Jump to content

Философи по неволя


Recommended Posts

Философи по неволя

            Стефановъ отиваше съвсемъ неохотно на среща съ Барото. Ако не бѣше мѫката отъ мисъльта, че дължи на Маня толкова пари, не би отишълъ никога. Но сега всѣко виждане, среща, макаръ и случайна, или дори споменувание само името ѝ, му напомняше това и той се чувствуваше крайно неприятно, неловко, като да бѣ направилъ престѫпление. При това и паритѣ на бай Григоръ не се връщаха още. Нѣколко пѫти ходи самъ да пита на пощата, но чиновника дигаше само рамене.

            — Когато дойдътъ ще ви известътъ, но има още време. А може би сѫ го намѣрили въпреки неточния му адресъ!..

            Скришна сѣнка легна на душата му.

            Свикналъ до сега да живѣе скромно по възможность, той сѣкашъ не сѣщаше нуждата, поне тъй както другитѣ. Навикналъ да ограничава желанията си, той не чувствуваше тъй остро липсата както мнозинството. При това въ неговиятъ животъ лишенията често пѫти идеха следъ доволствата, та той бѣ започналъ и на едното и на другото да гледа като случайности, твърде маловажни за да смущаватъ душата му. По-късно оскѫдицата често надничаше при него, но и тогава тя бѣ му стара приятелка и твърде малко го безпокоеше. Но сега неочаквано се намѣри предъ двойно задължение: къмъ една жена, която съвсемъ му не бѣ близка и къмъ единъ човѣкъ, който неволно му бѣ помогналъ. Паритѣ той смѣташе, както и да е да върне, но начина по който бѣха изтръгнати го плашеше. Въпреки хубавитѣ думи на Асена, това за него си оставаше кражба. И той всѣка вечерь почти се измѫчваше, напрегайки мисъльта си, да намѣри възможность да повърне паритѣ на стареца, безъ да изложи това лекомисленно момче, което несъмнено е искало да му помогне. Колкото повече размисляваше върху това, толкова по-малко Асенъ му се струваше виновенъ. И все пакъ мисъльта за кражбата тегнеше все повече и повече върху душата му. Колкото и не богатъ, той никога не бѣше идвалъ въ парична зависимость отъ чужди и сега му се струваха тия отношения тъй нетърпими, че не му даваха спокойствие. Да дава човѣкъ излишното, а той всѣкога мислеше, че само излишното дава — му се струваше тъй естествено и необходимо, че дори не можеше намѣри въ мисъльта си представа за противното. Но да получава, това му се виждаше странно. Още по-странно му бѣ невъзможностьта да убеди Асена, че кражбата е нѣщо лошо. Той чувствува сѣкашъ това съ цѣлата си душа — и все пакъ думитѣ му бѣха тъй безсилни да го докажатъ! И той дори не се разсърди, когато Асенъ се подсмиваше. И сѣкашъ отъ тогава Асенъ изгуби всичкото си уважение къмъ него и почна да страни и почти не стѫпяше вече. Стефановъ чувствуваше че въ кипящата душа на Асена взима надмощие неправилното схващание; че репликитѣ му сѫ пресилени и все пакъ думитѣ за възражение му липсваха. Странно му бѣше, че трѣбва да се доказва, че е лошо такова очевидно нѣщо като кражбата! Само мисъльта, че би могълъ да продаде мѣстото и да се изплати, го малко успокояваше. А то напротивъ още първата среща съ Барото го разочарова, въпреки всички препорѫки на д-ръ Тодоровъ. Тая тънка лисича фигура, постояннитѣ му усмивки и потривание рѫце, не му вдъхваха никакво довѣрие, въпреки самоувѣрения видъ на Барото. Той обиколи мѣстото на една и друга страна, гази снѣга, духа си по рѫцетѣ, прави нѣкакви дупки, смѣта ги, спира се тукъ и тамъ, оглежда се насамъ и нататъкъ, като да търсеше нѣщо и най-после, като си правеше нѣкакви смѣтки по пръститѣ, го приближи и му каза:

            — Ти го остави на менъ — само ще трѣбва...

90 и 18 и 40 ... татъка около 150 —160 лева да се похарчатъ. Види се той забелеза по сѣнката, която премина по лицето на Стефановъ, че тая излишна сума не би се намѣрила така лесно въ джобътъ му, та затова бързо добави.

            — Ти остави на менъ. Дай ми „картъ бланшъ“ при условие, разбира се, че и комисионната ще бѫде прилична. Азъ ще уредя всичко. Ти само ще се явишъ и ще получишъ паритѣ.

            — А като колко?... — запита Стефановъ смутено, може да се нарече прилична комисионна? Простете ми, азъ съмъ съвсемъ невежа, па и не съмъ никога продавалъ по-рано.

            Барото го изгледа съ стиснатитѣ си насмѣшливи очи.

            — То се види по всичко... Но не се безпокойте. Смѣтамъ, че хиляда лева...

            — Какъ? Хиляда лева! — каза бързо изненаданъ Стефановъ. — Та колко мислите, че биха дали за това мѣсто?

            — Не по-малко отъ десеть, а, може би, и повече.

            — Вий се подигравате. Та нима то струва толкова?

            — Ще го направимъ да струва, бѫдете спокоенъ, — хилѣше се той, показвайки му своитѣ едри, почти почернели вече отъ пушене рѣдки зѫби.

            Стефановъ остана съ впечатление, че това е човѣкъ, който повече говори, отъ колкото може да направи и само невъзможностьта му да си помогне самъ, го караше да се съгласи на неговото намѣсване.

            Когато загатна за впечатленията си на Тодоровъ, този, въпрѣки очакванията му, побърза да го успокои. При все това той отиваше съвсемъ неохотно на свиждането. И когато слѣзе отъ трамвая при Павлово, той вече забележи малката фигура на Барото, крачаща важно всрѣдъ снѣга, когато топлиятъ вѣтъръ, духащъ отъ нѣколко дни, бѣше стопилъ тукъ таме. Но когато приближи още повече, Стефановъ се спрѣ недоумѣващъ. Самото мѣсто се бѣ крайно измѣнило. Хубава телена ограда бѣ се протегнала и дори прескочила окопа, който той смѣташе за граница на мѣстото. Но още по-голѣма бѣше промѣната вѫтре. Стефановъ просто не вѣрваше на очитѣ си. Правилно наредени дръвчета отиваха отъ единия край до другия. Тѣхнитѣ стебла бѣха набѣлѣни съ варь, грижливо привързани къмъ набити до тѣхъ колчета. На всѣко отъ тѣхъ висѣше дъсчица съ надписъ на латински. Той обърна една, друга, трета — всички бѣха коректно написани, А — Какъ ти се вижда? — питаше го следъ малко Барото, триещъ по обикновенно му рѫцетѣ си.

            — Та това е цѣла овощна градина!

            — Именно. Погледни само надписитѣ — тѣ сѫ вѣхти. Нарочно съмъ ходилъ въ разсадника. Нѣкои може би значатъ ябълки, а сѫ навързани на круши, но това сѫ подробности. Но впечатлението е добро, нали? Като че отъ години си е било градина тукъ.

            Стефановъ се оглеждаше все по-изненаданъ.

            — А какъвъ е онзи пѣсъкъ и камани тамъ?

            — Какъ какъвъ? Ами не четохте ли въ вестницитѣ? Стефановъ отвори широко очитѣ си.

            — Какво да чета? Нищо не съмъ челъ.

            — Толкова се интересувате тогава ... Ами че това сѫ разкопкитѣ, които сте правили.

            — Кой?

            — Вий!

            — Кога?

            — Много сте недосетливъ човѣкъ вий Стефановъ — взе да тършува той изъ джобоветѣ си. Вижте! подаде му той малко смачканъ вестникъ — още онзи день е печатано. Вече купувачи се обадиха, а той само нищо не челъ.

            Стефановъ грабна бързо вестника и го зачете на мѣстото, което Барото му посочи. Въ не малкото антрефиле се разправяше, че случайно, при копане на кладенецъ, въ реномираната овощна градина на еди кого си, която градина предстои да бѫде продадена поради деление на наследство, сѫ се открили основитѣ на стара постройка и сѫ били намѣрени нѣколко монети отъ римско време.

            — Какъ! — викна докачено Стефановъ — това е подигравка или що?

            — Никаква подигравка! За тия разкопки ще има и въ днешнитѣ вестници макаръ и да смѣтамъ вече ненуждно това. Купувачи се обадиха двама, професоръ Ивановъ и шапкаря Петровъ. Ето и писмата имъ. Тъй като азъ устройвамъ продажбата, а следъ единъ часъ — погледна той часовника си — ще бѫдатъ тукъ, то...

            Стефановъ бѣ крайно възмутенъ и не можеше да намѣри думи, незнаеше какъ да почне и отъ какво.

            — Ами това е цѣлото лъжа — каза най-после той.

            — Кое?

            — Всичко това, монети, разкопки, градина... .

            — Моля, каква лъжа? Това монети ли сѫ? — поднесе му той шепа римски монети.

            — Монети!... попипа ги той очуденъ. — А нима наистина ги намѣри тукъ?

            — Разбира се. Ела. Ето що... — потъна той ядосанъ въ трапа, гдето се валяха голѣми тухлени парчета и измъкна още една. Стефановъ не вѣрваше на очитѣ си.

            — Ами действително ли това сѫ римски тухли?

            — Разбира се, че сѫ римски, отъ крепостната стена при дивизионото стрелбище чакъ съмъ ги донесълъ. И монетитѣ сѫ римски. — Пръсна той наново десетина изъ трапа — доста пари съмъ далъ за тѣхъ. Копахме както виждашъ, кладенецъ, излѣзе... парчета отъ крепостна стена и римски монети!

Стефановъ, който за минута бѣ повѣрвалъ преди това въ една щастлива случайность, се отдръпна обиденъ.

            — Та това е лъжа, при това много цинична.

            — Кое е лъжа? Монетитѣ ли? — сочеше му той шепата си, каманитѣ ли че сѫ отъ римско време или градината? — направи той широкъ жестъ. Нищо нѣма лъжа! Всичко това е истина — на гледай и пипай! Монетитѣ ще отидатъ въ музея, разкопкитѣ ще ги продължи професора, а градината ще даде своитѣ плодове. Днесъ ще имаме двама купвачи. Утре, когато прочетатъ въ другитѣ вестници за важната монета, (всѣка стара монета е важна!) то ще имаме още десетина купувачи, цената на мѣстото ще подхвъркне, а сѫщо и моята комисионна — затова съмъ се и трудилъ.

            — Но съгласете се, че това е... какъ да ви кажа — подигравка съ хората, измама ако щете, най-долна измама!

            — Тъй ли? — кипна Барото — Кое е измамата тукъ? А менъ когато ми продадоха това палто и ме увѣриха, че било чиста вълна само, а то излѣзе памукъ и вълна — и то не поне свесни, а дрепъ отъ тѣхъ, кому да се сърдя? Измама ли да го наречешъ? — Не, викатъ му търговия! Така е въ живота. Хората ми го поднесоха, гледахъ го, избирахъ го. Стока имъ е. Тѣ можеха да кажатъ, че е и златно, азъ трѣбваше да си отварямъ очитѣ. Сѫщото е и сега тукъ. Ето имъ мѣстото. Азъ може да имъ казвамъ всичко. Тѣ нека гледатъ. Ако обичатъ да купятъ, ако не, тѣхна воля! Каква измама има тукъ?

            — Съгласете се, че тукъ, както щете да го наречете, каквито и да сѫ мотивитѣ, все има съзнателно измамване, даване нѣщо, което съвсемъ не е това.

            — Не е това, не е това... А какво е? Ето земята, градината, римски тухли, римски монети, който иска по-вече здраве! Не било това... Като че ли цѣлиятъ ни животъ не е все сѫщото? Ами нали и ний все купуваме и въ края на краищата винаги все излиза „че не е това“! Дори ний хората все излизаме че не сме това за което ни мислятъ... Па ако щете — и за което си мислимъ и ний самитѣ... Ами... А вий току се завирате съ своето „не е това“.

            — Разберете, азъ не мога.

            — Думи... не можете. Струва ви се само. И това „не е това“ както вий мислите. Знаете ли по какъвъ начинъ ще е взелъ паритѣ тоя, който ще ви ги начете за мѣстото? Дали и той не е продавалъ дребъ вмѣсто вълна, лой вмѣсто масло, или най после, ако щете, мръсната си и мазна душа — за лице на честенъ човѣкъ? Ти сѣкашъ си дете... Та ний никога не получаваме толкова, колкото струва всѣко нѣщо; кога повече — рѣдко; кога по малко — винаги, но никога равно... Та и вий самите мислите, че ви плащатъ колкото изработвате ли? — Никога. По голѣмата частъ отъ трудътъ ви отива за господаря, а вий вземате остатъка. Всѣкога и на всѣкѫде е така, все „не е това“ което ви казватъ. Помислете само повечко. Но вий сте младъ, това е... Па за Бога, знаете ли вий дали, подъ тая черна земя не се криятъ купища злато, скрито въ недрата ѝ, които ще обогатятъ цѣли поколения? Когато продавашъ една шапка, една дреха, едни обуща, — давашъ — и знаешъ какво. А тукъ знаешъ ли? Тогава защо да не искаме толкова, колкото могатъ ни даде? Нали всѣки си прави смѣтката — никому не ще взематъ паритѣ на сила.

            — Азъ не мога — каза тихо Стефановъ, не мога! разберете това — и като си обърна гърбътъ, закрачи изъ снѣгътъ.

            — Не можешъ, че не те е натисналъ глада. Като те понатисне, ще можешъ... — и Барото почна важно да се разхожда изъ импровизираната градина, чакашъ купувачитѣ...

            Стефановъ мина направо презъ полето. Снѣгътъ бѣше се тукъ тамъ стопилъ. На нѣколко мѣста потъна въ копки и краката му се измокриха, но той почти не ги сещаше. Когато стигна една ограда, тръгна край нея, а следъ това излезе на шосето.

            Трамваи го стигаха и заминаваха. Той вървеше съ наведена глава. Много мисли се преплитаха въ неясни образи. Като че ли живота тепърва разгръщаше страницитѣ си предъ него и той съ очудване виждаше че не може да ги чете, не разбира езика му.

            И Асенъ, спомня си той му каза сѫщото — че езицитѣ имъ сѫ различни. Но нима и сега?...

            И той се спира.

            Барото е нѣкакъвъ неуравновесенъ человѣкъ и туй то! Но какъ могатъ други хора да харесватъ постѫпкитѣ му, да го намиратъ твърде практиченъ? И кое хората наричатъ изобщо практично?

            Той се замисля дълбоко. Сѣкашъ никога до сега не бѣ надничалъ въ тая обикновена дума. Той търсѣше съдържанието ѝ, обръщаше я по хиляди начини, мѫчеше се да си спомни части отъ фразата, когато я е употрѣбявалъ. А тя сякашъ бѣгаше, изплъзваше се отъ мисъльта му или оставаше само такова съдържание, че той дори се очуди какъ хората не се обиждатъ, когато ги наричатъ практични! Та нима това всичко е практичность? А где свършва практичностьта и почва измамата? Кое и измама? Да се плати за едно мѣсто повече, отколкото нѣкой мисли че струва, което мѣсто наистина — кой знае това? — може да има въ дълбинитѣ си злато? Или да се плаща, както за неговата работа много по-малко, отколкото въ действителность изработва? Че инакъ пъкъ би ли го държалъ господаря му? Нали той иска да печели?

            Да печели? Дали кражбата и печалбата не сѫ все едно и сѫщо? Дали Барото не е правъ? Че ний хората вземаме все „не това“, което е въ действителность?

            Той върви и всичко му е чудно и странно. Като че ли пръвъ пѫть наднича въ живота си, пръвъ пѫть се замисля за думитѣ, за тѣхната сѫщина. До сега той ги е само говорилъ, а никога не е мислилъ за тѣхъ. Но и дали само той не е мислилъ? Като че ли напротивъ, всички турятъ само условно съдържание на думитѣ, разбиратъ само това, което тѣмъ се иска. Той е челъ толкова книги, възхищавалъ се е отъ тѣхъ, мѫчилъ се е да ги разбере, а никога не е дори помислялъ, че е трѣбвало да почне не съ книгитѣ, а съ самитѣ думи, тѣ сѫ които трѣбва да се разбиратъ...

            Той се спира и обръща. Витоша е надигнала бѣлата си назѫбена глава, сѣкашъ се мѫчи да надникне нѣкѫде. Въ надипленитѣ ѝ гѫрди се раждатъ леки бѣли облачета и пъплятъ бавно.

            Тя е била нѣкога и когато не е имало никой отъ насъ — мисли си той — и ще остане вѣкове следъ насъ! Нашитѣ поколѣния за нея сѫ само дни въ живота ѝ. Колко ли се отекчава, че сѫ тъй еднообразни?.. И той пакъ се обръща и тръгва. Далечъ въ лѣво се вижда голѣмото здание на затвора, а въ средъ града стърчи високото позлатено кубе на църквата. Едното бѣ създадено да оправя душитѣ — другото тѣлата, едното и другото викаше сякашъ при себе си нуждаещитѣ се...

            Какво ли си говорятъ тѣ — тия голѣми здания презъ стрѣхитѣ на многото кѫщи. забулени сега въ лека мъгла? И подъ всѣка една отъ тия стрѣхи живѣятъ хора, практични хора, съ своитѣ мисли, грижи, на които мълчаливия свинксъ на църквата1) никога не ще даде отговоръ, както и многоочестия затворъ не ще може да съзре винаги нуждаещитѣ се отъ него.... И стоятъ тѣ тритѣ — вѣчното на върховетѣ на Витоша и човѣшкото творение, църквата и затвора, единъ срещу други и безмълвно размѣнятъ своитѣ мисли въ тъмнината на нощьта. А въ гърдитѣ имъ, около тѣхъ се притайватъ, гнездятъ, вълнуватъ много и много дребни практични хорица съ своитѣ всѣкидневни грижи...              

            Бѣше вече късно, когато той стигна дома си. Той бѣ вечерялъ неохотно. Па може би и поизморилъ се бѣ. Въ коридора отъ далечъ още чу висока псувня. На полуотворената врата стоеше Трайко, а отъ вѫтре се виждаше малка костелива рѫка.

            — Ще изчезнатъ палатитѣ на Гешовъ и милионитѣ му на прахъ ще станатъ, а това което съмъ писалъ ще остане за вѣчни времена, защото то е частица отъ вѣчното, отъ душата...

            — И все пакъ, крѣсна важно Трайко — казано е — „суета суетъ и всяческая суета“, нищо не остава, всичко си отива.

            Стефановъ се чувствуваше съвсемъ неразположенъ за споръ, затова побърза да си влезе въ стаята, но я намѣри заключена. Той се върна и се вмъкна въ тая на Ванко и Асенъ. Той намѣри цѣла група тамъ. Проданъ и Асенъ кроеха нѣщо отъ тенеке, Ванко седѣше до печката, а Тодоръ —на единъ отъ столоветѣ. Русо бѣ се облѣгналъ съ рѫце отзадъ върху масата и неговата костелива фигура хвърляше дълга сѣнка върху стената. Стефановъ ги поздрави.

            — За ключа ли? — скочи Ванко. Откакъ окрадоха хазаина все ме е страхъ да не надникне нѣкой и въ твоята стая — подаде му го той.

            — Това за машината ли ти е нѣщо? — попита Стефановъ Продана.

            — Да т. е. трѣбва ми нѣщо — смънка той, като се мѫчеше да го скрие подъ масата.

            — Май самоваръ ще си правите, — усмихна се Стефановъ.

            — Да, да, самоваръ, — засмѣ се прекомѣрно весело Тодоръ, като се удряше по бедрата, — само, че който пие веднажъ не ще повтори.

            Асенъ го изгледа строго изъ подъ вежди и той веднага млъкна, като да не бѣ се никога смѣлъ, а Русо дори се наведе и закашля.

            — Кѫде ти е нераздѣлния другаръ? — попита го Стефановъ.

            — Кой, Добревъ ли?

            — Остави го тоя шарлатанинъ — намѣси се Асенъ — той сега е вече чиновникъ.

            — Нима? А ти какъ може да живѣешъ безъ него?

            — Отъ шарлатани нѣма нужда. Истинския человѣкъ е свободенъ като птица и само вѣтъра е неговъ другаръ. Понѣкога и бурята — толкова по-добре! — каза важно Тодоръ.

            — Виждамъ, че другъ вѣтъръ е повѣялъ — каза Стефановъ.

            — Може. И то доста силенъ ще е, та може и съвсемъ да отвѣе нѣкого — каза надуто Тодоръ. Асенъ го погледна отново. Той млъкна. Отъ Стефановъ не избѣгна това. Той вече виждаше кой е новия „другаръ“ на Тодора.

            — Какво прави сестра ти? — попита той Продана за да промѣни разговора. Този го изгледа мрачно. Видимо страдание мина като сѣнка презъ лицето му.

            — Иди я вижъ! — каза му той грубо и въ гласътъ му се чувствуваше скрита вражда. Като че ли безъ да ще бѣше бутналъ най-болното мѣсто на една рана. Стефанову стана неловко и той се почувствува всредъ една враждебна атмосфера. Само виновната усмивка на Комитата му сочеше още, че има человѣкъ, който макаръ и да не може да му помогне нищо или улесни въ разбиране, все пакъ мислѣше съ благодарность за него.

            — А ти, Русо, държишъ ли още дневникъ? — запита Стефановъ. Последния го изгледа презрително и така високомѣрно, като че ли бѣше нѣкой царь, отъ когото искатъ милость.

            — По-рано ний-държахме дневници — издума той важно и пишехме нашитѣ постѫпки. Отъ какъ сме станали свободни хора, другитѣ ще записватъ постѫпкитѣ ни въ своитѣ дневници!

            — Браво! — изплѣска рѫце Тодоръ. Дори Асенъ го погледна съ погледъ въ който личеше задоволство отъ което блѣдото лице на Русо се зачерви на скулитѣ.

            Стефановъ изгледа по редъ това странно общество, дигна неволно рамене и излѣзе.

____________________________________________

1) Църквата Александръ Невски гледана отъ западъ има изгледъ на Свинксъ съ отворена уста. б. а.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...