Два свѣта

[Ани]

Два свѣта

            Стефановъ се още обличаше въ антрето, когато наново цигулката започна, придружена отъ пияното. Съ тежко чувство слизаше той по разкошнитѣ стълби. Спомни си за какво дойде, неочакваната тема, въ която го въвлѣкоха и за която той бѣше съвсемъ неподготвенъ — и му стана нѣкакъ срамно за себе си. Неволно си спомни ученическитѣ години, когато съ библии въ рѫка отиваха да спорятъ — има ли Богъ или не — и решаваха това съ вишегласие! Той дори се усмихна горчиво, че и сега не е по-уменъ отъ тогава и бѣше се заловилъ за една тема, която не бѣ имала никога смисъль, освенъ като лично дѣло на човѣка. Ако би билъ достатъчно уменъ, не би напъвалъ своятъ жалъкъ мозъкъ да спори и измисля доказателства на въпроси, които се решаватъ не чрезъ ума, а отъ сърдцето. Нему е страшно неловко. Какво ли смѣшно, дребнаво впечатление е оставилъ той на всичкия този избранъ свѣтъ съ своитѣ момчешки разсѫждения! Първото посещение още — и той се залови да спори съ домакинята! Каква невъзпитаность! Той изтръпна безъ да ще отъ мъглата, която го посрещна при външната врата, дигна яката и закрачи бързо съ рѫце въ джобоветѣ. Тя е скрила всичко въ себе си и то е получило най-фантастични очертания. Самитѣ улици като че ли сѫ нѣкакви ями, по които сѣнкитѣ бѣгаха назадъ съ всѣка крачка и после се губѣха. Уличнитѣ лампи пръскатъ слаба млѣчна свѣтлина съвършенно недостатъчна да види человѣкъ нѣщо.

            Той бързаше. Мъглата, следъ топлия салонъ му се стори студена, мокра, проникваща до самата кожа. Той се чуствуваше като да бѣ съблеченъ — безъ никаква дрѣха върху тѣлото си. Улицитѣ бѣха пусти.

            Току задъ него отъ тъмнината и мъглата се отдѣли сѣнка и закрачи подире му. Стѫпкитѣ чукаха по тротоара непосрѣдствено задъ него. Той ускори вървежа си, защото му бѣше студено, по следващиятъ го стори сѫщото. Стефановъ все още премѣташе откѫслеци отъ мисли въ главата си, когато безъ да ще до съзнанието му смѫтно стигна впечатлението, че нѣкой го следва на две три крачки само. Той неволно се обърна — тъкмо на време за да види една неопредѣлена фигура, тичаща почти подире му.

            — Може би, съмъ забравилъ нѣщо? — мина му бързо презъ умътъ. Но той не успѣ да си даде отчетъ за последващитѣ събития. Единъ човѣкъ съ нахлюпенъ каскетъ, се хвърли върху му съ викъ: „Умри подлецо“! Той отскочи изненаданъ назадъ, но въ следващия мигъ видѣ слабъ бръзъ блѣсъкъ и почувствува острието на забитъ въ гърдитѣ си ножъ. Удара бѣше силенъ, но благодарение крачката, която навреме направи назадъ и тевтерчетата и многото книги, които по навикъ носѣше въ джобътъ си, му направи само една повръхностна рана, болката на която дори въ първиятъ моментъ много слабо се почуствува.

            — Не съмъ подлецъ, нито пъкъ бихъ искалъ да мра, — каза той, като зграби нападателя и му изви рѫката. Последния, дишащъ тежко, скърцаше съ зѫби отъ ядъ, но най после обезсиленъ, изтърва ножътъ на тротоара. Стефановъ го настѫпи и после бързо вдигна. Това бѣше порядъчна кама. Той я втикна съ острието нагоре въ джобътъ си като сѫщевременно продължаваше да го държи. Сѣщаше една, жилава, но още юношеска рѫка въ своята. Тя нервно потръпваше.

            — Хайде, викай стражарь, какво чакашъ? — каза му съ хрипкавъ гласъ хванатия, — като дишаше тежко.

            — И азъ ти стигамъ, — каза Стефановъ, усѣщашъ се много по силенъ отъ него. — Не мога ти видя лицето, но струва ми се, че не си апашъ.

            — Апашъ си ти, безсъвестнико, азъ само отмъщавамъ, — каза му бързо хванатия, като неочаквано се помѫчи да се изскубне отъ рѫцетѣ му. Стефановъ го хвана по здраво.

            — Нѣма да се измъкнешъ — не се и опитвай. За какъвъ бѣсъ ще ми отмѫщавашъ ти мене? Какво съмъ ти направилъ?

            — И питашъ още какво си ми направилъ? Или, може би, ти имашъ тъй много случаи, че вече ги забравяшъ? Азъ съмъ Асенъ Георгиевъ — Георгиевъ отъ Сливенъ. Още ли не можешъ си спомни?

            — Не, положително нищо не си спомнямъ!

            — Да, защото, навѣрно, имашъ още малко срамъ. Не виждамъ дали поне се червишъ като лъжешъ. Азъ съмъ синъ на Георгиевъ, стария учитель Георгиевъ, когото знаятъ всички, а ти най добре, защото му продаде кѫщата. Сѣти ли се, безочливецо?

            — За кого ме смѣташъ ти, приятелю? — попита бързо Стефановъ.

            — За най-голѣмиятъ безчестникъ въ България — отговори му ядно запитаниятъ. — Стига си се подигравалъ съ менъ, предай ме на стражаря и си гледай работата. Нѣкой другъ по щастливъ отъ мене ще отърве свѣта отъ такова чудовище като тебъ.

            — Слушай, Асене — каза му кротко Стефановъ, за когото бѣше вече ясно, че той е жертва на недоразумение. — Ти имашъ грѣшка. Навѣрно, ме вземашъ за нѣкой другъ.

            — Разправяй, подлецо. Азъ три дни какъ разпитвамъ и зная кой си. Зная, че отивашъ при своитѣ помощници хайдути въ клубътъ си всѣка вечерь въ 10 часа. Разбра ли сега, че не можешъ да ме измамишъ? Напраздно ще се мѫчишъ да ме заблудишъ. Може би, дявола ти помогна да се отървешъ отъ менъ. Не напраздно си ортакъ съ него, но не мисли, че би могълъ, да ме измамишъ. Не се подигравай повече. Или ти прави удоволствие да си играешъ, подлецо, като съ хваната мишка?

            — Ти говоришъ глупости, Асене, ти ме смѣсвашъ съ человѣкъ, съ когото азъ нѣмамъ нищо общо. Ти, навѣрно, ме мислишъ за Станиславъ Павловъ бившъ министъръ?

            — Азъ те мисля за този, който си. Не се подигравай съ менъ, извикай стражаръ и ме остави.

            — Асене, — поведе го той по близо до уличната лампа и на разсѣената свѣтлина му показа лицето си — вижъ азъ ли съмъ Поповъ?

            Самиятъ Стефановъ гледаше едно енергично младежко лице на около 18-годишенъ момъкъ, съ едва наболи мустаци. Чертитѣ му бѣха извънредно правилни, дори красиви, ако не бѣше тъй бледенъ. Дребни капки отъ мъглата бѣха обнизали малкитѣ му мустаци и коса и блѣскаха на свѣтлината.

            — Е кажи де, азъ ли съмъ този, за който ме мислишъ?

            Асенъ гледаше тия черни голѣми открити очи, въ които имаше повече приветливость, отколкото злоба и пръвъ пѫть като че ли се поколеба въ себе си. Предъ него стоеше човѣкъ много по младъ, отколкото се надѣваше.

            — Азъ не го познавамъ. Никога не съмъ го виждалъ, — каза низко той и пакъ го загледа.

            — Мислишъ ли че съмъ азъ? — попита го кротко Стефановъ — Азъ съмъ съвсемъ другъ човѣкъ — и той се назова — Какви кѫщи мога да взема азъ — единъ бѣднякъ, който едва има стаичка да се прибере въ това лошо време.

            Асенъ го гледаше вторачено и мигаше бърже бърже.

            — Значи не сте Поповъ, но менъ ми казаха. ... и ти излѣзе точно по сѫщото време....

            — Една случайность!

            — Не, ти и не изглежда да приличашъ на него. Азъ никога не съмъ го виждалъ, но ми казаха че ималъ брадичка.

            — Да има. И той е много по старъ отъ мене.

            — Вѣрно, вий сте още младъ човѣкъ — и той го гледаше безъ да може да си махне очитѣ. После той протегна и другата си рѫка, хвана неговитѣ рѫце и му каза съ развълнуванъ гласъ:

            — Господине, простете ми. Предайте ме на полицията, но не ми се сърдете. Азъ съвсемъ така, безъ да ща... и, може би, дълбоко ви ранихъ, простете ми — и той се сведе, безъ да успѣе да му попречи Стефановъ, му целуна рѫка — повѣрвайте ми...

            — Какво правишъ ти Асене? — кротко но укорително го предупреди той — азъ разбрахъ, че ти си жертва на една случайность, както и азъ.

            — Ахъ, ако знаете какво съмъ преживѣлъ въ тия нѣколко дни, — каза Асенъ съ разтреперанъ гласъ и неочаквано за Стефановъ а, може би, и за себе си, зарида. Стефановъ му прибра главата близо до своето рамо.

            — Успокой се де, успокой се, — думаше му той. Хайде ела съ менъ.

            Асенъ вървѣше машинално и ридаеше като малко

дете.

            До ѫгъла на Военния-клубъ той се спрѣ, поуспокои го малко и чакъ когато тръгна, усети болка въ лѣвата си страна. Той се отби въ аптеката на близо. Младото момиче, което замѣстваше аптекаря, се доста смути, когато видя голѣмото кърваво петно по ризата на Стефановъ. То бързо извика легналия си вече аптекарь. Съ треперящи рѫце му помагаше Асенъ, блѣдъ, съ стиснати зѫби. Раната бѣше не особено дълбока, но доста голѣма. Кръвь бѣше изтекло много. Стефановъ превързанъ вече, чувствуваше че го побиватъ тръпки.

            — Да викаме ли файтонъ? — попита аптекаря.

            — А не, азъ мисля и така би могли, — и тъкмо тогава усети, че краката умекватъ, а свѣтлината се губи, бѣга нѣкѫде въ далечината. Аптекаря и Асенъ го подхванаха. Скоро той дойде на себе си и, усмихвайки се виновно, стана. Аптекаря пакъ настоя за файтонъ. Асенъ искаше да отиде, но Стефановъ не се съгласи.

            Хваналъ го подъ рѫка, Асенъ го поведе изъ мъглата. Тѣ вървѣха мълчаливо, всѣки вдаденъ въ своитѣ мисли. А, може би, и защото достатъчно го бoлѣше раната. Асенъ потърпваше отъ време на време цѣлъ. Имаше моменти, когато му се искаше да го пустне и да избѣга въ първата близка улица — но това бѣха само моменти. Въ другото време той се притискаше до рѫката му, като да бѣ му нѣщо скѫпо, свое. Тѣ вървѣха доста изъ улицитѣ, цапаха изъ кальта. Трамваитѣ бѣха спрѣли вече, а Стефановъ живѣеше въ единъ отъ крайнитѣ квартали. Когато наближи голѣмата кѫща съ многото прозорци, той му я посочи отъ далечъ: — Тамъ живѣя.

            — Много далечъ, — каза Асенъ.

            — Има трамвай, — и тѣ се закачваха по нейнитѣ мръсни и криви неосветени стълби. Когато бѣха горе, Асенъ видѣ дълъгъ коридоръ на дъното съ една свѣтяща лампа. Вратитѣ на стаитѣ бѣха една срещу друга, като въ нѣкой хотелъ. Най-разнообразни звукове се носѣха отъ всѣкѫде. Изглежда, че тукъ бѣха най-различни хора, събрани отъ нѣмотията и случая. Стефановъ отключи своята стая. Остъръ дѫхъ на нѣкакви химикали и непровѣтрена спалня ги посрещна още при вратата. Картички, репродукции отъ картини, бѣха наредени съ вкусъ по стенитѣ. Макаръ и да имаше безпорядъкъ тукъ тамъ, той не бѣше неприятенъ. Стефановъ се съблече и тутакси отиде при печката.

            — Азъ ще я запаля, — каза му Асенъ, — ти седни и си почини. И, когато следъ нѣколко минути печката заприказва на своя тайнственъ езикъ, който напомня далечнитѣ страни и чудни приказки, тѣ седѣха единъ срещу другъ и Асенъ му говорѣше своята неволя. Нѣкога баща му водѣлъ дѣло съ своятъ братъ — богатъ човѣкъ — за бащината си кѫща, въ която тѣ живѣели. Било преди доста години. Адвокатътъ му билъ сѫщия тоя Станиславъ Поповъ, тогава въ Свищовъ. Познати били — за по-ефтино, на приятелски начала ужъ, го упълномощилъ да води процеса. Отъ сѫдилище въ сѫдилище се разтакали, а разноскитѣ по дѣлото растели. Баща му, заетъ съ своето училище, непрактиченъ човѣкъ, подписвалъ полици на своя адвокатъ вмѣсто пари и все се надявалъ, че единъ день ще му се изплати. Дѣлото спечелили, кѫщата останала на баща му, но адвоката започналъ ново — за своитѣ пари, награда за адвокатството му. Бащата се влачилъ по сѫда, охкалъ, събиралъ пари на заемъ, продавалъ каквото може да се продава, докато единъ день легналъ на леглото за да не стане вече.

            — И тия малко пари, които имахме закѫтани отъ майка ни за черни дни, отидоха по погребението. Ний сме петь деца. Азъ съмъ най-голѣмиятъ въ осми класъ — другитѣ сѫ все по-малки, две сестри имамъ. И тѣ сѫ ученички. Какво сѫ се сѫдили какво сѫ правили, ний децата не знаехме. Гледахме си училището, но червенитѣ очи на майка ни и безсънието на баща ни говорѣха, че въ нашия животъ си е свила гнѣздо една страшна змия. Преди нѣколко дена само — насъ ни изхвърлиха отъ кѫщи. Отъ кѫщата, на която помня всѣко кѫтче, около стенитѣ на която азъ и моитѣ братчета сме се учили да ходимъ! Взимаше я адвоката, който нѣкога бѣше защитавалъ дѣлото да спечелимъ сѫщата тая кѫща! Той бѣше нѣкѫде, неизвестенъ намъ човѣкъ въ далечината, тукъ въ София — но рѫцетѣ му стигнаха чакъ тамъ, въ нашия градъ и бѣха достатъчно силни за да ни изхвърлятъ на улицата... Плачоветѣ на майка ни, молбитѣ ѝ не помогнаха нищо. Ний нѣмахме къмъ кого да се обърнемъ. Вуйчо бѣше ни забравилъ отдавна, а поради дѣлото не искаше и да ни види. Насила дойдоха да ни изхвърлятъ вещитѣ отъ кѫщата. Азъ гледахъ това, като нѣкакъвъ сънь — тъй ми се струваше невъзможно! Но, когато видѣхъ книгитѣ на баща ми да ги хвърлятъ отъ прозореца долу на двора и вѣтъра да носи листята имъ по земята, тия сѫщитѣ листове, надъ които азъ съмъ запомнилъ баща си отъ години да прекарва своитѣ нощи, то не зная какво стана съ менъ. За насъ си казватъ, че имаме люта кръвь хайдушка — дѣдо ми е обесенъ отъ турцитѣ всрѣдъ Сливенъ, като хайдутинъ, — скочилъ съмъ, билъ съмъ стражара, скѫсалъ съмъ му всичко, което съмъ уловилъ, съборилъ съмъ отъ стълбата долу пристава, издралъ съмъ очитѣ на единъ отъ учителитѣ си, който случайно минавалъ и се отбилъ ужъ да ни разтърве. Ний се намѣрихме на улицата. Менъ ме изключиха сега, въ последната ми година, когато трѣбваше да свърша гимназия, а на това отгоре ме затвориха въ участъка, докато направили не зная какво си следствие, — а, може би. А да ме сплашатъ. Но азъ още презъ нощьта избѣгавъ, вземахъ трена и дойдохъ тука. Никога по рано не съмъ идвалъ, но по пѫтя разпитвахъ достатъчно всѣки, който можеше да ме опѫти. Азъ имахъ остра кама, останала ми възпоменание отъ дѣдо ми.

            Той стана и Стефановъ му посочи палтото си. Асенъ я измъкна отъ джебътъ.

            — Тя е чудно хубаво орѫжие — гледаше той блѣскавото ѝ острие на свѣтлината. — Съ нея азъ се канѣхъ да платя на Станиславъ Поповъ. Вий нали ще ми простите и не ще ми се сърдите никога за това мое неволно престѫпление?

            Стефановъ слушаше, облегнатъ на масата си, като че ли му разказваха нѣкаква приказка. Той мълчеше още. Асенъ го погледна съ тревога.

            — Не ми се сърдите, азъ зная, но кажете ми го Ще оздравѣе скоро всичко и вий ще забравите, — приказваше смутено Асенъ.

            — Бѫди спокоенъ, азъ вече го забравихъ, но мисля за друго. — Колко детински ти си погледналъ на всичко и колко бърже си решилъ... Но ти ще бѫдешъ вече умно момче и ще забравишъ всички тия глупости.

            Асенъ стана:

            — Кое наричате вие глупости? — запита той и гласътъ му слабо трепереше.

            — Ами това, цѣлата тая постѫпка, да тръгнешъ да убивашъ човѣкъ, когото не познавашъ и който може би съвсемъ не е виновенъ.

            — Ахъ, — изхриптѣ Асенъ, като се намѣри съ единъ скокъ до него, — ти си змия! И ти си отъ неговото гнѣздо усойница, но не ще ме излъжешъ втори пѫтъ! Днесъ азъ ще свърша съ тебе, утре вечерь съ него. И той замахна съ страшна сила върху му. Съвсемъ неочакващъ това, Стефановъ вдигна безпомощно рѫце да се защити отъ удара и усети какъ острието потъна въ мускулитѣ на една отъ тѣхъ.

            — Ти си лудъ! — крѣсна той треперящъ и бледенъ, отдръпналъ се задъ масата си.

            — Ти си неговъ слуга, мерзавецо, но азъ не ще те оставя да ме издадешъ, — ръмжеше Асенъ, а на устнитѣ му бѣ излѣзла бѣла пѣна, Очитѣ му блестѣха тъй страшно, че Стефановъ мислѣше наистина, че на среща му е лудъ човѣкъ.

            — Та, азъ ако искахъ да те издавамъ или арестувамъ щѣхъ да направя това по-рано, а не щѣхъ да те доведа тукъ въ кѫщата си, безумецо.

            — Все пакъ ти ще умрешъ, защото си неговъ човѣкъ, а азъ клетва съмъ далъ, че ще свърша съ него и съ всички негови — които ще да сѫ.

            — Ти си лудъ, нищо повече, — думаше му бледенъ, треперящъ отъ ядъ и вълнение Стефановъ... Кръвьта течеше отъ прорѣзания рѫкавъ на дрѣхата, върху която се бѣше образувало голѣмо черно петно и капѣше на пода. Асенъ пристѫпяше като бѣсно животно съ накървавени очи. Стефановъ гледаше безпомощно наоколо си. Нѣкой похлопа неочаквано на вратата. Трепнаха и двамата.

            — Влѣзъ, — каза съ засъхналъ едва чутъ гласъ Стефановъ. Асенъ отскочи на страна до печката и скри камата задъ гърба. Влѣзе висока руса жена съ хлътнали очи и следи на нѣкогашна хубость.

            — Извинете, господинъ Стефановъ, — азъ и по рано идвахъ, но не бѣхте се върнали още. На мѫжътъ ми му е пакъ лошо и той моли да го прегледате. Има силно главоболие, а не е говорилъ много. Но вий имате гости, извинете, — спрѣ се тя сконфузено, извинете.

            — Това е ... мой братовчедъ, — каза съ слабъ гласъ Стефановъ — азъ ей сега — и той поиска да пристѫпи напредъ, но се залюля, направи неувѣрена крачка, разпери рѫце, като да се мѫчеше да се хване въ нѣщо невидимо — и се сгромоляса до самата маса.

            — Боже, — писна жената, плѣсвайки рѫце,—какво е това? — и тя се наведе надъ него.

            — Да го туримъ на кревата,—каза смутено Асенъ, като се приближи да ѝ помогне.

            — Кръвь! — Той е умрѣлъ, — крѣсна тя още посилно и захлюпи очи надъ него.

            Асенъ се изправи и загледа, като безуменъ, наоколо си. Стаята се изпълни бързо съ най-разнообразни хора, които говорѣха нѣщо и рѫкомахаха. Той не можеше да разбере нищо и мълчеше. Нѣкой го хвана и повлече на нѣкѫде. Той тръгна машинално...