Jump to content
Ани

Божи създания

Recommended Posts

 

Божи създания

            Стефановъ гледаше съ очудване тая странна група — Та какво собственно искате вие? — попита той Тодоръ, който рѫкомахаше до вратата.

            — Вие, уважаеми господине, сте злоупотрѣбили съ довѣрието на вуйчо ми. Вий, никой другъ го намирате тая сутринъ свързанъ и съ украдени сума златни напалеона... Казвамъ ви, че азъ искамъ и настоявамъ да върнете паритѣ на стареца.

            Стефановъ се усмихна.

            — Ти още си пиянъ, Тодоре. И ако си легнешъ по добре ще направишъ. Ако бѣше дошелъ когато те викахъ, тогава щѣше да видишъ въ какво състояние бѣше вуйчо ти и нѣмаше да ми говоришъ така.

            — Азъ съмъ сигуренъ, че това е кражба организирана отъ тебъ — и никой другъ! Страннитѣ субекти които се навъртатъ около тебъ...

            — И съ които ти пиянствувашъ...

            — То си е моя работа.

            — Разбира се, за това не споря. Е, и?

            — Върнете напалеонитѣ! Не ме карайте да викамъ полицията.

            — Азъ самиятъ я извикахъ тая сутринъ, човѣче Божи, още когато ти спѣше мъртавъ пиянъ.

            — Азъ съмъ господаръ на своитѣ действия, и не съмъ отговоренъ предъ тебе.

            — Още по малко намерение имамъ да бѫда азъ този отговорникъ — усмихна се Стефановъ.

            — Азъ ще те заставя! — каза Тодоръ и тропна съ кракъ — Русо...

            — Чакайте! — каза Добревъ, който до сега мълчаливо присѫтсвуваше — Вие, господинъ Стефановъ, отказвате категорично да сте взели каквото и да е участие въ тая кражба?

            Стефановъ климна съ глава.

            — И това може да потвърдите съ честна дума— паролъ д‘оньоръ?

            — Разбира се — каза Стефановъ.

            — Честната дума и на най безчестния човѣкъ трѣбва да бѫде свята, до като не се докаже че е лъжовна, каза високо Добревъ, дигналъ тържествено рѫка като да благославя нѣщо. Русо се обърна бърже къмъ вратата, подпрѣ бележника си и задраска нѣщо. Тодоръ слушаше съ дигната на горе малко изкривена на една страна глава и погледъ вперенъ въ тавана.

            — Тодоре — каза тържествено той — господинътъ не е виновенъ. Тѣзи пари сѫ взети отъ други и ние трѣбва да ги търсимъ. Моятъ логически умъ ми казва, че тукъ нѣма да намѣримъ нищо. Тѣзи 56 напалеона сѫ взети отъ други.

            — 111 — поправи Стефановъ.

            — 56 бѣха останали — каза Тодоръ, после изведнажъ млъкна... — Незная може и 111 да сѫ били — каза смутено той и очитѣ му бѣгаха безпокойно.

            — Значи знаехте ги по добре отъ вуйчо си? — запита го насмѣшливо Стефановъ.

            — Не т. е. да, азъ знаехъ... Той бѣше ми казалъ, че има въ една кутия, но то бѣше още по рано, сега може още да е турилъ. Незная...

            — Бѫди спокоенъ Тодоре. Моя логически умъ ще ме изведе право на крадеца, бѫди сигуренъ. Азъ чувствувамъ. Моятъ усетъ не ме лъже никога. Интуитивнитѣ чувства сѫ всички у менъ — толкова пѫти съмъ ти казвалъ — каза важно Добревъ.

            — Да вървимъ — и той, като се поклони церемонно излѣзе вънъ.

            Копиращия го до най малката подробность Тодоръ направи сѫщото и следъ него Русо, който изглеждаше съвършенно бледенъ, като че ли току що излѣзълъ изъ гроба. Стефановъ повдигна рамене и устнитѣ му се разтегнаха въ усмивка: — Божи създания! — каза си той шеговито и се заразхожда изъ стаята. Часътъ бѣше вече единъ, а Комитата го нѣмаше още никакъвъ... Ами ако е изгубилъ пръстена? Ако сѫ му го откраднали? И той се спре, гледа предъ себе си нѣкакъ тѫпо нѣкое време и после се разхожда бързо, бързо. Всѣки моментъ вади часовника си — и му се струва че е спрѣлъ. Той дори го дига до ухото... Когато чува тежки бързи стѫпки по коридора, Стефановъ спира дишането си — толкова силно е вълнението му. Комитата снима шапка и изтри изпотеното си чело.

            — Бързахъ много, бай Никола, но закъснѣхъ пакъ.

            — А паритѣ? Взе ли пари? — попита тревожно Стефановъ.

            — Ето, — каза кѫсо Комитата и му подаде снопче банкноти.

            — Продаде го значи?

            — Не — кимна отрицателно глава той.

            — Ами тукъ сѫ 1000 лева.

            — Хиляда сѫ — каза Комитата — и да знаешъ само отъ кѫде сѫ?

            И той му заразправя по свой маниеръ, претрупващъ съ хиляди подробности и забравяшъ същественното. Стефановъ се радваше като дете, когато той подробно му разправяше сцената съ търговеца, а после и мисъльта да продаде пръстена на царя. Но когато му каза за Маня, нѣкакъ се почувствува засраменъ. Но само първиятъ моментъ. Въ последующия вече имаше любопитство. И той накара да му повтори най-подробно думитѣ ѝ. Бѣдния Ванко, той се стараеше отъ все сърдце. И тамъ кѫдето му не стигаше памятьта, попълваше съ това, което можеше да му даде фантазията — а то не бѣ особенно много. Благодарение на това, подробноститѣ се получиха тъй странни, нелогични, че най-после Стефановъ окончателно престана да разбира какво и да е. Самия Комита изпотенъ, се вече бъркаше и противоречеше си толкова много въ желание да му каже и това, което бѣ забравилъ или което и не бѣ казано нѣкога, че най-после Стефановъ го остави на спокойствие и започна да се разхожда. После трѣбва да ѝ се върнатъ тия пари, мислѣше си той. Но то е лесно. Ще продамъ мѣстото — то не е кой знае колко голѣмо, ама и малко не е, все ще дадатъ 1000 лева, смѣташе си той.

            Когато видѣ че часътъ наближава два, той се облече набързо, сви грижливо паритѣ и тръгна. Комитата седналъ до тогава при печката скочи, гледащъ го доволенъ,

            — Да знаешъ само, бай Никола, колко ме бѣше страхъ, че нѣма да може да намѣря пари — ама тукъ вѫтре въ сърдцето ми, а вънъ давамъ си куражъ. А самъ си знамъ...

            Стефановъ му кимна приветливо, а после като да се сети нѣщо бръкна въ джоба си и му подаде една банкнота.

            — Вѣрвамъ, че много си се уморилъ — каза му той усмихнато.

            Комитата се дръпна като опаренъ и презъ лицето му мина сѣнка.

            — Бай Никола, азъ не съмъ тичалъ за това! Тия пари сѫ за братъ ти, току по-скоро ги носи. Азъ си знамъ где е кутийката — посочи той съ пръстъ — И ако ми потрѣбватъ ще си взема.

            Стефановъ повъртѣ неловко банкнотата въ рѫце. — Е както щешъ — каза той — и излѣзе. Комитата постоя малко следъ него усмихващъ се. После отиде на пръсти до масата, отвори кутията, погледа я дълго, после пакъ я затвори, безъ да вземе нѣщо. Постоя въ нерешителность, клекна до малкото долапче, отвори го, гледа продължително и като избра единъ кѫсъ сухъ хлѣбъ, замляска го най-апетитно.

            Стефановъ слизаше бързо по стълбата.

            На двора шумна групичка привлече вниманието му. Неволно заинтересуванъ той се приближи. Единъ едъръ файтонджия налагаше Добрева безжалостно. Русо стоеше свитъ настрана, охкащъ и държащъ си крака, а Тодоръ високо протестираше въ името на всички човѣшки закони писани и неписани. Но това малко смущаваше файтонджията. Той удряше съ голѣмитѣ си костеливи юмруци.

            — На, на ти тебе крадени пари, крадени пари! — налагаше той непрестанно.

            Стефановъ разбра работата. Види се „логическия умъ“ на Добревъ бѣше го малко забъркалъ и повелъ въ криви посока. Той хвана рѫката на файтонджията и каза кротко.

            — Стига! бай Илия. Ти му изтупа вече праха.

            Файтонджията дигна навъсеното си лице, изгледа го и изведнажъ то свѣтна.

            — А ти ли си, господинъ Стефановъ? Че като кажешъ стига — стига — и той стана. Търси си го тоя пехливанинъ, ама се и вече уморихъ — отърси си той снѣга отъ коленетѣ.

            Лежащия до тогава на земята Добревъ, който крещѣше като че ли нѣкой му съдираше кожата, скочи веднага щомъ го освободиха, съ най-голѣма бързина, извади револвера отъ джобътъ си и го насочи срещу файтонджията. Тодоръ сега едва се сети, че има и той орѫжие, извади го и направи сѫщото. Файтонджията изглеждаше смаяно ту единия, ту другия. Личеше си, че се уплаши.

            — Оставете тия револвери, каза Стефановъ — не ставайте деца.

            — Това не е ваша работа, каза важно Добревъ, съ тонъ който нѣмаше нищо общо съ крѣсъка му до преди нѣколко минути.

            — Напредъ, предъ насъ да те предадемъ на полицията, да видишъ какъ смѣешъ да биешъ ти честнитѣ хора.

            — Господинъ Тодоре, молѣше се човѣка — ще направите нѣкоя беля.

Тѣ и сами гърмятъ — дявола ги пълни понѣкога... Съ пушка шега не бива, нали знаешъ.

            — Стѫпяй предъ насъ на две крачки! — каза му театрално Добревъ — Напредъ къмъ полицията! — да те науча азъ тебе...

            Файтонджията се огледа безпомощно наоколо, после въ тѣзи страхотни цеви, които зѣеха на два метра право срещу гърдитѣ му и като подви глава, като да скланяше отъ нѣмай кѫде, тръгна предъ тѣхъ. Охкащия до тогава Русо скочи и, изпълняващъ нѣкакъвъ страненъ известенъ само нему дивашки танецъ, тръгна следъ тѣхъ. Жълтото му подвижно и изпито лице правѣше такива гримаси, че би му завидѣла и нѣкоя маймуна.

            — Слушайте, настигна ги Стефановъ — не разкарвайте човѣка само! А и вие знаете ли, че сте отговорни, заплаши ги той — Вий имате ли позволение да носите орѫжие?

            Тѣ се спогледаха. Още по-окураженъ Стефановъ започна да имъ говори за голѣмото наказание въ такива случаи. Тодоръ изглеждаше разколебанъ и смутенъ. Добревъ мълчеше и съображаваше, а Русо наведенъ надолу слушаше най-внимателно, готовъ да извади всѣки мигъ историческия си бележникъ.

            — Да иска извинение за грубитѣ си обноски! — каза надуто Добревъ — и ще го пуснемъ.

            — Да, формално извинение да иска — добави Тодоръ — и тогава ще го пуснемъ.

            — Хайде, бай Илия, извини имъ се — подкани го Стефановъ — па и тѣ да те пуснатъ.

            — Ами че какво съмъ направилъ азъ? Той дошълъ да ме претърсва, че съмъ билъ кралъ пари. Викамъ му човѣшки не разбира...

            — Моятъ логически умъ ми казва...

            — Нищо не ти казва той, ами пуснете не измайвайте човѣка, па скрийте и тия револвери докато не сте направили беля съ тѣхъ — каза Стефановъ. Добревъ скри револвера си и подаде рѫка на файтонджията.

            — Приемамъ извинението ти и чакамъ да те видя въ голѣмитѣ редове на борцитѣ, на които предстои да кръстосватъ свѣта съ нови пѫтища, а душитѣ — съ нови чувства на равенство, братство и свобода. Дано рамо до рамо въ голѣмата интернационална вълна съборимъ безъ мѫка буржоазното гнило общество съ безподобнитѣ исторически неправди. Нали ще бѫде?

            — Кое каешъ? — запита го простодушно бай Илия неразбралъ почти нищо отъ дългата тирада.

            Русо плюмчеше молива си и шарѣше бързо листоветѣ на бележника. Тодоръ вперилъ погледъ въ небето съ изкривена на една страна глава махаше рѫка при всѣка дума, като да дирижираше невидима музика. Стефановъ ги изгледа дълго, усмихна се и като бръкна въ джебоветѣ си закрачи бързо...

 

 

            — Не може ли безъ номеръ на улицата? — запита го чиновника, който приемаше паритѣ.

            — Не може, господине — каза Стефановъ, защото улицитѣ сѫ голѣми и тамъ живѣятъ много хора.

            — И азъ зная че не може, но сърдете се на вашето момче — толкова ми се моли, че се съгласихъ и безъ номеръ на улицата да пратя записа.

            — Какво момче? — запита очудено Стефановъ.

            — Вашето, кое ще е друго? Ето — и той прочете въ книгата си; 1800 лева за Тошко Стефановъ — Suisse, Цюриха — Вилхелмъ Телъ щрасе, но безъ номеръ. Забравилъ си, каза, адреса тамъ въ салона, гдето писалъ писмо. Връща се да го търси. Моли ми се. Нѣмаше на кѫде, изпратихъ го, но сигурно нѣма да го получи. Тогава ще ги върнатъ обратно...

            — Нищо не зная — каза Стефановъ. — Да не би да имате грѣшка нѣкаква.

            — Каква грѣшка? Когато е сѫщия вашия адресъ— подаде му той книгата съ кочанитѣ — само че вий пишете № 45, а той не помнѣше номера и ми се моли сума време, че го били знаели и щѣли да му ги дадатъ... Европейската поща замина въ 11 часа за гарата, инакъ азъ бихъ го спрѣлъ — извини се той. Но нищо, тѣ ще ги върнатъ щомъ не намѣрятъ адресанта. Па може и да го намѣрятъ, ако е по-отдълго тамъ — утешаваше го чиновника и пишеше новиятъ записъ.

            — Но кой може да изпрати тия пари? — питаше все още недоумяващъ Стефановъ, доста разтревоженъ отъ тая неочакваность.

            — Какъ да го не знаете, той каза, че е братъ на Стефановъ.

            — Азъ съмъ му братъ.

            — Вий ли? — То каза, че му е братъ, че онзи билъ тежко боленъ, че бързалъ. Тъй ми се моли, че най-после решихъ, нека върви така, може най-после да го знаятъ. Гледамъ сега и вий подавате на сѫщия адресъ... затова запитахъ. Но нѣма нищо, ако го намѣрятъ ще му го дадатъ, ако не, ще ви ги върнатъ. Вий нищо не губите.

            — Но кое е било това момче?

            — Ами братъ ви е билъ тогава — каза чиновника.

            — Азъ нѣмамъ другъ братъ, освенъ онзи въ Швейцария.

            — Тогава момчето, което сте изпратили съ паритѣ, а то го е било срамъ или страхъ да се върне да ви запита пакъ за адреса.

            — Не съмъ давалъ никому пари — каза Стефановъ смутенъ.

            — Е, хубава работа! — очуди се чиновника — пръвъ пѫть ми се случва такова нѣщо.

            — Адреса ли казахте? — запита внезапно Стефановъ — А да, спомнихъ си си сега. Бѣхъ далъ адреса на единъ мой роднина и той трѣбва да ме е изпреварилъ.

            — Е, видѣхте ли — зарадва се чиновника — очудихте ме само и менъ! А не се безспокойте. Ако стигнатъ паритѣ добре, ако не, ще ги върнатъ, ще запишете адреса си и ще ви съобщимъ...

            Стефановъ поблагодари и съ хиляди мисли трупащи се едновременно въ мозъка му, излезе. После на ѫгала предъ кметството той се спрѣ внезапно, като че видѣ нѣщо страшно предъ себе си. Нѣколко мига той стоя неподвиженъ, като да съобразяваше, а после тръгна бързо, по обикновенно му, малко згърбенъ съ низко приведена глава.

            Вечерьта Стефановъ се разхождаше нервно изъ стаята. На нѣколко пѫти му се искаше все да заприказва и ненамираше сѣкашъ думи.

            — Асене — каза той и гласътъ му бѣ нерешителенъ. Седящия до печката, по обикновенно му, Асенъ съ наведена глава и отпуснати рѫце, трепна и го изгледа изподъ вежди. — Ти какво си направилъ днесъ?

            — Нищо — отговори Асенъ бързо — какво съмъ направилъ?

            — Ти си пратилъ пари на братъ ми...

            — Не съмъ, какви пари? — питаше бърже той — Отъ где ще взема азъ толкова пари?

            — Азъ зная отъ где си ги взелъ, Асене — каза Стефановъ и гласътъ му зазвуча строго и чуждо. Асенъ не отговори нищо. Настана мълчание, тъй пълно че се чуваше свиренето на вѣтъра край прозорцитѣ.

            — Защо направи това Асене? — запита го той съ гласъ, въ който имаше явна тѫга.

            — Нищо не съмъ направилъ, сопна му се Асенъ. Тебе те е излъгалъ нѣкой — това е. Азъ съмъ билъ цѣлъ день на работа, питай Продана ако щешъ.

            — Добре, а где е картичката съ адреса, който ти дадохъ да пишешъ на вуйчо си за братъ ми?

            — Где е — оттатъкъ.

            — Иди я донеси!

            Той стана, после сѣдна пакъ. — Азъ я скѫсахъ.

            — Защо?

            — Писахъ — и не ми трѣбваше повече.

            — Ти лъжешъ като дете — каза му Стефановъ и въ гласътъ му звучеше укоръ. Ти си изпратилъ паритѣ. Никой другъ нѣма да направи това.

            — Азъ пъкъ ти казвамъ, че не съмъ. Не зная нищо за никакви пари и не ме закачай — каза му Асенъ сърдито и помѣри да стане и си върви.

            — Не, стой, азъ пъкъ зная — и ще ти кажа. Ти открадна, Асене — натърти пакъ Стефановъ — ти взе нѣщо чуждо!

            — Несъмъ, несъмъ, несъмъ! — тръгна той, изправилъ се срещу него. Лицето му бѣше червено, очитѣ пламтящи.

            — Не Асене, ти знаешъ че азъ нѝкога не бихъ те обвинилъ напразно. Ти си пратилъ 1800 лева, какво направи съ останалитѣ?

            Асенъ не отговори, — 111 напалеона сѫ били Асене, запита повторно Стефановъ — що стори съ останалитѣ?

            — 56 бѣха само, пратихъ ги всичкитѣ — каза тихо Асенъ навелъ глава.

            — Кѫде?

            —Никѫде.

            — Може би на майка си?

            — Не, тѣ бѣха само 56.

            — Пакъ ме лѫжешъ — каза Стефановъ ядосано — 56 напалеона не могатъ даде толкова пари — тѣ не сѫ дори 1500 лева.

            — Повече сѫ — каза Асенъ и като извади една шепа монети и банкноти хвърли ги на масата. Това е само останало, друго нищо.

            — Лъжешъ!

            — Не лъжа, разбери. Напалеона върви сега върху 34 лв. и 20 ст. — затова е могло да му се изпрати повече

            — Но хазяина каза, че били 111.

            — Незная, азъ намѣрихъ въ кутията 56 и нито стотинка повече — каза твърдо Асенъ. Стефановъ помълча. Смѣташе че признанието му е изтръгнато благодарение на неговитѣ напомняния и го чакаше да почуства нужда отъ по нататъшна изповѣдъ. Но Асенъ упорито мълчеше.

            — Защо стори товя Асене? Ти си посѣгналъ на чуждото събирано отъ години, на единъ немощенъ старецъ, наказанъ отъ Бога...

            — И по силенъ да бѣше, пакъ щѣхъ да ги взема.

            — Но ти си го мушкалъ, измѫчвалъ,

            — Много си обича златото, затова. Инакъ не бихъ го бутналъ съ пръстъ... да бѣше ги далъ...

            — И си го оставилъ завързанъ — той можеше да се задуши и умрѣ.

            — Инакъ щѣше да вика, а и безъ това е живѣлъ достатъчно. Каква полза отъ неговия жалъкъ животъ?

            Стефановъ го погледна очудено. — Нима не чувствувашъ гризение на съвѣстьта за своята постѫпка Асене? Да уморишъ безпомощенъ човѣкъ?

            — Не е безпомощенъ, вижъ какво ми е издралъ рѫцетѣ — посочи му той.

            — Ами че той се е защищавалъ, когато си му грабилъ паритѣ...

            — Когато му грабехъ паритѣ, азъ защищавахъ отъ смъртьта още по-слабъ човѣкъ — братъ ти!

            — Съ грабене чуждото?

            — Съ вземане необходимото.

            — Но то е чуждо. Нима не разбирашъ това?

            — Тамъ е лишно, не му е необходимо. Кой може да отнеме водата и въздуха на умиращия?

            — Но златото не е вода и не е въздухъ. И природата го дава следъ усилие, съ трудъ.

            — Нима азъ безъ усилие го отнехъ отъ това животно?

            — Асене, ти ме чудишъ. Азъ никога не съмъ подозиралъ въ тебе тоя човѣкъ. Просто не мога те разбра...

            — Преди години не бѣхъ и юноша, а само дете...

            Стефановъ се заразхожда отново. Него го шокираше страшно тоя тонъ на Асена и неговото държание. Вмѣсто разкаяние, той виждаше въ него като че ли гордость отъ извършеното.

            — Защо ме вмъкна въ тая история Асене? Имахъ ли нужда отъ твоитѣ пари?

            — Ти не, но братъ ти.

            — Но ти пита ли менъ?

            — Ако нѣкой се дави и ти си на брѣга, би ли искалъ съгласието му за да го спасишъ?

            — То е друго. А сега като те хванатъ?

            — Който мисли, че ще се намокри, той никога не ще спаси давящия се.

            — Но нима ти не разбирашъ, че това е най-страшенъ грѣхъ, на който може да бѫде подложена една душа?

            — Грѣхъ ли? Всѣки грѣхъ може да стане свѣто дѣло, стига да е угодно на тоя, който дава тия звучни форми на морала...

            — Какво искашъ да кажешъ съ това?

            — Че не съмъ вече дете — и тия плашила сѫ недостатъчни за менъ!

            Стефановъ дигна въ недоумение рамене.

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×