Jump to content

Въ салона на бившия министъръ


Recommended Posts

Въ салона на бившия министъръ

 

 

 

            Д-ръ Петко Тодоровъ, редактора на ежедневника „Борба“, не искаше да го пусне по никакъвъ начинъ.

            — И безъ това зная, че нѣмашъ никаква работа — теглѣше го той за рѫката. — Ела тая вечерь ще чуешъ и видишъ интересни работи. Току що ми телефонираха, че заседанието преди единъ часъ е временно прекѫснато, поради неговата речь. Скоро вѣрвамъ ще се върне и самия той, и тогава ще те представя. Нищо по-лесно отъ това. Ти самъ ще му говоришъ за брата си. Той по-добре ще изслуша тебе, отколкото, ако азъ му кажа... Ти по-добре ще го освѣтлишъ.

            — Много ми е неловко — каза Стефановъ и се спрѣ въ нерешителность.

            — Чуденъ човѣкъ си! Въ салона му винаги ще намѣришъ най-разнообразни хора. Тамъ за всѣкиго е свободно. Нѣма и да почувствувашъ, че си на чуждо мѣсто. Тамъ всички сѫ, като у дома си. Ти си много смѣшенъ човѣкъ — съвсемъ си подивѣлъ въ твоята дрогерия... Едно време бѣше по-свѣсно момче. И той, като го хвана по-здраво подъ рѫка, тръгна.

            Когато влѣзоха въ голѣмия, богато мобилиранъ салонъ, тѣ го намѣриха почти пъленъ съ най-разнообразна публика и съ въздухъ, посивѣлъ отъ много тютюновъ пушекъ.

            Поповъ още не бѣше се върналъ, но имаше толкова много други лица, че Стефановъ се смути прѣкомѣрно. По природа свитичъкъ, той бѣ отвикналъ отдавна отъ многолюдието, а тая шарена шумна тълпа, която се движеше, приказваше високо, мѣстѣше столове и пѣеше тананикаше на малки и голѣми групички въ огромния салонъ, въ когото блѣстѣха разкошни полюлеи го поставиха въ недоумѣние. Нему му се струваше, че за нищо на свѣта той не би могълъ да разбере кой кому е на гости, — тъй свободно всѣки се движеше тамъ. Тодоровъ го хвана за рѫката и повлече между другитѣ. Той се кланяше на една и друга страна, препорѫчваше го, даваше мнение, което се възприемаше или шумно отхвърляше и заминаваше по-нататъкъ. Въ единия ѫгълъ, при една по-голѣма групичка, той го пустна и самъ тръгна напредъ. Върху една кушетка, полулежеше малко пълничка, но още твърде млада госпожа, на която хубостьта бѣ тъй необикновенна, че прикова погледа му и той като че ли съвършенно забрави кѫде е. Тодоровъ пристѫпи и целувна рѫката ѝ, като веднага следъ това го представи. Стефановъ, цѣлъ почервенѣлъ, се наведе надъ тая топла, мека, лъхаща парфюмъ и обкичена съ много пръстени рѫка и полусъзнателно, съ шумящи уши отъ нахлулата кръвь, целувна машинално. Голѣмитѣ му кѫдрави коси се разпиляха надъ очитѣ му и дори коснаха до рѫката ѝ. Тя го изгледа.

            — Значи съгражданинъ сте на господинъ Тодоровъ? Приятно ми е, господине. Бѫдете както у дома си. Тукъ всички сѫ така, — махна тя широко рѫка.

            И, наистина, никой не се чувстваше чуждъ тукъ. На ниски кушетки около нея, седѣха мнозина.

Едни отъ тѣхъ спорѣха нѣщо, други облѣгнали се на нейната кушетка, като че тя имъ бѣ сестра или жена, говорѣха съ нея. Въ единия ѫгълъ на салона заобиколени съ достатъчно публика пѣеше нѣщо младъ офицеръ, акомпаниранъ на пияно отъ елегантна, цѣла въ синьо облекло, госпожица.

            Близо до единъ прозорецъ бръснатъ младежъ съ високо, бѣло чело и провисналъ кичоръ коси, акордираше цигулка, дигналъ я до самия ухото си. Малъкъ гърбавъ човѣкъ се суетѣше около него и постоянно нѣщо му говорѣше, на което като че ли другия нито обръщаше внимание. Нѣкои отъ присѫтствующитѣ се разхождаха, а други четѣха вестници, като да бѣха въ нѣкое кафене. Близо до вратата двама възрастни хора въ провинциално облѣкло и калпаци на колѣнетѣ си, седнали на два стола, бѣха се заговорили нѣщо, премѣтайки броеницитѣ си най-спокойно, като отъ време на време хвърляха бързи погледи на страни.

            Тодоровъ, наведенъ надъ ухото на Стефановъ му шепнѣше имената на околнитѣ и последния съ очудване се взираше въ тѣхъ, защото това бѣха все личности отъ цвѣта на обществото на столицата. Други — той самия познаваше по лице отдавна, но никога не бѣ говорилъ съ тѣхъ. Около домакинята, гдето тѣ бѣха седнали, се редѣха лица, между които той позна двама видни писатели и единъ художникъ. Още не бѣше се опомнилъ и свикналъ съ обстановката наоколо, когато трѣбваше да отговаря на първия въпросъ, съ който го удостоиха.

            — Не, госпожо, не съмъ студентъ. Отъ една година вече какъ съмъ свършилъ химия и сега съмъ въ една дрогерия — временно — и той пакъ усети, че се изчервява цѣлия. Тѣзи съединени вежди и голѣми черни очи, които го гледаха и горѣха, го правѣха да се чувствува немощенъ и малъкъ, като нѣкое изгубено всредъ града дете.

            — Харесва ли ви нашиятъ шаренъ свѣтъ? — усмихна се тя.

            — Видите ли, госпожо, той ми се струва тъй разнообразенъ, че навѣрно е удоволствие да бѫде човѣкъ между него.

            — Ахъ, напраздно мислите така, господинъ Стефановъ — той е само шаренъ, а при това скученъ — охъ, какъ скученъ!..

            — Нима е възможно това, госпожо? Азъ виждамъ на около хора известни, като духовити, а Вие казвате, че скучаете. Необяснимо ми е просто.

            — Нима? Види се Вие едно не знаете: нѣма по скучни хора отъ писателитѣ и художницитѣ — тѣ казватъ всичко хубаво въ своитѣ страници и платна, а за околнитѣ остваятъ само скучнитѣ, прозаични разговори, които тъй много дотѣгатъ... Но вий нали ще сте тукъ, ще видите.

            Млъкнаха всички. Стефановъ изгледа виновно наоколо си, като съжеляваше за започнатия разговоръ, който взе такова неочаквано направление. Лицата на околнитѣ бѣха съвсемъ безучастни.

            — Маня — каза полулежащъ до краката ѝ писателя Добревъ, който бѣше си сложилъ главата до самитѣ ѝ колѣне и я гледаше презъ глава — Маня, ти си хубава, като сирена и нежна като тихъ вѣтрецъ на пролѣтна вечерь. Маня, очитѣ ти да възпѣя думи не биха ми стигнали...

            — Мълчете тогава!

            — Маня, гласътъ ти да наподобя — сазъ стоструненъ не би ми стигналъ. Душата си да изкажа, пѣсень дълга, като вѣчность, бихъ ти пѣлъ и пакъ нищо не би чула!

            — Мълчи. Не знаешъ да пѣешъ!

            — Ще напиша, Маня — ще напиша ... драма, Маня. И въ нея ще разправя за онзи мѫжъ, който влюбенъ въ една звезда, умрѣлъ отъ купнежъ.

            — Нѣма да напишешъ нищо, защото си мързеливъ — само говоришъ.

            — Ще напиша, Манечке.

            — Навѣрно идното столѣтие.

            — Ти си лоша тази вечерь, Манечке, много си лоша.

            — Нима? Даже и туй е старо, което сега ми казвашъ. Всичко това Вий сте ми казвали и говорили... Нѣщо друго да чуя, прѣсно, ново, — инакъ отъ скука ща умремъ.

            — Ахъ, почитаема госпожо — обади се нѣкой надъ самото ухо на Стефановъ — нима Вий мислите че ний ще допуснемъ това? Само да искате... Или ще кажете — какво ново отъ търговецъ.

            — А не, господинъ Хайляковъ, напротивъ. Вий понѣкога чудно сте духовитъ... въ вашата глупость.

            — Моля, госпожо, Вий ме обиждате. Азъ искахъ да Ви кажа новость като търговецъ ...

            — Кой е търговецъ? — дигна глава чорлаво момче съ продълговато бръснато лице. Стефановъ позна известния художникъ Райковъ, който до сега се задоволяваше да пуши мълчаливо и да пуща крѫгчета въ въздуха — ти ли си търговецъ?

            — Азъ, господине, да, азъ съмъ зарегистрована фирма „Хайляковъ и синъ“. Това съмъ азъ.

            — И петь пѫти да я зарегистровашъ, все пакъ товаръ сѣно на две магарета не можешъ раздѣли.

            — Райковъ, бѫди спокоенъ, азъ ще му помогна да отдѣли прилична часть и за васъ отъ него — каза му Маня.

            — Благодаря много, госпожо. И особенно ще ми е приятно, ако ми направите компания въ яденето му.

            Стефановъ очакваше да види гнѣвни лица или погледи — напротивъ тия думи се размѣняха, като да бѣха най-обикновени и никой не даде дори знакъ че се е разсърдилъ. Наточели въ всички душитѣ бѣха преситени на всичко и само тия слова можеха да стигнатъ до тѣхъ — обикновеннитѣ ги поглъщаше самата срѣда.

            Това го направи по смѣлъ. Разбра и защо се обърна тя къмъ него още отъ самото начало — навѣрно всички теми бѣха отдавна третирани и дотегнали.

            — Всѣка вечерь ли е така пъстро у васъ? — попита той възползуванъ отъ настаналата малка пауза.

            — Нима вий намирате, че тукъ е пъстро? Това е защото присѫствувате за първи пѫть. Следъ нѣколко дена всичко ще ви се стори старо като Адама и ще изчезне всѣкаква хубость. Отъ него ще остане само скуката. Тукъ, въ васъ, господинъ Стефановъ, е всичко скучно. Хвърлете единъ свѣтликъ, единъ лѫчъ, една малка идейка, всрѣдъ толкова праздни глави.

            — Ахъ, госпожо, вие сте много жестока къмъ вашитѣ почитатели. Азъ, който нѣмамъ нито стотната часть отъ тѣхнитѣ дарби, треперя предъ мисъльта като какъ ли бихте ме окачествили мене самия?

            — Мислите ли, че съмъ несправедлива спрямо тѣхъ? Ни най-малко. Погледнете тогози господина. Това е писатель, вече стѫпилъ въ пѫтя на известностьта. И все пакъ е мързеливъ ужасно. Той знае само да ме възпѣва на думи, разбира се, които никога не ще запише и за това нищо не струватъ. Този е художникъ — нарисувалъ е сума нѣщо и иска да ме рисува. И рисувалъ ме е, но нито една отъ неговитѣ скици не струва нищо, защото билъ се премного „вдъхновявалъ“ отъ мене. А въ сѫщность, защото мисли съвсемъ друго, отколкото за своята рисунка. Ето — тоя господинъ поетъ е, но азъ никога не чухъ отъ него, освенъ за хубави вина, хубави крака на госпожици... Той никога дори не ми е казалъ, че съмъ хубава. Това е пъкъ критикъ. Пази Боже да паднешъ на зѫбитѣ му! Човѣкъ изѣлъ още съ рождението си всичко добро въ своята натура — въ него вмѣсто сърдце има една голѣма злъчка, затова изглежда така жълто-зеленъ. Тамъ онова офицерче — посочи тя съ носъ — да не мислишъ, че за менъ е седнало тукъ. Гледай го какъ не откройва очи отъ пианистката. А тия другитѣ отсамъ, това е публиката — тя е още по-отвратителна. Особено вашиятъ приятель Тодоровъ. Той никога не противоречи, ужасенъ човѣкъ просто.

            Тя говорѣше бавно, умѣрено, а гласътъ ѝ малко носовъ, звучеше понѣкога съ грѫдни ноти, които караха нѣщо да тръпне въ душата на Стефановъ. Той никога не бѣше чувалъ подобно нѣщо и тона тъй го увличаше, че дори пропущаше да вниква въ това, което му разправяше. А всички тия, за които се говорѣше, седѣха или полулежаха на скѫпия килимъ или възглавници и низки кушетки, срѣдъ които се издигаше Маня, като жрица, тъй спокойни, съ такива сънливи погледи, като че ли това не се касаеше за тѣхъ, а до нѣкой отсѫствующи. Говорейки, тя отхвърляше малки игриви коси. Тогава широкиятъ ѝ рѫкавъ се отмѣташе почти до рамото и позволяваше да се види бѣла, като изваена, красива рѫка, надъ лакета, на която се намираше широка, по източна направа масивна златна гривна.

            — И все пакъ вий, госпожо, сте щастливата да бѫдете заобиколена съ избранници на Бога, къмъ които Той е билъ по-щедъръ отколкото къмъ другитѣ.

            — Избранници на Бога ли? — каза тя. — Нима вий вѣрвате въ Бога?

Стефановъ се смути много. Той не очакваше да бѫде атакуванъ отъ тая страна.

            — Да, госпожо, каза тихо той, азъ вѣрвамъ въ Бога.

            — Ето това е оригинално. Интелегентенъ човѣкъ и да вѣрва въ Бога! Чудно е даже. Но навѣрно вий се шегувате, господинъ Стефановъ?

            — Ни най-малко, госпожо.

            — Тогава вий сте проспали единъ цѣлъ вѣкъ, — каза Райковъ и заизпуща пакъ крѫгчета пушекъ.

            — Интересно изкопаемо. Жалко, че нѣма нѣкой геологъ да го класифицира, — каза поета Иордановъ, безъ да снеме погледа си отъ тавана, кѫдето, пушейки, се бѣ загледалъ.

            — Кѫде намирате вий мѣсто за вашиятъ Богъ, господинъ Стефановъ, въ днешния свѣтъ? Менъ ми се струва, че той е най-излишната и най-несполучливата идея на человѣчеството. Чудно ми е че вий, човѣкъ на науката, химикъ, още можете да се придържате въ предрасѫдъци. Ето, тукъ цѣлата компания е напълно съгласна съ менъ. Но все ми се иска да вѣрвамъ, че вий само току така повдигнахте този въпросъ, безъ сериозно убеждение.

            — Вѣрно, госпожо, че въпроса само случайно подигнахъ, но вѣрата ми въ Бога не е случайна. Азъ не бихъ могълъ да ви кажа нѣщо особено, но азъ имамъ другарь, случаенъ другарь, съ който много пѫти сме говорили върху тая тема, стара като самия свѣтъ.

            — Умрѣла даже отдавна, — обади се нѣкой.

            — Не за всички!

            Нѣкои го изгледаха съ любопитство, други си обърнаха гърба, като да искаха да изразятъ съ това всичкото презрение, което една подобна безинтересна тема извикваше въ тѣхъ. Само Маня, може би, наскучала се достатъчно, или пъкъ жадна за какъвто и да е разговоръ, или поради новотата на красивата фигура на Стефановъ, бѣ по-внимателна.

            — Я, кажете ми, наистина, где намирате вий мѣсто за вашиятъ Богъ въ днешниятъ свѣтъ? — повтори тя въпроса си и полустана, — азъ бихъ била любопитна да Ви чуя.

            — Госпожо, тежка задача ми се падна. Азъ тъй, малко умѣя да говоря — па и мислилъ ли съмъ, че ще бѫдатъ подложени на такъвъ изпитъ моитѣ религиозни чувства?

            — Ахъ, извинете, г-нъ Стефановъ, ако ви е неприятно, но менъ ме интересува да чуя нѣщо по-друго, отколкото съмъ слушала всѣки день. Вий сте човѣкъ на науката...

            — Охъ, госпожо, какво голѣмо име за това малко, което зная азъ отъ науката...

            — Много сте скроменъ, господинъ Стефановъ. Хора съ много по-малки знания отъ васъ дигатъ шумъ десеторно повече. Кажете ми две думи на положителенъ човѣкъ, всрѣдъ тоя Содомъ и Гоморъ, който ме заобикаля.

            — Госпожо, да се отрича всичко — е най-лесно — така правятъ и децата. Тѣ затварятъ очи и казватъ: — нѣма нищо. Така прави и человѣчеството въ детинскитѣ си години. Но възрастниятъ, голѣмиятъ человѣкъ, иска да види и знае. И той търси. Търси науката, търси и душата.

            — Туй то — душата, — промърмори нѣкой.

            — Да, за менъ душата сѫществува. Когато сѫществува причината, сѫществува и следствието. Имаме ли следствието, сѫществува и причината. Това е законъ въ физиката, въ химията, въ логиката, въ самия свѣтъ. Нима свѣтътъ не е едно следствие отъ Първопричината? Ние се възхищаваме отъ една вазичка, отъ една статуетка, излепена отъ тленнитѣ рѫце на единъ склупторъ, а можемъ ли да отминемъ безъ внимание факта, когато отъ едно малко семенце се е дигналъ красивъ цвѣтъ, съ който сте се закичила и който, да се имитира нѣма сила, нито възможность? Ако вазата има творци, ако статуетката има свой майсторъ, нима всичко това, което ни заобикаля и чуди съ своитѣ сили, съ своята сложность, съ своята безграничность, е безъ творецъ — една случайность?

            — Природата, приятелю, природата — и случайностьта, — обади се нѣкой фамилиарно.

            — Въпросътъ не е въ името, а въ сѫщината. Ако въ рѫцетѣ на една маймуна попадне часовникъ, тя ще гледа неговитѣ колелца и макаръ нищо да не разбира отъ него, не ще се поколебае нито минута да го нарече безмислица.

            — Браво, господинъ Стефановъ, — каза Маня, която бѣше отбола отъ гърдитѣ си теменужкитѣ, съ които по-рано бѣ се закичила и ги гледаше сега.

            — Наистина, кой художникъ може да нарисува тъй тънко боитѣ, коя парфюмерия би направила отъ малко пръстъ, бои и слънчеви лѫчи тоя хубавъ мирисъ?

            — Сега не, но подиръ години и това ще бѫде направено, както отъ пръстьта правятъ рубини посредствомъ електричеството, — обади се единъ строгъ навѫсенъ господинъ, гимназиаленъ учитель, който презъ всичкото време на говоренето си заничаше ноктитѣ.

            — И дори ако го направимъ, — подзе Стефановъ, поласканъ отъ похвалата и погледа, който Маня му прати — все пакъ ние не ще сторимъ нищо друго, освенъ това, което прави селския грънчаръ — да подражава на великия склупторъ, когото е видѣлъ въ града. А тоя великъ скулпторъ трѣбва да сѫществува, защото творението му — свѣта е предъ очитѣ ни.

            — Много старъ доводъ, — обади се сѫщиятъ учитель.

            — Азъ не зная никога една истина да е престанала да бѫде такава само защото е казана преди години, — парира го Стефановъ.

            — Вие сте духовитъ човѣкъ, — каза Маня и седна на кушетката за да бѫде тъкмо срещу него. — Така е, господинъ Николовъ. Истината си е Истина, макаръ и преди хиляда години да е казана. Но какъ мислите Вие, господинъ Стефановъ, ако Господъ е творецъ на свѣта, и тъй всесиленъ, не намирате ли го че е лошъ майсторъ? Я погледнете колко несъвършенства има въ тоя свѣтъ. Колко злини се срещатъ на всѣка крачка. Нима Той, Всесилниятъ, би ги търпѣлъ, ако можеше да ги премахне? Ако ги търпи, какъвъ Богъ е той? Тѣ сѫ по силни отъ него. Той не е всемогѫщъ. Или пъкъ е всемогѫщъ, но не добъръ.

            — Госпожо, ако вие почнете да садите своята градина, да разкопавате лехитѣ, въ които ще израстнатъ хубавитѣ цвѣтя, съ които сте се закичили или пъкъ, когато нѣкой земледелецъ оре цѣлината, за да хвърли въ нея житото, което ще изхрани толкова хора — мисли ли той, или вий, за тия мравуняци, които ще обърне и разруши? Нима мравкитѣ не сѫ събирали съ дни неуморна работа свойтѣ малки съкровища? Бихте ли се отказали само заради тѣхъ да не изпълните вашиятъ си планъ? Не вѣрвамъ.

            — Оригинално сравнение, господинъ Стефановъ. Признавамъ, че ме озадачате, но все пакъ знаете, казватъ — comparaison n’est pas raison.

            — Това е една пословица, госпожо, която, може би, е вѣрна за нѣкѫде, но не за всѣкѫде. Аналогията е форма на нашата логика, както всѣка друга и има факти, които се схващатъ по лесно чрезъ нея, отколкото съ всѣко друго обяснение, затова си и послужихъ съ нея.

            Киселото млѣко, което всѣки отъ насъ яде, е една срѣда, въ която се раждатъ и умиратъ милиони малки организми, които вкисватъ прѣсното млѣко — и все пакъ ний не помисляме дали тѣ ще бѫдатъ тъкмо тъй щастливи, ако ги изядемъ.

            — Нима тия бактерии и нии сме едно и сѫщо?! Господинъ Вълнаровъ, пресѣче се тя неочаквано — я моля подсетете Васева, че е ученичка дошла на гости, а господинъ Паунковъ — че тукъ не е Борисовата градина — Извинете — обърна се тя къмъ Стефановъ — азъ съмъ и домакиня, трѣбва да внимавамъ.

            Вълнаровъ стана неохотно, марморейки нѣщо подъ носъ и се запѫти къмъ прозореца, дето полузатулени стояха високъ капитанъ и хубаво, тънко, русокосо момиче, почти полупрегърнати. Той имъ каза нѣщо. Момичето, което при приближаването му бѣше се отдръпнало на страна, сега наведе съвършенно глава. Капитанътъ, напротивъ, вдигна погледъ презъ рамото на учителя и като срещна тоя на Маня, направи ѝ безгрижно жестъ съ рѫка, на което тя заклати заканително глава. Той се усмихна и се наведе пакъ надъ русата главица. Самия Вълнаровъ, се прозина, тури рѫце отзадъ и се заразхожда изъ салона бавно съ спокоенъ погледъ.

            — Продължете, господинъ Стефановъ, — каза му Маня и като взема отъ малката маса цигаритѣ поднесе нему като си взе и тя.

            — Госпожо, позволете — ми, помоли се той — това е такава неинтересна тема.

            — Напротивъ, сериозно ви твърдя, че азъ се живо интересувамъ. Тия ленивци безбожници толкова пѫти сѫ ми мазолили ушитѣ съ богухулни работи, че сега ми е удоволствие да чуя нѣщо хубаво, свѣтло. При това безъ да ви правя комплименти, вие не сте баналенъ въ защитата си, а това ми се харесва.

             Две черни очи обичамъ азъ, — запѣ черноокия момъкъ, който седѣше отъ страни до нея и когото бѣ нарекла любитель на виното.

            — Ивановъ, за Бога, млъкни сега, — пресѣче го тя, — азъ сериозно искамъ да слушамъ.

            — Ще Ви ангажирамъ мѣсто въ синодалната палата. Тамъ вѣрвамъ ще чуете даже повече отколкото ви трѣбва.

            — Простакъ, въ синодалната палата нищо нѣма.

            — Да прощавашъ, — обърна се той, — тамъ има чудесно вино. По миналата недѣля....

            — Млъкни, остави сега твойтѣ нескончаеми истории за вино и жени...

            — И все пакъ тѣ сѫ всичкото, Маня, всичкото на свѣта. Ей тоя приятель, ако бѣше челъ библията, щѣше да знае какво казва царь Давидъ въ Еклизиаста — всичко е суета суетъ — само си похапни, повесели и хубави жени цѣлуни, това оставя. Друго всичко е суета суетъ и во вѣки вѣковъ, — запѣ той по попски маниеръ на края.

            — Тежко и горко на тоя царь, гдето ти го измисли и му натури толкова думи въ устата. Навѣрно, той е живѣлъ въ фантазията ти само.

            — Нѣма Богъ, защото не е имало и не ще има освенъ човѣшката глупость, облечена въ одежди многоцвѣтни и суета. Страхътъ отъ смъртьта е измислилъ Боговетѣ, а животътъ имъ казва „не“ на всичкитѣ суевѣрия человѣчески и безумия и вѣрвания. Маня, ти си едничкото божество, което признавамъ, — каза Райковъ и си сключи молитвенно предъ нея рѫце.

            — Тебъ пакъ сега какво те захапа? — запита Маня презрително. — Като кукла ти повтаряшъ все едно и сѫщо.

            — Все едно и сѫщо, Маня, защото животътъ е все единъ и сѫщи. И ти си предъ очитѣ ми, Маня, винаги и никога. Тебъ виждамъ, Маня, денемъ, тебъ виждамъ, Маня, на сънь — вездесѫща като нѣкой Богъ, всѣкога недостижима. Като статуя безъ милость, Маня... Азъ ще те извая, Маня, като утрешна заря възкръсваща отъ морето. Вѣтреца покривалото ти ще подига — сутриненъ мекъ вѣтрецъ едва полъхващъ. Коситѣ ти той ще развява... .

            — Млъкни! Ти си непоправимъ. Ще изваешъ — отъ какво!?

            — Ще те нарисувамъ, Маня...

            — Ами, колкото си ме нарисувалъ до сега. Не ми се слушатъ вече глупости, разбери. Тази вечерь азъ съмъ тѫжна и искамъ нѣщо сериозно да чуя.

            — Царицата е тѫжна, — каза тихо Добревъ и въ гласътъ му звучеше леха ирония, — да млъкнемъ ний недостойнитѣ, да покриемъ главата си съ пепель и ридаемъ при краката ѝ.

            — Това вече съмъ чувала и други пѫть отъ Васъ Добревъ, по добре ще направите да не го повтаряте.

            — Тогава приказка да Ви разправя.

            — Охъ, зная вашата приказка — въ нея ще има толкова мразъ, колкото и въ самия животъ....

            Сребристъ, плачевенъ тонъ кънна въ салона. Пияното го засипа съ акорди, като че съборена отъ нейде лавина. Но ето дигна се тихо ридание, като на приближаващъ скитникъ, който моли за убежище. Цигулката говорѣше въ опитната рѫка на виртуоза. Тоя пъленъ съ недоизказани чувства звукъ, се усилваше като че ли безгранично. Ето вълнитѣ му заробиха всички около си въ едно необятно море, разлюляха ги и ги понесоха въ единъ далеченъ, безкраенъ ширъ, гдето нѣма нищо весело, нищо свѣтло. Сѣкашъ, смъртьта е привлѣкла душата презъ заречения отъ сѫдбата прагъ и тя наднича тамъ, гдето окото на човѣка не може да зърне. Тъй силно и безнадеждно е всичко. ! И, когато той свършва, всички въздишатъ съ нѣкакво облекчение. Стефановъ стои унесенъ.

            — Виждате ли какъ говори вѣчното, — каза Маня съ въздишка.

            — Голѣма работа, — се намѣси тутакси Райковъ, — да ти свири чуждо хубаво, всѣкой знае. Свое да видимъ какво има.

            Никой не му отговори. Като че ли ехото на звуковетѣ, които още запълваха ѫглитѣ на голѣмия салонъ, бѣше въ ушитѣ имъ и не имъ позволяваше да мислатъ нищо друго.

            — Вий, господине, плували ли сте нѣкога по море? — обади се гласъ задъ една отъ малкитѣ палми, които бѣха намѣстени около кушетката на Маня. Питаше блѣдъ человѣкъ съ пристиснати очи и остра брадичка. Косата му кѫсо остригана и срѣсана на горе се сребрѣше, но веждитѣ и мустацитѣ му бѣха поразително черни. Гласътъ му звучеше глухо и странно. Маня изненадано се обърна къмъ него. Тя не можа да си спомни дали другъ пѫть е виждала този човѣкъ, нито кой е.

            — Кого, мене ли питате, господине? — обърна се Райковъ къмъ него.

            — Да, васъ.

            — Веднъжъ само отъ Одеса до Варна.

            — Но морето бѣше тихо, нали?

            — Като всѣко море.

            — Затова и вий можете да говорите че, нѣма Богъ... Ако веднъжъ само чуехте гласътъ на разяреното море, вие никога вече не ще повторите това, което казахте тая вечерь.

            — Ахъ, моля ви се, да оставимъ тия религиозни въпроси. Взе да ми се струва, че мирише на тамянъ наоколо, — рече Райковъ недоволно и обърна гръбъ къмъ запитвача. Последния се дръпна тутакси малко назадъ и почти изчезна между клонищата на малкитѣ широколистни палмички. Стефановъ го изгледа, но можа да види само едно полузатворено око и блѣсъкъ на цигара,

            — Маня, ти вижда ли моята Софка, новиятъ ми моделъ?

            — И не искамъ да я видя. Кой знае каква непрокопсаница ще е пакъ.

            — Не, напраздно

            — Да, разбира се, напраздно. Като и предишната ти Мара, която....

            Всичко въ салона млъкна. Маня, и заедно съ нея, всички наоколо дигнаха глава. При вратата, едва що влѣзналъ, Поповъ приказваше съ двамата провинциалисти, при което тѣ и двамата, като по нѣкакъвъ зговоръ, въртѣха и мачкаха калпаци въ рѫце. Той ги слушаше наклоненъ къмъ тѣхъ, а погледа му бѣгаше по всички краища въ салона. Въ настаналата сравнителна тишина дебелиятъ гласъ на говорящия се струваше смѣшенъ и неразбираемъ. Маня стана отъ мѣстото си и тръгна къмъ него. Той подаде рѫка на двамата, съ бързи крачки премина разстоянието до Маня и като ѝ целуна рѫка, хвана я и поведе къмъ групата ѝ. Тя бѣше въ сравнение съ него висока, величествена фигура, а той, макаръ и срѣденъ човѣкъ, се струваше нисъкъ, Крайно елегантното му облѣкло, правѣше фигурата му още по-миниатюрна. Тя търсѣше погледа му и, като го срещна, гледа го дълго мълчаливо. Това не бѣше само обичь на скоро женена, която гледаше презъ очитѣ ѝ — тя като че ли искаше да изпие мисъльта му, задаваше хиляди въпроси и искаше да получи отговоръ. Той ѝ кимна приветливо, като че ли отговаряше утвордително на тия питания, рѫкуваше се по редъ, като намираше да запита или каже нѣщо всѣкиму... Изведнъжъ той остави думата си на половина и като направи две бързи крачки, изправи се предъ високия, полускритъ между палмитѣ человѣкъ, пригърна го, целуна го въ устата и после, като му стисна съ две рѫце рѫката, гледаше го въ лице съ неизразимо доволство. Той го доведе предъ жена си.

            — Моятъ най добъръ нѣкогашенъ другарь Станимиръ Павловъ. Кога се върна?

            — Вчера.

            — И какъ намѣри домътъ ми?

            — Тукъ всички те знаятъ. По известенъ си, отколкото предполагахъ.

            — Кой те доведе?

            — Та нима трѣбва да ме доведе нѣкой? Азъ се промъкнахъ между толкова други... и прекарахъ чаканието много добре.

            — Ахъ, господинъ Павловъ, менъ ме е просто срамъ, че съмъ неглижирала най добриятъ приятель на мѫжътъ ми.

            — Напраздно безпокойство, мадамъ.

            — Колко години вече, Станимире?

            — Двадесетъ и една ще стори презъ февруарий.

            — Двадесетъ и една ли? Като че ли бѣше преди три дни... а бѣхме тогава осемнадесеть годишни босяци... Ти бѣше въ Канада, помня — после вече не се обади отъ никѫде. Мислѣхъ те умрѣлъ. Сега тъй неочаквано те видяхъ и изведнъжъ познахъ. Сѫщия си, не си се измѣнилъ никакъ. Малко си възмѫжалъ.

            — Старъ, речи.

            — Не по едъръ си станалъ. Все въ Канада ли бѣше?

            — Не, само три години, после въ Съединенитѣ щати, после въ Мексико, после пакъ въ Съединенитѣ щати...

            — И отъ тамъ идешъ?

            — О, не. Бѣхъ въ Африка — копахъ злато. После купувахъ маргаритъ въ Цейлонъ и въ островитѣ на Архипелага. Имахъ една малка история, за която трѣбваше да ходя въ Англия, върнахъ се пакъ на островитѣ, които напуснахъ преди седемь месеци.

            — Бога ми, ти си станалъ цѣлъ хаджия. И, навѣрно, милионеръ — гладѣше му той рѫката, на която блѣстѣха нѣколко пръстени съ едри скѫпоценни камъни.

            — Почти, — каза кратко той.

            — И още сте ергенъ? — запита го Маня.

            — Да, госпожо, ако не наречемъ жени всички тия сѫщества, съ които другаруваме временно по тия мѣста, дето живѣемъ.

            — Значи вий сте многоженецъ тогава! — очуди се тя.

            — Не, азъ имахъ всѣкога само по една.

            — И тазъ хубава! — плесна Маня рѫце, — а последната ви, навѣрно, е била негритянка.

            — Не, 18 годишна бѣше.

            — Не ме разбрахте, господинъ Павловъ. Искамъ да питамъ отъ какъвъ цвѣтъ бѣше?

            — Виждате ли, госпожо, азъ това никога нито гледамъ, нито помня. Азъ само зная годинитѣ имъ. Поне това, което тѣ ми казватъ за годинитѣ си.

            Поповъ се засмѣ: — Какъ ти се струва, Маня? Тя вдигна рамѣне смутена. Всички наоколо го гледаха съ преголѣмо любопитство. Тоя страненъ човѣкъ, който толкова дълго бѣше билъ между тѣхъ безъ да го видятъ, на които бѣха обърнали тъй малко внимание, се изправяше сега, като една голѣма загадка, заобиколенъ съ ореола на таинственното и златото, което той, навѣрно, притежаваше. Станиславъ го хвана подъ рѫка, Маня отъ другата страна и започнаха да се разхождатъ изъ салона. Но скоро Павловъ се сбогува съ тѣхъ, като обеща да дойде непременно пакъ утре. Когато останаха двама единъ срещу други, Маня изгледа Поповъ съ свѣтнали очи.

            — Казвай!

            — Още нищо, мила моя. Речьта си не свършихъ. Имаше страшна буря. Всичко помежду ни е свършено вече. Той категорично ми отказа министерско мѣсто. Но ще се кае... Той трѣбва да знае, че имамъ остри нокти. Старъ вълкъ е той, старъ — пакъ ме измами. Прекѫсна засѣданието по липса на кворумъ — а, разбира се, като даде заповѣдъ да се оттеглятъ всички негови хора следъ скандала.

            — Не, мой орльо, не се безпокой! Ти ще достигнешъ твоето мѣсто! Това искамъ азъ, ще искашъ и ти — и никой не ще смѣе да се изпречи на среща ти — или тежко му!

            Той извади часовника:

            — Време е да отивамъ въ клуба тая вечерь.

            — Но, милий, азъ мисля да направишъ едно изключение тая вечерь.

            — Но може ли? Нали за утре ний трѣбва да се приготвимъ. Азъ имъ казахъ да ме чакатъ.

            — Не, мой орльо, не. Ти ще останешъ тукъ, ще телефонирашъ да дойдатъ само онѣзи, които ти трѣбватъ — това, което знае царя, не трѣбва да знае слугата.

            — Ти, мое умно момиче, — погали ѝ той рѫката. Колко си съобразителна.

            — Азъ трѣбва да съмъ достойна за моя орелъ.

            — Да, но той е още орле.

            — Когато трѣбва ще бѫде орелъ и ще сграби своята жертва!., и нейнитѣ очи мѣтаха искри, а пръститѣ ѝ се свиха спазмично.

            — Дано тая жертва не излѣзе нѣкоя мърша! Кажѝ, моля те, на доктора да остане за да получи инструкции за утрешната уводна статия, а азъ ще ида да телефонирамъ.

            — Славе, азъ виждамъ щастието — сѫдбата ти помага!

            — Защо?

            — А твоятъ другаръ Павловъ?

            — Наистина, навѣрно, и той ще ми помогне. Извини ме моля те на компанията ти, — и той излѣзе.

            Стефановъ погледна часовника си, бѣше десеть безъ нѣколко минути. Той си взема сбогомъ съ Тодоровъ и не бѣше направилъ нѣколко крачки още, когато нѣкой се обади подигравателно;— А бе кой бѣше тоя цивиленъ попъ?

             Търговецъ, нѣкакъвъ, —додаде други.

             Затова България неуспѣва. Търговцитѣ станали философи, а философитѣ търговци, — обади се нарочно високо Райковъ, който бѣше нѣщо озлобенъ тая вечерь.

            Стефановъ помѣри да се върне, но само се възпрѣ и тръгна наново. Тодоровъ се обади бързо, троснато, навѣрно, защити го. Като стигна до вратата, той се обърна, изгледа още веднажъ и тогава видѣ Маня всрѣдъ салона, която го гледаше въпросително. Бързо се върна той и смутенъ ѝ каза нѣколко думи за благодарность и лека нощь.

            — А, това не ми харесва, г-нъ Стефановъ, вие бѣгате безъ да се обадите. Изглежда, че ви дотѣгнахме съ нашето общество.

            — Простете ми, госпожо, човѣкъ и въ щастието е разсѣенъ, — и той безсъзнателно потвърди думитѣ си, като ѝ целуна втори пѫть рѫка.

            — Надѣвамъ се да ви видя пакъ, нали? У насъ почти всѣка вечерь е такъвъ панаиръ. Отъ начало бѣше два пѫти седмично, но сега почти всѣка вечерь. Ще ви се надѣвамъ, — и тя му кимна тъй приветно, че той не знаеше какъ да ѝ благодари.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...