Jump to content

Recommended Posts

 

Нови хора

 

Буря

 

 

 

 

 

            Министъръ-председателя дори стана отъ мѣстото си — тъй невѣроятно му се стори това, което чуваше. Той гледаше наоколо съ мѫтенъ погледъ. Въздуха му недостигаше. Стотини рѫце махаха едновременно, но той не чуваше никакъвъ гласъ... Залата му се видѣ тѣсна. Цялата ѝ тежина легна отъ горе му, прихлюпи мисъльта, самия него и той остана само една кукличка, която това развалнувано море понесе на нѣкѫде. Краката му се отсѣкоха. Той загледа втренчено, замига безъ да съзнава какво прави, замаха дветѣ си рѫце, като че пѫди досадни мухи. Председателя на събранието дрънкаше отчаяно звънеца, но той едва се чуваше. Викове, ругатни се размѣняха една отъ друга по-силни, по-мръсни. Всички викаха, никой не слушаше. Публиката отъ галерията бѣ се навѣла и живо следѣше тая неочаквана сцена ... Едни отъ журналиститѣ, тикнали глави въ книгитѣ си, пишеха съ най-голѣма живость, други, стѫпили на столоветѣ, се мѫчеха да не изпустнатъ и най-малкитѣ подробности отъ събитията въ залата.

            Въ всичката тая буря, единъ човѣкъ бѣше спокоенъ — поне на гледъ — оратора, който я предизвика. Той стоеше до трибуната, облегнатъ съ една рѫка на нея и съ широко - отворени голѣми очи. Неговитѣ тънки устни бѣха свити въ едва видима усмивка, въ която по-скоро можеше да се прочете доволство отколкото веселость. Като че ли бѣ хвърлилъ бомба и гледаше ефекта произведенъ отъ нея.

            Следъ време, когато шумътъ позатихна, министъръ - президента се поопомни, сѣдна на мѣстото си, като триеше обилния си потъ отъ челото и дишаше тежко. Безъ да съзнава, той тъпчеше подъ краката си разпиляна папка съ книжа. Другаря му, министъръ, говорѣше бързо нервиранъ нѣщо — но той и не го чуваше. Въ главата му бѣ останала само една мисъль, тежка, като олово, която бѣше измѣстила всичко останало — той преживѣваше своето сгромолясване — и така неочаквано!

            Виковетѣ минаха въ рѫмжения, крѣсъцитѣ утихнаха, само звънеца на председателя още нервно дрънкаше. И, когато стана вече възможно да се чуе, оратора отъ трибуната се изправи и съ широкъ жесть, който веднага събуди мърморения, започна наново. Изглежда, че дългитѣ пререкания, които траяха доста, бѣха изморили всички достатъчно, защото никой не се реши да го апострофира високо.

            — Неразбирамъ защо е туй неспокойствие. Преди менъ говориха толкова оратори и когато тѣ сочеха на кѫде трѣбва да тръгне нашето отечество отъ кръстопѫтя на който е застанало, ний всички слушахме най-внимателно. Защо е това сега? Нима винаги пѫтищата сѫ били еднакви? Бихъ ли застаналъ отъ височината на тази трибуна срещу моитѣ приятели, срещу моитѣ съпартизани, ако щете срещу самиятъ мене си, ако не бѣше нѣщо по-важно отъ политическа партия, по-важно отъ приятель, по-важно отъ една личность сѫществуванието на една държава изправено предъ васъ! И, ако тази държава бѣ друга, чужда, далечна, азъ не бихъ мръдналъ и пръсть, но това е моето скѫпо Отечество. Нашитѣ орли, се надвѣсваха преди една година само надъ окървавената земя на югъ, за да се върнатъ съ пречупени криле. Сега, когато тѣ още тръпнатъ отъ мѫка, ще ги хвърлимъ ли ний наново все тъй безогледно и то за винаги? Защото на столѣтия—що казвамъ? — на хилядолѣтия веднажъ идватъ такива кръстопѫтища на нациитѣ, като днешнитѣ. Това е сѫдбоносна крачка, която ни предстои. На едната страна ни чака ужасътъ, разорението, гладътъ — на другата постигане на народни идеали, свѣтло, незатъмнено отъ нищо бѫдаще! Кои е тая страна? На кѫде ще се направи тая сѫдбоносна крачка? Вий казвате нататъкъ. Азъ казвамъ: — не, и хиляди пѫти не! Днесъ, когато Европа е окървавена, съ хванати гуша за гуша нации, ний трѣбва да умѣемъ да гледаме презъ главитѣ на борцитѣ, да прозираме въ бѫдащето, защото не е само днесъ което е — иде и утрешното. И то е по-страшно, защото нито едно отъ събитията, които ще сѫ въ него, сѫ подъ волята ни! Ний днесъ сме още господари на своята крачка — но утре вече не ще бѫдемъ! И тѣжко ни, ако скочимъ въ потока, който ще ни отвлече въ пропастьта вмѣсто на върха на щастието, кѫдето нашия борчески народъ трѣбва да има своето мѣсто. И затова азъ викнахъ: — „Стойте, върнете се. Вий, които го тикнахте въ прегръдкитѣ на желѣзна Германия — не тамъ му е мѣстото!“

            — Предатель! — крѣсна нѣкой и се закашля.

            — А Вий самъ какво говорихте преди единъ месецъ? Какво пишеше вашия вестникъ до преди единъ день даже? — викна му високъ, чернобрадесть депутатъ отъ първитѣ редове, като му сочеше заканително юмрукъ. Бурята започваше наново.

            — Да, нека азъ бѫда предатель, — викна оратора, — нека! Вий всички ще ме заклеймите съ вашитѣ думи така днесъ — тѣ ще минатъ, както мигове, а ехото на тая зала не оставя следи нито колкото една паежина! Но, когато дойде утрето, то ще каже своята дума и азъ се надѣвамъ, че то ще намѣри за менъ по-ласкави фрази. А Вий ме наричайте, както щете, но изслушайте. Нѣкога народитѣ горѣха пророцитѣ си за да избѣгнатъ сбѫдването на пророкуванията имъ. И все пакъ лѣгаха подъ тежката дѣсница на Сѫдбата, когато трѣбваше да стане това, което е сѫдено. Тежко и намъ, защото не ще отбѣгнемъ отъ гибела, който иде съ бързи крачки. И не крѣсъцитѣ срещу прозорливцитѣ ще го премахне или отдалечи. Азъ пакъ ще кажа, че не вашитѣ крѣсъци ще заглушатъ гласътъ ми, защото трѣбва да бѫда чутъ. Войната ще бѫде спечелена отъ тая страна, на която е Англия — това ни казва умътъ, логиката, историята. Земята, която владѣе свѣтътъ и моретата, която се е борила съ столѣтия безъ почивка, сваляла най-могѫщитѣ императори отъ престолитѣ имъ, не ще се замисли и сега. Тя ще свика всичкитѣ нации около себе си, ще покрие моретата съ кораби, ще купи дори наемници ако ѝ потрѣбватъ — и съ всичката тая сганъ ще удави Германия въ нейната желѣзна броня, дори тогава, когато всѣки отъ нейнитѣ генерали бѫде единъ Наполеонъ!

            Нѣкога въ Испания не залѣзваше слънцето — цѣла Америка бѣше испанска. Четеритѣхъ материци се грижеха за обѣда на испанския кралъ. И все пакъ, въ единъ день само, слънцето на Испания залѣзе, за да не изгрѣе вече никога отъ тогава! То бѣше деньтъ, когато духна ужасниятъ английски вѣтъръ, който стопи великата Армада въ едно море отъ трески. Но наследница на Испания стана Холандия. По търговията си тя надминаваше Англия, по колонии — сѫщо, Холандия скоро бѣ поставена на мѣстото си — защото единъ само трѣбваше да владѣе свѣтовнитѣ пазари. Дойде малкиятъ корсиканецъ, човѣкъ погледнатъ отъ Божието око, за когото невъзможно нѣмаше. Той кръстосваше Европа, както всѣки минава отъ една стая въ друга на собственната си кѫща! Превърналъ бѣ европейскитѣ столици на сезонни вили, въ които влизаше, когато трѣбваше и си отиваше когато поискваше. И питамъ Ви азъ — какъ свърши тоя всемогѫщъ човѣкъ? Ценилъ ли е нѣкой повече отъ него своитѣ противници, англичанитѣ? Дори тогава когато на императора се гледаше като на спаситель, когато империи покриваха Европа отъ единия до другия край, когато думата му бѣ законъ, който отваряше и затваряше пристанищата на единъ континентъ отъ Петербургъ дори до Лисабонъ — и тогава той не направи нищо повече, отколкото да закъснѣе сгромолясванието си съ нѣкоя и друга година — нищо повече! Спомнете си — той умрѣ въ клетка, която Англия му бѣ приготвила!

            Мислите ли Вий, че това, което не можа да направи Наполеонъ, ще направи Кайзера, когато френското злато и неизчерпаемия източникъ на хора въ Русия е срещу него? Когато въ петтѣхъ материци той нѣма нито единъ приятель, ни единъ съучастникъ? Германия е силна, това е вѣрно. Тя е подготвена превъзходно, защото никога не е имала друга цель освенъ войната. Тя доказа това съ бързата си мобилизация и мълниеноснитѣ удари, които нанесе до сега — това не отказвамъ. Но това е днесъ — какво ще бѫде утре? Какво крие то въ своитѣ дни? Затворена отвсѣкѫде, ограничена въ срѣдствата си, въпрѣки гениалнитѣ си учени, Германия ще капитулира. Защото и морето дори, ако почнешъ да изчерпвашъ безъ да доливашъ въ него, ще намѣришъ най-после дъното му. А не ще е английскиятъ народъ, когото най-често сравняватъ съ булдога за неговото постоянство, който ще позволи другъ да нанесе последниятъ ударъ! Народъ, който е водилъ стогодишна война за едно наследство, който въ едно столѣтие завладѣ три четвърти отъ свѣта и намѣри достатъчно енергия и култура да го подигне на завидна висота, народъ който е ималъ своитѣ университети преди даже ний да сме били покръстени — такъвъ народъ не може да не победи! И ще победи! Въ името на що е извадила Германия мечъ? Да защити оскърбената Австрия? Срещу кого? Това е детински претекстъ. Той е първиятъ попадналъ предъ очитѣ ѝ. Рано или късно, тоя мечъ, точенъ за убиване, щѣше да бѫде измъкнатъ. А той бѣ точенъ денонощно, защото имаше една плячка да се защитава — грабната преди четиридесетъ години Елзасъ — Лоренъ. Лотарингия! Въ името на какво е станала Англия срещу нея? — Защита на малкитѣ народи — потъпкана и окървавена неутрална Белгия отъ тежкия пруски ботушъ! И Вий искате да се наредимъ рамо до рамо съ варваритѣ, които изгониха и унищожиха цѣли градове? Никога. По-добре...

            — Мръсникъ! — викна нѣкой и цѣла кола обвити книги полѣте къмъ оратора и се разсипа преди да го стигне на отдѣлни листове, които бавно паднаха. Това като че ли бѣ сигналъ. Захвърляха книги, мастилници. Подигна се крѣсъкъ и рѫкомахания много по-силни отъ преди. На нѣколко мѣста депутатитѣ се сбиха по между си. Нѣкой, изправени на седалищата, крещяха нѣщо и му сочеха юмруци. Тежкитѣ мастилници, които прехвърчаха край ушитѣ му, бѣха го накарали да бѫде по-внимателенъ и той съ видимо безпокойствие гледаше председателя, който отчаяно дрънкаше звънеца. Най-после това му се видѣ съвършенно безполезно. Председателя обяви събранието закрито и тръгна къмъ изхода. Последваха го и министритѣ.

            Президента бѣше бледенъ, но вече по-спокоенъ. Стариятъ политически дѣецъ, преминалъ презъ трудната школа на българската политическа действителность, бѣше се събудилъ въ него. Той дори нарочно се забави малко за да го настигне оратора и го хвана подъ рѫка. Вървѣха мълчеливо. Предъ вратата той помѣри да се отдѣли, но президента го задържа и, безъ дума да му каже, го въведе въ кабинета си. Тамъ той го пустна, извади кърпа, въздъхва тежко и започна да си бърше побѣлѣлата коса, която на слѣпитѣ очи бѣше мокра отъ потъ.

            — Неочаквахъ това, неочаквахъ това отъ тебъ,— каза той съ отпадналъ гласъ. — Още снощи нѣкой ме предупреждаваха. Статията въ „Борба“ бѣ симтоматична. Но тъй неопредѣлена, та азъ все още се лъжехъ, че тоя викъ „На щрекъ“ ще бѫде както азъ го желаехъ... Това, което правишъ, е страшно... То не е нито приятелско, нито човѣшко. Ти знаешъ добре, че ний сме вързани. Самъ съветва и помогна да се свържемъ съ Германия, а сега, когато трѣбва да се оформи, ти ме оставяшъ самичъкъ.

            — Азъ вече казахъ и по-рано — или, или!.. Ти ме познавашъ добре — рече оратора и въ гласътъ му зазвуча такава жестокость, че президента си наведе главата още по-ниско.

            Той разбра, може би, за лишенъ пѫть, че отъ тоя човѣкъ не може чака нито милость, нито съжаление.

            — Слушай Поповъ, — каза му той — ти ме изненада. Но, ако се надѣвашъ, че повече нѣщо можешъ направи, лъжешъ се. Азъ все още мислѣхъ, че достоинството ти на политически мѫжъ, не ще ти позволи такива отчаени скачки. Но ти се лъжешъ, ако мислишъ, че не ще намѣря болшинство за гласуване.

            — Единъ отъ двама ни се лъже несъмнено.

            — Не съмъ азъ.

            — Това ще видимъ.

            — Разбира се, ще видимъ. Трѣбваше да схванешъ и самъ, че азъ не мога да отида противъ цѣлата си партия и едва отървалъ се отъ държавния сѫдъ, да те туря отъ подсѫдимата скамейка на министерско кресло.

            — Нѣкога и ти бѣше тамъ и все пакъ днесъ си президентъ.

            — Да, но това бѣше по-рано, когато партията бѣхъ азъ. А сега самъ знаешъ, че не е така.

            — Може да бѫде, или инъкъ...

            — Какво?

            — Много просто — ще си идете!

            — Нима ти мислишъ, че една Германия, на която всичко е въ рѫцетѣ, предъ която ний поехме и писменъ ангажиментъ..

            — А, значи поехте го вече — толкова по добре!

            Президента си прехапа устнитѣ. Разбра, че бѣше казалъ, безъ да ще, повече отколкото трѣбваше. Това го нервира и той стана.

            — Е добре. Така е. И тая Германия нѣма да позволи другъ да бѫде на моето мѣсто, разбери това. Ти изгори корабитѣ следъ себе си. Сега пъкъ азъ ти казвамъ, че изгарямъ моитѣ. Ти не ще ме върнешъ отъ тамъ, кѫдето съмъ тръгналъ — нито пъкъ и азъ се лъжа, че тебъ мога да върна. Много пѫти си ме измамвалъ - и азъ трѣбваше по-добре да те познавамъ. Но нищо — човѣкъ се учи до гдето е живъ...

            — Нали? Мислишъ ли, че не ще се каешъ нѣкога? — попита го Поповъ и очитѣ му искрѣха отъ внимание, а, може би, и отъ злоба. Стария президентъ изправи малката си фигура и го гледаше право въ очитѣ.

            — Днесъ, Станиславе, ний се раздѣляме за последенъ пѫть и вѣрвамъ за винаги. Богъ ми е свидетель, че никога въ тридесеть годишния си политически животъ, не съмъ ималъ по-тежки моменти отъ днешния, но азъ вѣрвамъ, че Той сега ще ми помогне да преодолѣя всичко. Нека Той ни е сѫдия.

            — Значи отказвашъ категорично?

            — Казахъ вече.

            — Но азъ не съмъ казалъ всичко. Азъ ще изнеса факти, които ще Ви накаратъ да се разнищете и изгубите. Най-важното азъ го държа за края на моята речь.

            — Можешъ. Ако сѫдбата е такава — да стане България играчка на чужденцитѣ — нека. Воля Божия! Но до гдето държатъ тия старчески рѫце, азъ ще се боря — помни добре! Още сега ще докладвамъ поведението Ви.

            — Значи буря искашъ ти? — каза му остро Поповъ. Ще я имашъ. Само пази се да ти не отвѣе главата.

            — Ако е за доброто на България, нека! Толкова глави по-достойни отъ моята сѫ падали — една повече — нищо. И той го гледаше съ немигащи очи.

            Поповъ безъ да му каже нѣщо, се обърна и излѣзе.

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...