Jump to content
Ани

Между два свѣта

Recommended Posts

Между два свѣта

            Стефановъ си отвори очитѣ. Сѫщото това бѣло, неопредѣлено небе, сѣкашъ, изпълваше всичкия му видимъ хоризонтъ. Нѣкакви топли вълни го плискаха и милваха — и той пакъ се унесе. Все еднакво: — бѣло безкрайно, меняващо се. Като че ли бѣга съ страшна бързина на нѣкѫде. Всичко лети! Само той е спокоенъ — сѣща че лежи въ хвърковато легло. То се носи на нѣкѫде, люлѣещо се — както децата ги люлѣятъ! А главата му е стегната съ обръчи.

            Топълъ вѣтъръ го носи на крилетѣ си, брули го по ушитѣ. И нему е тъй хубаво, че той си затваря бързо очитѣ. Всичко тъй скоро тича на нѣкѫде. Той се носи, отива заедно съ голѣма бѣла рѣка, по брѣговетѣ, на която стоятъ познати нему. Но на всички лицата сѫ тъй забулени, като съ нѣкаква сутришна мъгла. Ето Комитата, спомня си той. Какви сѫ му голѣми очитѣ и веждитѣ и зачервеното му лице и напънатата жила на челото, която тупа, тупа!... Главата му е надъ сами него. Какви голѣми очи!

            И всичко това си отива. Бѣга рѣката, носи се нѣкѫде страхотно бързо, а топлия вѣтъръ го брули по ушитѣ.

Колко е приятно, какъ е хубаво само ако въздуха му достигаше! А всичко това върви тъй бърже, тъй бърже.

            ...Това е Маня.. - Главата ѝ става голѣма, голѣма... очитѣ ѝ сѫ внимателни и дълбока бръчката между веждитѣ... и пакъ изчезва.

Тодоровъ ли? Той... и той е на брѣга. Ето заминава го далечъ и по-далечъ.

            А кой е това? Фани? Фани или Тя? Не, не е Тя. Това е Фани... И тя гледа. И всички гледатъ. Колко сѫ чудни всички! По между тѣхъ и него има стъклена стена, дебела, много дебела — той всичкитѣ ги вижда, дори устнитѣ имъ какъ мърдатъ — и все пакъ не чува нищо! Тѣ сѫ тамъ на брѣга, а той е върху рѣката. Тя го носи все по-бързо и по-бързо.

            Други е на брѣга. Кой е този?

            Человѣкъ, който има очила и му маха нѣщо съ рѫце. Кой ли е този? Никога не го е виждалъ.

            А това нима е Вѣнка? Чудно! Защо всичкитѣ хора му се показватъ само съ една глава и то тъй голѣма? Па и Вѣнкината глава е голѣма, дълга, никакъ или едва прилича на тая, която той помни. Очитѣ ѝ сѫ заобиколени съ голѣми черни крѫгове, лицето изпито и дълго, нѣкакви, странни петна... Не, това е друга, не е Вѣнка... И всичко отива все по-бързо и по бързо нѣкѫде — и изведнажъ нищо!... — всичко отихва. Нѣщо черно го поглъща. Може би, мигъ, може би, часове... Той нищо не знае, Но пакъ започватъ страннитѣ глави да се носятъ надъ него и да вижда мърдащитѣ имъ устни, безъ да чува нѣщо.

            Все по-бързо и по-бързо!... Ето носи го пакъ тоя тъй страненъ потокъ, гдето всрѣдъ шумъ и гръмъ изчезва всичко. Огънь посипа главата му. Въ гърдитѣ му се набодоха хиляди ножове едновременно и той застена съ отворени очи.

            Съ страшна бързина се пренесе на нѣкѫде бѣла завеса, раздра се и надъ него се показа познато лице.

            Да, това е Фани! Чудесно!

            Тя слага рѫката си на челото му, туря нѣщо тамъ. Но гърдитѣ — кой е набилъ тия игли, които чувствува при всѣко дишане? Той изохква неволно. Ето сѫщото нѣщо. Устнитѣ ѝ мърдатъ, но все сѫщата стъклена стена има между него и нея! Той не чува нищо и затваря пакъ очи...

            И, когато ги отваря отново, въ стаята свѣти лампа. Главата му го боли страшно. Много чукове удрятъ едновременно отъ всички страни. А и самата му глава, като че ли е надувана, станала грамадна и той нѣма сили да я помръдне.

            Въ гърдитѣ му е все сѫщото — тамъ има много игли и нѣщо кипи въ тѣхъ, свири и хърка. Той се залюлява. Веднага надъ него се надвеся глава. Той гледа нѣколко мига — и затваря пакъ очи — все сѫщитѣ разтеглени черти и блѣдо лице на Вѣнка. Когато ги отваря, вижда само челото ѝ. То е покрито съ нѣкакви петна, като че боядисвано, но все пакъ то е нейното. Очитѣ — сѫщитѣ. Да, това е тя. Той я вика по име. Тя веднага се надвесва.

            Тя е. Машинално прави усилие да стане, но това му е съвършенно невъзможно. Като че ли тѣлото му е отъ олово — съвсемъ не му се подчинява. Той за моментъ чувствува, че потъ покри челото му и пресегна да се изтрие. Вѣнка го възпрѣ.

            — Вѣнка, — викна я той втори пѫть. Тя тури пръстъ на устата и каза нѣщо — и той пакъ не можа да разбере. Нему му се струваше тъй чудно, че я вижда, вижда устнитѣ ѝ тъй близо до себе си, а не разбира нищо. И той наново затваря очи. Тежка забрава го налѣга, болки пълнѣха гърдитѣ му и все сѫщото летение на нѣкѫде далечъ и надолу... Все побърже и по-бърже. И пакъ сѫщата бѣла завеса предъ очитѣ му бѣга съ страшна бързина, раздира се и отъ тамъ се показва лицето на Фани.

            Колко е чудно сега това! И като, че ли всичко му е познато: лампата надъ него, стаята, тикането на часовника — тъй тихо е въ стаята, дори пламъка на печката се чуе. Той протѣга тежка рѫка къмъ Фани и рѫцетѣ му са досѣгатъ до коститѣ ѝ. Тя го гледа сериозно, съсрѣдоточено. Това му е чудно — фигурата не изчезва! И той обръща глава къмъ нея. Това е Фани — тя има и тѣло, не е само главата!

            — Фани, Фани! — казва той тихо, — и тя се навежда близо до него. Той мисли, че вика, а тя едва разбира думитѣ му! А такова страшно усилие му струва всѣка една отъ тѣхъ!

            — Какво? — пита го тя — и той чува!

И струва му се, че се мами, че това е една отъ фигуритѣ, видени нѣкѫде и сега ще изчезне. Той затваря очи. И, когато ги отваря — надъ него нѣма никой.

            — Фани! — вика той по-силно.

            Никой. Па и какъ тъмно е въ стаята!.. Само пламачетата отъ печката играятъ по стената. Ту блѣсватъ, ту се гонятъ и изчезватъ. А часовника тика, сѣкашъ, много силно. Главата му вече не го боли толкова. Той се мѫчи да се огледа кѫде е. По печката, по кавора, разбира, че е въ стаята си. Но защо лежи? Кога легна той? Защо е тъй тежко тѣлото и гърдитѣ му така мѫчно дишатъ? — като че ли сѫ потиснати съ хиляди килограми?

            Вратата се отваря. Той обръща глава. Влиза нѣкой. Лампата свѣтва отведнажъ. Вѣнка е, но колко е отслабнала и какъ чудноватъ е цѣлиятъ ѝ изгледъ. Тя оставя веднага книгата си на масата и бърза при него.

            — Сега си по-добре, нали? — пипа му тя челото. Той и доктора каза, че днесъ — утре всичко ще ти мине. Най-важното е кризата, казва. А какви сѫ докторитѣ! — говорятъ все такива никакви думи, които не се разбиратъ... А защо ги говорятъ тѣ тогава, пита се?

            — Ти си още слабъ, не трѣбва да говоришъ — каза доктора. Азъ ще ти чета, ако искашъ, но по-добре спи. Искашъ ли млѣко? Не щешъ... Тогава азъ ще го изпия. Ний, бай Никола, много малко вечеряхме... тъй, малко съвсемъ... И татко не е добре. Той лежи вече. Да видишъ колко много кръвь му тече отъ гърлото... Кашля, кашля, че като бликне... А мама все плаче... И за мене плаче, и за него и за бати Проданъ, за всичкитѣ плаче. Па и пари нѣма никакъ. Отъ какъ си пъкъ боленъ, нещатъ приказкитѣ на тати никѫде. Той ходилъ да имъ ги носи въ редакцията на „Борба“ —изпѫдили го. Той казва, че, сигурно, защото не е добре облеченъ и тѣ не вѣрватъ, че той, окъсания човѣкъ, може да пише такива хубави работи. Бедния татко! И чепицитѣ му бѣха тъй скѫсани, той стѫпваше на пръститѣ си... знаешъ какъ кашля? Азъ му дадохъ твоитѣ чипици. Доктора каза, че ти нѣма да ходишъ никѫде, до като лежишъ — и азъ му ги дадохъ. Не най-хубавитѣ, лаченитѣ, а другитѣ. Защото ти нали знаешъ, бай Никола, той трѣбва да отнася ошитото по кѫщитѣ, а вънъ е тъй голѣмъ снѣгъ! Нали не се сърдишъ за това?

            — За кое? — пита Стефановъ.

            — За чипицитѣ си. Азъ пъкъ ще ти ги върна, защото той малко ходи съ тѣхъ и се разболѣ. Нѣма вече отъ твоитѣ хапчета и кашлицата много се усили. Па и кръвьта бѣше много. Ти отъ какво мислишъ да е? Отъ носа знамъ, че тече — и менъ ми е текло, но него отъ вѫтре нѣкѫде, отъ устата... или ти недѣй говори! Ти мълчи, азъ ще ти казвамъ каквото изкашъ. Доктора каза тъй. Смѣшенъ човѣкъ, все се оглежда изъ стаята, като да търси нѣщо. На менъ казва, че съмъ била чуденъ индивидъ. Разправихъ му, че въ портрета ще бѫда „водна лилия“, а той се смѣе. Че какво има смѣшно? Пъкъ за тебъ казва, ако те не гледаме внимателно може да умрешъ! И все току си бута очилата, безъ тѣхъ, казва, не виждамъ нищо. Проклетъ човѣкъ. Дупчи те съ игли ей тукъ по краката. Азъ не давахъ, карахъ се, а той казва, че нѣма нищо, трѣбвало — и не болѣло. А какъ може да не боли, нали съ всѣка игла като се ободе человѣкъ така боли?.. Ето вижъ какъ ми е подуто, сочи му тя единия си пръстъ. А тебъ те дупчиха и наливаха много нѣща въ краката и рѫцетѣ, ти викаше, а азъ плачехъ, но не ме слушаха. Фани казва...

            — Кой? — вдигна си главата бързо Стефановъ, но скоро се сѣти умалѣлъ и я сложи на възглавницата си отново. — Фани ли каза — запита той повторно.

            — Тя. Тя идва само следъ пладне, а азъ седя, когато си отиде вечерьта и сутринь до като дойде.

            — Наистина ли, Вѣнке?

            — Какво наистина? — пита го тя очудѣно.

            — Иде ли тукъ Фани?

            — Иде ами. Нали ти казвамъ всѣки день иде...

            — Но какъ? Защо?

            — Какъвъ си чуденъ!.. Защото си боленъ. Ти да видишъ най-напредъ когато дойде.. доведе ги Комитата. И още единъ човѣкъ високъ съ брада. Докторъ му викатъ, ама не знае да цери. Стои само и се чуди, пипа те. Да знаешъ само, бай Никола, какво бѣше...

            — Разправи, бе Вѣнке, отъ началото разправи — моли я той, като търси да ѝ хване рѫката.

            — Вижъ, бай Никола, тукъ имашъ и бомбони, — поднесе му тя една кутийка. Донесоха ги отдавна, но ти не можешъ да ядешъ. Азъ съмъ взела само две, ето тѣзи празднитѣ мѣста. Не сѫ най голѣмитѣ има и други. Много сѫ хубави. Меки...

            — Яжъ ти, Вѣнке, всичкитѣ ги вземи.

            — Съ кутийката ли?

            — Съ кутийката, съ всичко само ми кажи... разправи ми.

            — Ами ти недей говори, че инакъ може да се случи нѣщо лошо, може би, пакъ ще трѣбва да те дупчатъ съ игли — ти какво мислишъ?

            — Вѣнка, разправи ми отначало... за Фани...

            — Мълчи де, азъ всичко ще ти разправя. Азъ стоя тукъ до кѫсно. И даже две нощи спахъ тамъ — сочи му тя единия ѫгълъ до печката.

            — Горкичката ти, а защо, Вѣнка?

            — Доктора каза, че трѣбвало непременно да има човѣкъ. Искаше мама. Азъ не дадохъ. Можехъ и азъ. А и тѝ тъй викаше, не можеше да се спи. Трѣбваше постоянно да ти турямъ мокри кърпи и снѣгъ на челото. Ти все искаше да станешъ да тичашъ. Крещѣше... а, мама трѣбваше да спи. Тя работи цѣлъ день, защото нѣма кой да ѝ помага — и азъ не мога, а и бати...

            — А не бѣ ли ти студено, Вѣнке? — прекѫсна я той.

            — Не, че азъ палихъ печката. А и тамъ виждашъ ли твоето вѣхто палто? — Бѣхъ си послала, а отгоре съ новото ти и съ тоя шалъ. То кажи, че не спахъ — ти чакъ на съмване се умири. То скоро бѣше.

            — Бедната Вѣнка! Ти трѣбва много да си се измѫчила?

            — Че защо? То не бѣше никакъ мѫчно. Но ти си по силенъ отъ мене и много ме блъскаше, искаше все да вървишъ нѣкѫде... Пъкъ казватъ, бай Никола, че за менъ било много вредно да ме блъскатъ защото... казватъ, знаешъ ли, ужъ... щѣла съмъ да имамъ дете — такова малко бебе било тукъ — посочи тя стомаха си, който бѣ значително издутъ — може ли това? И какъ може да стои то тамъ? Сигурно ме лъжата. Нали, бай Никола?

            Той погледна петнистото ѝ лице и му стана така жалъ за това полуумно сѫщество, че сълзи дори изпъкнаха на очитѣ му. Несъзнателно той ѝ хвана рѫка и я целуна.

            — Ти си мѫченица, Вѣнче, дано Богъ бѫде милостивъ къмъ тебе.

            — Защо мѫченица, бай Никола? Нали казаха „водна лилия“? Водна лилия е по добро, мисля азъ.

            Той не отговори нищо.

            — Дай ми малко вода, помоли я той следъ нѣкое време.

            — Вода ли? — очуди се тя. Не зная да ти дамъ ли? Доктора е казалъ млѣко, но азъ го изпихъ. Ето тукъ има, но неварено, ако искашъ... Или по добре ето на, има две бутилки вино. Бай Григоръ ги донесе. Вижъ отъ най хубавото сѫ. Три пѫти идва догдето бѣше боленъ. И псува, кълне... Дава виното и зарѫча ти да го пиешъ. Доктора каза — не може! Щѣха да се сбиятъ тукъ. Зарѫчалъ е щомъ ти стане добре да го викаме да те види. Само Фани не гълчи, била като гѫлабица, а на менъ вика „пачавра“. Защо, бай Никола? И той не е добъръ човѣкъ. А виното му е доста добро. Вижъ какви червени капачки има отгоре.

            — Остави това, Вѣнче, разправи ми за Фани, нали обеща?

            — Но недей говори де! — Азъ ти обещахъ и всичко ще ти разправя отъ самото начало... инакъ ще ти стане пакъ лошо. Доктора казва. Той е смешенъ човѣкъ, но всичкитѣ казватъ, че трѣбва да се слуша даже и Фани.

            — Добре, добре.

            — Слушай, азъ ще ти разсправя, каза тя когато видѣ нетърпеливиятъ му жестъ.

            — Иде сутриньта рано Комитата. Азъ си обувамъ чорапитѣ, а тѣ сѫ скѫсани, бай Никола. Ето тукъ и тукъ! — сочи му тя. — Обувамъ ги, говоря на мама а тя бърза и шие, шие. Тя все шие, не зная кога спи. Влиза Комитата такъвъ единъ страшенъ, каленъ. Гледа ни, мига, иска да каже нѣщо, мърда уста, ей такъвъ— криви ги — и не може нищо да каже. А отъ очитѣ му гледаме, сълзи... Много смѣшенъ бѣше. Засмѣхъ се, а мама скочи. Дръпна го знаешъ, ей тъй тръска го, пита го какво има? А той току иска да каже нѣщо — и не може, — Умира каже, тамъ...

            — Кой?

            — Той.

            — Кой той?

            — Бай Никола, казва. И мама изплака и азъ изпищѣхъ. Ами какъ ти да умирашъ, че защо?.. Изтичахъ боса. Мама те съблича, а ти дърво цѣло си — не мърдашъ. Азъ плача, викамъ те: бай Никола!!! — Ти — нищо. Затворилъ очи, стисналъ зѫби, каленъ, по очитѣ ти кръвь, гърлото ти разкървавено. Комитата те разтривалъ по шията и те издраскалъ.

            Стефановъ се пипа по врата.

            — Е, то мина вече. Но тогава не знаехме, нито азъ, нито мама. Комитата седналъ до печката, ама плаче, плаче ти казвамъ, като малко дете. Питамъ го нѣщо — нито дума! Отвори уста да каже, разиграятъ му се устнитѣ, па като ревне... И азъ по него... И плакахме... плакахме... Трайко доведе докторъ. Той сърдитъ, псува, гълчи, разправя. Мама слуша, а ти охкашъ, все се мѣташъ. Насъ ни страхъ да те погледнемъ. Разтриватъ те, а ти се мѣташъ. Не могатъ те задържа.

            Мислимъ — умирашъ вече! И плача въ ѫгъла. И азъ и Комитата.

            А доктора ни хвана и двама ни, та вънъ — и менъ и Ванко — като кучета ни изхвърли и затвори. Ванко клекна до вратата и заплака. А мене ми бѣше студено и си отидохъ. Вижъ какъ ми сѫ скѫсани чорапитѣ. А азъ бѣхъ само съ единия чорапъ, ей този — посочи му го тя.

            — Добре, добре Вѣнче, по нататъкъ какво стана?

            — Какво? Мама дойде, клати глава и все сълзитѣ и текътъ. Кога ли ней не ѝ текътъ? Взе си работата дойде тукъ. Азъ да стоя при тати. Казвамъ му че сѫ те убили. Той псува. Защо казва най напредъ книгата не си му направилъ, че тогава — и кашля и той. Подиръ пладне отивамъ и азъ. Мама имаше работа, каза ми какъ да ти мокря глава та. Седя.

            Гледамъ, отваря се вратата: Комитата, следъ него онази високата госпожа, виждалъ си я, хубава госпожа. Отъ салона, името ѝ забравихъ. Тя идва само два пѫти. Най напредъ — и после. Следъ нея върви Фани. Ама толкова ѝ бѣло лицето — бѣло като снѣга. Мислѣхъ: — това е царкиня сѫщо — и такава хубава! Никога не бѣхъ я виждала. Води ги онзи човѣкъ съ черната брада, гдето ужъ е докторъ, а не може да цери, казва че ти го знаешъ — твой приятель. Тича Фани надъ тебе, гледа те и другата госпожа... сѫщо и доктора. Какъ приказва той дебело: бу, бу, бу.

            — Ти ли го гледашъ? — пита.

            — Азъ, казвамъ.

            — Умѣешъ ли?

            — Че какъ да не умѣя? Бай Никола всѣки умѣе да го гледа, той е толкова добъръ човѣкъ!

            А той ми се усмихва. Разпитватъ ме други нѣма ли? Казвамъ: азъ и Комитата... После Фани се съблече, нагласи ти леглото, дрехитѣ, масата, накара ме да дигнемъ сандъка, ама като си отидоха другитѣ — тогава. Тя остана. Вижъ колко хубаво сега ти е наредено.

            — Фани ли?

            — Тя и азъ. Двамата. Ето и това го тя изпрати. Комитата го донесе.

            — Кое? — пита Стефановъ

            — Ей този килимъ — подигна го тя — ти не си го виждалъ. Лежи си, азъ ще го дигна още. Той е голѣмъ доста и вижъ колко хубавъ. Тя плаща и за всичко — и за млѣкото...

            — Какъ? — стана той, подигналъ се на рѫка. Защо плаща тя? А нѣмамъ ли азъ?..

            — Назная, казаха нѣмало. Мама знае. Фани всичко плаща, има много пари. Богата е като царица! Но е много лоша: — като каже доктора да те дупчатъ съ игла — и тя казва. Азъ плача, а тя казва да те мушкатъ. Азъ ѝ викамъ, че тя не знае колко си добъръ, инакъ нѣма така да те мѫчатъ. Само лошитѣ хора се мѫчатъ, а ти си много добъръ... Тя ме разпитва. Всичко ти реди и даже менъ помага да се среша. И знаешъ ли, тя ми каза да се пазя, да ме не бутатъ, че било вредно: — бебе имало тукъ! А то може ли това?

            Стефановъ мълчеше. Въ неговия мозъкъ липсваха каточели други впечатления, освенъ откѫслечни фрази, които се носѣха нѣкѫде изъ далечината. Значи той наистина е видѣлъ Маня, Фани, Тодоровъ и другитѣ. Това сѫ били лицата, които сѫ надничали...

            Фани въ неговата стая! Тя да реди, да го гледа, да плаща за него! Тая горда мома, която обичаше тъй много да го усмива и по нѣкога да го измѫчва и която той тъй малко познава!

            Спомня си той за тѣхната наредена кѫща въ която изобилието и изящностьта се допълваха — и му стана стеснително, срамно, мѫчно за себе си, за това положение, въ което е билъ и което е правило нейната помощь необходима... Неговата малка ненаредана стайца ѝ се е видѣла пуста, неприветлива — и тя е побързала да изпрати тоя хубавъ килимъ... Голитѣ дѫски сѫ шокирали погледа ѝ, правили сѫ нетърпими часоветѣ, които е трѣбвало да прекара при него.

            И самиятъ божемъ редъ на стаята му ѝ е билъ сѫщо тъй неприятенъ. Тя всичко е измѣнила. Дрехитѣ му сѫ прибрани въ гардероба и той не зѣе по обикновенно му. Многобройнитѣ пакети, кутийки и книги сѫ наредени по масата. Върху малкото долапче се вижда нова покривка. А вмѣсто вестницитѣ и паежинитѣ по прозорцитѣ сѫ наредени хубави саксии съ цвѣтя. Повече той не може да види. И цѣлиятъ се чувствува изморенъ, измѫченъ, разстроенъ.

            Вѣнка му говори още нѣщо, но той неслуша вече. Нейниятъ гласъ му действуваше механически, успокоява бурнитѣ му мисли и тѣ полека се улѣгатъ. Тамъ остава само една: Фани е била тукъ въ тая стая надъ него и може би той съ собственитѣ си рѫце е буталъ свѣтлитѣ ѝ коси... Тая мисъль го изпълва съ сладость и той затваря очи. А Вѣнка говори, говори...

            Когато отвори очитѣ си, бѣше вече свѣтло въ стаята. Нѣкой му пипаше челото. Непознатъ човѣкъ го питаше дали му е по добре. Стефановъ отговори утвърдително, като го гледаше внимателно. Да, той го е виждалъ. Тая брадичка, тия очила. Той е единъ отъ тия, които виждаше на брѣга, когато го носѣше потокътъ... Да, сега е по-добре, леко му е, само е слабъ още.

            — Това е нищо — каза доктора — виждате и лицето му вече почна да се поправя — обърна се той къмъ нѣкого. Взе да взима нормаленъ цвѣтъ почти... Силна натура, това е!.. Следъ нѣколко дена ще бѫде съвсемъ здравъ.

            — Дай Боже! — отговори нѣкой — и Стефановъ потръпна, вдигна бързо глава — и видѣ Фани. Той ѝ прострѣ бързо дветѣ си рѫце. Тя го гледаше внимателно и като че ли пръвъ пѫть очитѣ ѝ не се смѣеха. Тя му протегна рѫка просто и той я хвана мълчаливо. Тя се изчерви цѣла.

            — Благодаря Ви, госпожице — каза съ развълнуванъ гласъ Стефановъ — Вий направихте за менъ повече отъ колкото една сестра би направила за братъ си.

            — Въ всѣки случай малко по-малко отъ нея — каза Фани, като полупрегърна стоящата задъ нея Вѣнка и я притегли напредъ. За менъ бѣше лесно, защото презъ балканската война азъ съмъ гледала вече ранени и болни и знаехъ. Ами това бедно сѫщество?

            — Защо бѣдно сѫщество казвате, Фани? — обърна се Вѣнка фамилярно и отчасти недоволно. Вий бѣхте ми обещали да ми казвате „Водна лилия“. На портрета ще съмъ такава...

Стефановъ стисна и ней рѫката.

            — Благодаря ти Вѣнка — каза той — Дано Богъ ти върне за туй добро, което ми направи. И ти се измѫчи.

            — Че какво, то не бѣше никакъ мѫчно — пресече го Вѣнка. Ти лежеше азъ четѣхъ. Фани ми даде тъй хубави приказки... А и азъ пиехъ млѣкото.. нали винаги идвахъ гладна... А млѣкото е много вкусно — добави тя като наведе глава...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×