Jump to content
Ани

Скърби и радости

Recommended Posts

Скърби и радости

            Стефановъ се научи още на другия день за арестуването на Поповъ. И изведнажъ, като че ли стана другъ. Усмивка огрѣ лицето му и рязсѣяностьта му изчезна. Той бѣше все сѫщия, предишния, любезно усмихнатъ човѣкъ, какъвто го помнѣха и познаваха мнозина. Сѣкашъ, нѣкаква отдавна запъната пружина се откачи и тая скрита енергия, която натѣгаше цѣлото му тѣло и душа — се освободи. Той се чувствуваше по-веселъ и като че ли отърванъ отъ голѣма тежесть.

            Сънътъ му стана по-спокоенъ, а погледътъ му — по свѣтълъ. Като че ли невидимо летящитѣ надъ него души на Комитата и Асенъ бѣха вече задоволени и живота му отърванъ отъ тежката задача, която сѫдбата бѣше сложила върху му. Той и самъ не чакаше, че така лесно ще се умири, ще изчезне това постоянно безпокойство, отъ което толкова време не можеше да се отърве. Сега вече не бѣгаше отъ хората, отъ своитѣ познати, които тъй бѣха свикнали съ него. Тамъ, кѫдето не можеше да помогне съ скромнитѣ си средства, той се мѫчеше да допълни съ благитѣ думи, които никога не му липсваха. Вече се чувствуваше все сѫщия предишенъ человѣкъ, който мислѣше твърде малко за себе си, на когото бѣше чуждо уединението и бездействието.

            Той си идѣше рано, преседяваше доста до главата на умиращия Вѣнкинъ баща, който изкашлюваше всѣки день по малко отъ живота си, гледаше, а понѣкога и милваше хубавата руса коса на Вѣнка. И хлътналитѣ ѝ петнисти страни му се струваха не тъй противни, както по рано. Той носеше лекарства на нуждающитѣ, приготовляваше мазила, разтриваше ги самъ, когато трѣбваше, всѣкога предупредителенъ и неженъ, както въ миналото. Когато недостигащия въздухъ бъркаше на бащата да разправя приказкитѣ си, той го замѣстваше. Неговитѣ истории бѣха не по-малко дълги, макаръ и не тъй сложно замислени. Но това не бъркаше на Вѣнка да бѫде предоволна. Тя искаше царетѣ да сѫ силни и добри, а царицитѣ съ бѣли лица и накичени съ корони глави. А това не бѣше никакъ мѫчно. Всредъ обстановката на една стая, въ която мизерията се обаждаше отъ всѣки кѫтъ, отъ всѣка вѣщъ, той рисуваше разкошнитѣ палати на нечувани царе въ далечни земи, гдето всичко е добро и слънцето никога не залѣзва. Неговитѣ силни царе търсѣха своитѣ царкини презъ голѣми планини, минаваха презъ дълбоки морета за да ги хванатъ за рѫцетѣ и поведатъ предъ всички.

            Понѣкога царетѣ бѣха странници, изгубени всрѣдъ снѣгътъ и покрити съ дрипи. Добритѣ царици, за които нещастието и мѫкитѣ на другитѣ бѣха сѫщо тъй болезнени, както тѣхнитѣ собствени, обикаляха свѣтътъ за да изтриятъ сълзитѣ и кажатъ хубавитѣ думи за утѣха всѣкиму, който имаше нужда отъ тѣхъ. Тѣ намираха дрипавия царь, измѫченъ отъ рани и го церѣха безъ да го знаятъ кой е. И, когато той оздравяваше, изпращаха го незнайникъ, за да го посрещнатъ очудени като всемогѫщъ царь, който идѣше съ несмѣтнати дарове...

            Другъ пѫть царския синъ тичаше следъ многоглавъ змей, поглъщащъ хората отъ царството му. Той го гонѣше презъ далечни и пусти гори, летѣше следъ него въ облацитѣ, тичаше въ подводнитѣ палати на морския царь, проникваше подъ деветьтѣхъ долни земи, гдето живѣятъ само чернитѣ хора и най-после го хващаше, отсичаше една по една многото му глави, кръвьта на които течеше като рѣка по свѣта...

            Въ такива моменти следящата го съ голѣмъ интересъ Вѣнка плескаше своитѣ костеливи дългопръсти рѫце като малко дете, на което сѫ направили неизказано удоволствие...

            А тамъ, не далечъ отъ тѣхъ, близо до машината, винаги седѣше майката, която нѣмаше време кога да си дигне главата, шиеше бързо нѣщо чуждо, често пѫти омокряно отъ сълзитѣ ѝ. Нему бѣ мѫчно да намѣри думи за да ѝ помогне или я утеши. Мѫчно можеха помогнатъ тѣ тамъ, гдето животътъ пѣеше ежедневната си пѣсень, въ която нѣмаше нито едно мило слово. Мълкомъ само нѣкога, той поднасяше нѣщо купено отъ пазаря, което се досѣщаше че липсва. Тя сѫщо тъй мълкомъ го поемаше. Нейниятъ насълзенъ погледъ му казваше повече отъ всѣкакви думи. Па и той нѣмаше нужда отъ тѣхъ. Въ него бѣ се събудилъ стариятъ, предишенъ „бай Никола“, когото всѣкѫде посрѣщаха засмѣни погледи и протегнати рѫце.

            И бай Григоръ търсѣше по-често обществото му отколкото всѣкога преди. Той повече мълчеше, но Стефановъ знаеше тѫгата му и подвеждаше разговора за Тодоръ. Старецътъ го проклиняше по хиляди начина за гдето зачерни името му, но все пакъ не се уморяваше никога да говори за него. Едничката радость и надежда му бѣ, че нѣкога, на нѣкой царски праздникъ, неговия Тодоръ ще получи отново свободата си.

            — Сега да ми падне то, псето неедно, да го науча азъ него вуйчо ли съмъ или пънъ?.. Една крачка безъ менъ нѣма да го пусна ла ходи. Събрания ли? — ще го събера та нѣма да се види. — Ти, Колче, ще му намѣришъ една булка, да го прибера азъ него край себе си, че старини идатъ — завършваше той винаги.

            Стефановъ се само усмихваше.

            — Намѣрилъ съмъ на себе си, бай Григоре...

            — Та що? Само рѫка да махнешъ, двайсе ще изтичатъ! Че като тебъ човѣкъ... гдето се е рекло ти си половинъ докторъ, ами... Твоята е лесна — не си поискалъ, не е станало. Ами моятъ, моятъ хаирсъзинъ една ли е, две ли сѫ години, — и клати глава той.

            — Ще минатъ много лесно, бай Григоре, ще минатъ. Па и царя при голѣми праздници... — и разговора започваше своя нескончаемъ крѫгъ, безъ да се уморяватъ да говорятъ и двамата за това.

            Другъ пѫть идѣше Трайко и изпълваше малката му стая съ дебелиятъ си гласъ, който звучеше до късна презнощь. Той не се уморяваше да спори. И, когато Стефановъ не се съгласяваше за нѣщо съ него, той мъкнѣше дебелитѣ черковни книги, ровѣше се нетърпеливо въ тѣхъ, тълкуваше текстове по най-своеобразенъ начинъ, превеждаше славянскитѣ думи тъй странно, че Стефановъ не знаеше да се смѣе ли или да спори по-нататъкъ. И все пакъ Трайко си отиваше винаги предоволенъ. Той почиташе Стефановъ за твърде ученъ человѣкъ и съгласието му да признае това или онова негово тълкувание на нѣкой нищо не значещъ текстъ, смѣташе като важенъ свой успѣхъ, който съ дни следъ това цитираше: — Питай бай Никола!

            Една вечерь само Стефановъ бѣше страшно неразположенъ — това бѣ когато получи отговоръ на своето писмо отъ Асеновата майка. То бѣ пълно съ такава тѫга и благодарность, че той се смути премного, душата му се препълни съ жаль и той плака дълго, захлюпилъ глава върху възглавницата си. Самъ той не можеше да си даде отчетъ защо. Тия треперящи редове на дългото писмо му спомняха неволно неговита бѣлокоса майка. Отъ тамъ мисъльта се пренесе, че той самиятъ можеше да бѫде на Асеновото мѣсто, а тия вопли на убито отъ тѫга сѫщество — да пише тя — неговата майка! Никога человѣческия животъ не му се е струвалъ тъй безпомощенъ, а събитията — независящи отъ неговата воля, както въ тоя моментъ. Ако бѣ поискала сѫдбата — можеше да бѫде той...

            А майката на Комитата дори нито отговори. Тя бедната, може би, незнаеше да пише. А и що ли би могла да каже? Колко ли е плакала тя върху тия вѣщи, които той ѝ изпрати? А, може би, и отъ тѫга да е умрѣла? Кой ще утеши последнитѣ ѝ часове, кой ще подпомогне днитѣ на старостьта ѝ? Като самотно дърво всрѣдъ изсечена гора ще простира тя погледа и рѫце на всички страни — и никой не ще ѝ помогне, никой не ще ѝ каже блага дума. Възможно е даже да я прокълнатъ, че е родила разбойникъ... Тѣ ще забравятъ кръвьта, съ която е ръсилъ усоитѣ на Македония, както я забравиха и тия, които го покачиха на вѫжето... Дори, напротивъ, смѣтнаха че той, опитниятъ, немигащъ предъ нищо комита, е истинскиятъ главатарь... — И тя ще трѣбва да слуша обидни думи въ последнитѣ дни на своята безпомощна старость!.. Той си представяше нейнитѣ треперящи рѫце, които сѫ прегръщали Ванковитѣ вещи, които изпрати и които тя е оплаквала, оплаквала... Нали можеше и неговата майка да получи неговитѣ дрехи така?

            И той хълца като дете, което е събирало тѫги отъ дълго време, а нощьта му е дала възможность да ги изплаче на свобода...

            Той писа пакъ и на дветѣ майки и плака отъ милость надъ тия редове, въ които се величаеха синоветѣ имъ мѫченици. Който и да прочетѣше писмото на Ванковата майка, колкото и малко да разбереше тя отъ него, все пакъ банкнотитѣ турени вѫтре, щѣха да ѝ напомнятъ, че има добри хора, които събираха многото верисии, които нейниятъ синъ е оставилъ... Тя щѣше да научи, че честни хора, на които нейниятъ Ванко е услужвалъ съ своитѣ пари, ще ги връщатъ на неговата майка — тъй че тя нека не мисли за последнитѣ си дни...

            А на Асеновата той напомняше величието на неговата душа и я викаше да бѫде горда българка съ сѫщитѣ усилия, както и нейна баба, която е гледала нѣкога, безъ да капнатъ сълзитѣ ѝ, обесениятъ поради своята буйна натура, нетърпящъ никакво иго, мѫжъ. Той ѝ пишеше за последнитѣ му дни, не такива каквито бѣха, а каквито мислѣше, че трѣбваше да бѫдатъ: — единъ мѫченикъ на свои идеи, които, може би, сѫ твърде лоши, но въ които Асенъ вѣрваше, както светцитѣ вѣрваха въ своятъ Богъ...

            И, когато свърши писмата си, той бѣше вече по-спокоенъ и, сѣкашъ, по-малко самотенъ въ свѣта. Тия кѫсчета книга като че бѣха рѫце, които той протягаше презъ пространството на две истински скърбящи души. Тѣхнитѣ сълзи бѣха негови, тѣхнитѣ мѫки — негови мѫки — какво трѣбваше човѣку повече за да бѫде близъкъ? Той разбираше вече себе си. Колкото и странно да бѣ това, той виждаше свѣта презъ своитѣ детски очи, които въ всѣка жена виждаха майката, а всѣки човѣкъ близкиятъ тѫгуващъ „чичо“ на раннитѣ му години, въ които най-често изпъкваха насълзенитѣ очи на майка му.

            Но Поповъ? Ами тя, която го изостави така неочаквано? Та що? Знае ли той сѫдбата си? Поповъ — това бѣ дългъ! Нима го мразеше?

            Той търси въ душата си и сега, но тамъ нѣма нито капка умраза къмъ него. Имаше само едно „трѣбва“, което шепнѣше по-скоро на инстинкта му, отколкото на разума, и на което той се подчиняваше безотчетно!

            А тя, може би, стори по хубаво като го напусна. Навѣрно, не го е обичала. А какво би станало, ако тя срещнѣше човѣкътъ, когото трѣбваше да обикне по-кѫсно, когато тя щѣше да е вече женена? Нали всѣки човѣкъ има нѣкой други, когото трѣбва да срещне въ своятъ животъ и който ще махне само съ рѫка — и той ще тръгне подире му безъ да мисли за миналото, нито за бѫдащето? Нали така хората понѣкога растатъ съ години далечъ единъ отъ другъ, а се виждатъ само веднъжъ, разбиратъ се само съ погледъ и вече свързватъ живота си за винаги?

            Така трѣбва да е всѣки — инъкъ оставила ли би го тя? Тъй е трѣбвало да бѫде!

            То е било лошо, но е могло да бѫде и по-лошо. И той си представляваше че би билъ жененъ. И тая картина му се вижда вече тъй невъзможна, че дори се усмихва. Каква смисълъ има вече за него женидбата?

Той никога не ще вече да обича, нито пъкъ биха го обичали. Всѣкога женитѣ, които се приближаватъ, като че ли не намиратъ въ него нищо, което да ги интересува — и го оставятъ...

            Ето и Фани. Той си спомня всѣка подробность и му се струва, че е билъ грубъ и невнимателенъ къмъ нея. Защо ѝ върна тогава цвѣтята? Нима това не бѣше чувство на оскръбения, пренебрегнатия, когато тя престана да иде, когато видѣ, че помощьта ѝ е ненуждна вече? Можеше ли, или по право трѣбваше ли да се сърди за това, когато бѣ нуждно само да ѝ благодари за голѣмитѣ грижи и безспокойства, когато тя бѣше се отдѣлила отъ своятъ охолекъ животъ, за да се посвѣти нему, нуждаещия се...

 

 

            Съ треперяща рѫка натисна той звънеца и излѣзлата слугиня го покани тутакси. Вратата му отвори сама Фани. Тя му стисна силно рѫката.

            — Най-после! — каза тя и нейнитѣ очи го следѣха внимателно, като се мѫчеха да хванатъ и наймалката промѣна въ лицето му.

            — Азъ мислѣхъ вече, че ти никога не ще дойдешъ. И тъй ми бѣше мѫчно... Много пѫти искахъ да дойда и те видя тамъ, но не бѣхъ сигурна, че ще те намѣря... Пъкъ и бѣше ми неловко. А и други причини ме възпираха... Седни де — какво ме гледашъ така? Нечакахъ никого. И, ако бѣше нѣкой другъ, не бихъ го приела безъ да се облека. Но тебъ смѣтамъ, че мога и така да приема.

            Той я изгледа внимателно и лицето му стана червено. Това говорене на „ти“, ударението което направи на „тебе“, му прозвуча странно и неприятно. Да, значи, ако това бѣше високиятъ офицеръ, ти би се кичила дълго предъ огледалото, преди да излезѣшъ предъ него...

            Но за този, на когото тя е видѣла всичкитѣ долни дрехи и обръщала скромния гардеробъ; на когото голитѣ дъски бѣха тъй неприятни, та за да ги прекрие трѣбваше да си донесе килимъ отъ своята собствена кѫща, а и видътъ на малката стая — тъй мизеренъ, та има нужда отъ нейнитѣ цвѣтя — предъ него тя можеше да се яви както и да е, той трѣбваше да търпи, да понася тая небрежность, безъ ни най-малкиятъ знакъ на неудоволствие!

            Стана му страшно тежко, но той се помѫчи да не даде възможность тя да забележи това. Па и нейната външность нѣмаше нищо, което да му направи неприятно впечатление. Напротивъ, тая синя сатенена престилка даваше възможность да изпъква кокетната ѝ фигура и красивитѣ форми по-релефно, отколкото всѣко друго облекло. Малко разрошавенитѣ коси ѝ даваха видъ на младо, току що тичало момиче.

            — Нотитѣ тъкмо си редѣхъ, когато ми казаха, че искашъ да ме видишъ. Просто не ми се вѣрваше на ушитѣ. А защо не седнешъ?

            — Азъ дойдохъ за малко, — каза Стефановъ, — като се мѫчеше да си припомни фразитѣ, които бѣ си редилъ на умътъ и смѣташе да ѝ каже. — Въ единъ труденъ моментъ на моятъ животъ, Вий ми услужихте твърде много, както никой други на свѣта... освенъ, може би, моята майка... Азъ се чувствувамъ задълженъ да изкажа всичката си благодарность.

            — Че вий сторихте това вече отдавна — каза му тя, като тоя пѫть натърти на „Вий“ недоволно.

            — При това менъ се струва, че има да уредимъ и нѣкой смѣтки отъ миналото, — каза той смутенъ и млъкна.

            — Да, и менъ се струва сѫщото — каза тя и като му посочи стола, презъ лицето ѝ мина облакъ. Моля ви се седнете, следъ нѣколко минути само ще бѫда на разположението ви.

            Той седна мълчаливо и се загледа въ бързитѣ ѝ движения. Тя срѫчно премѣстваше цѣли купове ноти отъ една на друга страна, ровѣше ги и отново ги нареждаше. После тя изведнъжъ ги захвърли и като стана, малко зачервена, изправи се предъ него, погледна го, примъкна единъ столъ и седна на среща му.

            — Тѣхъ може и после — каза тя.

            — Ами защо?.. Че Вий си гледайте работата... можеше и азъ да ви помогна, ако искахте... Вие толкова пѫти...

            — Не, азъ и другъ пѫть ще ги търся. А сега да видимъ смѣткитѣ си, — каза тя сериозно.

            — Докато съмъ билъ боленъ...

            — Оставете сега това. До като сте били болни... Това ще говоримъ после. Да видимъ какво направихте като оздравѣхте?

            — Какво съмъ направилъ? — попита очудено Стефановъ — защото не можеше изведнъжъ да се сети за какво именно тя искаше да му спомни.

            — Видите ли азъ и това ще ви спомня по после... ако вие поискате.

            — Не, азъ настоявамъ да ми кажете.

            — Настоявате!

            — Моля.

            — Това е дълго. И то не е тъй важно...

            — При все това.

            — Не, оставетете... Помните ли ми вий записката?

            — Отговорътъ на моето писмо?

            — Да на него, съ което вий ми връщахте тия малки спомени, които бѣхъ Ви оставила... — посочи тя на цвѣтята върху етажерката близко до прозореца — Спомняте ли си ги?

            — Да, тѣ сѫ на най горния редъ.

            — Да, тѣ сѫ. — Азъ мислѣхъ да Ви напомнятъ за менъ и Ви ги оставихъ. Но види се Вий тъй бързо искахте да се отървете отъ всичко, което Ви спомняше за менъ, че побързахте при първата възможность да се отървете и отъ тѣхъ.

            — Не азъ... не бѣше така — промълви смутенъ Стефановъ — тѣ си бѣха ваши и азъ...

            — Да и Вий... Знаете ли какво направихъ когато ги получихъ?

            — Навѣрно, сте се разсърдили много.

            — Не... собствено, разсърдихъ се... но и плакахъ. Стефановъ се почувствува неловко.

            — Извинете, госпожице, азъ виждамъ че съмъ постѫпилъ много нетактично, простете ми.

            — Не, азъ плакахъ и по други причини... Ти не искашъ да ме разберешъ — мина тя пакъ на „ти“. — Въ твоята стая има нужда отъ цвѣтя!

            Стефанову стана пакъ неприятно. Това „ти“ му звучеше нѣкакъ покровителствено, безъ всѣкаква близость — поне нему му се струваше така — и докосваше болна струна въ душата му.

            — Азъ съмъ свикналъ да харесвамъ стаята си и безъ цвѣтя и съ открити дъски на пода. Мойтѣ крака сѫ научени да стѫпятъ по тѣхъ, безъ да сѣщатъ нѣкакво неудобство.

            — Не всѣкога е било така. Вашата кѫща нѣкога е съперничила съ дворецъ по разкошъ. Може би, ти малко помнишъ, но моятъ татко знае добре това, защото е познавалъ отблизко баща ти.

            — Това е било нѣкога, госпожице. Това нѣкога си е отишло и азъ не бихъ искалъ да си го спомнямъ вече...

            Настана мълчание. Тя премѣташе изъ пръститѣ си престилката въ очевидно смущение.

            — Азъ съмъ страшно виновна предъ васъ, — каза му тя най сетне.

            Той я изгледа очудено.

            — Присвоихъ си права, които никой не ми даваше... собствено... какъ да кажа... И моятъ баща мислѣше...

            — Нищо не разбрахъ, — каза Стефановъ недоволно.

            — Вий помните ли какво Ви писахъ?

            — Да, Вашата загадъчна записка я имамъ още — бръкна той въ джобътъ си.

            — Готовъ ли сте да понесете новата неприятность, която бихъ Ви казала? Собствено тѣ сѫ две, но едната е важна за Васъ, а другата за мене... Чувствувате ли се достатъчно силенъ?

            Стефановъ слушаше нетърпеливъ.

            — Не може ли безъ тѣзи предговори, госпожице

            Тя го изгледа. И въ нейнитѣ очи имаше нѣщо? което го накара да съжелява за грубостьта си. Пръвъ пѫть, сѣкашъ, ги виждаше! Въ тѣхъ имаше нѣщо ново — и той не можеше да си даде отчетъ какво именно.

            Тя стана и отвори една кутийка отъ етажерката, взема нѣкаква книжка и седна срещу му. Тя мълча доста, на нѣколко пѫти като че ли искаше да му заговори, дори отваряше уста — и не почваше. Лицето ѝ бледнѣеше и тя правѣше видими усилия да се завладѣе. И най-после му каза:

            — Вашиятъ братъ!.. и повече нищо не можа да добави. И нѣмаше нужда. Нейнитѣ сълзи, които се стекоха внезапно по ѫглитѣ на очитѣ ѝ закапали бързо върху рѫцетѣ, му казаха повече отъ всѣкакви думи. Той сети какъ изтърпна цѣлото му тѣло, гърдитѣ му останаха безъ въздухъ и можа само да викне: — Братко мой, братко мой — и закри очи съ рѫце.

            Той плачеше като дете. Тя бѣше дигнала престилката и си триеше очитѣ, цѣлата треперящa отъ нездържани ридания.

            Минутитѣ минаваха мълчеливо. По нѣкога само той викаше своятъ братъ по име, като че ли той можеше да го чуе отъ далечината... И, когато се поуспокои, тя му подаде телеграмитѣ. И изправила се до него, гладеща несъзнателно кѫдравитѣ му коси, му разправяше съ гласъ прекѫсванъ отъ сълзи, които тя триеше като малко дете съ обърнатата си дланъ...

            — Ти бѣше въ несвесъ... И ако само можеше нѣщо да се направи! Но тѣ и дветѣ телеграми бѣха дошли почти заедно... Съ едната съобщаваха смъртьта, съ другата погребението му... Ако само това бѣ възможно... азъ щѣхъ да искамъ да го докаратъ тукъ... моятъ баща би направилъ... но бѣше късно...

            Азъ взехъ тия телеграми и тръпнехъ всѣки день. Менъ бѣ страшно. Чувствувахъ, че трѣбва да ти ги кажа, а нѣмахъ сила... Искаше ми се да те видя, а струва ми се, че не бихъ понесла погледа ти... Ти би прочелъ въ него това. което криехъ... което не трѣбваше да знаешъ — затова не дойдохъ вече...

            Видѣхъ те веднъжъ — ти вървѣше самъ. Главата ти бѣ дигната. Азъ бѣхъ следъ тебъ... И мислѣхъ да те настигна — и не смѣехъ... Колко пѫти съмъ искала да дойда... И тъй страшно ми бѣ, а чувствувахъ, длъжна бѣхъ да ти го кажа. Всѣки миналъ день азъ се упреквахъ, че укривамъ отъ тебъ — и все пакъ съ страхъ чакахъ идването ти. Желаехъ да те видя — и се молѣхъ дано не дойдешъ... Каква мѫка само изживѣхъ въ тия дни!..

            — Бедниятъ ми братъ, бедниятъ ми братъ! — въздишаше Стефановъ тресящъ се цѣлъ. — Далечъ отъ всички, безъ никого... И сега дори гробътъ му ще е нейде въ чужда земя, гдето ни едно колѣно не ще се преклони надъ него... И той заплака отново.

            — Бѫди мѫжъ! — каза му тя. — Азъ всѣкога съмъ мислила, че си такъвъ. Мѫчно е да изгубишъ братъ, но твоитѣ сълзи сѫ вече безполезни. Тѣ не могатъ нищо му помогна. Дори и по-рано да бѣ знаялъ това, което е било вънъ отъ човѣшката възможность, не би го преодолѣлъ и ти самиятъ. И моятъ баща каза сѫщото... Той те помни като дете — познава татко ти ...

            — Бѫди твърдъ, Никола, бѫди мѫжъ! — говорѣше му тя надвесена близо до него.

            Пръвъ пѫть казваше тя името му и той неволно дигна глава. Нейнитѣ заплакани, почервенѣли очи го гледаха съ такова участие, каквото той помнѣше само въ майчиннятъ си взоръ. И чудно и странно му стана нѣкакъ, че тя можеше така да гледа! Като че ли тая Фани, съ тия простички и не натруфени дрехи бѣше друга, нѣмаше нищо общо съ онова отънало въ разкошъ момиче, което обичаше да му вика „мой химико“ и да се закача така подигравателно. Нѣмаше и тия очи, които, сѣкашъ, се надсмиваха всѣкиму. Напротивъ, нейнитѣ треперещи горещи рѫце му гладѣха кѫдравата коса и чело съ жестъ, който му напомни детинството. Неволно подчиняващъ се на импулсъ, той ѝ хвана рѫката и я допре до устнитѣ си.

            — Ти си тъй добра, Фани, тъй добра!.. И той като наведе глава, замисли се дълбоко. А тя стоеше неподвижна права до него, несмѣеща да мръдне, съ силно туптящо сьрдце...

            Когато той стана да си върви, тя му стисна силно рѫката.

            — Сега азъ вече ще искамъ по-често да те виждамъ. Нали ще дохождашъ?

            Той само климна съ глава и тръгна, но когато вече стигна до вратата, обърна се.

            — Вий бѣхте ми казали...

            — Говори ми на „ти“! — помоли го тя.

            — Ти ми обеща още нѣщо да ми кажешъ — тъкмо сега си спомнихъ. Кажи ми и него сега. Колкото и неприятно да е то, не ще ми причини по-голѣма тѫга отъ тази, която имамъ. Кажи ми го!

            — Не, не — и тя отстѫпи назадъ — не! остави го за другъ пѫть... Тогава ще бѫде по-удобно.

            — Не, бѫди спокойна, азъ имамъ достатъчно сили. Тѫгата е превърнала сърдцето ми въ камъкъ. Азъ бихъ понесълъ всичко.

            — Ти — да, но азъ бихъ ли могла?

            — Ти ли? — очуди се той, че защо ти?

            — Ами ако ми откажешъ?

            — Какво?

            — Наистина ли ти до сега не разбра какво? Не ти ли казаха моитѣ дълги дни, бдѣни надъ тебъ, когато се борѣше съ смъртьта, моятъ погледъ?.. Или тѣ сѫ ти казали, но ти не си ги чулъ... Защото, може би, твоето сърдце е дадено другиму? — И тя го гледаше съ страшно напрегнатъ погледъ, а устнитѣ ѝ трепериха, като че бѣ готова всѣки мигъ да заплаче.

            Той хвърли шапката си ни пода и разтвори рѫце. Съ неразбранъ вопълъ отъ радость и сълзи тя го пригърна...

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×