Jump to content
Ани

Котка и мишки

Recommended Posts

Котка и мишки

            — Ти, Ванко, иди малко долу, азъ после ще те повикамъ, — каза Поповъ, като посочи столъ на Асена. Последния седна, държащъ въ рѫцетѣ си каскета. Цѣлата му фигура дишаше самоувѣреность.

            — Искахъ да ви вида, г-нъ Георгиевъ, по много причини. Вашето близко минало ме интересува толкова, колкото и сегашното ви. Зная, научихъ отъ вашитѣ познати достатъчно за васъ и тъкмо затова поискахъ да дойдете тукъ.

            — Дойдохъ, — каза кѫсо Асенъ.

            — Преди да говоримъ друго бихъ искалъ да ви уясна една работа. Въпросътъ е за бащината ви кѫща. Тъй или инъкъ — не, това е мое желание да ви уясна — каза той като видѣ жестътъ, който направи Асенъ. — Право или криво вашиятъ баща остана да ми дава доста пари по тѣзи дѣла. Азъ, за всѣки случай, бѣхъ извадилъ изпълнителни листове. Това е самата процедура, неминуемия ходъ на едно дѣло, което трѣбва да се свърши. Заедно съ много други изпълнителни листове стоѣха и вашитѣ въ мойтѣ папки, безъ да мисля нѣкога да ги реализирамъ. Менъ ми се искаше да мисля, че баща ви самиятъ, единъ день ще е въ състояние да уреди смѣткитѣ си. Но кантората, въ която поради много работа, съ която съмъ претрупанъ, не влизамъ съ месеци, я оставихъ на моя пълномощникъ. И види се, първата му работа ще е била, безъ дори да ми обади, да започне съ такива не платени стари смѣтки. И азъ много съжалявамъ, че и вашето семейство е пострадало така.

            — А отъ где знаете всичко това? — попита Асенъ.

            — Отъ разни източници. И това бѣше именно, което ме накара да ви обясня сѫщината на работата.

            — Нѣма нужда отъ извинения, — каза Асенъ.

            — Пардонъ, азъ не се извинявамъ, защото преди всичко нѣма на лице постѫпка, за която да се иска извинение. Дори, ако бѣхъ постѫпилъ тъкмо тъй, както вий сте мислили, че постѫпвамъ, то азъ само съмъ влизалъ въ прерогативитѣ, дадени ми отъ закона на страната. Въ постѫпката ми нѣмаше нищо, което да бѣ некоректно или по-добре да кажа, противоморално.

            — Какъ? Нима вий намирате за морално да изхвърлите едно семейство отъ родната му кѫща, да тикнете малолѣтни деца на улицата всрѣдъ изхвърленитѣ имъ дрехи и то предъ една зима, която започваше? Наистина, днешното общество е толкова изгнило, че гнилотата се смѣта вече за нормално.

            — Видите ли вий цените постѫпкитѣ по тѣхната сѫщность, азъ по тѣхната относителность. Вий го намирате лошо, не морално — напълно съмъ съгласенъ съ васъ, но законно, това и вии не можете да отречете. Може законитѣ да сѫ най-лоши, държавата съвършенно гнила и все пакъ мѣркитѣ за законно или не, ще бѫдатъ такива, каквито ги предпише държавата. Морала и закона не се схождатъ, особено въ днешнитѣ държави. Това е известно вамъ тъй добре, както и менъ.

            — Да, азъ го разбрахъ макаръ и не тъй отдавна. Когато държавата застана на страната на насилника, когато грубитѣ стражарски рѫце ни изхвърлиха отъ роднитѣ ни легла и стаи, тогава въ моята мисъль стана много ясно това, което нѣкога бѣхъ чувалъ да проповѣдватъ социалиститѣ: — Че насилието е основния законъ въ днешната държава. И първиятъ импулсъ бѣше — да ви въздамъ за насилието насилие. Благодарение моето неблагоразумие пострада другъ човѣкъ...

            — Зная, — кимна съ глава Поповъ.

            — Единъ благороденъ човѣкъ бихъ казалъ, ако душата му не бѣ тъй много еснафска и пълна съ предразсѫдаци. Отъ тогава азъ четохъ и мислихъ много. Странната ми сѫдба да бѫда до сега нелегаленъ, защото азъ се крия отъ полицията по случката въ родния ни градъ, ме накара, даде ми възможность да се срещна съ хора, подобни на менъ и разбера най-лесно и най ясно психологията на днешното общество, и неговиятъ законъ и моралъ. И азъ видѣхъ, че насилието е основата му и моралътъ му е сѫщо така насилие върху свободната воля на хората.

            Поповъ му кимна утвърдително. Той хитро завлече разговора на тема, която го интересуваше и сега се задоволяваше да удобрява мълчаливо.

            — Видѣхъ опакито на тоя блѣстящъ медалъ, който се нарича днешното общество, и който въ действителность е само варакосанъ картонъ. Но това виждатъ не всичкитѣ, а само малцинството, новитѣ хора на днешното време. Нѣкой отъ тѣхъ, както социалиститѣ мислятъ, че трѣбва да се събуди съзнанието на всички, да се организиратъ... една надежда, която иска години и, може би, десятки години... Капка по капка виръ става, казватъ тѣ, а не виждатъ, че тѣ ще умрътъ преди да дочакатъ да стане локва! Не. Това не е психологията на истински свободнитѣ хора, а само на почувствувалитѣ си веригитѣ роби.

            Истински свободнитѣ хора казватъ на всички: — Стига! Стига насилие, стига безправие! И когато ги насилятъ, тѣ отговарятъ на него съ още по-голѣмо насилие — клинъ съ клинъ се избива! Безредието ражда страха, а страхливитѣ винаги се подчиняватъ най-лесно. Негоднитѣ, непочувствували още положението си, трѣбва да се стреснатъ, да се събудятъ и когато добиятъ възможность да се учатъ — да ги научимъ. А нищо по-добро отъ едно дѣло — макаръ и въ очитѣ на другитѣ да е безумно. Робитѣ харесватъ робскитѣ дѣла. Когато времената се смѣнятъ — новитѣ хора ще си спомнятъ и за насъ. И дори ако умре человѣкъ при това — съ самата смърть той ще говори на хиляди други, които утре ще повторятъ сѫщото. На насилието — съ насилие! Само слабитѣ търсятъ думитѣ и молитвитѣ. Всичко е на по-силния! Нѣкога азъ мислѣхъ да забия камата въ вашитѣ гърди — погледна го Асенъ изъ подъ вежди — но то бѣше, сѣкашъ, много отдавна. Сега виждамъ, че вий сте били твърде малка цена на моятъ животъ. Азъ трѣбва да го размѣна съ нѣщо по-скѫпо отколкото сте вий, съ нѣкой по-голѣмъ насилникъ. Колкото въ него желанието е по-голѣмо да налага своето насилие, толкова по-голѣмо трѣбва да бѫде и противодействието. Ето защо ний групата на „Свободнитѣ хора“ решихме да почнемъ отъ най-горе.

            — Зная, — кимна съ глава Поповъ и колкото да сме различни въ разбиранията си, азъ мисля че сте на правъ пѫть.

            — Азъ щѣхъ да убия Комитата за неговото подслушвание, ако това не бѣ именно тъй, както той ми каза.

            — Кое?

            — Че вий не ще ни издадете никога, а даже може да ни бѫдете полезенъ съ нѣщо.

            — Видите ли, и азъ тъкмо туй искахъ да ви кажа. Въ нашата държава има наистина едно насилие, въ нейната основа, както въ всѣка модерна държава. Но покрай него има и друго, не това на законитѣ, а на една лична воля, която се налага върху всичко. Това е насилие връхъ самото насилие, не съ благородната цель да го възпре, както сте си задали вий, а напротивъ, да го направи още по-голѣмо. И вий правилно сте преценили отъ где трѣбва да почнете — обезвредява се винаги главата най-напредъ — другото само или почти само ще престане да живѣе.

            — Ний сме решили да сторимъ това, г-нъ Поповъ на всѣка цена! Какво значи живота на единъ человѣкъ предъ тържеството на една идея? Дори самиятъ животъ е така безсмисленъ при мисъльта на подобна жизнена задача... Въ единъ моментъ главата е смазана, тѣлото на змията ще е още живо, ще се вие, но нейнитѣ зѫби ще бѫдатъ вече счупени. Дѣлата ще родътъ героитѣ, а героитѣ, — новитѣ свободни хора, които ще устроятъ свѣта върху истинската свобода, въ която насилието нѣма да има никакво мѣсто.

            — Вие ми правите отлично впечатление, господинъ Георгиевъ. Вий се изразявате така логично че заразявате человѣкъ съ идеитѣ си.

            Асенъ, който и безъ това бѣше се доста зачервилъ, пламна цѣлия. Неочакваната похвала го доста смути и той мълча дълго.

            — Комитата е неинтелегентно момче, и азъ малко разбрахъ отъ това, което, мислите да правите. Той всѣки пѫть го разправя най различно... Доколкото зная приготовлявете една или две бомби.

            — Две имаме готови, — каза Асенъ. Видите, г-нъ Поповъ, азъ ви говоря тъй откровенно, защото бѫдете увѣрени, че ако нѣщо стане съ насъ и ни побъркате на плановетѣ, нищо не ще ви отърве отъ смъртьта! Илюзии въ това отношение не си правете никакви! Ний имаме две както ви казахъ. Тѣ сѫ направени по моя идея. Иматъ плоски форми и биха могли да се препашатъ до корема, безъ да се познаватъ отъ вънъ. Може да бѫдатъ направени съ фитилъ или съ друга подпалка. Напримеръ, малко сѣрна киселина, която като се разлѣе ще даде моменталенъ взривъ.

            — Пардонъ, за една минута, а взривното вещество?

            — Азъ имамъ вече приготвена взривната смесъ.

            — Нима вие знаете да я приготовлявате?

            — Научихъ се, че то не е никакъ мѫчна работа. Има рѫководство за това.

            Поповъ хлопна ядосанъ по масата.

            — Това животно Комитата нищо не ми е казалъ! Защо преди единъ день поне не знаехъ това? Изложихъ се само напраздно. Менъ тъй много ме смущаваше мисъльта за взривното вещество... При това азъ мислѣхъ, че то е нѣкоя сложна работа, иска специалисти...

            — Има различни... но има и прости, които вършатъ много добра работа.

            — Опитвали ли сте?

            — Колко пѫти! Та това и Комитата знае, нали по-рано пълнѣха и комититѣ сами бомбитѣ си.

            — Теле! Нито дума не ми е казалъ за това. Никога не съмъ се интересувалъ отъ тѣзи технически подробности. А надеждно ли е това средство?

            — Какъ надеждно?

            — Искамъ да кажа достатъчно ли е силно за цельта? А сѫщо може ли безопасно да се манипулира съ него? Да не би да избухне тъкмо когато го не чакате и съ това да разкрие само плановетѣ ви?

            — Въ това отношение бѫдете спокоенъ. То нѣма да избухне нито минута по-рано отъ колкото трѣбва и силата му е предостатъчна да хвърли автомобила въ въздуха.

            — Какъ, вие мислите въ автомобила да я хвърлите?

            — Не, понеже тѣзи бомби иматъ сплескана форма, тѣ могатъ да се привържатъ на корема. При преминаване на автомобила человѣка се хвърля подъ колелетата. Въ тоя моментъ бомбата ще избухне, защото ще се разлѣе сѣрната киселина, която ще я накара и да избухне...

            Настана дълго мълчание.

            — Струва ми се, въ вашиятъ планъ има доста работи, които го правятъ мѫчно изпълнимъ.

            — Кои напримѣръ? — попита бързо Асенъ. Азъ напротивъ, мисля, че тоя планъ е тъкмо, който най-лесно може да се изпълни. Всѣкога въорѫженъ съ бомбитѣ азъ мога да чакамъ сгодния случай...

            Поповъ заклати отрицателно глава.

            — И ще бѫдете напраздно жертва, нищо друго. Вий сами трѣбва да знаете, че шофьоритѣ му сѫ едни отъ най-опитнитѣ. Съ рискъ да счупи машината, той ще я спрѣ или отклони на страна. И вий ще станете само напраздна жертва.

            — А нима вий мислите, ако хвърля бомбата ще бѫде по-добре?

            Самъ не мога никога да бѫда, а между хората винаги ще ме забележатъ и възпратъ. Ако се хвърли нѣкѫде отъ високо, нѣкой прозорецъ, може и да не случи. А и да случи, — какъ мога се добра до тоя прозорецъ?... Мисля, че моятъ начинъ си остава тъкмо най-подходящия. А безъ жертви не може нищо...

            Поповъ клатѣше отрицателно глава.

            — Жертви да, но само необходимитѣ. Другитѣ, излишнитѣ, не трѣбва да си иматъ мѣстото. А какво ще кажете напримѣръ, за една бомба, на която фитилътъ ще бѫде добре разчетенъ, поставенъ на скрито мѣсто нѣкѫде, кѫдето ще дойде той.

            — Това е несъмнено по-хубаво, но тогава ще има още повече случайности. Той може да не дойде, може да закъснѣе и бомбата избухне не когато трѣбва. Ако това се знаеше, то дори адска машина би могла да се постави, много проста адска машина съ часовникъ. Но този планъ иска повече време, иска възможность да се разполага съ самото помещение, а ний нѣма да имаме никога тая възможность.

            — А ако ви я дамъ?

            — Вий? — стана Асенъ. — Стига да можете — и азъ наистина ще повѣрвамъ, че въ душата ви се гнѣзди свободенъ человѣкъ, въпрѣки всичкия ви животъ до сега.

            — Даже азъ ще ви кажа нѣщо повече. Па вий и сами бихте се сетили, ако знаехте фактитѣ, тъй както ги зная азъ.

            Подиръ две недѣли въ Казиното ще се дава маскиранъ балъ. Художници ще украсяватъ вѫтрешностьта. Ще има отдѣлни сепарета...

            — Значи тамъ? — попита Асенъ бързо.

            Поповъ само кимна съ глава.

            — Но какъ? Кой ще ме допустне тамъ? Какъ бихме се снабдили съ билети, навѣрно тѣ ще сѫ съ покани. Освенъ ако вий ми дадете вашата... Подъ маската никой не би ме позналъ. И азъ бихъ могълъ въ всѣки моментъ да се приближа... Да, това е много хубаво! Така е по-добре. Подъ маската ще мине всичко. Азъ ще хвърля бомбата въ краката му...

            — Тамъ ще окичватъ се зелинена и драперии — продължи спокойно Поповъ, като да не бѣ чулъ нищо отъ това, което говори Асенъ. За тая зеленина ще трѣбватъ работници. Тѣ ще я трупатъ на една, на друга, на трета страна... На опитния работникъ зеленината, флагчетата, вензелитѣ, разкошнитѣ кресла ще кажатъ много — стига да внимава. И, ако той не е самъ толкова по добре. Две очи гледатъ добре, четири още по добре, а осемъ — по сигурно. Три-четири души всѣкога могатъ да работятъ заедно — и да направятъ други около тѣхъ излишни. И тогава подъ зеленината, „карнавалнитѣ конфети“, фитилитѣ на които да бѫдатъ изведени презъ стената въ градината... Около казиното ще има невлѣзли маски, нѣкои отъ тѣхъ ще гледатъ на прозорцитѣ. Единъ отъ любопитнитѣ може да бѫдешъ ти или нѣкой другъ. Подъ чуждото картонено лице никой не би никого позналъ. А нѣкой, когато трѣбва, ще ти даде знака отъ вѫтре. Ти ще запалишъ огъня и карнавала ще стане...

            — Това ще бѫде истински карнавалъ... Ний можемъ да останемъ най-последни дори и отъ работницитѣ, които ще измиватъ пода и тогава...

            — И тогава азъ мисля че ще имате достатъчно съобразителность да не пропуснете нищо, — каза Поповъ.

            Асенъ се наведе и замисли за нѣкое време. Поповъ драскаше нѣщо машинално на масата и го гледаше внимателно.

            — Това наистина е много по добре — каза Асенъ като тръсна глава. — И казвамъ го не защото ще спася живота си, а защото действително това е много по ефикасно въ всѣко отношение. Всредъ веселието, всредъ безгрижието на единъ лудуващъ салонъ, страшния трѣсъкъ на отмѫщението! Това наистина ще е огнена феерия, истински карнавалъ! Виждамъ наистина, че Комитата е ималъ право, вий сте проницателенъ человѣкъ и Вашата мисъль схваща и решава много по бързо отколкото моята.

            — То е само защото познавамъ повече факти. Ако ги познавахте и вий, и вий щѣхте да предвидите.

            — Надали. Толкова време вече съмъ мислилъ върху това — и не само азъ — и нищо не можахме измисли повече. Тоя планъ сякашъ бѣ ни отнелъ възможностьта да мислимъ какво и да е друго. Бомбата и автомобила... И колко мѫки само ни струваха тия особени бомби докато ги направимъ, рѫцетѣ си изпогорихъ — посочи му той пръститѣ си. А сега... Да... Колкото повече мисля, толкова по добре разбирамъ преимуществото на Вашия планъ.

            — Той е и вашъ толкова, колкото и мой. Вий ще намислите подробноститѣ, ще го обсѫдите, ще разпредѣлите ролитѣ всѣкиму — и когато го изпълните, менъ ще остане тъй малъкъ дѣлъ отъ заслуга, че по добре ще е ако я окончателно забравите.

            — Ако това е вашето желание... — каза Асенъ като го погледна внимателно.

            — Не, но азъ мисля дори всѣко най дребно начинание трѣбва да има само единъ шефъ, комуто да дължи осѫществяването си. Улицата, случайность, погледа на неподозиращия нищо човѣкъ, случайно казаната дума — всичко това може да послужи за първопричина да се роди една идея, но може ли да претендиратъ тѣ за нѣкаква заслуга?

            Изпълнительтъ е всичко. А тамъ, кѫдето отъ него се иска и рискъ и безумие и величие на душата, отиващи до себеотрицание въ името на една идея, тамъ думитѣ, случайната мисъль на единъ страниченъ човѣкъ, не могатъ да иматъ никакво отношение, никаква заслуга!

            Ето защо нека всичко изхожда отъ истинския шефъ, тоя, който безъ никакво замисляне бѣ готовъ да сложи живота си. Азъ лично мога само да адмирирамъ васъ и подобнитѣ ви. Въ тоя търговски животъ, гдето всичко се цени, купува и продава, вий сте едничкитѣ, които давате всичко най скѫпо, безъ да искате нѣщо въ замѣна! Вий имате себеотрицанието на древнитѣ апостоли и мѫченици. И колкото и неправа да ви смѣтатъ идеята за която се жертвувате — тя ще се наложи! Азъ зная твърде добре, че досегашния ми животъ разбиранията ми, закоравѣлата ми душа и както вий го нарекохте — еснафщината ми, не ми позволяватъ да ви последвамъ, но съ всичкото си сърдце ви желая истински успѣхъ! И дано, вашата победа внесе преснота въ живота и малко повечко истина.

            Поповъ говорѣше станалъ. Неговитѣ очи пламтяха. Турилъ едната рѫка по навикъ отзадъ, той съ другата правѣше широки плавни жестове. Предъ гледащия го вторачено Асенъ, израстваше прочутия адвокатъ, който по навикъ защищаваше всѣка кауза, която за момента му трѣбваше. Но Асенъ разбираше думитѣ тъй както тѣ звучаха въ собствената му душа, хвъркаше съ неговитѣ красиви фрази и се чувствуваше опияненъ отъ висотата на своята жертва, която Поповъ му сочеше. И когато въ стаята прозвучаха последнитѣ му думи, той скочи отъ стола си и като хвърли несъзнателно шапката си на пода, сграби съ две рѫце протегнатата му рѫка и я тръсна съ все сила.

            — Благодаря, благодаря, г-нъ Поповъ! Колко малко ви познаватъ всички! Какъвъ поривъ, каква свѣтла душа имате вий! Още малко усилие и вие ще бѫдете може би единъ отъ първитѣ въ нашитѣ редове.

            — Защо? За да заема мѣстото на много по достойни като васъ или подобнитѣ ви? Не, ний сме вече стари. Нашето поколение преживѣ зенита си. То отива къмъ своятъ залѣзъ и никога не ще заеме мѣстото, което по право Ви принадлежи. Енергия и благоразумие! Твърдость да свършите до край предприетото — и той му стисна втори пѫть рѫката.

            Асѣнъ се наведе бързо, взе си шапката отъ пода, благодари още веднажъ и излезе. Поповъ гледа дълго време затворилата се следъ него врата....

            Той намери Маня сама, полулежаща почти на сѫщото мѣсто, гдето бѣше я оставилъ. Тя непомръдна когато той влезе. Нейното лице изглеждаше прозрачно въ тая мечтателна, сѣкашъ студена лунна свѣтлина въ зимни нощи. Той се разхождаше около нея съ нервни стѫпки.

            — Маня, каза той — всичко иде къмъ своята развръска! Азъ вече намѣрихъ рѫце достатъчно силни. Ще разтърся всичко издъно. И когато земята потрепери подъ краката имъ, тамъ въ двореца, ще се сетятъ, че има единъ, който знае да държи въ шепата си цѣлата държава и да повелява на стихиитѣ! Гладътъ ще похлопа на вратитѣ имъ, а смъртьта ще пѣе надъ тѣхнитѣ смаяни глави. И тогава всредъ тоя хаосъ ще си спомнятъ за менъ! И ако не си спомнятъ, азъ самъ ще имъ припомня това. Тукъ има още сили Маня, още... Чувашъ ли ти? Защо мълчишъ?

             Охъ, азъ съмъ тъй уморена, тъй уморена... каза тя бавно и тихо съ полузатворени очи.

            Той я изгледа продължително.

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×