Jump to content
Ани

Изненади.

Recommended Posts

Изненади.

            Стефановъ стана късно съ натежнѣла глава. Безпокойни сънища изпълваха цѣлата му нощь. Много лица и събития се преплитаха тъй различно, че въ възпоменанието му не бѣ останало друго освенъ смѫтни сѣнки. Маня, братъ му, Комитата, Асенъ — всичко това образуваха странна смѣсица. Голѣмия салонъ на Поповъ, разтегнатъ отъ капризитѣ на съньтъ въ безконечна зала съ хиляди посетители, минаваше предъ него. Музика, свѣтлина, цвѣтя, всичко въ такова изобилие, че той дори затвори очи — тъй съблазнителни бѣха тия картини! Но когато погледна завесата на прозореца, следъ това часовника си, скочи изведнажъ. Започна бързо да се приготовлява. Печката му, като никога напоследъкъ, не бѣше още запалена.

            — Види се не ще е успѣлъ Асенъ — помисли си той и спрѣ да избърсва лицето си. Предъ очитѣ му се пренесе Комитата, спомни си за пръстена, за братъ си — и, сѣкашъ, въ гърдитѣ му нѣкой изведнажъ сложи оловна буца, тъй тежко му стани. Третия день вече! Дори му се доплака отъ мѫка. Третиятъ день какъ неговиятъ изнемогващъ братъ чака паритѣ тамъ, въ далечината... И все пакъ ако той би намѣрилъ отъ другаде пари, не би трѣбвало да продава тоя пръстенъ — едничкото възпоменание отъ майката... Изведнажъ той се спира отъ дошла му случайна мисъль. — Защо най-после? Никога нищо не му е давалъ... но кой знае... Той е добъръ човѣкъ, какво ако опита? Ще изгуби ли нѣщо? Той се облича бърже. Ако той има — той ще даде... И Стефановъ се удря силно по челото. — А нима не би могълъ да му продаде онова малко мѣсто край Павлово, та не струва ли то поне 1000 лева? Кой знае? — спира се той. Нѣкога на баща ми сѫ го продали за 400 лева, но отъ тогава толкова години... Навѣрно, всички мѣста сѫ вече поскѫпнали. А и дали вече нѣкой не го е взелъ? Нали си спомня още при живе на майка му, че бѣха заграбили съседитѣ отъ едната страна ивица широка цѣли два метра и само следъ дълги разправии се съгласиха да я върнатъ? Вече две години почти не го е обикалялъ. А и когато ходи да го види то бѣше най-пусто, изоставено, съ десетина саморасли дървета и купища камани и боклукъ хвърлянъ отъ всички околни съседи. Той знаеше, че продажба на мѣсто има дълги и предълги формалности — поне това бѣше му останало въ памятьта, но се надяваше, че бай Григоръ хазяина би се съгласилъ поне срещу него да даде недостигащитѣ 600 лева. И той бързаше, наричащъ съ съ много епитети, осѫждащъ своята забрава. Какъ можеше да забрави той едничкия си имотъ! — И му се видя смѣшна тая дума — имотъ. Чудно му се стори и че още има това мѣсто. Дори почна да търси въ памятьта си, дали вече не се е простилъ нѣкога съ него по нѣкакъвъ случай и е забравилъ това? Нали въ неговия разхвърленъ животъ, особенно следъ като бѣха му се случили толкова неприятности, той бѣ оставилъ всичко на чуждитѣ хора и само като по нѣкаква инерция продължаваше тия дни на мѫка, следъ като бѣше изоставенъ самъ, съвсемъ самъ... Неговото въображение минаваше бързо, като бѣгаща сѣнка върху миналитѣ дни на тѫга... За мигъ приживѣваше, сѣкашъ, тия страшни часове. Съ тръскане глава той ги изгонва. Сега трѣбватъ пари — трѣбватъ, повтори си безмисленно — и, може би, той ще ми ги даде. Ще му поискамъ. А ако не даде... Тогава... пакъ ще търся.

            Излиза бързо отъ стаята си. Въ коридора го посреща вѣтъра, който свободно се разхождаше презъ счупенитѣ стъкла, заедно съ бѣлитѣ прахолинки на снѣга. Той отвори стаята на Комитата, надѣващъ се, че ще може да го види и му порѫча, въ никакъвъ случай да не продава пръстена, а само — заложи. Имащъ вѣроятностьта да продаде мѣстото, той може вече да си позволи да вземе заемъ отъ кѫдето и да е, защото имаше възможность да го върне. Колкото и да е мѫчна продажбата, той ще намѣри приятели, които ще му помогнатъ да стори това, тъй че спокойно би помогълъ да вземе тия нѣколко стотинъ лева даже въ заемъ. Но въ стаята нѣмаше никой. И дветѣ легла бѣха разхвърлени. Стъклата на прозорцитѣ бѣха заледенѣли. Той изгледа съ болка на душата си мизерията на дветѣ легла, на които, липсваха бѣли покривки и му стана мѫчно. Навѣрно, ще е студено подъ тия нечисти и разбридени черги — помисли той. Но мисъльта му се върна изведнъжъ върху самиятъ него и той бързо излѣзе и тутакси тръгна за втория етажъ. Знаеше че ще го псуватъ, гълчатъ — но бѣше свикналъ на тия работи. А въ душата му се криеше малка надеждица — Хазяйна е богатъ човѣкъ и, може би, ще поиска да му помогне. Нали предъ всички той е казвалъ като изключение по една добра думица за него? Знае си той хазяйна. Неговата душа е, може би, озлобена, но не е злобна. Человѣкъ който е изгубилъ всички близки въ свѣта, може ли да бѫде другъ? Който всѣки день е правилъ крачка напредъ въ живота и всѣки день нѣкой близъкъ го е изоставялъ, докато най-после, полугоденъ человѣкъ, едва движещъ се паралитикъ, той трѣбваше, срѣдъ чуждитѣ, да прекарва последнитѣ си дни... Що значеха неговитѣ богатсва, когато самиятъ той бѣше забравилъ да се ползва отъ тѣхъ? Па и да искаше, можеше ли? Кой би могълъ да му върне здравето? И що значеха всичкитѣ земни богатства дори, ако человѣкъ нѣма очи да ги види, или здраве да имъ се порадва?

            Бавно качи Стефановъ стълбата, въ ѫглитѣ на която вѣтъра е наслагалъ бѣли сипкави купчета — и мислитѣ му бѣгатъ върху тоя нещастникъ, при когото отиваше за помощь сега.

            — Ще вика, зная, мисли си той — ще ме проклиня, менъ и всички ни, но дано ми заеме... Та най после азъ ще му дамъ въ залогъ това мѣсто... Ами ако ми не повѣрва? — спира се той въ коридора. Ако мисли че лъжа само да му взема паритѣ? Нему дори самия му става обидно. Какъ така би се съмнилъ? Че защо? Нима той нѣкога е излъгалъ поне веднъжъ или не си е устоялъ на думата, когато е обещалъ? Може ли нѣкой да каже нѣщо тогава за него? — И той пакъ тръгна решително. Почука на вратата доста силничко, защото хазяйна е малко глухъ и, може би, не ще го чуе. Повтаря — и пакъ — никакъвъ отговоръ.

            — Бай Григоре — извика той леко и натисна бравата. Вратата се отвори. Стефановъ я държа отворена нѣколко мига вслушващъ се и после влиза. Тихо е и полутъмно. Да е излѣзълъ нѣкѫде? Толкова рано! Той обикновенно си стои въ стаята. Стефановъ се озърта. Безпорядъка на леглото му се вижда страненъ. Единъ столъ е катуренъ, сандъка въ ѫгъла отворенъ и почти цѣлото му съдържание — разни дрехи, хвърлени на пода. Вратата на гардероба сѫщо отворени. Едно малко хубаво сандъченце съ счупенъ капакъ, бѣше хвърлено до самата печка, която зѣеше студена

            — Бай Григоре, — викна Стефановъ по-силно, оглеждащъ се наоколо. После пресегна та подигна завѣсата. Въ стаята нахлу белезникава свѣтлина. На пода забелѣза тояжката на хазяйна си. Значи той не е излизалъ никѫде. Оглежда се още веднажъ. Безпорядъка му се видя още по-чудноватъ.

            — Бай Григоре, — викна той трети пѫть по-силно и гласътъ му трепѣреше, като на трескавъ, защото интуитивно той чувствуваше, безъ да си дава отчетъ, че тукъ е имало нѣщо и, може би, страшно. Никой. Само вѣтърътъ се чуваше да свири въ куминътъ на отворената печка и нѣкой долу да затваря съ силно хлопане врата. Той стоеше всрѣдъ стаята съ дигната глава, вслушващъ се. — А, може би, за малко само е излѣзълъ — помисли си той и почти моментално напрежението му мина. — Сега ще дойде — и пакъ се огледа. Но тоя безпорядъкъ, тояжката му, съ която обикновенно похлопваше и съ която не се раздѣля... и това разхвърлено легло!.. Той се приближи до него и се наведе, После дигна бързо чаршафа по-близо до свѣтлината. Това което мислѣше черни сѣнки или дупки по него се оказаха петна кръвь. Той онемѣ. Краката му се подкосиха отъ неочакваность. Всичкия безпорядъкъ му стана изведнъжъ ясенъ. Изнемощялъ седна той върху самото легло. Сърдцето му биеше бързо, бързо, а слепитѣ му очи се покриха съ поть. Цѣлъ хаосъ изпълваше главата му, всрѣдъ който той не можеше да долови нито една свѣстна мисълъ. Краката му нервно потръпваха, като въ нѣкоя жаба изложена на електрически токъ. Трѣска неочаквано бѣ сковала челюститѣ му и тѣ тракаха неподчиняващи се на вольта му. Стефановъ чуваше тѣхния страненъ звукъ и не разбираше отъ где иде той. Но кризата му скоро мина. Умътъ му се внезапно избистри, като че ли слънцето изведнъжъ разкѫса облацитѣ и го облѣ съ потокъ свѣтлина. Полицията трѣбва да се повика, тя ще намѣри кой е — мислѣше си той и се оглеждаше. И все пакъ не ставаше. Краката му още не искаха да го слушатъ. Тѣ играеха като въ нѣкой многогодишенъ пияница, който е изгубилъ самоконтрола на членоветѣ си. После той изведнажъ стана. Петитѣ му набутаха нѣщо меко. Бързо подигна той провисналата покривка и видѣ подъ кревата нѣщо черно неопредѣлено. Рѫката му напипа крака, добре прилепени единъ до другъ. Съ сила ги хвана той — и почти веднага измъкна всрѣдъ стаята хазяина. Безъ да мисли нѣщо той работѣше, като екзалтиранъ человѣкъ, съ бързи движения и треперящи рѫце. Съ каква радость той почувствува топлината на възловатитѣ му пръсти, които бѣха тъй много осукани съ вѫжета! Той скочи бързо отъ мѣстото си, бъркаше нервно въ джобоветѣ си да търси ножче, което все не можеше да намѣри, защото безъ да забележи, той търсѣше само въ два едни и сѫщи джобове; оглеждаше се безпомощно наоколо да види случайно нѣкой ножъ — и пакъ клекаше около му, бързащъ съ треперящи пръсти да дърпа многобройнитѣ вѫзли. Когато не стигаше тѣхната сила, той се навеждаше и помагаше съ зѫби. И изъ трескавата му уста излизаха несвързани думи, съ които той се мѫчеше да го утеши. После той остави рѫцетѣ, съ които бѣ започналъ и си спомни че трѣбваше да му отвърже главата. Може би, той вече се задушилъ — скочи Стефановъ уплашено и почна да дърпа голѣмия чаршафъ, който бѣ раздранъ на ивици, съ които яко бѣ обвита главата на хазаина.

            — Нищо, нищо, бай Григоре — говорѣше му той, ей сегичка ще те развържа! Ти не се безпокой! Това е нищо — той дърпаше парчетата, хвърляше ги съ ядъ настрана и когато тѣ се омотваха въ рѫцетѣ му, застѫпяше ги ядно съ крака. Най-после той откри лицето, което изглеждаше малко виолетово, съ настръхнали по него влакна и черни дълбоки сѣнки подъ очитѣ.

            — Нищо, нищо, бай Григоре — сега ще ти развържа и рѫцетѣ и краката. То туй е важно... и той коленичи отново при него, обърна го настрани и започна да му развързва рѫцетѣ. После се сети, че може би, ще се задуши, скочи, подложи му една възглавница подъ гърдитѣ и пакъ се обърна да го развързва. Рѫцетѣ му, а скоро и краката успѣ да освободи отъ многото вѫзли. И чакъ тогава забелеза, че по тѣхъ имаше петна отъ кръвь. Може би, е отъ вѫжето, помисли си той и като го хвана подъ мишцитѣ, помѫчи се да го дигне на леглото. Стори му се прѣкомѣрно тежъкъ. Дигна го веднажъ и изтърва, като самия той се залюля, почти спъна въ турената възглавница и щѣше да падне на пода. После като направи още едно усилие, той сполучи да го постави до половината на леглото при което краката му сами се подигнаха отъ подътъ. Той си спомни какъ превитъ ходѣше бай Григоръ и отново се уплаши. Ами ако му се скѫса сега нѣкоя мускулна връзка? Нали той никога не се е изправялъ? Той го полуизправи на леглото, обърна го малко на страна при което се дръпна изведнажъ — бай Григоръ бѣше изпъшкалъ! Той дойде на себе си много по-скоро отколкото Стефановъ очакваше. Види се кръвьта, която бѣ изгубилъ бѣ му принесла повече полза, отколкото вреда. Той отвори очитѣ си, изгледа странно като въ сънь всичко наоколо си и после изведнажъ седна на леглото. Неговия блуждаещъ погледъ тичаше изъ всички ѫгли на стаята, по лицето на Стефановъ, по рѫцетѣ му. После като видѣ хубавото сандъче захвърлено край печката съ счупенъ капакъ, изрева като раненъ звѣръ.

            — Изядоха ме! Паричкитѣ ми! — и се сгромоляса върху леглото си.

            — Бай Григоре, недей прави тъй! — подхвана го Стефановъ — Недей! Какво сѫ тѣ, паритѣ — нищо, спечелватъ се пакъ...

            — Кость по кость да се разложи, — изпъшка бай Григоръ, — за тамянъ да ги даде — нареждаше той и гласътъ му излизаше свирящъ изъ неговитѣ стари гърди.

            — Е, пий малко вода, — поднесе му Стефановъ една чаша, незнаейки какво друго да му даде. Той му сграбчи съ втренченъ погледъ рѫката.

            — Не, ония пръсти бѣха черни и по голѣми — каза той като на себе си — твоитѣ сѫ малки — и той му тикна рѫката на страна, при което водата се разлѣ.

            — Нѣма нищо, бай Григоре, нали не ти е направилъ нищо лошо — здравъ да си — всичко ще забравишъ.

            — Нищо ли? — изпъшка той, — я поглежъ тукъ, дигна си той рѫката — виждашъ ли на колко мѣста съмъ само мушканъ.

            — Ами защо не вика, бай Григоре? — пипаше, му Стефановъ рѫката съ запечени кървави петна по нея.

            — Какво да викамъ? — Поглежъ — ето ключа на, на гвоздея, заключихъ и си легнахъ. Кога се събудихъ, проклетъ да е — нѣкой ме души. Въ тъмнотата, мисля, сънувамъ. Дай, каже, пари! Запалихъ лампата, гледамъ: — съ кърпа на лицето, пробилъ си само дупка за очитѣ и носа — гласа му глухъ, После ме мушка съ ножъ да кажа... Охъ паричкитѣ ми, миличкитѣ ми, заплака той съ гласъ като малко дете.— Сто и единадесеть пола бѣха тамъ, Коле! Господъ да го тресне, хаиръ да не види — зареди той. Сухо злато Коле... Язика си да бѣхъ глътналъ, да не бѣхъ ги казалъ... Майка му за тамянъ да ги даде. Отъ него въ попа да отидатъ.

            — Какъвъ човѣкъ бѣше бай Григоре — питаше го Стефановъ загриженъ. Да не е пъкъ твоя Тодоръ я.. съ всѣкакви се събира...

            Стареца отвори уста.

            — Тодоръ ли? — впери той дълбоко хлътналитѣ си очи. Ако е той ще го прокълна до девета рода, да изсъхне, като змия да се влачи, слънце да не види... Не е, Коле. Не е Тодоръ. Тоя е по-високъ. И рѫцетѣ му видѣхъ, като ме стискаше после да ме души. Гласътъ му такъвъ глухъ подъ кърпата... непознатъ човѣкъ ще е...

            — Ами какъ ще отключи така? Да си забравилъ пъкъ да заключишъ?

            — Кой азъ ли? Азъ по петь пѫти опитвамъ догде си взема ключа отъ бравата! Какъ ще забравя? Види се съ кука е отключилъ магарето, апашка кука. Навѫдили се проклетитѣ... Господъ живи да ги изгори... Охъ, парицитѣ ми! — сети се той пакъ и отново гласътъ му се напълни съ сълзи. — Парицитѣ ми отидоха, Коле, все сухо злато, зърно по зърно съмъ ги събиралъ... Какво ще правя сега, какво ще правя? — зачука си той главата въ стената. Стефановъ го дръпна. — Недей прави така де, какво си се отчаялъ. Имашъ толкова богатства и си заплакалъ за нѣкакви си стотина напалеона. Какво сѫ тѣ за тебе?

            Стареца неочаквано се изправи.

            — Имамъ... Отъ где знаешъ? Такива като тебе душата ми изѣдоха. Имашъ, та имашъ. Де да ги зема? Ти си накаралъ да ме обератъ, па сега си дошълъ да ме отвързвашъ, черната чума дано да бѣше те тръшнала! Вий всички сте такива. Чакате само очи да затворя... Още при живе ме клахте да ви дамъ. Богъ да ви накаже. На камъне да ви обърне! Да даде вода капка въ устата си да нѣмашъ, па и да нѣма и кой да ти подаде. Ти си го накаралъ, па сега идешъ да видишъ дали съмъ умрѣлъ. Псета да бѣха те яли. Не съмъ умрѣлъ. Нѣма, на пукъ на всинца ви, нѣма да умра! Ще ви заровя така на, единъ по единъ, пригърбенъ съ патеричка, ама пакъ ще ви изпроводя, па тогава ще умра. Да знаете! Нищо нѣма да ми направите! Ще крадете, съ тѣхъ ще се задавите — и той самъ се закашля силно, тресещъ се цѣлъ. Стефановъ му подаде бързо чаша вода.

            — Недей, бай Григоре, да думашъ така. Нито съмъ мислилъ. Ти поне знаешъ, че на душманина не съмъ помислилъ лошо, защо на тебъ ще сторя такова зло!

            Хлътналитѣ очи на стареца го гледаха внимателно. Въ тѫжния гласъ на Стефановъ имаше такава искренность, че той неволно умекна.

            — Зная те азъ, Коле, ти не си като другитѣ — каза той тихо. Охъ, окрадаха ме Коле, изѣдоха ми парицитѣ — занарежда той — зърно по зърно съмъ ги събиралъ — все сухо злато!

            — Не се тревожи толкова, бай Григоре — може да ги намѣрятъ пакъ.

            Да извикаме полицията, да кажемъ, ще търсятъ, ще търсятъ — и вижъ намѣрили...

            — Може ли? — каза бързо стареца и очитѣ му свѣтнаха.

            — Да викаме тогава — и той се подигна на лакета. Ти извикай старшията, Наумъ, на него да кажа, той е вѣренъ човѣкъ. Все ще намѣри кой е. Я, Коле, мръдни онзи сандъкъ — посочи му той отворения въ ѫгъла — Съвсемъ го отмѣсти. Ха така! Здрави ли сѫ дъскитѣ подъ него? Стефановъ попипа пода.

            — Здрави сѫ — каза той недоумѣващъ.

            — Слава Богу — дигна той очи. Тури го пакъ на мѣстото!

            Стефановъ го намѣсти и се изправи предъ него.

            — Парицитѣ ми, парицитѣ ми, — викаше стареца и клатѣше глава ту на една, ту на друга страна, като човѣкъ намиращъ се въ трансъ.

            — Да извикамъ Тодоръ,— предложи Стефановъ — да остане тукъ пъкъ азъ ще отида да съобща въ полицията. Трѣбва и на работа да вървя, че вече е късно — погледна си той часовника. Стареца само климна съ глава, като не преставаше да вика: — Парицитѣ ми, парицитѣ ми.

            Стефановъ затвори внимателно вратата и съ бързи крачки се опѫти къмъ стаята на Тодоръ, която бѣше на другия край на сѫщата кѫща. Той похлопа бърже и силно, но никой не му отговори. Натисна бравата и влѣзе. Воня на винена изба го удари въ носа. Всрѣдъ стаята, която бѣше въ пъленъ безпорядъкъ, горѣше още електрическата лампа. Право на пода, между много бутилки, лежеше на рѫката си, въ която държеше изцапанъ бележникъ, Русо. Купъ люспи отъ белени ябълки бѣше струпанъ непосрѣдствено до сами главата му. Напрѣки кревата, облеченъ, и съ угаснала цигара въ рѫка и открити уста, хъркаше силно Тодоръ. Турилъ глава на оляната съ вино маса до превърнатата бутилка, която бѣше излѣла всичкото си съдържание, спѣше седналъ Добревъ. Едната му рѫка бѣше върху масата, другата провиснала свободно надолу. При влизането Стефановъ се спъна въ дългитѣ простнати крака на Русо, но последния не се събуди, а само леко измърда, преглътна нѣколко пѫти и пакъ захърка. Стефановъ се надвеси надъ Тодоръ и започна да го бута силно по рамото.

            — Слушай Тодоре, вуйчо ти е обранъ нощесъ. Събуди се — хей! Уфъ че мерише. Слушай, — почна той наново. Тодоръ отвори очи, мигна нѣколко пѫти и каза съ съненъ, несвързанъ гласъ.

            — Пиши, Русо!.. Налей де. Не е студено кукличке, не!.. Съблечи се... Цѣлата, цѣлата. Така, ела сега — и той мѣтна рѫка възъ врата на наведения Стефановъ.

            Съ потърса я отмахна отъ себе си Стефановъ и се изправи. Поогледа се безпомощенъ наоколо си и пакъ започна да го блъска по рамото. Но Тодоръ само млящеше, поменуваше нѣщо за Русо или Кукличката, обръщаше лице и захъркваше отново. Стефановъ поклати безнадеждно глава и излѣзе вънъ, стѫпвашъ внимателно между празнитѣ бутилки на пода. Долу той помоли майката на Вѣнчето да отиде при хазяина. Вѣнчето било болно и повръщало — оплака се тя. Той я изгледа дълго и нищо ѝ не каза. Само слизащъ по стълбата, той въздъхна неволно.

            Въ участъка бай Наумъ веднага грабна мазната си папка и се запѫти. Стефановъ вървѣше съ наведена глава. Хиляди мисли се мѣркаха едновременно и той вдаденъ въ тѣхъ, самия, сѣкашъ, се намираше на върховетѣ на безредни вълни, които го блъскатъ, отнасятъ ту на една, ту на друга страна, захвърлятъ всѣки мигъ, за да го подхванатъ наново въ следующия.

            — Добъръ день — хлопна го дружески по рамото едра рѫка — на работа ли? — Стефановъ се обърна стреснатъ. Съ преметната презъ рамото бичкия, висока, едра фигура, съ каскетъ на глава и цѣла накапана съ варь, го гледаше приветливо.

            — Какво стана сестричето ви? — добави той — Вѣрвамъ, не се разболѣло?

            Стефановъ неможеше да си спомни, кой е този человѣкъ, който се държи така фамилиарно съ него.

            — Кое сестриче?

            — Въ Попови, гдето го бѣха хванали онѣзи пияници. То, навѣрно, е болничко горкото?

            — Не, то не ми е сестриче, — каза Стефановъ и изведнажъ се сети, кой е предъ него. — А вий защо така, господинъ Павловъ?

            — Какъ?

            — Ами съ тия дрехи...

            — Ремонтираме бирария „Здравецъ“. Прегради правимъ.

            — Па и вий ли работите?

            — Чудно ли ви се вижда? Двадесеть и една година не съмъ билъ въ България. Когато мисля да пласирамъ паритѣ си, трѣбва да знамъ и хората върху които ще градя смѣткитѣ — затова и самъ работя съ тѣхъ — условията на труда, друго яче казано... Понятно ли ви е сега?... А сестричето ви е много симпатично дете — добави той следъ малко.

            — То не ми е сестриче — повтори Стефановъ.

            — Може, а менъ то ми напомни едно мое сестриче, умрѣло отдавна, ученичка — и той безъ да му каже сбогомъ се отдѣли въ една странична улица. Стефановъ се поспрѣ и нѣколко мига гледа широкиятъ му накапанъ съ варь гръбъ — и тръсна глава. После мислитѣ му нахлуха отново и той като се приведе ниско, ниско, закрачи като унесенъ между многото хора.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×