Jump to content
Ани

Картини безъ рамки

Recommended Posts

Картини безъ рамки

            — За уводната статия ще ви дамъ бележки. Ето можете да си послужите съ тия сега ... Ако не ви е ясно нѣщо справете се и по телефона. Вчерашната статия бѣше много небрежно свършена. Краятъ наточели бѣ взетъ на заемъ отъ нѣкѫде. По грижлива работа се изисква сега, Моментитѣ сѫ важни. Страната ни и безъ туй е пълна съ чужденци, дошли подъ всевъзможни предлози. Нека добиятъ впечатлението, което заслужава нашата партия. Относително вестницитѣ на управлающитѣ трѣбва да се вземе друго поведение.

            — Тъкмо за туй искамъ да ви питамъ. Закачкитѣ имъ надминаватъ допустимото. Ако ги неглижираме повече ще се получи въ обществото впечатление, че не можемъ имъ отговори на въпроситѣ, които ни поставятъ. Вече нѣколко отъ нашитѣ хора ни праватъ бележка за това.

            — Именно, азъ искахъ да имъ покажа малко снисхождение временно, предвидъ, че и наши другари, макаръ и отцепници, взиматъ дѣлъ въ управлението. Но ако тѣ мислятъ, че това наше мълчание е слабость — лъжатъ се. Дайте на Барото тоя отдѣлъ — стига се е скиталъ само.

            — Много е заедливъ той. На едно ще отговори, десеть други ще предизвика.

            — Но затова пъкъ е духовитъ. Вий въ всѣки случай му преглеждайте отговоритѣ и смекчавайте това, което мислите неумѣстно.

            — Кѫде? Смѣя ли да му побутна нѣщо! Той освенъ васъ, нали знаете, не признава никого за нищо.

            Поповъ се позасмѣ.— Тогава ще му казвате, че азъ тъй искамъ.

            — Ако повѣрва — и д-ръ Тодоровъ поизправи едрата си кокалеста фигура, която отъ дългото му седене наведенъ надъ бележника бѣ се изморила. — Значи за Турция да не публикуваме тая статия?

            — Да, да непременно. Не е удобно още. Не се знае какъ ще се стекътъ обстоятелствата, а ний може да имаме нужда отъ нея. Азъ имамъ толкова приятели между тѣхъ. Не трѣбва да ги огорчаваме напразно. Тѣ сѫ особенно чувствителни къмъ нашия вестникъ и ще имъ бѫде много неприятно. Следъ нѣколко дена ний ще имаме по-точна ориентировка — тогава другъ въпросъ. За сега друго нѣма. Телеграми отъ партийнитѣ бюра ако нѣма, подканете ги съ едно окрѫжно. Напомнете имъ отговорностьта въ моменти като днешния. Черновата я знаете. А пропо, имаме нужда струва ми се отъ една чиновничка въ партийното бюро.

            — И въ редакцията има нужда отъ коректорка.

            — Не тая не е за такава работа. Искамъ да поставя дъщерята на единъ мой познатъ.

            — Въ Вашето бюро има мѣсто. Помощникътъ ви ме питаше преди недѣля нѣщо за нѣкое по свѣстно момче.

            — Нищо не ми е говорилъ. Та имамъ ли и време да надникна тамъ? Въ всѣки случай вий се погрижете и ми оставете бележчица — тукъ на масата или по телефона.

            Д-ръ Тодоровъ стана.

            — Щѣхъ да ви помоля, господинъ Поповъ за единъ мой съгражданинъ. Поповъ направи нетърпеливъ жестъ.

            — Ако е за служба знаешъ, че сега кредита ни хичъ го нѣма. Пъкъ да ходя и се моля на вчерашни наши партизани, нѣма да го сторя, и самъ разбирашъ защо. Ако толкова е необходимо и ако е възможно може да му дадешъ работа въ новата покупателна централа...

            — Не, не е въпроса за служба, а една услуга само. Може отъ ваше име да я направимъ, както сме правили и другъ пѫть съ ваше разрешение. Вий знаете, че азъ рѣдко се застѫпямъ за когото и да е било, но този человѣкъ заслужава. Сега като дойдете въ салона ще ви го представя. Вий сте го виждали и по-рано, но може би сте го забравили. Той е сиракъ, при това много нещастенъ человѣкъ. Много беденъ, едва свърши химия въ нашия университетъ и веднага постѫпи въ първото мѣсто, което му попадна, защото и безъ туй му трѣбваха срѣдства. Майка му почина и той остана само съ мечти за едно хубаво бѫдаще, на което годеницата му тури скоро край — тя го изостави. Това бѣше колкото неочакванъ, толкова и страшенъ ударъ за него. Не стигаше това, но и съ братъ му, който се учеше за електро-инжинеръ въ Швейцария, при нѣкакъвъ случай, не помня добре какъ, се случило нещастие — падналъ въ канала на една инсталация, разболѣлъ се и отъ осемь месеца се намира въ санаториумъ. Като способно момче, то бѣше държавенъ степендиянтъ.

            — Какъ се казва? Може би го зная — попита Поповъ.

 Тошко Стефановъ, а братъ му Никола Стефановъ, който съмъ довелъ съ себе си. Просто ме плаши това момче. Той никакъ не дава да разберътъ хората какво му е, но нищо добро въ душата му нѣма. Страхувамъ се, че отчаянието ще го съсипе съвсемъ.

            — Какво иска той собствено да му се помогне?

            — На братъ му отъ четири месеца степендията не се праща подъ предлогъ че билъ въ санаториумъ, а не следвалъ. Не зная какъ сѫ точно нарежданията по закона за степендиитѣ и дали това не е нѣкой произволъ, но мисля че понеже той е пратенъ отъ държавата, не струва да го излагаме така, още повече че е много способно момче, дивенъ чертожникъ, помня го още отъ гимназията. Да има братъ му, никога не би поискалъ. Ами и той бѣдния нѣма, па и който само не го е срѣщналъ, той не го е завлѣкълъ съ нѣщо. Изобщо той е човѣкъ, който напълно заслужава да му помогнете. Много се боя само да не е вече късно. Отъ месецъ и половина той не е получилъ никакво писмо и се страшно безпокои. Дали вече не ще е късна всѣка помощь...

            — Защо?

            — Ами може би е вече.... свършилъ.

            — Ай бедния. Направете тогава отъ мое име справка и запитайте, а ако трѣбва, пакъ ми напомнете, Азъ и самъ ще попитамъ или видя въ министерството.

            Тодоровъ се поклони.

            — Много благодаря отъ моя страна и отъ негова, още повече че вий бѣхте му и длъжникъ.

            Поповъ го погледна недоумяващъ

            — Като го доведохъ преди три недѣли нѣщо у васъ, на излизане е щѣлъ да бѫде убитъ отъ едного, който го престорилъ на васъ.

            — Сериозно?

            — Два удъра му нанесълъ, единия въ гърдитѣ, другия въ рѫката. За щастие не тъй тежки изглежда, само че май ще остане сакатъ съ два пръста на лѣвата рѫка.

            — Е кой това? Какъ е станало? — питаше бърже Поповъ. Азъ трѣбва непременно да го видя още сега. Хубава работа! Ами вий трѣбваше да ме предупредите за това. Единъ ударъ не е сполучилъ, други можеше да сполучи. Ами че какъ така? — говореше бързо съ извѣстна развълнуваность Поповъ. Вий само си играете съ живота ми!

            — Какъ можехъ да ви кажа по-рано, когато азъ самиятъ се научихъ едва тая сутрина, когато минахъ въ дрогерията да го навидя какво прави, защото ми бѣха казали по-рано, че билъ боленъ. При това азъ нарушихъ обещанието си като ви го казвамъ, а Стефановъ не е отъ тия хора, които прощаватъ. Ето защо много ще ви моля нищо да му не говорите по това. Ако успѣете да предизвикате отъ негова страна единъ разказъ — добре, но иначе не, той ще ми се разсърди може би за винаги.

            — Хубава работа! — разхождаше се Поповъ, като пушеше силно. Покушение да ме убиятъ — и азъ да не зная нищо... Че тѣ и ще ме убиятъ сигурно, защото моитѣ кучета затлъстѣха и стоятъ само изъ кръчмитѣ. Ще имъ дамъ да разбератъ! И кой билъ този, който е искалъ?... Той не довърши. Хлопна се бърже и безъ да се дочака отговоръ вратата се отвори. Елегантна висока дама, съ малко издадени скули и тънки извити вежди влѣзе въ кабинета.

            Поповъ неволно направи слаба гримаса. Тодоровъ го погледна въ очитѣ, като искаше съ погледъ да разбере трѣбва ли да остане или да напусне кабинета. Въ следния моментъ той си прибра бележкитѣ отъ масата, поклони се и бързо излѣзе. Тутакси Поповъ отвори следъ него вратата.

            — Маня не трѣбва да идва тука! — каза му тихо той и Тодоровъ само кимна съ глава. Дамата го изгледа презрително.

            — Какво, боите ли се? Вижда се хубаво ви е поумачкала благовѣрната ви! Не сте вече оня паунъ, който тъй предизвикателно дигаше опашката си.

            — Изглежда, че имате развитъ слухъ, госпожо, каза недоволенъ Поповъ.

            — Тъкмо колкото ми трѣбва да чуя лаятъ на едно куче скрито въ лъвска кожа!

            Поповъ стоеше всрѣдъ стаята безъ да покани и дамата да седне. Тя и безъ покана си взе столъ.

            — Виждамъ, че си се лишилъ и отъ тая малка елементарна доза на учтивость, която имаше по-рано. Навѣрно семейниятъ ти животъ я е направилъ излишна!

            — Госпожо, моля оставете моя семеенъ животъ на страна. Струва ми се не това трѣбва да бѫде темата на нашия разговоръ — каза остро Поповъ и голѣмитѣ му крѫгли очи засвѣткаха гнѣвно.

            — Защо нарушихте обещанието си? Менъ се струваше, че поне едно трѣбваше да удържите.

            Дамата го фиксираше не по-малко гнѣвно.

            — Тъй ли? Именно туй ида азъ да ви питамъ. Този въпросъ трѣбва азъ да ви задамъ, а не вий менъ. — Защо нарушихте обещанието си? Да, уважаеми, азъ никога не съмъ ви вѣрвала, между впрочемъ, защото добре ви познавамъ, но все пакъ мислѣхъ, когато хората се раздѣлятъ за винаги, то поне последното отъ обещанията си ще издържатъ. А вий постѫпихте като последенъ негодникъ.

            — Пакъ ли миналото ще ровишъ?

            — А тебе страхъ ли те е отъ него? Разбира се, защото колкото и да си безсъвѣстникъ, все пакъ тамъ, въ душата ти, трѣбва да има кѫтче, гдето се чува Божиятъ гласъ.

            — Оставете Бога на мира.

            — Не можешъ ли чу името му спокойно? Наистина ти когато имашъ за най-близъкъ помощникъ сатаната...

            — Ти си пияна, Ирено!

            — Да, азъ зная, че така ще ми кажешъ. Ти ме нарече пияна и на другия день, следъ като азъ безумна отъ детинска любовь ти позволихъ всичко и искахъ да свърша съ себе си. Помнишъ ли го? Ти не помнишъ може би тия случай, защото азъ виждахъ попосле какъ ти повтаряше тая история, случила се съ менъ, съ много още други... Не бѣ ли те грѣхъ поне — дете петокласно като менъ да съблазнишъ?

            — Много късно си се сетила да съжалявашъ.

            — Да, ти и тогава ми вдигна книжкитѣ отъ рѫката, азъ бѣхъ тръгнала по неволя съ тѣхъ и вмѣсто смъртьта, която мислѣхъ, че трѣбва да получа, ти ми даде нови цѣлувки и развратъ, падение отъ день на день — и нѣщо по-ужасно, да гледамъ какъ ти повтаряше и съ други сѫщитѣ тия мизерии и да съмъ безпомощна да имъ помогна, защото твоятъ проклетъ езикъ винаги намираше слова да ме обае, да ме направи безволна за да не видя позорътъ, въ който падахъ всѣки день. Ти ми взе младостьта, най-хубавитѣ ми чувства. Какво ми даде въ замѣна? — позоръ и лъжата!

            — Забравяшъ, — и единъ хубавъ мѫжъ, съ порядъчна заплата и завидно бѫдаще.

            — Да, наистина завидно, ако бесилката може да бѫде такова! Ти си сатана, но пази се, азъ ще ти смачкамъ главата.

            — Не разбирамъ нищо — каза Поповъ и дигна рамене.

            — Не разбирашъ! Ти никога не си разбиралъ въ достатъчна степень за да бѫдешъ единъ порядъченъ човѣкъ — това мога да ти го кажа безъ никакво гризене на съвѣстьта.

            — Ирена, ти се забравяшъ.

            — Не азъ, а ти си се забравилъ и то много порано отъ колкото трѣбваше. Помнишъ ли си думитѣ когато за последенъ пѫть бѣше при менъ?

            — Какъ не, какъ не? Нима се забрзвятъ такива скѫпи визити? Ти ми изтръгна 20,000 лева...

            — Ти самъ ги даде.

            — Разбира се, когато револвера е на челото, не е мѫчно да ги даде човѣкъ.

            — Ти ми ги дължеше, това бѣше моята зестра.

            — Която ти все пакъ не даде на мѫжа си.

            — Това не е твоя работа.

            — Но ако поискамъ, ще стане.

            Тя скочи.

            — Ще стане ли? Ти, сатана, още ли не ще ме оставишъ на спокойствие? Ще стане, но знаешъ ли какво? Отъ тия два сандъци бомби, които си далъ да крие Кръстю, азъ ще взема само една и тя ще бѫде достатъчна да се разнесе на прахъ даже твоята мерзка душа. И азъ ще го направя! Ако ти не оставишъ мѫжа ми на спокойствие вече и не престанешъ съ своитѣ сатанински мрежи, азъ не ще му мисля много. Ще свърша съ тебъ всредъ улицата, както се свършва съ бѣсно куче. Ти си по-лошъ и отъ него... Менъ не ме е страхъ отъ нищо, разбери това добре — азъ нѣма какво да губя. Това което имахъ по-добро, ти отдавна ми го отне. Отъ негодното и позорното сама ще се откажа. Запомни го. Азъ искамъ обещание, разбери ме, — тропна тя съ кракъ — обещание, че вече въ живота ни не ще се мѣсишъ, че ще оставишъ мѫжа ми веднъжъ за винаги на спокойствие, инакъ...

            — Инакъ?

            — И имашъ още очи да ме питашъ? — изправи се тя до самия него съ стиснати юмруци. Очитѣ ѝ пламтѣха, а странитѣ зачервени ѝ даваха такава красота, че той, безъ да ще, се залюбува. Миналото потиснато отъ изминалитѣ дни и събития, като че ли се мѣрна нѣкѫде въ далечината. Той сѣти топла вълна по лицето си и същевремено лъхъ на конякъ — и това го смути. Той знаеше, че бѣ я научилъ и въ мѫчнитѣ моменти на живота си тя пиеше повече отъ колкото трѣбваше и тогава вършеше необмислености.

            — Още питашъ, имашъ смѣлость за това? — крѣсна му тя. Инакъ ли? Инакъ ще отида въ твоя красивъ салонъ, гдето ставатъ толкова оргии и ще кажа всичко това, което зная за тебъ, съ високъ гласъ и безъ смущение. Може би тогава ще се намѣри единъ честенъ човѣкъ, който ще ти смачка главата.

            — Не викай толкова!

            — Ще викамъ още по-силно! На всѣки кръстопѫть ще разголя тѣлото си и ще крещя, че ти си който си го умърсилъ. Ще разтворя душата си и всичката помия, която е тамъ, ще я ливна предъ свѣта. Това направи той, отъ моята чиста непорочна моминска душа... Ще тичамъ следъ тебъ като сѣнка и никога не ще престанешъ да слушашъ гласътъ ми! И винаги той ще ти бѫде предвестникъ на ново нещастие...

            — Успокой се, Ирена.

            — Да се успокоя ли? Може ли да имамъ спокойствие азъ до като си живъ ти? — крещеше тя истерично.

            — Ирена, успокой се, Ирена — тръскаше я той.

            — Ти ще ми изпиешъ живота. Ти си вампиръ, нищо друго. Чета очитѣ ти, ти ще изпиешъ и моя животъ, и на Кръстьо, на стотици други... Не ме гледай, де! Махни се — дърпаше се тя — пустни ме! Ти пакъ искашъ да ме удушишъ... Азъ ще отида въ салона и предъ всичкия свѣтъ ще кажа това което си. Ще те демаскирамъ сатана, разбери! — крѣсна тя — и неочаквано се залѣ въ сълзи.

            — Ирена, седни тукъ — мѫчеше се той да я умири. — Бѫди спокойна де, мълчи.

            — Ще вземешъ бомбитѣ, нали? — питаше го тя презъ сълзи съ отпадналъ гласъ. — Остави ми Кръстьо! Ти знаешъ че вече никого нѣмамъ. Моятъ родъ ме отритна като молепсана. Неговиятъ не ще да го види поради мене... На кого ще остана утре азъ? Ти имашъ свое семейство нѣма и да ме погледнешъ. Какво ще правя бедната азъ?

            — Нѣма де, нѣма. Всичко ще направя каквото искашъ, само не плачи)

            — Нали нѣма и него да ми отнемешъ? Бѫди милостивъ. Стори поне веднажъ въ живота си добро!

            — Нѣма, нѣма.

            — Махни го отъ тукъ, отъ София, моля ти се. Може би ще ти дотрѣбва човѣкъ, нуждата ще поиска и ще те накара да измѣнишъ на обещанието си и ни докарашъ нови сълзи.

            — Нѣма, бѫди спокойна, нѣма.

            — Не, моля ти се, Станиславе, въ името на всичко минало, на тия хубави нѣкогашни минути, Станиславе, които никога, никога не ще се повторятъ — ридаеше истерично тя, турила глава върху рамото му — махни го отъ тука! Азъ зная, той ми каза отчасти това, което може да бѫде. Настръхнала съмъ. Полудѣхъ! Обещай ми Станиславе, харижи ми го. Толкова незаслужавамъ ли една милость?

            Тя го гледаше презъ ресницитѣ си, обливани отъ сълзи съ свити молитвено рѫце. Тя бѣ прелестна. Въ Поповъ се борѣха смѣсени чувства. Мисъльта, че мѫжътъ ѝ е довѣрилъ работи, които не трѣбваше да ѝ казва, го ядосваше; факта, че тя бѣ се така привързала къмъ него, шокираше неговото мѫжко чувство, а видътъ ѝ сега му напомняше миналитѣ моменти на луда забрава, която той пиеше отъ нейнитѣ сочни устни. Тя  му се видѣ жалка и любима едновременно. Той усѣти  сърдцето си размекчено, а челото — потно. Едри капки надвиснаха дори надъ самитѣ му вежди. И той ѝ обеща, че ще го прати нѣкѫде далечъ, въ Лондонъ, Парижъ или Берлинъ, ще му намѣри нѣкаква командировка и дано тамъ тя се успокои и прекара по добри часове. Тя му грабна рѫцетѣ, покри ги съ цѣлувки и ороси съ сълзи. Той ги издърпа смутенъ. Тоя жестъ му напомни нѣкои мили моменти отъ първитѣ дни на нѣкогашния имъ животъ, душата му се размѫти и той като стана бързо, изправи се до прозореца и се загледа машинално вънъ. А тамъ почти нищо не се виждаше — само свѣтли крѫгове около далечнитѣ лампи, подъ които отъ време на време минаваха тъмни сѣнки. Тъмнината ги поглъщаше тъй бърже, както и ги раждаше. Откъслечни мисли бѣгаха като падащи снѣжинки върху съзнанието му и сѫщо тъй сѣкашъ се топѣха. Като че ли нѣкаква далечна мелодия му премина презъ ума, проста, неизказано нѣжна, като тия, които майкитѣ пѣятъ надъ люлкитѣ на приспиванитѣ деца. И той неволно, безъ да знае защо, дълбоко въздъхна.

            Когато той се обърна, тя стоеше права съ очи по които вече нѣмаше сълзи, но бѣха зачервени. Лицето ѝ сѫщо аленѣеше. Цѣлата и фигура бѣше сякашъ живо олицетворение на смиреность и тѫга.

            — Станиславе, сбогомъ — каза му тя тихо — ти си билъ винаги добъръ, недей ми отказва и сега, успокой ме!

            Поповъ ѝ подаде бързо рѫка.

            — Нѣма защо да се безпокоишъ. Азъ ще видя да сторя всичко възможно. Вѣрвамъ не ще ми откажатъ. Вий ще се разходите малко изъ Европа, нека това ви бѫде вояжъ де носъ.*)

            — Ти си билъ винаги тъй добъръ къмъ менъ, нали не ще ми се сърдишъ за тѣзи думи, които ти казахъ?

            Тя го погледна така милно въ самитѣ очи, че той безъ да съзнава какво прави, я хвана за раменетѣ и я цѣлуна право въ устата.

            — Азъ вече забравихъ!

            Когато тя излѣзе, той се вслуша нѣкое време въ стѫпкитѣ ѝ едва чути по килима, после се замисли дълбоко. Цигарата му бѣ изгаснала отдавна. Той помѣри да запуши, погледна я съ съненъ погледъ и я хвърли въ ѫгъла. Като си поправи машинално прическата, той тръгна за салона.

            Тамъ се трупаха на разни мѣста по-голѣми групички, на други — двойки, размѣняваха впечатления съ близки една до друга сведени глави. Когато забелѣзаха присѫтствието му, устремиха се къмъ него почти отъ всички страни. Всѣкиму се искаше да каже нѣщо, други да чуятъ отговоръ на нѣкой интересуващъ ги въпросъ. Той протѣгаше рѫка и отговаряше на нѣкои, други самичъкъ питаше. Барото, както винаги, се въртеше между гоститѣ, повидимому най-безцелно, но неговитѣ очи дебнѣха по всички посоки. Като вѣрно псе, той и сега обикаляше групата около Поповъ и нищо не избѣгваше неговиятъ остъръ слухъ. Думи казани даже съ полугласъ, съвсемъ не за неговитѣ уши, той чуваше и старателно запомняше. Не напраздно отъ него се боѣха мнозина. Поповъ му вѣрваше безгранично.

            Около Маня групата, както винаги, бѣше най-голѣма.

            — Азъ не знаехъ, че си тукъ — стисна той рѫката на Павловъ.

            — Та и вашата госпожа незнаеше това. Твоятъ салонъ има толкова много ѫгълчета и гости, че не е никакъ мѫчно да се скрие човѣкъ ако иска. А азъ много обичамъ да не безпокоя никого съ присѫтствието си.

            — Хубава реклама ми правите Вие, господинъ Павловъ — каза Маня. Та за менъ би било удоволствие, а не безпокойствие присѫтствието ви. Какъ не ви видѣхъ по-рано?!

            — Той бѣше тамъ задъ пияното. Азъ му обяснявахъ действието на музиката изобщо върху нервитѣ. Това пияно е отъ нашия магазинъ и тоноветѣ му сѫ особенно ясни — обади се Хайляковъ, бръснатъ господинъ съ дебели увиснали уши и ниско месесто чело. Поповъ изгледа недоумеващъ и двамата.

            — Нима вий станахте специалистъ и по нервитѣ, господинъ Хайляковъ? — каза му той подигравателно.

            — Не, господинъ Поповъ, но ако си спомняте въ немската брошура, която придружаваше пияното, бѣше писано за това...

            — Облажавамъ те, ималъ си чуденъ наставникъ — каза иронично Поповъ на Павловъ — остана ли поне доволенъ отъ лекцията?

            — Коя лекция? — почуди се Павловъ.

            — Ами гдето ви е говорилъ господинъ Хайлякова, каза му Поповъ.

            — Азъ този господинъ сега го виждамъ пръвъ пѫть — каза Павловъ, като го изгледа отъ горе до долу.

            — Ахъ, моля ви се, каза бързо Хайляковъ съ фъфлящъ гласъ. Ами че нали вий бѣхте седнали на малкото столче задъ пияното до прозореца, а азъ бѣхъ малко въ лѣво задъ васъ и...

            — Простете, възможно да е било така, но азъ не се обърнахъ нито веднъжъ и мислѣхъ, че нѣкой лудъ или пиянъ си бърбори самъ, а такива разговори сѫ малко интересни.

            — Че вий ме обиждате, господине, каза сериозно Хайляковъ, свилъ вежди. Вий трѣбва да знаете, че азъ  представитель на фирмата „Хайляковъ и синъ“. Представителството на пияна и всѣкакви други артикули“, а не е нѣкой срещнатъ на улицата човѣкъ.

            — Пардонъ, господинъ Хайляковъ, когато ми потрѣбватъ пияна, азъ ще имамъ грижата да ви потърся, каза Павловъ и му обърна гръбъ. Околнитѣ, които и по-рано се смѣеха ниско, сега се пръснаха на страни, затулящи устата си съ кърпи. Хайляковъ приказваше нѣщо високо, но не намираше слушатели. Павловъ и Поповъ се разхождаха изъ салона склонили близко главитѣ си. Около Маня се струпаха обикновеннитѣ ѝ поклоници. Нѣкои отъ тѣхъ липсваха, други бѣха нови, но всички се държаха еднакво непринудено, като че ли бѣха у домътъ си. Само Стефановъ, седящъ не далечъ отъ нея, се чувствуваше все още безпомощенъ предъ нейнитѣ голѣми очи, съ които тя понѣкога го фиксираше. Той се боеше да говори за да не бѫде въвлеченъ както по-рано въ нѣкои нежелателни теми. Неговитѣ отговори бѣха тъй отривисти, та дори на Маня се стори, че тя съ нѣщо му е причинила неприятность и затова го запита.

            — Нима е възможно да мислите така, госпожо?

            — Много ми е чудно наистина. Спомнямъ си колко добре се раздѣлихме последниятъ пѫть и сега ми е необяснимо вашето държание.

            — Отдайте го на моето неразположение, госпожо. Бѣхъ малко боленъ напоследъкъ.

            — Да, личи си, вий изглеждате тъй изморенъ, лицето ви е блѣдо.

            Трѣбва да вземете мѣрки.

            Поповъ, който се бѣше приближилъ презъ време на разговора, погледна въпросително Тодорова и когато последния му направа утвърдителенъ знакъ съ очи, намѣси се въ разговора.

            — Вий, господинъ Стефановъ, както се научихъ сте простинали следъ като сте излѣзли отъ нашия салонъ миналия пѫть и сте се разболяли. Много съжелявамъ за това. Като компенсация ще се помѫча да направя, което трѣбва за да не страда братъ Ви. Такъвъ добъръ човѣкъ какъвто е билъ той, пъкъ и вий самите, заслужавате много повече,

            Стефановъ благодари сърдечно.

            — То е тъй малко, че не заслужава да става въпросъ за това.

            — Вий имате братъ, господинъ Стефановъ? — запита го Маня.

            Стефановъ само кимна съ глава. Личеше си че тоя начинъ на третиране личнитѣ му дѣла въ присѫтствието на всички го крайно смущаваше и донекѫде нервираше.

            Погледитѣ се отправиха къмъ единия край на салона, гдето влѣзлия кой знае кога художникъ Райковъ и поета Пантелеевъ плѣскаха съ рѫце ритмично и пѣеха. Предъ тѣхъ високо, хубаво нежно като мечта момиче, бѣше разперило съ дветѣ си рѫце отъ страни роклята и се клатеше сѫщо тъй безъ да дига краката си, като омаено, на една и друга страна.

            — Какво правятъ тия тамъ? — каза недоволно Маня — тѣ сѫ пияни.

            — Не само тѣ, каза Поповъ, а изглежда и играчката имъ. Познавашъ ли я поне?

            Маня направи само отрицателенъ жестъ. Нѣколко души отидоха по-близо до тѣхъ.

            — Дигни по-високо рокличката, по-високо, ти имашъ тъй хубави линии — говореше Райковъ, като ѝ дигаше роклята и ѝ показваше кѫде да я хване. Следъ това той започна пакъ да приглася на Пантелеевъ, който остъклилъ чернитѣ си очи, гледаше като магьосанъ — и пѣещъ еднообразно една проста мелодия, цапаше съ рѫце. Девойчето се клатеше отъ една, на друга страна, съ очи впити въ него, като жертва на нѣкоя змия. То бѣше дигнало роклята надъ коленитѣ си и вече се бѣлѣеха дантели.

            — Тя има чудни линии —каза Райковъ като спрѣ — виждате ли? — посочи той краката ѝ на събралитѣ се. А тукъ горе, е още по добре — и той задигна роклята неприлично. Нѣкои се изсмѣха високо, други впиха погледи въ откритото мѣсто.

            — Коя е тази? — попита го ниско единъ, като се наведе надъ него.

            — Защо питашъ?, изгледа го кръвнишки той. Това е моя риба специално за менъ уловена. Тя ми струва много, цѣлъ портретъ — погледна той наоколо. Но когато я нарисувамъ, ще струва и купъ злато! Сама тя е едно бижу. Нали, монъ Бижу?

            Тя само климна съ глава. Нейнитѣ сини очи свѣтѣха съ странно спокойствие и такова равнодушие, като чели нищо отъ това, което ставаше наоколо, не я безпокоеше.

            — Тя е пияна, каза учителя Манасовъ — и все пакъ очитѣ му не преставаха да поглъщатъ голотата, която се бѣше открила между чорапа и дрехитѣ.

            — Не нали, монъ Бижу? ти си пийна малко, защото бѣше жедна следъ банята, после я рисувахме, после тя си премѣри хубавитѣ копринени чорапи, ето вижте до кѫде стигатъ. А корсета е още новъ и съ дантели — покажи монъ Бижу!

            — Ето, каза тя добродушно — и взе да се разкопчава.

            — Това е скандалъ!, възмути се нѣкой.

            — Какво разбирашъ ти отъ хубость!, стана Райковъ клатещъ се — Я погледни? Сънувалъ ли си ти поне нѣкога такава царствена хубость? — и той съ едно дърпане откри едното ѝ рамо. — Я погледни, где ще намеришъ друга по прекрасна линия отъ тази? Ти знаешъ ли че азъ бихъ си далъ... тамъ всичко да го изпиятъ дрехитѣ си бихъ заложилъ за да имамъ такъвъ моделъ .... И тъй неочаквано го получихъ! Кѫде може да цъфне такъвъ цвѣтъ? — Погледни! — и той откри ризата. Погледни, за Бога, каква красота! Въ кое наше момиче съ сплути гърди можешъ да имашъ такова нѣщо?

            Неговитѣ пиянски рѫце бъркаха въ пазвата ѝ. Бѣла кръгла гърда съ розово връхче, бѣ се показала нежна, чиста, като че ли изваена.

            Погледитѣ на мѫжетѣ се бѣха впили запалени въ нея. Главитѣ бѣха тѣсно сближени, тѣлата наведени напредъ. Пантелеевъ бѣше престаналъ да пѣе, сложилъ рѫка връзъ рѫка и изъ полуотворенитѣ му уста бѣ потекла лига, като въ нѣкое животно. Неговитѣ овлажнели очи бѣха станали още по малки и не мигаха. Само момичето запазваше своя спокоенъ погледъ, като че ли нищо отъ това, което ставаше наоколо му или съ самата нея, не го безпокоеше. Тя сякашъ се намираше много далечъ отъ тукъ, въ незнайна страна, а всичко наоколо ѝ бѣ сънъ. Нейниятъ погледъ минаваше отъ време на време по околнитѣ, забуленъ, спокоенъ не тревоженъ отъ нищо — като че ли не виждаше!. Напротивъ, всички лица наоколо бѣха зачервени, погледитѣ вперени, дишанието бързо. Райковъ стоеше не твърдо на своитѣ крака, а очитѣ му бѣгаха наоколо, сѣкашъ търсеха нѣкого, които би му противоречилъ. Но никой не намираше време да му отдели погледъ даже, тъй хубаво и примамливо бѣше това кото имаха предъ очитѣ си. Нѣкой дори се обръщаха бързо, бързо, като че ли се боеха че ще дойде нѣкой и ще имъ отнеме скѫпата играчка...

            Въ салона едни се взираха въ образуваната отъ Райковъ група, други продължаваха да си говорятъ, безъ да се интересуватъ отъ нѣкого.

            Въ единия ѫгълъ бѣше седналъ Цвѣтановъ между две госпожици. Едната поразително руса, другата черноока до синевина, съ мургаво лице. Едната бѣше цѣла като че ли огрѣяна отъ невидимо слънце, винаги весела, подвижна, тя сочеше ни всички своитѣ бѣли зѫби. Другата беше сѣкашъ олицетворение на мисъльта. Тя се само усмихваше, понѣкога странно, безъ да разтваря уста, а повечето слушаше съ сериозно лице и свити вѣжди. Всѣка отъ сестритѣ бѣ хубава по своему.

            Едната бѣ по остроумна, другата по духовита. Едната се смѣеше на високо, другата умѣеше тъй тактично да мълчи, че дори тежкия на мисъль Цвѣтановъ не се смущаваше отъ нея. Той гледаше ту едната, ту другата. Вече втори пѫть отъ какъ му устройватъ тия срещи и сѣкашъ задачата му ставаше все по мѫчна. Понѣкога само неговата душа се тревожеше, като гледаше красивиятъ офицеръ не далечъ отъ тѣхъ, който умѣеше тъй елегантно да пуши и да води така интересно разговоръ за най дребни и незначителни нѣща; на съвсемъ гологлавия инжинеръ, който обичаше често да смърка съ носъ, като нѣкое малко дете и който тъй много гледаше да имъ услужва съ всичко и при това, тъй откровенно се възхищаваше отъ хубостьта имъ. Но после Цвѣтановъ си спомняше, че тѣхъ ги извикаха не за други, а защото той поиска да си избере една жена и че тѣ именно за него, а не за други сѫ тукъ. Тогава той изпъчваше своята едра фигура и хвърляше запалено погледъ върху имъ, безъ да се грижи дали това смущава нѣкого или не.

            — Госпожице, да ми кажете право, кой най-много отъ насъ трима ни харесвате? — попита той Едита. Тя се разсмѣ презъ глава, сѣкашъ ѝ бѣ казалъ най смѣшното нѣщо въ свѣта, после изгледа и тримата единъ следъ други, като че ли искаше да бѫде по вѣрна въ оценката си.

            — Видите ли, господинъ Цвѣтановъ...

            — Тамъ става нѣщо интересно — прекѫсна я преднамѣрено Хеда, бояща се да не би отъ лекомислие сестра ѝ да каже нѣщо, съ което би оскърбила нѣкой отъ тримата — Не обичате ли, господа, да видимъ? Ето и леля и вуйчо отиватъ. — И тя стана. Едита стори веднага сѫщото. Тѣ се запѫтиха бързо къмъ групата около Райковъ. Инжинерътъ и офицерътъ тръгнаха следъ тѣхъ, но Цвѣтановъ не се поклати отъ мѣстото си. Тѣ се обърнаха и като видѣха, че не е тръгналъ се поспрѣха и го извикаха.

            — Ахъ сигурно нѣкой фокусникъ отъ ония празноглавитѣ писатели ще ми прави отъ четири карти шесть или пъкъ чете прочутитѣ си произведения...

            — Ехъ, както и да е, все вѣрвамъ ще е интересно, покани го Едита. Той стана неохотно. Когато наближиха видѣха какъ Райковъ обясняваше нѣкаква линия на нѣколцина, които го подканваха, като че ли бѣше малко дете, да имъ посочи това което ги интересуваше. Райковъ хълцаше. Гласътъ му бѣше дрезгавъ, а сухото лице — зачервено на скулитѣ. Дветѣ госпожици се спогледнаха страшно смутени и веднага, безъ да смѣятъ да погледнатъ нѣкого въ очитѣ, се отдръпнаха засрамени назадъ. Офицерътъ и инжинерътъ се надигаха на пръсти за да видятъ по добре, а едриятъ Цвѣтановъ легна съ цѣлата си тяжесть върху стоящитѣ, предъ него и забравилъ всичко, не можеше да отдѣли погледа си отъ тия девствени обли бѣли, съ розови връхчета гърди, по които шареха пиянскитѣ пръсти на Райковъ. Неволно му бѣха направили мѣсто и той като дишаше тежко въ вратътъ на стоящия предъ него, бѣ забравилъ всичко друго...

            — Когато раменетѣ сѫ отпуснати свободно — така отпусни се, Монъ Бижу — тогава именно се образува тая малка гънчица, която Рафаело е обичалъ да подчертава въ свойтѣ модели — Да приятелко — Рафаелъ не е билъ простъ, а е умѣелъ да намѣри моделътъ. А намѣришъ ли моделътъ, картината е наполовина готова.

            — Що за феноменъ? Какво спокойствие!

            — И каква девственость! — неволно добави офицерътъ — и се взре още по-внимателно. Инжинерътъ само преглъщаше и неговиятъ погледъ бѣгаше бързо бързо, като че ли се боеше че ще пропусне нѣкаква подробность.

            — Ахъ, Боже, каква е тази панорама? — плѣсна рѫце Маня. — Хубава работа, Райковъ, на какво прилича това?

            — Маня, Божествена Маня, ти си надмината! Погледни каква царственна хубость.

            — Това е скандално, каза Поповъ — и все пакъ очитѣ му не можеха да се отдѣлятъ отъ разголеното тѣло на това полудете.

            — Маня, вижъ какви рамене! Дори ти не би могла да я надминешъ, вижъ! Това е новиятъ ми моделъ, Маня. Сега азъ вече ще рисувамъ, рисувамъ...

            — Какво по дяволитѣ ще рисувашъ, ти си пиянъ като теле — каза му нервиранъ Поповъ — Я госпожице се позакрийте малко. На какво прилича това?

            Тя го изгледа спокойно и въ погледа ѝ имаше толкова невинность, че той самъ се неволно смути.

            — Дяволъ знае само какво е това! — каза той полугласно.

            — Ще рисувамъ, ще видите, Азъ вече я скицирахъ и ще ти взема хиляди левове за тая „водна лилия“ която ще цъфне на моето платно. Нали, Монъ Бижу? Ти искашъ да бѫдешъ водна лилия? Ти ще бѫдешъ красива картина и ще те турятъ въ палата. И царя и царския синъ ще те гледатъ, а ти ще бѫдешъ красива, красива като слънце, монъ Бижу.

            Тя го гледаше право въ очитѣ и климаше съ глава равнодушна къмъ всички присѫствующи, както и къмъ своята девствена голота, която десятки мѫжки очи поглъщаха едновремено.

            — Феноменално просто! — повтори офицера — такова спокойствие и такава девственость! Где ги намиратъ проклетницитѣ му.

            Изведнъжъ групата мѫже отъ едната страна отвори пѫть. Нѣкаква силна рѫка бѣ ги размѣстила като че ли бѣха куклички. До госпожицата пристѫпи Павловъ. Той се изправи до самото момиче.

            — Ще настинешъ моя хубавице — каза ѝ той кротко. Я завий се малко.

            Тя вдигна свойтѣ голѣми очи върху неговата едра мѫжествена фигура. Вдлъбнатитѣ му очи я гледаха спокойно и приветливо.

            — А менъ не ми е студено — каза тя. Говорътъ

ѝ бѣ пакъ като на человѣкъ, който дълбоко унесенъ си говори, приказва нѣщо безъ да мисли.

            — Хъмъ, тебъ, приятелко, сѫ те подгрѣли отъ вѫтре — каза той спокойно и започна, като че ли тя бѣше негова дъщеря, да я закопчава. Когато подигна ризата къмъ рамото ѝ, скри гърдитѣ ѝ, стоящия до тогава неподвиженъ Панталеевъ скочи.

            — Ти тукъ не пипай! — викна му той —и му бутна грубо рѫката. Павловъ само го изгледа и посегна пакъ. Панталеевъ замахна тежко и го удари въ гърдитѣ.

            — Разбери, не бутай! — каза той и гласътъ му бѣше дрезгавъ, грубъ, а чернитѣ му очи и разрошената му коса го правѣха страшенъ. Павловъ посрещна спокойно удара безъ даже да помръдне.

            — Нѣмамъ честьта да Ви познавамъ, но по-добре ще направете ако отидете да си легнете, господине, каза му той спокойно.

            Това пренебрежение, което звучеше въ думитѣ на Павловъ, направи отъ полупияния Панталеевъ зверъ. Не по-малко едъръ отъ Павловъ той стоеше на срѣща му съ гневенъ погледъ.

            — Отъ васъ, отъ тебъ, позволение нѣма да искамъ... Остави Бижуто ни — и той съ все сила и цѣлото тѣло го блъсна. Рѣзъкъ звукъ като че ли се чукна кость въ кость — и Пантелеевъ се протегна на пода като отсѣченъ. Ударътъ бѣ нанесенъ така бързо, че малцина можаха да забележатъ причината на паданието му.

            — Ела, мое дете, — каза Павловъ, като я хвана за рѫката — пустни си рокличката вече.

            — И тукъ ли се биете? — запита тя спокойно. Чудно? На всѣкѫде се биятъ.

            — Оставете Бижуто ми, — хвана го Райковъ за рѫцетѣ. — Ако мислите, че сте силенъ и прочие, има и револверъ — говорѣше той несвързано — като поглеждаше падналия Пантелѣевъ, около когото се бѣха навели нѣколко души и се мѫчеха да го вдигнатъ.

            — Той е умрѣлъ, — каза единъ отъ тѣхъ.

            — Устата му сѫ пълни съ кръвь,— добави други смутенъ, като стана.

            — Нищо му нѣма — каза Павловъ спокойно. — Навѣрно ще има два зѫба по-малко, но затова пъкъ ще бѫде по-деликатенъ.

            — Охо, приятелю, ти не бързай. И ний, господинъ авантюристе, можемъ да те научимъ да уважавате хората.

            — Съ удоволствие бихъ приелъ единъ урокъ отъ Васъ, ако не бѣхте пияни, господине. Но ако и като дойдете на себе си, мислете, че имамъ нужда отъ подобенъ урокъ, моитѣ секунданти сѫ на разположението ви.

            Райковъ го гледаше тѫпо, мигаше, очевидно неразбралъ това, което му каза.

            — Ти ми оставѝ Бижуто. Ела, монъ Бижу! Ти ще бѫдешъ водната лилия, — говорѣше той, правещъ неувѣрена стѫпка напредъ. — Картина ще станешъ ти и царь и царски синове ще те гледатъ. Ела де! Хей слушай! пустни ми я, — хвана я той за роклята, — азъ съмъ си я намѣрилъ... мой моделъ! Стой, монъ Бижу, ела при менъ!

            Тя го изгледа, мѣтна погледъ наоколо си въ салона и внезапно изтръгна съ сила рѫката си отъ Павловъ. Не далечъ, почти въ ѫгъла, единъ до други, седѣха и говорѣха Тодоровъ и Стефановъ. Последния дигналъ случайно погледъ, спрѣ думата си наполовина, стана изведнажъ и протегна рѫце, като че ли виждаше нѣкакво привидение. Лицето му стана цѣло блѣдо. Тодоровъ скочи тревожно.

            — Какво ти е? — питаше го той. Мисъльта, че оживениятъ споръ е причината за това, му смути душата и той мисленно се корѣше за неблагоразумието си. Когато вперениятъ погледъ на Стефановъ му показа вѣрната причина, той си въздъхна спокойно. Девойката идѣше срещу Стефановъ, протегнала му сѫщо тъй рѫце. Нейната още разгърната пазва зѣеше, шията ѝ бѣше гола.

            — Вѣнка! — викна той. И гласътъ му бѣше слабъ, като че ли го душеше нѣкой, — ти тукъ!

            — Ела, бай Никола. Ето тамъ пъкъ се биятъ. Ела да имъ кажешъ! Менъ ще ме рисуватъ и ще ме види царьтъ и царскиятъ синъ. Но тамъ онзи човѣкъ се бие. Ела му кажи, — дърпаше го тя за рѫката, — ето този тамъ.

            Стефановъ я гледаше съ широко отворени очи и повтаряше, като безуменъ.

            — Ти тукъ, Вѣнка?

            — Ами ела имъ кажи, де! Но ти си боленъ, бай Никола. Вижъ, твоето лице е лошо, лошо като на тати. Седни тукъ, — намѣсти го тя грижливо, — не мърдай! То ще ти мине. Сега една кърпичка, — извади тя отъ рѫкава си,—тази е чиста и напарфюмирана даже, помериши. Хубаво е да се мерише, нали ти на тати даваше да мерише по нѣщо. Сега малко вода... Дайте, де — обърна се тя къмъ набралитѣ се недоумеващи гости. Това е отъ раната, не е оздравѣлъ бедниятъ бай Никола! То ще ти мине, но трѣбва да си починешъ. Дайте де! — викна тя настойчиво съ гласъ, който нѣмаше нищо общо съ предишния.

            — Толкова хора сте и само гледате.

            Нѣкой ѝ подаде чаша вино. Тя поднесе до устнитѣ му, като притискаше главата му до разкопчаната си пазва. Той глътна малко и разтвори очи. Тѣ изглеждаха прѣкомѣрно голѣми, благодарение на чернитѣ крѫгове, които ги заобикаляха. Погледа му мина върху всичкитѣ околни и той скочи, вдигнатъ като отъ нѣкаква пружина.

            — Да си вървимъ, Вѣнка! — и той съ неувѣрени крачки тръгна къмъ вратата. Всички имъ направиха пѫть. Недоумѣващи погледи ги следѣха. Вѣнка бѣ вперила очи въ него и така внимателно се мѫчеше да го подкрепи, като че ли той бѣше фарфорова статуетка, която всѣки мигъ можеше да се разсипе на кѫсове. Когато вратата задъ тѣхъ се затваряха, тишината, която бѣ настанала така неочаквано, се замѣни изведнажъ съ рой разтревожени гласове.

            — Бижуу! — крещѣше пияния Райковъ, когото двама души удържаха за да не се затири подире имъ — Дайте ми Бижуто! То ще стане „Водната лилия“...

_____________________________________
*) Voyge de noce — свадбено пѫтишествие.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×