Jump to content

Recommended Posts

Бездна.

            Поповъ затвори внимателно вратата на купето:

            — Каза ли нѣщо майка ви, Елени?

            — Не нищо, тя ви много благодари за вашето внимание къмъ мене. Тя каза, че е хубаво следъ работа гдето сте ме разхождали до четвъртия километъръ и тогава връщали въ кѫщи. Но, каза, че не било хубаво госпожица да пие въ кафене съ чужди человѣкъ, както направихъ миналата недѣля.

            — Че защо и казахте, Елени?

            — Какъ може да не и кажа? Тя каза, че само съ роднини человѣкъ може да отива въ такива мѣста, а вечерь особено не бие добре на очи.

            — Че защо, азъ чужди человѣкъ ли съмъ Елени?

            — Разбира се, господинъ Поповъ.

            — Вий само така мислите. Ще видите колко скоро ще се сприятелимъ.

            — Нали сме вече приятели? Вий сте тъй внимателни... Пакъ ли ще вървимъ на разходка, запита тя, когато забеляза, че отомобила се носи нѣкѫде вънъ изъ града.

            — Не Елени, вечерята ще бѫде не въ кѫщи.

            — Не ли? Азъ пъкъ мислѣхъ, че ще вечеряме у васъ.

            — Не, единъ зименъ излетъ. Това е моя проектъ

            — А госпожата ви ще бѫде ли тамъ?

            — Разбира се, ако не е дошла, ще дойде съ единъ свой поклоникъ.

            Помълчаха.

            — Господинъ Поповъ, обади се Елена — какъ така пускате госпожата си да ходи съ чужди мѫже сама? Мама казва че това никога не е хубаво. Тя никога не ходи съ никого, ако азъ не съмъ при нея.

            — Че защо?

            — Ами тъй, тя казва че изобщо не е прилично

това.

            — Какво неприлично има тукъ? Това сѫ само предразсѫдаци, нищо друго.

            — Азъ не разбирамъ така добре като васъ, но ми се струва, че азъ ако бѣхъ, не можехъ остави така, безъ всѣкакво наблюдение и внимание своя мѫжъ или жена. Най напрѣдъ чувствата ми не биха позволили това!

            — Защо?

            — Незная какъ да ви обясня, но ако обича човѣкъ може ли да е така спокоенъ?

            — О, не бихъ ревнувалъ. Нищо по глупаво отъ ревностьта. Ако тя ме обича и ми е вѣрна, моето съмнение би я само обидило. А ако ми е невѣрна — никакво наблюдение и пазене не би ѝ попречили да ме лъже, защото нѣма надзоръ, който би упазилъ една жена, решила да измѣня. Па и друго Елени, азъ не я обичамъ толкова много и малко ме интересува това дали тя ми измѣня или не.

            — Нима е възможно това, господинъ Поповъ? Тя е тъй красива...

            — Та само красотата ли е която се харесва Елени? Има нѣщо друго, което е по красиво отъ най хубавото лице — душата.

            — Азъ мисля госпожата ви е рѣдко духовита жена и тя ви обича твърде много, твърде много!

            — Казватъ.

            — А не е ли вѣрно?

            — Може ли това да се знае, Елени? Видите ли, казватъ. Ний всички говоримъ, казваме и всички си служимъ съ думитѣ. И най-лъжливия човѣкъ и свѣтеца, ако щешъ, употрѣбяватъ едни и сѫщи думи.

            — Азъ не мисля така. Вашата госпожа ви обича твърде много, това се вижда въ всичко.

            — Не допускате ли, че азъ пъкъ може да не я обичамъ?

            — Мигъръ е възможно това? — почуди се Елена искрено.

            — Защо не?

            — Че защо сте се оженили тогава, ако не я обичате? Азъ мисля нетрѣбваше да се жените. Ако не я обичате вече, защо не се разведете? Азъ мисля единъ мѫжъ щомъ не обича жена си, трѣбва да се разведе

            — Ти така мислишъ Елена, а живота кара хората другояче да мислятъ.

            — Какъ напримѣръ?

            — Ами напримѣръ така. Види человѣкъ жененъ нѣщо хубаво, божествено хубаво цвѣте, край своя пѫть. Защото може ли ожененъ човѣкъ да вземе винаги най хубавото момиче, което е видѣлъ, за жена? Не може, нали? Е добре, той ще вземе една, която и да е. И отъ тая която е обичалъ, винаги той ще срѣща по хубави, по нежни, по възвишени. Умрѣли ли сѫ съ оженването всички чувства, съ които той се е възхищавалъ, когато е билъ ергенъ на всичко хубаво, възвишено? Не, нали? Той и сега ще се възхити. И сега неговото сърдце ще затупа когато види очички красиви като небето и устни прекрасни, като разцъфнали розички. Така Елени. Когато душата се възхищава отъ хубавото, тя не пита дали е позволено или не това.

            — Азъ мисля че възхищението е едно, а друго... какъ да кажа... Напримѣръ всѣки може да се чуди на едно милйонно чуждо богатство безъ съ това да върши престѫпление, но ако посегне да го грабне, тогава...

            — Тогава?

            — Ами не е хубаво, чуждото си е чуждо.

            — И все пакъ по сладко отъ своето.

            — Вие сте много интересенъ човѣкъ, господинъ Поповъ.

            — А вий, Елени, едно твърде хубаво момиче, което знае да прави духовити комплименти.

            — Вий все така ми казвате, а азъ мисля че не съмъ... много хубава. Отъ мене има много по хубави.

            — Незная такива, не съмъ срещалъ.

            — А майка ми, а вашата жена?...

            — На вкусоветѣ другари нѣма казватъ. Вий харесвате тѣхъ, азъ бихъ предпочелъ васъ.

            Елена не каза нищо. Удобната кола ги носѣше бързо, като ги полюляваше леко. Като дълги свѣтли ивици предъ нея бѣгаше свѣтлината на фароветѣ. Снѣжната вихрушка лепѣше по стъклата снѣгъ, но вѫтре не бѣше студено. Ней дори ѝ се струваше, че чувствува топлината на неговия кракъ облегнатъ до нея. Сегисъ тогисъ тя биваше наклонявава къмъ него и почти полулѣгаше върху му, другъ пѫть ставаше обратно. Тя молѣше отначало за извинение, а после престана и само се усмихваше, когато той пускаше нѣкоя острота по тоя случай.

            — Не ви ли се струва, че нѣкой плаче? — попита, го тя внезапно.

            — Вѣтъра свири по стъклата.

            — А менъ често ми се струва, че нѣкой плаче. Зимно време винаги ми е мѫчно... за слънцето... или може би за нѣщо друго, така безпричинно ми идва да плача. Все мисля, че вѣтъра, това сѫ гласове на нѣкои, незная кои... викатъ. За нѣщо плачатъ... плачатъ и умиратъ... Все мисля, че нѣкога ще умра въ такъвъ нѣкой страшенъ день безъ слънце. Това е просто инстинктивенъ страхъ.

            — Може би нѣкога сте били слънчева принцеса да сте живѣли подъ южното небе на Индия, всрѣдъ цвѣтята и палмитѣ...

            — Кога?

            — Нѣкога, когато сте сѫществували преди.

            — Какъ може това?

            — Не сте ли чели нѣщо за преселение на душитѣ?

            — Никога. Чувала съмъ само откъслечно.

            — Заговорете съ жена ми по тоя въпросъ. Павловъ, моятъ приятель и тя, струва ми се, си иматъ даже нѣкакво тѣхно общество пълно съ тайнственни церемонии и обряди. Тѣ вѣрватъ въ преселението на душитѣ. Индийски учения...

            — Възможно ли е това?

            — Не зная, но почвамъ да вѣрвамъ, когато слушамъ думитѣ ви. Може би наистина това преселение да сѫществува и вашата душа затова да не може да понася лошитѣ дни на нашия севѣръ.

            — Колко ли ще е хубаво да може човѣкъ пакъ да живѣе?

            — Навѣрно, но ако може да използва своитѣ познания, ако помни и предишния си животъ, инакъ не би могълъ да му се радва.

            — Вѣрно... Азъ много се интересувамъ отъ това и ако само вашата госпожа пожелае да ме научи...

            — Ако не тя, азъ мога да кажа и на други да ви въведе въ тѣхното общество.

            — Ами вий не сте ли въ тѣхното, какъ го нарекохте? — Общество ли?

            — Да, общество. Не съмъ. Защото какъ да ви кажа... менъ много малко време ми остава въ живота. То не ми стига дори за сегашния животъ, какъ бихъ му намѣрилъ дѣлъ да се грижа и за другия... небесния, задгробниятъ, да го речемъ. Па и моятъ мозъкъ нѣкакъ мѫчно възприема това. Хиляди пѫти по-лесно бихъ се възхитилъ отъ нѣщо земно...

            — Азъ бихъ искала много да узная нѣщо повече отъ това, което ми казвате.

            Отомобила спрѣ предъ едно отъ ханчетата на Орханийското шосе. Близо до вратата чакаше другъ.

            — Навѣрно вашата госпожа е вече тукъ — каза Елена като триеше стъклото.

            — Това ще видимъ сега — каза Поповъ като излѣзе отъ купето. Веднага вратата се отвориха и нѣколко души ги посрѣщнаха съ фенери. Поповъ подхвана Елена и почти пренесе презъ кальта и снѣга, образуващъ малки локви.

            — Готово ли е за вечеря? — запита Поповъ.

            — Готово, господинъ Министре — каза Барото като се поклони и му показа съ рѫка въ дѣсно — пакъ въ сѫщата стаичка.

            — Хубаво, много хубаво, каза Поповъ, като посегна да отворя вратата. Винаги внимателенъ, Барото подскочи като гумена топка и веднага отвори. На не голѣма маса бѣха турени два прибора. Стаята бѣше извънредно чиста, прикѫтната и затоплена прекомѣрно. На пода бѣше постлана хубава разноцвѣтна черга, а до стената красивъ креватъ, съ ослепително бѣли възглавници, като че ли нехармониращи съ голитѣ стени на стаята. Въ ѫгъла имаше нѣколко голѣми саксии съ цвѣтя. Никелирана лампа висѣше отъ тавана пръскаща приветлива свѣтлина. Поповъ се огледа доволенъ.

            — Кавьора само сте покачили наопаки, — усмихна се той.

            — Отъ бързина, господинъ министре — ей-сегичка ще го обърнемъ.

            — Нищо. И така не му пречи, все ще изпълни предназначението си.

            Елена все още стоеше права. Поповъ я помоли да се съблече, а Барото пое и неговата дреха.

            — Защо само два прибора? — запита го тя тихо, надвесена надъ самия него. Той усети дъхътъ ѝ на лицето си и затвори очи отъ удоволствие.

            — Баро, защо само два прибора?

            — Господинъ министрътъ бѣше заповѣдалъ... — изгледа го той очудено.

            — Да бѫдатъ четири, понеже ще дойде и жена ми съ своя приятель. Много скоро забравяшъ ти, Баро, остарѣлъ си, а азъ мислѣхъ да те женя, — пошегува се Поповъ. Барото отиде бърже навънъ и следъ малко донесе още два прибора.

            — Тѣ трѣбва да сѫ вече на пѫть, — каза Поповъ

            — Навѣрно, господинъ министре.

            — Освенъ, ако не имъ се развали нѣкоя гума

            — Много се развалятъ отъ снѣга, — подмигна неволно Барото, — нашитѣ четири пѫти ги смѣнявахме.

            — Ще ги почакаме още малко, па ако не дойдатъ, ще почваме, — каза Поповъ.

            — Азъ предадохъ на госпожата, че точно въ 6 часа ще тръгнете и да не закъсняватъ повече, че ястеята ще се развалятъ, па и назадъ трѣбва да се връщате.

            — Добре, добре, Баро. Ти вижъ, ако не идатъ следъ малко, нека се върне Николай съ нашето купе да види да ги посрещне. Да гледа само да не би и той да остане нѣкѫде.

            — Разбрахъ, господинъ министре, — каза натъртено Барото, като се поклони. Опитенъ човѣкъ въ всичко, приготвящъ не за пръвъ пѫть такива вечери на своя шефъ, той се досещаше отъ полудуми.

            — Приветлива стаичка — каза Елена следъ малко. И колко чисто е наредено всичко! Тя се приближи до леглото. — Чудно нѣщо! Поглежте какви хубави копринени юргани, — отметна тя покривката. — Въ такава малка кѫща всрѣдъ полето...

            — Случва се понѣкога.

            — Не, тукъ сигурно притежателя трѣбва да е много богатъ человѣкъ и при това съ вкусъ. Погледнете и възглавницитѣ, — натисна ги тя съ рѫка, — само пухъ. Потъватъ... и тя натисна всрѣдъ леглото — Личи си, че е человѣкъ, който обича да си огажда.

            — Приветлива стаица. Ахъ, много си я обичамъ, — каза Поповъ.

            — Вий сте идвали и другъ пѫть? — обърна се тя бързо.

            — Да, нѣколко пѫти... но рѣдко. Тукъ ме познаватъ добре.

            Тя седна на единъ столъ не далечъ отъ печката.

            — Наистина хубаво е тукъ, но я чуйте вѣтъра какъ плаче, слушайте. Цѣла настръхвамъ. Като че ли оплаква нѣкого.

            — А, вий, Елени, не го слушайте пъкъ, — приближи той стола си до нейния. — Азъ тъкмо тогава изпитвамъ истинска наслада, когато слушамъ така да вѣе вѣтъра, да хлопа по изпотилия се отъ топлина прозорецъ, а до менъ да буботи печката, тъкмо както сега... А когато сѫдбата тури едно красиво сѫщество, като тебе, Елени, въ такава стая, то живота става на приказка и азъ такава вечерь не бихъ смѣнилъ съ най-свѣтлия майски день...

            — Азъ пъкъ тъй обичамъ май! Тогава всичко е хубаво, прѣсно, красиво.

            — Въ моята душа е винаги прѣсно, Елени, и въ най-лютата зима азъ пазя въ нея градини, пълни съ рози и тѣ ми сѫ достатъчни да бѫда щастливъ. Въ моята душа, Елени, има майски дни всрѣдъ зима!

            — Вий сте особенъ човѣкъ, господинъ Поповъ. Вий само като погледнете нѣкого...

            — Само като погледна нѣкого? Какво?

            — Личи си по очитѣ ви, че има нѣщо необикновенно въ васъ. И често говорятъ за това.

            — Какво? — приближи стола си още повече Поповъ.

            — Различно. Но има които казватъ не добро. Зная у дома идва една госпожа, жена на банкеринъ, мамина приятелка, отъ пансиона още, казва че никакъ не сме направили добре, гдето съмъ постѫпила при васъ. По-миналата недѣля бѣше. Но защо, неможахъ да разбера, азъ често излизахъ отъ стаята.

            — А вий какъ мислите? Нима сте забелезяли нѣщо лошо въ менъ?

            — Напротивъ, вий сте твърде интересенъ человѣкъ. Толкова пѫти съмъ говорила съ васъ и вий винаги умѣете все за нови нѣща да приказвате. А другитѣ дотѣгатъ, все едно и сѫщо нѣщо ще кажатъ или че ми е хубава шапката, или...

            — Или какво, Елена?

            — Или косата или нѣщо друго.

            — А косата ви е наистина хубава, Елени! Азъ още по-рано, като ви видѣхъ първи пѫть, спомняте ли си? мислѣхъ, че черна е съвсемъ.

            — А виждате, че не е.

            — Не е, но рѣдко е това съчетание като у васъ. Особенно очитѣ.

            Тя си наведе погледътъ, защото той бѣше се надвесилъ много близко до сами нея. На вратата се похлопа.

            — Господинъ министре, — поклони се Барото, — всичко е готово и ако заповѣдате да внасяме. Госпожата много закъснѣ. Ще трѣбва да се връщаме... Поповъ погледна нерешително Елена.

            — Какъ мислите?

            — Както кажете, но азъ мисля трѣбва да почакаме и госпожата.

            — За връщане мисля, да не закъснѣемъ — каза Поповъ.

            — Но мама и безъ туй знае, че ще се върна късно. Затуй си и взехъ дебелото палто.

            — Вижъ тогава, Баро... Почакай още малко, а после кажи да внасятъ вечерята. За госпожата остави, та въ случай че дойдатъ по-късно...

            Елена скръсти рѫце на гърди. Малкото ѝ деколте се откри и погледътъ му забѣга по крѫглитѣ ѝ рамене. Тя изглеждаше, благодарение на контрастътъ между полутраурното ѝ облѣкло и кожата ѝ, поразително бѣла. Поповъ я гледаше съ свѣтнали очи.

            — Наистина, Елени, ти, сѣкашъ, не си отъ нашитѣ северни страни, тъй нѣжна и хубава си! Всѣки день те виждамъ и всѣки день ти нова си, по-хубава, по-чудна...

            Елена се зачерви.

            — Недейте ми говори така, защото ще започна да мисля, че съмъ се лъгала, че и вий сте както ония — не много умни хора, които работятъ заедно съ менъ въ кантората ви.

            Поповъ щѣше да отговори нѣщо, но влѣзе Барото, а следъ него единъ отъ прислугата. Скоро наредиха окончателно масата.

            — Заповѣдай, Елени, — покани я той, когато Баро хвърли последниятъ погледъ и излѣзе доволенъ. — Много съжалявамъ, че, може би, нашата вечеря ще бѫде не многолюдна, но дано отъ това тя не стане по-малко весела.

            — Господинъ Поповъ, много ми е неловко така да вечерямъ само съ васъ. Какво ще каже вашата госпожа, па и хората...

            — Моята госпожа ли? Това ли ви безпокои? А може би, докато чакаме ний тукъ, тѣ вече сѫ въ закѫтнато гнѣзденце и да сѫ щастливи.

            — Нима е възможно това?

            — И много даже. Инакъ не биха закъснѣли толкова. А хората тукъ съвършенно ви непознаватъ, знаятъ, че имамъ роднини дошли скоро на гости и какво могатъ да мислятъ? Освенъ това, бай Пешо е мой отдавнашенъ приятель.

            — И все пакъ неловко ми е, господинъ Поповъ, чувствувамъ че правя нѣщо, което не трѣбва.

            — Дали най-хубавитѣ нѣща въ живота не сѫ именно тия, които „не трѣбва“ да се правятъ, Елени?.. — той я погледна. И очитѣ му като че ли я пронизаха съ нажежени шишове. Тя отказваше да пие, но сладкитѣ самоски вина накараха странитѣ ѝ да се зачервятъ.

            — Азъ никога не съмъ пила толкова много, господинъ Поповъ, — говорѣше му тя, като облизваше червенитѣ си, като рубини устни, — никога и тъй ми е топло...

            А Поповъ само се усмихваше. Той канѣше, сипваше, увещаваше. Тя пиеше „за последенъ пѫть“ — и все пакъ пиеше и се заричаше наново. Барото донесе последнитѣ сладкиши самъ, заедно съ кофата, въ която се показваха гърлата на нѣколко бутилки шампанско и погледна въпросително Поповъ.

            — Печката — и може да си легнете, — каза му кѫсо той. Барото тури нѣколко дървета и излѣзе като притвори внимателно вратата.

            — Неща вече, — каза Елена — ето до тукъ ми стигна, — посочи тя устнитѣ си. — Ти казвашъ... азъ зная... азъ съмъ била слънчева принцеса. Моитѣ коси сѫ като огънь. И това сладкото е нектаръ, който нѣкога сѫ пили всички принцеси... слънчевитѣ принцеси. Ти си много уменъ... Ти ме позна... А всички други неможаха. Тѣ незнаеха. Азъ всѣки день бѣхъ съ тѣхъ, а никой не ми каза слънчева принцеса, само ти. Но тукъ е тъй топло, огледа се тя безпомощно.

            — Наистина, — каза той, — тукъ е тъй топло. Чакай малко. — И той като разкопча дрешката ѝ, подгъна я отъ дветѣ страни —Ето виждашъ направихъ ти деколтето само по-голѣмо — отмахна ѝ той рѫката, когато тя инстинктивно посегна да се защитава. Ето, огледай се само — посочи ѝ той не голѣмо огледалце на малката масичка до цвѣтята. Тя стана и съ неувѣрени стѫпки отиде до тамъ.

            — Много съмъ уморена, — каза тя.

            — Ще си починешъ, има време. Хубава си нали? стана той и я подхвана подъ рѫка. Тя се оглеждаше безмислено.

            — Хубава, — каза тихо тя.

            — Много хубава, божествена! Ела седни тукъ до менъ, — поднесе ѝ той широкъ столъ, на който седеше.

            — Нѣма мѣсто — каза тя като въ сънь.

            — Има, ето — и той я пое почти на колѣнетѣ си. — Ти си слънчева принцеса, коситѣ ти сѫ лѫчи отъ майски день, а уснитѣ — ти корали отъ най-голѣмитѣ дълбочини на морето. Твоитѣ мигли, сѫ като змии, които се цѣлуватъ, а веждитѣ ти сѫ лѫкове на непобедими юнаци.

            Елена седѣше полулегнала къмъ него, съ устни малко отворени, въ които се виждаха върховетѣ на равнитѣ ѝ ослѣпително бѣли зѫбчета. Тя бѣ дигнала погледа си нѣкѫде горе и като че ли цѣлата ѝ фигура се вълнуваше.

            — Говори още, — плѣсна тя рѫце, — само ти, знаешъ, че съмъ слънчева принцеса.

            Той гледаше открититѣ ѝ рамене, нежната дантела на ризата въ основата, на която се провираше розова кордела и линията, която изпъкваше подъ нея.

            — Твоитѣ зѫбки, принцесо, сѫ слънчеви дни, всѣко зѫбче е майски день. А, погледни тукъ е всичко, което щастието може да даде човѣку, — залепи си той топлото чело до гърдитѣ ѝ — Ти си роза! Лека роза. Ливанска, за която днитѣ сѫ опиянение и парфюма ѝ би стигналъ за цѣлъ животъ.

            — Говори ми още! — каза тя.

Той дигна глава пресегна и следъ минута една отъ запушалкитѣ хвръкна. Той налѣ пѣнещо се вино въ бокалитѣ.

            — Неща вече, — каза Елена като се обръщаше.

            — Това е нектаръ, Елена, поглежъ. — Тя дигна чашата на свѣтлината и гледаше внимателно на тия малки мехурчета, които бѣгаха бързо нагоре. После изведнажъ го изпи.

Той тутакси ѝ напълни отново. — Сега да се чукнемъ.

            — Добре! — съгласи се тя.

            — Ти до сега бѣше слънчева принцеса, но ти си родена за царица и такава ще бѫдешъ. Ти ще си царица на любовьта, която не знае граници и предѣли, която не знае родъ и време, която прескача всичко и всѣкога млада, оживѣва старцитѣ, или убива юношитѣ... Ти ще бѫдешъ царица на любовьта, която дава неизказано богатство и безподобни минути, такива кѫси, че животътъ, прекаранъ съ нея, се струва секунда и мигътъ само отъ него е пъленъ съ такова щастие, което и съ думи не може никога да се изкаже. Ти имашъ всички тия богатства, които си събирала нѣкога, когато ги не знаеше още, че тѣ сѫ за твоя царь. Да си чукнемъ, Лени, ела — и той я притисна до себе си.

            — Добре, — каза тя, — да се чукнемъ. Азъ ще бѫда царица,

            — Цѣлуни ме тогава,— каза той ѝ приближи устата си.

            Той се впи въ нейнитѣ и ги смучеше, хапѣще като человѣкъ въ който страстьта е удавила всичко. Тя отначало стоеше почти безчувственна, но виното, което бѣше запалило кръвьта ѝ, довърши само това, което мѫжкитѣ цѣлувки събудиха. Тя пиеше вече чаша следъ чаша, пригръщаше го все по-силно и по-силно. Той отмѣтна бързо покривката и я сложи върху леглото. Съ опитна рѫка затвори той бързо вратата, отстрани масата и като клекна, почна да ѝ събува обувката.

            — Защо? — азъ мога и сама, — каза тихо тя.

            — Ти си царица.

            — Да, азъ съмъ принцеса. Сега ела, ела по хубаво тукъ — и тя се мѫчеше да се изправи. Той захвърли изутата обувка на страна и като я пригърна още по силно каза ѝ:

            — Ти ще си царица на любовьта тая вечерь, на щастието, на най хубавия день отъ живота ми.

            — Добре, — каза тя бавно, — и го прегърна...

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...