Опакито на картинитѣ

[Ани]

Опакито на картинитѣ

            Когато въ коридора имъ подаваха палтата да се обличатъ, Стефановъ треперѣше като трескавъ. Вѣнка го гледаше тревожно.

            — Тебъ ти е студено, бай Никола. Я загъни се добре, — дигна му тя яката.

            Навънъ влажната тъмнина ги обгърна веднага и скри въ своитѣ гънки. Той вървѣше мълчаливо, бързо, а тя се притискаше до самия него и не преставаше да му говори.

            — Това дворецъ ли е? Нали не е? Той ми каза още вчера, че ще ме заведе въ двореца, а като нѣма царь не може да бѫде и дворецъ. Този високия не бѣше царь, защото нѣмаше корона. А и той се бие съ другитѣ не съ сабя, а съ рѫце. Царетѣ така ли се биятъ? „Ти, — казва, — трѣбва да се облечешъ добре, защото ще те види царя“. И на баня бѣхъ. Вижъ какви хубави безценни камъни ми подариха — сочеше му тя ефтино украшение, което той едва съзираше на свѣтлината отъ далечната лампа. Отъ менъ ще стане една хубава водна лилия, която ще дадатъ на царя, но затова трѣбва да бѫда гола, гола съвсемъ.

            — Кой ти каза това? — попита Стефановъ съ слабъ гласъ.

            — Кой? Той — художника. Най-напредъ казва — чорапитѣ ти не сѫ хубави. Азъ не обичамъ такива. Ето ти други високи — ето чакъ до тукъ стигатъ — сочеше му тя надъ палтото си. „После, — казва, — ще си пийнемъ отъ тоя хубавъ шербетъ, малко лютивъ, ама и тъй сладъкъ, като медъ“. Щомъ пийнешъ всичко става така хубаво, леко — никога не съмъ пила такова нѣщо. И Тодоръ ме е черпилъ, но никога съ такова сладко нѣщо. Да видишъ само колко хубаво мерише. Наведи се малко да ти дъхна!

            Той, като малко послушно дете, наведе главата си до устнитѣ ѝ. Миризма на шартрьозъ го лъхна. — Подуши ли колко хубаво мерише? Изпихъ цѣли две чаши и тъй ми бѣше топло и приятно.. После ме съблече гола съвсемъ.

            — Ахъ, Вѣнче, ами ти защо позволи това?

            — Ами той ми каза, че тъй трѣбва, инакъ нѣма да стана никаква хубава картина, а азъ искамъ да бѫда най-хубавата картина. Той ми показа и други като менъ голи, но казва, че моитѣ гърди били по-хубави отъ всичкитѣ, а тѣлото ми било като водна лилия. Нали той знае добре, че всичко е така? Той много знае, ти не си говорилъ съ него. Другия, високия, черния много обича да пипа, на всѣкѫде... и гдето не е хубаво...

            — Вѣнче, Вѣнче, — каза Стефановъ съ въздишка, — какво си правила ти, малко момиче!

            — Ти сърдишъ ли се, бай Никола? Азъ не щѣхъ да отида, но Тодоръ ми каза: — „Ела, азъ ще те заведа при единъ човѣкъ, който ще те запознае съ царя, но ще трѣбва и предъ него да се съблечешъ, за да те види колко си хубава“.

            — Нима и Тодоръ те е каралъ да се събличашъ?

            — И Тодоръ и Христо, но те винаги ми купуватъ много ябълки — и следъ това ме събличатъ,

            — Кѫде, у васъ ли? — попита почти ужасенъ Стефановъ.

            — Не, горе въ неговата стая. Само че Христо е по-лошъ. Той бута навсѣкѫде. И Тодоръ бута, но Христо повече.

            — И ти се събличашъ предъ тѣхъ цѣлата гола?

            — Не цѣлата съвсемъ, чорапитѣ не ми събуватъ, но тамъ у тѣхната стая е много топло и нѣма да настина, нѣма да кашлямъ. То е тъй топло, като въ баня. И тѣ самитѣ се събличатъ по риза само.

            Стефановъ се спрѣ: — Отъ кога това?

            — Кое?

            — Кога те събличаха Тодоръ и Христо?

            — Ами щомъ оздравѣхъ бѣше, не помня кога, веднажъ отидохъ и той ме съблече.

            — А ти защо позволи?

            — Кое?

            — Да те съблече?

            — Той каза, че е много топло, че ще ми даде много ябълки и ми даде. Защо да не се съблека?

            Стефановъ тръсна горчиво глава.

            — Наистина, бедно дете, защо да се не съблечешъ?

            Неговата душа се кѫсаше отъ мѫка. Той знаеше, че тя следъ тежката болесть бѣ останала почти полуумна и хиляди пѫти се окайваше, че не направи всичко да я опази отъ тоя позоръ, въ който бѣ попаднала. А можеше ли и да помисли, че това нежно малко, едва що разцъфнало дете, ще попадне въ рѫцетѣ на хора, които съжалението къмъ нещастието му не ще възпрѣ да бѫдатъ звѣрове? Въ неговата мисъль дори не можеше да се побератъ тия неочаквани събития. Тѣ като че ли бѣха въ такова страшно противоречие съ всичкитѣ му други впечатления до сега, че нѣмаше възможность да ги разбере. Онази малката, нежната, съ загадаченъ погледъ Вѣнка, разтворила книжка до прозореца и цѣла вдадена въ своитѣ приказки, които разбираше по своему — и тази разрошавена, разгърдена Вѣнка, която дойде всрѣдъ шумния и свѣтълъ салонъ да го дърпа за рѫцетѣ... Сѫщата тя ли е, която държи сега тъй внимателно рѫката му и безпирно говори?...

            — На, ти пакъ ми се сърдишъ. Какво съмъ ти направила? — дърпаше му тя рѫката.

            — Нищо, нищо, Вѣнче, защо ще ти се сърдя?

            — Ами защо не ми отговаряшъ тогава?

            — Прощавай, замислилъ се бѣхъ.

            — Ти много обичашъ да се замисляшъ.

            — Отдавна ли те е пратилъ Тодоръ при тоя художникъ?

            — Не много отдавна... не помня. Той рисува и на Тодоръ и на Христо портретитѣ, но тѣ не сѫ съблечени. Само женитѣ се рисуватъ голи. Мѫжетѣ всѣкога облечени или по жилетка. Азъ видѣхъ единъ човѣкъ съ стомна. Той е по жилетка, но той е отъ по-беднитѣ. А Тодоръ е богатъ и той се облича съ дрехи. Така го рисуватъ. Художника казва, че азъ съмъ Бижу. Щомъ ме видѣ, като ме заведе Тодоръ, казва: — Това е едно Бижу — и така ми вика. А Бижу е по френски, ти знаешъ ли френски? Азъ съмъ учила въ училище миналата година — Бижу, то е скѫпоценность — нѣщо хубаво. Ако искашъ и ти можешъ да ми казвашъ така: Монъ Бижу. Тодоръ казва, че се гордѣелъ съ менъ, че ималъ такава красива госпожица за близка приятелка. И художника каза, че се гордѣе съ такъвъ красивъ... незная какво — едно нѣщо... друго име, не е Бижу — друго... забравихъ го. Щомъ бѫде картината готова, ще я поднесатъ на царя. Азъ искахъ да отидемъ въ палата, а ми казаха, художника и другия — той другия е ужасенъ — по-отвратителенъ отъ Трайко. Хваща ме силно и ме щипе — и като ме пригърне, тъй ме свива — на топка.

            — И той ли те пригръща?

            — Щомъ се съблеча гола и двамата. Най-напредъ единия, после другия, после ми даватъ да пия отъ това хубавото, сладкото — и пакъ ме пригръщатъ... Ама това нали не бѣше палатъ? Ний влѣзохме, имаше толкова много хора, а тебъ не те видѣхъ. Азъ не знаехъ, че ти ходишъ въ такива голѣми и хубави кѫщи. Нали всичко тамъ е хубаво? И какви красиви столове — меки и хубави. И госпожици облечени красиво — тѣ, навѣрно, сѫ преоблечени царици? Ти, бай Никола, ме лъжешъ. Навѣрно, всички бѣха така преоблечени за да не ги позная? И тоя високия човѣкъ трѣбва да бѣше Царя. Той ме видѣ — и какъ удари оня черния! Той искаше да ме вземе и отведе. Зная, зная и ти искашъ да скриешъ, но и ти си въ палата... ти си така добъръ, така добъръ — сигурно при самия царь или при царския синъ служишъ? Но азъ не те видѣхъ никѫде — толкова много хора имаше тамъ! А лампитѣ сѫ толкова хубави, голѣми, като въ нѣкоя църква. И тъй силно свѣтятъ, като день. Това е палата, бай Никола, но ти криешъ. Царя тъй е заповѣдалъ. Той може... ако той каже — всички трѣбва да го слушатъ, защото той може да извика джелатина и да му каже: — Отрежи му главата — Тоя е непослушникъ, издава царскитѣ тайни!“... А когато художника ме направи хубавата водна лилия, тогава ще е друго. Той ще ме тури въ голѣма златна рамка и всички ще ме гледатъ. И самиятъ царь ще иска картината да е надъ главата му, а азъ до него. Но ти треперишъ, бай Никола, ти още не си оздравѣлъ. Твоята рана те боли още, нали? Мама казва че ти си чудно търпеливъ човѣкъ.

            — А твоята мама знае ли, Вѣнче, че ти ходишъ при Тодоръ, или съ него тукъ да те рисуватъ?

            — Мама ли? Не. Тодоръ ме винаги пита — казала ли съмъ на мама кѫде отивамъ? Ако съмъ казала, той ми дава две ябълки по-малко. Той ме познава веднага ако съмъ казала — щомъ ме погледне въ очитѣ и ми казва — познава! И художника познава сѫщо.

            — Ами тя нали ще се безпокои за тебъ, ще плаче.

            — Ще плаче ли, че защо?

            — Ами че ти си излѣзла днесъ, навѣрно, още на обѣдъ.

            — Щомъ се нахранихъ. Тодоръ ме чакаше до ѫгъла на улицата и после двама се качихме на трамвая...

            — Е, виждашъ ли, а майка ти може да мисли, че си се изгубила, че ти е станало нѣщо лошо...

            — Защо? Че мене не ми е лошо.

            — Добре де, но тя не знае това.

            — Но менъ никакъ, никакъ не ми е лошо. Азъ ще бѫда бѣлата водна лилия, ще ме поставятъ въ голѣма златна рамка и царя ще ме тури надъ главата си.

            — Бедно, бедно дете, — пришъпна почти Стефановъ, но тя го чу.

            — Ти на менъ ли викашъ дете? Всички ми викатъ — госпожице, само ти и мама ме наричате дете. Това не ща вече. Викай ми и ти — госпожице.

            — Добре, Вѣнка, както искашъ, дете, — и той неволно въздъхна.

            Тя бѣше хванала неговата голѣма рѫка въ своята и току премѣташе пръститѣ му.

            — Ти си голѣмъ, голѣмъ, но царя бѣше по-голѣмъ. Той нѣмаше корона — нарочно бѣше я скрилъ, но азъ го познахъ — по очитѣ го познахъ. Той има страшни очи като тебе, когато си сърдитъ. А рѫката му е по-голѣма отъ твоята. Него го е много страхъ, че ще настина. И той е добъръ като тебе. „Ти, казва, госпожице, ще настинешъ.“ Азъ му казахъ, че е топло.

            — Кой?

            — Онзи голѣмиятъ — царя.

            Стефановъ дигна само рамене.

            — И твоята стая свети, — каза му тя, — когато наближиха и въ тъмното се изпречи голѣмата кѫща, въ която живѣеха. Нейнитѣ многобройни прозорци свѣтѣха почти всичкитѣ. Тукъ-тамъ нѣкои бѣха незавесени съвсемъ, а въ други се виждаха да се мѣркатъ сѣнки.

            — Нашитѣ, сигурно, не спятъ, тати трѣбва да пише. Той много кашля, но все пише. Кога ще занесете приказкитѣ въ редакцията? Мама каза, че трѣбва да ви помолиме да отидете да ги отнесете. Тя иска да ги занесе сама, но татко не дава, че ти ще се сърдишъ. „А какъвъ ни е той да ги носи?“ — кара се мама. Но татко каза, че това е твоя работа и никой другъ не се познава съ редакторитѣ като тебе.

            — Това е вѣрно, Вѣнче, нека никой другъ да ги не носи, инакъ азъ самъ ще се разсърдя.

            — Ще кажа на майка — ето я и нея.

            Тѣ вече се качеха по най горнитѣ стѫпала, когато майка ѝ съ бързи крачки се приближи.

            — Ахъ, господинъ Стефановъ! Ако бѣхъ знаяла че е съ васъ, щѣхъ да бѫда спокойна. А то само що не полудѣхъ. Ето и баща ѝ е облеченъ — щѣхме да тръгнемъ да я търсимъ. Нѣколко пѫти питахъ за васъ, чакахъ ви да дойдете да ни помогнете. Защо не си се обадила, мари душке, ами тъй много ни уплаши?

            — Мамичко, азъ днесъ бѣхъ въ палата при царя, само че преоблеченъ и безъ корона. Тамъ намѣрихъ и бай Никола.

            — Добре, маминото, но другъ пѫть се обаждай!

            — Добъръ вечеръ, господинъ Стефановъ, нашата немирница съ тебъ била, — приближи се баща ѝ.

            Високъ, тънъкъ, съ заостренъ носъ и хлътнали страни, той имаше видъ като че ли иска да се засмѣе. Въ сѫщность многобройнитѣ му бръчки около очитѣ устата и издаденитѣ скули измамваха погледа.

            — Какъ е, господинъ Стефановъ, харесаха ли ми приказкитѣ? — Хи, хи, — смѣеше се той нѣкакъ смутено. Чудни хора, —харесватъ ги пъкъ не ги печататъ.

            — Тѣ, навѣрно, ще ги събератъ — и цѣлъ томъ изведнъжъ.

            — Ще ме изиграятъ... разбойници... зная ги азъ всички тѣхъ.

            — Такива сѫ, — каза разсѣено Стефановъ.

            — Приеха ли ги, а? Ще ги приематъ, ами какво ще правятъ? Кой би написалъ такива хубави приказки? Нали Вѣнчето плаче, когато ѝ ги чета?

            — За приемане, приеха ги, — каза Стефановъ бавно — само че... май и тѣхъ за сега нѣма да ги печататъ.

            — Знамъ си ги азъ тѣхъ, разбойници сѫ тамъ. Ще взематъ после буфъ — изведнъжъ единъ томъ и ще смъкнатъ сума пари, а сега плащатъ като на просеци. Колко ти дадоха?

            — Дадоха ми, дадоха ми... — и той бъркаше изъ джобоветѣ си — не зная колко ми дадоха, чакай да видя. И той разпилѣ цѣла купчина книги отъ вѫтрешния си джобъ. Бащата на Вѣнка ги дигна бързо. Най-после Стефановъ намѣри нѣколко дребни банкноти, отдѣли две, после погледна нерешително едното и другото купче, което оставаше — отдѣли още една банкнота и каза като избѣгваше погледа му: — „Само 35 лева дадоха. Разбойници, ти право казвашъ“. Но вмѣсто да последва отговоръ, както обикновенно, настана мълчание, което го изненада. Бащата на Вѣнка гледаше въ рѫцетѣ си дигнатитѣ отъ пода разпилѣни книги съ широко отворени очи. Стефановъ сети лицето му да пламва изведнъжъ.

            — Ами че това сѫ моитѣ приказки — вий не сте ги предали? — запята го той нѣкакъ очудено и даже съ известно незадоволство.

            Стефановъ сети да му става почти лошо. Толкова дълго критата истина, излизаше така неочаквано на яве. Какъ можеше да му каже, че тия ненормални бълнувания, които той нарича приказки, не искаха да печататъ никаде даже и безъ пари — и че той само съ голѣми молби успѣ да помѣсти една - две, а редовно плащаше за всичкитѣ, които събираше по джобоветѣ си!..

            — Вижъ какво да ти кажа — говорѣше Стефановъ несвързано, като дръпна отъ рѫцетѣ му разпилѣнитѣ приказки. — То такова... азъ мислѣхъ.... не е красиво, но затова ме и Богъ изказа... Ти си правъ, това, което подозирашъ, — каза той — че сѫ разбойници. Тъкмо тъй сѫ намислили: — всичкитѣ изведнъжъ — въ единъ томъ!.. — На, каже, ти ги корегирай — по му отбирашъ отъ почерка. Вчера ми ги дадоха всичкитѣ. Както ще се печататъ, така и ще ги корегирамъ.

            — Значи цѣлъ томъ! — свѣтнаха му очитѣ. Азъ още ще ти дамъ, още по хубави. А ти какъвъ си! Зная ги азъ тѣхъ, разбойницитѣ, зная ги, пари ще ударятъ. Но и ти си, май, заедно съ тѣхъ... и ти... Ако не бѣхъ те хваналъ, не щѣше да се обадишъ...

            — Не, азъ чакахъ само да почне печатането — говорѣше смутено Стефановъ — и тогава щѣхъ да ти отнеса цѣла напечатана кола изведнажъ.

            — И ти си гледалъ да долепишъ нѣщо! Хубаво ще ти платятъ и тебъ за корекцията.

            — Вѣрвамъ... ще ми платятъ.

            — Разбойници джанъмъ, всички сѫ такива! Менъ само не могатъ излъга. За другитѣ повече да имъ искашъ! Тъй ако ще хвърлятъ, като на куче, азъ нѣма да драсна нито единъ редъ повече. Да плащатъ, да плащатъ, какъ така? Азъ не съмъ нѣкой неизвестенъ човѣкъ, а писатель уважаеми, истински писатель. Цѣлъ томъ — и изведнажъ — бухъ — на пазаря: — „Приказки“ отъ Владимиръ Николовъ. Че кой е този Владимиръ Николовъ? ще кажатъ. А критика ще имъ обясни: — Владимиръ Николовъ, ще каже, той е човѣка тозъ и тозъ... И тая кѫща ще стане забележителность, и въ тая стая мръсна, въ която живѣя сега ще идатъ на поклонение. Виждашъ ли жена? — това е то Божията дарба да бѫдешъ писатель! Че и ти на моя гръбъ ще се издигнешъ. Азъ нѣма да те забравя, бѫди спокоенъ, — каза снизходително той Стефанову, — само да не си позволявашъ да измѣнявашъ нѣщо по своя воля, че ще направя грозна история — даже последнята коректура ще дадешъ менъ да си направя.

            — Добре, — каза кротко Стефановъ.

            Съ дигнати на високо надъ главата си пари, Николовъ закрачи къмъ дъното на коридора, гдето бѣше стаята имъ. Вѣнка, държаща майка си за рѫка, ѝ разправяше за палата. Но тя се извърна и въ дългия, почти насълзенъ погледъ, който тя отправя Стефанову, той прочете всичко. Той като че му каза, че неговата набързо измислена лъжа бѣше твърде прозрачна — че тия разсипани книжа никога не биха донесли банкнотитѣ на мѫжътъ ѝ, въ което тя впрочемъ винаги бѣ се съмнявала, че тоя момъкъ е отдѣлялъ отъ скромния си залъкъ за да подслади и днитѣ на едни нещастници, които живота бѣ така онеправдалъ... И тя като пустна Вѣнка, върна се бързо, хвана му рѫката съ своитѣ две и му каза съ гласъ, въ който звучаха сдържани сълзи: — Благодаря, благодаря много! Дано Богъ да ви върне стократно, защото азъ не съмъ нищо въ състояние да сторя.

            Той стисна напуканитѣ ѝ, груби отъ денонощна работа рѫце, и въ душата му стана топло и доволно, като че ли бѣше чулъ неземна музика. Но почти веднага мѫтна сѣнка се пренесе тамъ и лицето му дори помръкна.

            — Пази Вѣнка, — каза той съ пресипналъ гласъ, — никога вече не я оставяй да излиза безъ тебъ.

Нейното лице взе тревоженъ изразъ, а погледа ѝ търсѣше неговия.

            — Други пѫть ще ви кажа защо, — добави той, — и бързо се отдѣли, защото не чувствуваше въ себе си сили да разкрие на тая бедна жена сѫдбата на скѫпото ѝ дете.

            Когато влѣзе, Асенъ, който бѣ провисналъ глава връхъ колѣне, и хъркаше до печката, се малко поразмърда. При затваряне вратата той дигна глава и отри сънени очи.

            — Телеграма имашъ, тамъ на масата, бай Никола, —каза той съ съненъ гласъ като се прозина. Стефановъ хвърли бързо шапката си на леглото и съ треперящи рѫце взема телеграмата отъ масата.