Орела съ счупенитѣ крака

[Ани]

Орела съ счупенитѣ крака

            — Повече спокойствие, Станиславе — повече спокойствие, мой орльо! Ти знаешъ, че всичкитѣ неудобства ще минатъ. Това, което сѫдбата ти е опредѣлила за твой дѣлъ въ живота, никой не ще ти го отнеме, — каза Маня, като го гледаше съ беспокойство.

            — Да ме изоставятъ менъ така... да ме напуснатъ хората, които извадихъ отъ прахътъ, отъ нищожеството... Подлеци! — и той ходѣше съ бързи крачки отъ край до край на богато наредения си кабинетъ, задѣваше по нѣкога нѣкой предметъ и все пушеше, пушеше.

            — Славе, ела седни тукъ до менъ, по добре ще е.

            — Не, Маня, остави ме да ходя — по лесно се успокоявамъ. Дали вече не сѫ дошли? — 3 и половина — погледна си той часовника. Какъ мислишъ, Маня, дали Стателовъ ще дойде?

            — По всѣка вѣроятность. Ако е приелъ окончателно министерското мѣсто ще дойде, защото е решилъ безвъзвратно. Ако ли пъкъ не го е приелъ и има нужда още отъ нѣщо, значи, колебае се, то пакъ при тебъ ще дойде.

            — Зная положително че не е приелъ, но е обещалъ, че тая вечерь въ 6 часа ще даде своя отговоръ.

            — Но ти, Славе, ме чудишъ! нима могатъ да те смущаватъ такива дребулии.

            — Не сѫ, Маня, дребулии.

            — Въ сравнение съ препятствията, които до сега ти си преодолѣлъ, това е нищо, Славе. Я си помисли, ти си шефъ на една партия, билъ си вече два пѫти министъръ — а колко години те само раздѣлятъ отъ провинциалниятъ ти адвокатски животъ?

            — Забравяшъ, мила, да спомнишъ и два пѫти подсѫдимъ.

            — Бихъ казала, ако сѫдиитѣ бѣха видѣли поне веднажъ лицето ти. Но тѣхнитѣ рѫце сѫ слаби да задържатъ тая голѣма риба, каквато се явявашъ ти — тѣхъ дори ги е страхъ, че ти утре ще ги погълнешъ, а това много значи. Говорилъ ли си ти съ нѣкой свой другарь върху себе си? Тѣ повече треперятъ отъ тебъ, отколкото почитатъ. Твоитѣ врагове сѫщо. Тѣхъ ги е страхъ отъ твоятъ извъртливъ умъ. Тѣ не сѫ никога сигурни, когато спорятъ съ тебе, дали неочаквано почвата не ще се изплъзне изподъ краката имъ тъкмо когато тѣ мислятъ, че сѫ сигурни въ здравината ѝ. Не виждашъ ли, че тероризирашъ и своитѣ противници? Спомни си тѣхното безпокойство, когато ти говоришъ. Наричатъ те фокусникъ — но би трѣбвало магьосникъ да те нарекатъ, защото тѣ сами не сѫ сигурни за своитѣ мнения, когато слушатъ доводитѣ ти. Ти имашъ логиката, която е страшно силно орѫжие. То е двойно по-силно въ твоитѣ рѫце, защото тебъ не те стесняватъ дреболиитѣ на днешното. Хората на бѫдащето не могатъ да работятъ съ условноститѣ и дреболиитѣ на сегашното. По липса на тоя дребенъ еснафски моралъ въ душата ти азъ разбирамъ, че си человѣка на бѫдащето, който ще държи сѫдбинитѣ на всички, на цѣлиятъ народъ, защото така казва сѫдбата — азъ виждамъ това. Ако днесъ ти отказватъ едно мѣсто, утре ще те молятъ за него. И другаритѣ, които сега се дѣлятъ отъ тебъ, ще счетатъ за честь, ако ти имъ подадешъ рѫка или ги погледнешъ благосклонно... Ти знаешъ, че ний женитѣ чувствуваме не съ разумътъ, а съ сърдцето. Виждаме тамъ, гдето никое око не прониква. В, добре, орльо мой, моето сърдце ти говори: — Успокой се защото всичко което иде, сѫ само дни, които те раздѣлятъ отъ твоето тържество. То е неминуемо, като самата смърть. Напраздно ти мислишъ, че нѣкой би могълъ да ти го отнеме — никога не ще дойдатъ такива дни — това говоря азъ, твоята Маня, която винаги е виждала бѫдащето на своя избранникъ. Още, като момиче въ гимназията, тичахъ да те зърна, защото знаехъ, че тя си моятъ предопредѣленъ — знаехъ и твоето предопредѣление. Когато другитѣ те наричаха съ епитети, въ които нѣмаше нищо хубаво, азъ те защитавахъ, безъ даже да се познаваме, защото азъ знаехъ, разбери това, че ще дойде моятъ день и азъ ще бѫда твоя въпрѣки всичко. И така стана. И въ годината, която мина всрѣдъ буритѣ, когато ти бѣше тъй малко мой, всецѣло заетъ съ борбитѣ, които се усилваха всѣки день, нима веднъжъ е било когато азъ знаехъ, чувствувахъ това, което имаше да стане и ти го предричахъ? И сега ти казвамъ, моето женско сърдце не ме лъже, тамъ въ бѫдащето иде и твоятъ день на величие. Бѫди мѫжъ и съ всички срѣдства, презъ всички препятствия къмъ цельта! Повече спокойствие, то дава винаги преимущество.

            Тя говорѣше, като вдъхновена жрица предъ купището на своя Богъ. Рѫката ѝ полусгъната въ лакета и леко отпусната китка, като че ли благославяше нѣщо, а погледа ѝ бѣ впитъ въ парчето на мѫтното небе, което се виждаше презъ прозореца.

            — Зная, Маня, — каза Станиславъ, който се бѣ спрѣлъ и я слушаше, — всичко това зная и бихъ билъ спокоенъ, ако не бѣше билъ тъй страшенъ деньтъ, който иде. Това ще бѫде страшенъ и великъ день, Маня, който не ще се повтори вече въ нашиятъ животъ. Въ общия потокъ отъ безумие, ако се влѣе и нашиятъ народъ, войната ще трае съ години, защото не се повалятъ тия колоси така лесно. Този, който бѫде рѫководитель въ тия страшни минути, ще остави име въ историята на своето отечество и милиони на своитѣ наследници! Тия милиони, Маня, ми не даватъ да спя! Представи си купища злато, които ще знаешъ, когато се даватъ, но до които не ще се докоснешъ нито съ единъ пръстъ! Десятки милиона, Маня, съ които бихме могли да изпълнимъ и най-малкитѣ свои прищевки, да живѣемъ негде всредъ хубоститѣ на свѣта, далечъ отъ мръсотията на политиката и всѣкидневния животъ!.. Е добре, азъ виждамъ тамъ, кѫдето отиватъ тѣ, управляющитѣ, не ще е щастието — и трѣбва да имъ наложа моето разбиране! Азъ искамъ — и ще бѫде. И дори когато всички ме оставятъ, азъ ще имамъ тебъ, а ти си повече отъ цѣла партия!

            — Милионитѣ ще бѫдатъ твои, та ако ще би и презъ кръвьта на хиляди да трѣбва да минемъ! Ний ще ги имаме. Когато не стигатъ думитѣ, ти имашъ дѣлата... Тѣзи милиони турени на твое разположение ще обърнатъ хиляди глави, а когато не стигнатъ тѣ — ще дойдатъ твоитѣ комити, да докаратъ мозъка въ главитѣ на ония, — махна тя неопредѣлено съ рѫка.

            — Тѣ сѫ последни срѣдства, Маня.

            — Азъ бихъ рекла, ако тѣ бѫдатъ първи, събитията ще тръгнатъ по-бърже.

            — Една госпожица иска да Ви види, господинъ Поповъ, — съобщи слугинята, понасяйки картичката ѝ,— чака въ салона.

            — А други нѣма ли тамъ? — запита Поповъ

бързо.

            — Има трима турци, единъ ученикъ, две жени по дѣлото...

            — Кажи на всички, че съмъ заетъ, — прекѫсна я той, — ако дойде само господинъ Стателовъ, покани го веднага, или нѣкой отъ депутатитѣ. На другитѣ кажи, че не може днесъ.

            — Екатерина Рожкова, гл. редакторъ на списание „Женска Мисъль“, — прочете Маня,— да я поканиме, може да има нѣщо важно да каже.

            Поповъ дигна рамѣне като да искаше да каже, че това му е съвсемъ безразлично: — Поканете я, — каза Маня.

            Следъ малко въ кабинета влѣзе висока, възрастна госпожица, кокетно облечена, прѣкомѣрно напудрена и напарфюмирана. Тя носѣше пенсне, което бѣше свило и сбърчкало основата ѝ на безъ това малкото ѝ носле и му даваше видъ като чи ли бѣ несрѫчно залепено на едно спокойно и бѣло лице. Тя се поклони на Поповъ, климна леко на Маня, която погледна почти враждебно и тутакси започна да излага молбата си. Тѣхниятъ вестникъ ималъ желание да събере мненията — анкета на всички видни политически и обществени мѫже по женския въпросъ за единъ юбилеенъ брой. Тя се надява че ще има удоволствието да получи отъ господинъ Поповъ мнението му сега, или още по-добре, ако го даде написано утре направо въ редакцията на вестника. Поповъ изгледа госпожицата, а следъ това жена си, като че ли искаше да каже: какъ ти се струва? Маня се само усмихна и му кимна съ глава като безъ думи му даваше да разбере нейното мнение.

            — Като въ какъвъ смисъль мислите, че би трѣбвало да се изкажа? — попита Поповъ, като я гледаше съ голѣмитѣ си черни очи. Той стоеше правъ срещу нея бръкналъ въ джобове, отхвърлилъ глава назадъ, като че ли я викаше съ цѣлото си сѫщество на борба.

            — Мнението на всѣки интелегентенъ человѣкъ може да бѫде едно и вий го знаете, г-нъ Поповъ. Недоумѣвамъ защо ми задавате въпроса?

            — Искамъ по точно да се изкажа, госпожице, затова. Навѣрно, вий ще искате да се произнеса за равенството на жената?

            — Разбира се.

            — За еднаквитѣ ѝ права съ мѫжътъ?

            — Несъмнено, въ всѣко отношение.

            — За достѫпностьта на всичкитѣ служби за нея?

            — Това отъ самосебе си се разбира, — бързаше да удобрява тя.

            — А виждате ли, госпожице, азъ тъкмо така не съмъ мислилъ.

            — Какъ? — дръпна се тя очудено, — какво мислите да кажете? Като какъ не сте мислили?

            — Ами тъй както искате вий. До тогава, докато нѣма еднакви задължения, нѣма да има еднакви права. Вий искате да се дадатъ еднакви права вамъ, а съ какво сте показали, че сте достойни за мѫжа, че сте достигнали висотата на мѫжкия интелектъ? Погледнете има ли область, въ която вий сте заели първитѣ мѣста? Азъ не зная дори тамъ, кѫдето сме навикнали да виждаме жената, не всѣкога я намираме. Въ Парижъ, па въ насъ, най-добритѣ дамски шивачки, госпожице, сѫ мѫже, най-добритѣ готвачи сѫ пакъ мѫже. Въ Лондонскитѣ перачници и гладачници, ператъ и гладятъ пакъ мѫже. Въ Ню Иоркъ, въ Вашингтонъ, въ Санъ Франциско — ето ви Rewu of rewues за китайското движение въ Съединенитѣ щати — дигна ѝ той отъ етажерката една книга — тамъ ще намѣрите пълно потвърждение на моитѣ думи. Равенството си има мѣстото при равни. Инъкъ ще се получи една безпѫтица, която би имала трагични последици. На детето, ако се даде орѫжие преди да е дорасло до него, неможе да се очаква нищо добро. И какво равенство искате вий отъ насъ мѫжетѣ, когато ви е отказано отъ самата природа? Ами ето азъ дигамъ тоя столъ, като играчка — и той действително го грабна и дигна съ едната си рѫка — а вий и съ дветѣ не можете. А само това ли е, госпожице? Не трѣбва да се забравя, че Вамъ природата е дала най-голѣмиятъ дѣлъ въ живота да бѫдете велика носителка на человѣчеството — Майка. Ето действителното назначение на жената. — Майка въ домътъ на мѫжътъ си, основата на своето отечество. И азъ ще дигна силенъ гласъ противъ всичко, което я отвлича отъ това ѝ назначение. Ще осѫдя мизерията, която не ѝ дава достатъчно срѣдства за да изхрани децата си, ще бѫда противъ работата, която я кара да бѫде отъ ранни зори до кѫсна вечерь на крака, ще порицая обществото, което измѫчва по какъвто и да е начинъ една майка. Казвамъ майка, а не жена. Майката въ моитѣ очи е свещенно сѫщество, защото, тя е която ще обнови свѣта, люлѣеща на свойтѣ колѣне малкитѣ сѫщества, едно отъ които може да бѫде бѫдѫщия Христосъ! Ето защо трѣбва да ѝ се даде време и възможность да влѣе душата си въ това малко телце и създаде отъ него едно разумно сѫщество. А всички други жени, които не биха искали да бѫдатъ майки, не заслужаватъ да живѣятъ, както и тия мѫже, които не биха искали да бѫдатъ бащи! Но да се иска приравняване въ работата — никога. Азъ съмъ за сътрудничеството, за подпомагвание, за корелацията, но не за конкуренцията. Нека жената и мѫжътъ бѫдатъ спѫтници въ това широко поле на труда, но не и конкуренти. Па и безсмислено е, госпожице, да се иска това, за което не сте дозрѣли. Питамъ ви азъ, отговорете ми, ама най-откровенно, намѣрилъ ли би се мѫжъ, па ако ще и най-долния хамалинъ даже, който би решилъ да тури на главата си тоя фасонъ, който вие сте си нахлюпили? Не нали? — Казвамъ за васъ, а вий, разбира се, сте като всички други жени, макаръ и да мислите, че правите изключение. Защо не направихте това щастливо изключение да дойдете безъ корсетъ?

            — Господине, — каза сърдито зачервената госпожица.

            — Или да бѣхте дошли безъ пудра? Вижте, нима ний мѫжетѣ се пудримъ? До тогава, до като вий не погледнете на мѫжа, като на равенъ и фактически не се преравните въ мисъльта и държанието — до тогава вие ще бѫдете неправи да искате ний да ви приравняваме съ насъ си. Вий още не сте въ състояние да се простите съ преживѣлицитѣ на миналитѣ вѣкове. Когато, като деца, имате нужда отъ шарени парцали, за да залъгвате мѫжътъ, до като въ васъ има стремлението да се харесвате намъ, мѫжетѣ, до тогава вий самитѣ не ще се почувствувате нито за мигъ равни намъ и не трѣбва да искате да ви мислимъ такива. Най-напредъ вие измѣнете душата си, наслойкитѣ на миналото и когато тя се прероди съвсемъ, когато вий действително почнете да мислите и сващате нѣщата по мѫжки, ще имате вече фактическото равенство, което ще се наложи, като всѣка действителность. А до тогава, до когато вий само ще го искате и ще продължавате да се кичите съ тия дреболии и боядисвате като кукли, лицето си за да лъжите кого? — пакъ себе си, защото мѫжътъ преживѣва разочарованието и си отива, или се осамотява — а всичко си остава на ваша смѣтка.

            Казвамъ, докато не се надраснете, вий, момитѣ, не ще имате никога право да искате. Погледнете нашето село или тия малко кѫщи въ градоветѣ, гдето сѫдбата е събрала хора, разбиращи се въ семейства. Тамъ вий ще видите равенството не въ еднаквостьта на правата, а въ допълванията единъ другъ, въ сътрудничеството - тамъ въ великата цель на живота. И споредъ менъ, госпожице, жената, като человѣкъ, има само едно велико бѫдаще, да бѫде майка на велики хора, а всичко друго, което ѝ бърка да бѫде такава, трѣбва да се отстрани. Като такова смѣтамъ и равенството, което вий искате, поне въ тоя видъ, който вие го пишете въ вашитѣ вестници. Нѣкога майкитѣ на древния Римъ, бѣха по-силни отъ най-силния консулъ. Него слушаха хиляди, но той прекланяше глава като смиренъ робъ предъ своята майка. Ето, вий, тая всемогѫща майка искате да я приравните съ нейния синъ! Но ще кажете — нѣма сега такива майки. Тѣ пакъ ще се родятъ. Отъ деньтъ, когато жената поиска да бѫде такава майка, поиска да се дадатъ условията да бѫде майка, както трѣбва, ще почне великата ера на народитѣ, която ще докара по-скоро отъ всички революции истинското равноправие, истинско зачитание личностьта и щастие на хората, които не ще бѫдатъ вече два враждебни лагера отъ мѫже и жени, застанали едни срещу други, борящи се за своитѣ права безъ да намѣрватъ нѣкакви задължения, а две сѫщества различни по устройство, следователно, имащи нужда отъ своята взаимнопомощь. Това е то бѫдащето на жената споредъ моето разбирание, госпожице. Ето, може да ме наречете хиляди пѫти ретроградъ въ своята душа — но азъ тъй мисля, дорастете, станете достойни и когато...

            — Господинъ Стателовъ дойде — съобщи слугинята ненадейно,— да го поканя ла?

            — Да заповѣда, — каза бързо Поповъ като се поклони на госпожицата.

            — Много съжелявамъ, госпожице, че нашитѣ мнения не се схождатъ, но това, вѣрвамъ, не ще ви е неприятно. Бърза работа ми пречи да чуя вашитѣ възражения, но, вѣрвамъ, вие ще бѫдете така добра да ги сподѣлите съ моята жена, — и той се поклони втори пѫть.

            Госпожицата, която бѣше станала цѣла червена и която на нѣколко пѫти искаше да го прекѫсне, все спирана отъ властния му жесть, кѫсаше нервно дребни книжки съ треперящи пръсти и ги хвърляше на пода до краката си. Маня, която слушаше презъ всичкото време най-внимателно, следѣше всѣка сѣнка по лицето ѝ, стана бързо и, като я хвана деликатно подъ рѫка, предложи ѝ да идатъ въ салона. Нейната царствена хубость, която сухата фигура на старата госпожица подчертаваше още повече, като че ли бѣ потвърждение на думитѣ на Поповъ. Той ги изгледа мълчаливо. И, когато на излизане жена му се обърна и го погледна, той ѝ кимна бързо и въ погледътъ му имаше весели пламъчета...

            Стателовъ му стисна рѫката, като избѣгваше погледътъ му. Отъ широкото му съ едри черти лице вѣеше нѣкаква заспалость, но малкитѣ му притиснати сълзливи очички шарѣха бързо, бързо винаги на щрекъ. Той седна тежко, пое бавно цигара отъ поднесенитѣ му, въртѣ я дълго изъ пръститѣ си, после я запали, дръпна силно, и лицето му се изгуби въ пушека. Поповъ запуши сѫщо седналъ на среща, но напразно се мѫчеше да хване погледа му.

            — Какво ново? —попита той ужъ спокойно.

            — Почти нищо, — отвърна бавно Стателовъ. — Германцитѣ печелятъ победа следъ победа. Въ днешния бюлетинъ имаше, пакъ тамъ нѣкѫде, незапомнихъ, вземали сума пленници и орѫдия.

            Той говорѣше бавно, отсѣчено, като че ли всѣка дума казваше следъ обмисляне. Млъкнаха пакъ. И двамата се дебнѣха, като сърдити звѣрове, но вънкашно запазваха пълно спокойствие.

            — Кога ще има партийно събрание? — запита Стателовъ.

            — Нали издадоха покани?

            — Възможно е, азъ незная.

            — Какво стана съ преговоритѣ ви, — запита внезапно Поповъ, като се мѫчеше да го фиксира. Стателовъ помълча значително.

            — То собственно не бѣха никакви преговори, а само сондажи.

            — И до кѫде стигнаха тия сондажи? — Поповъ треперѣше отъ вѫтрешно напрежение. Стателовъ спокойно духаше пепельта на цигарата си.

            — Почти никѫде. Подкрепата тѣ я искатъ въ името на миналото на нашата партия.

            — А мисля, че по това вече говорихме и взехме решение.

            — Говорѝ ти, а решението е задължително за тия, които сѫ го подписали. Азъ не съмъ го подписвалъ.

            — Какво искашъ да кажешъ съ това. Нима азъ не съмъ шефъ на тази партия, а трѣбва всѣки отдѣлно да има свое мнение и го налага?

            Стателовъ не отговори.

            — Менъ се струва, — подкачи наново Поповъ, — че партийната дисциплина трѣбва да се спазва преди всичко отъ насъ самитѣ. Веднажъ болшинството е съгласно съ менъ, другъ не може да изразява мнението и да насочва политиката на партията.

            — Това сѫ стари работи и нѣма защо да ги повтаряме. Ти добре знаешъ, че за менъ ти не си шефъ! Поне предъ менъ остави този тонъ, — познаваме се достатъчно, нали?

            — Достатъчно ли? Сега не съмъ шефъ, а когато ти давахъ възможность да получишъ 400,000 лева за да изплатишъ борчоветѣ си и стѫпишъ на крака, тогава бѣхъ шефъ и отъ менъ по-добъръ нѣмаше. И това за благодарность ли ми го казвашъ сега?

            — Даде ми възможность, това е вѣрно, но не бѣхъ ли и азъ до тебъ на подсѫдимата скамейка? Ако сѫдбата не допусна да ни сѫдятъ.

            — Сѫдбата... тая сѫдба бѣхъ азъ, ти знаешъ твърде добре, че менъ дължишъ спасяването си. Ако не бѣхъ азъ...

            — То ний двама щѣхме да намѣримъ това, което заслужавахме. Паритѣ не бѣха твои, а държавни, струва ли да се говори?

            И Стателовъ засмука усилено цигарата си.

            — Значи ти ще подържашъ тоя старъ вълкъ.

            — Не съмъ казалъ нѣщо такова, но, може би.

            — Тогава на какво ще заприлича това? Тъкмо когато партията ни има нужда отъ съединение силитѣ си, ще се яви разцепление. Това значи самоубийство. Ний никога вече нѣма да дойдемъ на власть, ще изчезнемъ дори като политическа партия. И всичко това по каприза на хора, които искатъ да правятъ лична политика.

            — Напълно съмъ съгласенъ съ тебъ тъкмо за това — Личности, които искатъ да правятъ лична политика вмѣсто партийна. Кой е отстѫпника отъ заветитѣ на нашата партия? Не стѫпвате ли върху идеалитѣ на цѣла четвъртъ вѣковна политическа дейность, минавайки така неочаквано къмъ защита на противоположната политическа групировка въ Европа? Мислишъ ли, че ний ще вървимъ още подиръ единъ шефъ, който прави измѣна на основнитѣ принципи? Другитѣ може би, но лично азъ, казахъ ти го вече и по-рано — не.

            — Колко ти платиха за това? — попита грубо Поповъ, ядосанъ отъ спокойния тонъ, съ който Стателовъ му говорѣше.

            — Въ всѣки случай по малко, отколкото на тебе. Хилядитѣ, които пръсна братъ ти, говорятъ за милионитѣ, съ които разполагашъ ти самия. Дружеството на чужденцитѣ, задъ които се крие цѣлата ти кампания отъ съучастници, е твърде тънка завеса, за да не те съзира чювѣкъ тамъ,

            — Това сѫ само клевети, — каза ядосано Поповъ.

            — Които утре ще станатъ действителность.

            — Предлагамъ една анкета, която ще установи, че нѣма никакво дружество подобно, за което се лансираха слухове въ печата вече, нито пъкъ азъ имамъ подобни парични връзки. Искашъ ли?

            — Безсмислено! На втория день следъ анкетата то ще бѫде пакъ фактъ или пъкъ ти ще се скриешъ задъ нѣкой гръбъ тъй хубаво, както обикновенно. Нима отъ вчера те познаваме? Ти си човѣкъ, който никога не сѣе, а всѣкога е готовъ да събира жетва.

            — Благодаря — и това трѣбваше да чуе шефа на партията отъ най близкитѣ си помощници,

            — Азъ ти казахъ толкова пѫти, че ти за мене не си даже и случаенъ шефъ, а само узурпаторъ.

            — Казвашъ го тукъ, защо нѣмашъ смѣлостьта да го кажешъ тамъ предъ всички?

            — Нѣма смисъль... за сега. Но, ако единъ день трѣбва...

            — Това било хора, на които азъ се надѣвахъ за подкрепа въ труднитѣ моменти,— каза горчиво Поповъ.

            — Тръгни по традиционния пѫтъ на нашата партия и ний всички ще вървимъ следъ тебе.

            — Ще вървите... Традиционенъ пѫть — но, за Бога, защо не искате да разберете, че партията е нѣщо живо, не традиции, събрани въ една книга, която ще остане мъртва на полицата, до като и разлистятъ и прочетатъ, я нѣщо живо, съвокупность отъ хора, които се мѣнятъ, съгласно обстановката и случая? Защо вий искате непременно това, което миналото поколение е почитало като светиня, да бѫде такова и за следущето? Когато се рушатъ държавни строеве и което е още по- лошо, моралнитѣ основи на едно общество, а това е неминуемо за едно общество всрѣдъ тая кървава касапница, както е било неминуемо и всѣкога въ миналото въ такива случаи, защо вий мислите като слепци, че трѣбва непременно да се придържаме въ това минало неотклонно, като че спасението е само въ тѣхъ? Ами че не бѣха ли нашитѣ революционери Ботевъ, Раковски, Левски, чапкъни и нехранимайковци за чорбаджиитѣ и турското общество? Промѣни се държавното устройство, промѣни се и морала и схващанията — чапкънитѣ станаха герои, портретитѣ имъ обкичиха стенитѣ, когато по рано едно рѫкуване само съ тѣхъ, живитѣ, стигаше да компроментира когото и да е. Ето такива именно промѣни въ схващанията на Европа ще докара цѣлата тая война. Две велики групировки сѫ застанали една срещу друга. Тѣ ще излѣятъ масса кръвь и тая кръвь ще падне върху главитѣ на другитѣ живи. Проклятие ще има върху всички, но тежко на победения. За него не ще има вече достатъчно въздухъ подъ слънцето за да диша. Това, което пощадатъ неприятелскитѣ армии, ще разрушатъ побеснѣлитѣ тълпи отъ изгладнѣли нещастници, деморализирани и голи, злочести като самото си отечество.

            Правнитѣ норми ще станатъ почти отживѣлици. Силата ще стане правото. Всѣкидневнитѣ убийства на бойното поле ще направятъ хората да ценятъ съвсемъ малко живота на подобния си. Ще се дигне силния противъ силния и никой никого не ще признава. Победения това ще значи сѫщевременно неминуема смърть. Паритѣ ще станатъ безсилни като самитѣ добродетели. Нахалницитѣ ще изпъкнатъ преди всички. Гладъ и моръ моръ и гладъ, и локви кръвь това предстои на нашата земя. Ти и другитѣ искате да тръгнемъ срещу своятъ гробъ, да приемемъ да се свържемъ на животъ и смърть съ кого? Какво знаемъ ний за тѣхъ? Защото нѣкога тѣ, когато имъ било въ смѣтка, сѫ ни подържали, значи ли че сега тѣхнитѣ интереси ще диктуватъ сѫщото? а и кога ни е подържала Германия съ нѣщо? Ако въ време на миръ ний сме се облѣгнали нѣкога на тѣхъ — така е трѣбвало, но сега, когато иде не миръ, а катаклизъмъ, не свѣтло слънчево време, а буря — пакъ ли, като безумци, ще оставимъ нашитѣ добри мушами и ще тръгнемъ съ тънки, свѣтли дрехи? Защо е политическата предвидливость на единъ държавенъ мѫжъ, ако той се остави да бѫде влаченъ не отъ логиката на нѣщата, а отъ една традиция, за която условиата сѫ се коренно измѣнили? Ти знаешъ много добре, че не капитанитѣ на корабитѣ виждатъ най-напредъ потеклата вода, която ще потопи кораба — мишкитѣ сѫ които започватъ най-напредъ да бѣгатъ. Нека ний бѫдемъ тѣзи мишки, защото рано или кѫсно, колкото и да е дебела бронята на Австрогерманския корабъ, той ще потъне!

            Поповъ говорѣше вдъхновено. Той чувствуваше че неговитѣ думи, живиятъ му образенъ езикъ, оставатъ дълбоки следи върху душата на тоя не толкова културенъ, но затова фанатиченъ човѣкъ. Стателовъ, мълчеше дълго. Поповъ запали нова цигара и го погледна настойчиво, както и по-рано презъ време на говорението. Другия, напротивъ, бѣ навелъ ниско, ниско глава, като че ли заспалъ, а въ сѫщность слушаше съ най-голѣмо внимание.

            — Тѣмъ недостигатъ три гласа само, и да не имъ ги дамъ азъ — тѣ други ще купятъ, — каза съ въздишка Стателовъ. Поповъ тупна гнѣвно по масата и стана, дори уста отвори, но не каза нищо. Съ нервни крачки се разхождаше той изъ стаята, която бѣше почнала да потъмнява и лицето му свѣтваше цѣлото червено отъ време на време отъ цигарата, която почти не бѣ останала и му горѣше вече пръститѣ. Той я хвърли, запали нова и започна пакъ да крачи. Стателовъ мълчеше все така наведенъ.

            — Кога ще излѣзе указа,—запита го Поповъ, като се спрѣ внезапно предъ сами него.

            — Струва ми се утре вечерь, — каза съ нисъкъ гласъ, почти пришепна Стателовъ.

            — Министерството на земледелието ли?

            — На желѣзницитѣ.

            — А другитѣ трима?

            — Трънковъ, Бѣловъ, Иванчевъ...

            — И Иванчевъ? — Въпроса му остана безъ отговоръ. Той започна пакъ да се разхожда.

            — Извинете, — влѣзе неочаквано Маня, — защо стоите още на тъмно, господа — и тя изведнъжъ запали голѣмиятъ електрически канделабръ. Стателовъ замига отначало и тутакси сведе погледъ, боящъ се като че ли нѣкой ще надникне въ мисълъта му.

            — Позволихъ си да наруша беседата ви — писмо отъ двореца, — каза тя като му подаде голѣмъ пликъ. Поповъ вдигна изненаданъ глава. Той го пое безъ да каже нѣщо, но рѫцетѣ му треперяха. Той заби нервно ножчето въ плика и следъ това чакъ се обърна къмъ Стателовъ: — Съ позволението ти, може би, нѣщо бързо — и разкѫса плика. Плътната книга видимо трепкаше въ рѫката му. — Негово Величество желае утре да му се представя, — каза той съ гласъ, въ който личеше избликъ на чувство. Стателовъ се згуши на мѣстото, като че ли го шибнаха съ камшикъ. Маня изгледа дълго-дълго Стателова и като че ли въ погледа му прочете нѣщо хубаво и весело, защото въ коридора още си затананика нѣщо.

            — Впрочемъ виждашъ ли... то още нищо не е решено, — каза бавно Стателовъ, — азъ може и да кажа, ако настоявашъ!

            Поповъ го изгледа само презъ рамо и седна на стола си.