Jump to content
Ани

Нови проекти

Recommended Posts

Нови проекти

            Стефановъ мислѣше да мине незабелѣзано, но може би поради освѣтлението, което около палата е по-силно, Поповъ го видѣ.

            — Добъръ вечерь, отвърна му той високо, като му направи знакъ съ рѫка да се приближи. Очевидно дамата му дотѣгаше нѣщо съ разговора си и той искаше да използува първиятъ претекстъ да се отърве. Тя бѣше елегантно облѣчена. Говореше настойчиво, като тръскаше маншона си при всѣко изречение. Като че ли му четеше нотации и се мѫчеше да не изпуска погледътъ му. Той, напротивъ, се въртѣше нервно, искаше да си тръгне, но тя изглежда не му позволяваше. Стефановъ се приближи нѣколко стѫпки, когато въ мисъльта му мина въпросътъ: — ами ако така само му се е сторило, че той го вика! И той се поспрѣ въ нерешителность, когато съвсемъ недвусмисления знакъ на Поповъ го покани отново. Дамата изглеждаше развълнувана, неспокойна и като че ли ядосана. Нейнитѣ думи достигаха твърде откъслечно до Стефановъ за да може да си състави какво да е понятие за разговора, но едно бѣ несъмнено, че тя искаше на всѣкаква цена да изтръгне едно обещание отъ Поповъ. Тя настояваше. Той, напротивъ, като че ли се мѫчеше да я успокоява, но колкото говореше той ниско, толкова тя повишаваше гласътъ си. И когато той ѝ подаваше рѫка за сбогомъ, тя не искаше да я поеме.

            — Да го смѣтамъ ли за обещано? — попита тя високо.

            — Добре знаешъ, че то не зависи само отъ менъ. Но всѣки случай той нека дойде у кѫщи.

            — Той нѣма да дойде — каза тя отсечено — ти знаешъ защо... И гледай после да не съжалявашъ... Последнитѣ думи бѣха казани съ тонъ, въ който имаше повече заплашвание, отколкото напомняние. Поповъ ѝ стисна рѫката безъ да каже нѣщо. Тя тръгна бързо, поспрѣ се на нѣколко крачки, като да имаше намѣрение да се върне пакъ, но види се намѣри го за излишно — и си тръгна отново. Поповъ хвана Стефановъ подъ рѫка и направи доста крачки мълчаливо, като почукваше съ бастона си.

            — Има хора, които мислятъ, че трѣбва постоянно да искатъ — каза най-после той, като да казваше гласно мисъль, въртѣла се изъ мозъкътъ му — познахте ли я?

            На отрицателния отговоръ, Поповъ продължи: — повече отъ два месена бѣха командировка въ Парижъ, тя и мѫжътъ ѝ, който бѣше голѣмъ чиновникъ. Сега е уволненъ и трѣбва да му търся пакъ мѣсто и то пакъ добро... И всички сѫ така. Всички искатъ. А тъй имъ е тежко когато не имъ услужишъ. И всѣки казва: „азъ само това едничко поискахъ“. Не мисли, че всѣки иска все по едно, а тѣ сѫ стотина, които искатъ. А отъ где? И дори ако бѣхъ поне на власть. Ами сега кой иска да ме слуша? Всѣки си има за всѣкѫде преди всичко свои хора.

            — Изглежда, че не е лесно да бѫде човѣкъ шефъ на партия — каза Стефановъ и въ гласътъ му звучеше нѣкакво наивно страхопочитание предъ тежката участь на човѣка, който го държеше подъ рѫка.

            — И да Ви кажа ли г. Стефановъ, Вий ми се струвате едничкия, който идете понѣкога въ кѫщи безъ нѣкаква преднамѣреность. Другото всичко все иде да иска. Този за нѣкакво предприятие, други за нѣкаква служба, трети третото...

            Стефановъ усети че се зачервява.

            — Простете, г. Поповъ, но и азъ не правя това щастливо изключение. И азъ дойдохъ пръвъ пѫть именно отъ желание да помогнете по една работа... братъ ми.

            — Спомнямъ си, но това бѣше нищо. Вий искахте една услуга за дѣло, което само по себе си бѣше право, законно. А какви има отъ тѣзи, които ми дотѣгатъ всѣки день! Ще видите хора на които мѣстото е въ затвора, да молятъ за полицейски длъжности; безъ всѣкакъвъ цензъ да искатъ важни и отговорни мѣста въ държавата; трети въпреки всѣкакви закони и правилници да имъ се даде известна концесия, за която абсолютно нѣматъ право. И що може да стори политическия мѫжъ у насъ? Да се огъва всѣки день, да прави компромиси съ себе си, защото всѣки единъ отъ тѣхъ, ако му не трѣбва днесъ, ще му потрѣбва утре... И въ края на краищата политическия мѫжъ се натрупва съ закононарушения и всѣки бърза да го замѣри съ каль, да злорадства, да го клейми. А кой е кривъ за всичко това? Дали менъ се не иска да бѫда по-добъръ отколкото е политическия ми противникъ? Да бѫда честенъ и вѣренъ на законитѣ, както тѣ изискватъ това отъ всѣки единъ български гражданинъ? Да не употрѣбявамъ голѣмата власть на министра да ги заобикалямъ? Но... ето това „но“... А всѣки единъ отъ тия, които пълнятъ салона... Всѣки мисли, че за него трѣбва да направи изключение и министъръ и законъ! Отъ тамъ и безпорядъка въ нашата страна и политическата развала и партизанщината. Министра не може да падне отъ небето. Нему трѣбватъ избиратели. А тѣ иматъ своя психология, свои искания, срещу които мѫчно се върви, отъ тамъ и покварата. А когато единъ день всичкитѣ тѣзи капки се събератъ, тѣ не падатъ върху тия, които сѫ първопричината, а върху политическия мѫжъ. И ето неговата личность се раздвоява. Едно иска той, неговото разбирание и характеръ, другото налагатъ тѣ, многоглаво чудовище съ безконечни искания, което чудовище когато си на власть е грамадно, а въ опозицията се стопява като пролѣтенъ снѣгъ — партията! И колко често човѣкъ трѣбва да прави не това което иска, благодарение тая партия!..

            Стефановъ слушаше мълчаливъ тия разсъждения, които по-скоро бѣха гласни мисли на Поповъ. Дали наистина тоя разговоръ съ дамата бѣ го така разсърдилъ или той само иска да интимничи съ неизвестна нему цель? Но тая мисъль се мѣрна като свѣткавица и дава мѣсто на друго — искрено съжаление къмъ него. Той самъ като че ли се чувствува силенъ и превъзхождащъ го въ много отношения и най-важно — много по-свободенъ. Кой може нему да му налага така? А всѣкидневния животъ? Та прави ли той компромиси съ него?...

            — Извинете не чухъ — каза бързо Стефановъ. Поповъ бѣше го запиталъ нѣщо, а той замисленъ не бѣ разбралъ.

            — Навѣрно бѣхте вече въ кѫщи — повтори му той въпроса.

            — У васъ? Не, г-нъ Поповъ, отивамъ си дома.

            — А Тодоровъ не ви ли съобщи, че искамъ да ви питамъ нѣщо?

            — Не.

            — Нашето срещане значи е една случайность? Толкозъ по-добре... Той помълча малко. Видите ли какво г-нъ Стефановъ, азъ мисля да поговоря съ васъ по една сериозна работа. Ний много малко се познаваме, но всичко, което чухъ за васъ бѣха само похвали. Вашата скромность е пословична. Поне тъй сѫ ми говорили. Като химикъ вий си разбирате отлично материята, това научихъ отъ самия ви нѣкогашенъ професоръ.

            Стефановъ крачеше съ наведена глава доста смутенъ отъ тия неочаквани похвали.

            — Тъй че, ако потрѣбва человѣкъ съ качества като вашитѣ, азъ смѣтамъ, че мога смѣло да разчитамъ на васъ и че ще оправдаете довѣрието ми. Азъ не ви питамъ за вашитѣ партизански убеждения, защото по всичко личи, че вий сте надъ житейската каль и за васъ партиитѣ не значатъ нищо.

            Стефановъ побърза да потвърди.

            — Видите ли, г-нъ Поповъ, свѣтътъ е тъй малъкъ, нещастията тъй много, че излишно е да си ги увеличаваме съ партизанщината. Да бѫде човѣкъ партизанинъ, трѣбва преди всичко да сѫществуватъ идейни партии. Извинете ме, но мисля като изключимъ, може би, социалистическата, другото всичко у насъ сѫ партии не принципални, а само лични.

            — Почти, г-нъ Стефановъ, почти. По тоя въпросъ не бихъ искалъ да споря съ васъ, даже и ако мненията ни се различаватъ съвсемъ. Но искамъ да ви посветя всецѣло върху работата която може да легне върху ви, при условия, разбира се, ако я намѣрите при сърдце. Нѣкогашната дейность на баща ви ме насърдчава въ това отношение. Само азъ ще ви се моля да ми дадете дума, че това всичко ще остане тукъ — чукна той съ бастуна си, — гдето се говори!

            Стефановъ обеща.

            — Вижте какво. Както вече, навѣрно, се досещате, войната хлопа на вратата ни. Тя е по-близо отъ колкото мислятъ, отъ колкото предполагатъ повечето. Азъ имамъ възможность да зная това. Предстоятъ събития, които чакатъ своитѣ дейци. Вий сте още младъ и още много отъ живота е скрито за васъ. Вий отъ събитията знаете това, което се казва на всичкитѣ, а всѣко отъ тѣхъ си има свой импулсъ, свои скрити мотиви...

            — „Все не е това“ — минаха Стефанову неволно въ мисъльта думитѣ на Барото.

            — Въ тая война, която е война на народитѣ, ний трѣбва да се наредимъ, тамъ кѫдето ни е мѣстото. Кѫдето и да е то, това ще видимъ въ следующитѣ дни. Предъ свѣта сега трѣбва да се покаже, че въ заграбена Македония живѣятъ българи. Това може да стане само чрезъ едно народно възстание, или, ако това е невъзможно, чрезъ дейность отъ чети, които ще скѫсатъ мостоветѣ, хвърлятъ желѣзницитѣ въ въздуха въ Гръцка и Сръбска часть отъ Македония. Това движение трѣбва да бѫде спонтанно, като че излиза отъ самия народъ, независимо отъ туй дали ний ще се наредимъ рамо до рамо съ Сърбитѣ, което е съвсемъ невѣроятно, или ще бѫдемъ срещу тѣхъ, което струва ми се, е най-естественното.

            — И менъ се струва сѫщото — каза Стефановъ.

            — Нали? Това движение ще трѣбва да избухне преди войната, вѣроятно, дори то ще бѫде турено като казусъ бели. Тия чети ще иматъ нужда отъ бомби. Ний не можемъ ги купи отъ никѫде. Ако ги вземемъ отъ войсковитѣ части, а до колкото зная и тѣ ги нѣматъ, рискуваме да компрометираме държавата. И дветѣ групировки на силитѣ почти еднакво ни не довѣряватъ. Ето защо ще трѣбва да се фабрикуватъ тукъ въ насъ, а вий сте най-подходящето за цельта лице. Какво ще кажете вий на туй?

            — Господинъ Поповъ, какво мога друго да кажа освенъ „да“, когато въпроса се касае за пъшкаща подъ робство страна? Не ми е по характеръ, нито пъкъ съмъ се занимавалъ специално съ избухливитѣ смеси, но добре ги познавамъ, поне толкова, колкото ще е нуждно...

            — По-рано ний имахме опитенъ пиротехникъ, но умрѣ презъ балканската война. На всѣкиго человѣкъ не може да се довѣри, вий и сами разбирате това. А бомби, макаръ и отъ старитѣ имахме два сандъка и разчитахме на тѣхъ, но тази дама която видѣхте имала глупостьта да ги нахвърля въ канала преди да тръгне за странство. Да се иска отъ нѣкои частни фирми или лица... никога не бихъ се решилъ. Вашиятъ характеръ, миналия животъ на баща ви, който е далъ толкова пари за тия организации, всичко това ме накара да се обърна къмъ васъ.

            — Менъ дори ми е приятно, г-нъ Поповъ, да помогна съ знанието си. Благодаря ви че сте имали тая добра мисъль да ме потърсите.

            Помълчаха малко.

            — Азъ ще ви предупреда, когато стане нужда. Вѣрвамъ васъ не ще ви трѣбва много време да приготвите смесьта? Разбира се, тя трѣбва да бѫде безопасна, поне до колкото сѫ безопасни всички тия смеси за тѣзи, които ще си служатъ съ тѣхъ.

            — Разбира се, азъ ще видя като какъвъ първоначаленъ материалъ имаме въ дрогерията и тогава поточно ще ви кажа.

            — Бързамъ да ви предупредя, че услугитѣ Ви ще бѫдатъ добре платени, г-нъ Стефановъ.

            — Моля, г-нъ Поповъ, това е едничкото, за което нито съмъ помислилъ.

            — Вѣрвамъ ви, защото ми се струва, че ви познавамъ добре вече.

            Тѣ вървѣха мълчеливо доста. Заобиколиха църквата св. Александъръ и започнаха да се връщатъ.

            — Хубаво време, — каза Поповъ, като му пустна лакета, който до тогава държеше.

            — Като че ли тоя топълъ вѣтъръ ще донесе дъждъ, вмѣсто снѣгъ.

            — По всѣка вѣроятность. A propos — каза Поповъ. — Вий имате и роднина нѣкакъвъ тукъ при васъ.

            — Кой?

            — Георгиевъ, нѣкакъвъ младежъ. Ако би имало нужда да бѫде назначенъ на нѣкаква служба...

            — Той собственно бѣше се заловилъ на работа — каза Стефановъ малко смутено, — но не зная право. Отъ нѣкое време не го виждамъ често.

            — Препорѫчаха ми го... Комитата, та искамъ преди да го назнача нѣкѫде да попитамъ за него... Като какъвъ човѣкъ е?

            — Младежъ — какъвъ. Буенъ, необмисленъ дори, бихъ рекълъ понѣкога съ звѣрски наклонности. Но струва ми се би умрѣлъ, но не би отстѫпилъ отъ думата си.

            — Значи може човѣкъ да се уповава на него?

            — Собственно видите ли, това ще зависи отъ работата, която му се възложи. Ако тя му е присърдце. Но все пакъ едно бихъ казалъ за него — той е честенъ человѣкъ, макаръ че по своему нѣкакъ.

            — Е, хора различни и всѣки съ своя идеалъ. Младитѣ хора сѫ като младото вино, ако не ври — вкисва. Трѣбва само да се умѣе да се чака и да се внимава... Кѫде? Но елате, елате. Сигурно въ салона ще има достатъчно разнообразно общество. То никога не липсва. Рано е още за вечеря.

            — Азъ вече вечеряхъ, — каза Стефановъ.

            — И умно сте направили. Азъ не мога вечеря никога по-рано отъ деветь часътъ. Елате, какво ще правите въ кѫщи или въ нѣкое душно кафене? При Маня всѣкога ще намѣрите интересно общество.

            Слугинята имъ каза, че госпожата е въ синьото салонче. Поповъ влѣзе пръвъ, следъ него и Стефановъ. Лампитѣ бѣха забулени съ сини абажури и всичко имаше изгледъ като да бѣ дълбината на нѣкой морски води. Маня полулежеше на едно кресло. Въ нейната поза имаше нѣкаква умора и очакване. Близо до нея бѣше Павловъ. Неговото чисто избръснато лице бѣ червено, а веждитѣ му свити, като че ли я фиксираше. Фани бѣше захапала дълго шарено наргиле и го смучеше съ такава прѣкомѣрна важность и внимание, като че ли това бѣ нѣкаква граната, която всѣки моментъ можеше да избухне. Хеда и Едита бѣха седнали една до друга. На ниско столче до тѣхъ инжинера Минковъ. Цвѣтановъ съ уморенъ изгледъ седѣше на единъ столъ недалечъ и си премѣташе пръститѣ съ изгледъ на наскучалъ се человѣкъ. Маня дигна дългиятъ разноцвѣтенъ чубукъ, който бѣ изправила до себе си.

            — Вижъ какъвъ подарѫкъ имаме! И това нергеле сѫщо. И този, — какво ли да го нарека? — димникъ за опиумъ, отъ Павловъ.

            — Ако знаехъ, че сте любители на такива нѣща, отдавна бихъ ви ги подарилъ. Имамъ доста отъ тѣхъ...

            Поповъ го изгледа и пръвъ пѫть въ главата му мина нечиста мисъль. Нѣкакво тъмно облаче се пренесе надъ душата му. Сѣкашъ, въ позата, въ тия погледи, които се впиваха единъ въ другъ, той прочете нѣщо опасно, змия, която току що излюпена изпълзява, която утре ще има и зѫби...

            — Той ще ни научи да пушимъ хашишъ и опиумъ!

            — Той ще ни каже какъ правятъ магиитѣ индуситѣ, — каза Фани. Елате тукъ химико, — викна тя на Стефановъ, — смукнете само малко да видите какъвъ ароматъ. Не бой се, азъ не съмъ туберкулозна. Харесва ви, нали?

            Смутения Стефановъ искаше нѣщо да каже, но поелъ димъ, се закашля.

            — Ехъ, какво си бебе, — и Фани му обърна гръбъ.

Маня го запита за братъ му и той безъ да ще се опечали.

            — Може би, му се е случило нѣщо? — попита Маня бързо.

            — О, слава Богу, не още, госпожо, каза Стефановъ, а въ болната му душа се вече редѣха мисъль следъ мисъль. Сигурно тоя въпросъ му се задава за да му се напомни дългътъ... И той се проклиня въ душата си зарадъ отстѫпчивостьта си, която го накара да се съгласи да дойде тукъ, вричаше се да не стѫпи вече никога, до когато не получи възможностьта да се отплати. А Маня, не подозираща нищо, го разпитваше най-подробно. Той се повече бъркаше и отговаряше нелогично. Тя се засмѣ.

            — Вий сигурно сте влюбенъ, — заплаши го тя съ пръстъ.

            Той наведе глава още по-смутенъ.

            — Разбира се, че е влюбенъ, — каза Фани — и то въ никой другъ освенъ въ мене. Ела, химико, тукъ! Седни де, — изтика му тя низката табуретка изъ подъ краката си. — Бога ми, никакъ не ви бива за рицарь, — говорѣше му тя най-сериозно, а само ѫглитѣ на свѣтлитѣ ѝ очи се смѣеха. Косата ѝ, разчорлена малко, огрѣяна отъ свѣтлината отгоре и изотзадъ, ѝ даваше видъ като да бѣ оградена отъ белезникавъ синъ ореолъ. Стефановъ се сконфузи съвсемъ. Той потърси съ очи свободенъ столъ и, като не намѣри, се сви и седна върху малката табуретка. Въ цѣлата му фигура имаше нѣкаква детска покорность. Фани се усмихна.

            — Охъ, мой послушний рицарю, — потупа го тя по рамото.

            Рѫката ѝ леко се допре до страната му и като че ли нагорѣщено желѣзо бѣ — тя цѣлата пламна и се зачерви. Той дигна погледъ презъ глава да я види. Кѫдравата му коса се разсипа малко назадъ. Тя неочаквано го хвана подъ брадата и му обърна главата още по-назадъ.

            — Маня, погледни! Виждашъ ли колко е красивъ така? Не ти ли напомня картината на Тристанъ и Изолда отъ Мюнхенската галерия? Струва ми се, че ще се влюбя въ васъ, Бога ми! — гледаше го тя усмихната. Подъ погледа на всичкитѣ Стефановъ се чувствуваше почти нещастенъ. Той би далъ всичко най-скѫпо, ако това би било нѣкѫде на саме, ако въ тоя жестъ имаше поне малко чувство, а не странности на една екцентрична госпожица, красотата на която му напомняше миналото съ такава тѫга... Този бѣше четвъртия пѫть какъ той се срещаше съ нея, а тя вече се държеше, като стара приятелка. И какъ хубаво би било да слуша думитѣ ѝ, ако не виждаше очитѣ ѝ. А тѣ бѣгаха бърже и се смѣеха така безмълвно, но тъй подигравателно, че той сещаше болка дори.

            — Измѫчи момчето, пустни го! — каза Маня сериозно — вижъ колко се изпоти челото му.

            Действително тамъ капки поть пъкнѣха една следъ друга.

            — О, мой бедни търпеливи химико, — отри му тя съ своята кърпа челото. Навѣрно, нѣкога майка ти те е триела така, когато си се събуждалъ отъ сънь. И менъ така сѫ ме изтривали... И тя леко поглади челото му.

            За минута Стефановъ почувствува, сѣкашъ, топълъ вѣтъръ, че лъхна по него — и пакъ си отмина. И като че ли това не бѣ мигъ, а животъ траящъ дълги слънчеви дни... Той дори затвори очи отъ удоволствие...

            — Не е, братко, тукъ за менъ, но нѣма на кѫде. Тукъ всички сѫ тъй поетични, — чу се гласътъ на Цвѣтановъ, при когото се бѣ изправилъ Поповъ — да твърде много... поетични... добави той. А ний съ тоя нещастникъ тамъ, който вечно изчислява съ своята инжинерска линийка, която можешъ да видишъ и ти— стърчи изъ джобътъ му, ний сме най-лишнитѣ хора тукъ.

            Инжинера го погледна сърдито.

            — Говорете само за себе си.

            — Хе, нещастникъ си и ти, братко, нещастникъ — каза Цвѣтановъ съ нескривана ирония. Напразно поглеждашъ, не си поетиченъ... Не върви на математиката ти... Хората чакатъ приказки да имъ разправяшъ, а ти знаешъ само формули.

            Минковъ извърна недоволенъ глава, стискайки устни. Тази дебелашка интимность го смущаваше много, но той не намираше за уместно да се разправя предъ другитѣ.

            — Наистина, г-нъ Павловъ, вие не свършихте историята си, която разпрявахте. — каза Хеда.

            — Да, — каза Маня — и, струва ми се, бѣше най-важното

            — Края не чухме.

            — Какъвъ край? Тая цѣлата история е само отъ две думи — каза Павловъ, като че ли недоволенъ.

            — Може, но вие не я свършихте!..

            — Брата, по-голѣмия братъ следъ дълги години се връща и намѣрилъ, че най-хубавата жена на племето е взета отъ неговиятъ братъ.

            — До тамъ, до тамъ, — каза и Фани. — Продължете и по-нататъкъ — това изглежда интересна история.

            — Нѣма нищо интересно въ нея, — каза Павловъ — обикновена история между червенокожитѣ индийци.

            — Не сѫ ли измрѣли вече? — попита Поповъ.

            — Не, има цѣли племена, макъръ и не тъй многобройни както преди. Това сѫ обикновени случки тамъ. Ний не сме свикнали, та затова ни се струватъ странни.

            — Нищо, довършете, — каза Маня, като го погледна съ голѣмитѣ си крѫгли очи...

            — Братътъ донесълъ богатства отъ северъ, което копаели бѣлитѣ хора: — златенъ пѣсъкъ, ножове на които острието режало тѣхнитѣ стари мечове, орѫжие, което можело да гърми по нѣколко пѫти, безъ да се пълни... Той ималъ всичко, нѣмало равенъ по богатство въ цѣлото племе — и все пакъ се чувствалъ по-беденъ отъ всички. И събралъ той всичко, което ималъ и го сложилъ при краката на братъ си и казалъ: — „Ето това е всичко, което имамъ. Цѣлото племе намира че то е повече отколкото иматъ всички наедно. Азъ ти го давамъ въ замѣна на твоята жена“.

            — Тамъ е нѣщо обикновено да се смѣнитъ женитѣ или продаватъ, — добави Павловъ, като гледаше виещия се пушакъ отъ цигарата си.

            — Но братъ му не се съгласилъ. Тогава той извадилъ ножътъ си и го забилъ въ сърдцето му... Разказвача, млъкна.

Мълчеха всички.

             А тя? — попита Маня.

            — Тя тръгнала подире му и влѣзла въ неговия вигвамъ или кожена палатка.

            — Ако азъ бихъ била не бихъ направила така — каза Фани. Азъ бихъ го одушила, изхапала или съ ножъ бихъ го мушнала.

            — Или самиятъ него бихъ прострела до братъ му, — каза Маня.

            — Не всичко, което се говори — се прави! — каза глухо Павловъ.

            Нѣкакъвъ тъменъ лѫчъ мина, сѣкашъ, презъ сърдцето на Поповъ и то потърпна болезнено. Втори пѫть тая вечерь му се стори, че думитѣ и погледитѣ раждаха змии, които утре ще захапятъ. Но той отгони тая бърза, като свѣткавица мисъль, взема си сбогомъ отъ всички и отиде въ кабинета си. Когато влезе вѫтре и вдигна погледа видѣ до вратата Асенъ и Комитата, които го чакаха прави. Той ги изгледа мълчеливо и седна на стола си.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×