Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1926_01_17 Благъ

Неделни беседи София

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2275 Мнения:

Публикувано 16 януари 2015 - 09:10

От книгата "Заведоха Исуса",
Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926),

Издание Русе 1926-1927 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Благъ

 

    А Исусъ му рече: „Що ме казвашъ благъ? Никой не е благъ, тъкмо единъ Богъ“.

 

Лука 18:19.

 

Ако запитате съврѣменнитѣ културни хора, или съврѣменнитѣ хора нѣщо върху „благостьта“, тѣ ще ви дадатъ точно опрѣдѣление, ще ви кажатъ: тази дума е извѣстна намъ, знаемъ, че трѣбва да бѫдемъ благи. Разбира се, разгледана тази дума въ разнитѣ езици, отъ най-древни врѣмена и до най-модерни, тя се е видоизмѣнила. И днесъ, всѣки народъ има съотвѣтствуващо понятие за думата „благость“, споредъ неговото вѫтрѣшно схващане. Благостьта е свойство само на Бога, на Вѣчния, на Любящия, на Всемѫдрия, на Онзи, у Когото Истината живѣе. Може да кажемъ, че благостьта е едно отъ великитѣ качества, което опрѣдѣля разумното въ свѣта, защото въ съврѣменната култура, споредъ сегашнитѣ ѝ схващания, думата „Богъ” е опорочена. Но когато едно свещено Божие име се опорочи, Богъ обезличава всички форми, цѣлата култура се заличава отъ лицето на земята и се създава нова култура, съ ново име.

 

Този израилтянинъ се обръща къмъ Исуса и Му казва: „Учителю благи!” Днесъ има много тълкувания върху думата „благъ“. Христосъ му казва: „Благъ е тъкмо единъ Богъ“. Затова и ние ще се спремъ върху онова благото, възвишеното у насъ. И нѣкога, когато ние проявяваме нѣкоя доблесть, нѣкое възвишено и благородно качество, това е Божественото въ насъ. А между Божественото и насъ има грамадна разлика. Човѣкъ по естество, тъй както говори, тъй както се проявява сега на земята, е едно дребнаво, своенравно дѣте, но не отъ зла воля; своенравието му произлиза отъ съзнанието, че той е отъ високо произхождение. Не е достатъчно, обаче, да има само съзнание за своето високо произхождение, но трѣбва да има качествата на това високо произхождение. Ако единъ човѣкъ има високо мнѣние за себе си, той трѣбва да има съотвѣтствуващи качества на това високо мнѣние.

 

Та казва: благостьта е едно отъ качествата на Бога. Той не може да бѫде друго, освѣнъ благость. Сега вие ще ми кажете! кажете ни нѣщо ново! Ето, азъ ще ви кажа нѣщо ново: да знаешъ и да прилагашъ, това сѫ двѣ различни състояния. Да кажемъ, че вие чувате нѣкой пѫть една обикновена пѣсень и казвате: тази пѣсень съмъ я слушалъ толкова пѫти! Зная я азъ. — Добрѣ, изпѣй ми тогава тази пѣсень! Щомъ я знаешъ, азъ искамъ да ми я изпѣешъ, да видя докѫдѣ се простира твоето знание. Щомъ не можешъ да я изпѣешъ, щомъ не можешъ да я възпроизведешъ, ти имашъ едно обикновено знание. Нѣма нищо по-опасно въ свѣта отъ онѣзи хора, които казватъ, че знаятъ всичко. Такъвъ човѣкъ знае за Любовьта, за Мѫдростьта, за Истината, за кротостьта, за милосѫрдието, а въ сѫщность нищо не може да приложи отъ това свое знание. Ами колко видни господарки днесъ ще ги видите, вкусятъ отъ яденето, което готвачката имъ готви, но не могатъ да се произнесатъ, трѣбва ли или не трѣбва нѣщо да се прибави, за да стане по-хубаво — не разбиратъ, не знаятъ да готвятъ. Готвачката пита: господарке, я ми покажи единъ начинъ, какъ да наготвя това ядене! — Не зная. И ще видите между съврѣменнитѣ хора, нѣкоя видна господарка се учи отъ готвачката си, какъ да готви. Готвачеството е една възвишена наука, едно велико изкусво, което трѣбва да се учи отъ природата. Вижте какъ природата готви, какъ майсторски е сготвила своитѣ плодове! Това готвене на съврѣменнитѣ хора азъ наричамъ баламачъ, една забъркана каша — да ме извините за тия мои думи, но така е. Като взематъ да кълцатъ месото, че като турятъ въ него лукъ, червенъ пиперъ, черенъ пиперъ, разни миризми, че картофи варени и редъ други приправки — кюфтенца ще правятъ. Другъ пѫть ще приготовляватъ баница. Ще взематъ орѣхи, че послѣ и ябълки, ще ги смѣсятъ и слѣдъ това казватъ: вкусни кюфтенца, вкусна баница! Казвамъ: да, забъркана каша!

 

Така е, но когато дойдемъ до положение да говоримъ Истината, нѣкой хора се обиждатъ. Обиждането показва едно болезнено състояние на човѣшкото сърце, или на човѣшкия умъ, или на човѣшката душа. Здравиятъ човѣкъ, дѣто и да го пипнешъ, за рѫката било, за главата, или дѣто и да е, все му е приятно, но болния човѣкъ, по който начинъ и да го пипнешъ, колкото и да го гладишъ, все му е неприятно, все го боли. Той се обръща и ти казва: господине, трѣбва да знаешъ, какъ се пипа. По-деликатно пипай, не знаешъ ли, гърбътъ ме боли? Значи има едно почитание, съ което трѣбва да се отнасяме къмъ болнитѣ гърбове. Дѣ ще се изрази това почитание? — Въ болницитѣ, въ мекитѣ легла. Питамъ ви: ако е въпроса за меки легла, дѣ ще ги намѣритѣ въ свѣта? Вие ще ми кажете, че най-мекото легло е отъ памукъ. Азъ казвамъ: най-мекото легло е отъ слънчевата свѣтлина и като легнешъ на това легло никакво сътресение нѣма да стане въ организма ти. Но я ми кажете, дѣ е това легло? Всѣки отъ васъ, който иска да ощастливи болнитѣ хора въ свѣта, трѣбва да имъ направи слънчеви легла. Въ такъвъ случай ние ще дадемъ на тия хора единъ импулсъ нагорѣ. Човѣшкиятъ духъ, човѣшката душа ще се намѣри въ едно състояние, което индуситѣ наричатъ „сатуа„, азъ го наричамъ на български езикъ „вѣчното възходяще състояние на човѣшката душа и на човѣшкия духъ“. Въ съотвѣтствие на туй състояние въ природата има друго едно състояние, което индуситѣ наричатъ „тъма“; азъ го наричамъ „вѣчно низходяще състояние на човѣшката душа“. Туй състояние въ науката опрѣдѣлятъ на сгѫстено, твърдо състояние на тѣлата. Значи, когато тѣлата се втърдятъ много, тогава природата ги осѫжда на едно вѣчно изгаряне т. е. живота въ тѣхъ се обезличава. Когато се минава отъ едно вѣчно възходяще въ едно вѣчно низходяще състояние и обратно, индуситѣ наричатъ това състояние „ръжа“, азъ го наричамъ „активно състояние на човѣшката душа“. Лошитѣ хора сѫ „активни“, всичко правятъ; нѣкой пѫть и добритѣ хора сѫ активни, зависи, на коя страна сѫ. Това срѣдно състояние е състоянието на човѣка, когато се опрѣдѣля на разни мѣста. „Ръжа“, това сѫ военитѣ хора въ природата — на която страна отидатъ, тамъ се проявяватъ. Ако единъ воененъ се проявява въ състоянието на „тъма“, всички последствия въ него сѫ тъй катастрофални, че се изискватъ хиляди, хиляди години, до като се изгладятъ всички наслоения отъ натрупалата се въ тѣхъ карма. Другото състояние „сатуа“ е тъй приятно, но се изискватъ сѫщо тъй хиляди години, до като се внесе това щастие и блаженство въ човѣшката душа. Въ съврѣменнитѣ хора, се развива туй състояние на „тъма“, което се е натрупало въ тѣхъ отъ хиляди вѣкове, та днесъ носятъ лошитѣ послѣдствия. За всичко това съврѣменитѣ хора искатъ да осѫдятъ природата, Господа, защо е създалъ така свѣтътъ.

 

Тъй както ние знаемъ, свѣтътъ първоначално беше създаденъ много хубаво. Откакъ съврѣменния свѣтъ е създаденъ има приблизително 250 милиарда години. Отъ толкова години насамъ човѣшкиятъ духъ е слѣзалъ на земята. Той не е билъ въ това състояние, въ което днесъ се намира. Прѣзъ тия 250 милиарда години прѣзъ колко фази е миналъ той, колко опитности е набралъ! Не сѫ малко тия 250 милиарда години за земята, но ако се взематъ въ сравнение съ мѣрката на ангелитѣ, тия години не сѫ нищо друго, освѣнъ една възрасть отъ около 2½ години. Слѣдователно, отъ гледището на ангелитѣ, съврѣменниятъ човѣкъ е едно малко дѣтенце, на 2½ години, което пада, става, клатушка се. Вие казвате: е 250 милиарда години, това е много нѣщо! Слѣдъ като сме живѣли 250 милиарда години, всичкитѣ знания и опитности сѫ струпани въ тая малка главица. И като прѣтеглите всичкото богатство, което е складирано въ човѣшката глава, ще видите, че то тежи само 1½ клгр., а всичкото останало, което е изживѣлъ прѣзъ вѣковетѣ е отлѣтѣло, то е единъ прѣходенъ капиталъ. Всичко онова богатство, което е спечелилъ прѣзъ вѣковетѣ, е на заемъ взето и затова се губи. Всѣки единъ капиталъ, който най-малко даже се мѣни, това е маска на човѣка, а всичко друго, което не се мѣни, което човѣкъ носи всѣкога и прѣзъ всички врѣмена съ себе си, това е неговиятъ истински капиталъ. Гледате нѣкой човѣкъ тежи 50 — 70 — 100 клгр., но хване ли го нѣкоя тежка болесть, той остава до 30 — 40 клгр., мяза вече на светия. Единъ боленъ, за да остане да живѣе на земята, трѣбва да тежи най-малко 30 — 40 клгр., иначе ще го носятъ въздушнитѣ течения.

 

Благостьта, това е най-възвишеното състояние на човѣшкия духъ, къмъ което ние ще се стремимъ, Благость къмъ всички, това е единъ вѫтрѣшенъ стремежъ у човѣка. Защото въ закона на любовьта, тъй както сега сѫществува въ всички народи, това е едно самоограничение на личностьта, самоограничение на дома, самоограничение на народа, самоограничение на ангелитѣ, самоограничение на Бога. Това именно е проявлението на Любовьта.

 

Днесъ въ български езикъ нѣма дума, която да означава проявлението на Бога, онова абсолютно проявление на онази пълна Любовъ, която да включва всичко въ себе си. Въ туй състояние на благость, въ Бога нѣма нито най-малкото желание да стори нѣкому най-малкото зло. Той като мине покрай най-малката, най-нищожната мушица, все ще ѝ се позасмѣе, ще ѝ даде условия да живѣе. И дѣто има смърть, разрушение, нещастие, Богъ се притича на помощь на всички. Защото разрушенията въ свѣта произтичатъ отъ съвсѣмъ други причини. Нѣма да се спирамъ да обяснявамъ, кои сѫ причинитѣ за разрушенията, затова има много теории. Азъ нѣма да се спирамъ и да обяснявамъ, кои сѫ причинитѣ за грѣха. Азъ не искамъ нито да подържамъ тия теории, нито да ги опровергавамъ, за сега тѣ сѫ приятно занимание на човѣшкия умъ. Обаче има нѣщо сѫществено въ всичко това. Туй, което човѣкъ е прѣживѣлъ прѣзъ всички вѣкове, това сѫ придобивкитѣ отъ тия 250 милиарди години. То остава у насъ безсмъртно, то съставлява у насъ основата на една безсмъртна велика наука, въ която участвуваме не само ние, но и всички по-велики, по възвишени сѫщества. Та казвамь: да проявяваме и да прилагаме всѣки день закона на Любовьта, това е нашето прѣдназначение въ живота. Нѣкой казва: азъ зная това, слушалъ съмъ какви ли не бесѣди за Любовьта. Казвамъ: ти изучавалъ ли си тия 35 милиона проявления на Любовьта? Любовьта има 250 милиарда приложения. Понеже казваме, че човѣшкиятъ духъ е живѣлъ 250 милиарда години до сега, значи всѣка година отговаря на едно приложение на Любовьта — спорѣдъ възрастьта му. Какво богатство е това! Сега вие ще се оплашите, ще кажете: замота ни се умътъ! Нѣма защо да ви се замотае умътъ. Ако азъ ви покажа онази изобилна вода на Великия или Тихия океанъ, то не е за да я изпиете. Тази вода не е създадена, за да я пиятъ хората. Тя не е създадена и за да плуватъ корабитѣ по нея. Ще каже нѣкой: тя е създадена, за да живѣятъ рибитѣ въ нея. — И за това не е създадена. Ами за какво е създадена тогава? — Водата е създадена за свѣтлината, водата е създадена за живота — нищо повече. Понеже водата е носителка на живота, тя е въ съприкосновение съ насъ, съ разумния животъ.

 

Съврѣменитѣ хора иматъ едно материалистическо схващане, тѣ считатъ водата безсъзнателна като материя само, обаче споредъ онова окултно съзнание, водата не е само материя, тя не е само и животътъ, но тя е още високо интелигентна и разумна. Че е разумна, това показва, че щомъ влѣзе въ океана първия корабъ, кѫдѣто и да мине, навсѣкѫдѣ се раздава гласъ: „Тукъ е влѣзълъ единъ нехранимайко, не е тъй чистъ.” Пъкъ и между вѣтъра и водата по нѣкой пѫть има съгласие. Тѣ като духнатъ върху кораба, та на мишъ машъ го направятъ. И какво става съ хората тамъ? — По нѣкой пѫть се хванатъ за нѣкоя бръмка, за нѣкоя халка, държатъ се, а по нѣкой пѫть обичатъ да се покланятъ на парахода клатушкатъ се натукъ-натамъ. Ученитѣ хора обясняватъ тия нѣща съ това, че въ морето ставало буря, вслѣдствие на което се произвеждали голѣми вълнения и т. н. И слѣдъ като излѣзе човѣкъ отъ океана, казва: още веднажъ не влизамъ въ този корабъ не минавамъ прѣзъ океана! Защото се вълнува морето? Защо се вълнува океана? Вълнението е най-красивото нѣщо въ океана. То показва, че въ него има животъ. Това вълнение въ морето, въ океана е най-красивото нѣщо. Ама вѣтъръ духа! Че въ туй духане седи красотата! Че това духане на вѣтъра внася животъ! Този кипежъ на водата е сѫщо животъ! Водата като падне на суша донася животъ, опрѣснява го. Тази вода не пада само на сушата, но влиза и въ нашия организъмъ, освѣжава го. Бѫдещитѣ физиолози ще обясняватъ едно отъ великитѣ свойства на водата, съ което хората ще могатъ да се лѣкуватъ. Много неврастеници ставатъ отъ какво? — Отъ нѣмане достатъчно вода. Суша има въ тѣхъ! Тѣзи хора, които сѫ изсъхнали, нѣматъ вода, т. е. влагата е потънала дълбоко въ пластоветѣ имъ. Тѣ иматъ много малко влага. У други хора пъкъ има застояла вода, която азъ наричамъ „жабурнясала вода“. Водата у тѣхъ е жабурнясала, защото като нѣма възможность да се разнася изъ организма имъ, понеже е подпушенъ, застоява на едно мѣсто. Тѣ иматъ вода ¾ отъ теглото на цѣлия си организъмъ. Нѣкой казва: не знамъ защо моето състояние е особено. Казвамъ: ти имашъ въ себе си вода ¾ по тегло отъ теглото на цѣлия си организъмъ. Мнозина може да оспорватъ това, но азъ подържамъ, че ¾ и повече отъ теглото имъ е вода. И ако всичката вода се изпари, какво ще стане съ човѣка?

 

Сега, азъ не искамъ да оставя въ васъ мисъльта, че въ свѣта нѣма нищо реално. Всичко въ свѣта е реално, само че въ едно отношение реалностьта е вѣчна и неизмѣнна, а въ друго отношение — врѣменна и прѣходна. Или съ други думи казано: въ свѣта има двѣ посоки на движение — възходящо и низходящо. Въ едното състояние, което е състояние на „тъма“, низходящето състояние, се раждатъ скърбитѣ, страданията, мѫкитѣ, болѣститѣ, всичкитѣ несполуки, неблагодарностьта всички лоши прояви. А въ лѣво, дѣто е Духътъ на благостьта, Богъ, за Когото се казва, че е благъ, тази посока е възходяща; тя опрѣдѣля стремежа на човѣшкия духъ къмъ Бога. Всѣки човѣкъ може да провѣри себе си, да види, кое отъ тия двѣ състояния прѣобладава въ него. Сегашнитѣ хора изглеждатъ много благи. Да, но благиятъ човѣкъ трѣбва да бѫде като едно море, най-малко като едно голѣмо езеро, на което диаметърътъ да е 100 клм широчина. Питамъ: ако човѣкъ представлява едно такова голѣмо балканско езеро, може ли нѣкой да го размѣри? Колцина отъ васъ могатъ да не се размѫтватъ? Направете наблюдения върху себе си и се сравнете съ едно такова голѣмо езеро! Вие сега казвате: азъ съмъ човѣкъ свършилъ, опиталъ съмъ живота, имамъ голѣми опитности, Духътъ живѣе въ мене. Знаете ли какви книги съмъ челъ, знаете ли какви сънища имамъ? Зная, много добрѣ зная всичко, но не се минава и ½ часъ, дойде нѣкой, каже нѣкоя обидна дума, и всичко се разваля — лицето ви почернява, разположението на духа се изгубва и вие казвате: кръвно ме обиди този човѣкъ! Съ какво ви обиди? Човѣкъ, у когото една дума може да произведе такава пертурбация, да го размѫти отъ дъното, той е отъ много знающитѣ, който всичко знае и нищо не знае. И знаете ли на какво мяза такъвъ човѣкъ? Имало единъ българинъ който се хвалилъ, че знае всичко, минава за най-голѣмъ философъ въ селото. Разправялъ, че знае всички езици, че знае сѫщо и турски езикъ. Този българинъ се наричалъ Цвѣтанъ. Ще ме извинитѣ, ако нѣкой между васъ е Цвѣтанъ, да не мисли, че говоря заради него, че нарочно съмъ скроилъ това име. Не, така се казвалъ този българинъ. Идва единъ „дели-бей“ въ селото, но никой отъ селянитѣ не знае турски. Викатъ Цвѣтана, казватъ му: „Хайде, разговори се съ този турчинъ „дели-бея“, ние сме готови да му услужимъ. Турчинътъ разправя разправя на Цвѣтана нѣщо, но той не го разбира. Излиза прѣдъ селянитѣ, казва имъ: „Дели-беятъ иска да му опечете единъ голѣмъ куркой отъ 12 кгр. да му опечете още и четири кокошки, пълни съ оризъ и смокини, едно агне, да му извадитѣ 4—5 кгр. медъ отъ нѣкой кошеръ. Като донесли всичко това, турчинътъ се наялъ добрѣ и казалъ на Цвѣтана: „Азъ съмъ много доволенъ отъ всичко това, благодаря ви, вие сте много добъръ човѣкъ, но друго нѣщо искамъ отъ васъ“ — и започналъ да му разправя. Говори му на турски, но Цвѣтанъ нищо не разбира. Излиза пакъ прѣдъ селянитѣ и имъ казва: „Дели беятъ е много доволенъ отъ всичко, но дошла му нѣкаква идея, иска единъ сакъ за риба“ та самъ да отиде на рѣката да си налови риба. Донасятъ и сакъ за риба. Прѣдлага Цвѣтанъ сака, но дели-беятъ, като не разбира, какво означава това, счита, че се подиграватъ съ него, затова набива добрѣ Цвѣтана и го изпъжда навънъ. Питатъ го селянитѣ: защо те наби? Защото го наддумахъ. Така и ние, съврѣменнитѣ хора, като ни сполети нѣкое нещастие, казваме: е, свѣтътъ е такъвъ, нѣма, кой да ни разбере, не се живѣе между хората! Това е Цвѣтанъ, който казва, че знае всичко, че разбира всичко. Нѣма нищо въ това, но туй е една погрѣшка въ насъ. Вземете, колкото добрини и да ни е направилъ Господъ въ живота, ако нѣкой пѫть ни се случи нѣкое нещастие, което да не е въ програмата ни, което не сме прѣдвиждали, ние правимъ въпросъ: какъ си позволява Господъ да не чуе молитвата ни? Не е било врѣме прѣзъ тия хиляди и хиляди години откакъ свѣтътъ сѫществува, Господъ да не е ималъ търпѣнието да слуша молитвитѣ на всички. Господъ е отговарялъ, задоволявалъ не само нашитѣ молитви, но не е оставала незадоволена нито една просба и на най-малкитѣ мушици. И ако нѣкой пѫть вамъ се чини, че Богъ не ви е задоволилъ, то е защото вашитѣ подчинени сѫ опапали всичко. Казвате: ами защо Богъ е допусналъ тия работи? Богъ абсолютно не се занимава съ лошитѣ работи на хората. Този, който се занимава съ лошитѣ работи на хората, е другъ. Българитѣ наричатъ Бога„ Всевишний“, азъ Го наричамъ „Скришни“. Той е Богъ на Любовьта. И всички работи, които се вършатъ на „скришно“, сѫ работи, които успѣватъ. И съврѣменната окултна наука говори тъй? „Искашъ ли да направишъ една работа, трѣбва да я направишъ на скришно, т. е, съ Бога, а ние сме изопачили нѣщата, вършимъ работитѣ си сами. Не, съ Бога върши работитѣ си! Хората мислятъ, че като направимъ една работа сами, безъ Бога, ще се качатъ на небето. Не, подъ думата „скришно“ се подразбира съ Бога. Тогава ще се качишъ на небето, тогава ще бѫдешъ на скришно мѣсто.

 

Сега, съврѣменнитѣ учени хора съ какво ли не се занимаватъ. — Тѣ се занимаватъ съ слънцето, съ звѣздитѣ. Казвамъ: я вижте, обаче какво казватъ вестницитѣ на слънцето? И тамъ иматъ афиши, и тамъ се интересуватъ отъ живота на земята. Тѣ пишатъ за благополучния съставъ на българския кабинетъ, че българския кабинетъ се е смѣнилъ, че е настѫпила една малко по-топла вълна, и българитѣ живѣятъ малко по-свободно, искатъ да живѣятъ по Бога. Тамъ се интересуватъ, искатъ да знаятъ, какви ще бѫдатъ методитѣ на новия кабинетъ, държатъ точна смѣтка за всички промѣни, за работата на всички тукъ. Вие, които ме слушате, ще кажете: на сльнцето нѣма хора. Хора нѣма, но има разумни сѫщества съ много подобрѣ организирани тѣла отъ нашитѣ, които огънь не гори. Ако ние бихме отишле при тѣхъ, отъ атмосферата, при която тѣ живѣятъ, нашитѣ тѣла биха се изпарили. А тѣ, при тази голѣма температура тамъ, живѣятъ единъ отличенъ животъ. И тѣхнитѣ дами се разхождатъ тамъ безъ чадъри. Ще кажете: е и дами имало тамъ! И какви дами има! Азъ ще ги нарека като тия английски леди, или като французкитѣ контеси, или като рускитѣ княгини, като княгиня Бурковская напримѣръ, и др. такива. Цѣлата вселена е пълна съ познания, съ единъ толкова интересенъ животъ. Нѣкой съврѣмененъ ученъ, за да покаже своето величие изучава живота на нѣкой микробъ, напише цѣлъ томъ върху него, и всички казватъ: браво на този ученъ! Като ни открива тѣзи научни нѣща, прави свѣтътъ толкова интересенъ за насъ, толкова красивъ! Когато този ученъ говори за единъ свѣтъ, който тѣ не виждатъ, всички се очудватъ, а щомъ ние зоговоримъ за онзи свѣтъ, казватъ ни: башъ не е така. Ами това, което пише онзи ученъ, тъй ли е? Той разговарялъ ли се е съ тѣзи микроби? — Не, наблюдавалъ ги е само, какъ се движатъ, какъ мърдатъ натукъ-натамъ. И азъ имамъ единъ микроскопъ, който увеличава 3000 пѫти, но питамъ: коя е подбудителната причина, дѣто тия микроби се движатъ отъ една на друга страна? — Търсятъ си храната. Наблюдавалъ съмъ нѣкой пѫть, какъ морскитѣ чайки прѣхвръкватъ отъ едно мѣсто на друго. Казвате: блазе ѝ! Не, не ѝ блазѣ, тя наблюдава, дѣ има риби. Види нѣкоя риба, спусне се надолу. Рибата я забѣлѣжи, скрие се. Пакъ се дигне нагорѣ, пакъ се спусне, 20-30 пѫти прави това и като не успѣе, гледамъ я дигне главата си нагорѣ, грачи. Защо грачи тя? Тя казва: кажи на Господа да ми даде една рибка! И дѣйствително, като пограчи 2-3 пѫти, изкочи една рибка на повърхностьта на водата, тя я сграбчи изяде, и слѣдъ това кацне на водата. Защо? — Почива си. Вие ще кажете: това е съ животнитѣ, но съ насъ културнитѣ хора, не е така. Питамъ: вие защо свършихте университета? За да си изкарвате хлѣба, нали? Не е лошо това, но главната идея е да направите живота си по-сносенъ, по-приятенъ. Първата задача на науката обаче, не е да направи живота ни приятенъ, но да ни научи, какъ да служимъ на Бога. Ако има за въ бѫдаще една наука, тя трѣбва да бѫде такава наука, която да ни научи, какъ да използуваме условията на Любовьта, за да живѣемъ единъ добъръ животъ. И тогава, ако създадемъ единъ домъ, какъвъ трѣбва да бѫде той? Вие казвате: е, да си съградимъ една каква и да е колибка, да има дѣ да живѣемъ. Не, ако единъ културенъ човѣкъ рече да си съгради единъ домъ, той трѣбва да бѫде най-хигиеничниятъ, той трѣбва да прѣдставлява нѣщо ново. Ако не съградишъ такова нѣщо, по-добрѣ ходи подъ наемъ. Ако ти учишъ, учи, но придобий една велика наука! Ако е да придобиешъ най-обикновенитѣ знания, та който те запитва, дали има другъ животъ, да дигашъ рамѣнѣ и да отговаряшъ, че не знаешъ, по-добрѣ не учи! Има ли Господъ? — Не зная. Какъвъ е смисълътъ на живота? — Не зная. Какво ти е състоянието? — Гладенъ съмъ. И сега, гледамъ, нѣкое куче си маха опашката. Питамъ го: какво ти е? — Гладно съмъ. Гледамъ нѣкоя кокошка ходи насамъ натамъ изъ двора, рови. Питамъ я: какво ти е? — Гладна съмъ. Хвърля и малко царевица, отива си. Какво нѣщо е гладътъ? — Гладътъ е една проява на живота, стремежъ къмъ придобиване на Божествената Любовь. Вѣчниятъ гладъ показва, че ние сме изпускали много отъ условията, при които Любовьта трѣбва да се прояви. И сега, намѣсто да имаме едно естествено чувство, което да произвежда въ насъ радость и веселие, ние изпитваме единъ неумолимъ гладъ, който постоянно ни мѫчи. Гладътъ значи, показва, че ние сме пропуснали условията, при които може да се прояви Божията Любовь въ насъ. А това показва, че материята въ насъ се е достатъчно сгѫстила. Вземете единъ съврѣмененъ човѣкъ, нахрани се най-първо, но не се минава много врѣме, започва да усеща голѣма жажда, храносмилането се затруднява, кръвообръщението му не става правилно и слѣдъ врѣме усеща болка въ краката, въ пръститѣ си, започва да не вижда, да да не дочува, докато най-послѣ лѣкаритѣ се произнасятъ: нервната система въ този човѣкъ се е съвършенно разстроила, той има такава и такава болесть, осѫденъ е да умре. Прѣди повече отъ 20 години единъ българинъ отъ Ново-пазарско заболѣва сериозно и отива въ Варна да се лѣкува. Лѣкаритѣ му препорѫчватъ да остане на лѣчение въ тамошната болница. Той се съгласява, остава тамъ, но положението му не се подобрява. Отъ день на день положението му става все по-лошо, и лѣкаритѣ пишатъ на домашнитѣ му въ Ново пазарско: „Положението на вашия болникъ се усложни, той е осѫденъ да умре, затова елате да си го вземете, да не умре тукъ, защото ние имаме обичай да режемъ тѣлата на много отъ болнитѣ, които умиратъ при насъ, правимъ научни изслѣдвания. Понеже българитѣ не обичатъ да режатъ тѣлата на покойницитѣ имъ, домашнитѣ му веднага отиватъ да си го взематъ. Занасятъ го въ селото си, чудятъ се, какъ да го лѣкуватъ. Събиратъ се 12 баби отъ околнитѣ села на консултъ какво да го правятъ. Болниятъ седи вцепененъ, само пъхти, охка. Започва най-първо баба Цвѣтана, следъ нея тази — онази, всички си изказватъ мнѣнието, докато най-послѣ консултътъ рѣшава: за да се спаси болниятъ, трѣбва да се свари въ една голѣма харания, съ вмѣстимость около 50 — 70 клг., ечемикъ. Слѣдъ това болниятъ ще се завие добрѣ въ юрганъ, въ дебели завивки и ще го турятъ на парата на тази ечемичена вода. Той трѣбва да се изпоти много добрѣ, но докато не се отдѣли студена поть отъ него, нѣма да се спаси. Отдѣли ли се студена поть, болниятъ е спасенъ. Тъй направили. Завили болниятъ, турили го на парата, и той се изпотилъ нѣколко пѫти, докато отдѣлилъ студена поть. Слѣдъ това консултътъ рѣшава: да се свари на болния около ½ килограмъ зелена чорба, да се тури въ нея червенъ пиперъ и да му се даде да пие. И това направятъ. Не се минава и седмица, болниятъ оздравѣва, става на краката си. Питатъ го лѣкаритѣ: какъ оздравѣ? — Съ ечемикъ и зелена чорба. Така е, но и тия 12 баби съ своя консултъ го спасиха. Всичкитѣ седятъ около него, чакатъ да излѣзе тази студена потъ, молятъ се на Бога. И като му помогнаха, казватъ: Господи, благодаримъ Ти, че ни помогна! Слѣдъ това се обръщатъ къмъ болния, казватъ му: „Хайде, синко, благодари на Бога сега и гледай повече да не грѣшишъ, защото ще дойде пакъ този консултъ и пакъ ще намѣришъ коритото“. Това е малко смѣшно за васъ, но такова е положението на единъ боленъ. Нѣма нѣкой отъ васъ, който да не е турянъ надъ коритото съ ечемика.

 

 

 

Ние сега ще се повърнемъ къмъ Божията благость. Туй, което може да внесе единъ здравословенъ животъ въ насъ, това е Божията благость. Когато дойдатъ изпититѣ, изпитанията въ живота ви, радвайте се, не защото ги искате, но тѣ ще ви дадатъ възможность да провѣрите силитѣ си, да видите, до колко можете да приложите Божията благость и да прѣнесете всичко съ търпѣние. Не подразбирамъ да прѣнесешъ всичко съ пасивно търпѣние, но съ разумно търпѣние. Възприемешъ ли и приложишъ ли Божията благость, тя ще внесе въ тебе едно добро качество. Тогава ти ще попаднешъ въ състоянието на „Сатуа“, което ще внесе въ ума ти едно размишление. Нѣкой казва: азъ зная много, но паметь нѣмамъ; толкова много се говори, толкова много слушахъ, тази бесѣда бѣше отлична, но нищо не можахъ да запомня отъ нея. Щомъ нищо не си запомнилъ, това не е памятъ, това което имашъ, не е умъ. Въ една бесѣда все има нѣщо, което можешъ да запомнишъ. Разсѣяностьта на ума е едно лошо качество, което показва, че вие вървите въ низходяща степень. Никой да не се заблуждава, да не мисли, че при едно разсѣяно състояние той върви добрѣ. Когато духътъ на човѣка е въ възходяще състояние, всичкитѣ нѣща, къмъ които той се стреми, колкото и да сѫ надалечъ отъ него, както сѫ надалечъ и звѣздитѣ отъ него, все пакъ ще има извѣстно съотношение между него и между тия възвишени нѣща, къмъ които се стреми. Когато човѣкъ дойде въ съотношение съ когото и да е, не само съ хората, но и съ цѣлата окрѫжаваща го срѣда, всичко това влияе за създаването на характера му. Ние казваме, че чрѣзъ всички нѣща въ свѣта, колкото малки и нищожни да сѫ, се проявяватъ разумни сили, разумни сѫщества. Запримѣръ, ти вървишъ, съсрѣдоточенъ си въ мисъльта си, много важна работа имашъ, но виждашъ едно дѣте на улицата, страда, плаче. У тебе се породи едно жалко желание да се спрешъ, да му помогнешъ, но веднага си кажешъ: нѣка другъ нѣкой се спрѣ да го утѣши, азъ имамъ високо прѣдназначение. Кажешъ ли така, ти не разбирашъ Божията Любовь, ти си изгубилъ единъ великъ Божественъ импулсъ. Не, каквато важна работа и да имашъ, ти ще се спрешъ. Спрешъ ли се да помогнешъ на това дѣте, ти си помогналъ и на себе си.

 

Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ отъ индийскитѣ царе, който е живѣлъ преди потопа, слѣдъ което врѣме става въ свѣта една голѣма промѣна, тъй разправя индийското прѣдание. Този индийски царь се наричалъ Сатиаврасъ. Той билъ единъ отъ най-възвишенитѣ, най-разумнитѣ царе въ тази епоха. Считалъ се за членъ на една отъ школитѣ на йогитѣ, школата на „Сатуа“. Единъ день, като седѣлъ при рѣката Гангъ, вдаденъ въ дълбоко размишление, какъ да подобри положението на своитѣ поданици, отъ рѣката изкочила една рибка и паднала право въ рѫката му. Той я хвърлилъ назадъ въ водата и и казалъ: „Нѣмамъ врѣме сега да се занимавамъ съ тебе.“ Обаче, като продължавалъ да разсѫждава, тя отново изкочила отъ рѣката и паднала пакъ въ рѫката му. Той пакъ я хвърлилъ въ водата. Тя и трети пѫть изкочила отъ водата, и паднала въ рѫката му и този пѫть му проговорила; „Азъ имамъ единъ голѣмъ врагъ, гони ме, иска да ме изяде, а понеже ти си единъ отъ най-умнитѣ и добри царе на земята, помогни ми, спаси ме! За тази услуга, която ще ми направишъ, азъ ще ти благодаря“. Той я взелъ и я занесълъ въ едно малко езеро, близо до рѣката. Тя расла свободно тамъ, станала грамадна и като нѣмало повече мѣсто за нея, помолила пакъ царя: „Занеси ме въ грамадния океанъ“. Сѫщеврѣменно добавила: „Наскоро въ свѣта ще настане голѣмъ потопъ, затова приготви се, азъ искамъ да ти помогна. Това билъ Богъ Всевишний, Богъ Вишний, Който дошълъ чрѣзъ тази рибка да го спаси, да стане родоначалникъ. Казвамъ: тази малка рибка изкочила отъ водата и го помоли да я спаси, но той отначало отказа, подъ претекстъ, че е човѣкъ занятъ съ голѣми работи. Великиятъ Богъ Вишна рѣшилъ да се прояви чрѣзъ тази малка рибка въ Индия. Защо? Нѣма да се спирамъ да обяснявамъ вѫтрѣшния смисъль на този фактъ, но важното е, че ако ти дадешъ възможность и на най-малката мисъль въ тебе, може да е и една малка рибка, да се развива, тя ще се прѣвърне въ едно велико, мощно качество и за въ бѫдаще ще те избави отъ най-голѣмитѣ напасти, ще те подигне и облагороди.

 

Та казвамъ: въ сегашния животъ, тъй както сте, всички хора трѣбва да иматъ едно постоянство. Въ какво? — Да трансформирате енергиитѣ си. Когато говоря за трансформиране на енергиитѣ, вие ме разбирате криво. Какво подразбирамъ подъ трансформиране на енергиитѣ? — Да се трансформиратъ нисшитѣ енергии въ висши. И вие можете да ги трансформирате, но трѣбва да учите. Забѣлѣжете, нито единъ отъ васъ не знае условията, при които се е родилъ. Родило ви се е дѣте, но каква ще е сѫдбата му, не знаете. Нѣкое дѣте има сини очи, не знаете, защо сѫ сини. Друго има кафяви очи, не знаете щото сѫ кафяви. Трето има черни очи, сѫщо не знаете причината. Казватъ нѣкой: когато майката е била брѣменна, видѣла е нѣкой човѣкъ съ сини, или кафяви, или черни очи, та сѫ се впечатлили въ нея. Други пъкъ казватъ, че дѣтето мяза на майка си или на баща си, затова има такива очи. Не, защо едно дѣте има сини, кафяви или черни очи, има причини за това. Послѣ, защо едно дѣте е малко тантуресто, и това си има причинитѣ- Лицето на нѣкое дѣте, запримѣръ, не трѣбва да бѫде много дълго, брадичката му пъкъ трѣбва да е малко заострена, съ дупчица въ срѣдата, очитѣ му не трѣбва да сѫ разногледи, тебе да гледа, мене да вижда и т. н. Разногледитѣ очи показватъ една анормалность въ човѣшкия умъ. Вие трѣбва да проучавате себе си, за да, се поправяте. А какво виждамъ? Гледамъ, нѣкои идватъ при мене, не да се учатъ на онази велика Божествена Мѫдрость, а да гледатъ и ловятъ слабоститѣ на този-онзи, защо едикой си какъ казалъ, какъ постѫпилъ. Казвамъ: вие сте цѣли професори, защо идвате тукъ? Тукъ идватъ тия, които искатъ да учатъ. Нѣкой ме слуша и послѣ критикува, че не съмъ турялъ на мѣсто сѫществителнитѣ, прилагателнитѣ и мѣстоименията. Съ тия мѣстоимения, сѫществителни, прилагателни и глаголи азъ се разговарямъ, по особенъ начинъ ги разбирамъ. Нѣкой пѫть казвамъ на глагола: макаръ че ти си отъ много високо произхождение, но ще чакашъ. Азъ ще викамъ най-напрѣдъ прилагателното или мѣстоимението, съ него ще се разговарямъ, а послѣ съ тебе. „Ама кога ще дойда?“ — Когато ти дойде врѣмето. Нѣмцитѣ, напримѣръ, въ рѣчьта си турятъ глагола на края. Нѣкой нѣмецъ ти говори, говори, каже ти нѣкое километрическо изречение и на края ще тури глагола. Нѣкой ме пита: ти знаешъ ли нѣмски? Казвамъ: прѣди нѣколко хиляди години съмъ го училъ, но сега трѣбва да си го спомня. Французитѣ пъкъ иматъ другъ строежъ. Българитѣ пъкъ иматъ свои специаленъ строежъ — изобщо всѣки народъ се отличава по конструкцията на своята рѣчь.

 

И тъй, Христосъ казва: „Благъ е тъкмо единъ Богъ“. Какъ се изразява Неговата благость? — Той нека да ни прѣдаде своята благость, да ни направи здрави. И апостолъ Павелъ казва: „Богъ иска да ни прѣдаде своята благость, и ние да я възприемемъ“. Тогава казвамъ: Любовьта, благостьта на вѣчния Богъ е еднаква къмъ всички сѫщества, но всички не я възприематъ еднакво, вслѣдствие на това произтичатъ тия лоши разположения, тия дисонанси въ тѣхъ. Слѣдователно, ако при най-голѣмия упадъкъ на духа ти можешъ да си кажешъ: Велики Боже на Любовьта, макаръ че азъ съмъ Те забравилъ, макаръ че нѣмамъ телефонъ съ Тебе и не ти чувамъ гласа, но съмъ напълно убѣденъ, че въ Тебе нѣма промѣна и измѣна и Ти мислишъ заради менъ. Кажешъ ли, че Господъ те чува и мисли заради Тебе, Той действително те чува и мисли за тебъ; кажешъ ли, обаче, че Той не те чува и не мисли заради тебъ, ти сгъстявашъ материята около себе си и се отдалечавашъ отъ Бога съ такава бързина, че гласътъ Му не може да се чуе и да те сдигне. И тогава всичката благость, която Богъ ти изпраща, остава неизползувана.

 

Днесъ вие сте хора на отрицанието. Нѣмамъ нищо противъ това, ще дойде день, може би следъ 250 милиарда години, когато вие ще бѫдете по-умни, отколкото сега. Нѣкои отъ васъ, както ви гледамъ, и сега сте разумни. Нали искате да бѫдете щастливи? Азъ ви прѣпорѫчвамъ за тази цѣль да бѫдете разумни, но не разумность като тази на лисицата, нито като тази на тигъра; или на змията или на паяка, нито разумностьта на овцата, нито тази на вола, нито тази на орела. Каква разумность трѣбва да ви прѣпорѫчамъ тогава? — Ще ви препорѫчамъ разумностьта на светиитѣ, на ангелитѣ. Ние нѣма какво да се учимъ отъ животнитѣ. Нѣкой пѫть за упрѣкъ казватъ нѣкому: вижъ онази овца! Вземи примѣръ отъ нея! Азъ нѣма какво да се уча отъ овцата. Състоянието на овцитѣ ние сме минали прѣди хиляди години. Ще си спомняме какъ едни стригали, ще си спомняме ножа на тогавашнитѣ, па и на съврѣменнитѣ културни хора. Хиляди пѫти е минавалъ той презъ врата ни. Било е врѣме, когато сме изпитвали и зѫбитѣ на вълка, на тигъра, както и отровата на змията. Било е врѣме, когато сте мърдали опашката си. Ще кажете: е възможно ли е това? Че какво лошо има въ мърдането на опашката? Чрѣзъ опашката се изразява интилигентностьта у животнитѣ. Ако кажешъ на нѣкой човѣкъ, че си мърда опашката, или че въ него се проявява нѣкакво животинско състояние, той се обижда, а да избива по 20 — 30 души на день въ врѣме на война, това е благородно. Отгорѣ на това ще го възнаградятъ съ „Георгьовски кръстъ“. Не, това е позоръ! Въ такъвъ случай по-хубаво е да бѫдешъ една овца. Една блага дума струва хиляди пѫти повече, отколкото хилядитѣ горчиви думи, които можешъ да кажешъ на хората. И какво можете да имъ кажете? Може да кажете нѣкому, че е невѣжа че е вагабонтинъ, това — онова, но какво ще спечелите отъ всичко това? Не, кажете въ душата си: има единъ великъ идеалъ за насъ. Той е Божията благость, Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина, Благостьта е Божието величие. Тя носи за насъ условия за разумния животъ, да се разширимъ и да бѫдемъ свободни. Тя съдържа въ себе си нашето щастие, нашата свобода. Съврѣменнитѣ хора свободни ли сѫ? Азъ имамъ друго понятие за свободата. Нѣкой човѣкъ казва, че е свободенъ, но какъ? — Той е свободенъ да ходи само въ София отъ единия до другия край. Въ другъ градъ той не може да отиде. Другъ нѣкой е свободенъ да ходи и въ други градове изъ България, дѣто иска, но вънъ отъ България не може да излѣзе. Той не може да отиде напримѣръ въ Америка, въ Австралия, въ Англия или кѫдѣто и да е другадѣ. Трети нѣкой може да ходи въ която държава пожелае, но пакъ не е свободенъ, не може да отиде до месечината, до слънцето, до нѣкоя звезда, напр. до голѣмата мечка до Сириуса или до друга нѣкоя планета или звезда. Ако можете да ходите и по тия мѣста, вие ще имате и въ този случай една обикновена свобода, но какъвъ великъ човѣкъ ще бѫдете тогава, каква велика наука ще имате! Нѣкой казва: азъ видѣхъ снощи една звезда. — Нищо не си видѣлъ! Ти си видѣлъ тази звезда сега, а това е свѣтлината ѝ, която тя е изпуснала отъ преди хиляди години. Ти трѣбва да отидешъ на тази звѣзда съ своя умъ и тогава да говоришъ, че си я видѣлъ. Ходилъ ли си да видишъ? Да мислишъ, че си я видѣлъ, безъ да си я видѣлъ въ дѣйствителность, това не е най-голѣмата наука. Питамъ нѣкого: коя е най-великата наука въ свѣта? — Най-великата наука седи въ това: да умрешъ, да се разложишъ и да се разпръснешъ на елементи въ природата. На какви елементи ще се прѣобърнешъ? — На кислородъ, водородъ, азотъ, вѫглеродъ, на злато, сребро, желѣзо, мѣдь и редъ други елементи. Когато станешъ на кислородъ, ти ще започнешъ единъ новъ животъ — отличенъ животъ ще живѣешъ! Човѣкъ въ срѣда отъ кислородъ може да живѣе единъ разуменъ животъ, въ който ще се прояви една приятна, хубава свѣтлина. Ти ще започнешъ, както кислорода, да влизашъ въ дробоветѣ на хората, да изучавашъ човѣшкитѣ тайни. Много поети искатъ да знаятъ тайната на женското сърдце. Казвамъ: който иска да знае тайната на женското сърце, трѣбва да стане на кислородъ. Докато не се разложишъ и прѣвърнешъ на кислородъ, нищо нѣма да научишъ отъ женското сърце. И на жената казвамъ: докато не стане на кислородъ, нищо нѣма да научи отъ мѫжкото сърце. И не само на кислородъ трѣбва да се прѣвърне, но още и на водородъ, на азотъ и на вѫглеродъ. Тия четири елемента, това сѫ четири различни живота. Значи, ще паднешъ на земята и ще се разложишъ; земята все ще ти даде нѣщо.

 

Вървимъ вчера изъ града съ единъ приятель, и той ми казва: чудно нѣщо, ако си въ нѣкой европейски градъ и завали дъждъ улицитѣ се измиватъ добрѣ, приятно ти е да ходишъ, а въ София, всичко се разкаля слѣдъ дъждъ. Азъ вадя заключение: като влѣзешъ въ едно общество, дѣто улицитѣ сѫ павирани, това показва, че и тѣхния умственъ свѣтъ е чистъ и павиранъ, а когато влѣзешъ въ едно общество, дѣто улицитѣ сѫ кални, това показва, че въ него нѣма мораленъ устой. Затова казвамъ: когато улицитѣ сѫ много кални, не ходи; когато улицитѣ сѫ много прашни, не ходи. Ами кога да се ходи? Идейното ходене е, когато нѣма калъ, когато нѣма прахъ. Състоянието на улицитѣ изразяватъ физическия свѣтъ.

 

Въ водата пъкъ има друго едно свойсто — користолюбие. Тя като те види, казва: господине въ тебе има доста кирь, азъ нѣма да ти взема пари, но влѣзъ въ мене и всичко, каквото смъкна отъ тебъ, ще го задържа за себе си. Ако обичашъ, влѣзъ въ дома ми, азъ ще ти взема всичката кирь и ще я задържа като споменъ. Водата изобщо много обича човѣка. Като го види, любезно го поканва и казва: много уменъ човѣкъ е този. Но ако седишъ по-дълго врѣме въ нея, тя ще ти отнеме всичката топлина и ще се простудишъ. Тя казва: влѣзъ въ мене, но слѣдъ като се измиешъ дълго врѣме не стой!

 

Въ вѣтъра има друго едно свойство: той нищо не иска, всичко дава. Вие носите широки, голѣми шапки. Той не ги обича. Като види нѣкого съ такава голѣма, широка шапка, казва му: господине, кой ти даде право да носишъ тази широка шапка? Хайде долу, бѫди, както Господъ далъ! Нѣкой пѫть туришъ нѣкоя дълга, широка мантия. Той я развѣва, докато я свали отъ гърба ти. Вѣтъра не обича модитѣ на хората, затова постоянно ги развява, отдѣто е излѣзла и българската поговорка: „Вѣтъръ го вѣе на бѣлъ конь“. Кой е бѣлиятъ конь? Казвате? Е, поговорката си е такава. Не, колко съдържателна е тази българска поговорка! Бѣлиятъ конь, това е чистиятъ, възвишениятъ човѣшки умъ съ онѣзи възвишени добродѣтели въ него. Значи, човѣкъ мисли съ този бѣлъ, възвишенъ конь. Азъ бихъ желалъ българитѣ да ги вѣе вѣтъра на бѣлъ конь. А може да ни вѣе вѣтъра на бѣлъ конь само тогава, когато се стремимъ къмъ Божията благость. И при сегашното състояние, въ което се намираме, ние всѣки день трѣбва да мислимъ за Божията благость. У васъ има честолюбие, мрачни състояния и затова нѣкой казва: искамъ да умра, да не живѣя. Не, умри за злото, живей за доброто, за Господа, за този великъ Божи свѣтъ, да опиташъ хубавото и красивото въ него. Питате: какво да правя? Ще ви кажа. Излизай всѣка вечерь да наблюдавашъ звѣздитѣ, погледни къмъ Сириуса и кажи: Господи, нищо не разбирамъ, но нека отъ тукъ ми капне малко медецъ! Послѣ се обърни къмъ друга нѣкоя звѣзда и пакъ се помоли да ти прати малко медецъ. И като се върнешъ дома си, ще се усетишъ по-обновенъ. А сега нѣкой казва: тази звѣзда тамъ какво ли е? Какво голѣмо смирение се изисква отъ насъ, да бѫдемъ разумни дѣца, съ отворени сърца, за да възприемемъ онази велика благость, съ която Богъ се обръща къмъ насъ. Съ това се отличаватъ хората на „сатуа“. Онѣзи индуси, които изучаватъ науката за Любовьта седятъ тамъ съ крайно смирение, учатъ тази наука. И всѣки единъ вѣрующъ трѣбва да бѫде съ крайно смирение, да се радва на всичко, каквото погледне и отъ всичко да взима поука.

 

Азъ ви оставамъ сега съ мисъльта: „Благъ е тъкмо единъ Богъ“. И Богъ, отъ Когото е излѣзълъ нашия животъ е благъ. И Богъ, къмъ Когото отиваме е благъ. И Богъ, Който ни дава Мѫдрость, Свѣтлина и знание е благъ. И този благъ Богъ, къмъ Когото отиваме, има тази вѣчна свобода за развиване на човѣшката душа. Затова не казвайте, че много знаете, но приложение трѣбва. Азъ не казвамъ, че не знаете, но трѣбва да знаете още толкова, колкото знаете сега.

 

Благъ е Богъ! И ние трѣбва да бѫдемъ благи, или да носимъ Божията благость навсѣкѫдѣ, а като я носимъ, ще покажемъ, че азъ вѣрвамъ въ Бога. Защото ако азъ говоря и не изпълнявамъ, това е лъжа; ако пъкъ говоря и изпълнявамъ, това е велика Истина. Щомъ е велика Истина, това е свобода за мене, свобода и за всичкитѣ.

 

Желая сега всички да вървите къмъ вѣчно възходящето, и душата ви да се пълни съ Божията благость. И като излизате вечерно врѣме да си поисквате отъ всѣка звѣзда по малко медецъ, по малко свѣтлинка, да се разшири ума ви, да се облагороди сърцето, ви, да се засили волята ви и тогава ние ще можемъ да се разбираме по-добрѣ.

 

Бесѣда,  държана  отъ  Учителя,  на  

17 януарий, 1926  год.  въ  гр.  София.







Теми съдържащи: Неделни беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt