Jump to content
Ани

„Организация“

Recommended Posts

 

„Организация“

            — Отъ где взе тѣзи дъски? — почуди се Асенъ.

            — Отъ где — отъ стобора, — тръсна ги Комитата на пода.

            — Ами хазаина нѣма ли да се сърди?

            — Че той кога се не сърди? — И тѣ почнаха да ги редятъ съ помощьта на нѣколко газени сандъци край стенитѣ за седалища.

            — Моятъ креватъ да го развалямъ ли, — попита Асенъ.

            — Не, остави го и така. Тамъ ще седнатъ четирма и тукъ на моятъ четирма.

            — Право да ти кажа, Комита, азъ не можахъ да разбера какво ще правите и защо се събирате,— изтупа рѫце Асенъ.

            — Защо? нали ти казахъ — адетъ — у месеца веднажъ-дважъ трѣбва. Ще дойде Ристето да ни прави социлизи. Ще се здумаме, каже, да си образуваме работническа каса най-напредъ въ България, а после всички барабаръ ще минемъ въ клуба като отдѣлна... тамъ дирекция ли бѣше незная какво.

            — Организация.

            — Е, е де нѣщо такова. Па нали знаешъ, гдето има каса, ще има пари, — и той му подмигна дяволито.

            — Какви пари? — очуди се Асенъ.

            — Ами какви? Казва ти човѣка: — работническа каса отъ всички страни въ България. Па който се върти около касата все ще удари келипира. А мислимъ кого ще турятъ, ако не менъ и Митровчето, оня, чолака съ едната рѫка, на таванътъ гдето се крие.

            — Зная го.

            — Той Ристето, си говори, но не съмъ му искалъ още да ни плаща. Казватъ у менъ било по-широко — добрее. Ами като дойде утре за искане — и азъ ще искамъ. Па по революциитѣ туй бунтовитѣ азъ, момче, съмъ майсторъ — не ми е сефте — пръвъ пѫть ли е? Само едно не обичамъ, току ми тика се ония тамъ червени „книжки за народа“ — и чети, та чети. А бе ти менъ дай работа — до четене ли ми е? — попъ ли ще ставамъ? Четене и писане не е за мойта уста лъжица. Асенъ го изгледа.

            — Наистина, Комита, ний трѣбва да заловимъ нѣкаква работа... каква да е — не може тоя човѣкъ така да ни храни.

            — Каква работа? — Нека дойде Гергьовдень, па да хванемъ шумата у Македония...

            — Каква шума ще хванешъ, тамъ сега не е турско, я?

            — Ако не е турско, сръбско е.

            — Ще ни притупатъ бърже бърже.

            — И то може, — съгласи се той и наведе глава.

            — Па и Георгьовдень е далечъ още, — каза съ съжаление Асенъ — а така не може.

            — Какъ да не може? Толкова време е можело...

            — Щомъ дойдатъ твоитѣ другари азъ ще ги питамъ за работа, каква да е работа... ще отида. Грехота е да ядемъ на тоя човѣкъ хлѣба — Какъвъ ни е да ни храни?

            — Никакъвъ не ми е, право, ама да ти кажа ли? отъ баща си не помня да съмъ искалъ по-лесно отъ колкото отъ него. И само азъ ли? — всички — кой каквото може го отвлича. Той дава и не търси. Нѣма ли, каже — нѣма! — Трѣбва да знаешъ, че нѣма, наистина нѣма. И само да не му повѣрвашъ. Лелеее! Колкото така е добъръ, толкова лошъ е тогава! Ще те набие като пце и окото му нѣма да мигне.

            — Ако му се остава, — заканително каза Асенъ.

            — Нѣма да му се оставишъ ли? — той ще те свие, на топка ще те направи?

            — Да прощавашъ.

            — Ти опитай нѣкога, па и ти ще прощавашъ.

            — Ами той не иде ли тукъ на вашитѣ събрания?

            — Не иде. Христо му вика, че той е буржуа, де, мекъ богаташъ. Единъ пѫтъ, санкимъ, идва, когато бѣхме се напили всички. Изкрали бѣхме вино отъ хазяина. Той ми се кара, та отъ тогава не давамъ да се внася вино въ стаята ми, когато се събираме.

            — Какъвъ е тоя вашъ хазаинъ, чудноватъ нѣкакъвъ... Нито гърбавъ, нито изправенъ, псува, ръмжи...

            — Такъвъ си е той, не може го разбра. Бие, псува, чупи, па току вижъ самъ ти втикналъ въ рѫцетѣ нѣщо. Помага — разбира отъ неволя човѣка. А е богатъ много. Онова, гдето го виждашъ вѫтре въ двора е било ханъ. Той му билъ чорбаджията, още въ турско време — после е направилъ тая кѫща.

            — Ами то това и сега е ханъ.

            — Кажи речи. Само не зная, дали му плаша нѣкой нѣщо. Тамъ отъ другата страна сѫ все повече просяци, слуги, файтонджии. Казватъ, още отъ нѣкога сѫ свикнали да живѣятъ и сега никой не може ги изгони.

            — Право да ти кажа, и тукъ май, въ тая кѫща, всичкитѣ не сѫ съ ума си.

            Комитата се засмѣ. — Защо?

            — Ами че нà. биятъ се, каратъ се, викатъ, все нѣкакви чорлави, чудни... Тоя попъ ли е, дето живѣе до насъ? — Все дърдори или пѣе — какъ му не омръзна!

— А не, шивачъ. Ами по-рано като че ли е билъ попъ, па го обръснали ли, той ли се е обръсналъ... Нѣма попадия, нѣма никого, самъ е и хубаво шие. Знаятъ го и много го търсятъ, че ефтино шие, но на кефове е.

            — Какви кефове? Нали го виждамъ, това е лудъ човѣкъ. И бърбори както по насъ протестантитѣ.

            — Ти само му кажи протестантинъ, ако искашъ да видишъ чудо! Налита грозно, па якъ е магарето, събаря и менъ.

            — Уха! — очуди се простодушно Асенъ.

            — Казвамъ ти, ще видишъ нѣкой день. Тукъ день не минава безъ представление — па да не е бай Никола, очитѣ да сѫ си извадили, но той ги спогажда.

            — Я чакай да го видя дали му не трѣбва нѣщо — излѣзе бързо Асенъ. Когато се върна въ стаята имаше гости. Проданъ съ сестра си.

            — Каза, ако пиете да отида да му обадя — чете — даде отчетъ Асенъ.

            Проданъ му стисна силно рѫката, а Вѣнка го гледаше съ нескривано любопитство, облѣгнала се на братовото си рамо. Колкото тя бѣше нежна и красива, толкова чертитѣ на братъ ѝ бѣха груби, едри. Той бѣше още младъ, връстникъ на Асеня, но лицето му край очитѣ бѣше набръчкано и като че ли повѣхнало, застарѣло. Прѣсното, юношеско лице на Асена, покрито съ мъхъ, изглеждаше като соченъ плодъ, въ сравнение съ това на Продана. Само очитѣ му бѣха сѫщитѣ, както въ сестра му — сини като ясно небе. Дълбока рѣзка бѣше минала между дветѣ вежди отъ навика да ги събира. Той изглеждаше прѣкомѣрно сериозенъ за възрастьта си. Вижда се отдавнашната борба за насѫщния хлѣбъ и нуждата бѣха направили отъ него единъ възрастенъ човѣкъ преди годинитѣ да бѣха се натрупали достатъчно. Вѣнка седна въ ѫгълчето до печката, отпустна безпомощно рѫце и гледаше нѣщо унесено. Погледътъ ѝ изглеждаше заспалъ, а мислитѣ ѝ — отлетѣли нѣкѫде. Асенъ разпитваше Продана за работата. Когато му каза, че въ тѣхната работилница приематъ винаги работници, Асенъ прѣкомѣрно се зарадва. Но скоро лицето му взе най-скърбенъ изгледъ — тамъ искаха занаятчии, а той нѣмаше никакъвъ занаятъ. Проданъ го гледаше състрадателно — такова голѣмо момче да нѣма никакъвъ занаятъ! Той му обеща за две недѣли ди го приготви за шлосеръ-желѣзаръ.

            — Две-три пили, едно менгеме като моето и ти ще знаешъ достатъчно за да почнешъ. — Несвършената гимназия е почти като непочнатата. Азъ съмъ ходилъ до трети класъ само и менъ плащатъ вече четири лева дневно1) — само на втората година отъ работата. Ако бѣхъ училъ за учитель на село, щѣхъ да взимамъ по-малко.

            — Ама на тѣхъ увеличаватъ сега.

            — Че и на насъ увеличаватъ. Азъ сега съмъ помощникъ стругаръ, като стана стругаръ ще имамъ 5—6, а може би и повече на день. Има майстори, които взематъ по 10 лв. дневно.

            — Тѣ трѣбва да не сѫ вече работници, а цѣли чорбаджии, — намѣси се Комитата.

            — На работата сѫ работници, а вънъ сѫ чорбаджии, — каза Проданъ тихо.

            — Вижъ така да ме назначатъ, съ такава надница, още утре се записвамъ, — каза Комитата, — ще туря половината на страна, че и на Бай Никола ще върна, па и въ кѫщи ще пратя.

            Проданъ се усмихна горчиво:

            — На стълбата се качватъ отъ най-ниското стѫпало.

            — По коя стълба? — запита наивно Комитата. Никой не му отговори. Настана мълчание.

            — Ти ли щѣше да убиешъ г-нъ Стефановъ — обади се ненадейно Вѣнка. Асенъ наведе само глава и се зачерви.

            — За нѣкоя женска сте се скарали сигурно, — допълни Комитата, току тъй безъ нищо роднини не се мушкатъ.

            — Какво женско? — изчерви се още повече Асенъ. Никакво женско, просто тъй.

            — Тъй, тъй, ами тия работи не ставатъ току тъй, — рече самодоволно Комитата и оправи мустака си. Ний знаеме, че отъ какъ го е напуснала годеницата му нѣкога, на жени не поглежда — ама все пакъ мѫжка вѣра — день до пладне.

            — Господинъ Стефановъ ли е ималъ годеница? — запита Вѣнка.

            То за децата такива приказки не сѫ, — отговори подигравателно Комитата.

            Вѣнка се сви, като че нѣкой я плесна. Омълчаха се всички. Въ съседната стая се чуваше нѣкой да пѣе съ дебелъ гласъ нѣщо неразбрано. Остро дращѣше въ коридора четка — нѣкой чистѣше дрехи. Захлопаха налъми, стигнаха до нѣкѫде, следъ време се връщаха — нѣкой бѣ точилъ вода отъ чешмата въ дъното на коридора. После по стълбитѣ се чуха много крачки и вратата се отвори безъ всѣкакво похлопване. Две момичета и трима юноши влѣзоха. Комитата несрѫчно изигра ролята на домакинъ, като се помѫчи да имъ представи Асеня, роднината на Бай Никола.

            — Какъ си, другарю, — запита го снисходително единъ отъ юношитѣ, който имаше не повече отъ 23 години, носѣше червена вързалка и говорѣше съ гордо самосъзнание, че надминава всички наоколо.

            — Христо, — обади се Вѣнка, — носишъ ли ми книгата?

            — А ти си тукъ, кукличке, — подаде ѝ той рѫка — за това ще говоримъ следъ малко. Ето госпожица Лиляна Петрова и Зора Свиларова, — представи ги той на Асеня, — класосъзнателни работнички отъ арсенала. А това е Тодоръ съ гавазина си — трѣбва да се познавате. Тодоръ го изгледа отъ горе до долу презъ пенснето си, което свали, тури го пакъ и каза съ тонъ, който звучеше като да бѣ четенъ отъ нѣкаква книга: — Крайно съжелявамъ, но азъ не зная за сѫществуването на тоя индивидъ въ апартаментитѣ на вуйчо ми. Може би, до като съмъ билъ въ Варна за захара, да е дошълъ. Приятно ми е, господине, да се видя съ васъ, особено съзирайки въ интелигентното ви лице человѣкъ, който бърже ще възприеме спасителнитѣ идеи и имъ даде нуждното разрешение.

            Асенъ го гледаше съ любопитство, смѣсено съ очудвание. Това бѣше юноша възрастенъ почти колкото него, съ елегантенъ костюмъ, прѣкомѣрно напарфюмиранъ и накиченъ почти на всичкитѣ пръсти съ блѣскави пръстени. Може би, тия камъни бѣха само имитация на скѫпоценни, но все пакъ тѣ се видѣха на Асена като върха на богатство — и той смутено му подаде рѫка. Следващия задъ него като сѣнка, високъ, блѣденъ, изпитъ момъкъ, на когото очитѣ бѣха хлътнали дълбоко въ главата не прие подадената му рѫка, едно — защото носѣше голѣмъ пликъ и друго — защото никога не бѣха го удостоявали съ тая честь.

            — Русо! — обърна се Тодоръ къмъ него, — сложи ябълкитѣ на масата и се разпореди. — Господа, да седнемъ! Я, Русо, иди при госпожица Иванова и ѝ кажи: „Уважаема даскалице, господинъ Тодоръ има нужда отъ две удобни и по възможность елегантни седалища — но бързо!

            Наречения „Русо“, високия момъкъ, тутакси изчезна изъ вратата. Асенъ се оглеждаше въ недоумение — тоя надутъ говоръ му се струваше много смѣшенъ, а никой се не смѣеше. Напротивъ, всички бѣха така сериозни и внимателни, като че ли свещенодействуваха. Даже рошавиятъ Комита бѣ заврѣлъ пръстъ въ носътъ си и гледаше навѫсено предъ себе си. Следъ малко „Русо“ донесе два плетени стола, които сложи единъ до другъ.

            — Тури по между още онзи тамъ — каза Тодоръ и Русо послушно изпълни, — Ела сега малка фарфарова кукличка, седнете помежду ни — слънцето когато изгрѣва има нужда отъ два облака за да се види всичката му хубость!

            — Това бѣше казано много добре, и азъ бихъ ви посъветвалъ да си го запишете довечера въ дневника — каза му сериозно Добревъ. Всѣки класосъзнателенъ человѣкъ трѣбва да знае добре себе си, а това е възможно само когато се води дневникъ.

            — Вий, другарю, водите ли си дневникъ? — обърна се той къмъ Асена, като седѣше.

            — Ние? Какъвъ дневникъ?— промънка последния и се почувствува стопенъ подъ погледа на всички.

            — Какъвъ дневникъ! —O, Sancta Simplicimus — дигна очи Добревъ къмъ тавана, — нима вий не сте културенъ человѣкъ и за васъ събитията на деня не значатъ нищо?

            Асенъ го гледаше опуленъ. Сега разбираше на кого подражава Тодоръ въ езикътъ си. Ами пъкъ тоя нормаленъ ли е? — мина му презъ умътъ.

            — Хората отъ великата, отъ могѫщественната работническа класа, която утре ще владѣе свѣтътъ, трѣбва да иматъ живота си предъ очитѣ си, днитѣ въ рѫцетѣ си, а това се постига само съ водението на единъ дневникъ — нищо друго!

            — Чудесно казано, Русо — викна Тодоръ, който бѣше наклонилъ глава и внимателно слушаше — запиши веднага това. Русо хвърли ябълката, която белѣше върху чинията съ голѣма бързина и извади дебелъ бележникъ и се заоглежда безпомощно наоколо си. Рѫцетѣ му треперѣха и цѣлиятъ той бѣ се свилъ като че бѣ станалъ наполовина високъ....

            Тодоръ се обърна къмъ него: — Написа ли го? — попита той — и когато по бѣгащия му погледъ разбра че не е, той скочи ядосанъ — Свиня, колко пѫти съмъ ти казвалъ... — и той го люсна по блѣдото лице. Бележника и молива хвръкнаха на страна, а Русо си дигна като малко дете рѫцетѣ и закри очитѣ. Вѣнка гледаше спокойна тая сцена, като че ли тъй трѣбваше да бѫде. Всички бѣха навели погледъ и мълчаха. Госпожицитѣ си чоплѣха престилкитѣ. Асенъ, настръхналъ безъ да знае самъ защо, гледаше всички по редъ и погледътъ му бѣгаше, като у подплашено животно. Той все още не можеше да разбере това, което ставаше предъ очитѣ му.

            — Остави го — каза Добревъ, като хвана Тодора за рѫката, — това е нищо, азъ още има да говоря и той ще отбележи по после. Седни, недей кѫса нервитѣ, годни за работа, за великата борба, която поколения чакаха, съ такива дреболии.

            — Та именно азъ искахъ за тия поколения да се запазятъ всичкитѣ изречения на сегашнитѣ предтечи на новото бѫдаще.

            Русо се наведе, прибра падналия бележникъ, тури го на масата до себе си като нищо да не е било и започна да бѣли ябълкитѣ отново.

            — Твоятъ дневникъ, другарю, вѣрвамъ че вече е успѣлъ да отбележи всички събития на монотонния ти животъ, — обърна се Добревъ къмъ Комитата. — Ти вече се убеди, че работническата класа безъ това не може и вѣрвамъ постоянствувашъ.

            Комитата се изправи като току що повиканъ ученикъ, пристѫпи ту на единъ ту на другия си кракъ и въ смущение отговори:

            — Е не може, не може, знаемъ ние, де не може. Писафъ, писафъ доста — всичко съмъ писалъ, тамъ си водимъ смѣткитѣ и всичко.

            — Какви смѣтки? — попита Тодоръ презъ рамо.

            — Моитѣ си и на паритѣ на господинъ Никола, той... азъ такова... повече отъ него не съмъ взималъ вече.

            — Ехъ, ти, нищожество мракоподобно, — каза важно Тодоръ, — културнитѣ събития на днешния день, угризенията на професионалната ти душа, желанията на устремътъ ти — нима това не си писалъ?

            — Писафъ, писафъ, всичко писафъ — и прането и яденето — смѣтка си държимъ, — оправдаваше се нищо не разбралъ отъ тоя потокъ безсмислени думи Комитата, цѣлъ изпотенъ.

            Тодоръ го изгледа изъ подъ вежди — сериозно, съкрушително, както вѣрваше самъ той.

            — Русо, поднеси на госпожиците! Най-напредъ тукъ, говедо, на насъ, а после... — Земи, кукличке. Това сѫ ябълки расли подъ яркитѣ лѫчи на слънцето, плодове златни — хапни си...

            — Азъ ги много обичамъ, — каза наивно Вѣнка и взе въ всѣка рѫка по една.

            — Обичай ги, кукличке, тѣ сѫ лѫчи и слънце — слънце и лѫчи. Това е даръ отъ великата майка-земя на недостойнитѣ свои синове! Дай на другарката. Зоро, Лиляно, вземете си. Нѣкога Ева дала на Адамъ ябълки, сега Адамъ ги връща, но рая не ще се отвори.

            Русо остави бързо чинията въ полата на една отъ госпожицитѣ и като опрѣ бележника на стената, започна да записва нѣщо. Когато свърши Тодоръ, го запита: — Вий казахте нѣщо много хубаво за дневника — това за Адама, — каза той и гласътъ му бѣше дебелъ басъ. който минаваше неочаквано въ фалцетъ — тъй неогладенъ, както и самата му фигура.

            — Вземи си тамъ една ябълка, отъ ония по-малкитѣ, — посочи му Тодоръ. А вий, другарю Добревъ, кога мислите да почнемъ насаждането принципитѣ въ тия недозрѣли глави?

            — Азъ мисля че ще дойдатъ още, но ако надеждата за това е малка можемъ да почнемъ.

            — Казаха че ще дойдатъ Божура и Раданъ, — обади се една отъ госпожицитѣ.

            — Нека почакаме още, — обади се Комитата. Ще дойде и Митрето и Чолака и Явудията — кандардисахъ ги всичкитѣ да дойдатъ за у касата.

            — Каква каса? — запита го Добревъ бързо.

            — Нашата, работническата...дето ще се... резервира, — заплете се съвсемъ Комитата и примига.

            Тодоръ и Добревъ се изгледаха, дигнаха рамѣне и разпериха рѫце съ комична сериозность единъ срещу другъ.

            — Високия стилъ, приятелю, май не сѫ трици за всѣка уста. Ти трѣбва да говоришъ съ тия обикновенни думи, които сѫдбата ти е дала. И въ дневника, ти трѣбва де пишешъ само обикновеннитѣ събития съ обикновенни думи, иначе ще се изправи фатума страшенъ предъ тебъ и тогава всѣкакъвъ отговоръ е безполезенъ. Вий, другарко, четете ли нѣкой писатели? Стринбергъ, Пшибишевски, напримѣръ, или Бодлеръ? Не ги ли четете? Не ви и трѣбва, защото тѣ сѫ буржуазни писатели. Вий четете само това, което интересува васъ работницитѣ. Само ний, бѫдащитѣ водители на социалната революция трѣбва да знаемъ всичко. N’est ce pas? — обърна се Тодоръ по френски къмъ Добревъ.

            — Mais oui, mon ami — Отговори му важно Добревъ. Человѣкъ, когато има способности, пѫтищата му се откриватъ на всѣкѫде.

            — Русо, забележи това въ дневника!

Русо задраска бърже. Въ стаята влѣзоха трима души, отъ които двама съ македонски дрехи, а третия окѫсанъ, брадясалъ субектъ, който изглеждаше да не бѣше и съвсемъ таврезъ. Намѣстиха ги до стената върху дъскитѣ, а дошлитѣ следъ тѣхъ прѣкомѣрно начервосани госпожици съ съмнителенъ изгледъ, които се рѫкуваха подъ редъ съ всички, седнаха на Асеновото легло до самя него. Той ги изглеждаше крадешкомъ. Покрай евтиния парфюмъ, съ който бѣха се накапали при нѣкое движение на рѫцетѣ имъ го лъхваше миризма на потъ. Изглежда, че това бѣха хора все познати единъ другиму, защото си говорѣха помежду си най-фамилиярно, а нему и не счетоха за нуждно да ги представятъ. Па и излишно бѣше. Скоро една отъ съседкитѣ, говорейки му ту на „ти“, ту на „вий“, взе да го разпитва като нѣкой опитенъ следователь, а другата, му показваше често, често не до тамъ бѣлитѣ си зѫби, безъ всѣкаква видима причина, макаръ той да ѝ говорѣше за работи, въ които нѣмаше никакво мѣсто за смѣхъ. Русо обходи всички съ своитѣ ябълки. Когато изпразниха чиниитѣ, той, скритъ задъ фигуритѣ на Добревъ, Тодоръ и Вѣнка, които заемаха централно мѣсто предъ масата, бѣлѣше други, като всѣки моментъ се всушваше съ отворени уста, готовъ да захвърли ножътъ и грабне моливътъ. Влѣзе и Трайко. Той се наклони съ рѫце скръстени смирено:

            — Добъръ вечерь вамъ, рабий Божий! — и ги изгледа.

            — Седни ей тамъ, — каза му Тодоръ, — ти самъ си рабъ, ний сме свободни хора и свободни ще си останемъ.

            — И азъ да имамъ джоба на вуйчо ти и неброенитѣ му турски алтъни да ги папамъ като тебъ и азъ така ще кажа, — отвърна Трайко като се намѣстваше.

            — Ти нѣма да се оставишъ отъ твоето простофилство, — каза му Тодоръ като го изгледа презрително. — „И роди се отрокъ, — имитира го той — и умрѣ отрочище со глава празна яко тѫпанъ!

            — То тамъ се не знае коя ще е по-празна, моята или твоята, — отговори му бърже Трайко, — току гледай си работата.

            — Другари, — стана Добревъ, — ако си спомняте въ миналото наше събрание прегледахме историческото развитие на социалнитѣ науки въ разнитѣ времена. На нашия крѫжокъ предстои, отъ една безизвестна група на случайни елементи, да еволюира до едно класосъзнателно ядро, което ще наложи отпечатъкъ върху останалитѣ разбирания на нашата социална демокрация. Като класа, тя несъмнено има свои особенни задачи, но въ схващанията на нейнитѣ членове винаги може да има известна доза отъ разногласия относително нѣкои принципални въпроси по бѫдащето преустройство на социалната република. Азъ и моятъ почтенъ другарь Тодоръ, стоящий до менъ отъ лѣво, известенъ заслужилъ къмъ идеитѣ на нашата страна, решихме да образуваме самостоятелния крѫжокъ, ако може така да се рече. Новитѣ принципи ще искатъ и нови хора. Никога около учителитѣ нѣма толкова много ученици колкото се иска. Но когато Исусъ умрѣ 12-тѣхъ души стигнаха да разнесатъ учението му по цѣлия свѣтъ. А когато ний, учителитѣ, бѫдемъ живи — и толкова не ще сѫ потрѣбни. На насъ, съ моятъ уважаемъ другарь, се падна великото щастие да откриемъ комуналнитѣ планове на бѫдащето и да ги приложимъ на васъ, щастливитѣ, да чуете и да се възрадвате за великото бѫдаще, което ще ни донесе бѫдащето царство на щастието, на равенството, братството и свободата То ще дойде, както неминуемо, иде утрешния день.

            Добревъ говорѣше плавно съ известна надутость. Сериозни и безсмислени работи се тъй преплитаха въ речьта му, че понѣкога дори се струваше че той се подиграва съ тая лековѣрна и невежествення тълпа. Вѣнка бѣше вперила погледа си въ далечния кѫтъ на неголѣмата стаица и като че ли виждаше всички тия бѫдащи царства по своему съ страннитѣ картини на щастливи хора, създадени отъ нейното мечтателно и болно въображение. Комитата бѣ приграбилъ колѣно съ рѫце и отворилъ уста. Трайко, навелъ глава, слушаше и сегисъ-тогисъ ръмжеше нѣщо. Пияния и рошавъ субектъ бѣше опрѣлъ глава на съседа си и бѣ захъркалъ. Скоро въ паузитѣ между две изречения, които настѫпваха понѣкога, оставаше да се чуе само неговото хъркание. Тодоръ бѣше изкривилъ глава малко на страна и я клатѣше удобрително всѣкога, когато Добревъ кажеше нѣщо за него. Само Асенъ се чувствуваше неловко отъ това, което се говорѣше и ставаше предъ очитѣ му.

            Като ученикъ, той не веднажъ бѣше ходилъ въ социалистически клубове заедно съ своитѣ другари и неговата буйна душа намираше не малко задоволство въ тия хубави страници за бѫдащата социална република, които бѣше челъ, кога скритомъ, кога явно, заедно съ свой другарь, мечтаещъ да доживѣе днитѣ на осѫществяването ѝ.

            Но това, което чуваше тукъ, той се отказваше да разбере. Като че ли това бѣха хора съ забъркани понятия — нѣкакво вавилонско стълпотворение, което той чуваше и неможеше да проумѣе. Дори въ неговия юношески мозъкъ проблѣсна мисъль — дали нему не му липсва тъкмо това, което му трѣбва — разбиране? Може ли тъй интелигентни на гледъ хора да приказватъ такива невъзможности? А отъ друга страна нали социализма бѣ навсѣкѫде еднакъвъ — въ всички страни и народи — какъ можеше да се различава толкова много това, което той бѣ слушалъ тамъ въ Сливенъ и това, което чуваше тукъ?

            — Събуди онова говедо тамъ, — не се стърпѣ Тодоръ, Когато Добревъ бѣше временно млъкналъ за да си изтрие потьта. Другаря му го сблъска. Пияния изръмжа нѣщо неразбрано, обърна глава на другата страна, възъ рамото на другия си съседъ и захърка отъ ново съ полуотворени уста.

            — Ще го кръста азъ него, волътъ му съ волъ, — — каза Тодоръ ядосано и стана. Изправилъ се до него той го гледа нѣколко мига мълчеливо. Всички най-внимателно чакаха.

            — Хей, приятелю, — побутна го по рамото.

            — Остави го, господине, той бѣше чакъръ-кефлия, — обади се единъ отъ другаритѣ му.

            — Чакъръ-макъръ, незная азъ. Ако ще слуша да стои, ако не ще го изхвърлимъ.

            — По-добре не се закачайте съ него, когато е пиянъ.

            — Брей, тъй ли? Азъ скоро ще го изцеря него — и той като сви единъ вестникъ въ дълга трѫба, втикна я въ полуотворената му уста и я подпали на долния ѝ край.

            Всички гледаха съ напрегнато внимание, нѣкои кискящи се тихо.

            — Ай, ще се опари, недейте, — обади се всрѣдъ тишината Вѣнка.

            — Тукъ не е спалня, — каза намръщенъ Добревъ. Человѣкътъ, който заспива, когато се говорятъ великитѣ принципи на живота, не заслужава снисхождение.

            — А бе тамъ ще видимъ като се събуди. Ти попарата не си му ялъ, — измърмори Трайко.

            Книгата горѣше все по-нагоре и по-нагоре. Тя стигна до брадата му и цѣлата стая замириса на опърлено. Високъ синъ пламъкъ подскочи нагоре нѣколко пѫти и почти стигна до носътъ му. Съ неувѣренъ пиянски жестъ спящия замахна съненъ край устата си и отвлече горящето парче на страни. Но, види се, нѣкоя часть отъ него попадна и въ самата му уста, защото той изведнажъ скочи всрѣдъ стаята. Всички се изкикотиха високо. Той, ококорилъ очи, гледаше наоколо си, безъ да разбере нѣщо. Но въ следующия мигъ, горящитѣ парчета книга по пода, миризмата на опърлено, а, може би, и болката по устнитѣ и рѫката, го свѣстиха и му дадоха да разбере всичко. Изведнъжъ той се хвърли върху кискащия се право предъ него Тодоръ, сграби го за гушата и го тръшна на земята.

            — Гиди, шарена маймуно, — ръмжеше той, — ще се подигравате съ сиромашьта. Огънь ще ми палишъ на брадата! Да те науча азъ тебе — и той блъсквше съ тежкия си юмрукъ кѫдето завърне. Тодоръ крещѣше жално, като нѣкое бито куче въ рѫцетѣ му. Русо бѣше впилъ всичкитѣ си пръсти въ чорлавата глава на пияницата и теглѣше колкото имаше сили.

            — Вагабонти вий — ръмжеше последния, като не преставаше да удря. Ще се подигравате а, съ сиромашьта — на, на — да помнишъ и поменувашъ и за касата ти, гдето ме излъгахте и за всичкото ви...

            Комитата го дърпаше за краката. Добревъ бѣ се качилъ на стола и само току михаше рѫце, безъ да каже нѣщо. Госпожицитѣ гледаха съ любопиство, като че ли бѣше нѣкое зрѣлище, нарочно устроено за тѣхно развлечение. Трайко стоеше на страна и се подсмиваше равнодушно. Сѫщото правѣха и съседитѣ на пияния. Проданъ хвана за рѫка плачещата Вѣнка и я изведе. Асенъ грабна една цепеница и тъй немилостиво взе да налага пияния, че скоро той прорева като нѣкое животно. Съ общи усилия го изтикаха. Той ритна следъ това два три пѫти вратата, псуващъ по всевъзможни начини. Като разбраха, че това се прави за продупчената и мазна шапка, която бѣше паднала въ стаята, тѣ му я изхвърлиха навънъ. Той мърморещъ и търкащъ се по стената, тръгна по коридора. Въ стаята всички се бѣха заели съ Тодоръ, когото бѣха турили на кревата. Той охкаше повече, отколкото трѣбваше. Госпожицитѣ сега крещѣха една презъ друга, мокрѣха кърпи, разкопчваха го, управяха го, утешаваха го. Повече крѣскане, отколкото работа. Добревъ имъ викна сърдито да мълчатъ и започна важно да опитва съ съсредоточенъ видъ цѣлото му тѣло. Най-после той каза важно:

            — Нищо, никакъвъ важенъ органъ не е закаченъ. Тѣлото е здраво, оздравяването ще върви много бързо

            — Той ми разкѫса тѣлото и вѫтрешноститѣ, кръвьта ми изтича, докторъ да дойде, — каза Тодоръ охкащъ.

            Добревъ го пипаше на всѣкѫде повторно: — — Дайте лампата по-близо. Не може ли? Дяволъ го взелъ, я кибритъ запалете. По далечъ, ще го подпалимъ. Нѣма нищо, слабо одраскано е — то ще ти мине.

            — Боли ме цѣлото тѣло,—скимтѣше и охкаше Тодоръ. Ако е билъ бѣсенъ, или ноктитѣ му заразени, какво ще стане съ мене?

            — Нищо нѣма да стане, бѫди спокоенъ. Утре ще отидемъ при най-голѣмитѣ специалисти, а сега бѫди спокоенъ. Това е то наградата на величавитѣ умове въ днешното време. Тъмнитѣ сили на буржуазното общество нападатъ въ всѣки кѫтъ забележителнитѣ хора на бѫдащето. Христосъ за своитѣ идеи биде разпънатъ и благодарение на това живѣе вечно. Ти пострада за твоитѣ. — Величието се почва съ страданието! Въ бѫдащитѣ анали това ще бѫде отбелѣзано съ златни букви.

            — Русо, пишешъ ли, магаре? — крѣсна му Тодоръ съ съвсемъ другъ гласъ, въ който нѣмаше никакво охкане. Ти, свиня такава, ти стоишъ и оставяшъ да ме души нѣкакво си чудовище.

            — Какъ може такова нѣщо да говорите, господинъ Тодоре?

            — Никакъвъ „господинъ“ — скара му се строго Добревъ, хиляди пѫти съмъ ти казвалъ, ще те зашлевя.

            — Ами азъ сбъркахъ. Че нá, азъ съ дветѣ рѫце бѣхъ го хваналъ за косата, — ето, погледнете! Колко коси само му съмъ изтръгналъ — и той поднесе порядъчно количество изтръгнати отъ главата на пияницата коси.

            — Ба, ти хубаво си го оскубалъ, — каза доволно Тодоръ.

            — Ами че азъ и съ дветѣ рѫце, ей тъй! — показа Русо нагледно.

            — Той веднага се хвърли, та го хвана за главата, а азъ за краката, — додаде Комитата.

            — Ахъ — изохка Тодоръ, като се мѫчеше да се обърне. — Я, другарю, извади отъ портмонето ми, та имъ дай по 10 лева. Ела Русо. На тия десеть лева, ти си вѣренъ другарь. Така трѣбва.

            Русо грабна паритѣ като хищна птица и ги заврѣ нѣкѫде въ дрехитѣ си.

            — Нá и на тебе, Комита, — каза Добревъ и като извади цѣло снопче банкноти отъ добре натъпкания портфейлъ на Тодора, премѣсти ги най-спокойно въ своятъ джобъ. — Утре за консултациитѣ при лѣкаритѣ, — каза му той. Тодоръ не отговори нищо, но забрави, че го боли рѫката и пресѣгна та си взе портмонето.

            — Вий най-много да се благодарите на Асена — каза Комитата. — Той ако не бѣше го започналъ съ цепеницата, хичъ и нѣмаше да ви отървемъ.

            — Кой Асенъ?

             Ето този, роднината на бай Никола.

            — А, вий? — погледна го доволенъ Тодоръ. Вий ли помогнахте да ме отърватъ.

            — Ами че... — промълви той смутено.

            — Той като бѣше грабналъ, хе, тая цепеница —

посочи Комитата, — па ей така — по горе, по долу, ама шарѣше, та онзи като волъ прорева.

            — Чухъ, — каза Тодоръ и очитѣ му блѣстѣха отъ удоволствие. — затова и така викаше, като че го дерѣха?

            — Затова ами, я погледни, — поясняваше Комитата. Малко дърво ли е?... по горе, по долу...

            — Елате, господине, пардонъ, другарю, елате, ето ви двадесеть лева за пиене за мое здраве. Вземете де, защо да не вземете? Нá, отъ сърдце ви ги давамъ най-после, помогнали сте ми.

            — Другарь въ нужда се познава.

            — Дайте да му ги дамъ, ще ги вземе той — каза Комитата и му ги дръпна отъ рѫката. Асенъ не искаше да ги вземе, но Комитата го отвлече въ единия ѫгълъ и почна нѣщо настоятелно да го увещава.

            Госпожицитѣ се приближиха и, сочейки коя нацапаната си заради него кърпа, коя рѫцетѣ си, съ които се бѣ мѫчила да го дига и почиства получиха по нѣкоя и друга банкнота. Даже и тия двама другари на пияния, които си шепнѣха нѣщо до самата врата, получиха по петь лева. Трайко остана дори недоволенъ. Той върна едната банкнота „че не билъ куче“, дветѣ взе като изрѫмжа нѣкакъвъ си епитетъ по адресъ на нѣкого си.

            — Какъ мислишъ ти, мога ли да стана азъ сега, — запита Тодоръ съ измѫченъ гласъ, който нѣмаше нищо общо съ веселиятъ му безгриженъ тонъ, съ който даваше на всѣкиго паритѣ до преди минута.

            Добревъ го погледна пакъ и започна отъ ново да го опипва, като че ли бѣ нѣкоя счупена кукла.

            — Ще трѣбва да полежишъ поне още петнадесеть минути, следъ което ние ще те вземемъ и отнесемъ на рѫце съ Комитата.

            — Какъвъ вѣренъ и добъръ другарь си ти! — Неоценимъ, — каза Тодоръ. — Отъ тебе азъ взимамъ винаги примѣръ. Нима не преди петь минути ти каза, че другаря въ нужда се познава. — Запиши, говедо, тамъ за въ дневника, — измѣни той изведнъжъ тона. И всичко най-подробно да отбележишъ, какъ е станало и кои сѫ били около ми.

            — Ами нали въ 11 часътъ щѣхме да отидемъ въ гражданския клубъ да си отиграемъ снощнитѣ загуби? — запита Тодоръ тревожно. — Азъ трѣбва да изплатя и взема пръстена отъ Цоковъ.

            Добревъ си погледна часовника.

            — Има време, цѣлъ часъ още. Стани сега за да закрия събранието.

            — Господа, — каза той тържествено, когато Тодоръ съ охкания стана и се изправи, — въ днескашното наше събрание, което закривамъ, се извърши една бруталность и едно тържество — бруталность на тъмнитѣ сили, тържество на нашия скѫпъ и по идеи другарь, който сѫдбата тая вечерь възвеличи. Нека всички викнемъ въ негова честь „ура“ и „да живѣй!“

            Крѣсливи и разнообразни гласове извикаха смѣсено. Забравилъ че е битъ, цѣлъ сияещъ отъ удоволствие, Тодоръ се кланяше. Добревъ го хвана подъ рѫка: — А сега въ клуба.

            — Русо, да не пропуснешъ това напоследъкъ,

            — Бѫди спокоенъ, нѣма, господ... другарю, каза Русо съ неочаквана живость и излѣзе следъ тѣхъ.

________________________________

1) Надницитѣ сѫ показани къмъ 1914—15 г., когато става действието.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×