не може за дълго врѣме да търпи растройство и анархия въ себе си. Това правило е общъ неизмѣняемъ законъ на природата. Единъ организмъ, какъвто и да е той, спорѣдъ този законъ, трѣбва или да изхвърли отъ себе си лошитѣ вещества и зародиши, или да прѣстане да сѫществува като такъвъ. Едно отъ двѣтѣ. Тази е естественната причина, която заставлява всѣкой добросъвѣестенъ человѣкъ да се пази отъ гибелнитѣ влияния и да отбѣгва лошитѣ злодѣяния.

Животътъ е тъй устроенъ, щото всѣко дѣло, каквото и да е то, приема своята заплата спорѣдъ вѫтрѣшното си достойнство. Това е едничкото върховно мѣрило. Но подобавали и на насъ хора съ просвѣтени умове да храниме онази изтъркана мисъль, както проститѣ и невѣжи, — че свѣтътъ ще се свърши отъ учението и ученитѣ? може ли да се прѣдполага, че въ това има каква годѣ истина? Дѣйствително, свършакътъ на свѣта ще дойде, но на кой свѣтъ? Ето въпросътъ. — Ще кажемъ, но нека се неплашимъ отъ отговора: свършака е на свѣта на заблуждението, на неправдата, на безаконието; свѣта на стариятъ грѣшенъ Адамъ трѣбва да погине и умрѣ безвъзвратно, а продължението на новия свѣтъ, свѣта на добродѣтельта, трѣбва да вирѣе и прѣбѫдва въ вѣкъ.

Нашиятъ прѣдметъ обаче, разгледанъ по дълбоко, ще докаже, че у насъ владѣе невѣжество придружено съ лоши навици и пороци, страсти и желания злѣ подквасени и наклонени отъ егоистическото образование, цѣльта на което е да експлоатира живота на другитѣ за своя облага. Става ясно тогава, че у насъ истинскитѣ начала на науката сѫ едвамъ хванали коренъ. Въспитанието си е едвамъ въ пеленитѣ, неговътъ гласъ се чува едвамъ, като на пелиначе дѣте, Неговото благородно влияние едвамъ се усѣща отъ затъпѣлитѣ ни сърдца отъ порока.

Може да ни се възрази пакъ, и да ни се наведѫтъ други примѣри за по-силенъ доводъ, като напр. Англия и Америка. И да ни се посочѫтъ голѣмитѣ недостатъци и злини, които владѣятъ и въ тия образовани държави. Това не го отричаме. Признаваме тази горчива истина, но и този доводъ принадлежи на софистическата философия, която като общо правило не гледа истината въ лицето, но въ гърба. Нима лошото положение и състояние въ тѣхъ е причинено отъ науката и образованието? Ако нѣкой може да ни освѣтли по-добрѣ върху този въпросъ, той ще бѫде вторий Жанъ-Жакъ Русо. Ний ще кажемъ на кратко само това, че въ Англия и Америка, гдѣто науката и въспитанието сѫ хванали по-дълбоко коренъ, и гдѣто прѣдразсѫдъцитѣ сѫ изгубили своето срѣдневѣковно влияние, въ тѣхъ днесъ се е развила по разумна и человѣколюбива свобода, въздигнали сѫ се по-вече благотворителни общества и учреждения, има по-голѣмъ интересъ въ всенародното подобрение. — Общественното имъ мнѣние сѣди на по-твърда основа. — Поставено е по високо отъ управлението. Порокътъ не се прекрива, нито пъкъ похвалява и защищава. Тамъ се употрѣбяватъ всевъзможни срѣдства и начини за искореняванието и прѣмахванието на злото. И то не отъ правителството, а отъ самото общество, което е силата и двигательтъ на всички благородни прѣобразования.

Въ тия държави, различни человѣколюбиви общества и дружества харчѫтъ ежегодно голѣми сумми, и правѭтъ всевъзможни себепожертвувания за просвѣщението и духовното повдигание на беднитѣ класси. Това свидѣтелствува статистиката. Тукъ има една необорима истина, че подъ влиянието на благороднитѣ сили на живота и неговитѣ благи духовни побуждения, тѣзи хора сѫ почнали по дълбоко да съзнаватъ своята длъжность спрѣмо другитѣ, и спрѣмо изискванията на великиятъ Биологически законъ.

Науката е подигнала своятъ гласъ въ полза на тази истина. Тя ни е оѣдомила съ необорими доказателства, че този законъ царува на всякѫдѣ въ мировий свѣтъ. Отъ прилаганието на условията и началата, които той диктува въ живота, зависи здравословностьта на коя да е органическа дѣятелность.

А да облѣкѫ чистата смисъль на този законъ въ простъ езикъ, ще изразѭ. слѣдующата мисъль: „Добрийтъ животъ и благоденствие на твоя, на твоя ближенъ, сѫ необходимо условие, както за него, така сѫщо и за твоя добъръ животъ и твоето благосъстояние.“ Това е една физиологическа истина, която никой просвѣтенъ человѣкъ не отрича. Кой е онзи, който незнае, че отъ правилното работение на функциитѣ и отъ доброто състояние на органитѣ ни, зависи общото здравие и дългоденствие на тѣлото? Малка една болка въ който и да е членъ на тѣлото, изведнѫжъ се отражава върху цѣлия ни организмъ и нарушава мирътъ и спокойствието на живота ни. Нима, това което е истина за физиологическия животъ, не ще ли бѫде тъй сѫщо истинно и за социалнийтъ животъ? Не е ли сѫщия естественъ законъ, който и въ единия и въ другия случай диктува сѫщитѣ първоначални условия? Да, безъ всѣко сѫмнѣние, той е сѫщия природенъ законъ, приложенъ въ по широка смисъль.

Онова, което е необходимо за здравието на тѣлото, е тъй сѫщо необходимо за благоденствието на обществото. Отъ основнитѣ принципи на този неизмѣняемъ биологически законъ зависи нашето бѫдѫще щастие или нещастие. Разбира се, като сме съпричастници на единъ общъ организмъ, и членове отъ една и сѫща фамилия, ний неможемъ да избѣгнемъ послѣдствията, които слѣдватъ отъ общото ни поведение, за зло или добро. Добрия ни, или лошия ни характеръ ще отрази своето влияние неизбѣжно върху общественното здравие и състояние. Не само това, но още ще остави неизгладимъ отпечатъкъ върху бѫдѫщето поколение. Зародишитѣ на доброто или злото ще сѫ прѣнесѫтъ отъ единъ родъ въ другий, посрѣдствомъ кръвьта на живота. По такъвъ начинъ ще станѫтъ сѣмена на почвата за бѫдѫщата жетва. Кои отъ тѣзи сѣменни зародиши ще успѣѭтъ да развиѭтъ своитѣ качества, ще зависи твърдѣ много отъ външнитѣ и вѫтрѣшнитѣ условия на социалнийтъ строй, и до голѣма степень, отъ волята на человѣка, да въсприеме, кой и да е отъ тѣхъ въ организма на душата си, и да имъ даде мѣсто да вирѣѭтъ и растѫтъ свободно. Въсприети и загнѣздени веднѫжъ по този начинъ, тѣ очакватъ вече благоприятнитѣ моменти да проевѭтъ вѫтрѣшната си природна дѣятелность. Въ това естественно прѣдрасположение на волята да храни лошитѣ зародиши и желания въ душата си, лѣжи една отъ най-голѣмитѣ опасности за просвѣщението.

Влечени постоянно отъ вѫтрѣшни пориви на грубата си природа, ний често пѫти избираме онѣзи начала за нашъ идеялъ, и онѣзи прѣдмети за наша цѣль, които по естество влекѫтъ слѣдъ себе си най лошитѣ и гибелни резултати за духовното ни въздигание, т. е. въздигание, което заключава цѣлиятъ ни душевенъ животъ, а не часть отъ него, както това най често се разбира отъ извѣстенъ классъ мислители. Тази истина се потвърждава отъ историята на человѣческия напрѣдъкъ. Въ всѣкой вѣкъ, духътъ на просвѣщението е ималъ да се расправя и бори съ заблуждението, лъжата, измамата, неправдата, порокътъ и безаконието.

Види-се человѣческото сърдце по природа по-вече е расположено къмъ тия нѣща, отъ колкото къмъ нѣщата на истината, добродѣтельта, правдата, человѣколюбието и благочестието. Това се доказва отъ факта, че по причина на изопаченитѣ си понятия за живота, ний постоянно се отвращаваме отъ истината и отъ нейнитѣ изисквания. Постоянно отхвърляме нейнитѣ условия и слѣдователно постоянно страдаме за своето упорство. Какви ли не злини и нещастия не сѫ ни постигали за този ни единственъ грѣхъ. Всичко сме готови да жертвуваме въ този свѣтъ, само да не приемемъ истината. Странно явление! цѣльта на живота ни е тъмно опрѣдѣлена. Скитаме се още изъ мрака на свѣтовниятъ вихъръ,

Господствующитѣ мотиви и днесъ още сѫ: Илюзиитѣ на славата, сластолюбието, егоизмътъ и жаждата за златото. Мотиви много добри за пълзящитѣ, но не и за человѣка, сѫществото на разума. Лудостьта да се покланяме на златни телета както, старитѣ езически народи, не ни е оставило още. То се разбира, че свѣтътъ мѣни постоянно свойтъ образъ. Идолослужението е взело другъ видъ и форма, но се таки въ тѣхъ нѣма животъ.

Разумътъ се е далъ на человѣка не за друго, освѣнъ да го научи да дири истинскитѣ си нужди и интереси за своята душа, която се нуждае отъ здравословна храна, храна, която може да се придобие съ трудъ и постоянство въ доброто.

Лъжливата философия, която ни е ръководила и мамила съ своитѣ гладки учения, че не вреди какви срѣдства употрѣбяваме за постиганието на своитѣ желания. Цѣльта, която гонимъ ги оправдава. Езуйтско учение. Този пѫть нѣма да изведе никого на добро бѫдѫще. Вѣрно е, че ний оправдаваме постѫпкитѣ си отъ цѣльта. Но такова едно поведение, на кой и да е человѣкъ, неможе да се оправдае отъ мѣрилото на висшето добро. За благородни цѣли се изискватъ и благородни срѣдства. Този . е общийтъ законъ, неизменяемия пѫть на истината. Така работи и дѣйствува духътъ, когато произвожда и ражда нѣщо добро. „Спорѣдъ сѣмето и плодътъ“ казва поговорката. Не знаеме ли, че всичкитѣ благодѣтели и добродѣтели въ человѣчеството съ се родили и произлезли отъ добри и благородни майки? за тѣхъ сѫ се дали най святитѣ жертви. Имали нѣкой да успорва това? Нека ни докаже противното. —

„Майки, Майки иска Франция“ казва Наполеонъ великий. Но тѣзи майки, не сѫ създавани безъ добродѣтель.

За да се постигне великата цѣль на живота ни, необходимо е да живѣемъ, като человѣци, като братя и сестри произлезли отъ единъ и сѫщъ баща, свързани съ тѣсната свръска на любовьта.

Сега ако всѣкой единъ изпомежду ни, така се рѫководи и се вдѫхнувява отъ това начало, и така испълня изискванията на този великъ законъ, той непременно ще произведе сѫщитѣ резултати и ще принесе сѫщитѣ благи плодове: на миръ, благоденствие, успѣхъ и духовно просвѣщение и въздигание.

Подъ такива условия, животътъ ни ще развие онѣзи благородни чувства и качества, въ които добродѣтельта и истината, ще се отражаватъ като въ огледало.

Духътъ ни, тогава ще има такава съвършенна среда, като свѣтлообразнийтъ етеръ, която ще ни открива посрѣдствомъ своитѣ вълнения, хубостьта и величието, на една жива вселенна, която се простира прѣдъ ума ни;

Единъ мировъ свѣтъ, който е пъленъ съ биението пулса на вѣчния животъ, въ когото се въздигаме, и постоянно оживотворяваме.

Отъ фактитѣ на рѫка, длъжни сме да приемемъ по начало истината, че науката и въспитанието сѫ два отъ необходимитѣ елементи за сближаванието и развиванието на народитѣ и обществата. Посрѣдствомъ тѣхъ трѣбва да очакваме своето освобождение; отъ мрака на невѣжеството и отъ робството на природнийтъ грѣхъ, вроденото себелюбие, което е всяло всичкитѣ злини и нещастия въ този земенъ животъ.

Този порокъ, спорѣдъ Дарвиновата теория. „Еволюция,“ е останалъ отъ грубото естество на человѣка, когато той е минавалъ прѣзъ епохата на своето физиологическо и физическо развитие. Когато борбата за себесъхранение и борбата за животъ, сѫ били на върха на своята епогея, когато всичкитѣ други человѣчески благородни качества и способности сѫ били дълбоко заровени и занемарени подъ игото на тая владѣйюща сила. Че въ това показание има истина, не иска и доказателство. Не трѣбва да ходимъ твърдѣ надалечь за да се убѣдимъ въ истиностьта на тази мисъль. Въ нашето естество още тлѣѭтъ: Хитростьта на лисицата, лукаветвото на змията, ненаситностьта на акулата, свирѣпостьта на тигъра и звѣрството на горилата. То е взело хиляди години на человѣческийтъ духъ и умъ, само да се извлекѫтъ отъ подъ това бреме. Колко хиляди и милиони невинни жертви сѫ се изисквали да се прѣнесѫтъ, докато человѣкъ се доведе до онова по пълно съзнание на своето битие, че той има по свята длъжностъ да върши въ този свѣтъ, че не се е родилъ само за да яде, пие и умира като животно, но да се усъвършенствува и заякчава съ сила и мощь, и посрѣдствомъ силата на разума въ идеята на миро-създанието, а посрѣдствомъ своя умъ сроденъ съ душата да се възвиси до понятието на нравственния свѣтъ. И да влези въ духовното мирообразование, гдѣто истината и любовьта вѣчно вълнуватъ и движѫтъ душата къмъ не ислѣдимитѣ области на живота въ вселенната.

Но тукъ може да се подигне друго едно възражение, отъ нѣкой други мислители. — Възможно е казваме. Тѣ ще ни кажѫтъ слѣдующето: Добрѣ, като учите, че науката и въспитанието сѫ единственнитѣ срѣдства за въ бѫдѫще, отъ които человѣчеството трѣбва да очаква своето спасение, тогава гдѣ оставяте вѣрата въ Бога и Религията, които прѣзъ толкова хиляди години сѫ водили человѣческийтъ родъ, и постоянно сѫ го учили въ испълнението своята длъжность къмъ Бога и къмъ свойтъ ближенъ?

На това питание ще отговориме направо. Истината ще си е истина прѣзъ всичкитѣ вѣкове. Тя ще има сѫщото влияние и сила въ душата ни, когато и да е, и кадѣто и да е, подъ какъвто видъ, форма и образъ и да ни се прѣдстави. Стига само, видътъ, формата и образа, да сѫ дѣйствителни прѣдставители, и сѫщински въплощения на висшето добро.

Религията ще си стои тамъ, гдѣто си е била. А за въ бѫдѫще, ако иска да има почить и влияние, тя е длъжна да промѣни своето настоящо наклонение. Има нужда да се съобрази съ научнитѣ истини, и да напусне старитѣ си нрави и обичаи, които по неведение е допуснала за свой частенъ интересъ, а не божий. Необходимо е да почне да учи истината, безъ никоя прѣправка. Истината, която просвѣщава и е съгласна съ цѣлостьта на живота и разума, Живата истина, която облагородява и възвишава человѣческата душа въ добродѣтель.

Онази религия, която е образъ и прѣдставитель на живущия Богъ Ехова, ще си държи сѫщото мѣсто въ душата, което е имала отъ начало и до сега. Но при всичко това, не трѣбва да хранимъ лъжливата мисъль, както Израилскитѣ Фарисеи и Садукеи, които казвахѫ: „Отца имаме Авраама.“ „И рече имъ“ Иоанъ: „Сторѣте прочее плодове достойни.“ ,И не мислѣте да се оправдавате.“ „И тъй казвамъ ви, всѣко дърво, което неправи добъръ плодъ отсича се и въ огънь се хвърля.“

Този законъ е истинско мѣрило. Всѣко учение, всѣка система, всѣко устройство и постановление, които нѣматъ за върховна цѣль подобрението на духовния ни животъ, ще изчезнѫтъ прѣдъ сѫда на разума, както слама въ огъня.

Важно е да правимъ разлика помежду понятията за вѣра и религия.

Вѣрата е духовна способность, една отъ силитѣ на ума, която играе важна роль въ цѣлия животъ на человѣка, когато напротивъ, религията е душевно произведение, произтекающе отъ извѣстно настроение на душата, къмъ извѣстенъ прѣдметъ, отъ когото се прѣдполага да зависи нейния вѫтрѣшенъ миръ. Това религиозно произведение може да се мѣни, въ видъ, образъ и степенъ, спорѣдъ вѫтрѣшното ни умственно и духовно развитие и образование.

Отъ тази естественна причина произлиза разницата, че това което е религиозно за едного, е съвсѣмъ ирелигиозно за другиго. Единъ примѣръ.— Непогрѣшимостьта на папата, което е религиозно за католика, е до висша степень ирелигиозно за православния и протестанина. Навѣрно, това се потвърждава и отъ постояннитѣ стълкновения на самитѣ религиозни системи една съ друга. Разбира се, че всичко това проистича отъ разликата на убежденията у различнитѣ умове, които различно съ настроени и расположени. Това обстоятелство ни навожда къмъ дѣйствителната истина, да заключи ме, че единъ и сѫщъ прѣдметь може да се разглежда отъ различни точки и положения, които по естеството сѫ свързани съ интереси, които нѣматъ нищо общо съ самата сѫщность или субетанция на прѣдмета. Обаче тия частни интереси упражняватъ голѣмо влияние върху душевното ни настроение, и много пѫти ни заблуждаватъ и отклоняватъ отъ пѫтя на духовното ни просвѣщение. Тогава става необходима нужда отъ наша страна, да испитваме всѣко религиозно произведение, дали има сольта на истината, или не. И щомъ, като намѣриме, че му липсува тази соль, то е наша свята длъжность да го туримъ на страна, като человѣческо заблуждение, истинската религия, трѣбва да очисти себе си отъ всичкитѣ си дрипели и парцали, които врѣмето въ миналото и ги е окачило по частни человѣчески съображения. Въ свѣта нѣма вѣчни форми. Всичко се мѣни, съблича и прѣблича спорѣдъ вѫтрѣшнитѣ си естественни нужди. Всичко расте и се развива съобразно съ онзи вѣченъ законъ на живота, който мѣни и прѣобразява всички нѣща въ природата, съгласно съ общата дѣятелность.

Нашия духовенъ характеръ се създава отъ истината и добродѣтельта, а не отъ лъжата и самооболщението. Не е какво мисли человѣкъ за себе си, но какъвъ е на дѣло. Като общо правило человѣцитѣ иматъ високи понятия за своето „его,“ но врѣмето ще прѣсѣй всички единъ по единъ, и ще произнесе .своята прѣсѫда за, или противъ. Ний сме създадени да мислиме и да. правиме изборъ помежду нѣщата и да слѣдваме пѫтя на здравото учение, а не да приемаме всичко за непогрѣшима истина, като да е излѣзла направо отъ Божиитѣ уста. Безъ всѣко сѫмнение, Богъ говори истината, ала человѣкъ по причина на своето паднало естество иде му отъ рѫки да говори и двѣтѣ. Тукъ именно лѣжи една отъ опасноститѣ за успѣха на истинската религия.

Обаче това не е така съ вѣрата. Тази сила да душата посрѣдствомъ, която человѣкътъ отъ самото начало на своето възраждание, е почналь да пита е любовь къмъ онова невидимо сѫщество, създателя и подкрепителя на всичкий мировий свѣтъ; тази вѣра е вършела велики дѣла и добродѣтели. Тя е въодушевлявала неговата душа; съ мисли свѣти, съ мисли велики, съ идеи възвишени, за доброто, за хубавото, за истинското. Тази вѣра и днесъ е, самиятъ мощенъ двигатель, и въ науката и въспитанието. Тя е силата на любовьта къмъ знанието на истината, която ни принуждава да се стремиме да дириме и испитваме всичко. Каква самоотверженость е почнала да се развива днесъ въ душата на человѣчеството. Какви жертви се правѭтъ отъ всички благородни хора, само да ни се даде случай да видимъ лицето на онази дѣятелность, която лѣжи скрита въ дълбочинитѣ на природата, и каква радость ще испълни душата и ума ни, когато само сполучимъ да надникнемъ въ домътъ ѝ? Да, велика и блага истина, свѣтлина на живота ни, която побужда и въодушевлява ума ни и душата ни къмъ велики подвизи и стрѣмления.

Ний сме говорили вече доволно върху общия характеръ на прѣдмета. Обаче да бѫдемъ по ясни и вразумителни, въ по нататъшното третирание и разглеждание на тази тема, нека подигнемъ единъ важенъ въпросъ: Що е наука? и що е въспитание?
Този въпросъ е жизненъ; трѣбва да му се даде, какво годѣ мѣсто. Въ сѫщность, въпросътъ прѣдставлява два процесса на двояка дѣятелность; вѫтрѣ въ умственното и душевно мирообразование на человѣка. Тѣ изявяватъ характера на неговото сложно естество, което е заставено отъ върховнитѣ природни закони да дѣйствува и работи за подържание устройството и порядъка на вѫтрѣшния си свѣтъ. Мислитѣ и желанията по сѫщитѣ начала, както и въ физическия свѣтъ, се стрѣмѭтъ къмъ центъра на теготението т. е. къмъ началото на нѣщата. Това стрѣмление на мислитѣ и желанията, по сѫщия законъ, както и въ веществения свѣтъ, произвожда дѣятелность. която се отбѣлѣзва съ постоянни акции и реакции отъ едно състояние въ друго, които сѫ причината за постояннитѣ промѣнения на умственната и душевна дѣятелность. Достойнството и качеството на тия вѫтрѣшни влияния, създаватъ почвата за нашето здравословно развитие. Ако нашитѣ мисли и желания се побуждатъ отъ истински начала и се привличатъ отъ висши цѣли, то и слѣдствията отъ тази дѣятелность ще бѫде благотворителна за ума и душата. Ако не това, то противното ще послѣдва.

Вѫтрѣшната сила въ живота има за цѣль: урежданието на мислитѣ и желанията въ естеството на душата, и нейното правилно и истинско запознавание, съ нѣщата, прѣдметитѣ и силитѣ въ природата. Отъ това правилно разбирание зависи истинското ни просвѣщение.

Науката въ този случай е резултатъ отъ мислението и наблюдението на ума върху явлението на природата; а въспитанието е резултатъ отъ знанието и прилаганието на духовнитѣ естественни закони въ душевнийтъ ни животъ. Въспитанието е необходимо, за истинското знание и истинскийтъ успѣхъ. То е тъй нуждно, както — здравото тѣло за здравия умъ.

Образованието въ най широката си смисъль, не е нищо друго, освѣнъ, процесъ на въплотявание, благородни мисли и добри желания въ. живота на человѣка. Отъ това можемъ да сѫдимъ, че колкото повече такива елементи притѣжава единъ народъ, толкова той е по-образованъ и развитъ духовно; и колкото по малко има, толкова по долу стои въ ляствицата на своето духовно възраждиние.

Прѣдметътъ — по естество има двоякъ характеръ: външенъ и вѫтрѣшенъ. Външнийтъ характеръ съставлява физико-физиологическата страна, на умственния животъ; а вѫтрѣшния характеръ съставлява Биолого- Психическата страна на умственно-душевния животъ.

За сега нека разгледаме само външния характеръ на прѣдмета: що е наука? гдѣ е полето и областьта на нейната дѣятелность? каква е задачата ѝ за живота?

Нека хвърлимъ тогава единъ кратъкъ погледъ върху този въпросъ, съ важнитѣ му пунктове и точки.

Тогава, що е наука? — Подь думата наука се разбира, обикновенно знание, знание на принципи или начала и причини; потвърдѣни истини и фактове. „Наука,“ казва Сѫръ У. Хамилтонъ (Sir W. Hamilton) „Похвала же на познания, имейки въ видъ на образъ, характера на логическа съвършенность, и въ видъ на прѣдметъ характера на сѫщинска истина.“ Въобще думата наука се употрѣбява да означи познания, които съ били придобити отъ дълго наблюдение и систематически наредени въ съгласие съ общитѣ закони на естеството, и направени достѫпни за всѣкиго; а особенно такива познания, които се отнасѭтъ до физическия свѣтъ; неговитѣ феномени, природа, съставъ и силитѣ на веществото му, и качествата и функциитѣ на живущитѣ клѣточни тижюси или тъкани. Думата наука се употрѣбява и въ по тѣсна смисъль да означава, кой и да е клонъ отъ науката, като отдѣлно поле за ислѣдвание, или прѣдметъ за изучавание, като напр: Науката на Астрономията, Химията, Геологията, Медицината и пр. Старитѣ гърци сѫ считали седемъ науки: Граматиката, Риториката, Музиката, Логиката, Аритметиката, Геометрията и Астрономията.

На тѣхъ не сѫ биле познати още отрастъцитѣ на модернитѣ естественни науки. Обаче, отъ тѣхно врѣме до сега, голѣми промѣнения и прѣобразования сѫ станали въ умственния и духовенъ животъ на человѣка.

Науката съ почванието на новата христианска епоха, е направила гигански крачки както въ полето на Физиката, Химията, Геологията, Астрономията; тъй сѫщо и въ областьта на Физиологията, Биологията, Анатомията, Психологията и Френологията.

Тя ни е открила неисчерпаемитѣ богатства на природата, отъ които вече се ползуваме. Знанието е дало ключа на ума, съ който да отваря различнитѣ стаи на това природно съкровище, въ което сѫ помѣстени всичкитѣ провизии, приготвени за всевъзможнитѣ нужди на человѣческия животъ.

Науката е станала днесъ мощенъ двигатель и спомагателна жизненна сила за напрѣдъка и просвѣщението. Тя е станала вече преимущество и привелегия на всички, които ѭ любѭтъ.

Този потикъ на человѣческия духъ е спомогналъ на образованието да стане общо, а съ това наедно да тури край на грубото невѣжество. Ний сме почнали да гледаме умственно на свѣта съ друго око. — Езика на природата ни е станалъ по-общо понятенъ.

Науката вече отъ всѣкадѣ ни е озарила съ своята небесна свѣтлина. Физиката ние запознала, съ законитѣ и силитѣ на физическия свѣтъ, Химията, съ съставътъ и елементитѣ на вещѣството, Геологията, съ миналото на земята, Астрономията, съ небеснитѣ тѣла и устройство на вселенната. Когато на другата страна, Физиологията ни е запознала, съ органитѣ и функциитѣ на человѣческото тѣло, Биологията съ началото на органическийтъ му животъ, Анатомия съ устройството на тѣлото, Психологията съ относителното естество на душата, Френологията, съ способностьта на ума и характера на человѣка.

Человѣческийтъ мозъкъ не се вече сматря, като едно просто оръдие, което умътъ употрѣбява за каквото му скимне, но, че е сѣдалище на всичкитѣ душевни дарби и способности. Той е столицата, въ която засѣдаватъ всичкитѣ прѣдставители на душата, подъ прѣдсѣдателството. на ума, който е главнийтъ водитель на общитѣ дѣла. Дущата по всѣка вѣроятность, трѣбва да е облообразно кълбо отъ психическо жизненна сила, която приема своитѣ впечатления отъ всѣка часть на своята безкрайно чувствителна повърхность, отъ която зависѭтъ мислитѣ до голѣма степень. Когато ума се прѣдставя да завзема мѣстото на една жизнено магнитна игляна тръбица, на която върхътъ се движи и привлича съ неописуема бързина, къмъ всѣка точка на тази душевна вѫтрѣшность, къмъ която различнитѣ впечатления и двигателни мисли се докосватъ. По този начинъ вѫтрѣшнитѣ и външни дѣйствия ту се приематъ, ту се прѣдаватъ отъ единъ центъръ въ другъ. Отъ една область на мировий свѣтъ къмъ друга.

Има нѣщо чудно дѣйствително въ природата. Този свѣтъ, когото гледаме и осѣщаме; науката ни казва, че е направенъ отъ малки кирпичи наречени — атоми. Тѣ сѫ толкова малки, щото едвамъ ли можемъ да си съставимъ какво годѣ понятие за тѣхното сѫществувание. Казвани се, че въ главата на една металическа игла, която има два милиметра въ диаметъра си, съдържа толкова много отъ тия малки частици, наречени — атоми, щото ако се заловѣхме да ги прѣброимъ, и ако отдѣляхме, всѣка секунда по хиляда милиона, то щѣше да ни вземе не по малко отъ двѣсте и петдесетъ хиляди години до като ги изброимъ.

Прѣдставѣте си сега, каква трѣбва да е онази велика сила, която е произвела, събрала и свързала всички тия дребни частици въ едно, и е образувала съ тѣхъ хиляди и милиони свѣтове, които е пуснала изъ пространството да се движътъ съ неописуема бързина около опрѣдѣлени центрове на тѣжестьта, не само това, а и да почне още да ги населява съ живущи и разумни твари, които да се интересуватъ въ нейнитѣ работи, а при това и да се стараѭтъ по всѣкой начинъ да отгадаѭтъ нейната цѣль и намѣрение. Чудно е това? действително !

Закона, който е събудилъ и накаралъ человѣка да се подвизава и стрѣми въ пѫтя на образованието е самата необходима нужда на неговъ духъ, която произлиза отъ дѣйствията на върховнитѣ жизненни закони на природата.

Человѣкъ е заставенъ да се стрѣми къмъ усъвършенствувание, чрѣзъ постояненъ трудъ. Това може ли да бѫде другояче? Кой би работилъ тогава, и кой би се трудилъ, ако да не ни заставляваше гладътъ, тази вопиюща нужда на нашия органически животъ? Никой! И кой би си болилъ главата да мисли, и кой би се луталъ да вниква въ бѫдѫщето, ако да не ни заставлявахъ различни сили и всевъзможни явления и събития, които проистичатъ отъ единъ свѣтъ, който стои много по горѣ въ своитѣ дѣйствия отъ колкото природния? Никой! И кой би желалъ да се облече въ по-висшия духовенъ животъ, ако да не сѫществувахѫ онѣзи дълбоки подбудителни желания въ душата да люби подобнитѣ си? Никой! То е великата нужда на умственния и духовенъ животъ, които сѫ заставили человѣческия духъ да излезе вънъ отъ ограничената си животинска чурупка и да се залови да мисли и разсѫждава за бѫдѫщето.

Негова троеличень животъ го е подбудилъ да се развива въ три противоположни направления. Той почва съ природний животъ, като основа, съгражда и развива умствения, като среда и пробужда духовния, като върхъ надъ всичко въ своята душа.

Отъ този първоначаленъ потикъ на съзерцанието, колкото и малко да е било отъ първомъ, и колкото малко да се е осѣщало отъ человѣчеството; то е послужило да се положи основата за нашия разуменъ животъ. Отъ това първо начало на знанието вѫтрѣ въ духа на человѣка, се е развила днешната културна, христианска цивилизация, която се е подигнала върху пепельта на много други, които сѫ погинали и раскопали прѣди нея. Тѣ сѫ погинали, понеже не сѫ съдържали всичкитѣ нужни добродѣтели, които съставляватъ, главната необходима храна за подържанието на духовния животъ на человѣка. Добрата храна е необходимия елементъ за подържанието на какъвто и да е жизненъ организмъ. Безъ това ѝ качество, тя произвожда въ физическия органически свѣтъ мършевостъ, въ умствения заблуждения и мракъ, въ духовния, — развратъ и нравственъ отпадъкъ на человѣческитѣ общества. Не трѣбва да се мамимъ; общитѣ закони на природата сѫ еднакви на всѣкѫдѣ и въ всѣка область на мировий свѣтъ.

Самата дума развитие и просвѣщение подразумѣва общо стрѣмление на цѣлийтъ духовенъ животъ къмъ съвършенството на доброто.

Себепожертвувающийтъ духъ на науката, отъ всѣкадѣ иде да поднесе своитѣ услуги на человѣчеството, и да му помогне въ трудния подвигъ, който има още да извърши, прѣди идванието на „истинското царство на мира.“ Или: както Христосъ го нарича: „Царството Божие“ което е вѫтрѣ въ нази и което ще дойде въ своята сила, само когато ний бѫдемъ добрѣ приготвени да го приемемъ.

Това царство прѣдполага промитанието на всичко зло и въвежданието на единь новъ порядъкъ, който ще бѫде вѣченъ.

Но прѣди това врѣме, человѣчеството трѣбва да въстържествува надъ природния свѣтъ, силата на духа трѣбва да го подигне и освободи отъ материалното и приврѣменното, което така силно още го държи привързано до лицето на земята, като нѣкой пълзящъ червей, който едвамъ е излязалъ отъ дупката на подземието си. Разбира се, че въ такова положение и състояние не може да сѫществува никакво щастие или блаженство.

Но да. се повърнимъ на въпроса си. „Истината е крѫгъ,“ казва проф. Бородинъ. „А знанието много-ѫгълникъ вписанъ въ този крѫгъ. Всѣка година всѣкой день ний умножаваме странитѣ на този много-ѫгълникъ, и се приближава къмъ крѫгътъ, ний можемъ да го достигнемъ, само когато допустнемъ условия сир. вѣчностьта. Значили тогава че не трѣбва да се интересувами отъ науката? Разбира се че не. Винѫги е далечь отъ истината, този който упорно се отвръщава отъ нея.“

Нѣма тогава защо да се боимъ, че ще дойде единъ день когато ще кажемъ нѣма вече що да учимъ. Въ вселенната сѫществуватъ вѣчни условия за усъвършенствувание умственитѣ и душевни сили. Каква ли не удивителна сцена не би се открила прѣдъ нашитѣ умове, само ако да можеше да се подигне завѣсата, която ни отдѣля отъ по напрѣдналитѣ сѫщества въ мѫдрость, знание и добродѣтель въ този вѣченъ домъ?

,Ако си въобразимъ‘ ,казва Сѫръ Хаммондъ,‘, ,че Божието зрение или наука, прѣди създанието да се е распростирало до всичкитѣ и всѣка часть на свѣта виждающецъ всѣкое нѣщо както си е, неговото съзерцание или знание отъ всичката вѣчность не полага никаква необходимость на кое да е нѣщо да се збѫдва. ‘

Ако и науката сама по себе си да не може да измѣни порядъка въ природата, което напълно признаваме; тя поне има сила и влияние да ни убѣди да живѣемъ съобразно съ този порядъкъ, тъй като нашия успѣхъ зависи отъ съобразяванието съ законитѣ на висшата природа, които ни диктуватъ истинскитѣ условия за нашия животъ.

И това е именно едничкото нѣщо, къмъ което духътъ ни постоянно се стѣрми, да се научи какъ да живѣе, да живѣе въ пълната смисъль на своето естество.

Науката обаче въ най дълбока смисълъ е характеръ отъ присѫщественно качество на духа въ человѣка, стрѣмяще се по вѫтрѣшенъ законъ да усвои пѫтекитѣ на истината и да схване законитѣ на природата, за да има сила да подвѣде енергията ѝ, да положи здрава основа за своето сѫществувание, развитие усъвършенствувание въ доброто и хубавото най възвишения идеалъ на разума.

Сега нека разгледаме и втората точка на кратко: Гдѣ е полето и областьта на науката?

Този е единъ споренъ въпросъ, помежду философите има различни взглядове. Обаче въ интереса на истината, ний сме задължени да гледаме направо на прѣдмета бѣзъ всѣко пристрастие.

Настоящия порядъкъ въ вседенната се управлява отъ три главни и основни закони.Тѣ сѫ: Закона на Тѣготѣнието, Мисъльта, и Биосъ.

Закона на тѣготението подразумява Материята; Мисъльта подразумява Ума, Биосъ подразумѣва Душата. Тия основни закони управляватъ разни области на великия Мировъ Свѣтъ, отличающи се по степеньта и качеството на естеството си.

Законътъ на Мисъльта владичествува въ умствения свѣтъ, сѣдалището на мислитѣ, дарбитѣ способноститѣ силитѣ на ума. Царството на този законъ е безпредѣлно, то се простира по всичкитѣ свѣтове и вселенни, гдѣто сѫществуватъ различни сѫщества. Този законъ е основата на всѣка разумна самостоятелность. Основнитѣ му начала сѫ еднакви на всѣкадѣ безъ разлика. По всѣка вѣроятность, тѣ се различаватъ по видъ и степень, но не и въ сѫщность. Тъй на пр. понятията: че цѣлото е равно на своитѣ части, че правата линия е най-късото растояние помежду двѣ точки, че двѣ линии равни на една трета, сѫ равни и помежду си че вѫтрѣшнитѣ ѫгли на единъ триѫгълникъ сѫ равни на два прави; че точкитѣ които сътавляватъ крѫгъ сѫ равно отдалечени или отстоятъ на еднакво растояние отъ центъра. Тѣзи математически аксиоми немогѫтъ да се разбиратъ другояче, освѣнъ както си сѫ по естество внушавани въ нашитѣ умове.

Понятията за добро или зло не могѫтъ да бѫдѫтъ разбирани по другъ противоположенъ начинъ, освѣнъ както сѫ диктувани отъ върховния Законъ. Онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освѣнъ като прѣстъпникъ

Прѣмѣстени въ коя и да е часть на вселенната, нашия характеръ ще се мѣри и оцѣнява отъ всички разумни сѫщества съ единъ и сѫщъ критериумъ т. е съ мѣрилото на истината. Злото у кое и да е духовно сѫщество не може да се сматре за добро, понеже всѣко едно отъ тѣхъ има свое естество придружени съ качество, които го характеризиратъ като такова.

Законътъ на Биосъ парува въ духовния свѣтъ. изворътъ на живота, жизненостьта, чуствителностьта. чувствата усѣщанията. желанията и вълненията на душата и силата на волята ѝ, да въсприема и усвоява това, което е диктувано отъ вѫтрѣшнитѣ мотиви.

Отъ основитѣ на този законъ произлиза всичката органическа дѣятелность тъй сѫщо и сѫщинскитѣ понятия за идеята на доброто и злото, за правдата и неправдата, за любовьта и ненавистьта. Въ границитѣ му се почва нравственната свобода на избора, въ която се опитва всѣка духовна дѣятелность отъ какво естество е, и какви качества притѣжава. Тукъ всѣко разумно нравственно сѫщество по своятъ изборъ рѣшава свободно да си посвѣти своя животъ въ слугуванието на едни или други начала, въ които се възнаграждава или пъкъ се осѫжда.— Този духовенъ законъ е едничкийтъ, който населява всичкитѣ приготвени свѣтове и вселенни съ живи органически сѫщества. Той е, който прѣобраща енергията въ вселенната да служи на душата за нейното въздигание. Той е който сипи благословение въ всѣко направление, който пѫлни сърдцата на всички живи съ вѣра и любовь, съ миръ и радость. Биосъ е вѣчната основа първия и послѣдния въ всичко.

Третия законъ на тѣготението господарува върху физическата вселенна, домътъ на всички живи органически сѫщества. Границитѣ на този законъ сѫ самата безпрѣдѣлность на вѣчностьта.

Отъ гдѣ почва и кѫдѣ свършва ний не знаемъ. Но нека се потрудиме да си съставимъ едно какво годѣ повърхностно понятие за обширното му владение.

„Като приемеме казва Астронома Елардъ Горъ (Ellard Gore). „Че растоянието на най отдалечената звѣзда видима съ нашитѣ най голѣми телескопи да е 2,300 пѫти растоянието на Алфа Сентори (a Centuri) (съотвѣтствующе на растоянието на една звѣзда отъ около седемнадесетата величина).

Ний имаме тогава диаметъра на нашата звѣздна система — Видимата вселена 4,600 пѫти растояние на най ближната неподвижна звѣзда. Сега растоянието на Алфа Сентори отъ слънцето е около 4,500 пѫти диаметъра на Нептуновата орбита. Слѣдователно ако ний прѣдположимъ, че растоянието на най ближната външна вселенна носи сѫщото отношение къмъ диаметъра на нашата звѣздна система, както растоянието помежду Алфа Сентори и слънцето се отнася къмъ диаметъра на слънчевата система. Ний имаме тогава слѣдующата пропорция:

Диаметъра на Слънчевата Система:
Растоянието помежду Слънчевитѣ Системи:
Диаметъра на звѣзнитѣ Вселенни:
Растоянието помежду Величинитѣ, или:

1: 4,500 :: 4,600 X 4,500: Растоянието на най ближната външна вселенна е равно на 93,150,000,000 пѫти диаметъра на слънчевата система, който умноженъ съ 5, 584 000,000=520,149,600,000,000,000,000 м. Едно число равно на: петстотинъ и двайсеть трилиона и сто и четиредесѣтъ и деветъ хиляди и шестотинъ билиона мили. „Едно растояние, което свѣтлината съ своята удивителна скорость отъ 186,300 мили въ секунда ще ѝ вземе близо 90,000,000 милиона години да го прѣпѫтува.“

Нашата видима вселенна се състои повече, отъ сто милиона слънца, които иматъ единъ общъ центъръ на тѣжестьта. Притѣгателната сила на това средоточие се прѣдполага да е повече отъ 78,000,000 милиона пѫти по голѣма от;ъ тази на нашето слънце, което както всички други, се покорява на силата на този монархъ, и да направи едно обращение около този центъръ ще му вземе не помалко отъ 20 милиона години. Това средоточие на тѣжестьта споредъ Астронома Максуелъ Холъ е близо до орбитата на двойната звѣзда отъ шестата величина, 65 Piscium. Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тѣжестьта въ Плиядитѣ и Персиѫсъ.

„На такова голѣмо растояние“ казва сѫщия списатель, „Една външна вселенна, ако и да е съ сѫщия диаметъръ, както нашата, щѣше почти да се изгуби и да ни сѫ прѣдстави, само като една малка межделива небула.

Тѣ всички образуватъ часть и връзка на една обширна звѣздначепка — нашата видима Вселенна, която е отдѣлена отъ всички външни галички (млѣчни пѫтища) чрѣзъ една обширна безъ звѣздна пустота, по сѫщия начинъ, както слънчевата система е отдѣлена съ праздно пространство отъ забиколяющитѣ го звѣздни сфери.

Причината за невидимостьта на външната Вселенна може ва се изясни на едно отъ тритѣ прѣдппложения.

1. Растоянието даже на най близска външна Вселена е толкова огромно, щото нейната свѣтлина не е още пристигнала. Въ съображение обаче съ голѣмата епоха на врѣмето, показана отъ Геологическата история, това прѣдположение е нѣкакъ си съмнително.

2. Отвѫдъ границитѣ на нашата видима вселенна едно „Истънявание“ на свѣтлообразния етиръ може да се приключава, като да свършва въ една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува прѣминаванието на всичката свѣтлина отъ външното пространство.

3. Въ обширното пространство, което раздѣля нашата звѣздна система отъ нейния най-ближенъ съсѣдъ, едно погасявание на свѣтлината е възможно да взема мѣсто въ етира, който по този начинъ ще дѣйствува. като едно козмическо було; и да крий за всѣкога отъ нашия погледъ всичкитѣ външни галикси. Струве е доказвалъ, че такова едно изгасявание на свѣтлината дѣйствително взема мѣсто даже вѫтрѣ въ границитѣ на нашата звѣздна система. Но всичкитѣ достѫпни свѣдения, клонѭтъ да покажътъ, че нѣма ни най-мялкия намекъ за подобно нѣщо да се случава, до тамъ до дѣто нашитѣ най-голѣми телескопи могѫтъ да проникнѫтъ въ пространството.

Обаче случая може да е съвсѣмъ другояче, когато се касае до външнитѣ системи. Свѣтлината, даже, на най близката отъ тѣхъ умаломощена чрѣзъ едно растояние отъ 20 милиона пѫти на Алфа Сентори, може съвършенно да изгасне чрѣзъ поглъщанието ѝ въ такава огромна дебелина отъ житкость, медиумъ (среда) може би не абсолютно съвършенна. „Азъ намирамъ“ казва Елардъ Горъ „че Алфа Сентори поставенъ на такова едно растояние, даже ако нѣмаше поглъщание, би се прѣобърналъ на една звѣзда отъ около тридѣсеть и шестата величина, която спорѣдъ формулата на Погона ще изисква теоретически единъ телескопъ повече отъ 24,000 крака въ диаметръ, само да зърниме тази звѣзда,“

Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допустнеме, че безбройни подобни системи сѫществуватъ въ вънкашното пространство, ако и да сме ний принудени да считаме числото на видимитѣ звѣзди точно опредѣлено, обаче числото на звѣзди и системи дѣйствително сѫществующи, но невидими на насъ, на дѣло сѫ не изчислими и безбройни. Бихме ли могли ний да вземаме крилата на единъ ангелъ и да излѣземъ вънъ отъ границитѣ на нашата ограничена вселенна, до едно растояние толкова голѣмо, щото интервала който ни отдѣля отъ най-отдалечената неподвижна звѣзда видима въ нашия най голѣмъ телескопъ, да можеше да се счита просто като една стѫпка на нашето небесно пѫтешествие? Какви ли не по нататашни създания не бихѫ се открили прѣдъ нашето удивляюще се видение.

Системи отъ по високъ порядъкъ можехѫ да се издигнатъ и откриѭтъ прѣдъ нашия погледъ. Прѣдъ тѣхъ нашитѣ видими небеса, сравнени, щѣхѫ да се покажътъ просто като едно зрънце пясъкъ при брѣга на океана. Ний можехме да пѫтуваме, милиони и милиони години, въ което и да е направление, и не бихме срещнали нищо друго, освѣнъ нови свѣтове, нови слънца, нови вселенни, които постепенно се издигатъ отъ вѣчностьта и се приближаватъ къмъ насъ, като че ли сѫ идвали нарочно да ни посрѣщнѫтъ. Какъ питаме се ний, нѣмали край, нѣмали сводъ, нѣмали небе което да ни спрѣ! за всѣкога ли ще е пространство! за всѣкогали ще бѫде пустота! Гдѣ сме тогава ний? Какъвъ пѫть сме прѣпѫтували? Да, ний сме още въ прѣдвѣрието ка вѣчностьта, на която центърътъ е на всѣкѫдѣ, а окрѫжностьта никѫдѣ.

Да, велики мисли прѣдставлява вселенната за нашето размишление. Мисли, които сѫ пълни съ значение за всѣкой умъ и духъ, които разбира. Но да се повърнемъ на прѣдмета си изново. Тия три свѣта, съ своитѣ закони, сили и субстанции съставляватъ полето и областьта на истинската наука.

Отъ този троенъ съставъ на цѣлия мировъ свѣтъ, тъй тѣсно свързанъ и въплотенъ въ естеството на человѣка е послужилъ да развие понятията въ самосъзнанието за материята, умъ и душата.

Въ този случай веществото прѣдставлява формата, ума, силата, душата, живота. Тѣзи понятия сѫ станали прѣдметъ на три главни школи или философски системи тъй наречени: Материалистическа, която приела материята само за сѫщественна. Идеалистическа, която приема ума само, за дѣйствителенъ. Спиритуалистическа, която приема духътъ и душата за реални.

Всѣка една отъ тѣзи школи по своя начинъ тълкува и изяснява явленията въ природата.

Науката не е отговорна за изопаченитѣ и криви тълкувания на тия философски школи. Тия три течения въ умственийтъ свѣтъ упражняватъ голѣмо влияние върху обществения животъ, Спорѣдъ прѣодоляванието на кое и да е отъ тѣзи учения, такова настроение взематъ и хората въобще.

Тѣзи влияния сѫ спорадически, проевляющи се въ извѣстни периоди на человѣческото развитие като мѣняватъ своя образъ и степень на умственна дѣятелность отъ едно състояние въ друго. Възможно е за единъ умъ да мине прѣзъ всичкитѣ.

Наклоностьта ни къмъ едно отъ тия влияния, ще зависи до голѣма степенъ отъ естеството, начина и уст ройството на нашето мисление.

По опредѣлени физиологически и френологически закони. Ако въ устройството на умственната организация прѣодолява отражателната идеална мисляща способность, то умътъ ще приеме идиализмътъ за начало. Ако пакъ въ устройството на умствената организация прѣодолява елемента на чувствующата усезающа мисляща способность, умътъ ще приеми материализма за начало.

Ако пакъ въ устройството на умственната организация, прѣодолява вѣрующата, духовито мисляща способность, то умътъ ще приеме спиритуализма за начало.

По ясно въ наученъ езикъ. Ако прѣднитѣ центрове въ мозъка сѫ повече развити отъ долнитѣ и горни, то умътъ ще клони къмъ идеализма. Ако пъкъ долнитѣ очни сѫ повече развити отъ горнитѣ и прѣднитѣ, то умътъ ще клони къмъ материализма. Ако пъкъ горнитѣ корони сѫ повече развити отъ долнитѣ очни и прѣднитѣ челни, то умътъ ще клони къмъ спиритуализма (духовния свѣтъ).

Науката ни е указала вече, че каквото и направление е да вземаме, животътъ ни ще се опрѣдѣли отъ общи и неизмѣняеми закони. Противъ остена на сѫдбата никой неможе да рита, който иска да избѣгне нещастията въ свѣта, трѣбва да се съобразява съ законитѣ на духовния си животъ, който лѣжи по дълбоко отъ коя и да е друга дѣятелность. И единственното спасение за кого и да е отъ безаконието на този свѣтъ е вѫтрѣ въ дома на този животъ, който дава свобода и самостоятелность въ достойнството на характера. Но за да се избавимъ отъ недоразуменията и съмненията, които се подигатъ почти на всѣка стѫпка въ полето на образуванието; и за да можемъ да распознаваме кои нѣща съдържатъ научни истини и кои не: Ний трѣбва да се рѫководимъ отъ слѣдующето правило, което науката е положила за основа. Нека приведемъ думитѣ на Английский ученъ мѫжъ покойния професоръ Хѫкслей (Xuxly) „Има една пѫтека, която води до истината тъй увѣрено, щото кой и да е, който ѭ слѣдва трѣбва непременно да пристигне предѣлътъ, или точката на цѣльта безъ разлика, да ли неговитѣ способности сѫ голѣми или малки, а затова има едно общо водяще правило, чрѣзъ което единъ человѣкъ може всѣкога да намѣри тази пѫтека да се пази отъ заблуждения и да се отстранява отъ тѣхъ.“
Това златно правило гласи така.
„Не давай неограничено съгласие на никакви предложения освѣнъ за тѣзи, на които истината е тъй явна и ясна щото само тѣ сѫ вънъ отъ всѣкое съмнение и подозрение.“

Чрѣзъ произнасянието на тази първа заповѣдъ на науката, съмнението се е напълно посвѣтило ней. Тя го е прѣнесла отъ сѣдалището на покаянието, гдѣто е било за дълго врѣме осѫдено и турено помежду ужаснитѣ грѣхове. Сега тя го е поставила на първо мѣсто помежду първоначалнитѣ задължения, които му сѫ прѣписани и назначени отъ научната съвѣсть: Прочее ний трѣбва да помнимъ, че това съмнение, което науката е така подчинила и употрѣбила ней, е, това съмнение, което Гете нарича наученъ скептисизмъ, на когото цѣлото старание е да побѣди себе си. А не, онзи родъ невѣрие, което е родено отъ тѫпо-умие и невѣжество, на което стрѣмлението е само да сѫществува и да извинява себе си за своята лѣность и равнодушие.

Задачата на науката, както сме загатнали това и по-прѣди, е, да достави прави сѫждения и истински мировъзрения за всецѣлийть животъ, който е въплотенъ въ цѣлото миросъздание. Нашия умъ се нуждае отъ подобни идеали, които да му дадътъ нова сила да рѫководи живота ни въ пѫтя на просвѣщението.

[hristo]

От книгата "Науката и възпитанието"
Издание 1896, Варна
Фототипно издание на издателство "Урания"
Книгата за теглене на PDF
Съдържание
 

НАУКАТА И ВЪЗПИТАНИЕТО

НАЧАЛАТА НА ЧЕЛОВЕЧЕСКИЙ ЖИВОТ

Част 2

Двата велики закона на развитието

Въ природата има едно общо стрѣмление, единъ общъ планъ и една обща цѣль. По тия три характера природата се проявлява, като единство на едно цѣло — Едно цѣло, на което всичкитѣ части се намиратъ въ взаимни отношения свързани и съединени по единъ най близко сродственъ начинъ.

За нашето наблюдение, остава най висшата работа да прослѣди тази интимна связь, това тѣсно сродство, тъй дълбоко и широко прѣобладающе помежду всичкитѣ части на природата. А за разума ни прѣдлѣжи великата задача, въ която да разбере, да проумѣе и схване значението на законитѣ и силитѣ образуюищ тази пълна хармония на единство въ системата ѝ. Освѣнъ това да ни запознае, научи и освѣтли съ положителни фактове за абсолютното имъ отношение спрѣмо насъ разумнитѣ сѫщества, а при това и нашата длъжность и абсолютно задължение наложено намъ и на всички други твари отъ самата необходимость на естеството на тия закони на върховната природа, която е неизмѣняема въ сѫщностьта на своитѣ дѣйствия.

Тия закони и сили, съ условията • които съдържатъ у своето естество, сѫ тъй да се каже: „краеѫгълнийтъ и основенъ камакъ, „върху който е положенъ животътъ.“ Тукъ въ недрата на тия условия, душата придобива онази тайнственна способноеть, съ помоща на която почва да съзижда своето жилище, „организма,“ посрѣдствомъ който почва да проявлява своитѣ скрити сили и способности въ развивание и усъвършенствувание на естеството си, което има необходима нужда да се подготвя за по-висока дѣятелность, за по-свѣта длъжность на своето бѫдѫще призвание.

Тукъ върху тази здрава основа ума безопасно може да полага своето положително знание за истината, която е единственната сѫщественна храна за подържанието на неговото сѫществувание.

Върху тази сѫща основа, разума придобива силата да подига стенитѣ на великийтъ „храмъ на въспитанието.“ Този въспитателенъ „домъ“ сѫ съзижда отъ духа на истината, който вече дѣйствува въ душата на человѣчеството за благото на чадата му.

Подъ неговътъ покривъ, ний трѣбва всички да се въспитаме, въ три главни и основни начала: Въ пѫтя на самата дѣйствителна истина, въ пѫтя на самата дѣйствителна добродѣтель и въ пѫтя на самата дѣйствителна любовь. Отъ подъ неговътъ покривъ, ний всички трѣбва да излеземъ благородни съграждане на бѫдѫщето царство.

Това царство не е далечь, но е близо; то е вече въ свѣта, работи силно, пѫтьтъ му се, гради, и рано или късно то ще бѫде помежду насъ. Славата на всички други царства ще падне прѣдъ неговътъ кракъ.

Това царство е: царство на истинския духъ, — царството на правдата. Въ това царство человѣкъ ще се подигне по горѣ отъ грубия духъ на природнийтъ свѣтъ; и ще съзнае, че той не е роденъ да бѫде робъ, но свободенъ; не да вѣрва слѣпо, но разумно; не да се управлява отъ невѣжеството на страститѣ, но отъ духътъ на знанието, който ще му донесе мирътъ и благоденствието.

Тази велика мисъль, е вече дѫлбоко проникнала человѣческата душа. И ний съ бържи крачки се движимъ, съ необорима сила, да вдезнемъ въ този „новъ животъ,“ въ тази пълна свобода: гдѣто любовьта ще ни бѫде общъ законъ.

Но нека да не даваме поводъ да се мисли, че само мечтитѣ сѫ достатъчни. Не! При това, трѣбва да сме и дѣйци. Да дѣйци! Това е необходимо условие за всѣкиго. Понеже, да се постигне, какво годѣ промѣнение и прѣобразование у нашийтъ собственъ животъ, като человѣци: Изискватъ се условия, изискватъ се старания, изискватъ се стрѣмления. Стрѣмления съ опрѣдѣлено направление основани на истински научни начала.

Обаче да се създадѫтъ условията, да се прѣдизвикватъ старанията и да се побудѭтъ стрѣмленията: необходима е сила и енергия, която да е проникната и въодушевена съ самата велика цѣль на живота. А тази благородна цѣль включава по естество: духовното просвѣщение и подобрение на членоветѣ въ обществото.

Сега за постиганието на това подобрение и просвѣщение, необходима е: първомъ добра почва, благородни срѣдства и разумни начала. Подъ тия условия, ще бѫдемъ въ състояние да положимъ истинска основа на въспитанието, а слѣдователно и бѫдѫщето си въздигание, като народъ и общество отъ общата челядъ на человѣчеството.

Нека се не мамимъ да мислимъ и си въображаваме, че има другъ изходенъ пѫть отъ дилемата на настоящийтъ си животъ, отъ настоящето си положение. Не! Деньтъ се познава отъ утриньта, казва народната поговорка. Колко сѫ истини тия думи! Щомъ знаемъ законитѣ, които управляватъ извѣстни събития, ний можемъ съ математическа точность да прѣдскажемъ послѣдствията на резултата. Благодарение, науката чрѣзъ своя постояненъ трудъ, е хвърлила свѣтлина върху този прѣдметъ, като ни е избавила отъ невѣрието и колебанието на ума ни, да мислимъ, че явленията и събитията въ природата могѫтъ да зематъ, каквото и да е направление, какъвто и да е пѫть. Обаче то е знайно, че тѣ сѫ управляватъ отъ опрѣдѣлени и постояни закони. А тия нравственни закони произвождатъ онова въ общественния животъ, което ний сѣемъ; ако добро сѣме, добъръ плодъ; ако зло сѣме, зълъ плодъ. Земята, която ражда житото, ражда тъй сѫщо и бодилитѣ и репеитѣ. Слънцето, топлината и влагата, които служѫтъ на едното, служѫтъ тъй сѫщо и на другото. Въ всѣкой случай, ний ще приемемъ, равносилното на онова, което сме дали или посѣли.

Може да се подигнатъ възражения противъ горѣ казаното, но за това, кой е кривъ? Нима, ако истината стои прѣдъ насъ, трѣбва ли да затворимъ очитѣ си противъ фактитѣ? Кой е виновника кога се исказва една истина? Събитията въ свѣта не се управляватъ отъ нашата воля, нито пъкъ цѣлий животъ се урежда и устройва спорѣдъ нашитѣ дѣтински въображения.
Въ природата има закони, и то велики, които ни каратъ съ глава и крака на напрѣдъ, безъ да се спиратъ да ни питатъ да ли тѣхнитѣ дѣйствия сѫ съгласни съ нашитѣ мисли или не. Нима за нашето идвание на тази земна повърхность, нѣкой ни е питалъ да ли е спорѣдъ угодата ни? Кой испроводи онази първоначална клѣтка, която стана виновникътъ за нашето сѫществание? То е много лѣсна работа да расправяме, какъ тази клѣтка минувала отъ едно състояние въ друго и по този начинъ образувала всичкитѣ видове и родове животни. Но що ѝ влизаше ней въ ракавътъ да прави тия еволюции? И защо?

Ако тя можеше да говори, щѣше да ни каже, че не е виновата за онова което е направила, понеже и е било абсолютна длъжность да дѣйствува по този начинъ, и че не е сторила това отъ себелюбие, но отъ любовь понеже е прѣдала своя собственъ животъ на другитѣ и тѣ да участвуватъ въ всичко, което ней било дадено отъ самия духъ на живота. „Ако вий страдате; то и азъ страдамъ,“ казва тя. „Понеже, и азъ живѣѭ въ васъ,“ „Вашата участь е, тъй сѫщо моя участъ.“ Но ний не желаемъ да страдаме, казваме. „Тъй сѫщо и азъ не желаѭ“ казва тя. Тогава що? питаме ний! „незнае,“ казва тя. — Трѣбва да се избѣгва злото въ живота.

Каквото и да мислимъ за своето сѫществувание, каквото и да си прѣдполагаме за своето „битие,“ да ли е зависяще само отъ материята, или пакъ отъ ума и душата? Практически резултатътъ на нащитѣ размишления води къмъ едно и сѫщо мѣсто. Фактътъ е, че ний се раждаме и умираме безъ да щемъ, като при това и понасяме своитѣ страдания, безъ да има нѣкой да ни помогне.

Сега въпросътъ съ насъ, не е, да ли да се раждаме! или да се не раждаме? Да ли да умираме! или да не умираме? Този въпросъ е вънъ отъ нашата областъ. Прѣдмета, както стои прѣдъ насъ е, какъ да се подобрѭтъ условията на нашия духовенъ животъ, който, нито се ражда, нито умира, но расте и се развива отъ „сила въ сила.“ Но нека се повърнемъ пакъ на прѣдмета си.

Добрата почва ще ни се даде отъ природата, щомъ почнемъ да работимъ съгласно съ нейнитѣ прѣдписания; Истинитѣ и благородни срѣдства, ще ни се укажѫтъ отъ науката, щомъ потърсимъ нейнитѣ съвѣти; Началата ще ни сѫ вдъхнѫтъ отъ въспитанието, щомъ потърсимъ помощьта му.

Истината, кога се разбере отъ ума и усвои отъ волята, става единъ отъ най сѫщественнитѣ елементи за съживлението. въздиганието и напрѣдъка, на кое и да е общество, на кой и да е народъ. Тя придобива, онова свойство вѫтрѣ у душата, което ний наричаме любовь.

Това велико качество, пробужда у нашийтъ животъ, всѣка способность въ обща дѣятелность. Ний отправяме тогава стѫпкитѣ си, къмъ онова велико стрѣмление въ живота, което науката нарича образувание, или цивилизация.

Тази истина, която е почнала да озарява народитѣ: тя ще ни отправи въ пѫтя на истинското образование. Въ този пѫть, ний ще бѫдемъ въ сила да избавимъ живота си отъ корабокрушение и съвършенно разорение. Дълго врѣме сме се скитали изъ пустинята, както Израилскийтъ народъ; врѣмето е настанало вече когато трѣбва да се заловимъ сериозно за прѣдлѣжащата работа, която ни сѫ пада като человѣци и членове отъ общата челядь на человѣчеството. Нечестието и порока, дѫлбоко сѫ спуснали корень въ наший животъ; загнѣздили сѫ се като у дома си. Обаче, ний като хора свѣстни и разумни, трѣбва да потърсимъ исходенъ пѫтъ. Необходимо е да се постараемъ да употрѣбимъ добри лѣкарства, за да можемъ поне за въ бѫдѫще да се избавимъ отъ тази болѣсть, отъ тази мания на человѣческото извратено себелюбие, другояче, нашата участь, ще бѫде подобна на участьта на единъ ,,организмъ“ хванатъ отъ проказа, на когото крайтъ е, гниение и разлагание.

Науката съ откритията си, иде да потвърди една истина, която е била занемарена въ нашийтъ умъ и не се е вземала въ съображение.

Това показание е слѣдующето: Само онзи организмъ ще приживѣе всичкитѣ кризи на живота, които се приспособлява на изискуемигѣ условия на управляющитѣ го закони и сили. Този е единъ важенъ фактъ, които трѣбва да се има прѣдъ видъ въ нашето поведение.

Това сѫ е потвърдило ясно отъ отдавна направенитѣ вече ислѣдвания на учения естествоиспитателъ Чарлсъ Дарвина (Charls Darwen) Този фактъ се подвожда, подъ тъй нареченийтъ Законъ: “ Еволюцията на органическитѣ тѣла:, (Sorvival ot the fitest) прѣживявание на най добритѣ.

Спорѣдъ условията на този жизненоорганически законъ, само онѣзи животни се спазватъ и благославятъ, на които естеството върви въ прѣмо съгласие съ законитѣ на послѣдователнитѣ стадии на развитието. А тъй, като человѣка се намира на върха на тази ляствица на това развитие; то отъ него се изисква повече отъ колкото кое и да е друго сѫщество. Законътъ е: комуто много е дадено, много ще се и изисква: комуто малко, — малко ще сѫ изисква. Отъ жабата неможе па се изисква това, което се изисква отъ человѣка. Това проистича отъ простата причина, че человѣкъ е нравственно сѫщество, съвпрѣгнато отъ висшата природа съ задължения, които проилизатъ отъ естеството на неговий духъ. Въ человѣка сѫществуватъ вече „двѣ Еволюции, „ за които ще говоримъ по послѣ.

Единъ отъ научнитѣ факти, който е хвърлилъ свѣтлина върху естеството на нѣщата, е този: че въ природата сѫществуватъ сложни и деликатни „монадически организми,“ въ естеството на които се проевляватъ и криѭтъ тайнственни способности надарени съ разсъдѫкъ. Това мислѭ не изисква никакво доказателство; защото е почти очевидна истина, която всѣкой може самъ да провѣри. Този фактъ потвърдява онази вѫтрѣшна самостоятелна дѣятелность, която е била прѣнебрегвана и малоуважавана отъ мнозина.

Тази истина подвърждава това, че природата гони една обща велика цѣль въ своитѣ дѣйствия. Важно е за насъ да се не мамимъ въ своитѣ повърхностни внушения и впечатления да заключаваме прѣждеврѣмено, че природата е мъртва, безчувствнена и неразумна. Такова едно заключение открива голотата на нашитѣ дѣтински познания, както на първобитния человѣкъ въ Едемския рай. Нѣка не го считами за унизително, да исповѣдваме истината тъй както си ѐ. Най послѣ въ какво се състои чоловѣческото достойнство, ако не въ исповѣданието на тази върховна добродѣтель?

Само въ нейното присътствие, ний е можемъ да намѣримъ сѫщинска храна, дѣйствителна радость и вѣренъ ръководитель къмъ всичко що е истинно.

Природата е жива и пълна съ животъ на всѣкѫдѣ гдѣто условията на върховнитѣ ѝ закони го допускатъ; И съ разумни сили, които ний едвамъ сега почваме да съпикасваме. Ако тая дѣйствителность да не сѫществуваше, то ний никога не бихме имали възможностьть да разменимъ, своитѣ мисли единъ съ другиго. Не е ли чудно, че посрѣдствомъ движението на нашийтъ езикъ, ний се споразумяваме единъ съ другъ? И не е ли още по чудно че посрѣдствомъ различно бѣлѣзание на извѣсни знаци, турени подъ извѣстенъ редъ, ний можемъ да разберемъ мисъльта на тѣхнийтъ афторъ, който отдавна може да е заминалъ отъ този свѣть? По какви физиологически и психологически начини се извършва този процесъ въ наший мозъкъ, и се прѣдава сѫщинската смисъль на извѣстната идея, която така непосрѣдственно минава отъ едно пасивно състояние отъ външния свѣтъ въ вѫтрѣшностьта на нашия умъ и ни убѣждава за дѣйствителностьта и присътсвието на другъ единъ умъ, който е мислиль и осѣщалъ както нашийтъ умъ? Ето единъ важенъ въпросъ, който още не е рѣшенъ отъ ученитѣ. Дѣйствията на физическитѣ сили, — като: топлина, свѣтлина, електричество и магнетизмъ се прѣнасѭтъ отъ едно мѣсто на друго посрѣдствомъ вълнението на светлообразния Етиръ. Така казватъ ученитѣ физици. Но по кой начинъ се принасѭтъ нашитѣ мисли отъ единъ умъ въ другий, ако не чрѣзъ нѣкоя разумна сила която неможе да бѫде друга, освѣнъ самия духъ на природата, които по такъвъ единъ вѫтрешенъ законъ свързва всички разумни същества въ тѣсно единство? Само чрѣзъ допущанието на такава умственва срѣда, ний можемъ да изяснимъ явленията на умствеиния разуменъ свѣтъ. Има философи и купъ учени мѫже отъ първа и втора рѫка, които мислятъ противното. Но що отъ това? Нима сѫщностьта на битието и положението на природата, да ли е умна или не, зависи отъ нашитѣ прѣдположения и мисли? Ний най малко. Може да поддържаме едната или другата страна за истинска; обаче всѣкога е прѣдпочитигелно за единъ разуменъ человѣкъ да поддържа истината. Стойностьта на каквото и да е учение зависи отъ реалностьта на фактитѣ, които притежава въ себе си. Такива дѣйствителни истини носятъ онази небесна свѣтлина, която има силата да освѣти и просвѣти всѣкой умъ, който е готовъ да ѭ приема.

Разногласието, което повидимому сѫществува въ учений свѣтъ е слѣдствие отъ устройството на мозъчнитѣ клетки и отъ развитието и качеството на умственнитѣ цѣнтрове. Тази е причината защо хората различно разглеждатъ и оцѣняватъ единъ и сѫщъ прѣдметъ. Кой къквото се е научилъ, това и обича, казватъ въобще проститѣ и неучени хорица. А това означава, въ къквото направление умътъ се е развилъ повече, въ тази посока дѣйствува и работи съ по-голѣмо усърдие.

Или: съ други думи, въ какъвто прѣдметъ душата се е привързала повече, нему и слугува съ поголѣмо усърдие и любовь. Законътъ е сѫщъ. Земи го въ каквато и да е смисъль, резултатътъ излиза единъ и сѫщъ на дѣло. Върху този прѣдметъ ще говоримъ по на пространо, когато дойдемъ да разглеждаме вѫтрѣшния характеръ на въспитанието.

Още единъ загадъченъ въпросъ има да подигнемъ, който на често ни се прѣдставя. Този въпросъ е смъртьта. Какво нѣщо е тоя? Питатъ ни. Дѣйствията ѝ знаемъ, но причинйтѣ ѝ сѫ скрити. Какъ да си ѭ прѣдставимъ тогава?

Единъ, който днесъ е билъ помежду живущитѣ, утрѣ изчезва безвъзвратно отъ свѣта. Казватъ, той замина отъ този свѣтъ: Но кѫдѣ е отишелъ? Кѫдѣ е исчезналъ, че не се връща? Тѣлото стои, но то е студено мъртво, живостьта му е изгаснала, животътъ го е оставилъ. Различно се мисли върху този въпросъ. Но той все остава задаче.

Науката ни убѣждава въ фактътъ, че не сѫществува абсолютна смърть. Смъртьта „казва тя е нѣщо релативно и необходимо за такъвъ свѣтъ, съ такова устройство, като нашиятъ. „Тамъ,“ казва тя, гдѣто има смърть има и животъ. (Съ това трѣбва да подразумѣваме, че смъртьта сѫществува само за органическийтъ животъ. Взема се по нѣкой пѫть и въ прѣносна смисъль,)

Въ непрестанната смърть е, и проявлението на непрѣстаннийтъ животъ. До като человѣкъ умира, то е и знакъ, че той живѣе. Но щомъ прѣстане да живѣе ще прѣстани и да умира. Това е физиологическата истина. Погледнете въ человѣческото тѣло, и вий ще видите два процеса да се извръшватъ вѫтрѣ въ неговътъ организмъ въ едно и сѫщо врѣме; Животъ и смъртъ работѭтъ рамо до рамо въ единъ и сѫщъ моментъ. Отъ една страна силитѣ на смъртьта дѣйствуватъ да турѭтъ край на всѣка органическа дѣятелность, а отъ друга силитѣ на живота постоянно подновяватъ тази дѣятелность. Отъ една страна агентитѣ на смъртьта постоянно подкопаватъ основитѣ на животнитѣ клѣтки, а отъ друга агентитѣ на живота постоянно поправятъ и подкрѣпяватъ тѣзи основи. Отъ една страни смъртьта постоянно поразява и разрушава живитѣ клѣтки въ тѣлото, а отъ друга живота постоянно произвожда, ражда нови да завзематъ местата вече испразнени. Отъ това слѣдва, че смъртьта е противоположенъ процесъ на живота нѣщо частно,а не общо.

Този процесъ произлиза отъ условията на природата, че животъ, живота поглаща. Вдѣйствителность нищо не се губи нищо не чезне. Изчезва само вида и формата

Види се природата гони нѣкаква тайна цѣль, която още не е пълно опрѣдѣлена въ ума ни. Ний можемъ да кажемъ, че человѣчеството не умира, но само, че oбщийтъ животъ минува отъ родъ въ родъ, като прѣтърпява постоянно промѣнения у вѫтрѣшното си естество, което расте въ духовно нравственна сила. Значи живота се причистя отъ лошитѣ влияния вмъкнати въ него по единъ или другъ начинъ, отъ дѣйци или души, които криво разбрали цѣльта на този животъ, който имъ е билъ даденъ, Тази мисъль се подкрѣпе отъ научно психологическитѣ показания на положителната наука.

Този двоякъ процесъ извършва едно благодѣяние за человѣчеството, понеже другояче не би сѫществувалъ органическийтъ животъ. И да прѣдположимъ, че би сѫществувалъ въ подобна форма, като на стоящата, то никога не би направилъ нито крачка къмъ какво годѣ усъвършенствувание. Това мнѣние се подържа отъ естественнитѣ науки.

Нѣкои отъ нишитѣ животни се размножаватъ съ такава чудна скорость, щото едвамъ ли можемъ да си прѣдставимъ, какво ли би станало на земята слѣдъ единъ вѣкъ, ако смъртьта се прѣмахнѣше. Навѣрно, свѣтътъ би се вмирисалъ само отъ изверженията на тази зганъ. И намѣсто да умираме полека, щѣхме да умремъ изведнѫждъ.

Трѣбва да знаемъ, че висшата природа отдавна си направила смѣткитѣ, като прѣдвидѣла всичкитѣ случаи. И ако въ настояще врѣме тя постѫпва грубо и не человѣколюбиво спорѣдъ нашето гледание и сѫдение; то за тези си постѫпки, има дълбоки причини, които ѭ заставляватъ да дѣйствува по този начинъ, понеже е най добрийтъ отъ всички други, които ний можемъ да си представимъ.

Цѣльта на духътъ въ природата, не е да увеличава и умножава органическийтъ животъ въ количество; но да го развива и усъвършенствува въ качество и степень. Стрѣмлението му е, да въздига достойнството на неговото вѫтрѣшно естество, да уякчава силата на неговата върховна природа, която спорѣдъ, закона на Биосъ (живота) може да се прѣнася въ която и да е часть на вселенната и да взема онова мѣсто и положение, което подхожда на естеството ѝ.

Вѣчнийтъ животъ, самъ по необходимостьта на своето естество, изисква и вѣчни условия, които не сѫществуватъ никѫдѣ другѫдѣ освѣнъ въ безпрѣдѣлностьта на вѣчната вселенна. Тази е причината; защо живота въ никой материаленъ свѣтъ неможе да бѫде вѣченъ; защото самиятъ свѣтъ, не сѫдържа тия условия, понеже е изложенъ на изменения, а тия изменения, отъ самото естество на тия закони на природата произвождатъ разрушителни дѣйствия.

Това страно явление, „смъртьта“ е, слѣдствие отъ физическитѣ промѣнения на елементитѣ въ материята.

„Кислорода е първата отрова, която поглащаме,“ казватъ ученитѣ физикохимисти. „Отрова,“ въ тази смисъль, че произвожда горение и окислявание въ нашийтъ организмъ, съвпрегнато съ химически дѣйствия и промѣнения. А отъ опитъ знаемъ, че всѣко тѣло, което гори, губи часть отъ своято енергия, т. е. въ простъ езикъ казано изгаря.“ И тъй право е казалъ единъ ученъ: ,,человѣкъ е горяща свѣщь.“ Всичката разлика се състой въ това, че нѣкой изгарятъ поскоро, а нѣкой по полека. Въпросътъ е, свѣтили нашата свѣщь въ този тъменъ свѣтъ.

Обаче ще дойде едно врѣме, казва философътъ Спенсеръ, когато вѫтрѣшнитѣ условия на органическийтъ животъ да дойдѫтъ въ прѣмо съгласие съ външнитѣ условия на природата, тогава живота ще стани постояненъ. Нека го кажемъ вѣченъ. Онѣзи, които сѫ здобиятъ съ този животъ ще бѫдѫтъ блаженни.

Но да се повърнимъ на прѣдмета си. Цѣльта, която живота гони въ системата на природата е двояка: Първо, образователна и второ въспитателна. Образователния процесъ, се занимава съ приготовлението на человѣка, а въспитателния съ приспособлението на силитѣ му, въ прави направления. Въспитателната сила на природата е направила человѣка способенъ да се ползува отъ богатствата ѝ, приготвени за неговото тѣло, за неговътъ умъ. Съ други думи: всѣкой животъ или живо сѫщество съ своето появление, изисква и съответствующи условия, да подържа и подкрѣпе своята дѣятелноеть, своитѣ функции, своитѣ сили и способности. А тия качества на живота, никога не бихѫ се появили, ако нѣмаше съответствующи прѣдмети да ги подбуждатъ. Отъ това става явно, че человѣкъ е билъ призованъ на това земно кълбо да работи прилѣжно, да работи усърдно, спорѣдъ наставленията, които му сѫ били дадени, начертани прѣдписани и показани отъ нравственитѣ закони.

Необходимостьта на собственния му животъ е, изисквала постоянна дѣятелность за самосъхранение, самата му сѫдба отъ начало го прѣдназначила, като сѫщество на постояненъ трудъ, мѫчнотии и скърби.

Природата тази негова въспитателка и наставница, не е искала да го остави нито минута на бездѣлие да се повръща въ мислитѣ на своето дѣтинство. Въ онова положение, въ което той за много хиляди години се е скиталъ въ своето не завидно състояние, като животно, безъ да разбира, безъ да разсѫждава и мисли, защо и за какво се е той родилъ.

Природата тази негова попечителка и надзирателка, не е желаела да го гледа лѣниво и бездѣлно сѫщество, да се по потрива на самъ на татъкъ и да си подига рамената сегисъ тогисъ, да се по прозява и казва: дай да ямъ сега. Тя е прѣдвидѣла тази опасность за неговото развитие. И да го избави отъ пропадание въ нейзвѣстность; тя е била принудена да го постави въ такива условия и обстоятелства, гдѣто да е заобиколенъ съ хиляди мѫчнотии и опасности за свойтъ животъ.

Борбата за сѫществувание се явила прѣдъ него като единственно срѣдство да го запази отъ надлѣжащето зло. Той трѣбвало, да се бори не само противъ хиш нитѣ звѣрове, които съ го застрашавали всѣкой день, но и противъ грубитѣ сили на природата, които всички, като че му сѫ станали заклѣти врагове.

Той е билъ принуденъ да търси исходенъ пѫть отъ това трудно положение, но за този исходъ сѫ се изисквали хиляди и хиляди години отъ постояненъ трудъ, до като си проправи пѫтя.

Необходимо е било за него, да направи изборъ помежду голийть животъ и знанието за истината.

Въ борбата за самосъхранение, той е видѣлъ еднич кото условие за сѫществувание, въ което самата природа му показала, че е необходимо за него да се подвизава, т. е, да истрѣбе своитѣ противници и врагове, и съ силата на орѫжието си да прокарва пѫтя си по лицето на зе мята. То е било необходимо отъ негова страна да прѣ махва всичкитѣ прѣчки за безопасностьта на своя жи вотъ освѣнъ това да подготви почвата на земята за своето развитие, която е била една отъ първоначалнитѣ условия да подържа неговътъ родъ. Само по тъкъвъ начинъ, той е можалъ да се множи и размножава по лицето на земята и да е направи поле за своета дѣятелность.

До тукъ человѣкъ несъзнателно е вършилъ своята длъжность. Той не е можелъ да прѣдвиди, какво бѫдѫ щитѣ вѣкове ще донесътъ и какво бѫдѫщитѣ родове ще създадѫтъ. Въ него още не било се пробудило чув ството на духовния животъ, той е билъ невѣжъ. Не билъ още въ сила да разбира онѣзи духовни велики закони, които сѫ съдържали мощната сила да го нап равѭтъ свободень: да му дадѫтъ великата способность да мисли и изказва своитѣ мисли. До това врѣме человѣкъ се управлявалъ само отъ страхътъ на природний свѣтъ. Той е билъ влеченъ на напрѣдъ отъ закона на само съхранението. То се разбира, че ако человѣкъ бѣ оста венъ подъ това управление, той не би се подигналъ надъ общото равнище.

Но върховний духъ на живота прѣдвидѣлъ и съз налъ тази истина. Той видѣлъ опасностьта за человѣка, че ако той се остави само на влеченията и побуждени ята на този естественъ законъ на себесохранението; то не въ твърдѣ дълго врѣме въ бѫдѫщето той ще развие у себе си най лошитѣ качества и способности и би станалъ ужасъ за всички. И вмѣсто да произведе и въспита отъ него едно благородно сѫщество да отговаря на свойто име, то тя би произвела и въспитала отъ него единъ человѣчески извергъ, който щѣше да бѫде способенъ да потопи лицето на цѣлата земя въ кръвьта на своитѣ братия и ближни.

И разбира се отъ само себе си, че нищо не би имало силата да убуздае неговата необузданость и нечестие, освѣнъ самата смърть, която щѣше да тури край на неговата зловѣща дѣятелность. Този щѣше да бѫде изходния естественъ пѫть отъ кризата на живота. Въ това нѣма нищо необикновенно. Подобна участь е пос тигнала много други родове животни, които сѫ изчез нали отъ лицето на земята по различни причини. Какви влияния сѫ избавили человѣчеекийтъ родъ отъ подобна участь? Това ще научимъ но нататъкъ.

Но ний виждаме, че е имало и други срѣдства въ рѫцѣтѣ на природата, за да се избѣгне такова едно съ битие, което е било най малко желателно отъ всички други. Става ясно въ нашитѣ умове, че каквато и да е друга криза или случка въ живота, е по прѣдпочи тителна и добра отъ колкото уничтожението на чело вѣческия родъ, който прѣдставлява плода на онази жизненна сила, която е работила така усърдно прѣзъ толкова стотини хиляди години на земното кълбо съ нѣкакъвъ планъ. Не напраздно е тя иждивявала своята енергия върху това сѫщество, което облекла въ плъть и кръвь, както и другитѣ животни, но се показвала нѣ какъ си по благорасположена спрѣмо него, като му дала нѣщо по вече отъ колкото на другитѣ негови единопле менници по кръвь. Защо е сторила това? незнаемъ.

Защо е отворила свободенъ пѫть на человѣка, и му дала хводъ въ дома си да се ползува съ извънредни при вилегии, които на другитѣ животни били отказани? Това остава тайна за наший умъ. Ний ще загатнемъ само това, че причината на тази разлика стои въ естеството на самий животъ. Человѣкъ, ако и да се е явилъ по късно отъ всички други земни сѫщества, обаче по естеството на своята природа, е по старъ отъ всички тѣхъ. Това твърдение може да се докаже отъ сложностьта на него вото естество и отъ развитието на духовнитѣ му сили. Правилото е това, че колкото единъ организмъ е по сложенъ, толкова повече врѣме се е изисквало за не говото създавание и произвождание. Видътъ и родътъ на че ловѣка се е явилъ подиръ всички, но естеството му е сѫществувало прѣди всички. Редътъ, който ний виждаме въ природний свѣтъ е перспективно обърнатъ въ на діийтъ умъ.

Всичкитѣ стѫпки па органический животъ сѫ само стѫпала, които ни показватъ, отъ гдѣ человѣкъ е ми налъ и по какъвъ естественъ пѫть той е възлязалъ въ настоящето положение гдѣто го намираме. Душата му възлиза отъ бездната чрѣзъ клѣтката, а духът му слиза отъ горѣ отъ небето посрѣдствомъ силата на живота.

Въ този периодъ на человѣческото качвание по стѫпалата на естественното си развитие, нѣкѫдѣ кѫдѣ края на природната стълба на първата еволюция, се ражда Нова опоха за человѣческата душа. Необходимостьта на неговото напрѣднало естество е изисквало той да се подведе подъ управлението на великий законъ на „Дъл гътъ:“ И да се подложи подъ влиянието на най вели ката сила въ природата, — Силата любовь. Само тази единственна сила въ дълбочинитѣ на душата му е била възможна да го избави оть раскапвание и прѣждеврѣ менна смърть. Любовьта е съдържала: условията, качест вата и срѣдствата, съ които да обуздае влеченията на грубата му натура, и да го подготви да се облече въ благородното си естество нему подобающе, като чело вѣкъ, като сѫщество разумно.

Любовьта е била могѫща съ своитѣ добродѣтели, отъ да го убѣди и изведе вънъ отъ пѫтя на варварство то, и да му покаже правий пѫть на просвѣщението. За да се постигнътъ тия резултати въ неговътъ животъ, не е била лѣсна работата!

Цѣла върволица отъ промѣнения сѫ били необхо дими да зематъ мѣсто въ неговътъ душевенъ организмъ въ неговътъ духовенъ животъ. Неговата вѫтрешна чув ствителность и душевни усѣщения, неговитѣ вѫтрѣшни мисли и умственни центрове прѣтърпели еднокоренно прѣобразование, което дало потикъ на неговата духовна еволюция, която създала въ него понятията за нарав ственний свѣтъ. Само слѣдъ това радикално промѣнение въ естеството на человѣка, той е билъ вече въ състояние да распознава: дѣсната си рѫка отъ лѣвата, правото отъ кривото, злото отъ доброто и истиното отъ лъжливото.

Отъ този духовно нравственъ потикъ, той е билъ принуденъ да слѣдва пѫтя на разума. Въ този пѫть той е трѣбвалъ да се подвизава винъги, макаръ и да е правилъ чести отклонения, обаче любовьта вдъхнала въ душата му: новъ животъ, истински понятия, добри же лания и стрѣмления, къмъ доброто, къмъ истинното и хубавото, Самия цѣнтъръ на всичкото му сѫществувание.

Отъ естествата на тия два закона именно: закона на самосъхранението и закона на дългътъ, вѫтрѣ въ че ловѣкътъ се е породила борба, която е произлѣзла отъ пробужданието на неговата духовна природа, която прѣ дизвикала человѣческий духъ да се яви на сцената да вземе управлението на своитѣ дѣйствия и отчета на свои тѣ дѣла и работи. Безъ тази вѫтрѣшна борба, и безъ това вѫтрѣшно въспитание, въ испълнението на върхов нитѣ закони; и безъ посрѣдството на любовьта, чело вѣкъ за винѫги би останалъ тамъ, гдѣто си е билъ отъ начало, и не би се различавалъ твърдѣ много отъ другитѣ животни. Въ такъвъ случай, не щѣше да има нужда да му се търси тъй наречената: „изгубена хѫлка,“ която го е свързала съ долнитѣ животни. Тази „хѫлка“ щѣше да си е на мѣстото, но днесъ, тя е изгубена. И да ли ще се намѣривъ скоро врѣме или не! трва малко трѣбва да ни безпокои, понеже въ изгубванието на едно нѣщо, ний сме спечелили друго много по драгоцѣнно. Когато человѣкътъ се е исправилъ на двата си крака върху, ли цето на земята, „той се научилъ да мисли,“ казва единъ ученъ мѫжъ.

Тия два закона, на самосъхранението и дългътъ, можемъ да ги прѣдположимъ да съ двѣтѣ противоположни страни на нашето естество; или пакъ, двата цѣнтра на нашата дѣятелность въ живота. Тѣ съ двѣ истории, които ни расправятъ за началото на нашия животъ; за миналото и бѫдѫщето на нашето сѫществувание.

Ний можемъ да уподобимъ тия два закона, на двѣ политически партий въ една държава, които сѫ боретъ за първенство и власть.

Разбира се, отъ самата природа на тѣхнитѣ стре мления, че еднитѣ и дргитѣ полагатъ всичкитѣ си старания .и усилия, чрезъ органитѣ на адвокатитѣ си да убѣдятъ обществото и свѣтътъ на околоимъ, че тѣхнитѣ стрем ления, желания и цѣли сѫ най добритѣ подъ цѣлото небе, И че съ тѣхното идвание на власть, всичко ще тръгне по най добрия пѫтъ. Или, както простата пого ворка казва: „като медъ и масло.“

Обаче истината въ ползата на едната или другата пратия; остава да се потвърди отъ опитностьта.

Това е общо правло. И Христосъ, казва на едно мѣсто въ Еванллието:“ отъ плодовете имъ ще ги познаете.“ Можели трънка да роди смокви или пъкъ смоквата трънки? Разбира се отъ самото естество, че не може.

Отъ тази очевидна истина слѣдватъ двѣ нѣща: първо, прѣдметитѣ и вѣщитѣ сѫ цѣнятъ спорѣдъ свойта стойность, а пъкъ тази стойность на пълно зависи отъ самото естество на прѣдмета или вещьта. Втородѣйству ющиттѣ сили сѫ цѣнятъ спорѣдъ качествата на произ водящата енергия, която или ни ползва, или ни врѣди, лично или общо. Ползата се указва отъ въздиганието и съживлението на организмътъ, въ които душата дѣйствува, а врѣдата сѫ забелезва отъ растройството на този сѫщь организмъ.
Отъ този общъ законъ, ний сме придобили едно иситинско мѣрило въ умътъ си, което ясно ни показва, какви нѣща сѫ подходящи и съобразни съ нашата истинска природа и какви не сѫ подходящи и не съоб разни. Съ по ясни думи, всѣка дѣятелность опрѣделя качествата на своето естество отъ послѣдствията и ре зултатитѣ си.

Ако нашийтъ умъ да не бѣ подложенъ подъ влия нието и влечението на страститѣ; то безъ съмнение, всѣкой единъ отъ насъ би избралъ онова, което е исти но и добро, за себе си и другитѣ. Но за жалость, въ ежед невния животъ, това не е така. Опитътъ показва, че страститѣ владѣѭтъ, а пъкъ разума слугува. Отъ тази разница страда днесъ нашето общество. Понеже не из бираме онова, което разумътъ ни диктува, а на проти онова, къмъ което страститѣ ни влѣкътъ. Обаче, всѣкой знае, че страститѣ сѫ слѣпи и неразумни.
Тогава, не е възможно на една слѣпа сила да ни ра ководи въ пѫтътъ на добрия и просвѣтенъ животъ. Кой е онози народъ, които е билъ така раководенъ, че е успѣлъ? Имали поне единъ примѣръ въ Историята?
— Нито единъ. Всѣкой народъ или общество, което се е оставело да бѫде раководено отъ тѣхъ, безвъзвратно е пропадало, подъ ударитѣ на сѫдбата. Но можемъ ли ний да мислимъ че нашата участь ще бѫде подобра, ако необращаме внимание на справедливостьта и чело вѣколюбието? Съмнително е. Общата поговорка казва: слѣпъ слѣпаго, ако води; то и двамата ще паднатъ въ ямата. Общата истина исказана въ тази народна пого ворка, дава ни да разберемъ, че поне единътъ отъ тия двама нещастници трѣбвало би да има здрави очи за да се избегне онъзи грозяща опаеность. Отъ тукъ става необходимость за живота ни да се отворетъ замижелитѣ очи на разума, за да можемъ да прѣдвидимъ опасноститѣ, които се общи за всѣкой народъ за всѣкое общество и за всѣкой человѣкъ.

Но всичко това нема да се поправи докътъ не сѫ даде мѣсто и свобода на разума да управлява и раководи кризитѣ на живота.

Само тогава ще имаме сила да поправимъ изопочения редъ, отъ който сме страдали и още страдаме. Въ това имено, сѫ притичва истинскиятъ духъ на Науката и Въспитанието, да ни помогни да урѣдимъ живота си както подобава.

Но нека разгледаме въ кратце, отъ гдѣ е произлезла не състоятелностьта на нашиятъ общественъ животъ! По какви причини, человѣкъ е пренебрегналъ своята свята длъжность; и защо е почналъ да върши дѣла, които никакъ не отговареть на званието му нито пъкъ го прѣпорѫчатъ за разумно сѫщество, притежающе духовнонраввствени сили и качества!

Тукъ сме задлъжени отъ фактитѣ. да признаемъ една естествена причина, която е дала потикъ въ че ловѣка къмъ това страно явление, наречено: растройство, несъобразность, не послѣдователность, въ стѫпкитѣ на цивилизования животъ. Тази причина е слѣдующата: Подъ внушенията на първия законъ на „Самосъхране нието,“ който е ималъ прѣдъ видъ еденичниятъ животъ и щастие на индивидиума; человѣкъ криво истѫлкувалъ постановленията на общиятъ духъ на природата. Той се хваналъ до онова частно впечатление и усѣщание, което му дало потикъ да усвои тази странна мисъль, че неговътъ животъ и щастие сѫ най важнитѣ и сѫщест венни нѣща въ цѣлата природа? И че, всички други твари и сѫщества, каквито тѣ и да сѫ; трѣбва да служътъ за този животъ, за това щастие, което е било миражъ голо провидение гонено въ пустинята. Человѣкъ разбралъ това щастие въ буквална смисъль; въ вещественния му видъ и образъ: да яде, да пие и да се вѣсели. По ясно казано, да му е охално около вратътъ, да има слободия да върши всичко що му хрумни въ мозъка. Можели да има нѣщо по добро отъ това? Ще каже нѣкой. Раз бира се, че неможе да има за подобно сѫщество. Но общата человѣческа опитность показва, че подобна сло бодия, коствува твърдѣ много живота на нашитѣ събратия ближни. Ако би исвирясалъ ума на человѣчеството единъ день, да приеми този принципъ за начало, то цѣлийтъ свѣтъ ще се прѣобърне на такава първобитна анархия, която ще помете отъ лицето на земята всички цивили зувани общества, като прахъ и пепелъ въ небесното пространство, отъ гдѣто не бихѫ се върнали вече никога.

Самосъхранението по необходимость на своята при рода и стрѣмление, е родило себелюбието (егоизмътъ), Майката на всички днешни пороци. Себелюбието отъ своя страна спорѣдъ вѫтрѣшнитѣ пориви и влечения на своето естество, е създало и произвело такива нѣща, които общата история на человѣчеството ги е описала въ черни краски. Тия паметници стоѭтъ на първо мѣсто, като истински свидѣтели, за онова което се е вършило въ миналото; Тѣ още стоѭтъ като такива и за онова, което се върши и въ наше врѣме.

Нека спомѣнемъ тогава нѣкои отъ по главнитѣ:

Себелюбието е покварило душата, Поробило е разума, потѫпкало е правдата, Потушило е съвѣстьта, Създало е робството въ всичкитѣ му видове, Произвело войнитѣ, Из гнало истината и заточило добродѣтельта.

Всички тия знаменити дѣла, нечестиви пороци, на „Егоизма“ и днесъ сѫществуватъ и владѣѭтъ, само раз бира се въ по цивилизованъ образъ.

Навѣрно думитѣ на онзи Хумористъ, който е казалъ, „че дяволътъ е способенъ да се цивилизува, кога влѣзе въ человѣка„ да съдържа каква годѣ истина. Трѣбва да допуснемъ тогава, че закона на Еволюцията господарува и върху мрачния духъ на този падналъ ангелъ; Само съ тази разлика, че въ неговото естество произвожда „Дяволюция.“ Несъмненно, този тарторъ е тласканъ, и обезпокояванъ отъ силитѣ на върховнийтъ духъ на при родата, който безразлика на звание, нуди всички твари да се подвизаватъ и работѭтъ въ общото поле на ней ната дѣятелность, по какъвто занаятъ или професия тѣмъ се нрави повече,

Трудътъ и честностьта, които бѣхѫ прѣпорѫчени на нашитѣ прародители, като прѣдпазителни мѣрки противъ злато, днесъ сѫ прѣмахнати на всѣкадѣ. Честния трудъ днеска се счита унизителенъ. Да се работи — но какъ? Ето въпроса. Стария дяволъ, за когото ни расправя Пое тътъ Милтонъ, въ „Изгубений Рай,“ че билъ изгнанъ отъ Небето за свои стари грѣхове и безакония, гдѣто се стараялъ да наруши мира и блаженството на небеснитѣ жители, за което прѣстъпление билъ хвърленъ съ главата надолу съ всичкитѣ му последователи въ безната, въ която падалъ деветъ деня. Отъ това падание насамъ той се е повразумилъ. Станалъ е дълбокоученъ дипло матъ. Не ходи той вече тъй босъ прѣзъ просото. Научилъ се е да се съобразява съ врѣмената нравитѣ и слабоститѣ на хората. Пази се той като отъ огъня, да не би и отъ тази земя да го изхвърлѭтъ съ главата на надолу нѣкадѣ въ страшната безна.

Онова, което е спечелилъ въ человѣческото сърдце добрѣ го държи. Всичко обещава нищо не дава. По видимому доброто желае, но въ сѫщность злото прокарва на всѣкадѣ. Желае той отъ сърдце и душа да опази плодоветѣ отъ първата цивилизация на естественния себе любивъ человѣкъ. Този първобитенъ прѣдставителъ на человѣческото достойнство е билъ порядъченъ человѣкъ, който не е мислилъ за нищо друго, освѣнъ за търбуха си. За него, ни го душа, нито правда, нито истина, нито любовь сѫ сѫществували. За него било безразлично, да ли человѣчеството успѣвало или пъкъ морално отпадало. Дали неговътъ ближенъ страдалъ и отъ неволя умиралъ, това за него било все едно, до като неговътъ животъ и щастие оставали непокѫтнати. Но види се даже и самата природа вѣчно не търпи такава аномалия и хладно кръвие; нито пакъ постоянствува въ своитѣ грѣшки както человѣцитѣ често правѭтъ.

Ако единъ законъ не може да постигне изискуемитѣ резултати; тя привожда въ дѣйствие втория на сцената, да вземи своето мѣсто. Несъмненно такова едно промѣнение въ установений редъ на живота костува хиляди жертви, защото ни докарва въ стълкновение единъ съ другиго. Подига се борба за нови начала, за новъ животъ, въ който мислимъ че ще намѣримъ ново щастие и блаженство, за което душата ни постоянно ламти и жадува, както еленътъ за бистритѣ потоци. Но минуватъ се години и вѣкове, а това щастие и блаженство все непристига. Види се отъ законитѣ на природата, че цѣльта въ нея различава въ голѣмъ размѣръ отъ нашата. Ний се тре пимъ за храна и се биемъ за слава, а пакъ тя се труди да създаде и въспита благородни сѫщества отъ насъ и да произведе хармония и единство помежду разни тѣ сили и елементи въ обширното царство на своитѣ владения. Защо е всичко това Кой знае! трѣбва да има нѣщо или нищо. Неможе да бѫде друго яче.

Съ първата еволюция на самосъхранението въ ду шата се пробужда и втората на дългътъ. Съ първата цивилизация на себелюбието, у неговътъ духъ прониква и втората цивилизация на любовьта. Така дѣйствува общийтъ духъ нѣкакъ несъобразно спорѣдъ насъ и на шитѣ взгледове, замѣстя първата еволюция на естествен ния человѣкъ, съ втората на духовния. Онова, което му се диктувало спорѣдъ първийтъ законъ да заграбе за себе си и свойтъ животъ; съ наставанието на вторийтъ законъ, той е билъ принуждаванъ да дава своето си за подържката на свойтъ страждующъ братъ и ближенъ. И не само това, но и да се грижи за тѣхното добро. Въ това му се е откривала една велика истина, че въ правението добро на другитѣ ще се осѫществи неговото щастие и блаженство. Подъ тия условия ще може да се уякчи неговото сѣме въ всѣко добро и благородно дѣло. Подъ тия условия на любовьта, той ще стане и ще се на рече наслѣдникъ на земята, която ще му даде всичкитѣ благословения, испроводени отъ висшия.

Подъ влиянието и наляганието на този законъ на любовьта; человѣкътъ е попристаналъ да мисли само за себе си и своето щастие. Разумътъ му се е по окоптилъ отъ дългото робство, и той е почналъ горѣ долу сериозно да мисли за подобрението живота на другитѣ. Това подобрение е основата на всички общественни прѣобразо вания. Има ли нѣкой, който се съмнява въ казаното? Молѭ тогава този мой приятель да посети народното събрание и послуша на разискванията, пренията и де батитѣ върху прокарванието на различни проекти и за кони, въ които се полага основата на народното подоб рение. Да ли тѣ постигатъ своята цѣль?. То е другъ въпросъ. Колко сила, колко енергия се иждивяватъ въ това мѣсто! Тукъ планове се кроѭтъ, въпроси се рѣ шаватъ и разискватъ отъ общъ характеръ. Колко умове сѫ заети да мислѭтъ! И то все за доброто на беднийтъ народъ. И попитай сърдцето, колко сила, колко енергия то испраща посрѣдствомъ кръвьта въ мозъчнитѣ клѣтки; Въ тази обширна и многолюдна столица на человѣческий животъ, която има 3.000 пѫти по вече жители отколко то цѣлото земно кълбо. Тукъ въ този лабиринтъ всич китѣ реформи се създаватъ. Но нека не забравяме, че народното събрание не е мѣстото отъ гдѣто доброто може да се роди? Не! то е само мѣстото отъ гдѣто доб рото може да се прокара въ обществото; и то пакъ за виси много, какви хора имаме за прѣдставители и отъ какви сили и начала се тѣ въодушевляватъ.

Единетвенното мѣсто за ражданието на доброто е домътъ. Той е първото святилище на человѣчеството, въ което майката и бащата сѫ първитѣ първосвященници при олтара на человѣческата душа. Отъ каманитѣ на този храмъ — домътъ, природата е почнала да полага основитѣ за всецѣлото въздигание на всички разумни сѫщества. Отъ този общъ домъ, человѣкътъ е билъ опрѣдѣленъ да приеме всичкитѣ свои дарби, сили, способности и благородни качества, спорѣдъ изискванията на върховния законъ на духа. Този е билъ най правийтъ и естественъ пѫть да се постигне онази велика цѣль, която е прѣдъ нази. Отъ дома человѣчеството е трѣб вало да очаква за хиляди години, като единъ человѣкъ, въ надѣждата за идванието и ражданието на всички добродѣгели. Тѣ сѫ били въплотявани въ извѣстни души, които сѫ били олицетворение на общата добродѣтель на человѣчеството. Тѣ сѫ били вдъхновенни съ истински велики мисли да откриватъ волята на онзи всемиренъ духъ, който оживотворява и владѣе всички, а тази воля всѣкой осѣща и знае. Тя е всемирна сила, всемирно стрѣмление за жизненна дѣятелность вѫтрѣ въ нази и вънъ отъ нази. Всѣкой человѣкъ, който, желае да сѫ ществува, да живѣе и участвува въ благата на този ис тински животъ, трѣбва да работи съзнателно за своитѣ длъжности, като членъ отъ общия организмъ на този самосъзнателенъ духовенъ животъ.

Христосъ много ясно показва къмъ тази необорима истина. Дървото се очаква да принесе свойтъ плодъ. И всѣкой человѣкъ трѣбва да се роди изново отъ духа на истинския животъ прѣди да е въ състояние и сила да влѣзи въ ония истински условия на този животъ, който е вѣченъ по естество. Вѣченъ въ тази смисъль, че си лата му прѣбѫдва всѣкога. Че това е. цѣла истина, нѣма никакво съмнѣние. Всичката видима промѣна и видоиз мѣнение, което ний виждаме да взема мѣсто въ материал ния свѣтъ е следствие и резултатъ отъ колебанието на силитѣ му и не постоянството на елементитѣ му. Този характеръ на настоящия физически свѣтъ произлиза отъ устройството на естеството му, което нѣма постоянна пропорция; но се измѣнява постоянно спорѣдъ нѣкакви вѫтрѣшни закони, които не ни сѫ извѣстни. Доказано е, че настоящия физически свѣтъ постоянно губи отъ енергията си чрѣзъ лѫчеиспущание въ пространството. Какво става съ тази енергия? Незнаемъ. Но сме увѣрени, че не се губи нито чезне напразно; но върши една ве лика работа, за която много малко знаемъ фактически, но врѣмето не ще бѫде далечь, когато повече свѣтлина ще блѣсне въ ума ни върху тази тайна.

Подъ силата на този фактъ ний сме принудени да признаемъ тази необходимость Именно: че силитѣ въ природата и силитѣ вѫтрѣ въ живота трѣбва да се оползотворѭтъ. Безъ това прѣобращение и прѣвръщение, нашето сѫществувание е невъзможно. Нуждно е като разумни твари да мислимъ. Животътъ е най голѣмата важность, казва единъ философъ. И всѣкой който го продаде и прахоса за нищо и никакво, показва че му ливсува нѣщо въ умътъ. Да! липсува. Ний трѣбва да почнемъ преобразованието вѫтрѣ у нази. Тукъ сѫ именно първоначалнитѣ елементи, отъ които може да се създа де единъ свѣстенъ животъ пъленъ съ хубости и добрини. Тукъ именно лѣжѫтъ първоначалнитѣ закони, по които се е създала цѣлата вселенна. Нека да се не чудимъ на това. Сѣмето на букътъ е малко по величина, но съ врѣме става великолепно дърво. Всичката опасность стои само въ двѣ нѣща: първо, да се не изгуби вѫтрѣшната му сила, която прѣобраща елементитѣ на физическия свътъ за въ полза живота, и второ, да, се не про пустнѫтъ условията, които му даватъ възможностьта да постигне тази цѣль. Тукъ е тайната на успѣха на всѣкой разуменъ животъ.
Природата не е почнала своитѣ велики творения и произведения по единъ фантастически начинъ, какъвто си мислимъ и въображаваме по нѣкой пѫть. Въ нея има послѣдователность и редъ. Тя е почнала своята велика работа отъ най дребнитѣ и най малкитѣ нѣща незабѣ лѣжителни по своята голѣмина. Въ този случай, тя е странна въ своитѣ дѣйствия и постѫпки. За създавание то на материалний свѣтъ, тя е трѣбвало да почне пър вомъ отъ атомитѣ, най малкйтѣ частици на веществото кои то за сега знаемъ, това е твърдението на науката. А въоб ражава ли ли сте си нѣкога, като каква трѣбва да е величината на единъ атомъ? учени математици съ тънки изчисления сѫ намѣрили да е приблизително една двай сета и петь милиона часть отъ диаметъра на два сан тиметра и полвина или една милиона часть отъ диаме търа на единъ милиметъръ: отъ тази дълбочина, отъ тази ничтожна величина за нашето понятие: природата е трѣбвала да приготвя настоящата видима вселенна прѣдъ очитѣ ни. За колко хиляди и милиони и милиони вѣкове на миналото, тя е трѣбвало да събира и згрупирва тия малки частици? Кой знае! тя е трѣбвало съ неу писуема търпеливость и внимание да събира и згрупирува омй, да образува молекули, маси, слънца, планети и най послѣ цѣли системи. Тукъ е било необходимо трудъ и постоянна дѣятелность за да се произведе и създаде нѣщо порядъчно, нѣщо велико и хармонично въ естест вото на своето устройство.

Ний днеска желаемъ да създадемъ едно общество, което да е самийтъ идеялъ и въплощение на всичко що е добро и благородно. Това го желаѭтъ и нашитѣ при ятели Социалисти Демократи. Това тѣ и мечтаѭтъ както и ний. Но нека не забравяме истината, че съ шумъ, врѣва укорявание единъ другиго, този идеялъ нѣма се постиг не, нито пъкъ съ разрушавание на всичко що носи име то старо и прѣживяло. Нито пъкъ съ настоящитѣ начини да си вадимъ очитѣ и си трошимъ шапкитѣ по изборитѣ за политически права. Нито пъкъ чрѣзъ днешната ци вилизована политика, въ която лъжата е главнийтъ еле ментъ. Лъжата по естество е два вида: черна и бѣла, казва нѣкой си учитель по нравствената философия. Черната лъжа длъжи своето сѫществувание на долнитѣ классове на обществото, когато бѣлата лъжа длъжи свое то сѫществувание на горнитѣ по образованни а особно на висшата дипломация.

Макаръ и днесъ политиката да прѣдпочита бѣлата лъжа прѣдъ черната, обаче тя си е все лъжа нѣма свойствата на истината.

Отъ всѣкой свѣстенъ человѣкъ днеска се изисква, не само шумъ и врѣва, но и дѣла съобразни съ благо роднийтъ животъ. Не трѣбва да плачемъ за нещастията на хората съ крокодилски сълзи, свѣтътъ е билъ опла кванъ по този начинъ отъ създанието мира, но каква полза сме придобили отъ този крокодилски плачъ. За въ бѫдѫще ний се нуждаемъ отъ съчувствие, което произлиза отъ една душа пълна съ любовь за доброто на другитѣ.

Единственната надѣжда за подобрението на обще ственийтъ и честенъ животъ, трѣбва да се тури въ въспи танието на Дома. Къмъ Домътъ трѣбва да се присъе динѭтъ училищата и всички други благородни учреждения, които носѭтъ въспитателенъ характеръ. Всичкитѣ трѣбва да се хванѫтъ рѫка за рѫка, за постиганието на тази единственна цѣль, която е основата на общественното благоденствие. , Силата проевлява своята мощь въ съединението; но това съединение изисква елементи пригот твени, въ които силата да покаже своята благотворителна дѣятелность и влияние. Безъ тия елементи силата нѣма значение самата по себе си.

Това прѣобразование ще се постигне само тогава, когато почнемъ на пълно да съзнаваме и усѣщаме источ чника на злото; и когато въ насъ се роди онова дълбоко желание да се освободимъ и избавимъ отъ това робство. Единъ боленъ е принуденъ да повика единъ вещъ докторъ да му помогне, щомъ като осѣти опастностьта за свойтъ животъ. Злото и порокътъ не сѫ вънка, но вѫтрѣ въ нашия организмъ. Тѣ сѫ послѣдствия отъ прѣдидущи причини, които тѣсно сѫ свързани съ нашитѣ мозъчни цѣнтрове, въ които особенъ родъ клѣтки, съвпрѣгнати съ Физико Психически стрѣмления побуждатъ ни да играемъ роля та на дѣйци и причинителни за добро или зло. Кѫдѣ се криѭтъ основнитѣ причини за тази двояка дѣятелность въ душата? За това щемъ говори по послѣ.

Това извращение на нашитѣ сили и способности е въсприето отъ дѣди и прѣдѣди. То е дълбока и есте ственна наклонность, която се явява въ нашийтъ душевно нравственнъ животъ щомъ ни се прѣдставѭтъ извѣстни условия и причини, които да ни побудѭтъ и заставѭтъ да вземемъ такова направление, което съвпада съ течение то на природнийтъ водопадъ, силата на когото влече всичко безъ разлика въ едно и сѫщо направление. Ако нашийтъ духовенъ животъ нѣма достатъчна нравственна сила, въ рѫката на волята да отклони и избѣгне влияние то на това вѫтрѣшно влечение, то опасностьта е тъй неизбѣжна, както паданието на единъ камакъ, който е вече изгубилъ равновѣеието си отъ върха на една скала. Тукъ законътъ е единъ и сѫщъ. Всичката разлика е само въ начина на дѣйствията му. Въ първийтъ случай всички тѣла, които губѭтъ равновѣсието си, падатъ и се разрушаватъ; а въ вторийтъ всички разумни сѫ щества, които прѣставатъ да слѣдватъ пѫтя на своя та, длъжность, лишаватъ се отъ нравственна свобода и падать жертва на духовното раскапвание. Въпросътъ, който е естественно се подига въ умътъ е: Какъвъ лѣкъ да се употрѣби противъ това зло? Днешнитѣ злини и нещастия въ общеетвенийтъ и частенъ животъ сѫ ре зултатъ отъ тази извратена природна наклонность наре чена: Първородень грѣхъ, душевно растройство или по добрѣ умственно отпадание.

Свѣтътъ до голѣма степень е подъ влиянието на тази сила, на тази пъкленна страсть, която е покварила и заразила всичко добро у нази. Отговорностьта разби ра се пада върху всички нравственни сѫщества, които сѫ допуснали да се развие у тѣхнийтъ животъ.

Всѣкой, който прави грѣхъ казва Христосъ на фа рисеитѣ, „рабъ е на грѣхътъ.“ Но ако искате да бѫдѣте свободни: промѣнѣте живота си. Доклѣ имате видѣлината, вѣрвайте въ неѭ. за да сте синове на видѣлината, понеже, който ходи въ тъмнината незнае кѫдѣ отива.

Тази жизненна видѣлина е онази фосфорическа сила, която ни кара да мислимъ за нѣща велики и славни. Тя е силата, която е създала въ нашийтъ животъ всичко добро и благородно. Тя е силата на стрѣмящий се животъ, който въздига и оживотворява всичко мъртво. Когато умътъ е лишенъ отъ тази фосфорова сила, той е лишенъ тъй сѫщо и отъ възвишени идеяли за живота. Въ него не живѣе вече человѣческий духъ, но скотскийтъ. Лицето му се помрачава, понеже то е дарба само на человѣка — на человѣка, който мисли и разсѫждава. Когато душата изгуби тази сѫщественна сила на видѣли ната слѣдъ нея послѣдва нравственно отпадание и раскап вание И добрѣ е забѣлѣжилъ, единъ ученъ филисофъ, че безъ фосфора и мъртвитѣ не бихѫ могли да въскрѫснѫтъ.

Когато человѣкъ изгуби тази вѫтрѣшна фосфорова сила, той е изгубилъ вече своитѣ най възвишени чувства. Неговата душа става тѫпа и нечувствителна за нея вѣрата и надѣждата изгасватъ постепенно; миналото остава са мо призракъ, а бѫдѫщето провидение и гола измама. Хваща се той тогава, като слѣпецъ за. тоягата на види мото приврѣменно, което той почва да нарича „идеалъ“ — дѣйствителната гола тояга.

Нашето общество днеска мѣза на онзи слѣпъ че ловѣкъ, на когото като му отворилъ Христосъ очитѣ попиталъ го„ що виждашь? А той отговорилъ и казалъ“ виждамъ человѣцитѣ като дървата.“ Не е ли такова днесъ нашето състояние? Не виждаме ли ний така, реда и порядъка на нѣщата въ природния и нравственнъ свѣтъ? Ний живѣемъ като че утрѣ ще умремъ, и по този начинъ мислимъ че всичко ще се свърши. Причината за това е нашето умственно и духовно невѣрство, което ни е лишило отъ истинското знание на законитѣ на разумнийтъ животъ По ясно казано. Ний не знаемъ още, какъ да живѣемъ, като человѣци. Само въ единъ добрѣ въспитанъ животъ могѫтъ да се развиѭгь най добритѣ качества и добро дѣтели, които да принесѫтъ своитѣ плодове на врѣме. Само въ единъ животъ пъленъ съ любовь и рѫководенъ отъ висшъ разумъ, може да сѫществува истинско щастие и блаженство въ всѣкой человѣкъ.

Науката за разрѣшаванието на този труденъ и бодливъ въпросъ, е прѣписала слѣдующето правило: Всѣка май ка и баща, всѣкой въспитатель и въспитателка, трѣбва да изучватъ человѣческото естество отъ всѣко положение да изучватъ условията, подъ които се пробуждаватъ и развиватъ извѣстни добри или лоши качества! Тукъ е именно основата на доброто възпитание. Ний трѣбва да разбираме въ какво отношение и взаимноеть сѫ располо жени человѣческитѣ способности вѫтрѣ въ мозъка? Кои наклоности сѫ по силни, и кои по слаби? Кои органи вѫтрѣ въ мозъка сѫ повече развити и кои не сѫ развити. Веднѫжъ това като се постигне, да почнемъ съ знание и научно умѣние да въспитаваме своитѣ синове и дъщери (чада). Задачата вече сама по себе си ще се разрѣши.

Ако една майка горѣ долу образована имаше поне повърхностни понятия за мозъчното състояние на своето дѣте, тя навѣрно би го избавила отъ много злини, които въ бѫдѫще бихѫ му косвали живота. Желѣзото трѣбва да се бие докато е горѣщо, сѫщото е и съ человѣческото естество. То може да се прѣобразува и въспитава, до като съдържа тази първоначална топлина на младийтъ и гъвкавъ животъ, който въсприема и усвоява всичко що му се даде. Тукъ лѣжи една тайна за нашийтъ умъ, и една дѣйствителна истина. Мозъкътъ е сѣдалището на всичкитѣ наши сили и способности. Тукъ вѫтрѣ въ този мозъченъ лабиринтъ, всѣка сита и способность има свой сопственнъ органъ, чрѣзъ който проевлява своята вроде на дѣятелность.

Отъ прѣодоляваннето въ нази на коя и да е сила или наклонность въ едно или друго направление, взема опрѣдѣлени черти нашия сѫщински характеръ т. е. всички други сили и способности се срѣдоточаватъ къмъ тази вѫтрѣшна цѣль, която сме избрали и която дѣйствително опрѣдѣля положението ни, къмъ кой характеръ на нрав ственний свѣтъ принадлѣжимъ, и къкъвъ человѣкъ слѣдъ малко ще станемъ. Това разбира се зависи твърдѣ много отъ първоначалното побуждение на нашитѣ наклонности и сили, вѫтрѣ въ клѣткитѣ; да вземемъ едно съзнателно или несъзнателно направление. Тѣзи вѫтрѣшни подбу дителни мотиви рѣшаватъ нашата участь веднѫжъ за всѣкога

Имовѣрно е, че противъ тази научна теория могѫтъ да се подигнѫтъ купъ възражения отъ извѣстенъ классъ мислители. Но като оставимъ тия възражения приврѣ менно на страна, то и ний ще ги попитаме съ единъ въпросъ: отъ какви причини произлиза изопачаванието на правитѣ начала и истини у нашия животъ? Въпрѣки нашето образование и набожность, ний много на често се повръщаме въ живота си да вършимъ онова, което е ниско подло и недостойно за името „человѣкъ.“ Йовъ е питалъ, кой е родилъ капкитѣ на росата? И ний пи таме, кой е родилъ капкитѣ на злото? Защо единъ е кротъкъ, а другъ свирѣпъ? Защо единъ е съвѣстенъ и благочестивъ, а другъ нечестивъ и безсъвѣстенъ? Защо единъ е разуменъ, а другъ безуменъ? Защо единъ е истинолюбивъ и услужливъ къмъ всѣкиго, а другъ подълъ, лъжецъ и грабитель? Ако тия пороци сѫществувахѫ само помежду беднитѣ и невѣжи, то щѣхме да имаме каква годѣ външна причина, проистекающа отъ условия та на външния животъ. Но за жалость, принудени сме да признаемъ, че това не е така, тия пороци сѫществу ватъ повечето помежду образованитѣ и цивилизовани хора, които не сѫ заставени поне както беднитѣ и прости хорица отъ нужда да крадѫтъ и да лъжатъ. Кой ги заставлява тогава да вършѫтъ тия дѣла?

Може би ще каже нѣкой „егоизмътъ.* Но защо едно „его“ да върши злото, а друго „его“ доброто? Всѣкой человѣкъ има „измъ;“ но въ едно той служи за благородни дѣла, а въ другиго за подли.
Може би ще се намѣри нѣкой другъ да каже съ общото опрѣдѣление, че грѣхътъ е причината на всичко това. Но грѣхътъ самъ по себе си е послѣдствие отъ прѣдидущи причини! Може би ще се намѣри другъ да каже, че паданието на Адама въ Едемския рай е при чината. Но нима съ паданието на единъ камакъ може да се събори една цѣла кѫща? И нима съ изяданието на една яболка могѫтъ да се повлѣкѫтъ толкова злини въ свѣта? То ще бѫде много интересно, ако нѣкой може да ни докаже това съ научна послѣдователность. Несъм ненно, причинитѣ на злото лѣжѫтъ нѣкадѣ дълбоко скрити въ самата природа. Важно е да диримъ тия причини. Въ свѣта има не само колебание и движение помежду елементитѣ, но сѫществува тъй сѫщо и непримирима борба помѣжду силитѣ, които се раздѣлѭтъ на положи телни и отрицателни. Това е истинно, както за физи ческитѣ, тъй сѫщо и за нравственнитѣ и духовни сили. Въ живота има два цѣнтра на дѣятелность: цѣнтъра на положителнитѣ сили т. е. на доброто, и цѣнтъра на от рицателнитѣ сили т. е. на злото. Сега зависи, къмъ кой цѣнтъръ е по близо нашийтъ животъ и кои сили прѣодо ляватъ по вече съ влиянието си върху душевното ни стрѣмление. Отъ голѣма важность е да знаемъ причи нитѣ на лъжата, нодлостьта, нечестието, грабителството. насилието неправдата, които се практикуватъ подъ раз лични образи и форми. Дѣйствително това е едно отъ най страннитѣ явления въ человѣческия животъ. Хора, които ний мислимъ за добрѣ образовани, поставени на длъжность подъ извѣстни условия и обстоятелства и подложени подъ извѣстни налягания и влияния, ще из вършътъ всичкитѣ почти пороци едно подиръ друго и то безъ да ги бие еъвѣста или по добрѣ безъ да се рас каѭтъ. Гдѣ е тогава причината? Въ человѣкътъ ли, въ условията ли, или въ въспитанието?

Въ химията има единъ законъ, който е слѣдующия: за да се произведе едно химическо съединение; изискватъ се три нѣща: първо, два елемента съ взаймно сродство единъ къмъ други, и едно условие. Щомъ сѫществуватъ тия три приготвителни стѫпки, актътъ на реакцията послѣдва и съединението е дѣло извършено. Химицитѣ се ползуватъ отъ този законъ, като въспиратъ или уско ряватъ химическитѣ дѣйствия спорѣдъ нуждата. Въ този случай, условието се вижда да е причината, а двата еле мента дѣйцитѣ т. е. виновницитѣ на химическото дѣло. Слѣдва отъ казаното, че ако условието се отстрани, то и акта на реакцията ще се прѣкрати. Отъ всичко до тукъ става ясно, че за да се избѣгнѫтъ лошитѣ слѣд ствия въ нашия общественъ животъ, необходимо е да се отмахнѫтъ всичкитѣ условия, които причиняватъ и раждатъ злото.

Разбира се, ако не обращаме внимание на този фактъ на тази очевидна истина, то проклятията и злинитѣ ни кога нѣма да се отстранѭтъ отъ вратата на дома ни. Нещастията не ще закъснеѭтъ да ни нанаднѫтъ. Безум ний страда отъ умътъ си и немарливий отъ немарението си, казва една источна поговорка. И право е казалъ единъ философъ, че немарливостьта е майка на всички злини.

Днешнитѣ срѣдства и методи за подиганието обще ството сѫ лишени отъ сѫщински наученъ характеръ. Всичко е произволно и не съобразно съ онѣзи изисква ния на истинския духъ на жизненнитѣ и нравственни закони отъ които зависи нашето щастие и благоденствие.

Миризливитѣ тъмници, несправедливитѣ закони, ос тритѣ саби и щикове и голѣмитѣ топове, нѣма да подобрѭтъ положението ни, нито пъкъ ще създадѫтъ нѣщо добро и благородно въ нашийтъ животъ. Тѣ сѫ нѣща принадлѣжащи на старата цивилизация отъ природ нийтъ грубъ и себелюбивъ человѣкъ на когото всичкото желание е да тъпчи другитѣ.

Духътъ на дълга ни диктува да търсимъ по до бъръ и человѣколюбивъ пѫть. Въ този старъ пѫть хиляди и милиони души сѫ погинали и хиляди и милиони человѣци сѫ страдали. Всѣкой пръстъ отъ земя е вече облянъ съ человѣческа кръвь. Нима това е человѣческо? Нима това е христианско? Гдѣ е Христосъ и гдѣ сме ний? Нима за това сме призовани да се истрѣбваме единъ другъ? Не! да не бѫде. Ний сме призовани да се нау чимъ какъ да живѣемъ и работимъ съобразно съ онзи животъ, къмъ който всички се стрѣмимъ съ единъ умъ съ една душа.

Нека вземемъ прѣдъ видъ устройството на человѣчес кото тѣло и ний ще научимъ единъ добъръ урокъ. То не е нищо друго повидимому освѣнъ единъ купъ отъ живи клѣтки, които наредени и устроени подъ извѣстни условия, съставляватъ, всичкийтъ сложенъ организмъ на нашето тѣло. За организацията на това тѣло знаемъ твърдѣ малко, понеже немарението ни е държало въ невѣжество до скоро. Намъ не се били познати онѣзи тайнственни закони, които владѣѭтъ, управляватъ и нап равляватъ нашийтъ съзнателенъ и несъзнателенъ жи вотъ. Но человѣческийтъ духъ не сѣди безъ работа. Той дири и търси скрититѣ стѫпки на природата. Дири ги съ цѣль да се научи. А това знание има за задача да разрѣши и да прѣмахне мѫчнотиитѣ.

Първото нѣщо, което ний забѣлѣзваме и ни прив лича вниманието е, че въ този организмъ има редъ; има взаимность на обща дѣятелность; има хармония помежду всичкитѣ дѣйци, които знаѭтъ своята работа много по добрѣ отъ колкото ний нашата. Тукъ вѫтрѣ въ този организмъ не се гонѭтъ частни цѣли или пъкъ частни интереси. Не! Тукъ се гони една обща цѣль, едно общо благоденствие, на което самийтъ человѣкъ се радва. Тукъ е тайната на общийтъ успѣхъ. то е съ чувствието въ цѣлиятъ животъ. Въ този организмъ нѣма прислѣдвания, нѣма каприции, нѣма своеволия, нѣма кри воразбирания; Тукъ сѫществува единство. И когато една отъ съсѣднитѣ клѣтки се поболи и страда, то всички други клѣтки влизатъ въ общо съчувствие и бързатъ да прѣмахнѫтъ злото по всѣкой начинъ. И по нѣкой пѫть и самийтъ вироглавъ человѣкъ се позамисля и почва да скърби, плаче и окайва лошата участь на своята съсѣдка робиня, която е така тѣсно свързана съ него вътъ интересъ, щото. той неможе по никой начинъ да извади отъ ума си страданията ѝ. Неможе зеръ! понеже негова милость дълбоко се е убѣдилъ отъ опитно сть, че само отъ доброто състояние и положение на тѣзи клѣтки, ще зависи неговото общо здравие и общъ успѣхъ и щастие.

Едни отъ тѣзй клѣтки съставляватъ коститѣ, други мускулитѣ, трети артериитѣ и венитѣ, четвърти стомаха (желудъка) пети бѣлитѣ дробове, шести сърдцето, седми нервитѣ, осми мозъкътъ и тъй нататъкъ. И всички спорѣдъ свойствата и качествата на своитѣ естественни сили и способности, испълнявать своята длъжность опрѣдѣ лепа тѣмъ отъ общийтъ законъ.

Клѣткитѣ съставляющи коститѣ, се заняти съ подържанието устройството на костенийтъ скелетъ. Клѣт китѣ образующи мускулитѣ сѫ завзети съ подържанието позата на тѣлото и зглобѣванието на; отдѣлнитѣ части, клѣткитѣ съставляющи стомаха, иматъ работа съ сми ланието на храната, клѣткитѣ въ дробоветѣ съ приема нието на кръвьта, клѣткитѣ въ сърдцето съ прѣкарва нието кръвъта по артериитѣ, клѣткитѣ въ артериитѣ съ прѣнасението кръвьта по цѣлото тѣло, а кръвьта, която е общийтъ капиталъ сѫдържа всичкитѣ хранителни елементи необходими за подържанието живота и щастие то на това много людно общество наречено человѣчески организмъ. Колкото за клѣткитѣ въ нервитѣ, тѣ се съе динителните жици, които съединяватъ всичкитѣ отдѣлни общества въ тѣлото съ мозъкътъ и по този начинъ принасѭтъ двигателната сила по цѣлото тѣло. Тѣ сѫ единственнитѣ посрѣдници, които съобщаватъ за всичко що се върши вѫтрѣ и вънъ отъ мозъкътъ.

Относително клѣткитѣ, които образуватъ мозъка, тѣ испълнявагь най сложната и деликатна работа на человѣческата душа. Въ тѣхнитѣ малки стаици е рас положена человѣческата мисълъ и человѣческитѣ желания. Посрѣдствомъ тѣхъ се испроважда и извършва всичката многосложна служба отъ общата дѣятелность на душата която постоянно работи за подържанието порядъка на свойтъ организмъ.

Едни отъ тѣзи клѣтки иматъ физическитѣ сили на человѣка въ запасъ, други умственитѣ му и трети ду ховнитѣ му сили. Върху този въпросъ ще се повърнимъ да говоримъ по на пространо на друго мѣсто. Значи вѫтрѣ въ человѣка всичко е распрѣдѣлено съ математическа точность. И щомъ тази математичена точность сѫществува, силитѣ вѫтрѣ въ организма се уравновѣся ватъ една съ друга и образуватъ хармония, която ний наричаме здравие. Но щомъ се изгуби това вѫтрѣшно равновѣсие на математическитѣ закони на духа; настава криза въ живота, която може да бѫде или частна или обща, отъ която человѣкъ или трѣбва да намѣри исхо денъ пѫть за спасение, или пъкъ ако не желае да сто ри това отъ честолюбие, трѣбва да прѣстане да живѣе; а да прѣдпочете нечестивата смърть прѣдъ добрийтъ и благъ животъ, значи да се покаже не достоенъ за зва нието си. Осѫжданието на такива человѣчески сѫщества е справедливо. Онзи человѣкъ, който прѣдпочита отрова та прѣдъ хлѣба, означава, че не цѣни, онова което му е повѣрено отъ висшия, т. е. отъ чувството на ра зумнийтъ животъ. Затова таланта на този недостоенъ и лукавъ робъ ще се вземи отъ него и ще се даде ономува, който е достоенъ и готовъ да принесе плодъ и полза.

Хиляди милиони години е взело на природата до като създаде настоящитѣ условия за живота, отъ които да се образува и направи человѣческия организмъ, който е жилището на душата, въ което тя днесъ работи за постиганието на една по висока и по велика цѣль отъ колкото първата; именно: създаваннето на материалний свѣтъ и произвежданието на простий органически животъ.

Милиони години е трѣбвало да се минътъ дордѣ се произведѫтъ и създадѫтъ първоначалнитѣ клѣтки. Стотини хиляди години сѫ били потрѣбни до като да прѣминътъ прѣзъ всичкитѣ стадии на развитието и ви доизмѣнението и по този начинъ да станѫтъ напълно приспособени за особната си служба, за отдѣлната си работа, която днесъ занимаватъ въ душевния организмъ. Хиляди години сѫ се изисквали за духътъ на живота до като да въспита человѣка, н да пробуди самосъзна нието на разумнийтъ животъ вѫтрѣ въ неговата душа, и да прѣдизвика любовьта му къмъ духовния свѣтъ, която да го отправи въ пѫтя на онова велико и всемирно стрѣм ление, наречено — просвѣщение. духовно въздигание. То е било необходимость за человѣка да придобие всичко съ постоянни усилия и постоянни себепожертвувания, за да знае да цѣни, доброто, което не му капвало отъ слу чая безъ трудъ и безъ жертви за да го прахосва както си ще. Не! Той е трѣбвалъ да научи отъ положителни факти на своята вѣковна опитность, че всичко му се е дало съ цѣль да върши нѣщо си. Както клѣткитѣ вѫтрѣ въ него работѭтъ за общото добро на общийтъ му ор ганизмъ, на които той е господаръ и отъ благоденствие то на здравието му, на което той се радва; така и той като една разумна клѣтка отъ онзи повисокъ организмъ и по висшъ животъ на духовното тѣло, той е задлъженъ въ името на своето нравственно естество да испълни своитѣ обязаноети, като разумно сѫщество, като духов нонравственна личность, като синъ человѣчески. Да се отрича отъ своята длъжность и отъ своето призвание въ този благороденъ животъ, значи да безумствува, да безаконствува противъ святий духъ на живота. Не, остава тогава друго срѣдство за великия законъ на жи вота, освѣнъ да исхвърли подобно нравственно сѫщество вънъ отъ святото си жилище, като непотрѣбна вещь, която е станала не само не потрѣбна, но и врѣдна. Това се върши именно и въ самийтъ нашъ организмъ, въ самото наше тѣло. Онѣзи клѣтки и членове отъ органическата ни система, които прѣстанѫтъ да испълняватъ своята длъжность и станѫтъ врѣдителни и опасни за здравието на другитѣ клѣтки и членове, исхвърлятъ се на вънка отъ тѣлото отъ самия този организмъ за общо добро на цѣлото органическо общество. Върху този прѣдпази теленъ законъ на природата, почива нашето здравие и дългоденствие. Тогава слѣдва, че ний въ нашето по на прѣднало духовно състояние, не можемъ да очакваме нѣщо по добро отъ това, ако не се свѣстимъ и завзе мемъ да промѣнимъ свойтъ вѫтрѣшенъ животъ и своето нравственно поведѣние спрѣмо нази си и нашитѣ ближни. Надлѣжащата нужда и необходимость на нравственно духовнитѣ закони, подъ които се рѫководи разумния животъ, изискватъ отъ всѣкой человѣкъ едно вѫтрѣшно и коренно прѣобразование и „новораждание“ отъ ду хътъ на истината. Закона на развитието е вѣченъ, той не търпи застой.

[hristo]

Част 3

Външните условия на Живота

Една отъ най заплетенитѣ и замотани тайни въ природата е животътъ. За происхождението му нищо положително незнаемъ. Онова, което сме научили относително природата му,то е придобито отъ наблюдение явленията на силата му, която различава диаметрално противоположно отъ силитѣ на физическийтъ свѣтъ, по степеньта и качествата на своето естество. Онова, което забѣлѣжваме относително живота е, че той се е явилъ въ системата на природнийтъ свѣтъ, подъ извѣстни условия, които по необходимость клонѭтъ да потвърдѭтъ истината, че природата има опрѣдѣлена една каква и да е цѣль, едно какво и да е стрѣмление.

Ний сме принудени да признаемъ очевидната истина, че животътъ е влѣзналъ въ настоящето си положение съ едно опрѣдѣлено побуждение да се развива, расте и стане факторъ и главенъ дѣецъ въ по нататъшното проявление на върховнийтъ Духъ въ вселенната. За да се постигне това върховно стрѣмление въ природата, и да се роди и развие настоящийтъ органически животъ, когото духътъ ни притѣжава, прѣди всичко е трѣбвало почва, на която да тури ногата си. Почвата е съставлявала една отъ най важнитѣ елементарни първоначални необходимости за сѫществувание. Почвата е съдържала първата приготвителна стѫпка за идванието на жизненната сила въ царството на природата, да завземи новата среда на свойта дѣятелность, да влѣзи въ новитѣ условия на своето битие. За постиганието на тази обективна реалность, сили сѫ били нужни да приготвѭтъ жилището му и да отворѭтъ свободенъ пѫть за неговото влизание т. е. въплотявание, въсприеманието на настоящето си естество облечено въ плъть и кръвь. Природата трѣбвало да впрѣгне свойтѣ физически и химически сили и да ги натовари съ великата работа да ѝ доставѭтъ елементитѣ на почвата, посрѣдствомъ събиранието малкитѣ частици на веществото населяющи пространството: Въ общи маси, названи — небули; въ
цѣнтрове, наречени — слънца и въ системи, наименовани — слънчеви и планетни общества.

Отъ научнитѣ факти и свѣдения се учимъ, че главнийтъ двигатель въ тази огромна материална работа е билъ закона на теготението. Подъ неговата сила и влияние всичкитѣ отдѣлни частици на материята, сѫ били принудени да изгубѭтъ своето първоначално положение и да се стекѫтъ къмъ общото направление, на материалната солидарность, наречена видимъ свѣтъ или вселенна. Отъ тази първоначална мѫгливость състояща се отъ безбройно и невъобразимо множество атоми, независящи единъ отъ други, буйни и не укротими по естество, движущи се по милиони пѫти въ секунда и то въ различни и всевъзможни направления, е трѣбвало да се създаде нѣщо си. Въображете си, какво хаостическо състояние е прѣдставлявала тогава видимата вселенна! Каква вавилония е прѣодолявала по между частицитѣ на веществото! Каква фантазмигория е сѫществувала въ движението на атомитѣ, които повидимому не сѫ имали никакво опрѣдѣленно направление. Всичко се е показ вало на единъ развалнуванъ океанъ въ пространството вѣчно колебающъ се, безъ никоя опрѣдѣлена цѣль. Отъ това хаостическо състояние е било нуждно и необходимо, да се образува и създаде нѣщо порядъчно и хармонич но отговоряюще на условията изисквани отъ живота. Каква велика задача е прѣдстояла прѣдъ лицето на природата да развие и устрои настоящийтъ свѣтъ на стоящата видима вселенна съ свойта хубость и вѣчна хармония на единство произтекающе отъ вѣчни и неиз мѣняеми закони работяіци съ математическа точность и послѣдователность.

Ако въ вселенната сѫществуваше и дѣйствуваше само закона на теготението; именно: частицитѣ да се привличатъ съ еднаква сила, то вселенната не би до стигнала настоящето си положение и не би приела на стоящийтъ си образъ. Имовѣрно е да прѣдположимъ, че частицитѣ на веществото бихѫ се згрупирували въ една обща масса, която не щѣше да е приспособена за нищо. Атомитѣ за винѫги щѣхѫ да си останѫтъ отдѣлни и независящи еденици, безъ да проевѭтъ свойта вѫтрѣшна дѣятелность, която е лѣжала скрита въ естеството имъ. Тѣ щѣхѫ да се прилепѭтъ единъ до други, по единъ механически начинъ, но никога не бихѫ влѣзли въ по тѣсна связь. Това заключение извличаме отъ факта, че теготението по естеството си е повечето механическа сила на движенията, съ помощьта на която частицитѣ и тѣлата сѫ биле турени въ пространството на подоба ющитѣ имъ мѣста. Всичко, което закона на тѣжестьта извършва, е извѣстно налягание върху материята, което науката нарича: теготение или падание на тѣлата въ пространството къмъ цѣнтъра на тѣжестьта. Върху не говата първоначална основа почива неразрушимостьта на материята т. е. на първоначалнитѣ форми на веществото, наречени — атоми, които сами по себе си не сѫ нищо друго освѣнъ изражение на извѣстно количество сила, която е затворена въ естеството имъ. Всичката работа на теготението е, да поддържа единъ остановенъ редъ вече отдавна създаденъ отъ прѣдидущи причини и на чала, освѣнъ това да спазва сѫщеврѣменно единство помежду всичкитѣ отдѣлни дѣйци на материалний свѣтъ, като ги държи въ границитѣ на своята сила и влияние.

При всичко, че всемирното теготение играе една отъ най важнитѣ роли въ вселенната, при все това извѣ стни факти ни навождатъ къмъ мисъльта да заключимъ, и то справедливо, че ако този законъ на теготението, не би се обословилъ или пъкъ видоизмѣнилъ и подпомогналъ отъ закона на всемирното сродство на елемен титѣ. то навѣрно видимата вселенна днесъ щѣше да има другъ изгледъ не толкова приятенъ. Въ всемирното срод ство се крие една отъ великитѣ тайни на общата дѣя телность на природата, която произтича отъ свободното дѣйствие на атомитѣ които влизатъ въ всевъзможни взаимни съѭзи помежду си, отъ които съѭзи се обра зува постоянна енергия, която се прѣнасе отъ различни срѣди по цѣлата вселенна. Безъ всемирното сродство, свѣта за винѫги би останалъ вѣчно безплоденъ и вѣчно безцѣленъ. Мракъ и тъмнина щѣхѫ да владѣѭтъ на всѣкадѣ; влиянието на топлината и свѣтлината, не щѣхѫ да сѫ понятни на нази, Духътъ на человѣческата душа за винѫги щѣше да остане затворенъ въ вѣчната бездна, въ която нищо друго не би сѫществувало, освѣнъ вѣчно мълчание.

Свѣтътъ надъ вратата си щѣше да има надписа: „Изгубенъ миръ.“ Любовьта и злобата, обичьта и не навистьта, истината и лъжата погрѣбени щѣхѫ да бѫ дътъ въ пропаста на пространството. Не щѣше тогава да има нужда, ни о тъ вѣра въ Бога, ни отъ въспитание въ живота, ни отъ наука за развитието, ни отъ фило софия за просвѣщението. Мозъкътъ на беднитѣ отчаени философи, богослови, материалисти идеалисти, щѣше да е въ блаженъ покой. Свѣтътъ щѣше да бѫде избавенъ отъ учението имъ: „животътъ е зло, безъ него е по- добро.“

Но види се явно отъ фактитѣ, че природата не взела тия нѣща въ съображение при устройството на вселенната. Това даже на ума ѝ не идвало, че ще дойде единъ день, когато ний разумнитѣ твари ще бѫ демъ обезпокоявани отъ всевъзможни злини, които ще ни турѭтъ да се гонимъ по лицето на земята и да се биемъ всѣкой съ брата си. Навѣрно, ще каже нѣкой; ако тя бѣ прѣдвидела нашитѣ нещастия, тя би ги взела въ внимание. Но вижда се, че това не влизало въ смѣт ката. ѝ Главната ѝ цѣль и задача била да устрой видимата вселенна тъй както върховнитѣ ѝ закони сѫ го изисква ли, и да даде на всѣкой свѣтъ онѣзи условия посрѣдст вомъ, които да бѫде приготвенъ и приспособенъ за всичкитѣ нужди на развивающий се и растящъ животъ. Дали тя си е въображавала, че когато дойдѫтъ разум нитѣ сѫщества въ дома ѝ, ще подигнѫтъ купъ ра зисквания, прения, гонения, за всевъзможни прѣдмети, въпроси, стежания, и имоти, кому принадлѣжѭтъ по право? Това види се да е билъ второстепененъ въпросъ оставенъ на страна да се разглежда кога му дойде врѣмето. И не е чудно, че днесъ този въпросъ е подигнатъ на раз глеждание. Ако и да не разбираме още достатъчно ези ка на природата за да се ползуваме напълно отъ уро цитѣ, които ни дава всѣкой день, при все това тя е сполучила да ни научи по нѣщо си, за основнитѣ на чала. Животътъ на миналото, не е билъ иждивенъ на празно, душата отъ дълговѣковната си опитность е научила нѣкои отъ първитѣ постановления на върховнийтъ животъ. Мозачнитѣ клѣтки сѫ ни прѣдали първата за повѣдь написана отъ вѣчнийтъ Духъ. Законътъ на съ вѣстьта е прогласилъ вече вѫтрѣ въ всѣкой человѣкъ, че Дългътъ е първата стѫпка за успѣха и щастието на живота въ всѣкоя душа. Тази е първата аксиома, която трѣбва всѣкой разуменъ человѣкъ, вече да проумѣ е, защото врѣмето на исхода ни наближава да се осво бодимъ отъ Фараоновото владичество.

Има философи, които гледатъ съ прѣзрение на жи вота. За тѣхъ человѣчеството не е нищо друго освѣнъ материална згань, която днесь сѫществува утрѣ изчезва. Има купъ капиталисти и хитри дипломати, които гле датъ на живота на другитѣ, като на извѣстенъ капи талъ, който може да се усвоѝ чрѣзъ различни благородни и неблагородни срѣдства и да се употрѣби за частни цѣли, прищевки и каприций. Върху тази основа наро дитѣ още се стрѣмѭтъ да подигнѫтъ, своята бѫдѫща слава и щастие. Голо щастие! Измама на человѣческото щеславие. Отъ врѣмето на нашитѣ първи прародители, ний все това блаженство търсимъ въ този свѣтъ, но то нѣма да дойде, ако и да го чакаме за хиляди и милио ни години. Тази подла и нечестива философия нѣма създаде нашето бѫдѫще блаженство нито нашийтъ бѫ дѫщъ животъ; тя нѣма да ни освободи отъ отговорность спрѣмо закона на Дългътъ и правдата. „Голъ излѣзохъ отъ майчината си утроба,“ казва праведний Иовъ, и, „Голъ ще сѫ върнѫ.“

Най трудната работа, казва единъ физиологъ е: да поправимъ единъ разваленъ и растроенъ мозъкъ; най трудната задача, казва единъ въспитатель е да исправишъ единъ покваренъ характеръ; най опасното нѣщо, казва единъ философъ е: злѣ настроеното сърдце. Голѣмата трудность, съ разваленийтъ и растроенъ мозъкъ се намира въ разглобенитѣ му части и цѣнтрове, които се изгубили своето физиологическо равновѣсие. Равновѣсие, което никой неможе да поправи, освѣнъ самата природа.

Голѣмата мѫчнотия съ покваренийтъ характеръ лѣжи у самата душа, която психически е различно настроена, Настроение, което проистича отъ връзката и влиянието на негативнитѣ духовни сили. Подобенъ характеръ само добродѣтельта е въ сила да исправи и промѣни.

Голѣмата опастность съ злѣнастроеното сърдце, лѣжи въ самата му динамическа сила, която може да избухне като волканъ когато и да е, щомъ се докосне злото до него. Подобно сърдце, никой неможе да укроти освѣнъ любовьта.

„Сърдцето е измамливо повече отъ всичко, и твърдѣ растлѣно: кой може да го познае?“ Така е говорилъ Еврейскийтъ пророкъ Иорелима, като е прѣдвиждалъ источника на всичкитѣ общественни злини, които се били слѣдствие и резултатъ отъ разобуздани человѣчески сърдца и отъ разобуздание человѣчески страсти, които нѣмали никакъвъ разуменъ контролъ, но постоянно се мѣнявали, като нѣкой волканъ.

За прѣмахванието на злото, истината е необходима да се внушава въ всѣкой умъ, и да се прѣдставя въ всичкитѣ ѝ видове, форми, образи и степени прѣдъ всѣкой человѣкъ, и не само това, но и да се прокарва, посѣва и въплотява въ самийтъ душевенъ животъ, гдѣто да стане сила и двигатель въ духовното просвѣщение.

Въздиганието на человѣчеството и человѣческата душа се извършва по единъ много сложенъ начинъ. Това ний незабѣлѣзваме; Но ний чуваме гласа на вѣра та и надѣждата вѫтрѣ въ нашата душа, които ни канѭтъ да влѣземъ въ свѣтлото бѫдѫще; гдѣто хубавитѣ и благи обѣщания ни очакватъ, гдѣто условията се промѣнени и положението е подобрено; гдѣто животътъ е тихъ, добръ и благороденъ; гдѣто радостьта, миръ и блаженство прѣодоляватъ.

Обаче умоветѣ ни постоянно се смущаватъ и коле баѭтъ отъ нови впечатления, както умоветѣ на младенци. Ний сме влѣчени постояно отъ всевъзможни течения и промѣнения, които ни тласкатъ, ту къмъ една, ту къмъ друга посока. Нѣма спокойствие. „Борба непрестанна е този нашъ животъ,“ казва поетътъ.

Мозъкътъ ни е обеспокояванъ, отъ енергията на природата, която ни принуждава да се стрѣмимъ, къмъ онова което е непостижимо, къмъ онова, което невидимъ да схванемъ и къмъ онова, което незнаемъ да научимъ.


Врѣмето носи всичко поредъ, а нуждата прилага всѣко нѣщо на редъ.

Ний гледаме, казва Павелъ: „Мрачкаво,“ като „прѣзъ огледало.“ Но това което видимъ е само отражение на миналото; на онова, което е минало прѣди насъ. Значи само миналото бѫдѫще е дѣйствителната истина, която е оставила и въ свѣта и въ насъ отпечатъкъ на свое то присътствие. Колкото за идѫщето бѫдѫще, то е само идеалътъ безъ никоя сѫщность, които има да се осѫществи на своето врѣме въ една или друга форма. Той е величественийтъ планъ на една кѫща, която има да се построи. Има голѣма разнида помежду планътъ и самата кѫща. Планътъ е вида на кѫщата начертанъ на една хубава книга, когато, кѫщата е самата реалность, сѫщностьта, въ която нашийтъ животъ прѣбѫдва.

Но съмнѣнието е характеристика на человѣческийтъ умъ, който се колебае помежду вѣрата и невѣрието, като си размишлява: дали се е родилъ за нѣщо си или за нищо? Дали свѣтътъ има нѣкое значение въ себе си за него, или той така си мечтае и въображава? Дали се управлява отъ нѣкого, или отъ никого? Какъ се е създалъ? Кой го е произвелъ и устроилъ? Дали нѣкое велико сѫщество, наречено: Богъ, или нѣкоя велика сила, наречена: Природа? Такова е естеството на душата щото тя неможе да успѣва, и да се разширочава въ свойто духовно развитие, безъ тази вѫтрѣшна умственна свѣтлина. Тя неможе слѣпо да се движи къмъ каква и да е посока. Тя се нуждае отъ идеалъ, който да ѭ въодушевлява къмъ нѣщо си. Къмъ нѣщо си, не мъртво, но живо. Живо, което да има сродство и любовь съ неѭ.

Богословътъ и Тейстътъ казватъ: Богъ е създалъ и устроилъ свѣта; Той го управлява, И той е всичко. Безъ Него нищо не сѫществува.

Натуралистътъ и Материалистътъ казватъ: материя та, и природата. Тѣ сѫ произвѣли и устроили свѣта, той се намира подъ управлението на тѣхнитѣ закони. Безъ тѣхното присътствие нищо не би сѫществувало.

Идиалистътъ и Спиритуалистътъ казватъ: умътъ, и ду хътъ сѫ пропроизвели и устроили свѣта. Всичко, което ви димъ и усѣщами въ вънщийтъ свѣтъ, то сѫ само форми и прѣдставления на силата на умътъ, който дѣйствува и работи. Вселенната е неговъ продуктъ. Безъ умътъ нищо не би сѫществувало.

Прѣдъ насъ стои една дилема, на която, който и край да хванемъ, се ще ни убоде; която страна и да вземемъ все ще срѣщнемъ противници.

Испречва се прѣдъ насъ материалистътъ съ всичкото си знание за веществото и природата, и почва да ни убѣж дава, че учението на Тейстътъ и Богословъ не почива на никаква здрава основа.

Онова, което Теологътъ подържа „да е Богъ, който е създалъ и устроилъ вселенната;“„то не е никъкъвъ Богъ, казва материалистътъ.“ То е материя, която ний виждаме да работи и дѣйствува; тя е единствнената реалность, която можемъ да опитаме, попипаме и провѣримъ въ дѣйствителность, на сѫщото твърди и натуралистътъ. Затова, вънъ отъ тази реалностъ, всичко е въображенеи и, мечти, слѣдствия отъ атомически и малекуларни дви жения въ мозъка: затова тѣ нѣматъ никаква прѣдметна дѣйствителность вънъ отъ него.

Работата както ни е прѣдставлява материалиста върви много добрѣ и гладко. Умоветѣ ни сѫ почти убѣдени да приемемъ учението му за чиста истина. Разбира се материята е дѣйствителность, нѣма защо да се съмняваме въ присътствието ѝ. —Но прѣдъ насъ се испречва и много ученийтъ Идеалистъ съ своитѣ обширни познания за дѣйствията на ума; и почва да ни убѣждава и дока зва, че учението на материалиста не почива на здрава основа. Понеже онова, което виждаме, пипаме, опитваме и провѣряваме; то не е материята, казва идиалистътъ: Но сѫ само: образи, форми, впечатления и усѣщания произведени отъ силата на ума,. Умътъ е, който дѣйст вува, вънъ отъ нази и вѫтрѣ въ нази. Неговитѣ дѣй ствия и резултати, материалистътъ взема за нѣща реални и независими отъ ума, който назвалъ съ имената: мате рия и природа. Онова обаче, продължава идиалистътъ, което пипа, което усѣща, което сравнява и мисли — е умътъ. Извадена силата на ума отъ общийтъ резултатъ на веществото; то изведнъжъ ще се прѣобърне на първоначалнийтъ си елементарни дѣйствия. Подъ такиваусловия вселенната би изгубила своята материална реал ность веднъжъ за всѣкога. Затова, казва идиалистътъ: вънъ отъ ума никаква реалность нема.

Въпросъ се подига въ ума ни: Гдѣ е истината? Дали въ учението на Материалиста или въ учението на Идеалиста.

Мислимъ сериозно, ако приемемъ учението на мате риалиста за истина, трѣбва да отхвърлимъ дѣйствите лностьта на ума т. е. да приемемъ, че человѣкъ не е нищо друго освѣнъ единъ купъ отъ атоми.

Да постѫпимъ по този начинъ! Значи да влѣземъ въ стълкновение съ естеството на разума си. Т. е. да от хвърлимъ присътствието на мислитѣ въ душата си. Оче видно противоречие и не лѣность. Ако пъкъ приемемъ учението на идеалиста за основно и допуснимъ само дѣйствителностьта на ума, а отхвърлимъ риалностьта на материята: значи да дойдемъ въ стълкновение съ свойтъ организмъ и съ свойтъ мозъкъ, цѣнтъра на всичката ни настояща дѣятелность. И всѣкой знай, че всичко у насъ не е само умъ. Значи, нито едното, нито другото учение съдържа цѣлата истина.

Прѣдъ насъ лѣжи дилемата на триѫгълника, въ която всѣкой ѫгълъ си прѣдполага да е цѣлийтъ триѫ гълникъ. И, че безъ неговото присътствие, сѫществува нието на триѫгълника е невъзможно. Това е нещастието, което е сполѣтяло: Богослова, Материалиста и Идеалиста.

Но ако единъ триѫгълникъ, не може да сѫществува безъ присътствието на единъ отъ ѫглитѣ си; То тъй сѫщо и еднъ ѫгълъ не може да сѫществува безъ при сътствието на една отъ странитѣ си. Но и самата страна не може да сѫществува безъ присътствието на една отъ точкитѣ на правата линия. Излиза отъ този анализисъ, че точкитѣ сѫ основата на всичко. Посрѣдствомъ тѣхъ се образуватъ правитѣ линии и ѫгли. Но подобенъ родъ разсѫждения, не могѫтъ да ни доведѫтъ до никакви положителни заключения; Защото ний не търсимъ абсолютна реалностъ, но относителната. И ако се подигне пакъ распра по между нашйтѣ трима приятели, че всѣкой е точката; въпроса прѣстава да е геометрическата дилема. Той минува въ областьта на метематиката и гдѣто взема вида на еденица, която не може да бѫде ни Богословъ, ни Материалистъ ни Идеалиетъ...

Понеже нито се дѣли, нито се умножава, нито се сравнява съ нѣщо друго. Слѣдователно, тамъ гдѣто нѣма сравнение, нѣма и знание, а гдѣто нѣма умножение и дѣление тамъ неможе да сѫществува и разсѫждение. Отъ това става ясно, че нашето знание е релативно, относи телно, а на абсолютно. А релативното знание има за нача ло три спомагателни срѣдства — Именно: умножение, дѣ ление и сравнение. Вънъ отъ тѣхната область нищо положително незнаемъ що сѫществува. А вѫтрѣ въ тѣх ната свера, ний знаемъ много нѣща и можемъ да прѣд полагаме всичко що ни хрумне на ума. Значи пакъ се срѣщаме лице съ лице съ мѫчно заплетената триѫгълна дилема, която на да ли ще се рѣши нѣкога.

Тогава нека прѣдадемъ този споренъ въпоросъна третейски сѫдъ прѣдъ огнището на науката, да видимъ и чуемъ, какъ ще се произнесе. Истината, казва тя, трѣбва да се гледа въ лицето, а не въ гърба. Длъжни сме да помнимъ поговорката, че съ единъ камакъ кѫща не става. За въздиганието ѝ три нѣща сѫ главно пот рѣбни: основа, стѣни и покривъ. Ще бѫде неразумно и глупаво да се трудимъ да убѣдимъ когото и да е, че основата или стѣнитѣ или покрива съставляватъ цѣ лата кѫща. Всѣкой отъ само себе си ще види, че тритѣ заедно съставляватъ едно цѣло наречено: — кѫща. От дѣлно взети не се вече кѫща но части.

Ако сега основата кажеше, че тя е всичката кѫща: що би сторила тази кѫща безъ стѣнитѣ и покривътъ? Или пъкъ, ако стѣнитѣ кажехъ, че тѣ сѫ цѣлата кѫща: що би сторила тази кѫща, безъ основата и покривътъ? Или пакъ, ако покривътъ, кажеше, че той е самата кѫща: що би сторила тази кѫща безъ основата и стенитѣ? Затова, Богослова, а Идиалиста и Материалиста сѫ задлъ жени отъ фактитѣ да завземѫтъ своитѣ мѣста тамъ гдѣто имъ е опрѣдѣлена отъ необходимостьта. Кѫщата е пост роена отъ нѣкого, който не е; нито въ основата, нито въ стѣнитѣ, нито въ покрива; но нѣкѫдѣ и всѣкѫдѣ. Ако се разговарѭтъ за частитѣ на кѫщата иматъ право да разли чаватъ. Но ако смѣсватъ понятието за кѫщата съ идеята за автора ѝ, който ѭ постронлъ, тѣ се заблуждаватъ, понеже незнаѭтъ каква е разликата помежду една пасив на реалность и една дѣйствующа сѫщность. Но ако говорѭтъ за проевленнето на неговата сила въ цѣлата кѫща: тѣ сѫ едно. И могѫтъ да се згрупирватъ въ едно общо название: БогословоИдеалоМатериалисть.

Тѣлото е организирано отъ вещество, посрѣдствомъ силата на живота, която го е обусловила и свързала съ душата и умътъ. За това: сила, материя и умъ, не сѫ три нѣща отдѣлни и независящи едно отъ друго, но сѫ свойства, качества и форми на едно и сѫщо битие. На едно сѫщество вѫтрѣ и вънъ отъ тѣхъ. Това сѫ щество, кога дѣйствува, дѣйствува въ три главни форми; проевлява три главни качества; показва три главни свой ства. Материята, се опрѣдѣля отъ постояннитѣ цѣнтрове наречени: атоми или монади силата отъ движението и количеството на цѣнтроветѣ и умътъ отъ згрупирува нието и распрѣдѣлението на атомитѣ и силитѣ въ прѣми отношения, управляющи се отъ постоянни закони рабо тящи съ математическа опрѣдѣленость и послѣдовател ность за постиганието цѣльта въ природата, която об щийтъ духъ гони. Че това е цѣла истина, нѣма защо да се съмняваме. Науката ни е доставила отъ всѣкадѣ цѣлъ складъ отъ факти, които говорѭтъ много по ясно и вразумително отъ колкото кой да е философъ. И тъй: свойствата прѣдставляватъ материята, качествата силата, формитѣ умътъ.

Всѣкой атомъ въ вселенната носи на свойто сѫще ствувание: свойствата, качествата и формитѣ отпечатани въ естеството му отъ първата битность.

Тази битность е Духътъ на живота. Вѣчната живо творяща енергия, която прѣобладава на всѣкѫдѣ изъ вселенната. — Единственната сѫщность, отъ която про изтичатъ всичкитѣ разумни дѣйствия и стрѣмления. Вър ховнийтъ законъ вѫтрѣ въ душата, който е придуждава да се стрѣми къмъ усъвърщенствувание. Върховната сила на самосъзнанието вѫтрѣ въ нашийтъ духъ която ни постоянно подканя да се подвизаваме въ доброто, да диримъ благородното и възвишено, да любимъ истиното, всичко това ни води къмъ великийтъ върховенъ разумъ, да знаемъ що правимъ, да разбираме и разумѣваме къмъ какво се стрѣмимъ, — това значи да живѣемъ.

Но за да се постигне всичко, което е прѣдъ ду шата и въ душата на всѣко разумно сѫщество, изиск вало се прѣди всичко:, врѣме, мѣсто и условия, гдѣто да се посади първото сѣме на живота. За това приро дата е била длъжна да работи и приготовлява всевъз можнитѣ бѫдѫщи условия; за това толкова деликатно чадо на вѣчностьта. Онѣзи славни епохи, които ни очак ватъ въ самата вѣчность на живота, които покрай сърд цето ни не се минували още нито въ ума ни се вли зали. Ако началото е толкова велико: какъвъ ще бѫде зенита на съвършенството, когато въсприемемъ безсмър тието? Какво ще бѫде състоянието ни, когато се обле чемъ въ пълнотата на живота? Кога врѣмето изчезне, а вѣчностьта настане! ? „събуди се, събуди се ти който спишъ. Стани стани ти който си падналъ и простри рѫ цѣтѣ си къмъ надѣждата, която си изгубилъ. Рѫката, която тя крепи, не е отслабнала и любовьта, на живота, къмъ тѣбъ не е изгаснала"

Отъ фактитѣ добити, чрѣзъ научнитѣ ислѣдвания, можемъ да допустнемъ, че вещественнийтъ свѣтъ не е ималъ този видъ и образъ, както ни се прѣдставя въ настояще. Частицитѣ, отъ които се състои, сѫ биле рас пръснати въ пространството на такова голѣмо растояние, щото едва ли можемъ да си съставимъ какво годѣ понятие или, даже да си въобразимъ въ ума за границитѣ на този обширенъ океанъ въ бездната състоящъ отъ безкрайно малки частици, наречени атоми, които не сѫ имали никакво опрѣдѣленно движение освѣнъ едно ко лебание и трептение. Силата на притѣганието и отласк ванието сѫ дѣйствували съ еднакъвъ моментъ. Слѣдва, материята т. е. атомитѣ сѫ биле въ равновесие. Не мис лимо е, да е имала какво годѣ физическо търкание или дѣйствие.

Онова начало, за което Мойсей спомѣнува въ пър вата глава на битие: за небето и земята, не е друго начало, освѣнъ началото, когото всемирнийтъ законъ на сродството т. е, на („любовьта“) проевилъ своята дѣятелноеть, както помежду монадитѣ, тъй сѫщо и помежду естеството на силитѣ.

Да си прѣдетавимъ индувидумитѣ на веществото, които се били въ покой, сѣдящи независими и хлъдно кръвни единъ къмъ другъ, като да съ нѣмали никоя обща връзка помежду си. Съ влизанието и пробуждани ето на тази вѫтрѣшна сила, нѣщо особно се проевява: цѣлъ редъ отъ революции и еволюции се извършватъ въ вещественний свѣтъ. Особна страсть се пробужда въ естеството на тия малки сѫщества наречени: атоми или монади. Ставатъ безпокойни, като че ли се на електрис ватъ и на магнитизирватъ отъ особна сила, нѣкоя скрита дѣятелность. Атомитѣ почватъ все повече и повече да ставатъ безпокойни, немирни и прѣдприемчиви и готови за какъвто да е случай стига само да имъ се даде първъ потикъ. Въ средата на това безбройно множество, два първоначални атома Х|У, да допустнемъ, че сѫ кисло родъ и водородъ които се спущатъ единъ противъ другъ съ такава сила и се сграбчватъ и хващатъ, като че ли поч ватъ нѣкоя частна расправия за нѣща стари, както чело вѣцитѣ на тази земя често праввътъ. Чудимъ се, защо е тази свада? т. е. това явление. Търсимъ нѣкоя причина, но не виждаме никоя. Не можемъ по никой начинъ да отгадаемъ това вѫтрѣшно произшествие. Най послѣ ид ваме до заключението, че всичко тово незначи нищо. Така въобще покриваме своето честолюбиво невѣжество.
— Нѣма нищо. — Праздна работа — но чудното е че онова, което мислимъ за празно, то за чудо е пълно. Кой нѣ кога си е въобразявалъ, че въ една капка вода могѫтъ да живѣѭтъ хиляди и милиони животинки. Мислимъ обаче случката за маловажна, но работата става сериозна, Съсединитѣ атоми, които до сега се гледахѫ спокойни и безопасни сѫщества, — ставатъ опасни. Въ единъ мигъ хиляди и милиярди милиони сподвижници, комбетанти се вече намиратъ на мѣстото хванати единъ съ други да се навалятъ къмъ двамата първи, къмъ срѣдоточието на схватката т. е. къмъ първийтъ цѣнтъръ на тѣжестьта. Тукъ вече ний имаме праволинейно движение, отъ което сѫ се образували отъ послѣ всички други форми на движението.

Почва се тогава: тикание, блъскание, тласкание, дърпание, — цѣла вавилония казваме ний. Чува се шумъ, врѣва, крясъкъ на около. Бунтъ, казваме си навѣрно. — Що за смущение. Вѣстьта се испроважда навсякѫдѣ изъ вселенната съ неописуема бързина. Силитѣ влизѫтъ въ стълкновение. Война има горѣ въ небето. — Страшна работа. Слушътъ се дрънкания на саби и щикове, чу ватъ се гърмежи на пушки и топове. — Цѣли огненни едра почватъ да се изхвърлѭтъ въ пространството, въ различни направления. Пространството пламва отъ под небеснийтъ огънь.

Вселенната гори викаме ний, опастность голѣма. Свѣтътъ се свършва разорението е близо въ ужасъ сме ний. Но веществото се не губи, силата не прѣстава, умътъ работи Господъ. създава.

Минуватъ се хиляди милиони и милиони години, и пространството изново се населява, но не вече съ пър витѣ дребни материални частици, но съ магливости, слън ца и планети.

Съ обширни гигански небули; изворъ на безбройни свѣтове, Съ величественни слънца источници на първо началната свѣтлина.

Съ планети, земи хубави, покрити съ зеленина. Жи лища на твари велики, надарени съ умъ разумъ и душа. Идѫтъ всички тия множенства съ синоветѣ Божии, съз дадени въ началото на самото небе, Да принесѫтъ пок лонъ, за почести и блага приети отъ вѣчнийтъ всеми ренъ законъ.

Дѣйствително, прѣдъ ума ни се испрѣчва една ве личественна картина за мировий свѣтъ: обширна по раз мѣръ, великолѣпна по естество, чудна по устройство. Рѫката, която е работила надъ нея, силата, що е дѣй ствувала въ създаванието ѝ, умътъ който е теглилъ пост ройката ѝ, оставатъ тайна.

Афторътъ на великийтъ мировий свѣтъ, е скритъ въ вѣчностьта. На кѫдѣто и да го търсимъ, на която страна и да гледами за стѫпкитѣ му, не можемъ да на мѣримъ никаква слѣда, която да ни даде каква, годѣ за гатна: да ли е тукъ или тамъ? Да ли е напрѣдъ зами налъ или назадъ останалъ? Дали е надолу слѣзалъ или на горѣ възлѣзалъ. На всѣкадѣ забѣлѣзваме да е при сътствувалъ и създания на своята творческа сила оста вилъ въ всѣко направление: направо, на лѣво, на горѣ, на долу. Но пѫтя на своето свято жилище, мѣстото на своето прѣбивание завсегда скрилъ отъ погледитѣ на всички смъртни.

Осѣщаме, като да присътствува моментално всѣкѫ дѣ и въ едно и сѫщо врѣме да дѣйствува вѫтрѣ и вънъ отъ нѣщата, но не можемъ да кажем, че е въ това мѣсто или въ онова. И какво по дълбоко значение мо жемъ да му дадемъ? Отъ значението: „Богъ е Духъ.“

Прѣдъ очитѣ на ума ни, вселенната стои въ обра за на едно чудесно зрелище. Въ изгледа на единъ вели колѣпенъ „домъ“ на когото сводоветѣ и стѫлбоветѣ се виждатъ да се повдигатъ отъ подъ нозѣтѣ ни и да оодкрѣпѭтъ цѣлото здание въ пространството. Оба основитѣ на този домъ не се виждатъ да се крѣпѭтъ нѣкѫдѣ.

Свѣтътъ мѣза на израйлската подвижна скиния, която се носи изъ вселенната отъ силитѣ на Ехова при дружена отъ безбройното небесно войнство на Елохима, което се враща отъ побѣдитѣ си къмъ прѣдѣлитѣ на вѣчното царство на мира. Царството на Господа Бога Саваота.