Jump to content
Ани

Черни дни

Recommended Posts

Черни дни

Малкото ѝ дума стояха предъ него като огнени. Той чувствуваше, че топли вълни хлуятъ въ главата му и невидими чукове удрятъ по слепитѣ очи. Следъ вълненията тая вечерь, телеграмата му се струваше страшенъ товаръ. Другъ день, може би, той би я посрещналъ по-спокойно. Хиляда лева! Та отгде би ги вземалъ той? Но поне вече знаеше, че братъ му е добре и здравъ — инакъ защо ще му сѫ толкова пари? Хиляда лева! — Той се разхождаше въ стаята отъ край до край, а Асенъ го гледаше мълчаливъ. После, когато очитѣ му се умориха да го следятъ, той подпре глава на рѫце и скоро сънътъ го унесе. Той захърка спокойно, като че ли бѣ легналъ на най-хубаво легло. Тежкия трудъ презъ деня — той вече работѣше като шлосеръ — желѣзаръ въ Инжинерната работилница — го изтощаваше много, но той не се оплакваше. Бездействието му бѣ още по-страшно, а да яде хлѣбътъ и на безъ това небогатиятъ си покровитель, когото осакати съ безумието си, му се струваше страшно престѫпление. И той съ търпение, което очуди Продана, работѣше тежката работа, която покриваше съ плюски рѫцетѣ му. Тѣ всѣки день ставаха по-груби, но затова пъкъ и болката ставаше по-малка. Той се държеше кротко и слушаше. Новиятъ редъ, многото работници, въртящитѣ се колелета и движущи машини, всѣваха въ него страшно чувство на безпомощность. И той пренесе всецѣло самотнитѣ си мисли върху зададената му работа. Понѣкога, когато тя допущаше това, изискваше по-малко внимание и повече механически движения, той се отдаваше всецѣло на мислитѣ си и това бѣше най-красивото въ тоя изпълненъ съ шумъ животъ. Когато свирѣше вечерната свирка за свършване на работата, той грабваше парчето хлѣбъ, което имъ даваха като дажба — работилницата бѣше военна и съ натежали отъ работа рѫце — тръгваше. Превития презъ цѣлъ день гръбнакъ се оправяше съ сладостно чувство на здраво тѣло, което труда е уморилъ. Протѣгнеше се веднажъ, дважъ — и сѣщаше, сѣкашъ, какъ тѣлото му растѣше всѣкидневно. Рѫцетѣ му станаха черни и попукани, но и силата имъ се удвои. И самата му фигура бѣ станала по-плещеста, макаръ и малко наведена. Стефановъ, който отначало искаше да му намѣри друга работа, се взираше после съ удоволствие въ него. И сега, когато съ измѫчена отъ безплодни мисли глава минаваше на една и друга страна, той съ чувство на задоволство гледаше неговитѣ мощни рамѣне и обронена на една страна глава.

            Стефановъ го събуди и накара да отиде да си легне. Сутринъ още въ тъмно почваха работа, спомни му той — защо да стои?

            Асенъ избъбра нѣщо съненъ и започна да се мѫчи да отвори вратата отъ противоположния край.

            — Ти още спишъ — усмихна се Стефановъ — лека ти нощь.

            — Лека нощь, бай Никола! Па и ти си легни, че вече е кѫсно,— каза той излизайки. Не сѫ ли пѫтищата на сѫдбата незнайни? Мислилъ ли е той, че нѣкога ще се срещне съ това момче, диво като глиганъ, което ще стане следъ това сѫщество вѣрно като куче, което ще се чуствува нещастно, ако презъ деня не размѣни дума съ него? И какво ще стане съ него по нататъкъ? Можеше ли да остави той человѣкъ подобенъ на него, да започне кариерата на простъ работникъ, когато му липсва само една година да довърши гимназия? Па и трѣбва ли той да стане непременно нѣкакъвъ чиновникъ? Нима работника не може да добива своята прехрана сѫщо тъй почетно като и всѣки други? Но това... започватъ работа заранъ отъ тъмни зори до тъмна вечерь. Всѣкога сутринь той преди, да отиде на работа му пали печката. Вънъ е тъмно съвсемъ — а той трѣбва да отива — и то всѣки день. И до кога? Неговитѣ рѫце днесъ сѫ груби — утре и душата му, за която нѣма друга храна освенъ физическата, ще загрубѣе, ще стане животинска... Ами тия, които трѣбва цѣлъ животъ да прекаратъ въ такъвъ интенсивенъ трудъ! Нима това е възможно? Той ще остарѣе преждевременно като Продана. Неговото лице ще се сбърчка и той ще говори мѣрно, уморено, като старъ човѣкъ, който е вървѣлъ дълъгъ пѫть. Боже, защо така труденъ е живота за нѣкои? — дигна той неволно очи къмъ тавана. И, когато свали погледъ отъ тамъ на разтворената телеграма — цѣлиятъ потръпна и започна бързо да се разхожда. Тѣзи хиляда лева, които тамъ отъ далечината искаше братъ му, като че ли оживѣха и се носѣха изъ въздуха. Мисли се зараждаха и преплитаха като змии. Той като че виждаше братъ си, давящъ се въ рѣка, която никога въ живота си не бѣ зървалъ, струваше му се, че чува гласътъ му и съзира протегнатитѣ му рѫце. А, може би, това сѫ паритѣ, които му трѣбватъ за да му се направи нѣкаква операция, безъ която той ще умре? Нали той е боленъ вече отъ толкова време?!. Той взима една картичка отъ масата си, гдето е изобразено голѣмото красиво здание на единъ швейцарски санаториумъ и го гледа дълго. Едно отъ тия малки прозорчета е и стаята на братъ му. Стефановъ дори знае какъ сѫ разположени мобилитѣ вѫтре, защото той му бѣше пратилъ фотография още първия месецъ: — легло, до него малко шкафче! Тамъ, на това легло той виждаше братъ си, просналъ се да протѣга рѫце съ свити пръсти отъ мѫка: — хиляда лева! — Да, и той се неволно вслуша, като че ли действително можеше да чуе гласътъ му. Нѣкой бърбори монотонно и неразбрано. Пада нѣщо тежко нѣкѫде въ стаитѣ и ехото заглъхва. Врата скръцна далечъ — и утихна всичко. Той се оглежда — кѫсно е вече. — Два часътъ — кога ли е минало толкова време? Той отива къмъ закачалката за дрехи и чакъ сега вижда, че още не си е съблѣкълъ връхното палто. Съблича го и закача машинално, а предъ погледа му е онзи голѣмъ красивъ санаториумъ. Ако тамъ можеше да турятъ и бащата на Вѣнчето... Той би могълъ да живѣе повече, а сега сигурно ще умре твърде скоро. Той е съвсемъ слабъ, почти живъ скелетъ и толкова много кашли. И въпрѣки всичко говори, говори! И какво ще правятъ тия бедни сѫщества? Той, болниятъ, значи ли и сега нѣщо? Не го ли гледатъ синътъ и неговата жена съ своята денонощна работа? Бедното сѫщество! И той си спомня за изпадалитѣ приказки, които вижда още да стърчатъ въ джоба на палтото си цѣлъ зачервенъ отъ ново. Каква несъобразителность! Ами, той е забравилъ всичко — още повече, че паритѣ му бѣха и безъ това малко останали... А Вѣнчето — гола! — и той потръпна — Какво ще стане съ това дете по-нататъкъ? Тѣзи всички безсъвестници се гаврили съ неговото крехко тѣло безъ всѣкакво угризение на съвѣстьта! Какво ще стане съ нея сега? И той крачи изъ стаята и си трие една о друга замръзналитѣ рѫце. Навежда се до печката. Тя е вече студена. Вѫтре нѣма освенъ нѣколко малки вѫгленчета, едва блещукащи срѣдъ пепельта. Той тури нѣколко дървета повече машинално. Сѫщо той несъзнателно, по навикъ отива той къмъ масата, готвящъ се да седне на стола си — и скача на страна — тамъ го гледа все оная телеграма и малкото думи върху нея. — Хиляда. И отъ ново главата му блъскатъ невидими чукове и той крачи бързо изъ стаята, като че ли нѣщо гори стѫпкитѣ му. Трѣбва бързо да се намѣрятъ на всѣкаква цена! — Трѣбва!—това казва малкото парченце книга! Ако не бѣше това страшно „трѣбва“, нима неговиятъ братъ би го безпокоилъ отъ тамъ? Той взе фотографията му отъ масата и се взира дълго. Открито честно лице го гледа отъ рамката. И той му шепне обещанието си, като че ли братъ му може да го чуе. Той ще търси и ще намѣри, ще прерови земята, ще заложи всичко — и той се оглежда. — Това „всичко“ е тъй малко и незначително... Ще иска отъ свои приятели по сто, по двеста лева, ще продаде своята заплата ще вземе срещу полица — невъзможното ще направи възможно... Наведенъ надъ масата, той се взира въ голѣмъ портретъ на бѣлокоса жена въ тежка рамка. Очитѣ ѝ благи и гледатъ малко наведено презъ вежди, но съ такава кротость и доброта...

            — Може би, майко, ти ми говорѣше за такива дни, черни дни, както ти ги наричаше и които бѣха толкова много въ живота ти !...

            После той се поодръпна на пръсти и загледа пакъ.

            — А нима той не е нейнъ братъ? — каза си той високо почти и усети веднага такава лекость, като че ли хиляди килограма спаднаха отъ рамѣнетѣ му. Той е виждалъ вуйчо си веднажъ или два пѫти и то случайно на улицата, но какво отъ това? Той знае кѫщата му и ще отиде още утре съ телеграмата. Най-после какво ако тѣ съ баща му нѣкога не сѫ биле добре!? И безъ туй вуйчото е взелъ нѣкога по голѣмиятъ дѣлъ отъ наследството — нали той е чувалъ това толкова пѫти отъ майка си? Но може ли току така да отиде изведнъжъ и поиска хиляда лева? Че защо не? При него какъ идатъ и искатъ даже и чужди хора? Не по хиляда лева, разбира се, но какво отъ туй? Ако би ималъ, той би далъ и хиляда... А вуйчо му има — туй всички знаятъ. И кѫщата му е голѣма, и той е подполковникъ! Само отъ заплатата той би могълъ да живѣе, а той има и толкова богатства. Ще даде, разбира се, още по-вече, като разправи какво е положението на братъ му. Ами нали и той е последна година — следъ година най-късно той ще бѫде инжинеръ въ София. А за него какво ще сѫ да му върне тия хиляда лева! Па най-после вуйчо му може да се смили и да направи единъ малъкъ подаръкъ — какво значи то за него при тия богатства, които е наследилъ и е натрупалъ, да имъ даде сега нѣкакви си хиляда лева?...

            И той се съблича бърже съ олекнала душа и като се свива на топка въ студеното легло, заспива бързо...

            На сутриньта, къмъ единадесеть часа, той излѣзе отъ дрогерията и се запѫти бързо къмъ домътъ на вуйчо си. Той би отишълъ и по-рано, ако бѣ увѣренъ че ще го намѣри тамъ. Мислѣше да го почака и тъкмо да се поразговори съ своята вуйна, която бѣше виждалъ преди десетина години и то за малко, когато бѣха минавали презъ тѣхния градъ. Неговиятъ баща бѣше вече починалъ и вуйчо му за пръвъ пѫть стѫпяше у тѣхъ. Тогава той бѣше капитанъ, младъ строенъ, съ красиво заресани на пѫть по срѣдата кѫдрави коси. А какъ ли ще го посрещнатъ сега? Той влѣзе въ чистия дворъ, покритъ съ красиви плочки, и натисна звънеца на вратитѣ, гдето имаше много бутони, върху който бѣха накачени адреси. Той дигна погледъ нагоре и му се видѣ кѫщата прѣкомѣрна висока.

            — Хубава кѫща, — каза си той неволно, — дали въ най-горния или най-долния етажъ сѫ? — Той пакъ загледа бутонитѣ и визитнитѣ картички по тѣхъ — въ партера е значи. Вратата се отвориха.

            — Какво искашъ? — попита го единъ гологлавъ и по чорапи войникъ, на когото лицето бѣ зачервено.

            — Господинъ подполковникъ Вълчевъ тукъ ли е?

            — Тукъ е!

            — Какво има, Василе? — обади се нѣкѫде отъ далечъ гласа на подполковника по всѣка вѣроятность.

            — Единъ човѣкъ ви търси, господинъ подполковникъ.

            — Че кажи му да влѣзе де, говедо! Съ масьта ли е?

            — Влѣзъ де, — каза му кѫсо войника и Стефановъ влѣзе. — Не е съ мастьта, — викна въ коридора вече войника, като затваряше външнитѣ врата съ ключъ. Въ коридора меришеше на пържено, презъ отворенитѣ врати дори се чуеше пръщенето на масло върху огъня. Стефановъ се спрѣ въ нерешителность, но войника му показа съ жестъ — и той влѣзе въ кухнята. Пъленъ человѣкъ, съ полупобѣлѣли коси, съблеченъ по риза и препасанъ съ мръсна престилка, завратилъ рѫкави, готвѣше нѣщо. Цѣлия зачервенъ, той мигаше често отъ пушека, който се дигаше отъ покапалото масло по печката. Презъ отворената врата се виждаше столовата, върху масата, на която една пълна, чорлава госпожица, редѣше нѣкакви карти за игра. Дебела жена, разкопчана тукъ-тамъ и не по-малко чорлава, бѣше опрѣла пълното си лице върху рѫката си и слушаше най-внимателно. Въ кухнята бѣ страшенъ безпорядъкъ. Стефановъ смутено прекрачи прага. Неговия „Добъръ день“ се почти изгуби въ пръщението на тиганя и той се спрѣ. Погледа му мина бърже презъ цѣлата кухня, върху рошавитѣ гледачки на карти и се върна къмъ изпотената червена пълна фигура, която си бършеше рѫцетѣ въ мръсната престилка.

            — Какво искате? — попита го той троснато. — А бе, говедо, — обърна се той къмъ войника, който стоеше задъ Стефановъ, кого ми водишъ?

            — Е па нали ми казахте: — доведи го, — оправдаваше се войника.

            — Доведи го... прасе такова, нали ти казахъ ако е човѣка съ масьта, тогава...

            — Е, я нали казахъ, че не е.

            — Казалъ си, дяволитѣ. — Какво обичате? — попита той Стефанова, като стоеше насреща му съ лъжица въ рѫка. Госпожицата която редѣше картитѣ стана бавно, изгледа го спокойно отгоре додолу и затвори вратата. — Какво искате? Мене ли търсите? — попита повторно подполковника, като обръщаше нѣщо въ тиганя.

            — Васъ, — каза тихо Стефановъ — Азъ съмъ Никола Стефановъ, забравили сте ме види се, вуйчо.

            — Тъй ли? — загледа го той внимателно, — ти си зеръ! Измѣнилъ си се нѣщо — отслабналъ си. Нѣкаква болесть те е налегнала. И моя Георги боледува миналия месецъ, не може безъ това. Ами ти много си се измѣнилъ. Кога бѣхъ те виждалъ? Май, има две години отъ тогава. Остарѣлъ си. Ожени ли се?

            — Ахъ, не съмъ, — каза бързо Стефановъ.

            — И не ти трѣбва такова нѣщо на тия гладни години. Ами седни де.

            — Я бе, какво ме гледашъ като пукалъ, — обърна се той къмъ ординареца, — махни онѣзи дрехи, тури ги тамъ на леглото. Ха, дай стола нека седне момчето. — Седни де. Азъ излѣзохъ по-рано отъ работа, та рекохъ малко да си опържа пилетата самъ. Никакъ не обичамъ да ми ги препръжватъ. Знаешъ, като се направятъ най-напредъ, трѣбва със соль и червенъ пиперъ хубаво да се натриятъ и съ малко слабъ разтворъ отъ лимонтузу да се намажатъ. Даже съ лимонъ още по-хубаво, ама где лимонъ? Искатъ сума пари за нищо и никакво! Тогава кожицата става зачервена и хрупка, ама е крехка — не е жилава като ластикъ. А пъкъ въ кѫщи никой незнае да ги приготви както азъ ги искамъ. Чакай да кажа на вуйна ти че си дошелъ. — Бушо — викна той — я ела вижъ Марициния Никола дошелъ.

            Презъ отворената врата се чу нѣкакво неразбрано мърморене вмѣсто отговоръ, а следъ туй ясния гласъ на госпожицата:... „Вечерно време, пари на русъ човѣкъ. Кахъръ си правишъ за единъ подарѫкъ... ама напразно“. Кой е тозъ Никола? — попита тя по-високо и Стефановъ сети, че се зачервява. Сѫщия неразбранъ гласъ каза нѣщо вмѣсто отговоръ доста сърдито и подполковника затвори бързо вратата.

            — Чакай, че туй, май, ще прегори. Ето така ги обичамъ азъ, виждашъ? — посочи му той едно парче, дигнато на вилицата — вижъ какъ е червено, а кожичката му е съвсемъ крехка.

            Стефановъ мигаше бързо, бързо отъ ядливия пушекъ.

            — Мѫчно е да се намѣри чисто масло сега — започна наново подполковника. — Виждашъ ли това какъ мерише само? Ама съмъ го порѫчалъ нарочно. Чакъ отъ Новоселци сѫ го донесли, а за цената му не питай. Съ шепи пари трѣбва да давашъ, ако искашъ да ядешъ.

            — Я, Василе, — сети се той — иди вижъ на фурната дали се е опекло. Кажи му да не го изгори, че чортоветѣ ще ги взематъ после! Или я чакай малко — Бушке, — отвори той вратата, — да отиде ли Василъ за тортата?

            Стефановъ не разбра какво му отговориха, но, подполковника се върна доста смутенъ:

            — Недей отива, почакай малко, да не би като те види да я извади сурова. — Вижъ тамъ прибери ония работи — хайде де, не стой да ме гледашъ въ очитѣ като смахнатъ! На чорбата ще трѣбва малко соль още — сърбаше и си приказваше самъ подполковника. — Я вижъ кашата какъ ври само — извади я той отъ фурнята на печката и ѝ се залюбува. Нѣкои я правятъ безъ бѣлото месо вѫтре, но азъ не я обичамъ така. Че то и каша ли е тогава? Нито е хранително, нито е вкусно, а когато е съ бѣлото месо, ама да го счукашъ хубаво въ дървенъ хаванъ... Най-напредъ му капни малко чорбица отъ кокошката — отъ него си, де, отъ което ще правишъ кашата. Счукай го следъ това въ хавана да образува една кашица — смѣси го съ малко чуканъ чесънъ, та да знаешъ че ще ядешъ... А тия, гдето го кѫсатъ, бѣлото месо де, на нишки и така го турятъ вѫтре — не струва: остава на конци. А вижъ това е друго. И той като го разбърка съ лѫжицата, която облиза, тикна го наново въ фурната на печката.

            — Да ти кажа, азъ обичамъ да си хапна —това остава на човѣка! Па и всички си обичаме, само че мѫчно се намира сега! Гледамъ и моятъ Георги — ти не си го виждалъ, май, или се познавате? — Неща каже азъ леко вино, дай ми ти мелнишко. Като пия една чаша да си сетя всички жили. И кажи речи, само той го пие — ние пиемъ отъ бѣлото. Цѣла бъчва съмъ му вземалъ. Ама да видишъ какъвъ червенъ вратъ е направилъ, ей тъй на. А въ рамѣнетѣ вече е по-широкъ отъ мене! А ето — прекѫсна се той.

            Влѣзе една пълна жена, която бѣше метнала върху раздърпанитѣ си дрѣхи шикозна роба, тукъ тамъ недозакопчана. По едното ухо и подъ ноздритѣ тя имаше купчини пудра, види се турена на бърже. Косата ѝ бѣ рошава и посивѣла и като че ли зеленикава. — Боядисвала я — неволно си помисли Стефановъ, като ѝ цѣлуваше рѫката. Тя бѣ се измѣнила твърде много — бѣше прѣкомѣрно надебѣлѣла, месата и бѣха се разлѣли, изгубили всѣкаква форма. И сега се преливаха на вълни подъ широката роба.

            — Защо държишъ момчето тукъ въ кухнята? — каза тя строго на мѫжа си — Бива ли така?

            — Ами нали сме свои, — каза той и се засмѣ пресилено, — какво ще се задиряме толкова?

            — Разбира се, — каза Стефановъ, който се чувствуваше крайно неловко.

            — Стана ли чорбата? Пакъ си ги препържилъ— обърна се тя съ много грубъ тонъ, като ровѣше въ тиганя. Старъ човѣкъ си, а нѣма да се научишъ! Хиляди пѫти ти казвамъ, неща ги такива почернели. Поглежъ де — на какво прилича това? На, това — тикаше тя парчетата въ чинията — какво е? Я поглежъ вѫгленъ почти.

            — Не е, бе, то е само зачервено, да хруска.

            — Да ти хруснатъ главата... Толкова пѫти ти казвамъ, че азъ и децата не ги обичаме кога сѫ така...! Не разбирашъ, бей — и туй то! Кашата кѫде е? Сигурно и на нея си турилъ чесънъ?

            — Не, т. е. да, малко, но съвсемъ малко турнахъ, казвамъ ти. На кусни, ако не вѣрвашъ — почти не се осеща. Тя му хвърли поднесената лъжица на пода и като обърна гръбъ, влѣзе си въ столовата, като затръшна вратата, мърморейки нѣщо. Той, като изгледа затворената врата, дигна само рамѣне, като да се чудѣше, следъ туй избърса потното си лице въ една мръсна кърпа, която сложи пакъ на прозорчето.

            — Какво гледашъ, бе, диване, — крѣсна той на ординареца, — дигни лъжицата. Какво стоишъ и се чудишъ?

            — Амъ че азъ...

            — Амъ че азъ — имитира го ядосано подполковника, че ти зеръ, вземи лъжицата, че я дигни, па хе тамъ топлата вода, па я измий.

            — Елате баре тукъ, — отвори вратата вуйна му — че се опушихте въ кухнята. Салона не е отопленъ сега, пъкъ тукъ е по-топличко и нали сте си нашъ... Ето Мара, ето и Пена — представи му тя дветѣ си дъщери, които макаръ още млади, вече имаха едва ли не двойни гуши и прѣкомѣрно развити бюстове.

            — Помнишъ ли кога минавахме нѣкога въ васъ, ти бѣше толкова голѣмъ, посочи тя отъ пода на известна височина, при което Стефановъ безъ да ще забелѣза голѣмитѣ ѝ траурни нокти. Забравили сме се. Мара бѣше тогава на четири години. Пена на петь, не помните го, нали?

            И дветѣ климнаха отрицателно глава. Тѣ го изгледаха много по-спокойно отколкото той тѣхъ. Това говорене ту на „ти“, ту на „Вий“ го смущаваше още повече. Искаше му се да бѫде близъкъ, а се чувствуваше между непознати хора, съвършенно чужди, които виждаше, сякашъ, за пръвъ пѫть.

            — Тукъ сте на работа въ София? — го попита едната.

            — Да, госпожице, — отговори той по навикъ и я погледна.

            Тя не бѣше нѣкоя красавица, но пълното и тѣло събуждаше бързо желания. Очитѣ и бѣха черни, както и у сестра ѝ, а клепкитѣ дълги. Тѣ и дветѣ си приличаха твърде много, само че по пълното лице на Пена, донѣкѫде прилично на това на подполковника, бѣше по-червено, когато въ Мара бѣше блѣдо и доста пъпчиво. И дветѣ бѣха напудрени доста, дори веждитѣ имъ бѣха посивѣли.

            — Тукъ съмъ на работа въ една дрогерия отъ две години — поясни той.

            — Ето ме и менъ, — каза като влизаше въ стаята подполковника.

            Никой не му отговори нищо. Само Стефановъ се посмѣсти, а после стана и му подаде стола си. — Нищо, нищо, азъ ще седна ей тукъ, посочи той миндерчето — Я, Маро, моля те, подай ми курката.

            Тя го изгледа недоволно.

            — Ето я, хе тамъ на закачалката, — каза му тя. Той си я взе мълчаливо и я облече.

            — Всичко е готово, — пратихъ Василъ на фурната — каза той — и пакъ никой не му отвърна, като че ли не бѣ говорилъ нищо.

            — Ти пакъ си се накапалъ. Я погледни! Вече ми омръзна да ти чистя тия петна, — каза Пена, като му похвана панталонитѣ.

            — Азъ ще си ги очистя и самъ; голѣма работа баре бензинъ има. Два три пѫти съ кърпата — и туй то!

            — Ами нали престилка имашъ — не го оставяше тя — носишъ я само за украшение!

            — Ехъ, случило се най после.

            — Все на тебъ се случва...

            — То може много лесно да излѣзе съ етеръ. Нѣколко капки на памукъ ще ги изчистятъ веднага — каза Стефановъ, който не свикналъ на подобни обръщения, не знаеше где да се дене.

            — Що ми е етеръ, отъ где ще го взема? А пъкъ бензинъ, кофа ако искашъ, кофа ще имашъ, автомобилното отдѣление е въ моята дружина, а тамъ ако изкашъ, кѫпи се въ бензинъ!

            — Та ти си въ дрогерия, казвашъ, — пресѣче го вуйна му. — Вижъ ти, вижъ ти, кѫде стигнахте! Да служишъ въ една дрогерия! Какво богатство наследиха вашитѣ, че какъ го пропилѣха, Богъ знае...

            — Какъ, много лесно — намѣси се подполковника — нали съмъ ти казвалъ. Той, баща му, такъвъ си бѣше още отъ училище. Той е два випуска отъ менъ по-старъ, но го знаехме всички. Тъй си му и викаха „Попето-ахмака“. Кой какво нѣма, при него ще отиде. Той, диването, ако нѣма пари, на заемъ ще вземе да даде. Отъ гърба си ризата ще съблече да облѣче нѣкого! То ти казвамъ бѣ нѣщо безподобно. Вижъ на карти не играеше, не пиеше, обичаше да чете много, ама що ти е, като нѣмаше умъ?

            — Ехъ, то минало, вуйчо, — каза Стефановъ, като си бършеше потното чело.

            — А бе минало, минало, ама той изяде животеца на сестра ми. Па и где бѣше го видѣла! Като рече: той ще е, та никой другъ! Какво не я раздумвахме, разбира ли ти? Или каже — той, или въ Тунджа ще се хвърля. И тати бѣше противъ и всички роднини — че той какво... нали ти казвамъ, загубенъ човѣкъ бѣше. Капитанъ бѣше, ама освенъ борчове нищо друго... А и кучета имаше две-три. Безъ тѣхъ не мърдаше. Хлѣбъ за себе си нѣма, ама кучета ще води...

            — За това пропилѣ толкова пари, я! Че нали се казва, — намѣси се вуйната, — и ти и той по равно дѣлихте, а де е неговото богатство? — пропилѣ го.

            — Какво? Че то бѣха пари... ами. На тия години само 60,000 лева сухи пари злато му се паднаха отъ наследството. Па дошълъ да претендира и за Селановския чифликъ.

            — Белкимъ и него искаше? — запита Мара.

            — Него зеръ, — каза вуйна му.

            — Него ми... какъвъ скандалъ! Процесъ ще ми отваря, въ сѫдъ демекъ — окото ми не мигна биля. Азъ бѣхъ си го осигурилъ и съ завещание и съ продавателно. На него ще го дамъ, такъвъ скитникъ! Не стига дето съсипа живота на сестра ми и я разсипа, ами да му дамъ пъкъ и чифликъ отгоре...

            — Азъ никога не чухъ отъ баща си да е казалъ противна дума на майка ми, до колкото го помня, нито пъкъ тя да е казала лоша дума за него, — каза съ треперящъ гласъ Стефановъ. Нѣщо тупаше силно, силно въ гърдитѣ му. Струваше му се че ей сега ще стане нѣщо важно, голѣмо и — самъ не знаеше, какво ще бѫде то.

            — Какво ще му каже — тя бѣше цѣла свѣтица! Тя муха не настѫпяше, а той бѣше лудъ човѣкъ. Още щомъ взелъ паритѣ отъ кѫщата, на другия день внесълъ цѣли дванадесеть хиляди лева въ касата на Македонскитѣ братства. Моля ти се, дванадесеть хиляди злато! За какво? За подържание разни пущове и вагабонти...

            Госпожицитѣ дори плѣснаха съ рѫце да изразятъ голѣмината на очудването си и въ единъ гласъ викнаха: — Дванадесеть хиляди и то злато!

            — Ами само това ли е? — махна съ рѫка подполковника, окураженъ че го слушатъ. То ако е това само съ шекеръ да го хранишъ Той бѣше си формално лудъ човѣкъ. Вземе та плати полицитѣ на единъ неговъ другаръ, че билъ съ много деца — деветь ли ги ималъ, десеть ли — незная — нашъ офицеръ пакъ. Е, хубаво бе, приятелю, ама като си имашъ деца, знай си смѣтката. Баща ти просто рѫцетѣ го сърбѣха — два дни въ себе си пари не можеше да задържи. А и нали го знаеха — кой отъ где се вземѣше, все при него тичаше — Е хубаво, ама то не извира. Па и да извира... Кой какво ще да ми казва, той бѣше единъ лудъ човѣкъ и нищо друго. Изеде само животеца на сестра ми — и туй то!

            Стефановъ бѣше станалъ правъ, бледенъ. Кръвьта му биеше въ ушитѣ, а той треперѣше като въ треска.

            — Хората за умрѣлитѣ чужденци не говорятъ освенъ добро или нищо, а вий, въ толкова малко време, не намѣрихте нито една добра дума за тѣхъ, мойтѣ скѫпи покойници... Дано Богъ, който вижда всѣкиму дѣлата, върне споредъ тѣхъ! — И той безъ да добави нѣщо, безъ да се поклони, обърна гръбъ и си излѣзе презъ кухнята. На вратата той се сблъска съ носящия нѣщо войникъ. Подполковника наведе глава, жена му изкриви презрително устни, безъ да каже нѣщо.

            — Само гдето се обличахме — каза едната госпожица — Говедо, разбира ли отъ хубаво!

            — Бащичко цѣлъ — каза подполковника, като си събличаше куртката и минаваше отново въ кухнята.

            И той краставъ, ама опашката все вирната! Кому накриви? Щеше да си хапне баре хубаво, ама като не стоя...

            — То па като щѣхъ да го поканя — каза жена му ядосано. То аслѫ тебъ цѣлия ти родъ все такива халосани...

            На пѫтя Стефановъ бръкна въ джобоветѣ си и безъ да ще напипа телеграмата. Той се спрѣ като ударенъ. Съ свѣткавична бързина му минаха хиляди мисли. После той наведе низко глава и забърза.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×