Jump to content
Ани

Покани и обяснения.

Recommended Posts

Покани и обяснения.

            Стефановъ премѣташе изъ рѫката си визитната картичка недоумѣващъ.

            — Не ти ли каза защо ме вика? — попита той Комитата, който си грѣеше разперенитѣ рѫце на печката.

            —Не, бай Никола. Азъ бѣхъ по работа — то господинъ Поповъ бѣше зарѫчалъ на всички ни... Ний си ходимъ при него... Слугинята вика: — Ела, каже, госпожата те вика. Отидохъ. На, каже. Много зраве да му кажешъ — и да дойде непременно. И смѣе се, както си я знаешъ...

            — Друго нѣщо не ти ли каза? Защо? Тъй нѣщо да ти помене за пари, я?

            — Кажи му много здраве — повтаряше отново Комитата... Ама па и студъ...

            Стефановъ седна до масата, тури близо до себе си лампата и се загледа въ визитната картичка. Защо ли го вика? Може би, ѝ трѣбватъ паритѣ, нали тя временно му бѣше ги дала?.. Сигурно, за какво друго би го викала?

            „По една важна работа.“ Разбира се каква друга важна работа може да има той съ нея? Мѣстото ще трѣбва да се продаде! — обръща той визитната картичка и мисли. Преди толкова години то е струвало 400 лв., но сега навѣрно ще дадатъ много повече. Сега мѣстата сѫ скѫпи около София.

            — Ти какъ мислишъ Комита? — пита той.

            — Па скѫпи сѫ, бай Никола. Всѣка година по скѫпи ставатъ. Кѫде, кѫде, преди години струваха грошове, — сега вече хиляди левове.

            — Ами като колко, незнаешъ нали? Па и то не е въ София, а чакъ въ Павлово.

            — Е тамъ ще сѫ по-евтини мѣстата. Ама пакъ струватъ доста...

            — Струватъ, а? Азъ имамъ едно мѣсто... Ами Асенъ кѫде е? — попита той внезапно. Вече нѣколко дни не го виждамъ никакъвъ.

            Комитата помълча.

            — Да ти кажа, бай Никола, то момче, да прощавашъ, рода ти е, но ми се струва малко въртоглаво е станало отъ нѣкое време... Събератъ се съ тоя лудия Трайко, па и Проданъ съ неговата си машина, която хлопа и трака, брънчи като голѣмъ бръмбаръ — и прави сума трески въ стаята — и по цѣла вечерь шушукатъ. Какъ може тѣ, ужъ умни хора, да си уйдисватъ съ тоя, халосания — хичъ не ги разбирамъ. И все току разправятъ, разправятъ, бетеръ сѫ отъ Тодора и оня... Ама отъ тѣхъ поне келепиръ падаше, а отъ тия...

            Стефановъ неволно се засмѣ.

            — Значи въ тѣхъ имаше смѣтка ще речешъ.

            — Има, ами какъ не? ... Кога сме се събирали все падаше по нѣщо за предъ кума, но сега мога ли кажа дума? Идиоти били, незная какви...

            — Кой казва?

            — Асенъ и Проданъ. Тѣ каже не сѫ социалисти, а само апаши, Донкашлотовци.

            — Какви, какви?

            — Незная, — смънка Ванко, — казваха ги нѣкакви...

            — Донъ-Кихотъ, може би.

            — Е, нѣщо таквозъ, не българско... Но вашъ Асенъ съ никого не е. Незная отгде е надомъкналъ нѣколко тестета книжки, все съ червени корици, но не сѫ „Книжки за народа“, а други. Има и тънки и дебели. — Да бѫдемъ като слънце! — Да бѫдете, думамъ имъ, ако щѣте и като месецъ, панталонитѣ на задника ви все скѫсани! Тѣ ме псуватъ. Хеле, пъкъ тоя Трайко, съ неговитѣ огньове отъ небето, душата ми е изгорилъ — А тѣ нищо — слушатъ го. Умни ужъ, а диванета, — отсѣче важно Ванко.

            — Асенъ сигурно ми е сърдитъ нѣщо, не ти ли е говорилъ?

            — Нищо. Отъ скитане вечерь време му не остава за това. По-рано мръкне ли се не мръкне още — ще видишъ Асенъ вече клечи край печката. Сега кѫде? Чакай го посрѣдъ нощь, ако нѣмашъ работа. И все чете тия книги, мърмори си, държи се надуто, като че ли баща му е паша въ Цариградъ, да прощавашъ, бай Никола, че ти е рода... Хичъ не ми харесва! Па ти го викай, не ще е лошо — посѫди го. На толкова хора си далъ акълъ, дай и нему.

            Стефановъ само поклати безнадеждно глава.

            — Той е захапалъ юздитѣ и не слуша никого, Ванко.

            — Не слуша, то си личи. „Азъ съмъ азъ — каже — и никой другъ“. Е, добре де, ти си ти — и азъ съмъ азъ — казвамъ му. А той се смѣе и ме съжелява. А какво има да съжелява мене?

            — Необуздано момче е то, Ванко, това е всичкото.

            — Диво, добави Ванко. Но живота ще го научи. Ще превие и той вратъ. То що хвърка, всичко се не яде а .. ще види... Говорѣше Ванко, а Стефановъ, станалъ, се разхождаше изъ стаята. Той разсѣяно отговаряше на Комитата, мислящъ си за утрешния день, за паритѣ, които смѣташе непременно да набави, за мѣстото, което трѣбваше да продаде, за болниятъ си братъ.

            — Ама то и друго има, незная ти научи ли се?

            — Какво друго? — запита Стефановъ, като се спрѣ.

            — На Продана сестра му...

            — Какво?

            — Нагласили я хубаво тия приятели.

            — Кои?

            — Где да зная кои, но ще си има май нѣщо...

            Стефановъ се приближи при него.

            — Кой ти каза това? То е невъзможно! Мръсни измислици, — ядоса се той — защо ги вѣрвашъ?

            — Какви измислици, ти виждалъ ли си я? Хубави измислици, — обиди се Ванко, — погледни я, че тогава викай... Какви измислици, когато самиятъ ѝ братъ знае.

            — Какво знае?

            — Ами — лежа азъ миналата вечерь и се преструвамъ на заспалъ, слушамъ ги приказватъ си съ Асена. — „Азъ — каже онзи, — ще взема револвера и ще ги изстрелямъ като псета“.

            — „Не може, — вика Асенъ, — ти най-напредъ незнаешъ — кой е. А и който и да е, той не е виновенъ“.

            — „Какъ? — а сестра ми ли е виновна? — пита Проданъ“.

            — „Не, — каже, — и тя не е виновна. Тукъ нѣма виновни“.

            — Кой казва това? — пита Стефановъ.

            — Асенъ. „Тя — каже — е сѫщо така човѣкъ като тебъ и има право да разполага съ себе си. — А кой ще гледа това дете? — Който иска... държавата, ако не ще тя, другъ, който иска, ний двама съ тебъ. — Кой? викна Проданъ, азъ да гледамъ това копиле!...

            — Вижъ ти! — чуди се Стефановъ.

            — Нека си го гледа който ще. — Като скочи Асенъ, що не го наби. — Ти каже знаешъ ли кого оскърбявашъ, сестра си! Човѣкъ не е ли тя... Ти знаешъ ли, каже, всички министри и тамъ не му проумявамъ, всички учени сѫ били все копилета... — Ей такова приказва — устата му мелятъ... Менъ ме надува да се изсмѣя. — Тя, каже, е мѫченица, а ти какво я наричашъ — хортува като машина вашия Асенъ...

            Стефановъ дигна погледъ къмъ ѫгъла на стаята си, гдето стоеше закачена старата миниатюрна икона, възпоменание отъ любимата му майка: — Боже, на Когото ний не знаемъ безкрайнитѣ пѫтища — пошепна той — бѫди защита и подкрепа на това невинно дете!

            Той си спомни, че не я е виждалъ отдавна. Безъ да ще предъ него изпъкна картината въ салона и той осети такъвъ приливъ на негудование, че пръститѣ му се свиха спазмично.

            — Звѣрове! — викна той тъй неочаквано и натъртено въ настаналата тишина, че Комитата неволно дигна глава и го изгледа очудено..

 

            — Бѫди внимателенъ въ думитѣ си — посъветва го на сутриньта Тодоровъ, при който бѣше се отбилъ. — Може и за паритѣ да те вика, а може и за друго. Даже и невѣроятно ми е да допустна, че тя ба те извикала за пари Ти като гузенъ, негоненъ бѣгашъ... По-скоро мисля, че тя ще се мѫчи да се информира за нѣщо отъ тебъ.

            — Че какво зная азъ?

            — Може би, нѣкои работи, които всѣки другъ знае, освенъ нея — каза Тодоровъ. — Тя разчита на твоята искреность или неопитность по право...

            — Нищо не мога да разбера.

            — Въ всѣки случай за мѫжътъ ѝ нито дума.

            — Че какво мога да ѝ кажа азъ! — очуди се Стефановъ,

            — Ти, може би, нищо, но мълвата достатъчно.

            И той съ нѣколко думи му разправи за смъртьта на Елена, за която вече се шушукаше изъ града въ свръзка съ името на Поповъ.

            — Може ли да бѫде това? — очуди се Стефановъ. Тодоровъ вдигна рамене.

            — Чудно ми е само, че не е достигнало до тебъ!.. Но ти сега знаешъ. Нарочно те предупреждавамъ и, ако има въпроси по тая тема, бѫди предпазливъ въ отговоритѣ си. А за мѣстото бѫди спокоенъ. Това е работа за Барото. За три дена купувачъ ще ти намѣри и мѣстото продаде, че ако щешъ и порядъчна комисионна ще съдере и отъ двама ви. Ако имашъ бърза нужда и непременно ти трѣбва да продадешъ това мѣсто, ще му кажа да се срещне съ тебъ веднага.

            — Азъ не бихъ искалъ, — каза Стефановъ, но трѣбва да върна паритѣ.

            — Нѣмашъ ли нищо отъ братъ си?

            — Нищо, освенъ оная телеграма.

            — Чувахъ нѣкакъвъ пръстенъ помененуваха въ салона. Всички се възхищаваха отъ него. Твой билъ, не го видѣхъ.

            — Мой е т. е. бѣше мой, но го продадохъ ли да река, заложихъ ли го — и азъ незная.

            — Може би, това ще научишъ сега — усмихна се Тодоровъ, като си вземаше сбогомъ.

            Стефановъ чувствуваше въ думитѣ на Тодорова нѣкакво неприятелско настроение къмъ Поповъ, но му бѣше неловко да разпитва. Въпросътъ за Елена, като че ли му бѣше болното мѣсто и той говорѣше съ такава тѫга за нея, че това не се скри отъ Стефановъ, който по обикновенному не бѣше особенно наблюдателенъ...

            Слугинята го въведе въ малкия или, както го наричаха, синия салонъ. Тамъ всичко бѣше синьо, отъ стенитѣ до последното бибелотче, което пълнѣше етажерката. Тънкитѣ сини завѣси пущаха въ него една полусвѣтлина, която правѣше всичката обстановка да изглежда като въ далеченъ сънь. Стефановъ се поклони малко смутенъ къмъ фигурата, която, мѣтнала кракъ върхъ, кракъ четѣше вестникъ. Тя хвърли вестника и стана. — И, за своя изненада, той видѣ съвършенно непозната висока тънка госпожица. Нейнитѣ черти, които той едва съзираше презъ синкавия парфюмиранъ въздухъ на салона му се сториха прѣкомѣрно нѣжни и той даже потръпна — тъй много му напомняха нѣщо отъ миналото. А когато тя му заговори, стори му се, че никога не е чувалъ по музикаленъ гласъ.

            — Неочаквахме, господинъ Стефановъ, такава точность, — обърна тя погледъ къмъ красивия стененъ часовникъ, който въ туй време отбиваше равномѣрно своитѣ удари. — Вий сте цѣлъ англичанинъ. Ще ми позволите да ви се представя сама: — Стефана Иванова — подаде му тя рѫка. — Васъ вече ви зная достатъчно отъ думитѣ на Маня. Тя току що излѣзе, ще имате малко търпение, нали? — и тя му посочи едно кресло до себе си. — Видите ли, собственно извикахме ви, защото азъ искахъ да ви видя. Толкова пѫти съмъ бивала тука, мислѣхъ познавамъ всичкитѣ гости на Маня, а излиза, че най-интересниятъ съмъ пропустнала.

            — О, госпожице, — каза Стефановъ цѣлъ зачервенъ — навѣрно скоро ще се разочаровате. Вий сте жертва на невѣрни слухове. Въ менъ нѣма нищо интересно.

            — Едва ли. Моитѣ сведения сѫ отъ сигурни източници. Думитѣ ми може да ви очудватъ, но азъ изобщо минавамъ за малко особенна, дори, ако щете, екцентрична. Това до нѣкѫде за обяснение, ако нѣщо ви е странно въ думитѣ, или въ поведението ми.

            — Моля ви се, госпожице, вий ме смущавате още повече съ тоя вашъ предговоръ. Навѣрно, моето лице, безъ да ща е изразило нѣкакво очудвание или недоумение, но въ думитѣ ви нѣмаше нищо, което заслужава това.

            — О, нашиятъ гостенинъ е вече тукъ, — подаму рѫка влѣзлата Маня. Той ѝ цѣлувна почтително рѫка и застана правъ. — Седнете, господинъ Стефановъ. Вий сте успѣли вече да се сприятелите. Наистина Фанка въ това отношение е недостигната отъ никого. Навѣрно, вече ви каза и защо ви викахме. Но ето и братовчедкитѣ, струва ми се познавате се.

            Стефановъ погледна Едита и Хеда. Тѣ и дветѣ се усмихнаха.

            — Сигурно се познаваме, спомнихъ си — каза Хеда — Вий бѣхте тогава, когато се случи съ сестра ви...

            — Тя не ми е сестра— каза Стефановъ.

            — Не е ли? А всички казваха, че ви била сестра.

            — Охъ, господинъ Стефановъ, азъ се чувствувахъ онази вечеръ тъй скандализирана отъ поведението на Райковъ и Пантелеевъ, че дума не можахъ да кажа. Само Павловъ, браво на него, — той бърже ги постави на мѣстото имъ. После го гледаха като бити кученца. Ужасна сила има тоя човѣкъ! Нѣмаше те, Фанкее... А, то бѣше грозенъ скандалъ. Но щомъ излѣзохте вий, той ги изхвърли, ама като малки кученца ги хвана за вратоветѣ — и изъ вратата. Пантелеевъ, той се опита да се съпротивлява, сви го за единъ мигъ като столъ въ рѫцетѣ си и го мѣтна на вънъ. — „Научете се да бѫдете прилични поне“ — изпрати ги той.

            — Чувахъ дуелъ щѣли да му обявяватъ, — каза Едита.

            — Жабешки топурдии. Вѣрвате ли го? Той ще приеме ли? Па и ако приеме, тѣ да му мислятъ. Неговата рѫка не ще сгрѣши. Той е страшенъ человѣкъ. Когато го нѣкога се отпусне да разправя на мѫжътъ ми свойтѣ приключения изъ Индия, по моретата и островите, когато се е борелъ за сѫществуванието си, цѣла да настръхнешъ.

            — Колко бихъ желала да го чуя! — каза Фанка мечтателно. Стефановъ си спомни и разправи за срѣщата си съ него и костюмътъ му. Това ги очуди още повече.

            — Загадка-човѣкъ, — каза Едита.

            — Истински мѫжъ, — добави Хеда.

            — Но той не иде около насъ никога. А нашитѣ поклонници сѫ тъй глупави, — засмѣ се Едита — тъй глупави...

            — Нали нѣма да се обидите за вашия полъ? — запита го Маня бързо, гдето Едита тъй лошо се произнесе за свойтѣ поклонници.

            — То е нейно право, госпожо. Тя по добре ги познава отъ всѣки другъ. Па и понятията „глупаво“ и „умно“ сѫ относителни.

            — Радвамъ се, че сте тъй толерантенъ человѣкъ, господине, — усмихна му се Едита. — Но за Бога и Вий ако бѣхте на моето мѣсто... Я си представете седи Цвѣтановъ по между ни, той все помежду ни сѣда. Ще започне съ това, че е тежко... Че живота на ергена билъ за оплакване, че трѣбвало промѣна, решителна промѣна — и това си е. Това му е всичкия багажъ. Може би, за политика знае нѣщо повече, но азъ изрично му забранихъ да ми говори за нея и той отъ тогава загуби не само духовитость, но и думи. Ще се обади Минковъ. Той пъкъ за идеалътъ си ще говори. Хубава, красива жена, това му билъ идеалътъ. И започнатъ да спорятъ, хубостьта била ли трайна и можела ли да бѫде щастие въ човѣшкия животъ. И така всѣка вечерь. Почти постоянна програма. А Мариновъ стои като кукла стегнатъ въ гвардейски мундиръ, покашлюва се леко и мълчи. Мълчи като да е истуканъ. И ако каже нѣщо, той взима такъвъ любезенъ предупредителенъ видъ, като че ей сега ще ти каже току що открита истина, а въ сѫщность то е нѣщо старо, като самиятъ свѣтъ...

            — Вий сте много строга, госпожице. Та нима би могълъ нѣщо ново да каже человѣкъ, когато още въ Еклисиаста е казано: „Нѣма нищо ново подъ слънцето“

            — Коя е тая книга? — запита Фанка.

            — Библията, госпожице, — каза Стефановъ.

            — Нима има нѣщо подобно тамъ?

            — Има.

            — И вий сте го чели?

            — Разбира ce.

            — Я ми запишете, какъ нарекохте тоя авторъ? Азъ ще потърси въ кѫщи и ако намѣря Билията ще прочета това, което ми казвате.

            — О, баща ти сигурно я има. Той има толкова много книги, — каза Маня.

            — Вѣрвамъ. Вижъ никога не съмъ подозирала, че това изречение, което толкова много повтаряме всѣки день въ живота е отъ тъй далеченъ произходъ.

            — Тамъ ще намѣрите и за суетата, — каза Стефановъ.

            — И все пакъ тая суета продължава, а мѫдреца, който го е писалъ е станалъ отдавна на прахъ. — каза Фанка.

            — Но ний и стотици поколѣния до насъ сѫ повтаряли думитѣ му. Тѣ живѣятъ, — и Стефановъ я изгледа внимателно. И неволно му се стори, че нѣкога, много отдавна е чувалъ сѫщия тоя гласъ, гледалъ тия очи. Дори сѫщата закачлива нотка и желание да подразни...

            — Сега интереснитѣ мѫже сѫ тъй малко, — обърна се тя къмъ Маня. — Обикновено тѣ се повтарятъ, както днитѣ и седмицитѣ... Навѣрно, и ти, Маня, си изпитвала сѫщото?

            — Колко пѫти. Почти всѣки день го говоря на моитѣ многословни приятели — и все пакъ тѣ не сѫ станали по умни...

            — Представи си положението на една госпожица, която търси. Нали, господинъ Стефановъ, незавидно е щастието ни въ такъвъ случай?

            — Напълно съмъ съгласенъ съ васъ, госпожице. Нѣщо повече — ще кажа — по нѣкога то зависи отъ дреболия, невѣроятна дори: — нѣколко метра добре скроенъ платъ, единъ погледъ хвърленъ ненадейно, когато мѫжкото сърдце е слабо и...

            — Хубавъ комплиментъ ни правите, ако мислите, наистина, че щастието е въ такава зависимость отъ плата.

            — Бихъ рекълъ и отъ други, още по дребни работи, но не искамъ да ви стана неприятенъ, следъ като бѣхъ отекчителенъ.

            Всички протестираха отъ единъ гласъ.

            — Азъ имамъ една молба къмъ васъ, — погледна го Фанка, — затова и настояхъ да ви извикатъ.

            — Да, — кимна Маня утвърдително, — азъ все чакахъ да се вестите, но понеже не сторихте това, намислихме да ви призовемъ като виновникъ.

            — Какво съмъ направилъ? — усмихна се Стефановъ — Готовъ съмъ предварително да искамъ извинение.

            — Положително нищо. Да ми позволите и менъ това, което сте позволили на Маня. Погледнете, — протегна му тя обкиченитѣ си пръсти на дветѣ рѫце, — вижте колко много пръстени имамъ! Това е една страсть въ менъ, глупава, ако щете, една отъ многото... И като видѣхъ тоя хубавъ пръстенъ въ Маня, полудѣхъ. Дайте ми го поне за една вечерь, само за вечеринката... ще ви оставя всичкитѣ мои, ако обичате, но позволете ми да го туря. Погледнете, — дигна тя рѫката на Маня, — вижте какъвъ блѣсъкъ... Азъ съмъ луда за такива украшения — каза тя — истинско удоволствие ще ми сторите.

            Стефановъ се намираше въ затруднение. Не знаеше мотивитѣ, по които Маня бѣше отказала да даде пръстена и му бѣ крайно неловко да разправя интимнитѣ си работи предъ толкова хора. Маня като че схвана мисъльта му.

            — Не смѣехъ, — каза тя, — пръстена е тъй нѣженъ и скѫпъ...

            — Позволете, господинъ Стефановъ, — протегна Фанка рѫце молитвено свити като че бѣ нѣкое малко дете. — Позволете ми да го туря на рѫката си за една вечерь само. То ще е тъй мило отъ ваша страна. Ще ви съмъ винаги признателна.

            — Но, госпожице, — каза Стефановъ — този пръстенъ вече не е мой. Азъ съмъ го далъ въ временно владѣние на госпожата и тя напълно разполага съ него.

            — Видишъ Маня, — погледна я тя укорително, — ти не искашъ даже за една вечерь да се раздѣлишъ съ него и затова...

            — Какъ може! Господинъ Стефановъ се шегува. Той временно ми го отстѫпи само на менъ, а смѣехъ ли да разполагамъ съ него? Но щомъ той е съгласенъ азъ на драго сърдце ще ти го отстѫпя, — и тя го извади отъ пръста си, погледа го една минута и ѝ го даде.

            Фанка го отдалечи отъ очитѣ си. Протегнала рѫка тя му се любуваше като малко дете, на което току що бѣха дали играчка.

            — Това е, навѣрно, отъ майка ви, — попита тя.

Стефановъ само кимна утвърдително.

            — Личи че е старо нѣщо. Сега такиви нежни работи нѣма вече. И това е рѫчна работа, — гледаше го тя. — Имахте ли и други нѣкой спомени отъ майка си?

            — Тя е починала, ако се не лѫжа, доста отдавна? — запита Маня.

            — Да, госпожо. Бѣха ми останали едни брошка и едни обеци. Обецитѣ бѣха сѫщата направа, както този пръстенъ, — посочи той.

            — Ще ми дадете и тѣхъ да видя, непременно ще ми дадете, нали, господинъ Стефановъ? Не можете си представи какво удоволствие само ще е за менъ.

            — Азъ казахъ „бѣха“ госпожице...

            — Значи нѣмате ги, изгубихте ги или?

            — Или какво? — погледна я Стефановъ.

            — Може би... да сте били принуденъ... да ги продадете. Простете ми ако...

            Стефановъ не отговори нищо.

            — Вие се обидихте? — запита го тя бързо.

            — Не, защо бихъ се обидилъ? Животътъ е тъй превратенъ, всичко е възможно. И какво чудно, ако единъ день прибѣгна...

            — Но моля ви се, господинъ Стефановъ, азъ само се интересувахъ... казахъ ви вече какъ ги обичамъ.

            — И менъ ме интересува, господинъ Стефановъ. Кажете ни наистина, ако не ви стеснява, що е станало съ такива чудни украшения?

            — Моята майка ми бѣше порѫчала да ги държа за най-чернитѣ дни въ живота ми, госпожо. Ний бѣхме минали много отъ тѣхъ, догдето слезнемъ отъ върха на богатството до... до живота.

            — Зная, — каза Маня, — Тодоровъ е вашъ съгражданинъ и той ми е говорилъ достатъчно много за Васъ. Вашиятъ дѣдо по майка е билъ богаташъ, известенъ въ цѣла Турция.

            — Да, той е билъ. Ималъ е много пари, но, види се, и много сълзи сѫ били заедно съ тѣхъ събрани, защото нищо не остана отъ богатствата му. Пъкъ и нима паритѣ сѫ всичко?

            — И все пакъ тѣ трѣбватъ най-напредъ, — каза Хеда и цѣлото и лице стана сериозно, като че ли предъ очитѣ си виждаше нѣкакви неприятни картини.

            — Щастието може да дойде като птичка въ всѣки отворенъ прозорецъ, — каза Маня, — но ако нѣма съ какво да го нахранишъ, то ще отлети бързо.

            — Щастието не избира свойтѣ щастливци по нашитѣ човѣшки съображения, — каза Фани, — то е милостиво къмъ хубавитѣ и обича младостьта...

            — Младостьта отлита, а виждалъ съмъ и бръчкави лица да сияатъ отъ щастие, както и младежки насълзени очи... Но, госпожице, споредъ менъ, трайното щастие може да е само това, което се крепи, расте и храни отъ нѣщо трайно. Човѣкъ заспива богатъ и се събужда съ единъ пожаръ или една кражба, която го превръща въ бездомникъ. Хубавицата пленява цѣлъ салонъ, предъ краката ѝ пълзятъ отъ възхищение, а на другата вечерь лѣга отъ едрата шарка и отъ лицето и хубостьта ѝ остава само възпоменание...

            — Вий говорите като древенъ библйскн пророкъ, а това не ви прилича. Вий сте още тъй младъ, — каза Маня.

            — И тъй грозни сѫ думитѣ ви, като че проклинате цѣлия човѣшки родъ, — усмихна се Фани.

            — Вий сте правъ, господинъ Стефановъ, абсолютно правъ. А все пакъ живота на гледъ ви опровергава на всѣка крачка. Това е вѣрно, което казвате и все пакъ ний хората си мислимъ — това може да стане, но съ другитѣ, а не съ менъ — и си живѣемъ спокойни. И, слава Богу, че могатъ тъй да мислятъ и че тъй рѣдко сѫ случайноститѣ, за които вий ни говорите, инъкъ свѣтътъ би станалъ една долина на скръбьта, въ която ние само бихме се вайкали, оплакващи бѫдащитѣ си и сегашни грѣхове и бихме мечтали за нѣкакво небесно щастие, — каза Хеда сериозно, като го гледаше право въ очитѣ.

            Стефановъ щѣше нѣщо да отговори, но Фани замахна съ дветѣ си рѫце.

            — За Бога, оставете тия псевдо-филосовски разправии!. Животътъ е щастие и щастието е животъ — това е то всичкото! Който може да го проумѣе, който не — здраве! А азъ чакамъ, господинъ Стефановъ, да ми кажете това, което ме най много интересува.

            Той я погледна очудено.

            — Гледай, — плѣсна тя весело рѫце, — той вече забравилъ! Ами нали щѣхте да ми кажете, какво е станало съ хубавитѣ обеци на вашата майка?

            — Нима обещахъ да ви кажа? — запита той.

            — Ами, разбира се.

            — Вие даже почнахте, — казаха Хедвига и Фани едновремено.

            Той наведе глава и помълча.

            — Басъ държа, че вие сте ги изгубили, — каза Фанка. Вашето лице изглежда така мрачно при възпоменанието за тѣхъ. Или, може би, да сѫ ви ги откраднали. Да?

            — Почти, — каза Стефановъ.

            — Какъ почти? Какво? — изгубихте ги?...

            Той климна само съ глава.

            — Я разправете по подробно! Ние тъй сме любопитни да знаемъ, — намѣсиха се дветѣ сестри.

            — Азъ вече зная, почти сигурна съмъ, — каза Маня като го гледаше, — подозирамъ, че тукъ има замѣсена нѣкоя симпатия. Господинъ Стефановъ, навѣрно, ги е подарилъ?

            — Такива скѫпи предмети не се подаряватъ,—каза Фани. Тѣ ще сѫ стрували цѣло състояние.

            — Тя има, право — каза Стефановъ тихо. — Азъ ги подарихъ на госпожицата, която бѣше моя сгоденица.

            — Боже мой, викна Фани, — нима е възможно? И на кого? Той трѣбва да е полудѣлъ отъ щастие. И азъ бихъ се сгодила за васъ, Бога ми, ако бихте ми подарили такива красиви нѣща. Тя, навѣрно, много ви се радва. Азъ да съмъ бихъ обожавала такъвъ человѣкъ.

            — Ти си дете, Фани, — каза Маня. — Вие казахте вашата бивша годеница. — Може би, тя не е вече жива?

            — Почти.

            — Чудни сте вие съ вашето „почти“ — каза му тя недоволна. — Разправете като хората! Вие искате да ви се молимъ. Ние на драго сърдце говоримъ всичко, което ни питате и не питате. Като дойде до васъ трѣбва да ви се изтръгватъ думитѣ една по една отъ устата. Много не любезни сте.

            — Извинете, госпожо, но азъ мисля, че това е съвсемъ не интересно, но щомъ толкова настоявате....

            — Молимъ, — прекъсна го Маня.

            — Още повече, ако молите — на красотата нищо не се отказва.

            — Ето виждате, какъ можете да бѫдете духовитъ и галантенъ, когато искате, — каза Маня и въ очитѣ и въ гласътъ ѝ имаше толкова много доброта и ласка, че той неволно сведе своитѣ.

            — Добре, ще ви разправя тогава. Тя бѣше хубава — а азъ бѣхъ младъ.

            — Значи — твърде скоро е било.

            — Не, има години вече, госпожо. А, може би, и малко, но миналото време следъ това да ми се е сторило години... Азъ я обикнахъ, вие сами знаете какъ бърже ставатъ тия работи, и тя ме обикна.. казваше... И ние бѣхме щастливи, защото тя бѣше хубава, много хубава, а азъ бѣхъ младъ... После дойде той....

            — Кой? — запитаха едновремено Маня и Фани.

            — Нѣкой... той. Въ живота всѣкога има по единъ „той“... Той не бѣше по-хубавъ. Не бѣше и подуховитъ, азъ поне тъй мисля... А, може би, се лъжа! Нали често виждаме дори въ огледалото само това което ни се иска? И веднажъ тя не дойде при менъ. А азъ я чакахъ... много дни. И само случайно обявлението на вестника ми каза, че тя свързваше живота си съ него, другиятъ...

            Той замълча.

            — Значи на нея бѣхте дали хубавитѣ обеци?

            Стефановъ бѣше навелъ глава и само кимна безъ да я погледне.

            — Тя трѣбва да е било много лошо момиче, ако си е позволила да постѫпи така съ васъ, — каза Маня.

            — Навѣрно, е била безсърдечна, — каза Фани като го гледаше състрадателно.

            — А при това тя поразително приличаше по вънкашность на васъ, г-це, — каза Стефановъ безъ да дигне глава, — даже гласътъ ѝ като че ли е сѫщиятъ...

            Всички погледнаха Фани любопитно. Тя неволно се зачерви.

            — Да не се влюбите пъкъ въ менъ сега? — каза тя презъ смѣхъ, — защото азъ съмъ почти готова... пръстена ви е тъй неизказано красивъ!..

            Стефановъ мълчеше наведенъ...

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×