Jump to content
Ани

Карнавала на смъртьта

Recommended Posts

Карнавала на смъртьта

            — Защо? — попита Стефановъ.

            — И самъ разбирашъ, че не всичко е удобно по телефона да се говори. Изобщо, важно е. Ела щомъ свършишъ работата! Ще те чакамъ. Но разбери, че е нѣщо неотложно, важно и дойди! — настояваше Тодоровъ. Работата не е моя лична, това разбери!

            Стефановъ затвори телефона замисленъ, а следъ това отиде въ задната стая на магазина и започна да рови натрупанитѣ книжа и каталози.

            — Какво можеше да бѫде друго, ако не това за което му говори Поповъ? Може би вече момента е дошълъ. Или пъкъ ще му сѫ потрѣбни нѣкои сведения?

            Той прелистя замисленъ дебелото рѫководство по химия и се загледа въ страницитѣ му. По нѣкои отъ тѣхъ имаше бележки съ моливъ, нѣкои формули, дати и дори фрази, които му напомняха нѣщо отъ миналото. Тамъ имаше имена на другари, нѣкои отъ които вече бѣха умрели, други бѣха се пръснали по широкия свѣтъ и Богъ знае само дали биха се срещнали пакъ... Имаше и нейното име... И всѣкога до сега, той се мѫчеше да го преминава набързо съ затворени очи. Като че ли събитията въ миналото се бѣха свързали само съ нея. Той дори мислѣше, имаше моменти отъ неговия животъ, когато това болезнено минало му се струваше безвъзвратно умрѣло, дълбоко погребано подъ пепела на изтлѣлата му душа. Но това бѣха моменти само. Колчемъ се досѣгнѣше до това болно мѣсто, винаги чувствуваше, че тамъ нѣкѫде вѫтре го боли, че външната корица съ която е покрита тая рана е временна, а долу нѣкѫде тя си е все така жива и болезнена... И когато се мѫчеше да намѣри причинитѣ за това, той не довършваше никога анализа до край. Мисъльта, че е предпочетенъ другъ предъ него, въпрѣки всѣкакво очакване, го измѫчваше по-малко отъ всичко. Но той не можеше да се примири съ идеята за нея, не можеше да си представи изцѣло промѣната станала въ нейната душа, когато тя трѣбваше да остави него и да тръгне съ другъ. Неизпитвалъ нищо подобно, той мислѣше, че то трѣбва да е борба ужасна, мѫчителна и истински я съжаляваше. Той познаваше свѣта и жената тъй повръхностно гледащъ ги презъ собствения си възгледъ върху всичко, че намираше може би мѫченичество тамъ, гдето имаше само една вѣтърничавость и суетность... Неговитѣ илюзии винаги взимаха по-скоро образитѣ на действителностьта и дори изпъкваха по-релефно въ съзнанието му, отколкото самата реалность.

            Дълбокитѣ мисли идваха въ съзнанието му случайно. Ежедневния трудъ бѣ запълвалъ винаги живота му и той му се виждаше такава очевидна цель на живота, та всички други разисквания по тоя въпросъ смѣташе съвършенно за излишни, несхождащи се съ самия животъ. Въ своята не сложна душа, той чуствуваше проститѣ истини на человѣчеството, казани преди хиляди години отъ Богочеловѣка не само като едни красиви фрази, а необходимость въ живота, навикъ на самата мисъль, внушена му отъ неговата кротки и набожна майка. Тѣ бѣха скѫтани дълбоко въ душата му. И всичко друго което по кѫсно четѣше или трупаше отъ книгитѣ, оставаше нейде на страна всѣкога, когато трѣбваше да направи или предприеме нѣщо. Тогава всичкитѣ знания, четени отъ дебели многословни книги изчезваха и той действуваше като въ сънъ, сѣкашъ не по своя воля, като дори недопускаше и за минута мисъль че може да се постѫпи друго яче.

            Той гледаше страницата предъ себе си съ немигащъ погледъ — Ами Фани?, безъ да ще, изпъква предъ мъсъльта му тя съ пристиснати смѣющи се очи. Колко добра би била тя ако не обичаше да се подиграва, да се надсмива... И все пакъ...

            — Хей Стефановъ, хайде, викна весело другаря му. Нѣма ли да заговѣеме ний тая вечерь?.

Той го изгледа очудено.

            — Ще затваряме вече!

            — Стана ли време? — погледна бързо часовника си Стефановъ.

            Той прибра дветѣ дебели книги подъ мишницата си и се запѫти къмъ редакцията на вестника, гдето щѣше да го чака Тодоровъ.

            — Мислехъ вече че не ще дойдешъ, каза му редактора. Защо ти сѫ тѫ тия книги?.

            — Ами... трѣбватъ ми — смути се Стефановъ.

            — Най напредъ моитѣ поздравления — каза му той — и му стисна рѫката.

            — За какво? — гледаше го изненаданъ Стефановъ.

            — Ще ти кажа, но дай ми обещание, че ще изпълнишъ и тогава.

            — Какво?

            — Каквото ти поискамъ. Смѣтай, че азъ самия съмъ обещалъ да сторимъ това, отъ твое и отъ мое име, тъй че това го искамъ..

            — Ако е по силитѣ ми...

            — По лесно отколкото мислишъ. Вѣрвамъ ще ти направи и удоволствие.

            — Добре, тогава.

            — Бѣхъ при Маня. Не се мръщи де. Чуденъ човѣкъ си наистина. Тамъ бѣше и госпожица Фани. Тя взема отъ мене обещание, че ще отида довечера на маскирания балъ заедно съ тебе.

            — Съ менъ?!

            — Е, та що? Какво се толкова чудишъ?.. То ще бѫде праздненство невиждано въ София. Даже самия царь ще присѫтствува! Но най важно е че тя каза.. Знаешъ ли какво? — че безъ тебъ нѣма да отиде — нощьта ще ѝ се види твърде тъмна, ако нѣма нейния химикъ!..

            — Подиграва се, по обикновенно.

            — Да прощавашъ. Дано и ние да разбираме малко нѣщо отъ женски сърдца. Тукъ работата е съвсемъ сериозна. Въпреки нейнитѣ лекомислени приказки, тя изглежда сериозно увлечена, — затова и те поздравихъ.

            После и Маня самата ме е разпитвала за тебе толкова пѫти. Всичко ми дава да разбера, че отъ тебе се сериозно интересуватъ....

            — Ти знаешъ Тодоровъ, колко сѫ ми приятни тия работи.

            — И все пакъ никой безъ тѣхъ неможе, нали? Маня ще бѫде облечена като индийска принцеса. Павловъ ѝ далъ костюмъ — действително нѣщо фантастично. Той самиятъ ще бѫде облеченъ като раджа. Поповъ не зная какъ ще е .. Фани не иска да си каже маската, но ще я видимъ. Ето що. Въ 11 часа всички трѣбва да пристигнемъ въ Попови, маскирани разбира се. Отъ тамъ съ автомобили ще ни откаратъ цѣлата група въ Казиното. До колкото разбрахъ само, Поповъ искаше да отидемъ следъ 12 часа, но Маня иска по рано. Мисля че ще пиемъ най напредъ чай въ Попови, той поне настояваше ... Но както и да е. И тъй въ 11 часа...

            — Невъзможно, братко, каза Стефановъ —азъ нѣма да дойда.

            — Какъ? — стана отъ стола си Тодоровъ ядосанъ. — И следъ като ми даде дума? И следъ като си каненъ да придружишъ една отъ най хубавитѣ госпожици на столицата?! Ти не си човѣкъ! Ти си дърво, пънъ! Срамота, че сме отъ единъ градъ съ тебе, срамота че си българинъ, че си мѫжъ.. Пуплювко..

            — Е защо се сърдишъ сега? — попита го кротко Стефановъ.

            — Не искамъ да ми говоришъ повече нищо!.. Азъ какво съмъ? — Приятель ли съмъ ти или куче? Азъ дума ли съмъ далъ, че ще те заведа или какво? Какъ тъй?

            — Ама разбери бе, човѣкъ Божи, какъ мога да ида на костюмиранъ балъ, когато азъ нѣмамъ най-напредъ никакъвъ другъ костюмъ освенъ тоя на гърбътъ ми?

            — Нѣмашъ костюмъ... А попиталъ ли си ме? Азъ дано съмъ ималъ грижата за това... Веднажъ те каня, обещалъ съмъ, то се разбира отъ само себе си... Ти ще пратишъ Комитата да дойде 9—9 и половина часа въ кѫщи. Ако ме нѣма тамъ, майка ми е тамъ. Ще вземе костюма, ще го облечешъ, ще си хванешъ единъ файтонъ и въ 11 часа ще бѫдешъ въ Попови. Разбра ли?

            — Но ти само знаешъ...

            — Нищо не знамъ, разбери, нищо! Неща нищо да ми противоречишъ! Какво е това? Веднъжъ и азъ като хората съмъ обещалъ нѣщо и ти искашъ да ме искарашъ на лъжа. Що за приятель си ми тогава? Какво ще кажатъ за менъ: — той две пари не дава за него, не иска и да го знае...

            — Ама какъ може така?.. азъ нито знаехъ.

            — Вече нали знаешъ?

            — Не съмъ готовъ.

            — Ще се приготвишъ.

            — Но най-важното ти самъ знаешъ много добре че азъ не обичамъ такива зрелища и веселия.

            — Е това ли ще е първото нѣщо, което не обичашъ и ще го направишъ? Нима единъ другаръ и една хубава госпожица не заслужаватъ тая малка жертва? Въ тебъ сѣкашъ не тупти сърдце бе — скара му се той изведнажъ. Че менъ да ме покани такава хубава госпожица, азъ не на балъ, ами посредъ зима на върхъ Витоша бихъ я придружилъ! Хайде върви вечеряй и помни добре какво ти порѫчахъ! Инакъ знай, че не ще те смѣтамъ вече за човѣкъ и неща да говоря повече съ тебе.

            Стефановъ прибра двата дебели тома съ покорния видъ на бито дете, а Тодоровъ се усмихна леко като го гледаше. — Право, тебъ ако ти се не скара човѣкъ...

            — Вижъ бе Тодоровъ, започна пакъ умолително Стефановъ, но другаря му безъ да иска да чуе дума повече, нахлюпи му шапката, обърна го и го затика къмъ вратата говорящъ му: — Върви вечеряй, прати за дрехитѣ и въ 11 часа, въ Поповъ! Инакъ дявола ще те вземе! Сбогомъ — и да не съмъ човѣкъ ако не дойда да те измъкна изъ самото ти легло!

            И той блъсна ядосано вратата следъ него.

            Стефановъ вървѣше изъ полутъмнитѣ улици, подигащъ отъ време на време тежкитѣ книги.

            Какво мислѣше, а какво излезе! Балъ! Да отиде? Какво ще търси тамъ? Охолни хора ще се веселятъ... А може би и тѣмъ не ще е тъй весело, а отъ скука да отиватъ. Нали хората повече отъ скука търсятъ подобнитѣ си? И тази Фани! Дали наистина тя така е казала? А ако Тодоровъ самъ иска да устрой това? Не би го направилъ... Той е шегаджия, но не би го направилъ. Сигурно иска да не е самъ.

            Пъкъ най после може би... — той подига пакъ клонящитѣ да паднатъ книги и не довършва мисъльта си. И какъвъ ли ще е тоя костюмъ, който ще му пратятъ? Навѣрно палячо — съ такива дрехи най често се маскиратъ. Или разбойникъ нѣкой съ голѣма шапка и бѣло перо. Че отъ где е намѣрилъ той такъвъ костюмъ? Кой знае какъвъ ще е вехтъ — подъ наемъ сигурно. Но ако той му не хареса може да вземе отъ Комитата, нали той има четнишки костюмъ, когото пази като очитѣ си. Само че Комитата е май по едъръ отъ мене—мисли Стефановъ и крачи замисленъ.

            Той намѣри ключа на стаята си закаченъ по обикновенному надъ печката въ стаята на Комитата, но тамъ нѣмаше никого. Стаята е неметена съ дни. Купчина бѣла прахъ нѣкакава и лъскави обрезки отъ тенекия покриватъ тукъ тамъ пода. Леглата сѫ разхвърлени, а на масата доста натрупени книги.

            Машинално Стефановъ взема нѣкои отъ тѣхъ и ги прелиства. Много подчертани редове му показватъ съ какво внимание сѫ четени. Всички тѣ представляватъ странна смесь: „Що е изкуство“ на Толстоя се мѫдреше до „Санинъ“ на Арцибашевъ. Свѣтло жълтитѣ корици на „Що е Анархизъмъ“ — и „Гладъ“ на Кнутъ Хамсунъ! Десятки дребни книжници „за народа“ на български и руски, томове съ гръмки заглавия му напомняха веднага за Комитата и дори досмѣша го като си помисли за ужаса съ който той говорѣше обикновено за книгитѣ. Омачканитѣ имъ листове показваха достъпно ясно, че сѫ били вече въ рѫцетѣ му и той е потилъ ниското си чело надъ неразбираемитѣ имъ редове, които той едва сричаше. Стефановъ влезе въ студената си стая, като хвърли разсѣянъ погледъ.

            Види се Комитата не се е връщалъ — помисли той, инакъ печката би горѣла. И като приклекна до нея, започна да я пали. Той туряше книжки, тресчици, редѣше замисленъ дървата бавно, като че ли вършѣше нѣкоя много важна операция. И когато я подпали, все още клечеше, на пода до нея гледащъ пламачетата въ отверстията на вратитѣ ѝ. Но като на пукъ, печката не искаше да се подхване. Кълбета бѣлъ димъ започнаха да излизатъ отъ всички страни и пламачетата изчезнаха. Той се наведе да духа. Закашля се и стана. И чакъ тогава се сети че на тръбата има капаче, което трѣбва да се отвори. Скоро огъня запламтѣ. Той седна на единъ столъ до печката и се отдаде на своитѣ мисли, следящъ пламачетата. И тъй бѣше се унесълъ, че не забелеза влѣзлия Комита, освенъ когато го чу да му казва надъ самата глава:

            — А ти си запалилъ печката. Азъ тъкмо за това идехъ.

            — Седни, каза му разсѣяно Стефановъ.

            Комитата подръпна сандъчето, въ което редѣха дървата, отвори печката, тури нѣколко, а следъ това седна върху него и прострѣ рѫцетѣ си да ги грѣе. Безъ да ще, Стефановъ се взрѣ въ тѣхъ. Като че ли никога по-рано не бѣше ги виждалъ. Тѣ бѣха нечисти, напукани, възловати. Ноктитѣ криви и неправилни. Много и различни белези ги кръстосваха по всички посоки. Тѣ самитѣ бѣха достатъчни да разправятъ дългата история на мизерията и скитничеството.

            — Какви ли теготи е преминалъ той? — помисли си Стефановъ, при все че знае достатъчно отъ живота му.

            Какви сме ний хората! Мѫкитѣ на цѣлия день, на много дни, изтезанията и нещастията, които сѫ разкривили тия нокти и оставили белези по рѫцетѣ, се разправятъ винаги съ най-малко думи отъ истински страждущитѣ...

            И само той ли е? Колцина сѫ още като него? Мълчеливи хора, за които живота е мащеха, человѣци, раждащи се съ мазоли на рѫцетѣ си — и той неволно му ги хваща съ братска нежность.

            — Изтиналъ си, Ванко?

            — Ба, не много. Не е много студено — дръпна си той рѫцетѣ.

            — Гледамъ те, рѫцетѣ ти много изпобити —мазоли иматъ.

            — То тия дни падна малко повечко работа — погледна си той самъ рѫцетѣ.

            — Залови ли се и ти? — запита го Стефановъ съ любопитство, защото знаеше неговото отвращение къмъ постоянната работа, която той често започваше и почти винаги завършваше съ скандалъ. Неговата буйна кръвь малко понасяше заканитѣ и хоканията, на които сѫ винаги щедри господаритѣ...

            — Ами какво да правя? — отговори Ванко — трѣбва...

            — Така е Ванко. Работата трѣбва повече отъ всичко!... Тя е самиятъ животъ. Леностьта споредъ менъ е болесть. Здравиятъ организъмъ иска работа, сѫщо тъй както иска и храна. Труда може, па и трѣбва да е приятенъ. Плащатъ ли ти поне добре?

            Комитата махна рѫка неопредѣлено.

            — То такава работа... — каза той нѣкакъ недоволенъ и се наведе да види печката.

            За неговата комитска душа всѣка работа е унизителна — си помисли Стефановъ — и добави:

            — Затова толкова дни не съмъ те виждалъ. Па никого май отъ васъ не съмъ виждалъ.

            — Какъ, ами печката нали всѣка вечерь я паля?

            — Палишъ, но тебъ не виждамъ.

            — Тая вечерь си подранилъ малко, та затова. Иначе азъ пакъ щѣхъ да я запаля — и тогава щѣхъ да излѣза.

            — Разгеле Ванко, имамъ една молба да отидешъ на едно мѣсто.

            — Може — каза Ванко.

            — Нали знаешъ Тодоровъ, редактора, кѫде живѣе?

            — Зная, тамъ при Позитано на кюшето.

            — Тамъ. Ще отидешъ, ако е тамъ, добре — погледна си Стефанъ часовника — ако го нѣма, ще намѣришъ майка му и ще ѝ кажешъ: — Дрехитѣ, кажи, гдето ще се облича г-нъ Стефановъ за маскирания балъ, можешъ ли запомни? — бала, кажи, въ Казиното, дето ще ходи — да ги даде — и ги донеси!

            Комитата го гледаше съ напрегнатъ погледъ и широко отворена уста.

            — Ама кой ще ходи въ Казиното, ти ли?

            — Азъ, азъ зеръ... Чудно ли ти е? Искатъ други да отидемъ... И една хубава, хубава госпожица, Ванко.

            Какво ти е? — каза Стефановъ тревожно, като видѣ, че той нѣкакъ странно се сви и седна на мѣстото си и като съненъ протри очитѣ и челото си. Лошо ли ти е нѣщо? Отъ печката е може би.

 Нищо, нищо, каза Ванко, като тръсна глава, смъкна шапката си и започна да си трие съ цвѣтна кърпа челото.

Стефановъ го гледаше съ безпокойство. — Може би си изтиналъ?

            — Нищо, бай Никола, нищо, думаше Комитата, като си триеше челото така упорно, като че ли искаше да махне нѣщо отъ тамъ.

            Стефановъ му хвана рѫката — нѣмаше температура. Челото му бѣше влажно. — Настиналъ си ти, Ванко. Това е всичкото. Не се пазишъ. Свикналъ си да ходишъ както завърнешъ, а времето е така променливо. И той като му налѣ чаша вода, измъкна нѣкакво лѣкарство отъ една отъ многобройнитѣ кутии по масата и му го поднесе — Вземи Ванко, това ще те пооправи малко. Но най-добре е да се затоплишъ довечера.

            Ванко се противѣше, но Стефановъ настояваше. Ванко взема съ голѣмата си рѫка чашата, погледна го нѣкакъ продължително и като тури лекарството въ устата си, изпи водата отведнъжъ. Стефановъ седна отново на стола, като продължаваше да го гледа загрижено.

            — Не се гледашъ добре, Ванко, не се пазишъ никакъ, започна той отново, спомнилъ си вида на леглото му. Завивката ти е тъй тънка, днесъ я гледахъ. Вижъ купи си тамъ нѣкой юрганъ или нѣкое вехто войнишко одеало. Тамъ има доста пари, — посочи той къмъ кутийката. Напоследъкъ ти нищо не вземашъ вече!

            — Ехъ, бай Никола, взимамъ... Па и да ти кажа, досрамѣло ме е вече... Ти сега за менъ не се грижи. Азъ колко пѫти съмъ спалъ и на планинитѣ и всрѣдъ снѣга... И веднажъ ли сме си лѣгали у кальта и изъ локвитѣ, умрѣли за сънь... Тая пуста Македония!.. Ако можеха камънитѣ ѝ да говорятъ...

            — Истина, Ванко, ти си цѣлъ мѫченикъ. Какво не си патилъ въ твоя животъ? Какъ ли не си се измѫчвалъ...

            — Само азъ ли съмъ се измѫчвалъ, бай Никола? Колко хора сѫ като менъ, че и по-лошо... Менъ поне не ме осакатиха. Надупчиха ме тукъ тамъ, ама баре мога да работа, когато трѣбва. А то други каквото осакатѣха...

            — Ехъ Ванко, никой не знае сѫдбата си, но все хубаво е да се попредпазва човѣкъ, инакъ може да заболѣе. А болестьта идва лесно, а мѫчно си отива. Настинешъ за день, лекувашъ се години и все половина човѣкъ си оставашъ.

            — Ехъ, тъй си е — съгласи се Ванко. — Живѣешъ — и какъ? Цѣла мѫка. Азъ като си спомня по рано какво ми бѣше рамото, какъ ме въртѣше, като че ли ме мушкаха съ огнени шишове. Цѣлъ день офкамъ, а като наближи нощь, като че ли смъртьта ми идваше. А съ твоето лѣкарство за две недѣли поменъ не остана. То гдето го думатъ, за пара лѣкъ, ама нали го не знаешъ?

            — Всѣкога е такъ, Ванко, но по добре е да не става нужда. И най-доброто лѣкарство, ако помогне на едно мѣсто, ще развали на друго. Оправя сърдцето, разваля стомаха. Помогне на рамото, развали нѣщо друго! Добре че разваля по-малко, а поправя повече, а то инакъ...

            Млъкнаха и двамата. Всѣки като че ли се унесе въ мисли на които пѣнието на пламака въ печката пригласяше. Нѣкѫде въ голѣмата кѫща се отваряха и затваряха врати, чуваха се хлопания, далечни и неразбрани думи, а по прозорцитѣ чукаше дребенъ дъждъ и снѣгъ гоненъ отъ вѣтъра. Приятната топлина на печката унасяше на сънь. Нейнитѣ пламачета разправяха нѣщо, което всѣки отъ двамата разбираше по своему. Вдадени въ свойтѣ мисли, тѣ забравиха всичко друго... Дърво въ печката се събори и презъ отверстията на вратата се посипаха купъ искри. Стефановъ се стресна. Той изгледа неопредѣлено наоколо си, после изведнажъ извади часовника си и свирна отъ изненада.

            — Вече е много кѫсно... Ще искашъ ли да отидешъ за дрехитѣ?

            Ванко мълчеше, навелъ глава.

            — Може би не ти добре, Ванко?

            — Не ми е толкова добре, Бай Никола. Па и ти кѫде ще ходишъ? Вънъ е такава лапавица.

            — Какво да правя? — заразхожда се Стефановъ — Ти не може, па и не трѣбва да излизашъ, щомъ казвашъ, че е такова лошо време... Най хубаво е да не излизашъ. Ти постой тукъ ако щешъ, ако не пъкъ запали си печката оттатъкъ — както искашъ, но пази се!

            — Добре, добре бай Никола. Но и ти недей излиза. Времето е толкова лошо! Азъ ще стоя ако искашъ тукъ при тебе. Тая вечерь е заговезни, се вика. И ти и азъ си нѣмаме свой... ще си поговоримъ таманъ.

            — Не може, Ванко. Трѣбва непременно да отида. Обещахъ. А ти стой тука на топло. Азъ самъ ще отида въ Тодоровъ. Тамъ и ще се облека, па ще видя после какъ ще я наглася.

            — Азъ бихъ рекълъ да не ходишъ, каза му Ванко и въ гласътъ му имаше нѣщо, което накара Стефановъ да го изгледа.

            — Че защо?

            — Така, послушай ме и ти веднажъ. Азъ толкова пѫти сѫмъ те слушалъ...

            Недей мърда никѫде тая вечерь. Не е хубаво, заговезни сѫ най после!

            Стефановъ вдигна рамене.

            — Чуденъ си, Ванко. Веднажъ въ годината ще отида и азъ нѣкѫде и тебъ взе да ти се зловиди. Какво има ако отида и азъ заедно съ хората?

            — Нищо, ти иди кѫде щешъ, най после, но въ Казиното тая вечеръ нѣмашъ работа.

            — Е, каква е тая фантазия сега отъ тебъ? Защо пъкъ въ Казиното да не отида — засмѣ се Стефановъ.

            Ванко гледаше мрачно надолу. Веждитѣ му бѣха свити и жилитѣ на челото — подути. Изглежда че въ неговата мисъль ставаше силна борба.

            — Бай Никола — каза той и гласътъ му звучеще пресипнало. Отъ толкова време ме познавашъ, не само отъ тебъ лошо не съмъ видѣлъ, ами правилъ си ми толкова добрини, като на братъ и повече. Нищо не си ми искалъ, а всѣкога си билъ готовъ да ми помогнешъ... Не зная какъ да ти кажа... Послушай ме и ти веднажъ. Най после кажи си както щешъ: — Комитата може и да е пиянъ, и боленъ и бълнува... бръмбари му влѣзоха въ главата, ама послушай ме веднажъ...

            — Е, защо бѣха тия дълги предговори?

            — Моля те, недей излиза тая вечерь.

            — Що за капризъ? Право да ти кажа Ванко, карашъ ме да мисля, че си му дръпналъ повечко.

            — Може, бай Никола. Мисли каквото щешъ, но послушай ме.

            Стефановъ го изгледа внимателно, но не можеше по нищо да разбере на какво се дължи тая упоритость въ Комитата. Той рѣдко се напиваше и всѣкога още отъ вратата се разбираше състоянието му по пѣснитѣ и громкитѣ му псувни, които на лѣво и на дѣсно раздаваше. А сега той не изглеждаше да е пилъ повече отъ колкото трѣбва. Па и умно говорѣше до сега!..

            — Ти остави всички твой странности, каза му той недоволно. Погрей се хубаво. Ето тамъ чайника, запари си чай, затопли се и си легни! Остави и менъ веднажъ като хората да се повеселя.

            И Стефановъ си взе шапката.

            Ванко скочи.

            — Бай Никола, ти нѣма да отидешъ! — викна комитата и въ гласътъ му зазвучаха нечувани до сега ноти.

            Това съвсемъ неочаквано поведение възмути Стефановъ.

            — На какво прилича това? — каза той ядосано, като го отблъсна.

            Но Комитата се изправи предъ него още порешително.

            — Бай Никола, ти нѣма да ходишъ тая вечерь, ти казвамъ!

            — Отъ пияници разрешение нѣма да искамъ, викна Стефановъ ядосанъ.

            И като хвана Комитата съ жилеститѣ си рѫце, отмѣсти го на страна. Но последниятъ се вкопчи здраво въ него.

            — Нѣма да те пусна!

            — Ти си лудъ!

            — Нека!

            — Пусни ме! Ще извикамъ. И да не съмъ човѣкъ, ако не те предамъ на полицията. Че какво е това безобразие?.. Въ собствената ми стая...

            — Нищо не е... за твое добро, недей излиза...

            — Взелъ те дяволъ, глупакъ съ глупакъ! — каза Стефановъ — и като напъна силитѣ си, оттласна го наново на страна. Ванко го държеше здраво, зграбилъ го презъ кръста.

            — Е, ще се боримъ ли сега?

            — Ако трѣбва...

            Стефановъ гледаше лицето му, обрасло съ брада до самитѣ очи, съвсемъ близко до своето. Неговитѣ крупни черти бѣха като че ли застинали въ нѣкаква безумна решителность. Очитѣ му избѣгваха неговия погледъ, а дългата му коса бѣ се разрошавила по всички посоки...

            — Трескавъ или лудъ? — помисли си изведнажъ Стефановъ и го облада ужасъ. Той напъна всичкитѣ си сили за единъ моментъ отблъсна го крачка назадъ — и той се препъна въ стола. Събориха се и двамата на пода. Ванко си удари челото на едно дърво и отъ тамъ потече струица кръвь. Стефановъ се измъкна бързо отъ рѫцетѣ му. Ванко скочи и се хвърли като котка въху него, когато той отваряше вече вратата. За Стефановъ бѣ вече ясно че има работа съ ненормаленъ човѣкъ — и той нададе викъ. Ванко го пусна веднага. Стефановъ се обърна.

            — Още сега напускай стаята ми, ако не искашъ да те последва нѣщо лошо! Твоитѣ необузданости ги проявявай друго яче и съ твоитѣ приятели, а не съ менъ! Капризи не съмъ наклоненъ да изпълнявамъ!

            Ванко стоеше съ наведена глава и отпуснати рѫце. Кървава струйка бѣ потекла по челото, извиваше се се надъ веждата и се вмъкваше въ голѣмата му брада. Въ цѣлия му видъ имаше толкова отчаяние, че Стефанову стана жалко за него.

            — Самъ си търсѣше, — каза той като измъкна памукъ отъ една кутийка и бързо отри челото му. — държъ тъй да спре! Ето, малко спиртъ. Щипе ли? Нищо, ще мине скоро. Поседни тука!

            — Бай Никола, — каза тихо Ванко, — чакай малко!

            — Ти какво, пакъ ли започна?

            — Ела седни! Всичко ще ти разкажа. Клетва съмъ давалъ, но за тебъ като е... Па и то клетва ли е безъ кръстъ?.. Ела, седни тукъ!

Стефановъ го слушаше въ недоумение, държащъ си шапката въ рѫка.

            — Казвай и така, азъ ще слушамъ.

            — Бай Никола, нека Богъ ма сѫди на клетвата ми гдето престѫпямъ. Твоятъ роднина Асенъ и Проданъ и онзи Тодоръ и дългия, Русо ли му викатъ, — за-, почна тихо Комитата, като стоеше до печката. — Тѣ и азъ...

            Нѣкой похлопа на вратата и веднага Трайко надникна вѫтре.

            — Викаше ли нѣщо, господинъ Стефановъ?

            — Викахъ зеръ, но той Комитата дойде и сега ми не трѣбва никой, — каза Стефановъ.

            — Менъ се стори нѣщо друго че е, като че ей тъй за помощь ли нѣщо, какъ да кажа...

            — Сторило ти се е.

            — Може. Тъкмо ютилдисвахъ, бѣхъ се замислилъ... чувамъ... Не можехъ остави желѣзото изведнажъ...

            — Нищо, нищо, не се безспокой, — каза му Стефановъ.

            — Извинявай, — и главата бързо изчезна.

            — Е-и? — Запита Стефановъ,

            — Ний всички направихме дружество — „Свободни хора“ го нарекохме. Въ това дружество, както ти казахъ, влизахме всички, освенъ Трайко. Него Асенъ не даде да го викаме. Асенъ бѣше и председателя. Заклехме се всички, който издаде нѣщо да бѫде убитъ отъ другитѣ безъ милость, като куче.

            — Слушай Ванко, говори по бърже, защото времето върви, а азъ имамъ много малко още.

            — Нищо, слушай, бай Никола. Не бързай. Туй което ти разправямъ може да ми струва живота. На правихме това дружество „анархистично“ така му думатъ. Най-напредъ тѣ криеха отъ менъ. Всѣка вечерь шушукатъ си нѣщо съ Проданъ. Една вечерь азъ слушамъ, говорятъ, мѣрятъ — разбрахъ — царя искатъ да убиватъ съ бомба.

            — Детинщини! — каза Стефановъ презрително.

            — Чакай, не бързай. Чувамъ ги най-подробно си разправятъ и какъ ще турятъ бомбата, какъ ще посрещнатъ автомобила на царя... Слушамъ знаешъ — и не смѣя да мръдна. Цѣла нощь съмъ мислилъ. Какво да правя? Мислихъ най-напредъ тебъ да кажа. А какво можешъ ти? Нищо! А Поповъ е голѣмъ човѣкъ. Съ царя се вижда всѣкога... Най-после що да го убиватъ? И отидохъ та му казахъ. Той ми е старъ познатъ.

            — Поповъ? — запита вече заинтересуванъ Стефановъ.

            — Той ми каза, че трѣбва да влѣза въ тѣхното дружество, да му съобщавамъ всичко за да може да се използва за Македония. Водихъ и Асенъ при него.

            — Какъ! Асенъ при Поповъ! — очуди се Стефановъ.

            — Да. Той му говори дълго, какво — незная. Менъ ме не оставиха вѫтре. После когато ходихъ пакъ при Поповъ, ми каза да слушамъ въ всичко Асенъ, защото той каквото прави все за добро ще е.

            — Кой? Поповъ ли каза това?

            — Да. той ми каза, че царя ни билъ се съгласилъ да остави Македония на Сърбитѣ срещу пари... разбирашъ... и за това да слушамъ Асенъ за всичко. А Асенъ и Проданъ правѣха бомби по-рано още, ако си спомняшъ — и ти ги завари веднажъ!

            — Да, спомнямъ си. Мислѣхъ нѣщо работите.

            — Тѣхъ правѣха, тънки сплеснати за коремитѣ да се вържатъ, а после ги измѣниха. Направихме други голѣми отъ чугунъ. Проданъ ги донесе отъ нѣкѫде праздни, а Асенъ ги пълни съ шекеръ, и други работи, забравихъ имъ името. Шесть направиха. Три бѣха въ моето легло, а три криехме въ Асеновото. А въ туй време Асенъ ни намѣри работа въ Казиното. Тамъ редѣхме дървчета, борчета, михме пода.

            — И Асенъ?

            — И Асенъ, и Тодоръ, и Русо и азъ — само че тѣзи хора много дрънкатъ, нищо не мислятъ. Русо и Тодоръ де. Само току се поглеждатъ говорятъ голѣми думи, а не работятъ нищо. На два, на три пѫти щѣха да ги изгонятъ.

            — После, после? Говори по-бърже! — подканяще го Стефановъ, Ванко напротивъ като че ли разтѣгаше нарочно разказа си за да спечели време.

            — Ти слушай, бай Никола, азъ гледамъ да не пропусна нѣщо. Това е... Гласихме салона съ много лампи и клончета. И стаички такива малки направихме. Имаше още майстори. За царя направихме красивъ столъ. А тая вечерь преди да си дойда тукъ, ний всичко както трѣбваше намѣстихме, фитилитѣ сѫ скрити добре. Две бомби подъ самия му столъ, а една отъ дѣсната му страна въ ѫгъла. И тая вечерь, щомъ той дойде, бай Никола, — каза важно Ванко, той ще играе последната си игра. Паритѣ, които ще вземе отъ Македония ще му послужатъ за погребение. И затова те молихъ толкова да не отивашъ, защото тамъ ще стане нѣщо страшно, каквото никой не е виждалъ!

            Стефановъ слушаше като на сънъ. Всичко това му се струваше нѣкаква приказка. Хиляди мисли, бързи като свѣткавица се кръстосваха подъ пламналото му чело.

            — И всичко това е вѣрно, Ванко? — запита той и гласътъ му треперѣше, а дишането му бѣше станало бързо, като въ заморенъ отъ тичане човѣкъ.

            — Всичко до последнята дума... Тъй вѣрно, както е вѣрно, че паритѣ, взети отъ продажбата на Македонската земя, ще му донесътъ смърть. И, може би, вече сѫ я донесли... Затова и ти казахъ, и молихъ и възпирахъ да не отивашъ тамъ!

            Стефановъ го гледаше съ погледъ, който не виждаше вече нищо. Въ ушитѣ му шумѣха и съскаха хиляди гласове.

            — Тъкмо за това трѣбва да бѫда тамъ! — каза той като направи бърза крачка. Дано неговата кръвь се не струпа на главата ти, Ванко!

            Ванко посегна да го хване, но той излитна съ шапка въ рѫка. Ванко погледа нѣколко минути полузатворената врата, взе си шапката бавно отъ пода, отвори и затвори машинално печката, а после като че взе нѣкое решение, запѫти се бързо къмъ коридора. По стълбитѣ той слѣзе пипнешкомъ, а на улицата се спрѣ и загледа. Нищо не се виждаше. Самотни фенери се мѣркаха съ свѣтли крѫжила, подъ които изпъкваха понѣкога минувачи. Вѣтъра вѣеше и пръскаше дъждъ, размѣсенъ съ снѣгъ. Той погледна на една на друга страна, а после се затири изъ тъмнината...

            А Стефановъ тичаше, цапащъ изъ локвнтѣ, държащъ шапката си въ рѫка. Снѣгътъ го биеше въ очитѣ, мокрѣше главата и разкопчаното му палто се развѣваше. Той цапаше всрѣдъ улицата безъ да сѣща дори, че може да върви и по тротоара. Не далечъ той видѣ файтонъ и се затири подире му. Бѣше наближилъ доста, когато пуснаха конетѣ, види се, по бърже, разстоянието почна да се увеличава помежду имъ. Той му викна. Никой не отговори. Вѣтъра виеше страхотно между многобройнитѣ телеграфни жици, протегнати надъ улицата. Самотни фигури се мѣркаха само тукъ-таме, стѫпващи неувѣрено въ кальта. Оглеждаше се, понѣкога спираше и триеше натрупания по коситѣ си снѣгъ. Два пѫти се подхлъзна и падна — и чакъ тогава видѣ въ рѫцетѣ си носената шапка и се сети да я нахлюпи. По лицето му при воднитѣ и снѣжни струни потекоха и кални, но той нито помисляше за тѣхъ. Страшната мисъль, че тамъ всѣки моментъ може да се осѫществи дѣлото на едни безумци, да паднатъ десятки въ нищо невинни хорица, го караше да губи всѣкакъвъ контролъ надъ себе си.

            — Може ли това, може ли? — питаше се той гласно почти, като безуменъ, залитащъ отъ умора. — Това е чудовищно... невъзможно! То е престѫпление. Това е безчовѣчие! — и той пакъ тичаше. Гърдитѣ му хриптятъ вече, въ гърлото нѣщо го души. Инстинктивно той тегли яката си, мѫчи се да я разширочи, сѣкашъ.

            — Боже, дай ми сили! — си повтаря той нѣкогашни детски молитви. — Боже, помогни ми! — И той тича изъ локвитѣ.

            Краката му се преплитатъ вече и той се събаря до прозореца на единъ затворенъ магазинъ. Въ ушитѣ му пукатъ нѣкакви страшни шумове — въ самия мозъкъ, сѣкашъ. А и той се е разтопилъ и вмѣсто него огънъ има подъ челото. Той граби шепа снѣгъ и смучи, а после си трие и лицето. Диша съ пълни гърди. Невидимата рѫка, която го стискаше за гърлото, като че ли го отпуща малко. Той става и залитайки, тръгва пакъ.

            А, може би, всичко е вече кѫсно? Безумцитѣ сѫ турили огъня и отлетѣли възъ Бога всички. И Фани в Маня...

            Той пакъ усилва крачкитѣ си. И всичко това е станало на кѫсове безжизнена материя — „Земя еси и земя ще бѫдешъ“!— спомня си той обичнитѣ думи на Трайко, съ които по нѣкога му е дотѣгалъ.

            — Земя сте — И Маня и Фани... И какво ли сѫ мислили тѣ?.. Нима Богъ може да позволи това да стане? Нѣма ли Провидение въ този свѣтъ? Не, има Богъ, има Провидение! — и той крачи все по бързо. Вече не е далечъ. Тълпи хора вървятъ изъ улицитѣ. Нѣкой отиватъ по сѫщата посока. Дори му се видѣ, че нѣкой бѣха маскирани. Други го изглеждаха и обръщаха по нѣколко пѫти следъ него, но той не забелязваше. Струваше му се, че никога не ще мине разстоянието отъ джамията до Казиното. Като че ли всѣка крачка го отдалечаваше вмѣсто да го приближи. Въ „Търговска улица“ още свѣтеше тукъ-таме нѣкоя витрина, но хората бѣха повече. Той вървеше като человѣкъ, на когото сѫ взели всичката мисъль, освенъ едно „трѣбва“, което го караше да търси успокоение въ тичането, безъ самъ да знае какво ще прави. Когато бѣше предъ Палата, той се спрѣ въ нерешителность. Сърдцето му биеше страшно. Да отиде ли въ Поповъ или въ Казиното? Дигна погледъ — часовника на дружеството сочеше 11 и половина. Той наведе низко глава като осѫденъ. Краката му се плъзнаха омекнали, сѣкашъ бѣха чужди съвсемъ.

            Когато наближи още повече Казиното и до него се донесоха ясно звуковетѣ на валса, та му поолекна.

            Приближи се. Осветлената съ много лампи вѫтрешность на Казиното, хвърляше широки потоци свѣтлина върху чернитѣ стебла на дърветата.

            Хора влизаха и излизаха. Фаетони и автомобили спираха и заминаваха. Нѣкои се редѣха единъ задъ други. Стефановъ се промъкна напредъ и изкачи на стѫпалата.

            — Дойде ли вече царя? — обърна се той къмъ единъ отъ тия, които стояха близо до входа и бѣха безъ маски. Последния го погледна съ любопитство. Изкаляното лице и облѣкло на Стефановъ, разкривена та му шапка, която се бѣ деформирала съвсемъ отъ натрупаната по нея каль и снѣгъ, правѣха странно впечатление. Очитѣ му хлътнали, а лицето му зачервено, обляно съ дъждъ и поть, пущаше ясно видима пара.

            — Не е, — каза му попитания съ явна ирония — но щомъ дойде ще му доложимъ, че сте го търсили и той, вѣрвамъ, ще бѫде особено зарадванъ. А сега, господине, мина той въ сериозенъ тонъ — отдръпнете се отъ входа и или вървете та си довършете пиенето, или си легнете въ кѫщи, но запомнете въ кѫщи, а не въ нѣкоя локва, — обърна го той леко и го избута долу по стѫпалата.

            Стефановъ се подчиняваше, като да бѣ малко дете. Групи маскирани влизаха и излизаха. Нѣкой надничаха само съ любопитство като да следѣха промѣнило ли се е времето или, може би, очакваха нѣкого — и бѣгаха пакъ вѫтре. А валсътъ люлѣеше своитѣ вълни. Стефановъ се заслуша неволно. И страшна тѫга изгони беспокойството и запали душата му. А, може би, всички тия красавици, накичени и веселящи хора, танцуватъ върху вулканъ, който всѣки моментъ може да избухне.

            Но царя го нѣма още, мисли си той машинално, подпрѣлъ се до едно дебело дърво, гледащъ пѫкащитѣ у входа хора. А тамъ играятъ. Нѣкой негодникъ нѣкѫде е готовъ — и тѣхната смъртъ лети надъ тѣхъ...

            Той се сепна изведнажъ. Трѣбва да се направи каквото и да е, трѣбва! Нима той затова тича толкова — да гледа само какъ ще дойде смъртьта? А какъ е възможно? — мина това презъ умътъ му. Не бѣше ли то само една разстроена фантазия на Комитата? А, може би, той бѣше пиянъ, трескавъ! Нима тоя салонъ, тия хора...

            Не, — тропна той съ кракъ — въпрѣки всичко това, смъртьта лети надъ тѣхъ! Тя ще дойде, макаръ и лампитѣ да сѫ много и музиката да свири тъй весело. Тя ще надникне и тукъ, гдето я най малко чакатъ, както и тамъ гдето оплакватъ всѣка нейна прииждаща крачка... Колко и да е странно и невѣроятно, и нечовѣшко, то ще стане! Всѣки моментъ може цѣлата тая свѣтлина да помръкне и заедно съ нея ще огаснатъ толкова взорове! Но, ако това е така, би ли дошълъ Поповъ самиятъ? Би ли изложилъ жена си и себе си?

            И изведнъжъ той се сепна — спомни си за казаното отъ Тодоровъ и му стана още по страшно. Настръхналъ цѣлъ, той се приближава до предишния младежъ и като сваля шапка, говори му бързо съ развълнуванъ гласъ.

            — Господине, извинете моля, бѫдете тъй добри и кажете ми, дойде ли семейството на Станиславъ Поповъ, бившия министъръ Поповъ.

            Запитания го изгледа насмѣшливо.

            — Да не сте и вий отъ неговото семейство? Ето сега ще ви кажа — и той излѣзе следъ малко отъ вѫтре, придруженъ отъ единъ стражаръ.

            — Я, моля те, вижъ го тоя веселия господинъ! По-рано търсѣше царя, сега пита пъкъ за министритѣ. Види се забравилъ е кѫде живѣе... Поиспроводи го малко до нѣкѫде...

            Стражара дигна бързо за почесть, свали си бѣлитѣ рѫкавици и като хвана Стефанова подъ мисцитѣ, повлече го навънъ.

            — Слушайте, господине, азъ търся по важна, много важна работа г-нъ Поповъ! Да не съжалявате после...

            — Добре, добре, върви само, — тикаше го стражара, — Насърбалъ си се, като казакъ...

            — Азъ не съмъ пилъ нищо, — спрѣ се Стефановъ.

            — Зная, нищо съвсемъ... подиграваше се стражара — нито капка вода ... Набедили те.

            — Слушай, не се подигравай! Казвамъ ти, имамъ нужда да видя Поповъ, разбери това. Ето — спрѣ се той и взе да търси изъ джобоветѣ си. — Ето — подаде му той банкнота — Иди го намѣри само и му кажи за една минута да излѣзе. Или не... вижъ го само, ако той е тукъ съ семейството си — и нищо не му казвай. Само ела ми обади!

            — Добре, добре — каза стражара, като взе банкнотата и я мушна въ джобътъ си.

            — Азъ ще чакамъ тукъ.

            — Не, по нататъкъ, по нататъкъ, — влечеше го той. И когато го доведе до вратата на музея, той го пусна, блъсна го неочаквано съ думитѣ:

            — Ха, по дяволитѣ, омитай се, пияницо!

            Стефановъ, изненаданъ, политна по очи — и се струполи на земята въ снѣга. Стражара го изгледа изкриво и замина бързо.

Стефановъ лежеше, като въ полусънь. Надеждитѣ му, възкръснали тъй неочаквано, че може да се види съ Поповъ, или дори само отъ присѫтствието му да разбере до колко всичко бѣше вѣрно — си отиваха тъй неочаквано... И какво бѣше направилъ той на стражара, та постѫпи така? Страшна мѫка нахлу въ гърлото му, стисна го и той сети че се задъхва. Сълзи избликнаха отъ очитѣ му и се смѣсиха съ уличната вода. Той плачеше, като дете, задъхващъ се, безъ да може да се въздържи, безъ да има дори достатъчно въздухъ въ гърдитѣ.

            Всичкитѣ мѫки тая вечерь му се струваха тъй невѣроятни, тъй неприготвена бѣха заварили душата му, че той бѣше изгубилъ всѣкакъвъ контролъ надъ себе си! Дори не се сѣщаше да стане отъ локвата, въ която го тикнаха...

            Изведнажъ единъ страшенъ гръмъ потърси земята. Стефановъ изкрещѣ, като смъртно раненъ человѣкъ, скочи като безуменъ и полетѣ напредъ. Като нѣкой слепецъ той се удари въ ѫгъла на една кѫща и се строполи по очи въ безсъзнание.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×