Jump to content
Ани

Събуждание

Recommended Posts

Събуждание

            ...Елена се огледа. Бѣше почти видело въ стаята.

            Тя скри изтиналата си рѫка подъ завивката и цѣла се сгуши. Но пакъ бърже си отвори очитѣ. Не далечъ отъ нея, върху възглавницата тя видѣ мѫжка глава съ полуотворена уста. Ней ѝ се стори, че вижда сънь. И тя мигна нѣколко пѫти. Но хъркането, което идваше отъ полуотворената му уста, я накара да се увѣри, че това е действителность. Смѫтни възпоменания се пренѣсоха като облаци гонени отъ вихрушка въ нейното съзнание. Тя се надигна изведнъжъ въ леглото, огледа бързо натрупаната съ бутилки маса, цѣлата обстановка на около, спещия до нея въ леглото Поповъ, разпокѫсанитѣ си долни дрехи — и остъръ писъкъ процепи стаята

            — Майко, майко! — захлюпи се тя на възглавницата. Нейното полуголо тѣло, настръхнало отъ студа, се тресѣше отъ спазми. Тя се давѣше въ сълзитѣ си, свиваше се като да искаше да се изгуби съвсемъ.

            Поповъ помръдна малко, каза нѣщо неразбрано въ сънь — и като сви главата си на една страна, захърка по-силно. Тя спрѣ да плаче, впери очи въ него, нѣма, треперяща. Но той, започналъ да хърка отново, нищо ѝ не отвърна.

            Та и кой бѣше той? Тя скочи внезапно отъ леглото, обръщаща се като че ли се страхуваше, че той ще се хвърли подире ѝ. Но той спѣше върху измачканото и измърсено легло, отмѣтналъ рѫце. Мустакитѣ му стърчаха разрошени. Дигнатата завивка разкриваше тѣлото му. Косматитѣ му гърди се вдигаха равномѣрно. Тя седна на единъ столъ, треперяща, хленчеща. Търсеше копчетата и ненамираше, обличаше се набърже съ смутена мисъль, граничаща съ безумие.

            — Майко, майко! — това бѣха едничкитѣ думи, които се отдѣляха по нѣкога членораздѣлно всрѣдъ това непрестанно хленчене, тъй много прилично на стона на ранено животно. Тя ужъ бързаше, но рѫцетѣ ѝ трепереха много и работата ѝ не успѣваше. Закопчваше по нѣколко пѫти едно копче — и все пакъ то биваше оставено най-после откопчано. Смѫтно чувство на нѣщо страшно бѣше останало въ душата, но за него нѣмаше думи въ мисъльта ѝ. Инстинктивно, като немощно малко дете, призоваваше тя майка си...

            Като покри съ дрехитѣ голотата на настръхналото си отъ студъ тѣло, тя се намѣтна съ голѣмото палто и гологлава, съ разрешени коси, излѣзе бързо вънъ. Нейнитѣ чепици бѣха разкопчани и чорапитѣ ѝ полудигнати. Дрешката отворена даваше възможность да се вижда ризата ѝ, а буйната ѝ коса се свличаше на неправилни вълни по раменетѣ. Не чувствуваше и не виждаше нищо. Като че ли бѣ умрѣла вече и само по инерция нейния трупъ още се движеше. Тя остави вратата на стаята отворена. Срещнатия слуга тя изгледа съ стъкленъ погледъ и тракащи зѫби като на трескава. Той ѝ каза нѣщо и посочи. Тя тръгна като автоматъ. Вѣтъра мѣташе разкопчанитѣ ѝ дрехи, коситѣ ѝ. Но нейнитѣ немигащи очи не виждаха нищо. Слугата викна пакъ следъ нея, сочещъ малка сбутана постройка настрана, но тя нито го чу. Нейнитѣ немигащи очи бѣха вперени напредъ. Той само махна рѫка, като да бѣ свикналъ на подобни капризи...

            Вѣтъра тичаше изъ широкото поле като невидимъ конникъ, провираше се презъ чернитѣ клони на голѣмитѣ върби и тѣ свирѣха странни мелодии, въ които имаше, сѣкашъ, повече сълзи отколкото тонове. После грабваше купчини навалѣлъ презъ нощьта снѣгъ и го отнисаше на далечъ, пилѣеше го между своитѣ невидими пръсти, като безкрайни низи маргаритъ. Спираше се за минута, за да се затири съ нова сила въ следующата. Той обикаляше около нея, сипѣше я съ своитѣ бѣли кристалчета, тичаше отпреде ѝ, шушнещъ нѣщо на голѣмитѣ трънки и малки храстчета, между които тя минаваше... Въ трапчина нѣкаква затъна, пада на колѣне и дори трѣбваше да се подпре на рѫце. До голата ѝ шия и разкрити гърди се вмъкна цѣло облаче снѣгъ и накичи дрехитѣ ѝ съ бѣла огърлица.

            Тя нито се отърси.

            Изправи се бавно като да бѣ се замислила страшно голѣма и важна мисъль, за която цѣлъ животъ не би ѝ стигналъ... Рѫцетѣ ѝ бѣха посинѣли вече. Хубавитѣ ѝ дълги нокти бѣха почти бѣли. Голѣмата ѝ дреха се развѣваше като голѣми черни крила, а косата ѝ — вуалъ накиченъ съ хиляди бѣли кристали. Случайно задържанитѣ игли и украшения, които бѣха останали презъ нощьта, сега бѣха изтъргнати отъ поривитѣ на вѣтъра и косата ѝ се развѣваше дълга и свободна, като въ нѣкоя русалка, току що излѣзла отъ водата. Когато тия пориви затихваха и далечъ въ полето се пронасяще стона на вѣтъра, буйната ѝ коса падаше на тежки вълни по нейнитѣ рамене и я обвиваше почти до колѣне.

            Тя мина нѣколко орани ниви, въ които снѣга се трупаше на неравни преспи и стигна до брѣга на Искъра. Той бѣгаше мѫтенъ, бързъ, приказващъ, сѣкашъ, нѣщо на заледенѣлитѣ си брѣгове.

            Тя се обърна. Небето бѣ покрито съ низки облаци, но въздухътъ бѣ чистъ и прозраченъ до неимовѣрность. Малкитѣ снѣжни облачета се дигаха само близко до земята, а по-високо тамъ, съ забуленъ върхъ въ хоризонта се виждаха синкавитѣ набраздени недра на Витоша, по които се редуваха черни и бѣли ивици. Въ самото ѝ подножие се издигаха малки купчета отъ кѫщи едва забележими. Но тя не видѣ нищо съ своитѣ остъклени очи. И, като обърна отново гърбъ, загледа се равнодушно въ рѣката. Чернитѣ клончета на върбитѣ свирѣха страхотно надъ главата ѝ. Въ паузитѣ, когато вѣтъра преставаше да духа, чуеше се тихия плѣсъкъ на малкитѣ вълни при самитѣ ѝ крака. Но тѣ нищо не можеха ѝ каза вече. Сѣкашъ, живота ѝ бѣ изказалъ всичко и тя бѣ престанала да разбира каквото и да е. Като автоматъ закрачи тя по самиятъ брѣгъ срещу течението, прескачаше повалени върби, падаше, ставаше отново, вървяща като человѣкъ, когото викатъ, когото водятъ. И когато се изпречваха трапища, тя дори не ги обикаляше. Не далечъ отъ нея, на самия брѣгъ се мѣрна малка прехлупена воденица. Тя бѣ мълчелива. Лекъ димъ се виеше отъ коминътъ ѝ.

            Елена се спре и обърна. Ханчетата, които бѣше оставила до шосето, се виждаха малки, неправилни купчини отъ несрѫчни играчки. Нѣкаква черна фигура, малка като бръмбарче, пълзящо връхъ голѣми бѣли покривки на маса, се ту губеше, ту показваше. Но тя не разбра, че това е приближаващъ се човѣкъ. Нито всичко останало наоколо ѝ. То бѣ изгубило всѣкакъвъ смисълъ. Нищо не можеше вече да стигне до съзнанието ѝ. И тя като отмѣтна инстинктивно прилепналитѣ ѝ върху самитѣ очи коси, тръгна отново...

            Голѣмо рунтаво куче, съ дълга опашка и настръхнала на прата козина се хвърли неочаквано върху ѝ и я хвана за дрехата. То я дърпаше, но тя не трепна. Дори нито направи жестъ да се отърве. Тя го гледаше съ своитѣ хубави остъклени очи и като че ли тѣ бѣха едно странно огледало, което отражава всичко, безъ да го допусне въ душата ѝ.

            Кучето отпусна дрехата ѝ, отдръпна се нѣколко крачки назадъ, излая протяжно два пѫти и като млъкна, приближи се до нея страхливо и взе да я души силно. И когато тя направи крачка напредъ, то тръгна следъ нея, гледащо я внимателно. Тя отиде до зелиясалитѣ улеи, които покрити съ странни фигури на налепилия се ледъ, влизаха въ подножието на воденицата, гдето всичко бѣше бѣло отъ снѣгъ и брашно. Водата бѣше спрена. Елена премина по прехвърлената дъска надъ тѣхъ и тръгна по самиятъ язъ. Кучето, което я следваше, душещо стѫпкитѣ ѝ, се спрѣ върху мостчето. Тя тръгна върху обледенелитѣ камъни. Водата бѣгаше подъ краката ѝ съ шумъ на бѣли поточета. Предъ нея, напротивъ, водата бѣше почти спокойна и само леко се бърчеше навреме лицето ѝ отъ тичащия невидимо надъ нея вѣтъръ.

            Тя направи още нѣколко крачки. Внезапно кракътъ ѝ се подхлъзна. Тя се завали на една страна, разпери рѫце и полека като да влизаше да се кѫпе, легна въ водата. И когато тя достигна до лицето ѝ, нечовѣшки крѣсъкъ се понесе надъ нейната повръхность и две рѫце съ спазмично свити пръсти направиха нѣколко бързи и безпомощни движения. Вѣтъра се изкиска зловѣщо, разтърси чернитѣ клонести върби и побѣгна нейде въ полето. Кучето клекна върху мостчето съ свита опашка и като дигна нагоре глава, цѣло настръхнало, издаде грозенъ протяженъ вой. Когато повтори и потрети, вратата на воденицата се хлопнаха. Цѣлъ побѣлѣлъ старецъ подаде глава, погледна малко насамъ нататъкъ, излѣзна бавно навънъ, тури рѫце надъ надвиснали вежди и взе да се взира, като викна кучето. Но то само го изгледа, безъ да мръдне отъ мѣстото си, дигна отново глава и издаде още по-протяженъ, още по-зловещъ вой. Воденичарьтъ се прекръсти и се върна съ дребни стѫпки, мърморещъ нѣщо подъ носъ въ пълната съ димъ воденичка...

 

            Поповъ се закашли и събуди. Той разтърка очи, протегна се и като видѣ, че вратата зѣе полуотворена. Викна да я затворятъ. Никой не му се обади. Той повтори, после се огледа, попипа около себе си, видѣ че нѣма Елена и запали цигара. Сигурно ще е излѣзла за малко, помисли си той и започна неволно да си спомня за снощната оргия. Пръститѣ му, съ които той поднасяше цигарата си, му спомняха хиляди тъй приятни нѣща, че той за малко дори забрави непритворената врата на стаята.

            Какъ ли ще го гледа сега тя? Сигурно ще я бѫде срамъ... Нѣкой плачатъ, повечето плачатъ, спомни си той. Но тѣ скоро и забравятъ. И тази ще плаче. Тя бърже се опи и едва ли помни нѣщо. По добре е като помни какво прави, когато и сама знае. Но Елена бѣше пияна, съвършенно пияна. Тя полуспѣше въ обятията му и цѣлуваше тъй безразборно, тъй безсмислено му говорѣше... Тя е истинска роза, мислѣше си той, ще плаче, разбира се, много. Ще му говори и за майка си, за своето бѫдаще, което той убива и какво ли не още?

            Чудно защо се бави още? А време е вече да се става. По добре би било, ако не бѣ се събудила толкова рано — и той се протегна. Кѫсно е вече... Па и тая врата...

            — Господинъ министре, — влѣзе Барото блѣдъ, разпъхтѣнъ, гологлавъ, рошавъ, съ разкопчана риза, безъ яка и връзка — ставайте. Госпожицата се удавила!

            — Какъ? — викна Поповъ въ следующия моментъ, като се изправи на лакетъ.

            — Излѣзла, удавила се тамъ горе на яза на воденицата... Тичахъ... но кѫсно. Мѫчатъ се вече да я вадятъ... Азъ се върнахъ да ви кажа.

            Поповъ поблѣднѣ. Вихрушка отъ мисли се понесоха веднага въ умътъ му и ушитѣ му писнаха. Нѣщо изтина въ него, като че ли сърдцето му стана буца ледъ. Той скочи треперящъ и почна да се облича съ най-голѣма бързина.

            — Спасете я, Баро! Направете всичко възможно, спасете я!

            — Тамъ отидоха и Пешо, и синъ му, и воденичаря... за изваждане — ще я извадятъ, но за спасяване, май...

            — Ами защо сте я оставили, дяволъ да ви вземе, да отиде?

            — Азъ съмъ спѣлъ още, господинъ министре. Тя излѣзла такава, казва момчето, намѣтната, раздърпана. Той мислѣлъ — отива по нужда. Викналъ ѝ, посочилъ, тя все вървѣла. Где да зная, каже, може така край рѣката да иска да се мие или що? Вижда я, отива все по брѣгътъ. Коситѣ ѝ развѣяни. Съмнилъ се нѣщо. Вика ме. Тъй и тъй, каже... Мисля, може само така... кой знае? После ме хвана шупе. Обличамъ се на бърже... Разправя Барото, а очитѣ му бѣгатъ по леглото, което сега е открито съвсемъ. Ноздритѣ му като на ловджийско куче се отварятъ бърже. Той помага на трепрящия Поповъ да се облече.

            — Видѣхь я близо до воденицата, спрѣ се. А вѣтъра вѣе косата ѝ, дрехитѣ ѝ. Стори ми се като луда. Спрѣхъ се и азъ. Мислѣхъ си, може само така, мѫчно ѝ е — хвърли той пакъ погледъ къмъ леглото. Поповъ го забеляза и съ безобразна псувня дръпна покривката върху него.

            — Каквото и да стане, Баро, отъ тебъ искамъ едно — да изчезне всичко, разбра ли? Кажи да приготвятъ моятъ автомобилъ. Другиятъ да остане. Ще направишъ всичко възможно. Ако успѣете да я спасите, добре, ако не, ти знаешъ... Нѣма да жалишъ нищо. Моето име не трѣбва да се чуе.

            — Знамъ, знамъ господинъ министре. Вий бѫдете спокоенъ. Азъ сега ще се върна пакъ тамъ. Ще я намѣримъ. Може да сѫ я намѣрили вече.. - Но по добре ще е ако... — той позамълча.

            — Какво?

            — Ако не се съживи вече, — каза той като си гледаше краката...

            Отново замълчаха.

            — И азъ тъй мисля, — каза Поповъ следъ малко. — Тъй че нека много не усърдстватъ.

            — Вий бѫдете спокойни, — каза Барото, като се кланяше, — азъ сегичка всичко... — и излѣзе...

            Поповъ запуши нова цигара. Пръститѣ му още трепѣряха, но лицето му имаше вече обикновения си изгледъ.

 

            Вестницитѣ дадоха както винаги, най голѣми и „вѣрни“ подробности за трагичната смърть на едно хубаво, но капризно момиче, което е искало да направи зимна разходка и което, въпрѣки увещаванията на придружаващитѣ го другари и другарки, се отдѣлило само, играещо си и дразнещо ги постоянно, че сѫ страхливи. Но нейната необмисленость бѣ намѣрила бързото си наказание. Едно внезапно излайване на воденичарското куче бѣ я стреснало, подхлъзнала се и падналя въ язътъ... Старателнитѣ три часови търсения бѣха дали резултати. Трупътъ ѝ бѣ намѣренъ, но да се вдъхне животъ въ него бѣ немислимо...

            И всички четоха и разбраха какъ е станало това — освенъ нейната майка. Тя при първото известие още падна въ несвѣсть. И, когато я свестиха, видяха вече, че всѣкакви обяснения бѣха за нея излишни. Нейния мѫтенъ погледъ бѣ винаги устременъ тѫпо предъ себе си. Всѣка попаднала ѝ подъ рѫка възглавница ставаше малката Елени, която тя люлѣеше на рѫце, като ѝ разправяше несвързани приказки...

            Благодарение на Барото, всички следи отъ позорната нощь бѣха изчезнали отъ облеклото ѝ, дрехитѣ, преднамѣрено скѫсани ужъ при търсенето, тъй че следователя и доктора малко можеха да прочетатъ отъ това красиво мраморно тѣло и остъклени кукленски очи...

            Всички намираха, че погребението бѣ великолепно, а Поповъ твърде внимателенъ къмъ свойтѣ чиновнички и щедъръ въ такива нещастия. Самиятъ той придружи до гроба това малко, едва що заживѣло дете. Той тъй внимателно дигаше своятъ лъскавъ цилиндъръ при поздравитѣ. че всички намираха, че той е още твърде елегантенъ мѫжъ. Маня вървѣше близо до него съ зачервени очи и наведена глава. Тя не гледаше никого. Нейната царствена горда походка не съответстваше на неговата дребна и нервна. Тя водѣше подъ рѫка майката на Елена, която все говорѣше нѣщо. Отъ другата страна я подържаше докторъ Тодоровъ и често често допираше кърпъчката си до очитѣ. А майката бѣше спокойна. Нейниятъ мѫтенъ погледъ бѣгаше равнодушно по всички наоколо, като че ли тя бѣ най далечната фигура на това събитие. И, когато на гроба запѣха последната молитва за упокоявание и последно целувание доведоха я и нея надъ трупътъ. Тя се наведе тихо и я загледа. Нейниятъ тѫпъ погледъ бѣгаше по лицето ѝ, красиво стройно лице, по околнитѣ хора, чийто погледи я следѣха внимателно, по собственитѣ ѝ рѫце, които и се струваха непознати съвсемъ... После тя почна да хвърля цвѣтята на страни, хвана Елена за дрехитѣ и я разтърси силно, гледаща я все тъй внимателно. Маня и Тодоровъ я отдръпнаха на сила. Нѣкаква стара бабичка, може би далечна роднина, я пое на немощнитѣ си рѫце, като нареждаше монотонно нѣщо. Поповъ се наведе, събра киткитѣ, разхвърляни по земята, нареди ги надъ Елени и нѣколко мига я гледа втренчено. После извърна гръбъ бързо и излѣзе вънъ отъ събралитѣ се наоколо хора. Тихото пѣене на поповетѣ се смѣси съ звука на падащата по сандъка пръсть. Бѣли лѣки снѣжинки се редѣха тихо една следъ друга, като думитѣ на непознатата пѣсень..

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×