Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1925_12_06 Видѣ го Исусъ

Неделни беседи София

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2294 Мнения:

Публикувано 16 януари 2015 - 08:35

От книгата "Заведоха Исуса",
Неделни беседи, осма серия, т.1, (1925-1926),

Издание Русе 1926-1927 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

Видѣ го Исусъ

 

 

   И като го видѣ Исусъ, че се наскърби, рече: Колко мѫчно ще влѣзатъ въ Царството Божие тѣзи,

които иматъ богатство!“

 

Лука 18:24.

 

            Ако се зададе въпроса, какъвъ е смисълътъ на разбирането, или смисъла на живота, какво ще отговорите? Единъ прѣдметъ, или една вѣщь, или единъ въпросъ може да разглеждаме отъ разни гледища, но всичкитѣ отговори нѣматъ еднакво отношение къмъ въпроса. Вие ще кажете: кажи ни кое е сѫщественото въ живота! Азъ ви казвамъ: сѫщественото е, че вие сте една въпросителна. Всѣки човѣкъ е една въпросителна — нищо повече. Когато стане студено, човѣкъ мяза на въпросителна. Той пита: защо се родихъ? Казвамъ: ти се роди, за да опиташъ студа. Това отговоръ ли е на въпроса? Срещнешъ ме лѣтно врѣме, хвърлилъ си дрехата си, питашъ ме: защо е топло? Казвамъ: за да се изпотишъ. Отговорилъ ли съмъ право на въпроса? Вие казвате: това сѫ маловажни въпроси, ти ни кажи кои сѫ важнитѣ въпроси. Нека съврѣменнитѣ учени хора разрѣшатъ всички тия въпроси. Ученитѣ хора сѫ разрѣшили въпроса, какво разстояние има отъ земята до слънцето, но не сѫ го разрѣшили точно. Тѣ сѫ изчислили туй разстояние, но съ една разлика отъ 1 — 2 милиона километри. Тѣ казватъ: разстоянието между земята и слънцето е около 92 — 93 милиона километри. Това изчисление точно математически ли е? Това не е за подигравка, но казвамъ, че съврѣменната официална наука съ своитѣ приблизителни изчисления е станала за подигравка. Съврѣменната официална наука се продала като нѣкоя жена и вече не работи за доброто на човѣчеството, но за неговото разрушение. Всички ония учени, които сѫ посвѣтили цѣлия си животъ за благото на човѣчеството, азъ ги похвалявамъ, нѣмамъ нищо противъ тѣхъ.

 

            Сега пристѫпвамъ къмъ въпроса, защо богатиятъ не може да влѣзе въ Царството Божие? Върху този стихъ има писани много хубави работи, красиви работи, и то все отъ бѣдни хора. Богатитѣ хора никога не сѫ засѣгали този стихъ. Никой богатъ милионеръ не е засѣгалъ този въпросъ. Всички богати свещеници, проповѣдници или владици никога не сѫ побутвали този стихъ. Тѣ казватъ: не бутайте този стихъ, той е тъй случайно вметнатъ въ Евангелието, не е трѣбвало да го вмъкватъ, но влѣзълъ е вече въ свещенната книга, нѣма какво да се прави. Обаче, всички бѣдни хора, кой какъ мине, все за него се закачватъ. Много естествено е! Този стихъ има три отговора. Отъ чисто материално гледище, единъ богатъ човѣкъ, натоваренъ съ единъ чувалъ злато на гърба си, може ли да го прѣнесе отъ едно мѣсто на друго? — Не може. Единъ богатъ човѣкъ, съ богатство на гърба си, може ли да прѣплава океана? — Не може. Единъ богатъ човѣкъ съ богатство на гърба си, може ли да хвръкне изъ въздуха? — Не може. Значи, Христосъ е наблюдавалъ нѣщата тъй, както сѫ, Той е взелъ нѣкои работи изъ общия животъ. За да се роди туй различие между богатия и бѣдния първоначално е имало нѣкакъвъ вѫтрѣшенъ смисъль. Христосъ констатира фактитѣ тъй, както сѫ. Като говори за Царството Божие Той подразбира новитѣ условия на живота. Питамъ тогава: какъвъ е смисълътъ на живота? Човѣкъ, който се е родилъ на земята, трѣбва ли да пита, какъвъ е смисълътъ на живота? Щомъ станешъ сутринь отъ леглото си, какъвъ е смисълътъ на твоето ставане? Какъвъ въпросъ разрѣшавашъ най-първо? Всички говорятъ за философия, но като ставатъ сутринь, какъвъ въпросъ разрѣшаватъ? Въпросътъ отъ „Чистия разумъ“ на Канта ли, отъ философията на Шопенхауера ли, защо злото владѣе въ свѣта, или отъ Милтона за „Изгубения рай“, или отъ Данте „Пѫтуването прѣзъ ада“ ли разрѣшавате? Съ кой въпросъ започвате? Този въпросъ азъ нѣма да го разрѣшавамъ, понеже вие толкова пѫти сте го разрѣшавали той е ваша специалность. Тъй щото, азъ признавамъ специалностьта на цѣлия свѣтъ. Този въпросъ се разрѣшава сутринь. Като излѣзе мѫжътъ отъ кѫщи, какъвъ въпросъ разрѣшава жената? Правото на жената ли разрѣшава тя, или коя жена е най-нещастна, или колко хора сѫ измрѣли, или какъ трѣбва да се подобри положението на човѣчеството, или кога Господъ е създалъ свѣта, или колко звѣзди, колко планети има на вселената, или кои философи какво сѫ писали? Не, не разрѣшава тѣзи въпроси. Въпросътъ който ѝ прѣдстои да рѣши, е рѣшенъ за нея, тя знае рѣшението му. Какъ го разрѣшава? — Тя влѣзе въ своята лаборатория, взима едно гърне, въ което има една бѣла течность въ сгѫстено състояние, гребне съ лъжицата отъ това вещество и хайде въ своята реторта, поставена върху накладения огънь и започва да се чува „църъ — църъ — църъ“. Онзи, който гледа това нѣщо, казва си: какво прави тази жена тамъ? Казвамъ: тази жена е алхимикъ, чакай да видишъ, какво ще направи! Послѣ взима нѣщо извадено изъ земята, накълцва го и поставя въ това масло — прави си своитѣ опити. Тя се занимава съ магии, редъ магии прави и послѣ казва: азъ имамъ единъ възлюбенъ, той е толкова опърничавъ, отъ толкова години се занимавамъ съ него, дано измѣня характера му; и днесъ турямъ отъ това масло по малко, тъй нареченото „омниусъ профандумъ“, или както англичанитѣ го наричатъ „ониенъ“, дано се успѣе. Но като се върне този учениятъ, който разрѣшава въпроса вънъ, въ свѣта, и тя която разрѣшава въпроса въ своята лаборатория, виждатъ, че и двамата още не сѫ разрѣшили този въпросъ. Отношенията на хората въ сѣмейния животъ още не сѫ разрѣшени. Питамъ: защо не резрѣшиха въпроса? Не че не знаятъ какъ да го разрѣшатъ, но не искатъ.

 

            Ще ви приведа единъ анекдотъ, да ви покажа, защо хората не разрѣшаватъ въпроса. Едно врѣме, животнитѣ поставили слона за сѫдия. Овцитѣ подали до него заявление, въ което се оплакали отъ вълка, че се отнасялъ неделикатно, некоректно спрѣмо тѣхъ, използувалъ тѣхната доброта и ни въ туй, ни въ онуй врѣме влизалъ въ кошарата имъ и ги давилъ. Издава се призовка, съ която викатъ вълка като обвиняемъ. Той повиква лисицата като своя довѣрителка да го защищава прѣдъ сѫда. Явява се лисицата прѣдъ сѫда и казва: „Господинъ Сѫдия, обвиняватъ моятъ довѣреникъ, че прѣскачалъ плета и влизалъ въ кошарата. Какво зло има въ това? Нѣкои твърдятъ, че всѣки трѣбвало да мине прѣзъ вратата на кошарата. Хубаво, но тази кошара трѣбва да е заградена отгорѣ, а тя е отворена. Птицитѣ никога не минаватъ прѣзъ вратитѣ на кошарата, все отгорѣ влизатъ, а при това никой не протестира. Моятъ довѣреникъ като прескача плета, всички го обвиняватъ. Азъ не виждамъ никаква вина въ него. Послѣ отъ сѫдебнитѣ аналии мога да приведа редъ други доказателства, че вълкътъ понѣкога е много учтивъ, добрѣ се обхожда съ овцитѣ, влюбва се въ нѣкоя овца и тя се разхожда заедно съ него, прѣскочи прѣзъ плета и той я хваща за врата. Какво има отъ това?

 

            Питамъ ви сега: онѣзи, които сѫ съставили тази басня, какъвъ вѫтрѣшенъ смисъль сѫ скрили въ нея? Тѣ описватъ все човѣшкия животъ, но въ една басня какво може да се опише? Въ нѣкои отношения вълкътъ има много прави понятия. Всички казватъ, че трѣбва да се ядатъ прѣсни плодове, че храната трѣбва да е чиста. И вълкътъ е съгласенъ съ това. Той казва: „Най-здравословната храна е топлото месо на овцитѣ, и затова слѣдъ като одера кожата имъ, азъ веднага изяждамъ туй месо, за да ми даде повече животъ. Като умре тази овца, нейното месо вече става безполезно“. Питамъ: ако ние разсѫждаваме, че отношенията на вълка сѫ жестоки, ако осѫждаме неговото поведение, тогава защо оправдаваме поведението на единъ човѣкъ? Единъ вълкъ задигналъ нѣкоя овца нѣкѫдѣ осѫждаме неговото поведение, а тукъ въ София нѣкой господинъ заклалъ нѣкоя овца, никой не обѣлва зѫбъ. Значи, ако една постѫпка е морална, тя е валидна едноврѣменно за цѣлия свѣтъ, всички трѣбва да ѝ се подчинятъ. Подъ думата „мораленъ свѣтъ“, разбирамъ всички сѫщества да се подчиняватъ на едни и сѫщи норми, правила и закони. Ние неговоримъ за вълцитѣ, за мечкитѣ, подъ тѣхъ ние разбираме единъ неразуменъ животъ. И Богъ казалъ: „Да стане това, да стане онова“ — и всичко станало. И когато разумното въ свѣта, което е идеалътъ на човѣчеството, се е проявило, Богъ казалъ: „Ще направя човѣка по свой образъ и подобие“. Това е идеалътъ, къмъ който човѣкъ трѣбва да се стреми. Нѣкои казватъ, че Господъ като направилъ човѣка по образъ и подобие свое, свършилъ вече работата си. Обаче, Неговата работа още не е свършена. Ако тъй разбираме учението на Мойсея, тогава какъ ще разберемъ онова твърдение въ Писанието, дѣто се казва: „Бѫдете съвършенни, както е съвършенъ и Отецъ вашъ Небесни!“ Слѣдователно, когато казваме, че човѣкъ трѣбва да живѣе, за да се усъвършенствува, подразбираме, че въ себе си той има извѣстни максими, извѣстно мѣрило, съ което опрѣдѣля постѫпкитѣ си, като съвършени, или не. За да се изпита човѣшкиятъ характеръ, човѣкътъ трѣбва да бѫде поставенъ на изпитания. Ако вие сте неблагодарни отъ своитѣ изпитания, какво разрѣшавате, какво печелите? Да допуснемъ, че казвате какво законитѣ на природата не сѫ разумни. Добрѣ, какво печелите отъ това? Да допуснемъ, че казвате, какво има, или нѣма задгробенъ животъ. Какво печелите? Твърденията и отрицанията много пѫти не допринасятъ нищо на човѣка. Да допуснемъ, че азъ правя слѣдното твърдение; азъ съмъ сиромахъ човѣкъ. Станахъ ли сиромахъ? Или, казвамъ: азъ съмъ богатъ човѣкъ. Станахъ ли богатъ? Сѫщината на нѣщата е вѫтрѣ, вѫтрѣшно какъвъ е човѣкътъ. Другото, това сѫ вѫншни отношения на нѣщата. Азъ съмъ добъръ човѣкъ. Станахъ ли добъръ? Или, азъ съмъ лошъ човѣкъ. Станахъ ли лошъ! Това сѫ твърдения само, но ние трѣбва да дойдемъ до положението да опрѣдѣлимъ живота тъй, както си е. Какъ ще го опрѣдѣлимъ?

 

            Ще ви приведа другъ единъ примѣръ, той е прѣдание, но до колко е вѣрно, не зная. Когато синътъ на прочутия еврейски царь Давидъ Соломонъ, станалъ възрастенъ, баща му рѣшилъ да го изпрати въ странство, въ Египетъ, тамъ да учи, както правятъ това сегашнитѣ бащи — пращатъ синоветѣ си да се учатъ въ странство. Соломонъ билъ изпратенъ съ прѣпорѫка до най-видната школа. Египтянитѣ сѫ били изобщо хора много взискателни, тѣ се отнасяли много недовѣрчиво къмъ гърцитѣ, а малко по-довѣрчиво къмъ евреитѣ. При пристигането си, Соломонъ трѣбвало да се яви съ прѣпорѫка при единъ отъ великитѣ адепти на училището, Учительтъ Мах-Земру. Този Учитель му далъ единъ букварь, подобенъ на този, по който се учатъ нашитѣ дѣца, и му казалъ: „Ще научишъ този букварь наизустъ и ще видишъ, какво съдържа“. Соломонъ, като царски синъ, ималъ много познания, но като отишълъ въ Египетъ, трѣбвало да изучава този първоначаленъ букварь. Цѣли три години Соломонъ изучавалъ букваря, научилъ всички точки и запетаи въ него, научилъ формата на всички иероглифи, и слѣдъ това се явява при Учителя си и му казва: „Всичко, каквото съдържаше този букварь, научихъ; кажи ми сега нѣщо по-сериозно.“ Учительтъ го запитва: „Прочете ли го?“ — Прочетохъ го. „Изслѣдва ли го?“ — Изслѣдвахъ го. Тогава Учительтъ прѣстѫпва къмъ него и му показва, че между тия едри букви, които вижда въ букваря, има други букви и му казва: „Сега ще четешъ наново букваря, и то не споредъ първитѣ букви, но споредъ вторитѣ, споредъ второто съдържание“. Казва си Соломонъ: „Много сериозенъ стана този букварь“. Три години слѣдъ това Соломонъ пакъ се явява при Учителя си и му казва: „Изучихъ вече това, което се съдържа въ букваря, но азъ търся още по-дълбоко нѣщо въ свѣта“. Учительтъ му го запитва пакъ: „Ти изучи ли този букварь? — Изучихъ го. „Обърна ли внимание на всичко, което се съдържаше въ него?“ — Обърнахъ. Обаче Учительтъ пристѫпва къмъ него и му показва, че листата на този букварь не били направени отъ еднакво вещество, и формата на всѣки листь се различава единъ отъ другъ, и Той му дава упѫтвания да почне да учи книгата по самитѣ листа, по вѫтрѣшното имъ съдържание. И знаете ли колко години е трѣбвало Соломонъ да учи този букварь? И най-послѣ Соломонъ се върналъ въ Палестина безъ да довърши този новъ езикъ. Като не могълъ да го научи, казалъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета. Учихъ, но не довършихъ нищо!“ И като разправя въ всички свои тези, че изслѣдвалъ живота, че научилъ това-онова, щомъ дошълъ до най-сѫщественото въ живота, не могълъ да го разрѣши. Защо не могълъ да го разрѣши? На всички, които влизали въ школата, споредъ законитѣ на Бѣлото Братство, строго се забранявало да иматъ работа съ жени, но Соломонъ, както баща си, обичалъ женитѣ, и се влюбилъ въ дъщерята на Фараона. Затова той не могълъ да довърши третия езикъ на букваря.

 

            И съврѣменнитѣ хора сега, нѣкои отъ тѣхъ четатъ още букваря съ първитѣ букви; други четатъ букваря съ вторитѣ букви, а всички тия, които идватъ до листата на букваря, влюбватъ се въ нѣкоя Фараонова дъщеря и послѣ какво казватъ? — Като Джонъ Веслей. Джонъ Веслей билъ знаменитъ английски проповѣдникъ, комуто се доревнало, като другитѣ хора, да си намѣри нѣкоя другарка, за да може да проповѣдва по-добрѣ Словото Божие въ Англия. Потърсилъ той въ Англия нѣкоя красива англичанка и намѣрилъ, но три дни слѣдъ женидбата си срѣща единъ свой приятель и му казва: „Не струва да се жени човѣкъ“. Ако нѣкои отъ васъ искатъ да знаятъ нѣщо за жената на Джонъ Веслей, нека прочетатъ книгата на неговня животъ, тя е прѣведена на български езикъ. Той си мислилъ, че тя ще му бѫде сътрудница въ проповѣдване Словото Божие, но наскоро още слѣдъ женидбата му казала: „Слушай, ти нѣмашъ право да гледашъ чуждитѣ жени, да се разговаряшъ съ тѣхъ. Ти не си вече свободенъ, като нежененитѣ мѫже. За жененитѣ мѫже има други правила, други кодекси“. И почнала тя да му чете. Какво да му чете? — На български езикъ казватъ „молитви“. Не зная, до колко е вѣрно всичко това, но понеже той получавалъ много писма отъ видни англичанки, тя го хванала единъ день за косата, развъртѣла го изъ стаята и го питала: „Защо ти пишатъ тия писма? Защо имъ отговаряшъ?“ Питамъ ви: Джонъ Веслей и жена му разрѣшиха ли важния сѣмеенъ въпросъ въ живота си? Та нима Господъ създаде свѣта, за да се женятъ хората? Ще кажете: така е наредилъ Господъ, хората да се женятъ. Не, ние правимъ научно възражение срѣщу вашето твърдение. Най-послѣ, онѣзи най-малкитѣ, дребни клѣтки, женятъ ли се? Ако женидбата е единъ установенъ законъ въ природата, чрѣзъ който може да се работи, и нѣма другъ методъ освѣнъ този, разбирамъ, но въ сѫщность не е така. Ние като кажемъ нѣщо, веднага го навиятъ на пръстъ, тъй се казало, иначе се казало, и като погледнете, цѣлата философска литература е пълна съ различни работи. Отлични нѣща сѫ тѣ, но ако ги прѣсѣемъ, колко цѣнни работи ще излѣзатъ? Има цѣнни нѣща въ свѣта, но всички не сѫ такива. Казва поговорката: „Не всичко, което блѣщи е злато; и не всичко, което свети е диамантъ“. Клѣткитѣ никога не се женятъ. И ако вие запитате невидимия свѣтъ нѣщо за женитбата, тѣ ще ви кажатъ слѣдното: „На Бога никога не е идвало на умъ да устройва нѣкаква женитба въ свѣта“. Той е направилъ нѣкакво съчетание между разумнитѣ сѫщества, съ цѣль да използуватъ всичко разумно; Той ги е турилъ като архитекти, като ваятели, да направятъ каквото искатъ, но ако единъ ваятель вае нѣщо, какво особено е направилъ?

 

            Азъ гледамъ малко по-другояче на живота. Едно малко житно зрънце паднало на земята. Около него имало листа нападали отъ дървото. Започналъ се между тѣхъ единъ разговоръ. Листата казали на житното зрънце: „Не бѫди глупаво като насъ! Ние прѣждеврѣменно слѣзохме отъ дървото на живота и тукъ изгубихме всички условия, но ти гледай по другъ начинъ да използувашъ живота, да намѣришъ условия, да влѣзешъ въ земята, защото, останешъ ли така, ще изгниешъ и нѣма да постигнешъ цѣльта на живота“. Ами какво да правя? — Запитва житото. Земята не ме иска, пъкъ нѣма да влѣза вѫтрѣ. Вѣтърътъ чулъ този разговоръ, задухалъ и започналъ да търкаля житното зърно, да го занесе въ нѣкоя цѣпнатина на земята и тамъ да го мушне. Казватъ хората: защо духа вѣтърътъ? — Да вкара житнитѣ зърна въ пукнатинитѣ на земята, за да израстватъ и да се развиватъ. Е, така ли е сега? Нѣкои, като ме слушатъ, ще кажатъ: това сѫ баснословни приказки — вѣтърътъ духалъ, за да вкара житнитѣ зърна въ пукнатинитѣ на земята. Дали затова духа вѣтърътъ, това е въпросъ, но вѣрно е, че вѣтърътъ като духа, може да вкара нѣкои житни зърна въ земята, може да имъ помогне. Защо духа вѣтърътъ? — На този въпросъ можемъ да отговоримъ толкова, колкото когато се питаме, защо тече водата. Водата тече, защото въ нея има склонность да слиза надолу и затова, като срещне нѣкой наклонъ въ низходяща степень, водата започва да слиза. Щомъ ѝ се даде този наклонъ, тя върви надолу по него, туй е нейната насока. Слѣдователно, водата, по своето естество, седи малко по-долу отъ твърдото вещество. Твърдото вещество е малко по-устойчиво. Питамъ: ако нѣмаше течно, жидко вещество, щѣше ли да има нѣкакво течение? За да има течение, трѣбва да има нѣкаква субстанция.

 

            Въ миналата си бесѣда азъ казахъ, че нѣма движение въ природата, но има само нѣкакво мърдане. Нѣкои не сѫ ме разбирали добрѣ. Въ свѣта има движение, но то е само частично, тъй го разбирамъ азъ. Всичко въ това безпрѣдѣлно пространство не се движи, ако цѣлата вѣчность, ако цѣлата вселена, ако цѣлиятъ козмосъ се движи, накѫдѣ ще отиде това? Толкова повече, че всичкото пространство е изпълнено съ една субстанция. Едни философи подържатъ движението, други го отричатъ. И еднитѣ сѫ прави, и другитѣ сѫ прави, но едноврѣменно има нѣщо въ свѣта, което се движи. Съ това подразбирамъ абсолютната субстанция или реалность, отъ която е направена цѣлата вселена. Когато се говори за движение, подразбирамъ промѣна на формитѣ. Само тамъ има движение. Движението всѣкога подразбира новъ животъ или то е признакъ на нѣкакъвъ новъ свѣтъ, който се заражда. Азъ казвамъ: когато вѣчното рѣши да се ограничи, само тогава има движение. Слѣдователно, ние казваме: движатъ се само частицитѣ на цѣлото, а цѣлото всѣкога седи въ покой. И въ човѣка става движение. Питамъ тогава: вашитѣ крака накѫдѣ се движатъ? Вие имате едно механическо движение навънъ, ходитѣ навсѣкѫдѣ, но вѫтрѣ въ васъ има друго едно сѫществено движение, едно прѣдвижване на клѣткитѣ, които образуватъ краката ви. Ако вие сте, запримѣръ, единъ хиксъ, по този законъ клѣткитѣ на краката на едно поколѣние отъ редица сѫщества, за въ бѫдаще, слѣдъ нѣколко хиляди поколѣния, ще образуватъ клѣткитѣ на тѣхнитѣ рѫцѣ. Това нѣщо не е доказано математически, това сѫ само прѣдположения. Значи, станало е едно прѣдвижване на клѣткитѣ отъ краката въ рѫцѣтѣ. Клеткитѣ на рѫцѣтѣ, понеже сѫ отъ по-висша еволюция, влизатъ въ мозъка.

 

            Тъй щото, всѣка клѣтка минава отъ една иерархия въ друга, отъ една градация въ друга, както това става и у самитѣ хора. Единъ день, когато умрете, тѣзи клѣтки ще ви срещнатъ нѣкѫдѣ въ пространството, ще ви се усмихнатъ и ще кажатъ: едно врѣме ние бѣхме въ вашия домъ. Ще ме попитате: ами ще можемъ ли да се разговаряме съ тѣхъ? Да, тѣзи клѣтки сѫ разумни сѫщества въ невидимия свѣтъ. Тамъ тѣ сѫ ангели, които разрѣшаватъ по-сериозни въпроси отъ тѣзи, които вие разрѣшавате тукъ. Вие ще кажете: тѣзи нѣща сѫ въображаеми. Вѣрно е, но въображението, фантазията е утровата на всички идеи въ свѣта. Туй, което индуситѣ наричатъ „мая“, това е въображението. Човѣкъ безъ въображение не може да прогресира. Казватъ за нѣкого: той си въобразява. Да си въобразява, въ това именно седи културата. Нали ние си въобразяваме, че Господъ създалъ Адама? Нали ние си въобразяваме, че еди-кой си човѣкъ разрѣшилъ нѣкой наученъ въпросъ? Ами като учимъ за философитѣ, тѣ не си ли въобразяватъ? Чудни сѫ хората, като казватъ, че еди-кой си е въ заблуждение. Че кой не е въ заблуждение? Ти седишъ и си въобразявашъ, че можешъ да свършишъ университетъ. Всичко това го нѣма, но въ ума ти седи. Ти си въобразявашъ, че ще направишъ нѣкоя машина, че ще напишешъ нѣкоя поезия, или нѣкой романъ, или нѣкое музикално съчинение и т. н. Онази младата мома е грозна, черна, но седи тя, въобразява си; азъ днесъ съмъ черна, грозна, но каква хубава мома ще стана! Питамъ: какво лошо има въ въображението? Казватъ нѣкои, че въображението е носитель на всички злини въ свѣта. Да, вѣрно е, но въображението е и носитель на всички добрини въ живота. Злото не е въ въображението. Тогава ние казваме: само разумнитѣ, само високоморалнитѣ хора въ свѣта могатъ да правятъ погрѣшки. Само най-ученитѣ хора, само най-виднитѣ философи могатъ да правѣтъ погрѣшки, а глупавитѣ не могатъ да правятъ никакви погрѣшки, понеже въ тѣхъ всичко е глупаво. Чудни сте вие, като казвате, че еди-кой си направилъ погрѣшка. Този човѣкъ, който е направилъ погрѣшка, азъ считамъ, че е ученъ човѣкъ. Ама сгрѣшилъ! Да, затова е ученъ човѣкъ.

 

            Вие, които ме слушате, ще извадите заключението: този човѣкъ тика хората къмъ безморалие. Не е така. Съврѣменнитѣ хора хванатъ нѣкого въ нѣкоя грѣшка, осѫждатъ го и хайде на бѣсилката. За тѣхъ това не е прѣстѫпление, а като казвамъ, че и най-учениятъ човѣкъ може да грѣши, казвамъ ето едно развращение, ето единъ човѣкъ, който съсипва съврѣменното общество. За насъ въпросътъ седи другояче. Защо се убиватъ хората? Трѣбва да се даде едно разумно обяснение, за причинитѣ, защо става това. По този въпросъ ние разсѫждаваме така: защо трѣбва да обѣсятъ този човѣкъ и каква полза има отъ това обѣсване? Ако обѣсването или убиването на единъ човѣкъ е за благото на човѣчеството, и 100 пѫти може да го обесите, стига това да допринесе дѣйствителни резултати, а да не е само въображения. Хората си въобразяватъ, че нашето отечество имало врагове. Въ сѫщность, всички хора въ свѣта искатъ да живѣятъ, а послѣ се явява въ тѣхъ друго желание — да бѫдатъ богати. Понеже въ дадения случай тѣ не могатъ да бѫдатъ богати, то въ това отношение половината отъ тия, които искатъ да бѫдатъ богати, ставатъ сиромаси. По отношение на какво? — На богатството. Това сѫ извращения. Ние сме дошли до положението да казваме: хубаво е човѣкъ да бѫде богатъ. Казвамъ: не е лошо, човѣкъ да бѫде и сиромахъ. Това сѫ крайности, това сѫ понятия само за земята. Сиромашията и богатството, това сѫ само двѣ състояния на нашия умъ. Въ сѫщность, ако ние искаме да намѣримъ онова, което Соломонъ е намѣрилъ, това е задачата ни въ живота.

 

            Кой е истинскиятъ начинъ, за да се прояви човѣкъ на земята? Да допуснемъ, че нѣкой мѫжъ има жена като на този Джонъ Веслей. Три начина има, по които той ще може да разрѣши въпроса съ нея: 1) той може да бие жена си всѣки день но 10 пѫти и най-послѣ тя да дигне рѫцѣ отъ него и да каже: аманъ, не се търпи този човѣкъ! — и да избѣга. Това е философия. 2) Да заведе по законенъ редъ едно разумно дѣло противъ жена си и да се освободи отъ нея. 3) Тя да си замине. Кѫдѣ? — За другия свѣтъ. Питамъ: хората разрѣшили ли сте въпроса по тѣзи начини? — Не. Съчетанието на хората е тъй, както съединението на елементитѣ. Когато два или повече елемента се съединятъ, тѣ образуватъ устойчиви и неустойчиви съединения. Съврѣменната химия казва: еди-кои си съединения сѫ устойчиви, и еди-кои си сѫ неустойчиви. Но тя не е дала никакво обяснение, защо е така. По този въпросъ има много хипотези, много теории, изобщо много отъ ученитѣ се досѣщатъ, на какво се дължи тази устойчивость или неустойчивость на съединенията. То е сѫщия въпросъ, защо нѣкой мѫжъ обича жена си повече, а другъ не я обича. Ще кажатъ нѣкои, че нѣкой мѫжъ обича жена си, защото е красива. Не е въпросътъ въ това. Обичьта не сѣди въ красотата. Устойчивостьта не седи въ красотата. Ама тя е благородна. Не е и въ това. Да обичашъ нѣкого, значи, че ти не можешъ да живѣешъ безъ него. Това е обичь, това е вѫтрѣшния смисъль на обичьта. Щомъ мислишъ, че и безъ него можешъ, ти не го обичашъ. Слѣдователно въ абсолютната смисълъ на думата, ние казваме, че обичаме нѣщо или нѣкого само тогава, когато не можемъ безъ него. И когато казваме, че Богъ е Любовь, ние разбираме туй великото, абсолютното, безъ което не може да се живѣе, нито може да се мисли, нито може да има свобода. И когато говоря, че трѣбва да обичаме, азъ разбирамъ три нѣща: Любовь, безъ която животъ не може да има; Мѫдрость, безъ която свѣтлина не може да има; и Истина, безъ която свобода не може да има. Ако можемъ да развиемъ въ една теза, какво нѣщо е свободата, мога да ви говоря на третия езикъ, но вие трѣбва да бѫдете изпразнени шишета и да чувствувате, че безъ мене не можете да живѣете. Но да не мислите, че трѣбва да се качите на гърба ми. Това е механическо нѣщо. Ако азъ се кача на гърба ви, това не е разрѣшение на въпроса. Ами че всѣки отъ васъ се е качилъ на нѣщо. На какво? — На едно животно, което се нарича плъть. Духътъ се е качилъ на плътьта, и тя скача, скача отдолу. Нѣкой пѫть успѣе да хвърли духа долу и тогава той казва: тази плъть е много лоша. Казватъ: този човѣкъ е много лошъ. Не, духътъ е трѣбвало да бѫде уменъ, да не слиза отгорѣ. Това е човѣкътъ, който не е разбралъ още Божията Мѫдрость, Това е човѣкътъ, който едва чете първитѣ едритѣ букви на букваря. Въ какво седи четнето на първитѣ букви? Този човѣкъ, като стане сутринь, хубаво ще се нахрани, добрѣ ще се облѣче, ще се докара, ще се поогледа въ огледалото и ще каже: тъй, хубавичъкъ съмъ, носътъ ми е класически, очитѣ ми хубави, чернички — заглади си косата и излиза вънъ по работа. Седне нѣкѫдѣ между познати, между приятели, тъй се държи, като ученъ човѣкъ, съ нѣкаква тяжесть. Никаква тяжесть нѣма, той си прѣдставлява само. И ние си въобразяваме, че имаме нѣкаква тяжесть, че имаме нѣкакви знания. Не е лошото въ това, но ние гледаме отъ по-високо положение на нѣщата и се заблуждаваме. Туй гледане е единъ потикъ, една добродѣтель. Ако човѣкъ гледа по този начинъ на нѣщата, никога не трѣбва да се обезсърчава. Нѣкой се огледва. Нима трѣбва да се присмиваме за това? Човѣкъ, който се огледва въ огледалото е разуменъ човѣкъ. Нѣкои говорятъ противъ огледалото, но въ свѣта има едно физическо огледало, има и едно духовно огледало. И за да спасите дъщеря си, или сина си отъ какъвъ и да е порокъ, ще ви съвѣтвамъ да спазвате едно правило: нека се оглеждатъ! Срѣщамъ нѣкой човѣкъ, огледамъ се въ него, видя хубава черта, казвамъ си: бихъ желалъ и азъ да имамъ тази черта. Единственото нѣщо, което ни прѣпятствува е, че не можемъ да запомнимъ своя образъ. Като се оглеждамъ въ огледалото, ще видя една своя черта, която не харесвамъ и ще искамъ да я поправя. За въ бѫдеще, учительтъ трѣбва, да казва на своитѣ ученици, момченца и момиченца, да си носятъ въ джеба по едно хубаво, крѫгло огледалце. Скаратъ се нѣкое момченце и момченце, учительтъ ще имъ каже: я си извадете огледалцата и се огледайте! Дѣцата като се огледатъ, ще се поусмихнатъ и учительтъ ще започне своята лекция. А сега, като се скаратъ нѣкои дѣца, учительтъ ще каже: „Слушай тамъ, Добчо, знаешъ ли защо баща ти те е изпратилъ въ училището?“ Хмъхмъ — не знае. — Не зная, Господинъ Учителю! Ти тамъ, Марийке, защо те е пратилъ баща ти на училище? — Не зная, Господинъ Учителю! Азъ зная и други случаи отъ живота на българскитѣ учители. Учительтъ се кара на тия двама ученици, тѣ не могатъ да му отговорятъ нищо, но става трети ученикъ и, безъ да го питатъ, казва: „Господинъ Учителю, азъ зная защо дойдохме на училище. Да ни учишъ, Господинъ Учителю. Но и ти, Господинъ Учителю, нѣма да си гърчишъ лицето, нѣма да правишъ сѫщото като насъ. Ние се караме и биемъ, защото сме глупави, но ти нѣма да употрѣбявашъ пръчката. Ние не сме толкова глупави, разбираме и безъ пръчка.“ Ние туряме като свещено правило въ живота си слѣдното положение: пръчката е благословено нѣщо, защото е излѣзла отъ рая. Какво разбирате отъ това? Откакъ Адамъ излѣзе отъ рая, той взе пръчката и я употрѣби като остенъ за млѣкопитающитѣ. Магитѣ направиха една малка пръчица и я скриха въ своята мантия. Владицитѣ туриха тази пръчица на своята патерица. Всички носятъ тази тояга и казватъ: жива трѣбва да бѫде тази тояга! Какво показва тази тояга? Който носи тази тояга, той трѣбва да показва пѫтя къмъ истинския животъ, къмъ Бога, къмъ Любовьта, къмъ Мѫдростьта, къмъ Истината. Да биешъ съ тази тояга мѫжа си, жена си, дѣцата си, ученицитѣ си — не! Съ тази тояга, — която е направена отъ тритѣ елемента — Любовь, Мѫдрость и Истина — ще показвашъ правия пѫть!

 

            Казва сега Христосъ: „Богатитѣ нѣма да наслѣдятъ Царството Божие“. Кои сѫ богатитѣ? Богати хора сѫ онѣзи, които мислятъ, че иматъ богатство, когато въ сѫщность нѣматъ никакво богатство. Вие ще кажете: то е за свѣтскитѣ хора. Ами по нѣкой пѫть ние можемъ да мислимъ, че сме учени хора, но туй знание, което имаме, не е наше. Ние сме запомнили, какво е писалъ Шекспиръ въ своитѣ драми, какво е писалъ въ съчиненията си Гьоте, или какво е писалъ нѣкой музикантъ, и всичко това го декламираме, възпроизвеждаме, но то е чуждо нѣщо, взето на заемъ. Тия хора сѫ се трудили, това е тѣхна слава, слава на Гьоте, на Шекспира и др., азъ ги похвалявамъ. Писали сѫ хората, тѣ сѫ складирали всичко това въ тия банки, въ тия книги, които оставатъ за общо ползуване на човѣчеството. Азъ пъкъ ще чета Шекспира, ще чета Гьоте, ще чета Канта, ще чета всички философи, ще отида при тѣхъ да се уча, ще взема поука отъ тия разумни хора, все ще извлѣка отъ тѣхъ нѣщо, Ще отида да чета, да уча отъ книгата на великата природа, и отъ тамъ да използувамъ за себе си нѣщо. И дѣйствително, не съмъ дошълъ въ свѣта само да декламирамъ българското стихотворение: „Парице, парице, всесилна царице, съ тебе въ рая, безъ тебе на края!“ Но въ кой рай съ парицата? — Въ човѣшкия рай. Ти, който си въ човѣшкия рай съ парицата, въ Божия рай си на края. Тогава азъ прѣвеждамъ: „Парице, парице, всесилна царице, съ тебе влизамъ въ човѣшкия рай, и съ тебе излизамъ отъ Божия рай.“ Ние, обаче, слѣдъ като се издекламира нѣщо, казваме: туй е глупаво, не е хубаво нѣщо. Не е така. Ние, религиознитѣ хора, по нѣкой пѫть сме смѣшни, като вземемъ едно важно положение и казваме: азъ слушахъ лекцията на еди-кой си виденъ професоръ. Това е лекция! Отлична е тя, вѣрно е, но за тебе е важно да приложишъ онѣзи методи, които този виденъ професоръ е приложилъ. Туй е, което ще те подигне. Не е достатъчно само да чуешъ неговия гласъ. И Адамъ чу гласа на Бога въ рая: „Адаме, Адаме!“ Но Адамъ се криеше задъ листата на зеленитѣ дървета. Вие много пѫти си правите заключения, защо Адамъ мълчалъ. Смѣшно е положението на Адама: Ще направя едно сравнение. Азъ съмъ минавалъ покрай нѣкои гори въ варненско, тамъ хората наоколо, които се занимаватъ съ земледѣлие, работятъ съ биволи, та вечерно врѣме ги пущатъ въ гората, а сутринь този земледѣлецъ взима торбата, пълна съ зобъ за биволитѣ си и ги вика; де, караманчо, де! Тѣ чуватъ гласа му, познаватъ го, знаятъ защо ги вика, но онѣзи биволи си захапали хубаво зелената трѣвица, не мърдатъ. Подигнатъ главата си, казватъ: знаемъ ние, отъ толкова врѣме си ни лъгалъ съ тази торба! Селянинътъ се чуди, кѫдѣ ли отидоха тѣзи биволи! Казвамъ: и тѣ като Адама, скриха се тамъ задъ нѣкое дърво. Той ги вика, докато ги намѣри и слѣдъ  1/2 часъ, гледашъ, впрегналъ ги цѣлъ день на нивата. Слѣдъ като се върне бивола, питамъ го: какво научи днесъ на нивата? Какво е научилъ той? Колко е сложенъ съврѣменниятъ животъ! Ами че ние не оремъ ли цѣль день? Прѣхвърляме пръстьта, караме се — примиряваме се, караме се — примиряваме се, и най-послѣ казваме: азъ не мислихъ, че това било тъй. Примиримъ се, на другия день пакъ се скараме. Слѣдъ всичко това заминаваме си за другия свѣтъ и казваме: какво научихме? — Е, за слѣдното прѣраждане. Или, Господъ ще ни научи. Че какво ще ни научи Господъ?

 

            Азъ правя своитѣ наблюдения и си вадя заключение отъ всичко, което наблюдавамъ. Нѣкои казватъ: ти не си жененъ, нѣмашъ нашата опитность. Да, не съмъ жененъ, нѣмамъ вашата опитность, признавамъ, но имамъ наблюдения. Азъ гледамъ, нѣкоя майка изчистила, окѫпала своето дѣте казва: нашето ангелче! Не се минава и единъ часъ врѣме, нашето ангелче съвсѣмъ мирише и майката казва: нашето дѣте не се е научило още, но слѣдъ врѣме ще се научи. Казвамъ: да, слѣдъ врѣме. И пакъ почне своята операция, почва да го мие. На другия день пакъ мирише. Като стане на 10—15 години, вече не мирише, започва да се пръска съ парфюми. Вие ще кажете сега: трѣбва ли да се говори за такива работи? Ами че въ морално отношение и ние миришемъ за невидимия свѣтъ. Дойде единъ ангелъ, тури те въ коритото, измие те, казва: дѣте е, не разбира! Той те изкѫпи, ти пакъ сгрѣшишъ. Падашъ, ставашъ, казвашъ: отъ менъ човѣкъ нѣма да стане! Ангелътъ пакъ дойде, измие те, казвашъ: отъ менъ човѣкъ ще стане! Еди-кой си моралистъ казва, че като сгрѣшишъ еди-колко си пѫти, повече не се прощава. Не, при първото четене на букваря се прощава по единъ пѫть на день; при второто четене на буквара се прощава по 1 пѫть на день, а при третото четене на букваря се прощава безброй пѫти. Въ този дълбокъ смисълъ, ако ние излизаме отъ Бога и влизаме въ свѣта, има друго разбиране на живота. И въ този смисълъ, азъ говоря на разумнитѣ отъ васъ, които можете да разбирате, у които има тази интелигентность. Азъ разбирамъ думата „интелигентность“ въ онази висша смисъль; тя се отнася до онѣзи отъ васъ, които иматъ разумни души, които сѫ пробудени, които иматъ стремежъ. Ще кажете: ама ние сме родени отъ Бога. Оставете това! Щомъ си роденъ отъ Бога, това показва, че си влѣзълъ въ живота, влѣзалъ си въ правия пѫть и сега трѣбва да работишъ! Отъ сега именно ти прѣдстои една велика работа. Тѣзи хора, които сѫ родени отъ Бога, азъ ги поканвамъ на истинска работа, а онѣзи, които не сѫ още родени, тѣ нека пъплятъ по земята. Тѣ сѫ като онѣзи дини и пѫпеши, които слѣдъ 6 мѣсеца умиратъ. Ние не сме противъ динитѣ и пѫпешитѣ, ние не сме противъ тиквитѣ, и азъ ги обичамъ, но казвамъ, че тѣ не разрѣшаватъ въпроса. Казвамъ на онзи новородения човѣкъ: ти си изникналъ, за тебе е животътъ. Казвамъ: ние трѣбва да разрѣшимъ въпроса за живота. Какъ го разрѣшавате вие?

 

            Ще ви приведа единъ примеръ изъ английския животъ за единъ виденъ професоръ по моралнитѣ науки нареченъ Бляк-Бери. Той ималъ въ дома си една млада слугиня, която се влюбила въ него, но била толкова внимателна. че не знаяла какъ да изрази вниманието си. Тя искала нѣкой пѫть да се приближи до него, да направи нѣщо, но тъй умно да го направи, че да не забѣлѣжи той. Тя мислила дълго врѣме — дни, седмици, мѣсеци, цѣла година. Единъ день рѫцѣтѣ ѝ били очернени, нечисти и тя трѣбвало да полѣе на господаря си да се измие. Отива да му полѣе, но сѫщеврѣменно се навежда, цѣлува го по врата и скоро се дига. А, какъ! — Ще извините, видѣхъ единъ косъмъ на врата ви, но понеже той е лошъ проводникъ на топлината, за да не сбъркате нѣщо лекциитѣ си, взехъ го съ устата си, защото рѫцѣтѣ ми сѫ нечисти. Защо, ако този косъмъ се вземе съ рѫцѣтѣ е морално, а ако се вземе съ устата е неморално? Този професоръ даже и не подозиралъ нейното желание. Но, питамъ, разрѣшили ли сѫ правилно въпроса? — Не.

 

            Казва Христосъ; „Богатитѣ нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие“. Когато ние обсебимъ знанието, когато ние обсебимъ силата, когато ние обсебимъ материята, когато мислимъ; че ние сме всичко и разполагаме съ този свѣтъ, разбира се, че нѣма да влеземъ въ Царството Божие. Не че ти не трѣбва да бѫдешъ богатъ, но богатството и сиромашията трѣбва да бѫдатъ за тебе условия въ живота ти. Това подразбира, че ти трѣбва да седишъ по-високо отъ богатството и отъ сиромашията. Новиятъ човѣкъ не трѣбва да бѫде богатъ, нито бѣденъ, той трѣбва да бѫде по-горѣ отъ богатството и отъ сиромашията. Защото сиромашията за него ще бѫде едно условие, за да се прояви; и богатството за него ще бѫде едно условие, за да се прояви. Казвалъ съмъ и другъ пѫть: сиромашията продължава живота. Затова е, тя въ свѣта — за да не се съкрати човѣшкиятъ животъ. Богатството, това е изобилието на живота. Туй богатство трѣбва да се раздаде, но понеже хората не го раздаватъ, нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие. Всѣки човѣкъ трѣбва да раздава своето богатство. Защо? — За да мине отъ този животъ въ вѣчния. Съ това той ще стане по-добъръ. Сиромахътъ трѣбва да се радва на своята сиромашия, понеже съ това продължава живота си. Сиромахътъ пита: до кога ще върви сиромашията съ мене? До кога ще се продължава този мой животъ? Вие ще научите този моралъ въ водата. Вижте водата въ рѣката! Какво казва тя? — Вие само ме пуснете да тека надолу, азъ ще правя своя пѫть! Тя обича да продължава пѫтя си, стига да има наклонъ. И ние трѣбва да имаме този моралъ, да вървимъ по тази наклонна площь, да изпълнимъ волята Божия. Може да се минатъ хиляди години, то не е важенъ въпросъ. За насъ това е безразлично. Може да прѣкѫснете тази рѣкичка, може да я направите кѫса и дълга, това е безразлично за насъ. Извѣстна работа може да ни отнеме единъ день, една седмица, единъ мѣсецъ, една година, 10 години, хиляда години, за насъ този въпросъ трѣбва да ни бѫде безразличенъ. Никой не трѣбва да пита, защо е сиромашията. Щомъ се затруднишъ, обърни се къмъ Господа и кажи: Господи, достатъчно е това положение. Той ти отнеме товара Ти се разпѣришъ, излизашъ отъ великия океанъ на живота и влизашъ въ покоя, отдѣто си дошелъ. Тогава не желай да бѫдешъ богатъ! Ако това е правило, питамъ: кое натоварено животно, кой волъ би желалъ неговата кола да се товари повече? Ние казваме: да бѫдемъ богати! Но кога? — Когато другитѣ носятъ нашия товаръ. Богатъ човѣкъ е само онзи, който самъ носи свои товаръ на гърба си, за да знае, колко е тежко това богатство.

 

            Бихъ желалъ богатитѣ хора да влѣзатъ въ положението на сиромаситѣ, които съ години сѫ работили, чоплили, за да извадятъ туй богатство отъ земята. Бихъ желалъ богатитѣ хора да влѣзатъ въ положението на ония хиляди, хиляди животни, на които кожитѣ сѫ одрани. Ще дойдатъ сега богатитѣ и ще ни казватъ: ние спечелихме това! Има ли нѣкакъвъ смисълъ въ тази философия? И тогава жената казва на мѫжа си: ти трѣбва да бѫдешъ богатъ, та отъ нивитѣ ли ще вадишъ това богатство, кожитѣ на животнитѣ ли ще дерешъ, не зная, азъ искамъ да бѫдемъ богати! Азъ нѣмамъ нищо противъ това. Човѣкъ въ свѣта все трѣбва да бѫде богатъ, туй е едно благо заради него. Той може да бѫде и сиромахъ. И това е едно благо заради него. Защото, има едно богатство, въ което грѣхътъ обитава; има и една сиромашия, въ която грѣхътъ обитава. Има едно богатство въ свѣта, въ което Добродѣтельта живѣе; има и една сиромашия, въ която Добродѣтельта живѣе. Слѣдователно, азъ съмъ за сиромамашията и богатството, въ които Добродѣтельта живѣе.

 

            Сега казвамъ на всички: насъ ни трѣбва учение! Ще учимъ! Но кое учение? Нѣкои казватъ: насъ не ни трѣбва учение. Вѣрно е, насъ не ни трѣбва това учение, което покваря, но ни трѣбва онова истинското учение, което просвѣщава умоветѣ, облагородява сърдцата и подига душитѣ. Нѣкои ще кажатъ, че въ свѣта нѣма такова учение. Не, намира се. Ние трѣбва да помогнемъ на свѣта, не трѣбва да се отказваме отъ него. Ние трѣбва да му помогнемъ тъй, както онова житно зрънце, като падне въ почвата ѝ помага. Почвата, това е съвокупность отъ мъртви клѣтки, които еволюиратъ Отъ това гледище, цѣлата наша земя не е нищо друго, освѣнъ мъртви, заспали духове, които отъ прѣди хиляди години сѫ паднали. Житнитѣ зрънца събуждатъ тѣзи мъртви клѣтки. Всички разумни, живи сѫщества въ цѣлата вселена трѣбва да свършатъ тази работа — да събудятъ тия спящи духове. Дали всички ще се събудятъ, то е другъ въпросъ, но ние ще изпълнимъ своя дългъ. Когато събудимъ тѣзи наши братя, голѣма радость ще настане. Какво казва Христосъ? — Голѣма радость настава въ небето, когато можемъ да издигнемъ единъ нашъ падналъ братъ. И когато единъ богатъ човѣкъ се събуди и разбере, че неговото богаство не е нѣщо, което може да го повдигне, той влиза въ Царството Божие. И когато единъ сиромахъ се събуди и разбере, че бѣднотията не е наказание, а едно благо, голѣма радость настава въ свѣта.

 

            И тъй, вие трѣбва да живѣете съ този новъ импулсъ, съ това ново схващане. Той трѣбва да влѣзе тъй дълбоко въ васъ, че да ви прѣобрази коренно. Вие казвате: то така се говори, но така не може да се живѣе. Хубаво, ако не можемъ да живѣемъ тъй, какъ ще живѣемъ тогава? Ще живѣемъ като актьоритѣ ли? Азъ не съмъ противъ актьоритѣ, тѣ извършватъ отлична работа, но тѣхниятъ животъ е животъ на сцената. Нѣкой актьоръ тази вечерь ще го произведатъ царь, актьорката — царица, но на другия день ще ги детрониратъ. На сцената сѫ нѣщо, а вънъ отъ сцената сѫ нищо. Тогава вие казвате: ние искаме реаленъ животъ. Кой реаленъ животъ? Въ реалния животъ има нѣщо красиво и възвишено. Нека разберемъ този животъ, нека разберемъ скрития му смисълъ. Не говоря за живота на дѣцата. Нѣкой пѫть и тозъ животъ ме интересува. Нѣкога обичамъ да наблюдавамъ, какъ се каратъ мѫжъ и жена, какъ се измѣнятъ физиономиитѣ имъ. Тѣ сѫ актьори на сцената. Казвамъ: много хубаво си отговаряте, много хубаво си играете ролитѣ. По нѣкой пѫть се намѣсватъ и дѣцата, че дойдатъ и сватоветѣ отвънъ. Не мине много врѣме, казватъ ама ние станахме посмѣшище на дѣцата! Че кой актьоръ не е станалъ посмѣшище на свѣта? Излиза единъ актьоръ на сцената, играе ролята на крадецъ. Казватъ: ама то е на шега. Ами единъ апашъ като влѣзе въ нѣкой магазинъ и обере касата, това не е ли на шега? А, това е дѣйствително, не е на шега. Какви сѫ неговитѣ подбуждения? Той опитва богатия по два начина. Казва му: „Ти употрѣби ли тѣзи пари, както трѣбваше? Азъ дойдохъ да те науча, какъ трѣбва да ги употрѣбишъ. И мене може да ме затворятъ, но трѣбва да знаешъ, че азъ сега съмъ пророкъ и Господъ чрѣзъ мене ти казва, че за да влѣзишъ въ Царството Божие, трѣбва да изпразнишъ касата си“. Не се минава много врѣме, пакъ обиратъ този човѣкъ. Хората казватъ: не му върви на този човѣкъ! Какъ, върви му, сега именно му е тръгнало. Азъ ни най-малко не поощрявамъ хората да крадятъ, тѣ и безъ това си крадатъ, но съмъ за дълбокото разбиране на онзи великъ Божественъ животъ, да се разтворятъ сърцата на хората и да познаемъ, че ние сме дошли на земята и може да живѣемъ по другъ начинъ. До сега ние сме отричали, че сѫществува Любовь въ свѣта. Ние сме отричали и Мѫдростьта, а сме признавали само една обикновена интелигентность, колкото да можемъ да живѣемъ и по-нататъкъ не му мислимъ. Не е така. Ние сме отричали и свободата, и Истината, всичко туй отгорѣ отдолу. Не е така. Любовьта у насъ трѣбва да бѫде пълна и съвършенна. Мѫдростьта у насъ трѣбва да бѫде пълна и съвършенна. Истината у насъ трѣбва да бѫде сѫщо тъй пълна и съвършенна. Туй трѣбва да бѫде великиятъ идеалъ, къмъ който да се стрѣмимъ. Туй можемъ да направимъ! Ама кога, ще кажете вие? За въ бѫдаще ли? Нѣкои ще кажатъ: да, било е врѣме, когато хората сѫ живѣли добрѣ. Не, туй трѣбва да направимъ сега! Не е ли хубаво, всички вие тукъ, всички хора, които живѣятъ въ София, всички хора изъ цѣлия свѣтъ, които иматъ туй вѫтрѣшно дълбоко разбиране на живота да се сплотятъ и да заживѣятъ въ името на тѣзи основни закони на Любовьта, Мъдростьта и Истината? Хората пакъ ще строятъ кѫщи, пакъ ще строятъ училища, пакъ ще строятъ църкви, но какви ще бѫдатъ тѣ? Какви църкви ще иматъ? Знаете ли какви ще бѫдатъ иконитѣ въ бѫдащитѣ църкви? Прѣдъ амвонитѣ, прѣдъ олтаритѣ ще бѫдатъ наредени все живи мѫже и жени, боядисани не съ такава боя, съ каквато рисуватъ днесъ иконитѣ. Най-възвишената, най-благородната сестра ще представлява нѣщо като св. Богородица, и кой какъ мине, ще се прѣкръсти, ще я цѣлуне. И отъ братята ще изберемъ най-възвишения, най-благородния, св. Иванъ или Св. Никола, и кой какъ мине, ще се прѣкръсти, ще го цалуне. Туй наричамъ азъ „жива църква“, съ живи икони. Вие, като ме слушате, казвате: тъй било то, този човѣкъ обърна свѣта съ главата надолу! А вие туряте свѣта съ главата нагорѣ, нали?

 

            Казвате: кога ще дойде Христосъ? И да дойде Христосъ, вие все ще му казвате: Господи, направи това чудо да оздравѣя! Христосъ ще дойде, ще тури рѫката си върху главата ти и ти оздравѣвашъ. Послѣ пакъ ще кажешъ: това не е Христосъ, лѣкарьтъ ме излѣкува. Нѣкои нѣматъ своя кѫща, хазяитѣ имъ ги пѫдятъ, притѣсняватъ ги и веднага се обръщатъ съ молитва къмъ Бога: Господи, Исусе Христе, пѫдятъ ни отъ кѫщата, моля Ти се, повели на тия хора да се смилятъ надъ насъ! Повелява Господъ на хазяитѣ да не ги безпокоятъ, и тѣ пакъ си оставатъ въ кѫщата. И послѣ пакъ казватъ: че какъ, то не е чудно нѣщо, това и човѣкъ може да го направи. Пѫди ви хазаинътъ. Защо? — Иска по-голѣмъ наемъ. Колко плащате? — Петь хиляди. Добрѣ, азъ давамъ за васъ 6,000 лв. Хазяинътъ си отива усмихнатъ, много е доволенъ. Лесно може да уредите въпроса съ хазяитѣ си. Той ви иска 5,000 лв., дайте му 6,000 лв.! Ама отдѣ ще вземемъ тия пари? — Изровете ги отъ нѣкѫдѣ, земята е пълна съ злато.

 

            Какво може да направи Христосъ за васъ, за да познаете, че Той е Христосъ? Има нѣщо, което Христосъ може да направи, а другитѣ не могатъ да го направятъ. Вие може да сте свършили и единъ, и два факултета въ университета, па и повече дори, но когато дойде Христосъ, когато дойде Синъ Человѣчески, Той ще внесе нѣщо съвсѣмъ ново въ този свѣтъ. Азъ ще ви оставя да мислите, какво ще е това новото, което Христосъ ще донесе. Ако до идущата сѫбота не можете да измислите, какво ще бѫде новото, което Христосъ ще внесе, тогава въ недѣля азъ ще говоря върху него, но ако го намислите, ще говоря за съвсѣмъ други работи.

 

            И тъй, за да влѣзете въ Царството Божие, трѣбва ви Любовь и Животъ; за да влѣзете въ Царството Божие, трѣбва ви Мѫдрость и Свѣтлина; за да влѣзете въ Царството Божие, трѣбва ви Истина и Свобода!

 

Бесѣда, държана отъ Учителя на 6 декември, 1925 година въ гр. София.







Теми съдържащи: Неделни беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt