Jump to content
Ани

Борби и усилия

Recommended Posts

Борби и усилия

 

            Животътъ на Стефановъ доби страненъ видъ: като че ли вѣчно нѣкой го преследваше. Той си идѣше винаги на пръсти, стѫпваше леко въ коридора, влизаше бързо въ стаята и се заключваше. Понѣкога хлопаха. Той мълчеше. Викаха го или му натискаха бравата — той не се обаждаше. Сѣкашъ, бѣ привидение, което се боеше, че всѣки погледъ може да го разсипе, както слънчевиятъ лѫчъ гони сутрешнитѣ сѣнки. Понѣкога той лежеше облеченъ върху студеното си легло, другъ пѫть забравяше, че е заключилъ и ходѣше отъ стена до стена въ стаята си. И, ако тогава го изненадваше хлопане, той се спираше и стоеше неподвиженъ, мълчеше по часове, боящъ се, че може да бѫде отново чутъ. Ходѣше на работа, но тъй не редовно, че въпрѣки всичкитѣ му предишни добри качества, господаря му не се стесняваше да го порицава сега. И тоя, който по-рано се смущаваше отъ единъ кривъ погледъ, сега не искаше и да знае отъ упрецитѣ за нередовность, които му се правѣха. Той ги слушаше съ спокоенъ погледъ, като че ли то се касаеше за другъ нѣкой. Въ душата му се бѣше нѣщо вкаменило. Нови мисли я бѣха обърнали, сѣкашъ, въ бойно поле, гдето се кръстосваха много мѫки. Но въ едно бѣ той постояненъ: — преследването на Поповъ. Той не се спираше предъ нищо. Когато му не стигаха фактитѣ, той молѣше, увѣряваше. Той караше хората да му се чудятъ, но все пакъ го изслушваха. Въ неговиятъ маниеръ да убеждава, да търси доводи въ това, което самъ току що разправяше, имаше нѣщо детски наивно. Нѣкои мислѣха, че това постоянство се дължи на партизанска злоба или лична ненависть. Тѣ не можеха да разбератъ, че той смѣташе това само като единъ актъ на справедливость, дѣлъ въ отговорностьта за една кървава случка, която той бѣ безсиленъ да предодврати. Той говорѣше това, което мислѣше, че трѣбва да каже — безъ да се грижи, че то трѣбва да се доказва и че не стигатъ само увѣренията, които съ нищо не можеше да подкрепи. И, когато му искаха доказателства за това, което говорѣше, той имъ сочеше кръвьта по пода на Казиното, като че тя можеше нѣщо да каже; къмъ голѣмитѣ стени на Централния затворъ, гдето отдавна бѣха престанали да сѫществуватъ Комитата и Асенъ. Нему му бѣше чудно, когато му кажеха, че всичко говорено и писано трѣбва да се доказва. Та нима трѣбва да се доказва, че нощьта е тъмна? Говорѣха му за закони, за сѫдъ, а той настояваше само на едно като лунатнкъ: — Поповъ е виновенъ!. Той има дѣлъ въ предстѫплението — трѣбва да има дѣлъ и въ наказанието, като инспираторъ на всичко това, на което другитѣ бѣха само прости изпълнители. Когато едни нещѣха да го слушатъ, той отиваше при други. Отказваха ли му въ една редакция, той отиваше въ друга. Ако искаха, той измѣняваше до нейде написаното, но никога не се отказваше да го твърди. Той се свижда съ много полицейски чиновници, говори на следователи, разпитваха го мнозина, самичъкъ разправяше на още повече. И всѣкога свършваше съ въпроса: — Що може да му се стори? И всички дигаха само рамѣне. Но, следъ като той прекѫсна публично речьта на Попова, намѣриха се хора, които го слушаха по-внимателно. Тѣ се рѫководѣха отъ своитѣ партизански съображения, но що го интересуваше него това? Нали Поповъ най-после щѣше да получи това, което трѣбваше? Напраздно бѣха увещанията на Тодоровъ. Когато тѣ не стигаха, той го заплашваше. И всѣкога срѣщаше една и сѫща хладна упорита решителность, гранича ща почти съ ненормалность. Стефановъ бѣ готовъ на всичко, стига Поповъ да получи заслуженото. За всички околни той стана манякъ, человѣкъ на когото втълпената идея-фиксъ разваля сѫществуванието и го прави негоденъ за нищо. И безъ това не многочисленитѣ му другари се отдръпнаха отъ него, а тѣзи, които останаха, той избѣгваше. Та нали не можеше да пусне нищо въ рѫцетѣ имъ, които по навикъ му протѣгаха? А и когато тѣ само го гледаха, той знаеше да чете нѣмитѣ имъ молби. И това правѣше сѫществуванието му страшно. Не знаещи, че и самъ той се нуждае отъ всичко, тѣ се чудѣха на неговата блѣдость и странение отъ хората. Тѣ не можеха разбра, защо той ги лишава отъ обществото си, следъ като бѣ ги лишилъ отъ помощьта си? Това имъ бѣ странно.

            Тѣ понѣкога дълго време стоеха въ студения коридоръ, чакащи отговора му. Вѣнка най-често отъ всички, Трайко не рѣдко, а по-нѣкога дълго мърморѣше и хазаина. Той му хлопаше и проклинаше, ту говорѣше тихо, разправящъ му нѣщо или съблазняващъ го съ червеноглавитѣ си бутилки... Но той мълчеше въ своята стая, свилъ се, почти спрѣлъ дишането си. Никой, никой не му трѣбва. До когато не свърши своятъ дѣлъ въ живота, той не би трѣбвало да има радость, нито почивка, както нѣкога Христосъ въ пустинята.

            Но днитѣ си минаваха. Той ги не различаваше почти. Тѣ всички бѣха се слѣли въ една мисъль, та бѣха посивѣли еднообразно до неузнаваемость. Само писмото отъ Фани и срѣщата съ Вѣнка разнообразѣваха и отдѣлѣха нѣкои моменти отъ тѣхъ. На неговото ясно писмо, въ което я молѣше да си приеме обратно даденото и да му съобщи изхарчената за него сума до като е билъ боленъ, Фани му отговаряше съ загадачни редове: „Когато мислишъ, че нещастията ти сѫ малко и ти си достатъчно силенъ да понесешъ още — ела при менъ!“

            Какво желаеше да каже тя съ туй? Той искаше веднага, щомъ получи това писмо да отиде, но го спрѣ мисъльта, че тя, може би, подъ нещастие разбира голѣмината на сумата, която той ѝ дължеше! Та нали тя има случай да види много добре неговата сравнителна бедность? И той не отиде. Когато дори следъ дни я срещна до двореца заедно съ високия хубавъ офицеръ, сѫщиятъ, който нѣкога ѝ обръщаше нотитѣ — Стефановъ се направи даже, че не я познава, — извърна глава и я отмина. И когато после пакъ се обърна — той видѣ, че и тя се бѣ обърнала, спрѣла и го гледаше. Но той замина още по-бърже. Що ли би могла да му каже?

            Той бѣ решилъ никога вечъ да не ходи, никога да не говори съ нея. Та и какво общо има между него и тия хора, на които той тъй случайно се вмъкна въ живота?

            Тъй си мислѣше, а все пакъ не минаваше день, колкото и да гонѣше възпоменанието, да не наднича при него, по хиляди начини мисъльта за Фани. Всѣки день неговата решителность да не се среща вече съ нея му се струваше все по-твърда, а все пакъ загадъчнитѣ редове не го оставяха на спокойствие. Какво ще му каже тя? Какво може да му каже? И защо то ще бѫде нещастие? Защо му пише на „ти“, когато всѣкога му говорѣше на „вий“. Хиляди пѫти се наричаше той „дете“ за тия празни въпроси — и все пакъ му бѣ приятно да си ги задава, макъръ отговоритѣ да не можеше никога да получи. Погледътъ му избѣгваше хората, като че ли се боеше, че тѣ ще разбератъ тѣзи малки дребни въпросчета, които го тревожеха, когато имаше другъ страшно голѣмъ въпросъ, който чакаше своето разрешение...

            Той стѫпаше леко по стълбата, бързо мина коридора и все пакъ не можа да се отърве отъ срѣщата. Вѣнка го чакаше въ ѫгъла. Тя се прилепи до него.

            — Ти все ни се сърдишъ, бай Никола, — каза му тя и въ гласътъ ѝ имаше такава мѫка, че това го трогна.

            — Не, Вѣнче, защо? — и безъ да ще той я погледна и наведе очи. Знаеше, че това сиротно семейство, на което затворътъ бѣше отнелъ синътъ, а смъртьта се готвѣше да отнесе главата, имаше нужда отъ утѣха, думитѣ на която липсваха въ него... Гледаше и нея съ петнистото лице, дълбоко подсечени очи и увеличенъ коремъ, гдето едно бѫдещо човѣшко сѫщество, чакаше своето време да види свѣта, неподозираше мизерната обстановка, която ще заобиколи неговата люлка.

            Той я хвана подъ рѫка:

            — Не, Вѣнче, защо ще ти се сърдя? — повтори той.

            — Но ти се криешъ отъ насъ. Азъ те чувахъ, тропахъ. а ти не отваряшъ. И, ако ти си боленъ нѣщо, кажи, азъ може да ти туря пакъ кърпи. А сега татко е зарѫчалъ, иска да те види... Азъ чакамъ толкова време, а и тъй ми е студено. Той ме изпѫди. Ако ти не искашъ да дойдешъ...

            — Защо да не дойда? — каза Стефановъ и тръгна съ нея. Тя му отвори вратата. Баща ѝ лежеше завитъ съ палтото си. Въ стаята бѣ топло, но той треперѣше. Той се нахвърля върху му съ толкова много въпроси, че Стефановъ нѣмаше време кога да му отговори. А и той, сѣкашъ, не чакаше отговоръ. Нему му бѣше приятно да размѣни нѣколко думи съ нѣкого и той се възползваше безпирно отъ тая възможность. Стефановъ се задоволяваше само да клима.

            — Та, какво, безумници сѫ всичкитѣ, — говори той дишащъ бързо. — Махни се, казватъ, дрипльо, отъ тука, каква книга? Азъ имъ разправямъ за васъ — Върви, каже, си го търси! Нахални хора! Ами колко страници мислишъ ще бѫдатъ?... Дриплю.. простаци! А знаятъ ли тѣ, че ще си отидатъ, ще изчезнатъ съ своитѣ хиляди, съ своитѣ кѫщи, съ своитѣ дребни неволи, а тамъ въ една библиотека или музей ще остане моята мисъль въ вѣки вѣковъ? Тия малки приказки, които азъ съмъ писалъ ще ги четатъ може би, когато отъ тия, които ме нарекоха „дриплю“ нѣма да остане ни трохица, кокалъ отъ скелета имъ? Че моята мисъль затворена въ тѣхъ ще приживѣе паметницитѣ отъ мраморъ и статуитѣ отъ бронзъ?! Азъ съмъ беденъ дриплю, но въ менъ има, както ти ми каза веднажъ, помнишъ ли, Божа искра? Азъ не вѣрвамъ въ тоя Богъ, който Трайко иска да гори свѣтътъ съ огънь и жупелъ — но Този, който дарява хората съ хубави приказки...

            Стефановъ го слуша търпеливо, а после му говори дълго. За Тоя голѣмъ Творецъ, когото хората често забравятъ и Когото сѫ измѣстили съвсемъ изъ всѣкидневния си животъ, до толкова, че въ тѣхъ не е останало за Него никакво мѣсто, никаква свободна минута, даже само за помисъль...

            Вѣнка го слуша сѫщо тъй внимателно, както и майката, която шиеше. И той говори за Неговата всеблагость, за добрината Му. Говори вдъхновенъ отъ мисъльта, че тамъ наведена низко, една изморена душа, чийто мѫки не сѫ престанали отъ години, го слуша. Една майка, която е изгубила синътъ си, губи дъщеря си и присѫствува на всѣкиминутното умирание на своя мѫжъ... Той говори тихо, като че ли разправя нѣкоя странна приказка. Гласътъ му е тихъ, но думитѣ силни:

            — Ще се изправи Христосъ до вратата на своето царство и ще простре своитѣ изранени рѫце, отъ които кръвь ще капе. И ще каже: — „Елате вий, на които рѫцетѣ сѫ изранени като моитѣ, защото вашитѣ мѫки сѫ и мои мѫки! Елате вие, на които тѫгитѣ ви бѣха сестри нераздѣлни отъ първитѣ дни до последнитѣ, защото вие минахте своитѣ тегла тамъ долу“.

            „А вий, които се веселихте всѣки день, които ме разпъвахте всѣки часъ, отново идете и познайте мѫкитѣ сега, защото тѣ сѫ неминуемъ дѣлъ на такъвъ животъ!.!“

            Приказва той увлѣченъ, като нѣкой пророкъ на тая чужда за него тема... Чути фрази отъ нѣкѫде, четени още като юноша нѣкога отъ Евангелието па и по-кѫсно, когато буйния Трайко го е викалъ на лютъ споръ въ дългитѣ зимни вечери, се редятъ сами, сѣкашъ, отговарящи, като че ли на една необходимость на собствената му душа... Той и самъ чувствуваше нужда отъ утешително слово. И той се вслуша самъ въ гласътъ си, като да чува нѣкоя хубава музика, за която е ламтѣло отдавна ухото му.

            Съ вперени въ него очи го слушаше лежащиятъ. Вѣнка го гледа право въ устнитѣ съ унесъ, като че ли спи съ отворени очи. Низко наведена майката бързо боде съ иглата шиенето, по което по нѣкога капятъ тихо едритѣ ѝ сълзи...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×