Jump to content
Ани

Планове и срещи

Recommended Posts

Планове и срещи

            Поповъ се разхождаше съ нервни крачки изъ кабинета си. Нѣкакво чувство на съмнение бѣ го обхванало и той се ядосваше прѣкомѣрно поради невъзможностьта да го завладѣе. Като че ли бѣ се изтървалъ изъ рѫцетѣ и мислитѣ му го бѣха повлѣкли най-безконтролно. Той вече не се чуствуваше тъй самоувѣренъ. Въ думитѣ му звучеше по малко гордость и даже самата му фигура изгуби часть отъ блѣсъка си, та мнозина вече бѣха го запитвали дали не е боленъ?

            И защо всичко това? А и Маня, тя сѫщо не е предишната. Нѣкаква тъмна сѣнка е легнала между него и всички други хора. — Фантазия! — пуща той презрително пушекъ на стъклото на прозореца и се вглежда безсмислено навънъ.

            Но съ Маня сигурно става нѣщо. Тя му не говори, но въ нейниятъ погледъ, сякашъ, имаше нѣмъ въпросъ, тамъ нѣкѫде въ самото дъно на красивитѣ ѝ очи. И цѣлата тя е нѣкакво очакване. Нему му се струва, че понѣкога, когато загасятъ лампитѣ въ спалнята, тя стои дълго време будна и чака, така, съ отворени очи да ѝ каже. И той дори я запитва понѣкога. Тя не всѣкога му се обажда, но той познава, по дишнето ѝ разбира, че тя е будна и чака съ вперени въ тавана голѣми очи. Тя чака... Страшно изкушение го налѣга въ такива моменти на кѫсна нощь да ѝ разкрие свойтѣ съмнения, да ѝ каже наболѣлата си душа, да ѝ изповѣда грѣшкитѣ като предъ нѣкой светецъ, който ще простре рѫце и съ това ще донесе мигомъ излѣчение. Нощьта минаваше макаръ и страшно бавно. Дрезгавината надникваше презъ завесенитѣ прозорци и тогава чакъ заспиваше, тежъкъ пъленъ съ кошмарни видения сънь. И, когато по нѣкога го събуждаше, тя разтревожена отъ неговитѣ бълнувания, съ какъвъ страхъ се взирише той въ наведеното ѝ близко до него лице! По очитѣ ѝ се мѫчеше да познае дали не е казалъ повече, отколкото е трѣбвало. А тамъ прочиташе сѫщиятъ нѣмъ въпросъ, който неумолимо го преследваше — и той криеше главата си въ възглавницата.

            — Детинщина! — дума той почти гласно и крачи отново. — Остарявамъ това е всичкото. Всичко си отива, изхабява — и нервитѣ сѫщо. Затова ми се струва, че всичко бѣга отъ менъ, върви не тъй, както трѣбва. А само, ако можеше... Да би билъ сатаната тъй жаденъ за човѣшки души, той отъ кога би продалъ своята! Какво значеха хилядилѣтията мѫки въ бѫдащето за него, предъ щастието, което той искаше отъ живота сега? — И той трѣбва, трѣбва да ми го даде! — тропа Поповъ съ кракъ. Ще искамъ — и когато то се умори да ми казва „не“, ще дойде само при краката ми...

            Но мисъльта му, както езикъ, който бѣга на мѣстото на току що извадения зѫбъ, го отвличаше отново къмъ Елена. Той тръска глава ядосанъ. — Какво е виновенъ? Нима веднажъ тя не трѣбваше да преживѣе това съ единъ мѫжъ? Защо да не бѫде той, а другъ? Та повече удоволствие ли би имала тя? И той се спира. Удоволствие? — Всички ли ценятъ живота тъкмо по удоволствието, което той дава? Тя бѣ имала удоволствие, той помни пиянитѣ и впиващи се въ него погледи, устицата ѝ, които мълвѣха нѣщо непонятно, но пълно съ еротика, малкитѣ розови рѫце, които сама му протѣгаше...

            Нейното младо тѣло врѣше, въ всѣка часть тупаше, сякашъ, сърдце. Кръвьта биеше подъ пръститѣ му — спомня си сега той съ широко отворени очи, които като че ли виждаха всичко предъ себе си. И все пакъ... ако той бѣше буденъ, и тя не би направила нищо. Нали чашата може да бѫде пълна и все, пакъ да не прелива, да чака своята, нуждната капка следъ която ще се прелѣе всичко...

            — Старѣешъ ти, старѣешъ — нищо друго, тръска той глава, нима за пръвъ пѫть сѫ ставали подобни работи? Нима веднъжъ сѫ му говорили, че ще се самоубиватъ въ такива случаи и все пакъ, благодарение нему, тѣ оставаха живи? И колко отъ тѣхъ сѫ почетни дами вече въ обществото? „Почетни“! — повтаря си той — и се усмихва. — И това е дума, въ която може да нѣма никакво съдържание...

            — Така ли ще вървятъ днитѣ? — пита се той

 все въ очакване ли? Тѣ ще се съгласятъ. И, ако не искатъ, той ще имъ се наложи. Това е било и ще бѫде. Нищо не може да го спре отъ предназначения пѫть. А вижда добре върха, на който е билъ и трѣбва да стигне. Но защо нѣма той това спокойствие както нѣкога? Дали вѣрата му липсва вече? Та каква вѣра? — Ималъ ли е нѣкога той такава? Вѣра — вѣра въ себе си, въ своитѣ юмруци, въ силата на своитѣ мисли... протѣга си той рѫцетѣ, като да заклина нѣкого въ невидимото.

            — Ще кажа и ще стане! — мълви той. — Вий сте силни — и все пакъ ще се огънете въ рѫцетѣ ми, като малки змийчета. Ще бѫдете всички въ рѫцетѣ ми. И когато поискамъ да усетите това, ще надвеса смъртьта върху ви. Едно махване само и вие всинца ще се намѣрите обагрени въ кръвь. — И ти тамъ! — сочеше той нѣкому високо юмрукъ. Когато смъртьта запѣе близо до ушитѣ ви, предъ самитѣ ви очи, ще си спомните за менъ, защото никѫде не ще намѣрите сигурность за жалкия си животъ. И ако азъ кажа „не“, напраздно ще викате вие войната! Ще дойде, може би, „анархията, революцията“, братъ срещу брата, но не и войната — поне до тогава, докогато не кажа азъ... Ако това стадо трѣбва да бѫде водено на избиване, дори на позоръ безъ предѣлъ и подобие, пакъ азъ трѣбва да го водя — и никой другъ!

            Вратата се отвориха: — Чудно нѣщо, тукъ си... Хлопнахъ веднъжъ, дважъ — никой не се обажда каза Стателовъ — защо?

            — Замислилъ се бѣхъ, не съмъ чулъ. — Седни, покани го той.

            — Бѣхъ ти обещалъ по-рано, но толкова работа...

            — Когато човѣкъ иска, намира време.

            — Вѣрно е, но азъ мисля, че за двама ни по-добре е да се не срѣщаме толкова често.

            — Мисля, не особено често сме се срѣщали откакъ си министъръ.

            — Ти още ли се сърдишъ? А какъвъ министъръ съмъ азъ, Богъ да ми е на помощь. Въ моето министерство заповѣдатъ всички, освенъ азъ. Тамъ се назначаватъ, уволняватъ хора... азъ само подписвамъ. Отъ начало поне за лице ме питаха, а сега само ми поднасятъ...

            — Така ще бѫде винаги — камъкътъ на мѣстото си тегне.

            — За това да не говоримъ сега. То е въпросъ. Новини има да ти кажа. Не като министъръ, пази Боже, а като приятель.

            — Зная, въ това не се съмнявамъ, — каза иронично Поповъ.

            — Ти пакъ не вѣрвашъ... Твоитѣ планове сѫ разгадани. Ония тримата, които все си шушукатъ и които уреждатъ помежду си всичко, а ние другитѣ министри сме само като кукли въ рѫцетѣ имъ, сѫ подушили плановетѣ ти и сѫ дали контра-наставления. Снощи министерски съветъ имахме, тайно заседание...

            — Зная, — прекѫсна го Поповъ.

            — Че кой ти е казалъ?

            — Забравяшъ, че за менъ и стенитѣ иматъ уши.

            — Хъмъ, все пакъ рекохъ да ти съобща.

            — Благодаря, но азъ винаги съмъ добре информиранъ.

            — Виждамъ. Туриха на текуща смѣтка 28 милиона лева.

            — Зная, но кѫсно. Всичко е вече закупено, а нѣма да се продаде нито драмъ отъ него, нито за двойна цена.

            — Ще купятъ, ще видишъ.

            — Така мислишъ ти, защото ти отговориха, че иматъ свободно жито ли? — запита Поповъ като го гледаше внимателно. Ще видишъ какво ще ти съобщатъ, когато дойде за купуване.

            Стателовъ бѣше станалъ отъ мѣстото си.

            — Съгласи се, че това е безобразие!

            — Защо?

            — Тайната на кореспонденцията е свята и за последния човѣкъ, а виждамъ...

            — Какво виждашъ? Нищо не виждашъ, освенъ едно, което азъ ще ти кажа: — че имамъ събудени хора тамъ, гдето си телеграфиралъ ти и тѣ ме държатъ въ течение на всичко...

            — Така може, азъ помислихъ...

            — Напраздно.

            — Предполагашъ значи, че нѣма да успѣемъ да закупимъ жито.

            — Не предполагамъ, а зная. Почти нито зърно. То е прибрано въ вѣрни рѫце.

            — Но ти знаешъ, че износътъ е строго забраненъ и следятъ границитѣ.

            — При все това.

            — Тогава държавата ще се види принудена да го реквизира, ще тури рѫка върху него и туй то, — каза недоволенъ Стателовъ.

            — Да се опита.

            — Ще го направи.

            — Ако успѣе.

            — Какво искашъ да кажешъ?

            — Виждашъ ли, приятелю, никой не играе съ открити карти. Всѣки си има по нѣкой козъ скритъ. Такива имамъ и азъ и то нѣколко.

            — Е какво ще направишъ тогава съ това събрано жито?

            — Това ще кажа азъ самиятъ.

            — Кога?

            — На другия день следъ като излѣзе указа за моето назначение.

            — Министъръ?

            — Разбира се.

            — Това нѣма да бѫде!

            — Ще видимъ.

            — Това нѣма да бѫде, помни ми думата.!

            — Ще видимъ, — отвръщаше спокойно Поповъ.

            — И да го видя, нѣма да го повѣрвамъ.

            — Ако бѫдемъ живи и ще го видишъ и ще го повѣрвашъ, — каза му Поповъ бавно съ ударение, като че ли искаше всѣка дума да му внуши.

            Стателовъ клатѣше само отрицателно глава.

            — Царя не дава дума да се кажа за тебъ.

            — И все пакъ той самъ ще ме потърси.

            — Кога?

            — Когато дойде моето време.

            — Ти на това ухо лежи!

            — Всичко иде на време, стига да умѣе да се чака.

            — Трай бабо, — запали цигара Стателовъ. Помълчаха доста. — Та ти мислишъ, че нѣма да взема повече жито?

            — Ти и това, което си купилъ, нѣма да получишъ.

            — Какъ може... азъ ще ги дамъ въ сѫдъ.

            — И ще получишъ паритѣ си...

            — Но това е скандалъ.

            — Не, това е началото само!

            Стателовъ го изгледа очудено…

 

            Когато най-после той си отиде, Поповъ въздъхна съ облегчение. Този спокоенъ хитрецъ, макаръ и съ дребничка душа, умѣеше да го човърка, да му досажда като никой другъ. Не веднъжъ вече идѣше съ кротко външно смирение, а въ действителность съ злорадство въ душата. Като всѣки неособено културенъ человѣкъ, нему се искаше да почувствува противника му по високото му макаръ и случайно положение. Стеклитѣ се обстоятелства, които го наложиха за министъръ той смѣташе или по право смѣсваше съ своитѣ лични качества — и отъ тамъ мисъльта му, че превъзхожда Попова. А последниятъ го четѣше, като отворена книга. И все пакъ, когато Стателовъ започна да го разпитва, да му говори, да го увѣщава така просташки, щото той виждаше тутакси много прозрачно скрититѣ му истински мисли, това го дразнѣше. Той обикновено ставаше неспокоенъ, приказваше му гордъ въ своето самосъзнание, чувствуващъ превъзходството си въ всѣко отношение. И колкото повече Стателовъ упорствуваше, толкова повече Поповъ, макаръ и да разбираше, че прави не умна работа, му говорѣше за това, което ще донесе бѫдащето нему, впадаше въ подробности, ядосваше се и понѣкога, казваше нѣща, за които после съжеляваше. Изглежда, че Стателовъ бѣ разбралъ добре политическия си шефъ и винаги се стараеше да използва тая негова слаба черта. Но тоя пѫть остана излъганъ въ смѣткитѣ си. Той дразнѣше, противоречеше, ала напразно. Никога той не стига по далечъ отъ едно мѣсто само, задъ което си оставаше загадката. Напраздно Стателовъ напъваше не голѣмия си мозъкъ да намѣри срѣдство за да проникне задъ завесата, която Поповъ туряше съзнателно тогава, когато поискаше. Нищо отъ бѫдащитѣ намѣрения той неможа да предугади. Предъ него бѣ застаналъ вече онзи Поповъ, когото знаеше отъ преди години, съ широко отворени голѣми очи, отсичащъ думитѣ си, усмихващъ се безъ да казва нѣщо, поясняващъ съ загадки, говорящъ твърде много, безъ да каже това, което другия чакаше съ нетърпение отъ него.

            Человѣкътъ, който бѣ преминалъ презъ всичкитѣ криви пѫтища на единъ политически дѣецъ въ България, който бѣ прескочилъ дори трупове за да се дигне едно стѫпало по-високо, стоеше сега цѣлиятъ предъ Стателовъ усмихнатъ, равнодушенъ, загадъченъ. Той умѣеше винаги да стигне тъкмо тамъ, отгдето почваше загатката, но нито думица повече, която би могла да хвърли лѫчъ върху това, което не искаше да каже. Нѣколко пѫти Стателовъ употреби приьомитѣ си, които въ миналото бѣха давали такива добри резултати. Но все пакъ Поповъ си оставаше твърдъ, безъ да може да изтръгне нито думица отъ него. Неговата откровенность бѣше излишна — тя има даже обратни резултати, показа му само колко по-добре е информиранъ Поповъ. Настояванията му извикаха само леки усмивки, сѫщитѣ съ които възрастнитѣ се обръщаха къмъ своитѣ дотегливи деца...

            Поповъ крачи и въ неговата душа е все така несигурно, все тъй неопредѣлено, както и по рано. Твърдостьта му е нейде отлитнала, сигурностьта, съ която говорѣше за своето бѫдаще — стопила, а увѣреностьта като да не е била никога въ душата му..,

            Отново той крачи малко прегърбенъ изъ кабинета си, бавенъ, спиращъ се отъ минута на минута, търсящъ, сякашъ, решение, невидимо написано по разкошния килимъ. Крачката, която трѣбва да се направи, той чувствува, че иде! Той не ще може вече да се крие задъ другитѣ — иде неговото време. Той е положителенъ въ това. И все пакъ въ душата му има нѣкакво черно петно, невидима тяжесть е привързана къмъ неговата мисъль и тя отъ това е блѣда, анемична, нерешителна. Той почвуствува вече тоя приливъ отъ злоба, отъ желание за действие. Понѣкога му се иска да спрѣ и само да се пита много и много пѫти — защо?

            Той тръсна глава. — Слабость — остарявание и слабость! И пакъ крачи на ново. Мислѣше за винаги да се прости съ тия лоши средства, съ които нѣкога го принудиха да си служи и които цапаха рѫцетѣ, безпокояха съньтъ и събуждаха мълвата, а ето пакъ ще трѣбва... Той, може би, ще заобиколи наново законитѣ, ще устрои всичко както винаги, ако потрѣбва... И все пакъ неволно душата му се противи. Сѣкашъ, силомъ трѣбва да я хване за рѫце и да я влачи подире си. Що сѫ за него тия обикновенни закони? Тѣ всѣкога могатъ да се разтегнатъ и заобиколятъ. Когато има достатъчно мозъкъ, всѣкога въ тѣхъ може да се намѣри една малка спасителна вратичка, презъ която да се избѣга. А нима той не бѣше единъ отъ най-добритѣ юристи на своето отечество!..

            Пари и слава! — Та той — юноша ли е? Колко смѣшно звучи този пароль сега въ неговитѣ уши. Нѣкога той бѣ готовъ да даде живота си за него, даваше днитѣ си, безсъннитѣ си нощи, пълнитѣ си съ трудъ и злоба младежки години. А тѣ си отминаха — и му донесоха почти всичко, което нѣкога бѣ мечталъ. И вчерашното му се виждаше до смѣшность малко, днешното го отчайваше понѣкога, а утрешното мамѣше, сѣкашъ, нѣкоя сирена, на която гласътъ става толкова по силенъ, колко вѣтъра е по насрѣщенъ и вълнитѣ — по-голѣми. И когато това желание се разрастна, като нѣкой пожаръ обгръщащъ гора отъ вѣковни дървета, остана му навика да желае, който не можеше съ нищо да се задоволи. Това непрекѫснато стремление, подобно на нѣкакво падане отъ високъ върхъ му се показваше нѣщо непреодолимо. По нѣкога само въ душата му се събуждаха далечни спомени, като ехо заглъхващо въ недрата на голѣма планина и му донасяха мѫтилка на духътъ въ безсънни нощи. Но по-после той свикна да ги гони отъ душата си съ сѫщата леснота, съ която показваше вратата за всѣки дотегващъ проситель. Следъ такива моменти обикновенно наставаше въ него периода на експансивность. Той работѣше, строеше, обмисляше като въ нѣкакъвъ делуриумъ, съ бързината и сполучливостьта на нѣкой древенъ пророкъ. И сега, мисли си той, всичката тая утайка ще се измие, ще си отиде и душата му ще разпери пакъ жадно криле. И всичко ще дойде тъкмо когато трѣбва, защото всичко е готово и остава само семето да се посѣе. Той пакъ се замисли. Голѣмо „ако“ изпъква въ мисъльта му и го кара да стои неподвиженъ. Най-после маха рѫка. Голѣмитѣ игри искатъ и голѣми залози. Безъ рискъ не е възможно нѣщо. Пъкъ и какъвъ рискъ? Ако бѣ имало нѣкакво опасность, той би почуствувалъ това, неговиятъ мозъкъ би му го казалъ. Това, което за другитѣ бѣ една загадка, едно бѫдаще, изострената му логика го виждаше, като неминуемо следствие. Той живѣеше вече съ утрото, когато всички други едвамъ напипваха вечерьта на сегашното... Това е било всѣкога досега, това и ще бѫде. И той пипа широкото си разгорещено чело.

            — Напредъ и все напредъ? Кѫде най-после? Всичко това е безсмислено! — сѣда той до масата. Тия въпроси сѫ белегъ на уморена душа. Нѣкога работата го спасяваше отъ всички тѣзи проклети мисли... Той разтваря писмата, струпани на масата му отъ доста време. На нѣкой той пише по нѣщо съ цвѣтенъ моливъ, други равнодушно хвърля въ коша, трети нито чете, а само отдѣля на страни. Това сѫ разни политически писма, съ които партизани или приятели го молятъ за една или друга услуга. Той е съвсемъ неразположенъ сега да ги чете, а още по малко да ги изпълва. Когато се решаватъ голѣми въпроси, не може, па и не трѣбва да се отдѣля внимание за всекидневнитѣ дребулийки. И той пакъ започна отново равнодушно да кѫса пликоветѣ. Едно държа доста дълго въ рѫцетѣ си. Това извито „г“ и опашката на „п“, като че ли искатъ да му напомнятъ нѣкого, макаръ, че почерка е досущъ непознатъ. Той трие челото си. Напраздно. Съ едно дръпване той скѫсва плика. Никакво обръщение. Преглежда го — никакъвъ подписъ. Той го хвърля въ коша безъ да го чете и посѣга да вземе друго. После му идва на умъ, че може да го прочетатъ други, пресѣга и го взима. Той го е скѫсалъ вече на две парчета, когато случайно хвърления погледъ попада на името на Елена. Той се навежда надъ него, събира парчетата и почва да го чете. Колко странно му звучаха фразитѣ на това писмо — сѣкашъ, бѣха ехо на собственитѣ му мисли!...

            „Ти избѣгна хорското правосѫдие, както всѣкога до сега. Невинната душица на Елена ще отиде при краката на Бога и тамъ заедно съ другитѣ ще вика за отмѫщение“.

            — Нѣкоя отъ моитѣ бивши любовници ще е, — мисли си той и се мѫчи да си спомни почерцитѣ на нѣкоя отъ тѣхъ. — Този религиозенъ сантиментализъмъ е характеренъ. Небето... то сѫществува само за глупцитѣ. — Небето ли? — стана той. — Това сѫ рѫцетѣ на человѣка. Всѣки ще има това небе, което поиска и което е въ сила да си сътвори тукъ на земята.

            — Глупци! Нѣма да ме разтревожите съ просташкитѣ си писма. И той седна отново и погледа му забѣга по крѫглия не престоренъ почеркъ. Жена го е писала, дяволъ да я вземе — говори той почти гласно като чете фразата: — „Вашата жена ви познава вече добре — по-добре отколкото си мислите. Тя вече се отвръщава отъ вашитѣ рѫце, причинили такава смърть“.

            — Жена — и то обидена — стана той отъ мѣстото си. — Сигурно и на Маня пишатъ тия глупави хора. И тя, може би, ги вѣрва вече. Навѣрно, за това така чака погледа ѝ, мисъльта ѝ ...!

            Тя избѣгва или поне не търси обществото му, както въ миналото. Тя вече е по-често заета и много малко отъ времето си дава нему... Да... и той се мѫчи да си припомни подробноститѣ на миналитѣ дни, а отъ друга страна му се иска да се увѣри, че това сѫ само напраздни подозрения въ неспокойната му душа...

            — Господинъ Дефори иска да Ви види, — влѣзе бърже слугинята. Той стана веднага, направи ѝ знакъ да го покани и тръгна самъ да го посрещне. Малко ниско човѣче, съ порядъчно коремче и зачервени очи, елегантно облѣчено, пое и стисна бързо подадената му рѫка. Голѣмиятъ му извитъ носъ и жълтеникави бакенбарди му даваха видъ на нѣкой евреинъ. Рѫцетѣ му миниатюрни, като самата му фигура, имаха тънки вѫзловати пръсти и остро закривени нокти съ много масивни пръстени по тѣхъ. При говоренето той махаше изкривения си показалецъ предъ самитѣ очи на Попова. Види се, това си му бѣше обичай. Често той свиваше и дветѣ си рѫце отъ предъ, търкаше ги като да се миеше съ невидима вода или да му бѣше много студено. Тогава цѣлъ се наежваше.

            — Господинъ Поповъ, — каза бързо той, — току що бѣхъ при моятъ пълномощенъ министъръ.

            Поповъ само кимна съ глава, като да искаше да му каже, че знае това.

            — Той самъ иска да ви види непременно довечера, но прати предварително менъ. Изобщо е много недоволенъ отъ васъ... и отъ менъ, — добави хитрия финансистъ, като видѣ, че Поповъ направи гримаса. Той казва, че много бавно пипаме и се бои, че въ края на краищата вашия голѣмъ проектъ ще се разсипе въ прахъ, а милионитѣ ще излетатъ като нищо.

            — Господинъ Дьофори, — каза му натъртено Поповъ, — азъ много съжелявамъ, че чувамъ тия думи отъ васъ, още повече, ако тѣ сѫ излѣзли и отъ устата на господинъ вашиятъ пълномощенъ министъръ. Ако Вий мислите тъй, не остава нищо друго, освенъ да Ви се повърнатъ тутакси вложенитѣ милиони — поне тѣзи, които бѣха въ наше разположение. И мога да Ви увѣря, че нѣма нищо по-лесно отъ това — правителството е вече гласувало 28 милиона лева.

            — Не, не, г-нъ Поповъ, — каза бързо дьо Фори, като махаше кривиятъ си пръстъ, — лошо ме разбрахте. Що значатъ за насъ тия десятки милиона!... Ние сме готови още да дадемъ, стига да се успѣе. Именно това ме е страхъ. Видите ли, за това тайно министерско постановление знаемъ вече, затова ида.

            — Бързо подушвашъ и ти, приятелю, — помисли си Поповъ — и тъй остро погледна голѣмиятъ му носъ, че дьо Фори почна неволно да се секне.

            — Това именно. Тѣ сѫ решили да закупятъ житото по двойни отъ нашитѣ цени и ако вашитѣ партизани ви измѣнятъ...

            — Ако ми измѣнятъ?... Не, тѣ нѣма да сторятъ това.

            — А все пакъ кой може да Ви увѣри, г-нъ Поповъ? Паритѣ сѫ силни и съблазнителни... Тѣ сѫ хора...

            — Ако така мислите, не остава нищо друго, освенъ да действувате.

            — Именно затуй дойдохъ, ние ще трѣбва да вземемъ мѣрки.

            — Много просто, удвоете и вий ценитѣ! — и тогава моитѣ хора ще бѫдатъ повече отъ сигурни.

            — Какъ? Да удвоимъ ценитѣ! — отстѫпи крачка назадъ дьо Фори. Това е невъзможно!

            — А както виждате, това е твърде леко и възможно на вашитѣ противници.

            — Господинъ Поповъ!

            — Да, г-нъ дьо Фори, така е!

            Малкия дребенъ човѣкъ бѣ турилъ назадъ рѫце, които едва се досѣгаха и правѣше бързи нервни крачки по стаята. После той се спрѣ.

            — Не, г-нъ Поповъ, азъ дойдохъ да Ви кажа мѣркитѣ, които ще трѣбва да приложимъ.

            — Азъ ви казахъ вече най-сигурната.

            — Грѣшите. Нашиятъ пълномощенъ министъръ ми даде въ преписъ неговитѣ наставления, мѣркитѣ, които ще сѫ по-сигурни отъ всички други.

            — Напримѣръ?

            — Прибраното жито да се изнесе вънъ отъ България.

            — Вий знаете, че това е невъзможно, — има законъ, който не позволява това.

            — И все пакъ за Турция се изнася.

            — Вие казвате това.

            — Цѣли тренове отиватъ!

            — Това сѫ политически интриги.

            — Азъ мога да ви кажа дори и номерата на вагонитѣ и количеството на изнесеното жито отъ недѣля насамъ.

            — Ако е вѣрно, подайте нота.

            — Това е вече сторено. Тъй, че житото ще бѫде отправено за Солунъ.

            — Това е невъзможно. Казахъ, има вече законъ.

            — Ще бѫде отмененъ, ако вий сте още реална политическа сила въ тая страна.

            — Невъзможно.

            — Ще трѣбва... дори ако това струва милионъ.

            Поповъ поклати само отрицателно глава.

            — Два — гледаше го дьо Фори въ очитѣ. — Петь!

 викна той ядосано — дори петь, но то трѣбва да се изнесе отъ България.

            Поповъ го гледаше мълчеливо. Той сѫщо бѣше вперилъ зачервенитѣ си, заобиколени съ бръчки очи право въ челото му.

            — Ако това не стане... не може... Но азъ не вѣрвамъ... За германцитѣ, гледамъ, всичко е възможно.

            — Защото тѣ умѣятъ да искатъ възможното.

            — Или защото по-добре плащатъ?

            Поповъ дигна само рамѣне.

            — А, може би, и тѣхнитѣ партии сѫ много посилни и влиятелни отъ вашата, това е всичкото. Вий сте безсиленъ, въпрѣки вашитѣ думи и обещания, които ни дадохте така щедро...

            — Г-нъ дьо Фори, вий туй отъ името на г-нъ министра ли ми говорите?

            — Не, не, моля, това е само мое впечатление.

            — Бѫдете тъй добри и задръжте си го за васъ, — каза Поповъ и очитѣ му блѣщѣха.

            — Господине!

            — Да, да, моля. Поменувате ми за германцитѣ. Разрешаватъ на тѣхъ, защото умѣятъ и знаятъ какво да искатъ. Тѣ се налагатъ, господине, съ своитѣ мълниеносни победи. Тѣ смутиха свѣта, завладяха мненията, създадоха легенди и унищожиха други: тѣмъ даватъ, защото тѣ знаятъ да взиматъ, господине.

            До тогава, до като свѣта гледа смаянъ тѣхнитѣ победи, до когато правителството на Велика Франция бѣга отъ своята столица, когато тежкия мечъ на пруския воинъ вече виси надъ Парижъ, нѣма защо да се сърдите, че на тѣхъ се дава, тамъ кѫдето васъ и менъ се отказва.

            — Господине, незабравяйте, че говорите на французинъ.

            — Не съмъ забравилъ и жаля само, че не мога да му кажа нищо по-отрадно. Какъ мога да успѣя тамъ, гдето вий сами сте безсилни? Обещахъ, но нима и вий не ми обещахте победи? Где сѫ тѣ?

            — Господине, вий не четете ли вестницитѣ?

            — Разбира се, но уви, тъй малко утешително има въ тѣхъ.

            — Французкитѣ вестници, господине, не тия на Бошоветѣ, които изпълватъ витринитѣ по васъ.

            — И тѣхъ, но що значатъ тия малки сражения въ сравнение съ тоя страшенъ ударъ, който ви нанесоха до сега?

            — Чакайте и ще видите.

            — За жалость чакамъ и виждамъ само... германски победи! Това вижда и моятъ народъ и моята партия, която е часть отъ тоя народъ. И въпрѣки всичко това, азъ днесъ ще трѣбва да чуя вашето недоволство, следъ като тръгнахъ срещу традиционната политика на моята партия, не се побояхъ дори предъ възможностьта на едно евентуално разцепление, вредихъ се на страната на Вашето отечество и правя всичко всичко възможно да избѣгнемъ войната срещу васъ! И изведнажъ Вий идвате и ми говорите така! Какво ще струватъ вашитѣ милиони утре, ако 500,000 българска армия се нареди между противницитѣ ви?

            — Това нѣма да бѫде никога!

            — Все пакъ това е възможно, ако работитѣ вървътъ все така, това съмъ длъженъ азъ лѝчно да ви предупреда. Още по скоро ще дойде то, ако вий и къмъ приятелитѣ си почнете да се отнасяте като къмъ врагове, — и Поповъ замълча, но погледа му още блѣскаше ядосано.

            Дьо Фори се разхождаше отново съ дребни крачки.

            — Ний и сами чувствуваме това, господинъ Поповъ. И намъ е тъй тежко, че борбитѣ на фронта не вървятъ тъй, както желаемъ. Тежко е положението на дипломацията въ такъвъ случай. Вий и сами знаете това, разбирате...

            — Но тъкмо това ми се струва трѣбва да ви направи толкова по благоразумни съ вашитѣ приятели, г-нъ Дьо Фори.

            — Ай, ай, вий изглежда много се разсърдихте.

            — Разбира се, когато идете да оспорвате моята политическа роль въ отечеството ми, не може да ми е приятно.

            — Тѣ бѣха неблагоразумни думи, но и самъ вий влѣзте въ моето положение. Тия министерски постановления, които идватъ така неочаквано, тоя страненъ неутралитетъ, който позволява такава благосклонность къмъ Турция...

            — Нима Ромъния не прави сѫщото?

            — Но ний гледаме на нея съ съвършенно други очи... и той започва пакъ да се разхожда. — Съгласете се, господинъ Поповъ, за страшната отговорность та единъ пълномощенъ министеръ предъ отечеството му въ такива моменти.

            — Но, когато вий се скѫпите въ средствата, то и резултатитѣ ви отговарятъ на тѣхъ. Вий добре знаете, че ако вмѣсто нѣмския заемъ успѣеше...

            — Ахъ, оставете това, оставете — замаха разперени пръсти дьо Фори — това е тъй старо и неприятно, вече ми е омръзнало да слушамъ.

            — Както обичате, обърна гръбъ Поповъ.

            — Зная всичко, азъ зная добре — обясняваше дьо Фори, но да оставимъ сега това. Да видимъ ний какво можемъ да направимъ. Господинъ пълномощния министъръ настоява за най-решителни мѣрки той и самъ ще ви говори.

            — Тѣ сѫ вече приложени. Житото въ цѣлата страна, значителната му часть е въ наши рѫце.

            — Това е само една илюзия. Азъ съмъ положително осведоменъ, че съгласно действуюшитѣ въ васъ закони правителството може всѣкога да го реквизира.

            — Само ако има военно положение, а такова нѣма.

            — То ще го обяви.

            — Нѣма да има причини и възможность.

            — То ще намери, г-нъ Поповъ. Министъръ-президента е известенъ като твърде енергиченъ човѣкъ, който малко избира срѣдствата си. Ний ще се намѣримъ единъ день предъ свършенъ фактъ, когато ще бѫде късно вече.

            — Щомъ вие имате по-добри информации отъ менъ... каза обидено Поповъ.

            — Именно. Всичко досегашно ни говори че тъй ще бѫде. Затуй както и каза господинъ пълномощния министъръ, най-добре ще е да се направи всичко да се изнесе житото.

            — Казахъ: невъзможно.

            — И невъзможното трѣбва да стане възможно. Това иска момента.

            — Сторете го щомъ можете. За менъ то е невъзможно сега.

            — А кога?

            — Много по после, когато успѣя да привлѣка достатъчно отъ тѣхнитѣ хора.

            — Имате ли изгледи?

            — Мисля.

            — А все пакъ времето не чака. Налага ни се крайното срѣдство, за което министъра настоява.

            Поповъ го погледна въпросително.

            — Ако се обяви военно положение да се унищожи веднага житото чрезъ изгаряне.

            — Кой ще направи това? — попита Поповъ.

            — Вашитѣ хора, разбира се.

            — Вѣрвате ли?

            — Ако тѣ ви слушатъ и вий наистина имате влияние върху тѣхъ...

            — Господине, вий твърде малко познавате българина за да искате това.

            Той никога не ще посегне върху това, което смѣта Божий даръ и унищожението на което за него е смъртенъ грѣхъ.

            — Това сѫ само думи.

            — За васъ да, но не и за менъ и за нашиятъ българинъ, който рови недрата на земята. А помислете и друго господинъ Дьо Фори, ако моето Отечество се обяви въ военно положение, то значи че вече войната ще е на вратата. Съ когото и да тръгне то, не ще бѫда азъ онзи, които ще дръзне да го лиши отъ хлѣбътъ му и го изложи на гладъ.

            — Вий това ми говорите сериозно?

            — Толкова сериозно, колкото може да говори человѣкъ за своето Отечество, г-нъ дьо Фори.

            — Хъмъ, това е нова пѣсень... Азъ ще я предамъ на г-нъ пълномощния министеръ.

            — Нѣма нужда г-нъ дьо Фори, това ще сторя азъ самъ довечера..,

            — Толкова пари, разхождаше се дьо Фори неспокоенъ — толкова пари!.. Та вие просто си играете съ насъ, г-нъ Поповъ!. Вашитѣ думи ме каратъ да допускамъ, че вий не сте мислили сериозно да ни помагате.

            — Напротивъ, моето желание и всичкитѣ ми усилия бѣха и сѫ насочени къмъ това.

            — Въ нищо не виждамъ да се проявяватъ тия усилия.

            — Съжалявамъ само. Струва ми се че при добро желание, бихте могли да видите достатъчно.

            — Кой знае? Ето тъкмо сега, когато трѣбва да видя вашата дума реализирана, като жесть който ще покаже къмъ кои клонятъ симпатиитѣ на вашия народъ и който жестъ ще направи войната тукъ невъзможность, вий се отказвате...

            — Господине, когато обещахъ да туря Отечеството си въ помощь на Вашето, азъ не допущахъ, че ще имате смелостьта да искате отъ бившъ български министеръ и шефъ на партия да стане предатель! Ако войната е неминуема...

            — Нищо нѣма да я спре, всичко сочи това...

            — Нашиятъ народъ, който е облялъ всѣко кѫтче на своята земя съ потоци кръвь, нѣма да позволи никому да заграби частица отъ нея!. И ако вий не сте въ състояние да му я обещаете и върнете, той ще се припели при първиятъ, който ще стори това. И напразно бихте искали да забрава въ такъвъ моментъ, че и азъ съмъ Българинъ, че моята родна земя се тъпчи и кървави отъ чужди кракъ. Когато единъ народъ води борба за защита на своята кауза, личноститѣ изчезватъ, партиитѣ се сливатъ, остава само единъ идеалъ — Отечеството..! Не ще бѫда азъ Жоресъ на моето Отечество, защото не искамъ и сѫдбата му — каза натъртено Поповъ.

            Той говореше тъй хубаво френски, изразяваше се като природенъ французинъ, че на Дьо Фори се струваше че слуша нѣкой разпаленъ ораторъ отъ Парижко предградие.

            — Наистина азъ мисля, че вий имате право до нѣкѫде, но това бѣше желанието на господинъ пълномощния министъръ — и азъ бѣхъ длъженъ да Ви го предамъ. Вѣрвамъ вий самъ ще го осветлите по-добре каза дьо Фори като прибираше голѣмия си коженъ портофейлъ и си вземаше сбогомъ.

            Поповъ го изпрати въ коридора. Когато се връщаше, до самата врата го чакаше Комитата.

            — Господарю, каза му той като сне шапката си — снощи чухъ нѣщо важно и ида да ти го кажа.

            — Какво пакъ нѣщо си измислилъ за пари да искашъ сигурно?

            — Не, не... Чухъ като гласѣха да правятъ бомби — пришепна му той наведенъ — искатъ да убиватъ...

            — Кого? Мене ли?

            — Не, царя.

            — Влезъ вѫтре, хвана го бързо Поповъ за рѫкава и внимателно затвори вратата следъ него.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×