Jump to content
Ани

Несретници.

Recommended Posts

Несретници.

            — Бай Никола, — влѣзе Асенъ бърже, — ела че те вика госпожа Слава — двамата луди се биятъ.

            Стефановъ, който четѣше полулегналъ, остави книгата,

            — Кои луди?

            — Ами че онѣзи въ крайната стая, чорлавия и сухия.

            — Че тѣ луди ли сѫ?

            — Ехъ, белкимъ и тѣ сѫ свестни? — очуди се тъй искренно Асенъ, че Стефановъ се неволно усмихна.

            Той излѣзе бързо намѣтнатъ въ коридора и се запѫти къмъ една отъ стаитѣ на дъното, гдето действително се чуваше голѣма врѣва. Преди да достигне вратата, го посрещна високата руса госпожа, която тъй неочаквано го спаси отъ Асеновата кама.

            — Моли те, господинъ Стефановъ, ела ги разтърви.

Той блъсна съ лакетъ полуотворената врата и се

намѣри всрѣдъ една стая, на която липсваха доста мебели, но не и безпорадъкъ

            Сухъ, високъ, почти само кокали человѣкъ, бѣше хваналъ една счупена стомна въ костеливата си рѫка и я тръскаше заплашително. Той бѣше босъ, по риза, която се бѣ разтворила отпредъ и даваше възможность да му се видятъ страшно сухитѣ гърди и четящитѣ се презъ кожата ребра. Панталонитѣ му вехти, подгънати на колѣната, окърпени тукъ тамъ, полусвлечени. Той дишаше бърже, като че ли нѣкой бѣше го гонилъ. Голѣмитѣ му сини очи, разтворени прѣкомѣрно, му даваха изгледъ на ненормаленъ человѣкъ. Срещу него стоеше фигура не по малко безумна: голѣми чорлави коси, извитъ орловъ носъ, въ основата на който блѣскаха две малки бързи очи. Той бѣше нисъкъ, но жилестъ, като че ли цѣлиятъ направенъ само отъ нерви. Въ цѣлиятъ му изгледъ имаше нѣщо неопредѣлено, което му даваше видъ на току що съблѣкалъ расото свещеникъ. Самитѣ му дрѣхи имаха тая смѣсена полуженска кройка. Той бѣше настръхналъ, треперѣше, стисналъ юмруци, сѣкашъ, котка готова да сграби жертвата си.

            До самия прозорецъ, сѣднало на столъ, младо около седемнадесеть годишно момиче ги гледаше тъй спокойно, като че ли виждаше нѣкаква картина, а не безпокояща действителность. Нейното малко въздълго лице и голѣми сини очи, показваха близкото родство между нея и стоящия високъ сухъ човѣкъ. Стефановъ се изправи веднага помежду имъ. Той дигна рѫка да хване стомната му и намѣтнатото му палто падна.

            — Трайко, седни тамъ, — крѣсна той силно, — и ти, Владимире, — луди ли сте?

            — Чернокапецъ разстриганъ, ти ли ще ми сочишъ кѫде е мѣстото на човѣка? — и треперящъ още наречения Владимиръ свали стомната на долу и я захвърли подъ масата. Другия седна на стола си.

            — Нали азъ бѣхъ ти казалъ вече да не идешъ тука, Трайко? — запита го Стефановъ следъ малко.

            — Казалъ! Ще отида тамъ, кѫдето ме вика гласътъ на моятъ Богъ. Тозъ безбожникъ трѣбва да се покае. Днитѣ му сѫ прочетени, а слушай го какво бръщолеви.

            Жената, която прибираше стаята и туряше въ редъ разхвърленитѣ вещи, при тия думи вдигна уплашено погледъ, който мина отъ говорящия на мѫжа ѝ, после на Стефановъ, инстинктивно търсящъ, сякашъ, отъ него защита.

            — Ти, Трайко, остави да спасява всѣки душата си както ще. И по-рано ти казахъ това.

            — Ще потече огънь и жупелъ по улицитѣ Галилейски и ще се вдигне вопълъ неописуемъ! Отъ изтокъ и отъ западъ, и отъ северъ и отъ югъ, пламъци ще кръстосатъ и огънь ще забушува. И сатаната ще излѣзе и ще вика своитѣ — и Агнецътъ Божи ще излѣзе и ще пита: „Кой е съ менъ? Кой ще дойде? Азъ дадохъ тѫгитѣ си и спокойствието си — и донесохъ ли радость на свѣта? Да дойдатъ радостнитѣ чрезъ моитѣ тѫги, защото тѣ вѣчно ще се радватъ... И тѫгуващитѣ по менъ да дойдатъ, защото утеха имъ нося — и за сега и во вѣкъ вѣковъ! Кръвьта си дадохъ за всички васъ, разбрахте ли вий цената ѝ? Елате вий при менъ, а другитѣ ще потънатъ въ пламъкъ и мѫка безкрайна. И вий, които дадохте тѫгата си за менъ и днитѣ си и понесохте малкия кръстъ на своя животъ, елате до менъ при моитѣ стѫпки. Защото великъ е моятъ Отецъ и огнено е диханието Му. Подъ Неговитѣ стѫпки всичкитѣ хора сѫ дребни прахолинки. Когато той диша изчезватъ вселени. Ако Той мръдне треперятъ свѣтове! Това е Богъ, Богъ Отецъ, Когото, ти нищожний червей, проклетъ, отричашъ и възвеличавашъ твоятъ сатана — човѣкътъ!

            — Е добре, бе, Трайко, нали Богъ, кроткиятъ Христосъ даде живота си за другитѣ, за да ни покаже примѣръ какъ трѣбва да постѫпваме ний! — запита го меко Стефановъ. — Така ли ще му насадишъ твоята вѣра съ огънь и мечъ като турчинъ?

            — Когато умътъ не слуша словото Божие, Богъ провожда на своитѣ раби силата си и тѣ я прилагатъ къмъ грѣшнитѣ чрезъ огънь и мечъ или проклятие и анатема, защото неизповедими сѫ Божиитѣ пѫтища — и безкраенъ е неговиятъ промисъль.

            — Слушай, Трайко, ти знаешъ добре, че азъ не съмъ безбожникъ, но все пакъ искамъ да ме послушашъ, като ти казвамъ, че трѣбва да оставишъ тоя человѣкъ на спокойствие. Ти самъ говоришъ че днитѣ му сѫ малко — и пакъ го измѫчвашъ съ твоитѣ препирни.

            — Азъ слушамъ тебъ, но слушамъ и гласътъ, който ми повелява отгоре. Той ми казва и денемъ, и нощемъ, иди и унищожи този безбожникъ, поклонникъ сатановъ!

            — Самъ си ти сатана! — крѣсна Владимиръ съ пресипналъ фалцетъ. — Ти идвашъ всѣки день и ми мърсишъ въздуха съ своитѣ вонещи приказки и слова, притчи и псалми отъ преди петдесеть вѣка. Нѣкога евреитѣ разпънаха Христа, но знаеха защо — ти всѣки день разпъвашъ и споменитѣ и душата му, така отъ безсмислие, като всѣки глупакъ! И разбери — за менъ той е человѣкъ, както и всѣки други человѣкъ. Може да бѫде Богъ за себе си и за тия, които го вѣрватъ. Никакви твои крѣсъци не ще ме смутятъ, нито ще ме накаратъ да мисля като тебъ.

            — Безбожникъ, ти ще жалишъ за тѣзи си думи единъ день.

            — Не, азъ не съмъ безбожникъ. — Напразно тъй ме наричашъ. Азъ имамъ Богъ и той не е по-малко висшъ отъ твоятъ и могѫщъ: — Человѣка, Прогреса, Хубавото, творчеството — всичко това сѫ качества на моятъ Богъ, който тепърва се ражда, когато твоятъ отдавна е умрѣлъ! Разрови дрипитѣ, които обожавашъ и отъ тамъ вмѣсто живъ човѣкъ, ще те погледне скелетъ и озѫбенъ черепъ.

            Той дишаше бързо и се закашля. Изглеждаше, че туберкулозата бѣше изсмукала дробоветѣ му и той дишаше само съ нѣкакви остатаци.

            — Знаете ли, — каза имъ Стефановъ спокоенъ, — вие и двамата сте манияци. Дори който ви види за пръвъ пѫть не може ви взе за нормални хора. Ето иде момчето и вика. — Ела, каже, че двамата луди се биятъ.

            — Азъ го помолихъ — каза госпожата. — Наливаше вода на чешмата и азъ тъкмо отивахъ да ви викамъ — щѣха да се сбиятъ. Започнаха отъ една дума на приказката, която имъ четѣше Вѣнка, заспориха и вижъ кѫде стигнаха. Единиятъ вика „може“ — другиятъ „не“ и видѣхте ги. А за Владимиръ е тъй вредно да се кара, да вика и приказва... А никакъ не ме слуша. Толкова пѫти съмъ го молила да не влиза въ препирни. Той се забравя — живота си съсипва.

            Стефановъ го изгледа съ загриженость.

            — Довечера да се изтриешъ съ хладка вода, да се нажулишъ хубаво и ще спишъ добре.

            — Азъ го правя, както си ми казалъ. Не пропущамъ.

            — А ти, Вѣнка, какъ си? — запита я Стефановъ. Тя го изгледа съ своитѣ голѣми, сини очи, които като че ли бѣха забулени въ нѣкаква едва видима мъгла, та погледа ѝ не бѣше ясенъ — сѣкашъ, нѣщо спѣше въ него.

            — Азъ съмъ много, много доволна, господинъ Стефановъ, отъ книгата, която ми дадохте. Това момиче е сѫщо като менъ — колко пѫти менъ самата се струва, че не съмъ се родила тукъ — а нѣкѫде, кѫдето има много много слънце, на брѣга на голѣма рѣка. А, може би, и наистина да съмъ се родила на такива мѣста. И все мисля, че трѣбва да тръгна и да вървя на нѣкѫде, къмъ тия хубави слънчеви мѣста. И така ми е мѫчно за тѣхъ... Може би, тѣ ми сѫ наистина родни мѣста. А нали всички казватъ, че за родното мѣсто се винаги тѫгува. Ето и въ приказката, която тати писа вчера, неговото момиче пѫтува за своето родно мѣсто и умира всрѣдъ гората, на връхъ планината, мислящо за своята гора... Азъ плакахъ и му се молихъ да я остави жива. Нали, татко, тя би могла да живѣе и всрѣдъ другата гора?

            — Но приказката не би била хубава тогава, мое мило дете — тя не би се никому харесала. А сега ти плака и другитѣ ще плачатъ и ще кажатъ: — Колко жална, колко хубава приказка!

            — Не, Христо нѣма да каже така. Той всѣкога нарича приказкитѣ детинщини. Той чете само сериозни книги.

            — Остави го, той никога нѣма да разбере животътъ твоятъ Христо. Той е безполезенъ человѣкъ.

            — Не, татко, той работи. И въ бѫдащата революция той ще води маситѣ, хората — той самъ ми каза.

            — Казалъ ти е той! Дяволитѣ ще води — екзалтиранъ простакъ.

            — О, татко, ти винаги се сърдишъ, когато ти говоря за него — а той е добъръ, много добъръ и умѣе да говори. Когато класситѣ дойдатъ въ стълкновение и интереситѣ имъ наложатъ борбата, тогава ще настане социалната революция — азъ това добре съмъ го запомнила — азъ помня много добре — и тогава ще дойде великото царство на равенството, братството и свободата! Великото щастие на всички народи и цѣлата земя.

            — И ще възсияе Христосъ-Богъ отъ изтокъ и западъ и отъ северъ и отъ югъ и отъ гласътъ му ще потрепери цѣлата земя. И ще заридаятъ еретицитѣ и грѣшнитѣ, — подкачи Трайко своята монотонна проповѣдь.

            — Не, това той не ми е казалъ,—прекѫсна го тя — Той ми каза, че тогава не ще има онеправдани, не ще има измѫчени и бедни — всички ще иматъ еднакво и ще бѫдатъ щастливи... Ама дали и тогава на хората не ще се иска както и на менъ, да отидатъ, да заминатъ на нѣкѫде далечъ, далечъ, гдето сѫ свѣтлитѣ слънчеви страни, роднитѣ мѣста не на тѣхнитѣ тѣла, а тамъ гдето тѣхнитѣ души сѫ нѣвга играли? Ето въ тая книга царицата има всичко — и бѣли хубави дрехи и корона и маргаритъ, когото брои. Тя не е гладна. Нейниятъ баща има голѣмо хубаво царство, а все пакъ тя тѫгува, неѝ ѝ е мѫчно за незнайна страна, която тя никога не е видѣла, а, може би, и нигде нѣма — сѫщо като менъ... И наистина ли това царство, което Христо казва, ще донесе на всички щастието?...

            — Огънь и мѫка ще донесе то, защото ще е царство на сатаната.

            — Той ми каза република ще бѫде, нѣма да има царе.

            — И република да бѫде — сатаната ще бѫде тартора, — добави авторитетно Трайко.

            — Остави се и ти съ твоя сатана всрѣдъ хората на бѫдащето. Изтикай своитѣ преживѣлици отъ миналитѣ вѣкове.

            Трайко отвори уста да каже нѣщо, но Стефановъ, комуто бѣше омръзнало отдавна да слуша тѣхнитѣ нескончаеми разговори, го прекѫсна.

            — Какъ е моделътъ на Проданъ? Работи ли той още върху него? Нѣколко дни вече какъ не съмъ го виждалъ. Той е на работа, нали?

            — На работа е, — каза огрижено майката, — Бедното дете, цѣлъ день се блъска тамъ, а вечерь работи тукъ — вади си очитѣ. Не вѣрвамъ нищо да стане, но щомъ Вий казвате...

            — Нека работи, госпожо. Идеята му е хубава — остроумна — вѣрвамъ, че Богъ ще му помогне да успѣе.

            — Богъ не благославя нечестивитѣ дѣла агарянски, — обади се Трайко важно.

            — Е защо пъкъ агарянски?

            — Защото рече Богъ: — „да не сотворишъ себе кумира“, а това момче е побъркано съ своята машина. И може ли да допусне Богъ това, мъртвата машина да замѣсти стотина хора изведнъжъ? Това е грѣхъ най-голѣмъ.

            — А нима треноветѣ не замѣстиха стотина коне и корабитѣ — хиляди гребци? — Ти, Трайко, тукъ не си правъ и не пращай само проклятия на всички страни, че ще изгорятъ езикътъ ти. Когато една дума не се отправя добре, тя достига тоя, който я праща и го убива, — каза Стефановъ.

            — „Истина, истина ви казвамъ, нито единъ косъмъ не може да падне отъ главата ви, ако не ще Богъ Отецъ“ — цитира спокойно Трайко.

            — Боли ли ви сега много рѫката? — запита го Вѣнка. Менъ ми казаха, че ви убили по миналата вечерь. Азъ идвахъ заедно съ татко. Нему бѣше лошо, но стана веднага. Вий лежахте така бледъ и окарвавенъ... Чершафътъ Ви цѣлиятъ бѣше окървавенъ. Менъ едва не ми стана лошо. Комитата ме хвана за коситѣ и ме изтика вънъ — че за кучки мѣсто не било тамъ. Азъ дойдохъ и много плакахъ ей-тукъ на прозореца — мислѣхъ си, наистина, сте умрѣлъ. А ми бѣше много жалко. Спомнихъ си, когато тъй случайно, безъ да зная, преди две години за Коледа ми подарихте тия хубави чепици. Помните ли? Гдето не станали на вашата леля на дъщерята, понеже ѝ били много тѣсни, а на менъ бѣха тъй хубави. Мама тогава какъ ви благославяше! Не искаше да ги вземе, а после, когато вий ги оставихте тя тъй се моли да ви благослови Богъ... Тогава току що бѣхъ лежала отъ настинка. Вий ми давахте хубави прахове и се чудехте защо не помагатъ, а когато ми видѣхте чепицитѣ, помните ли колко се смѣхме? — У у, какви озѫбени сомове? — даже съ очи... Така казахте и на другия день донесахте тия на лелиното ви момиче... А тъй ми бѣше мѫчно, като помислихъ, че сте умрѣлъ... Вече никой за Великденъ нѣма да ми даде хубава синя кордела за коситѣ.

            — Само за това ли, Вѣнка? — засмѣ се Стефановъ.

            — Не, — каза тя сериозно, — и за друго. Вие най-добре разбирате хората отъ всички. И всички на васъ говорятъ—и вий ги разбирате. Вий никому не се смѣете и съ никого не се карате. Всички ви казватъ по нѣщо, вий всички разбирате. И татко слушате и той казва, че винаги добре го разбирате. И мама разбирате, и менъ, и Трайко. Даже бай Григоръ каза, че всички сѫ вълци, освенъ Вий.

            — Нима?

            — Да, той псува всички и васъ — както му се случи, но все пакъ казва и по една добра дума. За никого другъ, освенъ васъ — а това не е малко.

            — Не е малко, разбира се. А ти плака ли, Вѣнка?

            — Плакахъ много, много. А после се уморихъ, пъкъ си мисля: — Ако бѣхъ царица, щѣхъ да извикамъ най-искуснитѣ врачки. Бихъ отишла при магьосницитѣ и тѣ биха прилетѣли отъ своитѣ острови на бѣли крила... отъ острова... ахъ, какъ се викаше той? Отъ какъ лежахъ така тежко болна, главата ми е все нѣкакъ замъглена и понѣкога забравямъ... — Нали ще ми мине?

            — Ще ти мине, Вѣнка, ще ти мине. Следъ единъ два месеца всичко ще ти мине съвсемъ.

            — Косата ми ще порасте ли пакъ така дълга? По рано бѣше две педи по-дълга отъ сега.

            — Ще порастне още по-дълга и по-хубава отъ предишната. Когато косата се стриже тя става по-гѫста и по-дълга.

            — А моята бѣха бръснали.

            — Нищо, по-добре.

            — Ами тебъ не бѣше ли те страхъ да се заразишъ, като стоеше всѣка вечерь при менъ да ми четешъ?

            — Не разбира се, азъ знаехъ да се пазя.

            — Пъкъ всички казваха, че било много опасно— и никого не пущаха — и тя се замисли. — И Христо не идѣше, и Проданъ не пущаха, и тати — само ти и мама... васъ не ви бѣше страхъ.

            — Нѣма нищо страшно, Вѣнка.

            — Ахъ нѣма... азъ тъй много се плаша! Умрѣлъ мисля си — и защо сѫ го убили? Нали азъ зная, че ти съ никого не си се каралъ? Да имамъ, мисля си, жива вода — да ми донесатъ магьосницитѣ бихъ си дала коситѣ пакъ да ми острижатъ, даже очитѣ да ми извадятъ бихъ дала. И както всички плачеха тамъ около тебъ, бихъ дошла да те посипа и ти би възкръсналъ... А азъ не бихъ те видѣла тогава, но нищо... Ти би билъ живъ...

            — А где знаешъ, Вѣнка, твоитѣ сълзи сѫ били, може би, тая жива вода, която ме е възкресила — ето виждашъ ме.

            — Да, но рѫката, навѣрно, много те боли.

            — Само понѣкога. Комитата я лѣкува съ свои лѣкарства и, изглежда, че бърже ще зарастне.

            — Не го харесвамъ азъ него, той много псува. После той взима отъ всѣкиго — кѫдето какво намѣри. Вчера дойде отъ менъ взема петѣхъ лева, гдето бѣше ми ги далъ миналата недѣля.

            — Защо му ги даде?

            — Каза, че трѣбвало нѣщо да вземе... лѣкарство.

            — Лъже, азъ съмъ му оставилъ пари въ една кутия и той добре ги знае кѫде сѫ.

            — Зная ги я азъ, тамъ до червеното стъкло, но той ги изпилъ миналата вечерь — той самъ ми каза — отъ радость, че си се спасилъ — та затова поиска моитѣ.

            — Азъ други ще ти дамъ, Вѣнче.

            — Зная, ти никога не си ми отказвалъ. Дано само оздравѣешъ. Тогава ще можешъ да разтриешъ и татко. Той казва, че винаги следъ като го разтриешъ спи много добре и на сутриньта може да пише по една приказка, за която му плащатъ.

            — Чулъ те Богъ, — каза тежко Трайко. — И твоитѣ мисли смущава лукавия, но по-малко отъ другитѣ. И дано ти минешъ отъ дѣсною Отцу въ сѫдния день.

            — Аминъ! — каза серйозно Стефановъ.

Невидимо за другитѣ майката на Вѣнка се прекръсти я устнитѣ ѝ пришепнаха нѣщо...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×