Jump to content
Ани

Комитата се старае.

Recommended Posts

Комитата се старае.

            Комитата стана рано — студътъ го събуди още въ дрѣзгаво, но Асенъ бѣше станалъ още по-рано — въ полутъмната стая го нѣмаше. Даже и леглото си не бѣше оправилъ, което рѣдко се случваше. Трѣбва да съмъ закъснѣлъ, — помисли си Комитата, като се завиваше наново. Рѫката му безъ да ще досегна желѣзото на револвера, който бѣше оставилъ до възглавницата — и цѣль потръпна. После като се сѣти за пръстена, скочи отъ леглото и забърка въ джобоветѣ си — бѣше си легналъ облеченъ. Той треперѣше и псуваше. Най-после измъкна кутийката и съ треперящи рѫце я отвори. Блѣстящитѣ брилянти го погледнаха, сѣкашъ, очи. Той заклати глава и затвори капачето. Замисленъ дълбоко, направи той набърже несложния си тоалетъ, облече извехтялото палто, което нощемъ му допълваще завивката, закашля се шумно и заслиза по стълбата. Въ голѣмия мръсенъ дворъ нѣкои го поздравиха. Съ дебелъ гласъ имъ отвърна и той, прибиращъ се срещу поривитѣ на вѣтъра — и тръгна изъ улицитѣ. Усилено се мѫчеше да си спомни тѣзи голѣми магазини, кѫдето можеше да заложи пръстена, а като на пукъ предъ очитѣ му бѣха повече кръчми и сбутани гостилнички. Знаеше, че тамъ на чаршията има нѣколко дюкяни, но кой отъ тѣхъ ще се съгласи? Ще опита кой да е. Чуденъ е този бай Никола — върви той и клати глава. Като какъвъ ли богатъ ще е билъ нѣкога! А тоя негова роднина Асенъ ще е нѣкое куче — то си личи. — „Не можешъ ли, кай, да офейкашъ съ тоя пръстенъ, кой ще те фане“? Да офейкашъ! И на кого е тоя пръстенъ? — На неговия роднина! А, това не е човѣкъ, не е... То, аслѫ, гдето посѣгна на него — може ли добъръ човѣкъ да направи такова нѣщо? Не, азъ ще му кажа, непременно ще му кажа — маха глава Комитата. Где го знаешъ, оставя го самъ въ стаята си, човѣщина е, може и други работи да има — ще го окраде! Ще му кажа, па нека се сърди, ако ще... Не е човѣкъ той — и толкова... Като братъ го гледа — пустни го, каже, Ванко, при тебъ, па ако трѣбва нѣщо още, купете си. Пари, каже, има въ кутийката. А не знамъ ли азъ кѫде сѫ? — Знамъ ги, но смѣемъ ли всѣкога да вземамъ? Нали го знамъ колко му е цѣлата сермия? А Асенъ взе всичкитѣ — и новъ каскетъ си купи и обуща... Каза ли му нѣщо бай Никола? — Нищо. Взима толкова пари отъ работа — нищо не е върналъ — петь пари, гдето се казва... И пакъ така да мисли за своя роднина! А споменалъ ли е нѣщо този Божи човѣчецъ до сега? — казва си почти гласно Комитата и гледа очудено человѣка, който му говори нѣщо ядосано.

            — Що? Блъсналъ съмъ те, — крещи той следнята минута — А ти царски синъ ли си да се отбиешъ? Те ти друмъ широкъ — сочи му той съ рѫка пѫтя. Баща ти все по калдаръмъ е ходилъ!

            Онзи мърмори нѣщо подъ носъ и бърза да замине, защото Комитата не е отъ тия птици, които вдъхватъ довѣрие.

            — Комитата да ти отстѫпи пѫть! — върви той и мърмори — На турски паши, че ходѣха съ топове и табури аскеръ не отстѫпвахме, та на тебъ, келешъ! — ръмжи той и се обръща по посока на отдавна изчезналия въ тълпата блъснатъ човѣкъ.

            Комитата го срещатъ и поздравяватъ мнозина. Повечето отъ неговия халъ хора. Тѣ отъ далечъ се провикватъ, тупатъ го често по гърба, стискатъ си рѫцетѣ силно и дълго, като да пазарятъ нѣщо, задаватъ си безсмислени, обикновени въпроси, на които и не слушатъ отговоритѣ и после се раздѣлятъ усмихнати, като че ли сѫ видѣли отдавна търсенъ братъ или роднина. Понѣкога тѣ си шепнатъ, подмигватъ, или размѣнятъ само тѣмъ самитѣ разбрани думи. Другъ пѫть само поклащатъ тѫжно глава — по-често когато см искатъ или питатъ за пари. А Комитата не се стеснява — па едва ли познава това качество... Въ това голѣмо братство, въ което нуждата събира, а обстоятелствата правятъ герой отъ тия прокудени македонски синове, проливали заедно кръвь, бродили по планинскитѣ чуки всрѣдъ хиляди незгоди и опасности, дѣлели оскѫдицитѣ, както и тия малки радости, които бѣ имъ дала сѫдбата — винаги се чувствуваха много по-близки отъ родни братя и никога не мислѣха даже, че имането на единия отъ тѣхъ е само негова собственость. Затова и, може би нѣмаха много тия, на които Комитата така внимателно ревизираше джобоветѣ. Но той не се отчайваше. Все му се искаше да вѣрва, че късмета му не ще го остави. Надѣваше се, че въ нѣкое отъ кафенетата ще срещне старъ приятель, който ще го улесни съ нѣколко стотинъ лева, за да не продава тоя хубавъ пръстенъ. И той стисна кутията въ шепата си. Но времето минаваше, а той не срещна желаниятъ приятель. Напротивъ, нѣмотията се шири между тѣхнитѣ редове повече отъ всѣкога. Македония бѣ престанала да бѫде мѣсто за късметъ — тамъ сърбитѣ не се шегуваха съ никакви комити. А и какво ли бѣ останало за тѣхъ? — Войната отдавна бѣ погълнала всичко. Тия малко отъ приятелитѣ му, които имаха по нѣщо и му го предлагаха, бѣ толкова незначително, че дори се боеше да го вземе. Тѣ бѣха се дълбоко замислили надъ мръсната маса въ подземното кафененце, какъ да помогнатъ на тоя „народенъ човѣкъ“, когото нуждата бѣ така потиснала, измѫчваха своитѣ прости глави съ хиляди неизпълними планове, кой отъ кой по-фантастични, нѣкои отъ които изискваха месеци за реализирането имъ. А времето си вървѣше бързо както всѣкога, но по-незабелязано всрѣдъ димътъ на цигаритѣ и другарскитѣ приказки. Комитата скочи. Той виждаше, че му предстои като нѣщо неминуемо, да свърши съ пръстена — нали бѣше обещалъ до обѣдъ да донесе пари на бай Никола!

            И като се прости бърже съ другаритѣ си, тръгна по голѣмата Търговска улица. Той оглежда внимателно всѣка витрина, старае се да надникне дори вѫтре чакъ, ходи нерешително насамъ нататъкъ, отлага за нѣкоя друга — и пакъ тръгва. Най-после голѣма фирма, подъ гербътъ на която пише, че тамъ е дукяна на придворенъ царски доставчикъ, го съблазнява. Той влиза нерешително, следъ дълго гледание изложенитѣ стоки, гдето напразно се мѫчи да съзрѣ нѣщо подобно поне на пръстена. Нѣкаква гордость дори го изпълни при мисъльта за това, което има въ джобътъ си. Той поздравява важно. Вѫтре е топло и тихо. Младъ момъкъ става отъ стола си въ ѫгъла при печката и го приближава.

            — Какво обичате, господине? — пита го той и го оглежда внимателно. Комитата гледа разсѣяно къмъ дъното на магазина, гдето въ оградено съ решетка мѣсто пише нѣщо, навѣрно господаря, старъ побелѣлъ человѣкъ, а до него голѣма полуотворена каса. Силната електрическа лампа го освѣтява малко отгоре и бръчкитѣ на лицето му се сочатъ дълбоки, врѣзани.

            — Пръстени — каза Комитата тихо.

            — Какви? — пита момчето — имаме разни.

            — Не, азъ искамъ да ви продамъ единъ — да го заложа, ако искате, временно.

            — Ний не купуваме, а само продаваме — каза високомѣрно момчето и затваря витрината, отгдето бѣще се наканилъ да му вади пръстени. Комитата мълчи. Нему му е неловко, а незнае какъ да подкачи разговора.

            — А ти него питай! — сочи съ глава той къмъ стария человѣкъ.

            — Какво ще питамъ? Нали зная — ний не купуваме нищо — продаваме само.

            — Да намѣрите нѣщо такова, белкимъ ще го хвърлите? — отваря простодушно Комитата кутийката подъ самия му носъ. Момчето бързо пресѣга да я вземе, но той я дърпа.

            — Може и така да гледашъ, казва му той.

            — Дай го поне насамъ, дръпна му момчето рѫката къмъ прозореца. Отъ где го имате? — запита го съ свѣтнали очи.

            — Имамъ отъ гдето имамъ, ама напълни ли ти очитѣ? Това се вика пръстенъ, каза самодоволно Комитата и въ тоя моментъ се почувствува тъй гордъ, като че ли владѣеше всичкитѣ богатства на свѣта.

            — Хубаво нѣщо, наистина, каза момчето следъ нѣкое време — тънка работа. Такова нѣщо сега не се намира.

            — Не се намира зеръ. Антика е това. Я иди питай сега господаря си. Кажи, иска да го заложи. Разбирашъ, такова нѣщо не е за проданъ — то струва хиляди, ама така трѣбватъ му на господаря ми малко пари — до 1000 лева, та затова.

            Момъкътъ все още подъ влиянието на чудната хубость на брилянтитѣ, тръгна неувѣрено къмъ кантората. Комитата не можеше да чуе нищо, но следѣше внимателно на всѣки жестъ. Най-напредъ побѣлелата глава климна съвсемъ отрицателно, но следъ като той му говори още нѣкое време, той махна неопредѣлено съ рѫка. Момчето направи бързо две три крачки и като видѣ, че Комитата го гледа, повика го съ рѫка. Комитата се приближи изтежко и поздрави, като си побутна калпака.

            — Покажи — каза му кратко стария и подигна намусената си фигура отъ книгитѣ. Комитата малко бавно отвори кутийката и му я поднесе.

            — Дай насамъ! — каза бързо стария, измъкна пръстена и хваналъ го съ два пръста го поднесе близо до лампата. После стана отъ стола си и го загледа отново. Той бѣше невѣроятно нисъкъ — много повече отколкото можеше да се допустне, като го гледа човѣкъ седналъ. Той си мърморѣше нѣщо подъ носъ на чуждъ езикъ — навѣрно родния си, защото не бѣше българинъ, а Комитата го наблюдаваше съ дебнящъ погледъ.

            — Хубави, но не сѫ истински камъни — каза той — а имитация. Колко искашъ за него? Какво пише тукъ на него —взима той лупата: — „Теодора 1872 г.“ прочете той. Старо, но имитация.

            Комитата го погледна внимателно.

            — Ти другиму ги разправяй тѣзи — каза той грубо и посегна да си вземе пръстена.

            — Е почакай де, не бързай! — каза му търговеца, като си дръпна рѫката. — нѣма да го открадна.

            — Абе нѣма да го откраднешъ, ама ако ще се подигравашъ, по-хубаво дай ми си го.

            — Нѣма нищо де, азъ се шегувамъ. Пъкъ ти се много се сърдишъ. Какво има?

            — Съ такива работи шега нѣма — каза намусено Комитата. Азъ отъ нужда съмъ дошълъ тукъ при тебе съ такава безценность, а ти ще се шегувашъ...

            — Нѣма нищо де — Човѣщина, какъ да се не пошегувашъ? Колко искашъ? — гледаше го пакъ търговеца съ лупата близо до лампата. — Ето то тукъ единия камакъ има вѫтре нѣкакъвъ кусуръ. — Чакай. — И той го загледа съ лупата си. — Пукнатина зеръ — пукнатина. — Той е чорукъ камъкъ, ще трѣбва да се разреже на две, отъ него нищо не става. Виждашъ ли тукъ туй — сочеше му той пукнатината, нѣщо черничко виждашъ ли?

            — Пукнатина! Бабината ти — каза сърдито Комитата и си дръпна пръстена. Ако ще го вземашъ, взимай, ако не, не маскари стоката.

            — Е, много се сърдишъ ти — каза му търговеца. Съ тебъ човѣкъ не може да се разправи. Хайде носи си го.

            — Ако щешъ — каза Комитата и помѣри да затвори кутията.

            — Чакай, чакай — каза търговеца — я го дай

 и той отново го загледа близо до лампата. Той го гледа, премѣта изъ пръститѣ си, разгледва съ лупата и най-после попита безъ да го гледа:

            — Е какво, колко ще искашъ?

            Комитата се поизкашля.

            — Казахъ ти, че не ми е за проданъ. Искамъ само временно да го заложа — срещу хиляда лева, а следъ единъ месецъ ще си го откупя.

            — А, туй то... Ний не сме банка тукъ я! — Хиляда лева... Че азъ за хиляда лева да ти дамъ два пръстена като тоя. На, поглежъ — издърпа той малко чекмедженце отъ касата и му поднесе две малки кутийки — на, ето ти пръстенъ за 500 лева, погледни само камака колко е голѣмъ.

            Комитата го взе нерешително въ рѫка, като не изпущаше изпредвидъ и своятъ пръстенъ. Той бѣ чувалъ много разкази за подмѣни въ златари и се много боеше.

            — Та това е само единъ елмазъ, — каза Комитата, а тамъ сѫ два голѣми и колко още малки и шарени камани.

            — Че единъ, ама голѣмъ и хубавъ, погледни го — и той го завъртѣ предъ очитѣ му. Но безъ да ще той само изтъкна разликата между наистина ослѣпителнитѣ брилянти на стария пръстенъ и тоя, който сочеше мѫтенъ при тѣхъ.

            — И сравнение не може да става! — каза Комитата важно. — Я поглежъ истински елмазъ какъ блѣсти — и твоя си.

            — Е какво, ама това е само 500 лева — каза търговеца бързо. Но той смѣташе Комитата по-голѣмъ невежа, отколкото бѣше.

            — А тукъ какво пише? — показа му той книжката, която висѣше на пръстена и която случайно бѣше видѣлъ.

            — Това е номера — каза бързо търговеца и посѣгна да го вземе.

            — Да прощавашъ — каза Комитата и му посочи книжката, която държеше — 17,500 лева номеръ ли е? Ти другиму ги продавай тѣзи — каза той и тъй ядосано го изгледа, че търговеца изведнажъ си прибра всичкитѣ пръстени и ги натика въ касата.

            — Ако ще купувашъ — купувай, ако не, не ме май, има и други търговци — каза Комитата.

            — Добре де — колко ти е цената? — запита той.

            — Залагамъ го за шестъ мѣсеца за хиляда лева.

            — Нали казахте по-рано за единъ месецъ?

            — За шесть мѣсеца съмъ казалъ — настояваше Комитата — ако го изплатя, ще го взема, ако не — ще го имашъ за 1000 лева. Ако си съгласенъ брой паритѣ, че нѣмамъ време.

            Младиятъ момъкъ, който пристѫпяше задъ гърба на комитата, каза нѣщо на еврейски. Голѣмия го изгледа само, но не му отговори нищо.

            — Много изкашъ — каза той — И каква полза ще имамъ азъ отъ него, та да го взема. Да си заторя само паритѣ.

            — Твоя воля — дай си ми го — каза Комитата.

            — Е, много бързашъ 800 нѣма ли да вземешъ, нѣма?— 900? Девестотинь стига. Стига, джанамъ, кажи и ти на половина де! — подканяше го той — хайде де, на половина.

            Комитата клатѣше само отрицателно глава.

            — Хиляда — и на шестъ месеца! Ако дойда да го взема — добре, ако не...

            — Хей лошъ човѣкъ си ти, инатъ, каза стария, като седна отново — хиляда хиляда, ами ако не дойдешъ да го вземешъ до туй време ще го продамъ.

            — Добре, следъ шестъ мѣсеца ако не дойда отъ днесъ, твой да е.

            Търговеца взе да го бърши съ мекичка кожа, съ която обикновенно изтриваше другитѣ пръстени.

            — Дай го тукъ — каза Комитата и поднесе кутийката. Онзи му го подаде. Той го затвори вѫтре, а после забърка въ джобоветѣ си, извади едно парче червенъ восъкъ, угарка свѣщъ и печатъ. — Едно хубаво канапче — каза късо той. Подадоха му. Той запали свѣща.

            — Какво ще правишъ? — попита го търговеца. Той му подаде кутийката.

            — Ти дръжъ тукъ. Ще я запечатамъ съ моя печатъ.

            — И тазъ хубава! И защо?

            Толкозъ ли се не сѣщашъ? — каза подигравателно Комитата. Защото искамъ следъ шесть месеца да си получа пакъ сѫщитѣ елмази, а не стъкълца шарени вмѣсто тѣхъ.

            Двамата евреи се спогледаха бързо и като че ли въ тия погледи си казаха много повече, отколкото биха могли да си изприкажатъ съ много думи.

            — И тая хубава! Ний хайдути ли сме? Я гледай ти! Ти самъ си хайдутинъ — дръпна той кутията съ пръстена бързо и я захлопна въ касата — тичай Соломонъ, викай джандара да видимъ отъ где има тоя сюйтерия такъвъ бесцененъ пръстенъ!

            Комитата за секунда помисли, че това е шега, но когато вратата на касата хлопна и пръстена му остана вѫтре и виде строгото лице на търговеца, той се смая.

— Дай си ми пръстена! — каза той бързо, не се шегувай!

            — Шега, мега — незная азъ. Да те видимъ отъ где взимашъ таквисъ скѫпи стари работи. Върви Соломонъ, викай джандаръ!

            Соломонъ си даваше видъ че отива. Стария търговецъ стоеше важенъ намусенъ, опрѣлъ гръбъ въ голѣмата си каса. Ядосанъ че тъй неочаквано мислѣха да му побъркатъ да смѣни хубавитѣ диаманти, той мислѣше да употрѣби друго средство, което не веднажъ му е давало чудесни резултати. Страхътъ отъ стражара му е донасялъ понѣкога толкова неочаквани печалби отъ съмнителни притежатели, каквито и цѣль мѣсецъ продажба не му докарваше. Само че тоя пѫть нещастника не знаеше съ кого си има работа. Той още бъбрѣше нѣщо, когато бързъ като свѣткавица Комитата се хвърли вурху му и той усети силната му рѫка върху шията си.

            — Пръстена — или ти изпихъ сега кръвчицата! — изръмжа той като разяренъ звѣръ надъ главата му. Онзи изненаданъ, разпери рѫце, помѫчи се да отмахне железнитѣ клещи, които се бѣха впили въ шията му, но напразно. Той изхрипте и се събори на масата си. Соломонъ се обърна, видѣ какво стана и краката му се прилѣпиха на пода.

            — Ако само се покажешъ вънъ, двама другари мои те чакатъ — излъга го Комитата. Гласътъ му бѣше тъй хриптящъ страшенъ, картината тъй неочаквана, че Соломонъ повѣрва. Той дори би повѣрвалъ безъ много увѣрения, ако му кажеше нѣкой въ тоя моментъ, че Комитата е самия дяволъ.

            — Молимъ господине, пустни баща ми — молѣше се той около него — ще дадемъ пръстена. Това шега бѣше.

            — Шега а? — ръмжеше Комитата — шега. Да грабите по средъ бѣлъ день хората.

            — Бога ми господине, шега бѣше. Не виждашъ азъ не мърдамъ за джандаръ. Той ми каза, иска да се пошегува. Бога ми, душата ми да изгори, това ми е казалъ. Ще ви даде пръстенъ, господине, пустнете го — молѣше се той бледенъ и съ треперящи рѫце, преплетени молитвенно.

            Комитата бѣше незлобивъ человѣкъ. Посинѣлото лице на стареца подъ рѫцетѣ му го смущаваше вече и той като изпсува шумно родътъ му, звповѣда да му се върне пръстена. Съ треперящи пръсти мръдна Соломонъ дветѣ рѫчки на касата, извади кутийката и му я подаде. Комитата си я взе, отвори я, намѣсти пръстена добре, тури я пакъ въ джебътъ си.

            — Ако само посмѣете да крекнете, отиде ви вѣрата еврейска — каза той като се канѣше да тръгне. Двама другари имамъ, ще имъ кажа, посрѣдъ пладне като кучета ще ви избиятъ. Една бомба щи ви хвърлятъ — парче месо отъ васъ нѣма да остане.

            — Охъ нѣма, нѣма! Това бѣше шега господине — проста шега. Охъ, тателе, тателе — обикаляше той около почналия да се съвзема старецъ. Комитата изгледа, изпсува, плю презрително и излѣзе. Сърдцето му още тупаше силно.

            — Паяци палестински — извика той на пѫтя. Да те обере... и кого? Менъ да искатъ да обератъ! — И той започна псувнитѣ си, блъскаше се въ бързащитѣ хора, ръмжеше нѣщо и отминаваше. Мнозина го мислѣха за пиянъ и отъ далечъ му правеха пѫть. А той вървѣше и въ душата му бѣ цѣла буря — при такова богатство, което държеше въ рѫката си, да не можеше да донесе на бай си Никола нѣкакви си 600 лева !... А нали му обеща, че непременно ще донесе... Той се спира и предъ други дюкяни и даже се колебае дали да влѣзе. После оглежда жалкитѣ си дрехи и неволно клати глава. Та и кой би повѣрвалъ, че подъ тия дрипи може да се крие такава скѫпоценость? А може ли да помисли, че не е открадната? Той се въртѣше предъ двореца като изгубенъ человѣкъ.

            — Ехъ да е свободно, така да нѣма тия войници, да отиде при самия царь, па да му каже: — Царю честитъ, те така и така — мечтаеше Комитата. —Ама нѣма да го пуснатъ... Па и царя си има, сигурно си има такива хубави пръстени. А вижъ го ти стария паякъ — него ще излъже, таманъ! Той отъ кога си е още намислилъ какъ ще запечати пръстена. Белкимъ тъй ще имъ го даде! Не е ли чувалъ той, че предъ очитѣ сѫ промѣняли безценнитѣ камани на хората? Ще ме помни и шапка ще ми сваля като ме срещне! Страхлива вѣра сѫ това търговцитѣ — дума той и плюй.

            — Ехъ, да не сѫ тия войници на портата — въздиша Комитата... Знае какъ ще му каже...

            После завива бавно къмъ църквата Александъръ Невски все така наведенъ...

            ...Маня четѣше едно анонимно писмо, тъкмо когато слугинята ѝ каза, че по много важна работа Комитата иска да я види. Тя бѣше много разстроена. Писмото бѣ засѣгнало болни струни въ душата ѝ. Тя знаеше предишнитѣ истории на мѫжътъ си, но сега се сомооблащаваше да мисли, че нейната хубость ще го въздържа отъ подобни авантюри. Тѣ мълкомъ сѣкашъ си бѣха дали съгласие никой да се не бърка въ живота на другия. Тя гледаше съ леко око на тия жени, които по нѣкога го посещаваха, както и той не казваше дума за нейнитѣ поклонници отъ миналото, които пълнѣха салона. Но тя никога не бѣ направила нищо, което би могло да я опетни. А би ли предпочелъ той тие жени, всичкитѣ по-некрасиви, по-стари отъ нея, които съ нищо не я надминаваха, нито по тѣло нито по душа, освенъ съ едно, че имаха общо минало нѣкога? Тя дори се чувствуваше горда въ такива дни, когато идеха тѣ при мѫжътъ ѝ при все, че се преструваше като нищо да не знае. Той неволно сравняваше нея съ тѣхъ и биваше много по-ласкавъ въ такива дни. А тя си знаеше, че тѣ си бѣха и оставаха едни парвенюта, престѫпници, а само тя едничката бѣ и щѣше да бѫде жената на Поповъ, която всички почитаха. Когато нѣкои подмѣтаха за авантюритѣ на нейния мѫжъ, тя съ искренъ смѣхъ говорѣше сѫщото. Но четѣща това писмо бѣ ѝ неприятно. Тя помнѣше тази дъщеря на полковника, нежно, съ черенъ костюмъ момиче, което всички намираха за необикновенна хубавица... Да ходи той съ нея тамъ на ханчето, въ сѫщата нѣкогашна стая може би, гдето тѣ размѣниха първитѣ цѣлувки!... И тя препрочита това напарфюмирано, очевидно женско писмо, въ което най-подробно се редятъ дати и описватъ случаи...

            — Да влѣзе — каза тя. — Важна работа... — хвърли тя писмото — сигурно сѫ свършили пакъ паритѣ.

            Комитата навелъ глава влѣзе по чорапи и каза тихо: „Добъръ день“.

            — Добъръ день, Ванко — каза му тя фамилиярно, свикнала съ него и другаритѣ му. — Защо дойде?

 Господарке, една голѣма молба имамъ къмъ тебе. Като на майка ще ти се моля. Ти си последнята надежда. Не щѣхъ и да се сетя за тебъ, ами току така изведнажъ... Господь ме прекръсти — иди каза ми се при господарката — тя ще ти помогне.

            — Чудно какъ така те прекръства Господь все като нѣмашъ пари да ме търсишъ — усмихна се тя. Пари пакъ ще е, сигурна съмъ, нали? — дигна тя хубавитѣ си очи. Комитата въ смущението си климна утвърдително като пристѫпяше ту на единия, ту на другия кракъ.

            — Зная си стоката, каза тя. Само неща да ме лъжешъ, че нѣкой е умрѣлъ и да вземашъ пари ужъ за погребение, а то гуляй.

            — Нѣма вече, господарке.

            — Пъкъ какъ не ви е срамъ бе, Комита, дойдете тукъ, плачете, лъжете, измъквате пари, напиете се. Ами бари не ги изхарчвайте наведнажъ, ами то... Защо пиете толкова?

            — Ехъ господарке, отъ кахъръ.

            — Отъ кахъръ, натежали ти и тебе децата или голѣмото имане, та незнаешъ какво да го правишъ... Ами такива сте.

            — Ехъ, господарке, та все кахъръ е... Я гледай азъ съмъ оставилъ майка бежанка въ Дупница немила недрага. Нѣкога въ свила и коприна е расла. Една е била въ цѣлия Охридъ. Съ пръстъ сѫ я сочели, а сега на хората вода да носи, за да яде... Па где го баща ми? Не го ли съсѣкоха всрѣдъ мегданя? Где сѫ братята ми? Единия не го ли обѣсиха на моста, а другия гние нѣкѫде изъ Анадолскитѣ затвори ако е живъ... Па поглежъ мене на кое дередже съмъ — израненъ — половинъ човѣкъ съмъ.

            — Половина! Ти на два здрави стигашъ — каза му Маня — изглеждайки го.

            — Па само азъ ли съмъ, господарке? Има и други като мене и още по-лошо... Па мислиме, мислиме, ха да имаме пари това ще вземемъ, онова ще направимъ... А като ни ги дадътъ, малко сѫ — не стига за това или онова — па току вижъ...

            — За вино стигатъ — каза Маня.

            — Ами... Какво да правишъ? Ехъ господарке, друго си ти е тебъ. Ти и палатъ си имашъ и господаръ. Богъ да го поживи — ами ний прокуденитѣ, какво да правимъ?

            Маня го гледаше съ съжаление. Въ гласътъ му имаше вече нѣкаква по-дълбока, не обикновената мѫка. Тоя човѣкъ не се оплакваше отъ всѣкидневнитѣ лишения, той не тѫгуваше по богатство, не, душата му плачеше, защото той бѣ прокуденъ синъ отъ своята земя. На Маня стана тежко за тия безприютни хора, за битието на които никой не бѣ се заинтересовалъ. Тя бѣ свикнала да гледа на тѣхъ като на хитреци, неизбиращи средствата за да си подобрятъ живота, а пъкъ виждаше сега предъ себе безпомощно човѣшко сѫщество да жали по нѣщо, което дори хиляди жълтици не биха могли да премахнатъ — жалба по родното мѣсто!

            — Не ми забелѣзвай, Комита — каза тя меко, азъ само така... обичамъ да се закачамъ, да те подразня. Я кажи ми сега защо си дошълъ? Много ли е важна работата ти?

            — Много е важна, господарке — каза Комитата и стеснено, съ много и ненуждни подробности за бай си Никола, отвличащъ се ежеминутно отъ странични работи, разправи всичкото, което мислѣше, че може да я интересува. Дори случката съ пръстена въ магазина не пропустна. А когато ѝ поднесе пръстена, тя го гледа като очарована. Дълго го разпитва, караше го да повтаря нѣкой работи, да допълня съ нови подробности отъ живота на тоя човѣкъ, който я бѣше така живо заинтересувалъ още отъ първото виждане. Доста късно го изпрати до самата врата.

            — Ще му кажешъ, че съ най-голѣмо удоволствие му услужвамъ — повтаряше тя на Комитата. А пръстена ще задържа не залогъ, а да му се порадвамъ малко, докато дойде да си го вземе... Пъкъ и него самия да видя. Кажи му че не съмъ виждала такъвъ хубавъ пръстенъ!

            Комитата цѣлъ сияющъ клатѣше глава и обещаваше. А когато тя затвори вратата, той като окриленъ полетѣ изъ улицитѣ. Хората се обръщаха подире му: той си говорѣше високо като въ сънь...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×