Jump to content
Ани

Сиви дни

Recommended Posts

Сиви дни

            Стефановъ отмѣтна завивката си и се огледа.

            — Много топло, каза той.

            Вѣнка се надвеси надъ него и му изтри челото.

            — Не е топло. Вижъ вънъ каква буря е. Погледни къмъ прозореца, цѣлъ е затрупанъ съ снѣгъ... И тъй силно вие вѣтъра, чувашъ ли го?

            — Колко е часътъ?

            Тя отиде, взе отъ масата часовника и му го поднесе. — Вижъ!

            Той помълча.

            — Фани нѣма да дойде...

            — Нѣма. Тя всѣкога идѣше по-рано... Може вѣтъра и снѣга да ѝ сѫ попречили... А когато ти бѣше боленъ тя идеше. И коситѣ ѝ, и клепачитѣ ѝ биваха покрити съ скрежъ — мънички иглички. Като че ли бѣше замръзналата царска дъщеря въ оная книжка, гдето ти ми я даде веднажъ. Тупаше си рѫцетѣ, тупаше... А тѣ замръзнали... плачеше даже. Много бѣше студено, но азъ ѝ туряхъ после топла вода и тя ги потапяше веднага...

            — Сега турила ли си?

            — Ето каната е на печката.

Млъкнаха. Тя чоплѣше книжката си, като обръщаше листъ по листъ и ги заничаше. Вѣтъра вѣе съ такава сила, че стъклата на прозореца треперятъ отъ него и завеситѣ се леко клатятъ.

            — Много е силенъ — каза тихо Стефановъ.

            — Много.

            — Тя не ще дойде.

            — Нѣма.

            — Колко дена бѣхъ боленъ азъ? — пита я изведнажъ Стефановъ, като току що дошълъ му на умъ въпросъ.

            — Колко? — чуди се и сама Вѣнка. То бѣха дни и нощи, дни и нощи — чете тя по пръститѣ си — 11 или 18 — толкова — вдига тя рѫце нагоре съ разперени пръсти.

            — Колко?

            — Незная, азъ ще питамъ мама. Но много дни бѣха. И азъ ги забравихъ... Че защо трѣбва да се четътъ днитѣ? Тѣ всѣкога вървътъ единъ следъ други. Понедѣлникъ, после вторникъ — никога не се губятъ. А паритѣ се губятъ... Комитата...

            — А кѫде е Комитата? — пита бързо Стефановъ. Защо не дойде до сега поне веднажъ? И той ли е боленъ?

            Вѣнка поклати глава отрицателно. — Не, тѣ всички сѫ тамъ при стражаритѣ.

            — Кѫде при стражаритѣ?

            — Незная. Тамъ нѣкѫде. Мама знае. Ще имъ отрежатъ главитѣ.

Менъ Трайко ми каза. И на Асенъ, и на бати, и на Тодоръ, и на онзи голѣмия сухия человѣкъ... И на Комитата. Всички сѫ ги прибрали тамъ... А Комитата какъ викаше, когато го хванаха! Двама души не можеха го държа. Довлече ги чакъ тукъ, отвори вратата, ний се изплашихме... Вика ти — „Сбогомъ, бай Никола, сбогомъ“ — А ти нищо — мѣташъ се само и викашъ нѣщо на сънь...

            Но Стефановъ я не слушаше. Въ главата му летѣше мисъль следъ мисъль. Внезапно той бѣ открилъ тамъ една липса на впечатления, единъ тъменъ промеждутъкъ, въ който смѫтно се мѣркаше фигурата на Ванко. Той напъваше мисъльта си, триеше полустаналъ своето набърчено чело и все пакъ възпоменанията бѣгаха като вода между недобре прилепнали пръсти на шепата... Той си спомня, че се бори съ Комитата, но защо? После тича, но защо?..

            — Главитѣ имъ ще отсѣкътъ. Самиятъ царь казалъ. Мама знае, тя плаче постоянно... И на бати Проданъ сѫщо. Тѣ правили бомбитѣ съ Асенъ... питай Трайко.

            — Бомбитѣ!

Огненъ лѫчъ прорѣза сѣкашъ съзнанието му за мигъ.

            — Бомбитѣ, Казиното! — и всичко до последна подробность израства въ представата му. И свѣтлината бликаща отъ прозорцитѣ, и вълнитѣ на буйния валсъ — и стражарътъ, който го водѣше... Той силно меришеше на вино — спомня си неволно Стефановъ. А после           Той сѣща какъ главата му започва наново да бучи гърдитѣ му се свиватъ отъ недостигащъ въздухъ.

            — Има ли много убити? — пита той съ треперящъ гласъ.

            — Много... Незная... казватъ имало. Земята се потърсила... Мама по-добре знае. Ти нали тамъ си билъ?.. И тебъ те ударило вижъ — бута му тя челото.

            Той пакъ се замисля. Да, той помни гърмежа, но после? Какво е било после? Какъ си е дошълъ той тукъ въ стаята? Защо е дошълъ тукъ, а не е отишълъ тамъ, кѫдето тъй много искаше?

            Напрѣгаше мисъльта си, а тамъ нѣмаше никакъвъ отговоръ на тия въпроси. Нѣкаква черна пропасть сѣкашъ зѣеше предъ него и напразно силѣше погледа си да съзрѣ нѣщо...

            — Азъ искамъ да ги видя, Вѣнче.

            — Кого? — запита го тя изненадана, защото я прекъсна неочаквано, когато тя тъкмо му разправяше за хубавитѣ къдри на Фани.

            — Тѣхъ.

            — Кой? Коситѣ ѝ ли?

            — Не, какви коси? Комитата, Асенъ... и другитѣ.

            — Не може. Мама колко ходи... Бай Наумъ е казалъ, когато може ще я извика.

            — И азъ искамъ, непременно искамъ да ги видя!

            — Добре, азъ ще кажа на мама и тя ще те заведе. Но само когато е хубаво времето. Доктора каза, че трѣбва да полежишъ още малко.

            — Не Вѣнче, азъ ще стана. Азъ съмъ здравъ вече. Иди вижъ дали майка ти е тукъ и ѝ кажи да дойде за малко.

            Вѣнка остави книжката и излезе. Стефановъ съ усилие стана и започна да се облича, но рѫцетѣ му треперяха, копчетата не попадаха на мѣстото си. Краката му се подгъваха, а цѣлата стая се люлѣеше, като да се намираше въ нѣкой корабъ. Цѣлъ запъхтѣнъ, съ потно чело, той седна полуоблеченъ на леглото си. Чувствуващъ, че всѣки моментъ може да му стане лошо, той наклони главата си и я сложи на възглавницата.

            — Нѣма мама... Ти си станалъ! — плѣсна Вѣнка рѫце. Можешъ ли да ходишъ? Лицето ти е сѫщо като на царь, бѣло като захарь — сѫщо като на Фани, когато дойде най-напредъ. А защо гледашъ тъй? Искашъ ли нѣщо? Той се усмихна горчиво.

            — Станахъ като дете, Вѣнка, не мога се изправи на краката си...

            — Че нищо. И тати не може. Ти не кашляшъ, а той все трепери и кашля. И не може да стане. Азъ мисля и той би станалъ... Той казва, че всичко е дето не си го разтривалъ и не си му давалъ ти лѣкарства.

            — Ще му дамъ, Вѣнче!

            — Зная, но и ти сѫщо не можешъ да ходишъ. — Я стани, хваща го тя и го изправя. Ама че стой де! Голѣмъ си, пъкъ като малко дете... или като тати когато е пиянъ...

            — Напива ли се пакъ? — попита бързо Стефановъ.

            — Не е, преди... незная колко дни — мама знай, бѣше се напилъ и ходѣше като тебъ сега. Но ти не си пиянъ, нали? Отъ болестьта ти е твоето. Тя се спрѣ внезапно. — Какво ще каже доктора? Той е такъвъ сърдитъ, пресърдитъ и все вика безъ него нищо да не правимъ. Я легни си... и тя го тика къмъ леглото. Легни си! Завий се добре да не те види, че си облеченъ. Ама лежи де, инакъ ще те тикна. Азъ съмъ по-силна... Ти и по-напредъ се борѣше съ менъ... Спишъ, пъкъ се боришъ. Чудно нѣщо, нали? Азъ не бѣхъ виждала по рано. Пъкъ си много силенъ. Азъ плача и те тикамъ... И най-лесно знаешъ ли какъ е бай Никола? Легни! Ха тъй. Пъкъ азъ седѣхъ ей така върху тебъ. И ти тогава не можеше да ставашъ, защото те огъвахъ хубаво съ завивката.

            — Стани Вѣнче, помоли я той.

            — Тежа ли? А тогава цѣлъ се подигаше.

Стефановъ поиска една отъ книжкитѣ ѝ. Тя му ги донесе нѣколко. Това бѣха повечето книжки за деца. Той избра една отъ тѣхъ и започна да чете. Но следъ нѣколко страници само се хвана че чете, но не разбира четеното. Самитѣ редове играеха предъ очитѣ му, смѣсваха се и той губѣше смисъла и възможностьта да отдѣля дума отъ дума. Той сложи книгата върху лицето си и се унесе. Нѣкакво тропане го събуди. Той позна почукването отъ тояжката на бай Григора.

            — Какъ си Колче? Оздравѣ ли? Казахъ на оная чорла да ми каже кога оздравѣешъ — никой не се сѣти за менъ. Зеръ, сакатъ човѣкъ, що имъ трѣбва? Кога е за искане... вижъ друго, орли да ги извлѣкътъ — надвеси се той надъ сами него и го побутна по челото съ мъзолестата си рѫка, която силно треперѣше.

            — Благодаря, бай Григоре, добре съмъ вече. А ти какъ си?

            — Младея, момче, младея. Тоя пангалозинъ дето ме окраде, паритѣ ми взе, но ми помогна... Кръвь ми пусна. То види се това ми трѣбвало на болестьта — по-леко ми стана!

            И действително той ходѣше по-малко прегърбенъ.

            — Видѣ ли? — наведе се той бързо и взе бутилката отъ пода — какво вино съмъ ти донесалъ? Да бѣше го пилъ — петь дни по-рано да си оздравѣлъ. Ама то се случилъ единъ докторъ, нищо не разбира. Простакъ и половина! Ти си пийни, Колче... Чакай — дай, мари, една чаша — и той като отвори едното стъкло, напълни му я. — По-малко! — Вижъ само какви искри пуща.

            Стефановъ пийна нѣколко глътки и сѣти лицето си да се зачервява.

            — Пийни си после пакъ! На, обърна се той грубо къмъ Вѣнка — иди го занеси на баща си, сврака такава! — Чувамъ че и той щѣлъ да гибердяса — подаде ѝ той бутилката. Азъ ще ти донеса друго пакъ, Коле. Имашъ и още една, посочи му я той.

            — Благодаря, каза Стефановъ, благодаря ти, бай Григоре. Като твоето вино никѫде не съмъ пилъ.

            — Не си пилъ зеръ... Благодаришъ... всички благодарите, ама не се сещате за мене... Само като ви потрѣбвамъ тогава! — бай Григоре това, бай Григоре онова — вълци ви яли...

            — Ехъ такива сме, нали ни знаешъ, бай Григоре.

            — Ти не си, азъ за другитѣ казвамъ, тѣ сѫ кучета... ти си друго... То и ти си такъвъ, но все по-човѣщина има въ тебе. Пийни си още една глътка.

            — Стига, бай Григоре, слабъ съмъ още.

            — Стига добро на душманинъ, а на тебъ не стига. Пийни си! За два дена на крака, ако те не дигне, ей где съмъ. Никакво лѣкарство... това си е чиста кръвь. Я ела насамъ бе, Ерусалимска чавко, обърна се той къмъ нѣкого, когото Стефановъ не бѣше забелѣзалъ до сега.

            — Моля ви се, господине — каза повикания и направи крачка напредъ.

            — Добъръ день, господине. Извинете, че ида, но господинътъ ме доведе.

Стефановъ го изгледа. Това бѣше съвсемъ непознатъ, елегантно облѣченъ младъ човѣкъ, съ извити вежди и голѣмъ закривенъ носъ, който грозѣше доста малкото му жълто мускулесто лице. Подъ мисцата той държеше голѣмъ коженъ портофейлъ, а въ рѫката —великолепна шапка.

            — Вижъ, Колче, — обърна се стареца къмъ него — дошла е тая чавка стана половинъ часъ...

            — Господине, не ме обиждайте. Азъ не съмъ чавка — каза момъка раздразнано. Ако паричнитѣ отношения на моя баща ме заставятъ да идвамъ и изплащанията не сѫ ви толкова приятни, кажете, има сѫдъ, но недейте обижда. Хубави бѣха паритѣ, а ний сме лоши...

            — Кой? Вашитѣ ли, пари бе, маскара, тропна съ бастунъ бай Григоръ. Азъ отъ тебе пари! Келавъ хайванинъ! Не съмъ ли изхранилъ баща ти бе, чавко? Ти не си ли на Морду Табака синъ?

            Момъка климна съ глава.

            — Е, какво ще ми се перчишъ, тогава? Я питай баща си бе, кучетата да ядътъ главата ти, вчерашно хлапе, кой го е хранилъ като слѣпъ до като бѣше мазно дрипаво еврейче и скиташе изъ сокацитѣ на чаршията? Я го попитай веднажъ ли, година ли е било, кога е спалъ въ хана ми въ турско време още и нищо не ми е плащалъ, бе хайрсъзъ. А ти ми се перчишъ, като да си везиръ въ Стамбулъ... Да дигна бастуня, че да те заловя, отгоре надолу...

            Момъка отстѫпи предъ заплашително вдигнатата тояга.

            — Зная, господине, каза той виновно — всичкото това баща ми е казалъ. Но вий и самъ разбирате такива работи така не ставатъ. Полицата си е полица, търговска дума — търговска. Трѣбва да си платите.

            — Азъ ще ти платя, та ще ме поменувашъ — каза му стареца и очитѣ му свѣтнаха грозно. — Какво съмъ видѣлъ отъ тебъ та да ти платя? Ти си търсишъ белята.

            — Чакай, бай Григоре — намеси се Стефановъ — какво има, господине?

            — Моля ви се, съвсемъ проста работа. Господинътъ, посочи той, има една полица при нашата кѫща за 10,000 лева и трѣбва да я плаща, това е.

            — Кой азъ ли? — скочи бай Григоръ — твои пари? Отъ тебъ мръснико!

            — Седни си де, посегна на него Стефановъ. — Кой е взелъ тия пари? Виждате тукъ има недоразумение.

            — Какво недоразумение, господине? Ето полицата — извади я бързо той отъ портофейла. Ето и подписа му, ето и порѫчителитѣ. Ето тукъ пише Григоръ Симеоновъ. Ето и порѫчителитѣ: Тодоръ Николовъ и Руси Ивановъ.

            — Нито съмъ чувалъ даже такова име. Първия е моя непрокопсаникъ сестриния ми синъ, ами втория кой ще е? И кой е взелъ сега тия пари?

            — Кой? Вий.

            — Азъ! — скочи стареца — ти си лудъ!

            — Вижте какво, азъ не бѣхъ тамъ, баща ми е билъ самъ. Дошълъ е вашия синъ.

            — Азъ нѣмамъ синъ.

            — Е незная, вашия роднина. Баща ми ви знае боленъ човѣкъ, правили сте му такива добрини — и далъ веднага паритѣ.

            — Това не е мой подписъ. Азъ до сега въ живота си нищо не съмъ подписвалъ — каза бай Григоръ като разглеждаше полицата. — Ха момче, върви си търси паритѣ на когото си ги далъ.

            — Добре. Сѫдътъ ще покаже...

            — Ще каже зеръ, че сте диванета и не сте и погледнали, че това не е мой подписъ.

            — Кой е подписалъ тогава?

            — Кой? Или Тодоръ или онзи другия му непрокопсанъ приятель... Тѣ влѣзоха всички на мѣстото си... до единъ. И нека! Да ги избѣсятъ до единъ, скакалци такиви! Бомби ще хвърлятъ, хора ще биятъ... малка имъ е Македония, вълци имъ яли главитѣ...

            — Е какво ще правите сега, ще плащате ли или не? — запита го стоящия не далечъ господинъ.

            — Ти какво ще кажешъ, Колче?

            Стефановъ помълча.

            — Ако не е твой подписа, нѣма защо да плащашъ — каза той следъ време — азъ тъй мисля. Ако нѣкой е фалшифициралъ, нека отговаря.

            — Така Колче, така момчето ми. Кой каквото е дробилъ да сърба!

            — Е значи нѣма да дадете нищо? Искате да протестираме полицата?

            — Та това не е полица, а проста хартия за насъ! — каза Стефановъ. Вий и сами знаете, че подписани съ чужда рѫка полици не важатъ нищо.

            — Господине, не слушайте — приближи се той съ решителность и дори се досегна до рамото на стареца. — Платете, инакъ ще се каете! Ще има сѫдъ, ще ви влачимъ... Ще вземемъ сума разноски. Платете по-добре сега!

            Бай Григоръ го изгледа съ дълбокохлътналитѣ си черни очи и стана.

            — Да ти платя бе чуджумъ, каза той неестественно деликатно.

            И като дигна неочаквано бастуна си, заслага го бързо бързо, по неочакващия нищо подобно банкерски синъ.

            — На, на, на! Чакай де, кѫде бѣгашъ? — викна той подире му, не съмъ ти платилъ още всичко! И вратата не затвори пустия му шашкънинъ! Той ми разправя, разправя, проглуши ме. Знамъ, че не съмъ взималъ пари отъ него, сѣтихъ се веднага, че ще е уйдорма на моя прокопсаникъ... Но пакъ, рекохъ, тебъ да питамъ... Отъ него пари ще вземамъ!... — седна той тежко на стола срещу Стефановъ — когато азъ съмъ хранилъ баща му като псе, огънь да ги гори...

            — А где е сега Тодоръ, бай Григоре? — попита го Стефановъ за да промѣни разговора.

            — Где? въ хапсаната! Кучета ги яли... И твоятъ роднина и всички... барабаръ. Орезилиха ми кѫщата, тия кучета! Колко пѫти само имъ ровиха стаята, да ги бѣше убилъ Господь — и тенекенца нѣкакви намѣриха, всичко дигнаха. И книгитѣ — и всичко — все важно било. Свини!

            Ще прибиватъ хората... и женитѣ... гарги месата имъ да отвлечътъ... Майкитѣ имъ камъни да сѫ родили, а не тѣхъ!... Кѫщата ми посрамиха, на стари години по полиция да ме разкарватъ! Че и само мене ли? Кажи че всички отъ тукъ. Само ти, гдето бѣше тежко боленъ, та не те закачаха. Ами Колче ти знаешъ ли колко вземътъ адвокатитѣ за едно дѣло да защищаватъ?

            — Защо?

            — Така, питамъ.

            — Споредъ дѣлото бай Григоре и паритѣ — по 500 — 600 лева.

            — Отвлѣкоха ме псетата. За свещи и тамянъ да ги дадътъ! — извика стареца като стана. На четири адвоката 3800 левчета отидоха, огънь да ги гори! Майка имъ да бѣше ги одушила преди да ги роди 3800 левчета, Колче! — Па да имъ помогнаха поне нѣщо... и той седна пакъ и наведе глава, горчиво тръскащъ я.

            — Мислехъ да взема адвокатъ само на мой Тодоръ, па гледамъ ония... Кой ще имъ вземе? Кой ще се погрижи за тѣхъ?... Дано вълци да ги бѣха изѣли, чума да бѣше ги налегнала — разлюти се той отново, та да бѣха ми останали парицитѣ...

            Стефановъ му стисна мъзолестата груба рѫка съ своитѣ две.

            — Бай Григоре, дано Богъ ти върне хиляди пѫти повече... и...

            — Да ви върнатъ васъ въ гробищата! — издърпа си сърдито стареца рѫката, като стана и се запѫти къмъ вратата. Обрахте ме, хайдути съ хайдути... Чумата да ви е отвлѣкла — тропаше той съ тояжката си като излизаше.

            На вратата се спрѣ

            — Чакай баре лампата да ти свѣтна, че ти май не можешъ да ставашъ... кучета те яли. Гледай скоро да се привдигнешъ! Срамота е, младъ човѣкъ си — отвори той вратата. — Кажи на оная чорлавата да дойде да ѝ дамъ една бутилка още, ама ти да си я пиешъ, чу ли? Ти самъ, кучета те яли! — захлопна той силно вратата и повлече крака по коридора, мърморещъ нѣщо сърдито. Стефановъ само се усмихна ....

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

            Започнаха дни сиви, обикновенни, пълни съ еднообразни преживѣлици. Той вече ставаше и четѣше съ часове, но доктора не му позволяваше още да излиза. Живота му бѣше страшно еднообразенъ. Фани вече не се върна. Той мислѣше дори, че може би тя самата е заболѣла, но Тодоровъ, дошълъ да го види, го увѣри въ противното. Вѣнка се явяваше сѫщо тъй рѣдко вече. Едничъкъ Трайко му услужваше. Но затова пъкъ имаше предостатъчно време за мислене. И той често оставаша започната страница за да се отдаде на вихара мисли, които го обхващаха. Колкото повече оздравяваше толкова по ставаше нетърпеливъ, толкова повече тѫгата му се увеличаваше. Ужасяваше го и мисъльта му, че той харчеше вече пари, които му бѣха оставени по милость на хора чужди съвсемъ. Въ рѫцетѣ, които се протѣгаха къмъ него по навикъ, той нѣмаше какво да сложи... Вѣнка съ своята полуумна наивностъ му каза, че би идвала по често, ако имаше млѣко, а той не купуваше вече... Когато научи, че дървата които горятъ въ печката му сѫ на бай Григоръ, той престана и да отоплява стаята. По цѣлъ день стоеше намѣтнатъ съ палтото си всредъ стаята си и мислѣше, мислѣше до болка силно. Той прехвърляше по хиляди пѫти миналото презъ ума си — и всѣкога едно му ставаше по ясно и по ясно: — тѣзи хорица, които полицията излови, които сега трѣперятъ нѣкѫде въ ареста, не сѫ най-голѣмитѣ виновници. Задъ тѣхъ се криеше други, една друга рѫка, една друга мисъль, която тѣ само изпълниха. Но какво трѣбваше да прави той? Какво можеше? — питаше се Стефановъ по стотици пѫти на день въ тия дълги сиви дни, които почваха съ студената стая и свършваха съ студеното легло. Какво трѣбваше? — това е всичко: — което трѣбва, това и ще може, нуждно е да го може! — И той крачеше въ студената стая, съ измръзнали пръсти, заврѣни дълбоко въ джобоветѣ. И сѣкашъ всѣка стѫпка по мекия килимъ му казваше името на тая, която нѣкога му го изпрати и която тъй лесно го забрави. Та нима тя за него е дошла? Нали тя и други е гледала и на други е помагала въ миналитѣ дни, когато е била милосердна сестра? А килимътъ? А цвѣтята? Та защо не? И килимътъ и цвѣтята! Тя би ги дала всѣкиму, както и тия пари, които бѣ му оставила и отъ които харчеше още. Какво бѣше той за нея? Единъ беденъ, твърде беденъ въ сравнение съ нея, боленъ человѣкъ, комуто тя се чувствуваше задължена да помогне съ нѣщо — съ нѣщо, което ней е излишно. И когато нуждата отъ нея мина, тя си изчезна, както и доктора, както и всички други. По рано тя го закачаше, подиграваше се — той си спомня смѣющитѣ ѝ се очи — и му става много неловко, като да ги вижда пакъ. Но това е било нѣкога, когато той бѣше за нея загадка, интересенъ човѣкъ... А сега тя знае за него всичко, дори всѣко копче отъ ризата му, която е сабличала при разтриването му... И той крачи изъ стаята и на душата му е страшно тежко. Какво може да направи той съ своитѣ слаби рѫце, нечакащъ отъ никого помощь, нѣмащъ почти никого близъкъ?... Кой щѣше да му помогне, когато всички му бѣха чужди? А тѣзи, които бѣха по рано близо до него, сами се нуждаеха сега отъ неговата помощь...

            Какво ще направи той? Какво може да направи?.

            — Боже! — ходи той изъ стаята бавно, тежъкъ товаръ ми опредѣли Ти! Дай ми поне достатъчно сила да го изнеса до край! Научи ме да приемамъ свѣтътъ такъвъ какъвто е! Да устоя срещу буритѣ, както до сега съмъ устоявалъ! Бѫди милостивъ! — и той ходѣше пакъ и пакъ. Неговата душа по детски се връщаше всредъ безпомощието въ което се намираше къмъ Тоя, Който всичко можеше...

            Той сви килимътъ отъ земята, тури при него и саксиитѣ съ цвѣтятата и като седна до масата, започна да пише. Когато свърши, той извика Трайко и като му каза адреса на Фани, помоли го да ѝ ги предаде, ако може ней лично. Следъ това той размѣсти и кутиитѣ по масата, дрехитѣ въ гардероба. По всѣкакъвъ начинъ искаше да се отърве отъ всичко, което му напомняше за нея. И всѣ пакъ, когато крачеше по голитѣ дъски на пода, той неволно си спомняше, че тукъ лежеше килимъ и този килимъ бѣше му дала тя, Фани, която сѫщо като нѣкогашната го остави и изчезна... Всѣкога е така, мисли си той, всѣкога когато тѣ дойдатъ близко до менъ, тѣ се разочароватъ и си отиватъ за винаги... А и защо той мисли, че Фани е могла да има нѣкакви чувства?... Тъй много се иска винаги на едно младо сърдце да чуе друго да бие въ унисонъ съ него! А това всичко, разбира той, е само мисъль, мечта на неговото болно, гладно за обичъ сърдце. Та не спомня ли си той на каква случайность дължи запознаването си? И какъ се държеше тя, когато той я посети въ кѫщи? Кѫде бѣше тази екцентрична госпожица, която си позволяваше толкова работи въ салона на Поповъ? Въ кѫщи тя бѣше важна, хубава домакиня, която говорѣше, сочеше, обясняваше, а очитѣ ѝ винаги се надсмиваха. Дали не бѣше го повикала само да му покаже голѣмитѣ си богатства и разкошна обстановка? А той, бедния, мислѣше тогава, че е за него, за личностьта му бѣ тоя интересъ... Както и сега при боледуването... А тя бѣше тъй сдържана тогава, тъй важна, като че ли никога не бѣ се закачала. И тия две госпожици — по предишната въ салона на Маня, която му викаше „мой химико“ и тая, която тъй еднообразно му отговаряше съ „да“ и „не“ — бѣха съвършено различни. Тамъ имаше и други въ нейния салонъ — и тя бѣ съ тѣхъ, може би, по внимателна, защото нѣкой отъ тѣхъ бѣха и действително хубави хора...

            Спомня си и втория пѫть, когато въпреки вричането си да не стѫпва — отиде пакъ. Нейното свирене на пияното... когато презъ всичкото време следъ това тя се не отдѣляше отъ онзи хубавия високъ офицеръ, който ѝ обръщаше листоветѣ на нотитѣ.. Мислеше ли тя тогава дори, че Стефановъ сѫществува въ свѣта? А той бѣше само на нѣколко крачки отъ нея, свитъ въ единия ѫгѫлъ, гледащъ, недоумѣющъ защо тя тъй много изпълня душата му, дори когато още не бѣ му нищо казала, нищо обещала?... Все сѫщото — илюзии — е било до сега всичко въ живота му, затова сѫ и разочарованията. Строението на мечтитѣ рухва винаги при първото още допиране на живота. И това допиране е станало. Толкова дни вече тя не се вести!

            — Нека — мисли си той — тя получи обратно своето.! Каква нужда имамъ азъ отъ него? Моятъ животъ е миналъ безъ цвѣтя и килими — тѣ неѝ сѫ били нуждни, на нейниятъ наученъ на това погледъ, а не мене. Нека си ги вземе! Тоя подъ по който е капала дори кръвьта му, спомня си той, му е милъ като старъ приятель. И той крачи изъ студената стая...

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

            Майката на Вѣнка не говорѣше нищо. Нейната висока, увита презъ глава фигура, хвърляше понѣкога, когато минаваше край уличнитѣ лампи, дълга чудновата бѣгаща сѣнка върху бѣлия снѣгъ. Следъ нея стѫпяше тежко стражара, а съ неувѣрени крачки следъ тѣхъ — Стефановъ.

            — Умори ли се, господинъ Никола? — обърна се стражара къмъ него. Устата си затуляй, че тоя студъ...

            — Нищо, бай Науме, отговори Стефановъ дишащъ тежко, — снѣгътъ малко ме измори — дълбокъ. Нали трѣбва да се уча на ново — забравихъ да ходя.

            — Тъй е то болестьта... — и тѣ закрачиха пакъ. Тая вечеръ ще ги каратъ въ Централния затворъ.

            Тамъ има много церемонии. А тукъ ще се видите по-лесно. Отъ кога всички искатъ, молятъ се, да те видатъ. Казвамъ имъ: — боленъ е човѣка.... Идвахъ два пѫти и не ме пуснаха даже при Васъ. Па и у насъ има церемонии. Грозно. Не може всѣкога, но сега следъ като произнесоха присѫдата, друго е... Па и вие какво... то се казва кой не ви познава? Вѣрвамъ даже и самия следователь би разрешилъ по рано да ги видите — говори бай Наумъ и се обръща отъ време на време. — По насамъ, че тука е дълбоко съвсемъ.. Пустия снѣгъ валѣ, валѣ, па не пита, че има сиромашия....

            Въ участъка бай Наумъ разговаря доста съ стражаритѣ, които пазѣха при вратата, после влѣзе той, а следъ него Стефановъ и майката на Вѣнка. Слаба електрическа лампа едва мъжделѣе. Насѣдалитѣ на леглата ставатъ. Стефановъ стои при вратата въ недоумѣние. Бай Наумъ прави крачка напредъ.

            — Ха, вижте се, поприказвайте си — върти се той неловко всредъ стаята — и после неочаквано излиза бързо вънъ.

            Майката се приближава страхливо при Продана.

Той я гледа мълчеливо. Тя го пригръща, но той се мѫчи да се измъкне отъ рѫцетѣ ѝ. Тя го хваща и примъква къмъ прозореца, на когото стъклата сѫ покрити съ вадулици и нечистота, говорѣща му нѣщо тихо презъ сълзи, които я каратъ да се задушва и тресе цѣла. Стефановъ стои срещу Комитета единъ мигъ, въ следующия Ванко го е прегърналъ и наклонилъ главата си на рамото му, трептящъ като въ треска,

            — Бай Никола, бай Никола — мълви той само като малко дете, което е ридало прекомѣрно и се задаша отъ плачъ — изгориха ме, бай Никола, изгориха ме — и излъгаха ме... Така ли мислѣхъ?.. Затова ли турскитѣ куршуми ме пожалиха на бѣсилка да умремъ, на българска бѣсилка, бай Никола, викна истерично Комитата, като го притискаше при себе си...

            Стефановъ се мѫчеше да му каже нѣщо и не намираше думи. Челюститѣ му бѣха се сключили. Сълзитѣ го душеха. Той се боеше, че първиятъ звукъ, който ще излѣзе отъ гърлото му, ще бѫде не дума за утешение, а вопълъ на отчаяние. Той само го гладѣше по лицето, като да бѣ малко дете, а отъ очитѣ му тихо се ронѣха сълзи. Миналото бѣ му направило този човѣкъ по-близъкъ отъ братъ и той чувствуваше страшно силна болка. Дори невѣроятно му бѣ, че всичко това е действителность! Прекаралъ въ боледуване толкова дни, той бѣше чуждъ на голѣмия шуменъ процесъ, не бѣ ималъ възможность да следи страшнитѣ подробности — и сега това му се струваше само като единъ сънь, когото изтръпналата му отъ ужасъ душа виждаше на яве. Той остава Комитата за малко и като направи крачка напредъ, подаде рѫка на Асенъ, който до тогава мълчаливо го гледаше. Той я стисна съ дветѣ си рѫце.

            — Благодаря ти, че дойде да те видя. Ти си, може би, едничкия човѣкъ, който струвашъ повече отъ другитѣ... и майка ми. Ако нѣкога можешъ и ти се случи... недей я заминава, както не отмина и менъ...

            — И мойта майчица... бай Никола, кому я оставамъ? — викна истерично Комитата — и като му хвана едната рѫка, захлюпи лице надъ нея. Стефановъ стоеше правъ, треперящъ цѣлъ. Асенъ му стискаше до болка другата рѫка.

            — Тебъ азъ направихъ най-голѣмо зло отъ всички въ моятъ животъ. Ти никога не ми отвърна освенъ съ добро. По-рано не мислѣхъ никога за това, но отъ какъ всичко се измѣни — много пѫти. Престани съ своитѣ глупави подсвирвания! — обърна се той ядно къмъ Тодоръ, който отъ нѣмане работа или да се покаже по-равнодушенъ, подсвиркваше нѣщо.

            — Заповеди не приемамъ отъ никого! — казва той нахално и като дигна кракъ възъ кракъ, започна отъ ново. Като тигаръ се хвърли върху му Асенъ. И ако не бѣше го задържалъ Стефановъ неговитѣ ядно протегнати рѫце биха се сключили около шията му...

            — Мръсникъ, бъбрица... Азъ още не съмъ ти отмъстилъ за глупавитѣ ти бръщолевения, които докараха всички ни тукъ. Но не е още късно. Май не ще дочакашъ да лежишъ дванадесетьтѣхъ си години!

            — То тамъ не се знае — каза Тодоръ надуто, като се отмѣсти за всѣки случай по-надалечъ. — Вуйчо ми има достатъчно. — Стига си ревалъ! — ритна грубо той отъ своя страна Русо, който седналъ направо на пода, свелъ колѣне до брадата си, издаваше нѣкакви нечленораздѣлни звукове. Той не отвърна нищо. Само го изгледа съ очитѣ на болно животно и като се сви още повече, замълча. Настана тишина. Чуваше се само плача на Продановата майка и силнитѣ дишания на Комитата.

            Вънъ нѣкой режеше дъска и шумътъ като че ли бѣше до самата стая, тъй ясенъ, монотоненъ проникваше, сѣкашъ звучеше въ всичкитѣ ѫгли едновремено. Нѣкой извика нѣкого неразбрано. Бързи тежки стѫпки проечаха — и утихна всичко. Хлопна се врата. Глухо издрънка телефоненъ звънецъ. Трионътъ започна еднообразния си звукъ. — — — — — — —

            — Благодаря ти, за всичко, което ти стори за менъ — протегна му пакъ рѫката си Асенъ. Ний съ тебе сме твърде различни хора. И дори не се разбираме... Но азъ те обичахъ — каза той, като наведе ниско глава... Твоятъ пѫть въ живота е другъ съвсемъ — и моятъ сѫщо — той се и свършва вече... може би утре или други день... Но азъ не съжелявамъ. Азъ знаехъ сѫдбата си и не ми е жалъ... Ние сме новитѣ хора въ тоя животъ — гдето всичко е старо...

            — Асене, какво ново донесохте въ тоя животъ освенъ смърть? — възкликна Стефановъ треперящъ цѣлъ.

            — А какво ни въздадоха намъ? — гледаше го той право въ очитѣ.

            — А нима вий чакахте друго?

            Асенъ вдигна рамене мълчаливо. Като го тури да седне до Комитата, Стефановъ се намѣсти между тѣхъ и ги пригърна, свелъ главитѣ имъ до сами лицето си...

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×