Jump to content
Ани

1932_02_28 Следъ това

Recommended Posts

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932).

Том II. Бургас, 1993.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Следъ това

Ще прочета 2 глава отъ пророкъ Йоилъ. Ще взема само две думи отъ 28 стихъ: „И следъ това”.

При самитѣ мѫчнотии въ живота, човѣкъ трѣбва да опредѣли своето положение. Той си има единъ естественъ стремежъ, както всѣко живо сѫщество се стреми да намѣри своето мѣсто и условия, при които може да живѣе и да се проявява; то е единъ вѫтрѣшенъ, естественъ процесъ. Азъ го наричамъ Божественъ процесъ, помощь на човѣка да живѣе, понеже животътъ, това е изразъ на Божествения животъ; само тамъ, дето е Богъ, има животъ; дето го нѣма Богъ, нѣма животъ. Какво нѣщо е животътъ? Въ присѫствието на Бога е животътъ. Тамъ, дето Богъ го нѣма, нѣма животъ. Съвременнитѣ хора все спорятъ - дали има Богъ или не. То е схоластично разглеждане. Въпроситѣ: дали има вода или не, и дали има Богъ или не, сѫ различни; съвсемъ другъ е смисълътъ на тѣзи понятия. Дали тамъ има вода или не, сѫществува отначало едно предположение; и следъ като провѣрите, ще извадите единъ изводъ, че нѣма вода тамъ, провѣрено е опитно, нѣма вода; това е така наречениятъ логически изводъ. Логическитѣ изводи, това сѫ отражения на нѣкакви истини, но отражението въ едно огледало не е никаква действителность. Въ огледалото има ли нѣкаква реалность? Виждате, човѣкъ се мърда въ огледалото, но въ огледалото нѣма никаква дължина, нѣма никакъвъ свѣтъ - сѫществува, но нищо не сѫществува. Сѫществува едно - отражението. По огледалото можемъ да намѣримъ реалностьта, точно обратно перпендикулярно, въ противоположна посока. Тогава, когато ние казваме „всичко е суета на свѣта”, това е отражението. Споредъ индуската философия, този свѣтъ е отражение; Майя - значи, реалниятъ свѣтъ е въ обратна посока на материалния. Материалниятъ свѣтъ е резултатъ, една проява, той е дотолкова реаленъ, доколкото се отразява вѫтрѣ въ огледалото. Следователно може да поставя нѣкакво противодействие и да не остане отражението. Ако отражението го нѣма въ огледалото, това ни най-малко не показва, че реалностьта не сѫществува. Сѣнката може да изчезне, но реалностьта ще остане; но никога въ свѣта не може да има сѣнка, задъ която нѣма реалность. Тъй щото онѣзи, които казватъ, че „всичко е суета”, както е казалъ Соломонъ, не сѫ прави. Трѣбва да изтълкуваме - какво значи суета. Суета значи - да не разбирашъ нѣщо. Търсишъ реалностьта на нѣщата тамъ, дето я нѣма - суетишъ се. Търсишъ живота въ удоволствията на земята - тамъ никога нѣма да го намѣришъ. Въ удоволствието животъ нѣма. Сега, когато азъ говоря така, ще кажете: „Човѣкъ не трѣбва ли да има удоволствия?” Той не трѣбва да се заблуждава въ удоволствията, ние идваме до крайность. Нѣкой твърди, че трѣбва да се яде много. Не, не трѣбва да се яде много. Нѣкой казва, че никакъ не трѣбва да се яде - и той не е правъ. Ще ядешъ умѣрено, толкова, колкото трѣбва. Единъ законъ има, споредъ който, всѣки единъ знае, колко трѣбва да носи. Всѣки единъ човѣкъ знае, колко трѣбва да яде. Затова не се иска никакво педагогическо наставление, защото малкитѣ птици и животинкитѣ, които нѣматъ учители по педагогия, знаятъ какъ да се хранятъ много добре. Птицитѣ не знаятъ ли какъ да ядатъ? Инструктори нѣматъ за това, но тѣ сѫ много досетливи. Когато майката кълве, тѣ броятъ, колко пѫти удря въ земята и отъ туй кълване изваждатъ своето заключение, колко трѣбва да ядатъ. Следователно тѣ знаятъ да разбиратъ туй хлопане, да го дешифриратъ, както стенографитѣ дешифриратъ; всичката педагогия е тамъ. Следъ като се влюбишъ, какво ще стане? Тамъ е сега, че ти още не си се влюбилъ. Ти още не знаешъ какво нѣщо е влюбването. „Азъ виждамъ едного, че се е влюбилъ.” Нищо не си видѣлъ. Туй нищо не значи. Може да знаешъ това, което си билъ; това, което не си билъ, никога не може да го знаешъ, ти само предполагашъ, че знаешъ. За примѣръ, нѣкой казва: „Азъ разбирамъ отъ хиромантия, отъ физиогномия, разбирамъ отъ математика, отъ геометрия”. Създаденъ си да разбирашъ, но като казвашъ, че разбирашъ математика, много казвашъ. Не разбирашъ какво нѣщо е математика и не си разбралъ положението, защото, ако ти знаешъ математика, ти ще бѫдешъ единъ великъ човѣкъ. Ако знаешъ геометрия, ти ще бѫдешъ единъ гениаленъ човѣкъ. Щомъ не си нито едното, нито другото, ти не разбирашъ нито математика, нито геометрия. Математиката е наука за разумнитѣ сили, които функциониратъ въ времето. Геометрията е наука за материята, отъ която всичко се създава. Геометрията се занимава съ материята. Математиката се занимава съ силитѣ. Туй не е въ противоречие съ сегашното опредѣление, сегашнитѣ учени хора отиватъ въ сѫщата посока. Вземете единъ физиогномистъ. Ако му представите нѣкой човѣкъ, който има носъ, дълъгъ 7 см., веднага ще каже, че този човѣкъ има силенъ умъ, но ако му дадете широчината - отдолу на носа - 5 см., той ще каже, че този човѣкъ е здравенякъ, че има плътно тѣло. Веднага ще извади заключение, че тѣлото е плътно, но че и умътъ е силенъ. Широкиятъ носъ не показва силенъ умъ, но показва плътно тѣло. Дългиятъ носъ показва силенъ умъ. Сега нѣкой ще каже: „Докажи това”.

Ако вие вземете една окрѫжность и въ нея впишете единъ квадратъ, ще видите, че той се допира въ 4 точки на окрѫжностьта, въ другитѣ точки не се опира. Питамъ: вписаниятъ квадратъ въ окрѫжностьта равенъ ли е на самата окрѫжность? Не е равенъ. Ако вие впишете една окрѫжность въ единъ квадратъ, тогава окрѫжностьта ще докосне ония части на квадрата, които, въ първия случай не се допиратъ до окрѫжностьта. Защо има различие? Онзи, който не знае, ще иска механически да го обясни, но то е само по отношение пространството. Перспективно нѣщата какъ се представятъ? Една линия се показва дълга, понеже е близо, друга се показва, че е кѫса, понеже е далече. Слънцето, за примѣръ, се показва, че е много малко; тогава, ако вие заключавате невѣрно, ще се чудите, какъ е възможно, това малко слънце да освѣтява цѣлата земя. Кѫде е реалностьта? Не, отъ дължината на слънчевитѣ лѫчи се заключава за силата на слънцето. Лѫчитѣ показватъ разумностьта на слънцето, съ които то освѣтява земята. Следователно, отъ това гледище, слънцето представя разумна сила, която Богъ е поставилъ въ пространството, направилъ го то да свети на земята. Може да ви свети само разумниятъ човѣкъ, когато постави една свѣщь нѣкѫде. Тази свѣщь не е дошла сама да свети, тя може да свети, но задъ нея седи нѣкой, който иска да ви свети. Нѣкой ще ви постави трапеза, ще ви сложи хлѣбъ, но задъ хлѣба седи този, който иска да ви услужи. Следователно всичко въ материалния свѣтъ е изразъ на една Разумность, която седи задъ материята. Задъ всичко туй има нѣкой, който обича хората на земята. Задъ земята седи Единъ - по човѣшки говоря - Когото вие не виждате. Такава е обстановката и вие трѣбва дълго време да я търсите, да я изучавате. Този, който ви обича, той ще направи туй заради васъ.

Питамъ сега: какъвъ е смисълътъ на живота? Вие имате глава, защо ви е вашата глава? Или защо ви сѫ вашитѣ гърди? Защо ви е стомахътъ? Защо ви сѫ краката, рѫцетѣ? Сега ще направя сравнение. Въ една окрѫжность имате два диаметъра, които сѫ равни, но въ една елипса двата диаметъра не сѫ равни. Единиятъ е по-дълъгъ, другиятъ е по-кѫсъ. Какво означава това? Човѣкъ нѣма крѫгла форма, но има елипсовидна форма. Следователно дължината на човѣка спрямо земята е перпендикуляръ. Човѣкъ е перпендикуляръ спрямо центъра на слънцето и центъра на земята. Туй показва неговата интелигентность. Дължината на тази елипса показва неговата разумность, а широчината показва неговата чувствителность. Животнитѣ иматъ обратния процесъ. Тѣхнитѣ чувства сѫ по-широки, отколкото тѣхната интелигентность. Животнитѣ се отличаватъ по това отъ хората, че иматъ повече чувства, отколкото имъ трѣбватъ, а иматъ по-малко умъ, отколкото имъ трѣбва. Въ човѣка има повече умъ, отколкото му трѣбва и по-малко чувства, отколкото му трѣбватъ. И тогава, между животнитѣ и човѣка трѣбва да има едно отношение, една обмѣна. Човѣкъ, като не знае какъ да направи тази търговска обмѣна, той почва да коли животнитѣ, да ги яде. Той яде животнитѣ, за да вземе тѣхнитѣ чувства, т. е. туй, което не му достига, да го вземе. Но той е хваналъ кривия пѫть, неразбиране е това. Отъ друга страна, животнитѣ, като имъ трѣбва още интелигентность, и тѣ изяждатъ човѣка, за да придобиятъ това, което имъ липсва. Животнитѣ ядатъ човѣка и човѣкътъ яде животнитѣ. Но нито животнитѣ сѫ станали по-умни, нито хората сѫ станали по-чувствителни.

Това сѫ общи разсѫждения. Азъ не искамъ да ви кажа да вѣрвате въ това. То е само единъ показалецъ. Азъ имамъ три барометъра, единъ пишещъ барометъръ, единъ обикновенъ и единъ отъ кристали, и намирамъ, че този, отъ кристалитѣ, е по-чувствителенъ, единъ отъ най-хубавитѣ, които имамъ. Той 10 часа по-рано показва промѣните, които ще станатъ. Понѣкога пишещиятъ барометъръ показва, че времето ще бѫде лошо, а кристалниятъ показва, че следъ единъ часъ времето ще се подобри. Кристалитѣ сѫ се изгубили, а другиятъ още продължава да показва, че времето е лошо. Сега, азъ тълкувамъ това, разговарямъ се съ барометъра. Казвамъ: „Какво казвашъ ти?” Той казва: „Онзи професоръ не е довършилъ наукитѣ си. Това, което азъ зная, той не го знае. Макаръ да има 8 барабана, това сѫ 8 секретаря, но той не знае, което азъ зная.” Тѣзи кристали сѫ живи вѫтрѣ, тѣ иматъ своята интелигентность, само че интелигентностьта имъ е извънъ физическия животъ. А другиятъ барометъръ е направенъ съ лостове. Интелигентностьта е и въ другия, и въ този свѣтъ. И затова той по нѣкой пѫть се влияе и казва: онзи е извънъ, но и съ кристалитѣ се влияе.

Сега да обяснимъ нѣщата. Външниятъ свѣтъ има за насъ дотолкова смисълъ, доколкото ние можемъ да обяснимъ нашия животъ и да си послужимъ съ туй знание за напредването на нашия умъ и за облагородяването на нашитѣ чувства. Трѣбва да живѣемъ, а ние не сме живѣли още на земята. Най-великитѣ хора сѫ казали, че 8 хиляди години досега, хората не сѫ живѣли. Туй е било животъ на вѣчни страдания и промѣни. Има радости, но, въ края на краищата, всичката радость, която ще добиемъ, всичко туй ще се вземе и ние ще се върнемъ обратно у дома си, безъ петь пари. Ти ще дойдешъ на земята, ще направишъ изобилно грѣхове, престѫпления; ще се върнешъ при Бога, да се разкайвашъ, ще искашъ пакъ новъ кредитъ. Ти казвашъ: „Пропадна търговията.” Господъ ще тѣ погледне, ще тѣ погледне пакъ, ще се поусмихне и ще каже: „Дайте му малко кредитъ. Пратете го пакъ на земята, наново да учи.” Нѣкой ще каже, че училъ по математика, по геометрия, музикантъ билъ, поетъ билъ, художникъ билъ и т. н., но работата не е вървѣла.

Тѣзи нѣща трѣбва добре да се разбиратъ. Да ви приведа единъ митъ за паяка. Азъ сега нѣма да се спирамъ върху произхода на паяка. Сиязъ Спанзу билъ единъ царски синъ, който се занимавалъ съ окултната наука и дълбокото познание. Като Соломона и той искалъ да разкрива тайнитѣ на природата, да достигне до крайното познание, да нѣма познание, което да не знае. И му останала само една точка да разрѣши, една отъ великитѣ задачи въ свѣта. Да тури редъ и порядъкъ въ живота си. Но едно нещастие се случва. Единъ день, той вървѣлъ замисленъ и изгубилъ пѫтя си - не може да се ориентира, накѫде да тръгне. Срѣща една млада мома, много красива, една отъ най-красивитѣ моми. Като я погледналъ, затупкало сърдцето му. Казва й: „Можешъ ли да ми покажешъ пѫтя, изгубихъ се.” Тя му показва пѫтя, но той като се върналъ, вече загубилъ точката. Рече да разрѣши великата тайна на живота, дойде до последната точка - не може да прочете; рече да мисли - момата изпѫкне въ ума му. Туй, което хората наричатъ „влюбилъ се е”. Отива той при момата и казва: „Слушай, ти ми показа онзи пѫть, по който се загубихъ, на менъ ми остава само една точка да разреша, но ти седишъ на тази точка отгоре, не зная какво да правя, азъ се влюбихъ въ тебе. Този въпросъ искамъ да го разреша. Ти какво казвашъ? На моята любовь не можешъ да откажешъ.” Тя му казва: „Може, само при едно условие.” „Какво е туй условие?” „Ще направишъ една нишка, една тънка нишка; да бѫде толкова тънка, че по-тънка отъ нея да не сѫществува. И тази нищка да се не кѫса, никой да не е въ състояние да я скѫса. Когато образувашъ тази нищка, ела при менъ, ти ще имашъ моята любовь.” Излезълъ той замисленъ и оттамъ насетне, този Сиязъ Спанзу, все ходѣлъ и мислѣлъ, какъ да усвои туй тъкачество. И досега той не може да намѣри начинъ, да образува такава тънка нищка, която да не се кѫса. И досега човѣкъ, отъ хиляди години, не може да направи тази нищка. Влюбилъ се е, но нѣма тази нищка. Ние, съвременнитѣ хора, се намираме въ туй положение. Направили сме тази нищка, много тънка е тя, но се кѫса. Но има нѣщо въ насъ, което се кѫса. Или туй, което ние наричаме неустойчивость въ любовьта. Туй го наричамъ неустойчивъ човѣкъ, не може да разчиташъ на него. Дълга е нищката, тънка е, хубава, но не е устойчива, кѫса се.

Като направишъ тази тънка нищка, която да се не кѫса, въпросътъ е разрѣшенъ. И Писанието ето какво казва: „И следъ това ще излея Духа си надъ всѣка плъть, и ще пророчествуватъ синоветѣ и дъщеритѣ ви, старцитѣ ви ще видятъ сънища, юношитѣ ви ще видятъ видения.” Сега онзи, който разбира великия вѫтрѣшенъ смисълъ, не е човѣкъ, който да се влюби. Защото всѣко начало има край и всѣки край има свое начало. Ако твоето начало не образува единъ край, ти не си на правата посока, но ако твоятъ край не образува едно начало, ти си пакъ на кривата страна. Писанието казва: „Азъ съмъ Алфа и Омега” - другиятъ край е едно ново начало. Всѣко ново начало води къмъ единъ край. Подъ „край” разбирамъ завършване, разрешаване на една задача. За да се яви на друго мѣсто началото. Другата задача е следната. Вие сте се влюбвали не само веднъжъ, и много пѫти ще се влюбвате, докато дойдете дотамъ - да се влюбите въ Онзи, Който ще ви даде тази задача. Вие казвате: „Да обичаме Господа”. Може. Сега когото и да обичате, за въ бѫдеще тази програма трѣбва да се приложи, и когато направите една тънка нищка, тогава ще имате моята любовь. Така казва момата. Момъкътъ и той ще каже сѫщото. Питамъ тогава, колко хора ще има, които биха се оженили? Хората тогава ще бѫдатъ дѣвствени. Понеже сега не сѫ направили тази нищка, както трѣбва, женятъ се, кѫсатъ се нищкитѣ и домътъ не е устойчивъ. Кой е кривъ? Създадешъ единъ домъ, една нищка, която се кѫса - ти не си разрѣшилъ задачата. Ти разрѣши задачата, както я разрѣши Сиязъ Спанзу. Ти имашъ право да се женишъ; това е единъ изводъ на старата мѫдрость. Не изводъ, да се обезсърдчавате. Обезсърчението вие си го носите, въ това отношение сте специалисти. Ако е за обезсърчение, азъ съмъ готовъ да се уча отъ васъ. Но, ако е да не се обезсърдчавате, вие трѣбва да се учитѣ отъ мене. Да не се обезсърдчава човѣкъ - то е цѣла наука; вие ще дойдете при менъ да я учитѣ. Щомъ наближи да умирате, вие се обезсърдчавате. Щомъ осиромашавате, пакъ се обезсърдчавате. Щомъ ви е страхъ отъ студа, вие се обезсърдчавате. Щомъ ви е страхъ отъ огъня, се обезсърдчавате. Щомъ ви е страхъ отъ височина, отъ дълбочина, отъ паякъ, отъ лъвъ, отъ тигъръ - отъ какво ли не се бои човѣкъ - вие се обезсърдчавате. Слабостьта на човѣка е обезсърдчението. А при това, човѣкъ е казалъ, че е много срѫченъ герой. Азъ ги гледамъ, носятъ кръстъ за храбрость. Нѣкой пѫть казвате: „Много сѫ храбри тия страхливци.” Единъ храбъръ човѣкъ, споредъ менъ, той е герой, може да помогне на своя народъ. Ако е храбъръ въ науката, пакъ може да помогне. Това е задача на героя. Всѣка една майка трѣбва да бѫде храбра и героиня. Всѣки баща трѣбва да бѫде храбъръ, да помогне.

Азъ не вземамъ сегашното положение. Но азъ говоря за онова положение, което е въ природата, което се изработва отъ сѫщества, минали една еволюция, която човѣкъ не е сънувалъ. Апостолъ Павелъ като се пренесълъ въ тѣхния свѣтъ, не вижда сѫщества, но казва: „Нито око е видѣло, нито ухо е чуло онова, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ.” Има единъ свѣтъ, който ви чака и вие даже не можете да предполагате, какъвъ е този свѣтъ. Сѣнката не може да влѣзе въ огледалото, но това не показва, че този свѣтъ го нѣма. Това не е наука, да отричате нѣщо, което не виждате или не разбирате. Отричането не е наука. Съмнѣнието не е наука. Безвѣрието не е наука. Вѣрата - да. Вѣрата е единъ завършенъ резултатъ въ свѣта. Единъ отъ великитѣ резултати, който нѣкога е образуванъ въ свѣта, то е вѣрата. Безъ този разуменъ резултатъ не можешъ да служишъ на Бога. Не да вѣрвашъ въ обикновенитѣ работи. Ти въ обикновеното не може да вѣрвашъ, ти може да вѣрвашъ само въ необикновеното. Може да вѣрвашъ само въ разумното. Питамъ, въ какво може да вѣрвашъ? „Въ смъртьта.” Кой отъ васъ е виждалъ смъртьта? По какво се отличава смъртьта отъ живота? Ученитѣ казватъ, че сърдцето на човѣка при смъртьта спирало. Може сърдцето да спре и човѣкъ да живѣе въ тѣлото. Тази дръжка (Учительтъ показва лупата), клеткитѣ на туй дърво сѫ живи. Ако тѣ умратъ, тя ще се разпадне, тогава тази дръжка нѣма да бѫде на моята лупа. Този металъ и той умира, и той ще се разпадне. Но докато има сцепление, всѣко сцепление показва, че има извѣстенъ вѫтрѣшенъ, разуменъ стремежъ. Какъвъ е? Може този стремежъ да не е като нашия. Но все има единъ стремежъ, единъ животъ има. И ние мислимъ, и Богъ има мисъль, но Божиитѣ мисли се различаватъ отъ нашитѣ мисли. Богъ като мисли, Той мисли за всички едновременно; ние когато мислимъ, мислимъ само за себе си, тази е разликата. Мислимъ само за себе си. Богъ мисли за всички, понеже въ него живѣятъ и се движатъ всички.

Сега, като говоря върху този предмѣтъ, азъ не искамъ вие да изоставите нѣкои ваши възгледи. Казвате: „Трѣбва ли да напуснемъ този животъ?” Когато казвамъ, че трѣбва да се напуснатъ извѣстни възгледи, разбирамъ, че трѣбва да напуснете въ себе си извѣстни болѣзнени състояния, да се освободите отъ болеститѣ, да остане истинскиятъ животъ. Болестьта се дължи на чужда материя, на чуждъ животъ, на по-нисшъ животъ, който се е вмъкналъ у васъ. Той е паразитъ. Всѣка една болесть е паразитно състояние въ човѣка. Всичкитѣ болести, кѫдето и да сѫ - въ мускулитѣ, въ коститѣ, въ нервната система, въ стомаха - дето ги наричатъ язви - това сѫ все живи сѫщества, които изтеглятъ соковетѣ на вашия животъ. Следователно трѣбва да се освободите отъ този нисшъ животъ, да го турите на мѣсто, той нѣма право да живѣе у васъ като паразитъ; и грѣха, въ туй отношение, азъ го считамъ за единъ отъ голѣмитѣ паразити, които всѣкога сѫ сѫществували. Може да сѫществува. Грѣхътъ е единъ голѣмъ паразитъ. Сега, не искамъ да се спирамъ и да говоря върху злото, защото туй, за което човѣкъ мисли, отъ него нѣкой пѫть се заразява. Грѣхътъ, този паразитъ, ужасно се размножава. Само тъй, като се докосне вѫтрѣ, е ужасно. Съ най-малкото докосване - съ мисъль, съ чувство, съ пипане, по който и да е начинъ, грѣхътъ се предава. Той е по-страшенъ отъ проказата, по-страшенъ е отъ сифилиса. Ако ти дадешъ на единъ човѣкъ, който е престѫпникъ, да ушие булчинската дреха на една мома, тази булка ще свърши нещастно, трагично. Ако вие дадете на единъ шивачъ - престѫпникъ дреха на единъ младъ момъкъ, който встѫпва въ бракъ, и той ще свърши фатално. Ако дойде въ кѫщата ви единъ свещеникъ, свързанъ съ грѣха, вие ще свършитѣ фатално, или ако е боленъ отъ проказа, вие ще свършитѣ фатално. Ако четете една книга, написана отъ писатель, заразенъ отъ проказа, вие ще свършитѣ фатално. Казвате: „Какво трѣбва да се прави?” Споредъ менъ, единъ поетъ, когато пише, трѣбва да бѫде изпълненъ съ най-възвишени чувства и мисли. Когато единъ художникъ рисува, трѣбва да свещенодейства. Единъ говоритель - когато говори, свещенъ трѣбва да бѫде неговиятъ езикъ. Единъ човѣкъ, който отива да прави добро, или, който гледа една жена, свещени трѣбва да бѫдатъ неговитѣ очи, свещени трѣбва да бѫдатъ неговитѣ уши. Това е дълбокиятъ смисълъ на живота.

Ще каже нѣкой, може ли да бѫде това? Може. Ние сме се отклонили отъ онзи, правия пѫть и вървимъ по единъ пѫть на смъртьта. Всѣки тѣ учи да вървишъ въ единъ пѫть, по който ще изгубишъ и последното богатство, което имашъ. Казвашъ: „Трѣбва да се живѣе на Земята.” Че животътъ, който сега живѣешъ на Земята, то е едно голѣмо робство! Ти, отъ сутринь до вечерь, се мѫчишъ за какво ли не. Пари нѣмашъ, стая нѣмашъ, вѫглища нѣмашъ, отвънъ е студено, чакашъ нѣкое благотворително дружество да ти помогне. Тия нѣща сѫ хубави, не сѫ лоши, може нѣкой да се притече за твоитѣ нужди, нѣкои се притичатъ. Пристигналъ онзи, младиятъ момъкъ, при своята възлюбена, когато неговиятъ врагъ отрѣзва главата й; тя си отваря очитѣ и казва: „Кѫсно е!” Питамъ, отрѣзаната глава какво ще прави? Ако имашъ знанието на нѣкой светия, да туришъ главата, може да зарасне, но ако нѣмашъ знанието? Не се ли случва нѣкога, единъ човѣкъ, който е живѣлъ честенъ животъ, да измѣни възгледитѣ си за живота и да каже: „Отсега нататъкъ нѣма да живѣя тъй както досега, оставямъ честния животъ, ще живѣя другояче.” Тогава питамъ, какво се добива? Нищо не се добива. Ти изгубвашъ и последното, което имашъ - разумностьта.

Тукъ ние ще дойдемъ до едно противоречие. Казваме: трѣбва ли да работимъ за човѣчеството? Трѣбва да работимъ, но какъ трѣбва да се работи за човѣчеството? За обществото, за дома? По този начинъ, по който ние работимъ, много сѫ малки резултатитѣ. Две хиляди години, откакъ е християнската култура, но всички християни сѫ се отдалечили отъ онова, което Христосъ е проповѣдвалъ преди две хиляди години. Хората сѫ се отдалечили отъ методитѣ, които Христосъ е препорѫчвалъ. Църквата проповѣдва едно учение, но то е далече отъ това, което проповѣдва християнството. Свещеницитѣ проповѣдватъ всичко, но не и това, което Христосъ е училъ. Никѫде не се проповѣдва любовь къмъ Бога. Що значи любовь къмъ Бога? Да бѫде човѣкъ проводникъ на Божията мисъль, на Божиитѣ добродетели, да бѫде човѣкъ проводникъ на Божията Мѫдрость, на Истината, да има еднакво отношение къмъ всичко, което Богъ е създалъ. Това разбирамъ една религия, която може да помогне на своя народъ. Ако хората разбиратъ така, да бѫдатъ проводници на доброто, положението въ свѣта ще се подобри. Ако всѣки поетъ проповѣдва това, ако всѣки философъ проповѣдва това - проводници да бѫдете на Божественото, сигурно свѣтътъ би ималъ другъ видъ. Сегашниятъ животъ въ съгласие ли е съ строя на природата? Казвате, несъобразно е моето учение. Хубаво, но сегашнитѣ работи съгласни ли сѫ съ великия законъ на Живата природа, отъ която всичко черпимъ, съгласенъ ли е сегашниятъ животъ съ законитѣ на Бога? Когато проповѣдвате, че Той направилъ небето и земята, съгласенъ ли е Той? България има единъ представитель въ Божието Царство. Англия си има едно посолство, Америка си има посолство. Де е посолството на Царството Божие? Нѣма никакво посолство. Значи, скѫсани сѫ отношенията. Както съ Съвѣтска Русия. Не само въ България е така. И Англия нѣма посолство. Духовенството иска да каже, че ние сме една религия. Тѣ казватъ, че ние сме „посолство”, но какъ тъй: Едно посолство, което е посолство на небето, българското посолство, да има нужда отъ българска държава. Тогава, английското посолство, ще има ли нужда България да го издържа? Англия издържа своето посолство. Ако една държава не издържа своето посолство, тя е закѫсала съвсемъ. Ако духовенството, което представя Небето, се нуждае държавата да го поддържа, то е закѫсало. Моятъ изводъ е това. Искаме да правимъ истински изводи, една истина да се изнесе, както трѣбва. Казвате: „Не е право туй учение!” Съгласенъ съмъ. За менъ е право учението. Задъ логическото заключение има една друга истина, която трѣбва да излезе. Всѣко едно заключение трѣбва да има единъ изводъ, но трѣбва да има и свое приложение, и единъ вѫтрѣшенъ опитъ. Този опитъ всички вие можете да имате. Ще правите опити.

Нѣкой иска чудеса. Оставете голѣмитѣ чудеса, които Христосъ е правилъ, но има малки чудеса и вие съ тѣхъ трѣбва да започнете. Имате тайната, Богъ ви я е далъ, знаете какъ да си помогнете, а вие се смущавате, страхувате се, ходите и викате лѣкарь да ви нацърка съ инжекции. И това не е лошо, но най-после ще прибѣгнете до лѣкарь, когато самъ не можете да си помогнете. Разбира се, когато полудѣе човѣкъ, трѣбва да го свържатъ съ вѫжето. На престѫпника трѣбва да му турятъ букаи, да го затворятъ, но така се правятъ голѣми разноски, то не е практиченъ методъ. Ти се безпокоишъ, не знаешъ какъ да се успокоишъ, забравилъ си какъ сѫ се успокоявали хората едно време. Ако азъ съмъ учитель въ едно училище или въ една гимназия, ето какво бихъ препорѫчалъ на ученицитѣ. Всѣки единъ ученикъ въ десния джобъ да си има една най-чиста кърпа, съвършенно чиста; съ нея леко, нѣжно да пипнете носа си, не да го хванете грубо и да се секнете грубо, че всички да ви чуятъ. Съвременнитѣ хора трѣбва да се научатъ, да знаятъ какъ да си пипатъ носа. Една отъ най-великитѣ тайни е тази, какъ да пипате носа. Искате да знаете кѫде е Разумниятъ свѣтъ. Вие имате една станция, едно радио за връзка съ него - това е носътъ. Ще го хващате леко. Нѣкой пѫть нѣкой българинъ казва: „Сърби ме носътъ.” Казвамъ: като го сърби носътъ, или ще се ядосва, или пари ще му искатъ, или нѣщо друго. Мене, щомъ ме сърби дясната ноздра, пари вземамъ. Другъ казва, че носътъ сърби ли го, непремѣнно се ядосва. А пъкъ менъ, сърби ли ме носътъ, следъ нѣколко дни получавамъ една сума. Откѫде знае този носъ, че паритѣ ще дойдатъ? Носътъ е станция; отъ Разумния свѣтъ казватъ, че сега ще имашъ единъ чекъ. Питамъ сега: тази велика, хубава станция, която Господъ е поставилъ на лицето ти, защо ти да не си благоразуменъ, ами теглишъ насамъ-натамъ носа си, чоплишъ го, дърпашъ го - ти нарушавашъ единъ редъ. Нѣмашъ право да се държишъ невнимателно съ носа си! Ти ще имашъ всичкото уважение къмъ него, като че се намирашъ предъ нѣкой владика; съ благоговение ще погледнешъ тази станция и ще кажешъ: „Моля да благоволите, имамъ да разрешавамъ сложенъ въпросъ, какво трѣбва да се направи въ дадения случай? Ще туришъ рѫката си на носа, ще я подържишъ, и нѣма да се мине дълго време, и ще дойде великата мисъль, ще ти свѣтне въ душата и ти ще си разрешишъ въпроса. Ти ходишъ този да питашъ, онзи да питашъ. Попитай носа си! Той ще ти каже по-лесно. Попитай носа си, защото той е свързанъ съ твоя умъ. Ще каже нѣкой, това е заблуждение. По-голѣмо заблуждение е да питашъ този-онзи, което тѣ не знаятъ. Какво трѣбва да бѫде възпитанието на разумнитѣ хора? Ние имаме велико благо - човѣшкото лице. Имаме една картина. Питамъ: какъвъ е този образъ, това човѣкъ ли е? Писанието казва, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Казвамъ: не е човѣкъ това. „Че какъ да не е?” Този човѣкъ, образъ на Бога ли е? Ти се мислишъ за Господъ. Всички хора трѣбва така да живѣятъ, че образътъ имъ наистина да прилича на Божий. Образътъ на всички хора е образъ на Господа. Кѫдето и да го видите, Богъ е въ тѣхъ. На кого е този образъ? Казвамъ, не е мой. То е честность. Щомъ кажа, че е мой, значи е частна собственость. Нѣкой казва: „Ти не искашъ да кажешъ истината.” Казвамъ: човѣкъ, за да намѣри своята истина, той трѣбва да измѣни начина на своитѣ разсѫждения, да не е никакъ заинтересованъ. Азъ, въ дадения случай, не съмъ заинтересованъ, менъ съвсемъ други работи ме интересуватъ.

„Следъ това” какво? Ти ще признаешъ, че онова, което имашъ, то не е твое. Нищо повече. Ще признаешъ, че си часть, или удъ, или органъ, или чувство, или душа, или духъ. Мисли каквото искашъ, но ти влизашъ въ една система, въ единъ организъмъ разуменъ, имашъ свое предназначение, своя работа, своя функция. Мисли както искашъ. Но дотолкова, доколкото ти изпълнявашъ правилно ония наредби, които ти сѫ дадени, ти си на почтено мѣсто. Въ деня, въ който ти започвашъ да мислишъ, че ти си всичко, вече си въ кривата посока въ свѣта. Всички хора искатъ да бѫдатъ щастливи. Тѣ трѣбва да се обичатъ едни други, за да сѫ щастливи. Казвате: „Този се е влюбилъ въ еди-коя си жена.” Азъ го срѣщамъ, хващамъ го за рѫката и казвамъ: Много се радвамъ, че си се влюбилъ въ еди-коя си жена, но залюби всички жени и ще бѫдешъ по-щастливъ. „Може ли?” Може. Богъ ти показва, че както обичашъ едната жена, така можешъ да обичашъ всичкитѣ жени. Той не е, който обича, Богъ обича. Защо се противите на Божията работа? Богъ обича всички. Защо ще противодействате на Божията Любовь, на Божието проявление? Може да услужвате. Нека Богъ да се прояви. Стига Богъ да сe проявява чрезъ васъ - какво по-хубаво? Вие затворите този изворъ, искате да го спънете, казвате за нѣкого, че той не трѣбвало да обича, или, че щѣлъ да я вземе. Щомъ я вземе, ще покаже, че неговата любовь не е любовь. Коя любовь, която влиза въ него, е завладѣла човѣка? Всѣка вода влиза, услужва на човѣка и си отива. Кой хлѣбъ е завладѣлъ свѣта? Всѣки хлѣбъ влиза у насъ, да ни помогне, помага и си отива, нѣма желание да ни завладѣва. Да завладѣешъ, това е частна собственость, това сѫ такива амбициозни изречения, такива мъгливи идеи, дето казватъ гърцитѣ - завладѣлъ свѣта. Утре умира, завладѣлъ ли е свѣта? Себе си не могълъ да завладѣе, ще владѣе хората! Свѣтътъ отъ никого не се владѣе! Единствениятъ владетель въ свѣта, това е Богъ, а подъ думата „Богъ” разбираме Любовьта. Любовьта е, която завладѣва свѣта, Знанието е, което завладѣва свѣта, Истината е, която завладѣва свѣта. Защото въ Истината ние разбираме широкия просторъ, въ който човѣкъ може да действа. Знанието, силитѣ, качествата сѫ, които действатъ вѫтрѣ въ менъ, а Любовьта, това е великиятъ животъ, който прониква въ цѣлото Битие. Въ всичко има животъ.

Подъ думата „Богъ” азъ разбирамъ туй Сѫщество, което навсѣкѫде се проявява. Като видишъ едно дърво, да ти трепне сърдцето, да се зарадвашъ, че Богъ се проявява. Да видишъ, че твоятъ Господъ и Господъ на дървото е единъ и сѫщи. Той ще ти каже: „Направи ми една услуга, на Мене,” - ти ще полѣешъ дървото и ще се радвашъ, че си могълъ да помогнешъ. Като минешъ покрай изсъхнало цвѣте - полѣй го. Да се радвашъ, че си направилъ една услуга. Ако ти не си въ състояние да помогнешъ на една мушица, която се дави и има нужда отъ твоята помощь, питамъ тогава, на кого ще помогнешъ? Ти, за да помогнешъ на своя приятель, трѣбва да влѣзешъ въ него, да видишъ, каква нужда има. Ти може да му купишъ обуща, а той има нужда отъ шапка, може да има нужда отъ обуща, а ти да му купишъ палто. Може да нѣма нужда отъ палто, но да има други нужди. Той има една нужда - ти трѣбва да проникнешъ въ душата му и когато намѣришъ неговата нужда, да я задоволишъ. Тогава той казва: „Човѣкъ е този.” Това разбирамъ любовь.

Та ние, съвременнитѣ хора, трѣбва да се разбираме. Въ човѣка има две естества, едното естество е добро. Нѣкой пѫть азъ ще ви говоря върху доброто естество на човѣка. Има и едно лошо естество у човѣка. Какво е лошото естество? Тѣ сѫ оплѣтени, свързани сѫ тѣ. Единъ законъ има, и нищо не може да тѣ освободи отъ него: докато си на земята и живѣешъ, и едното тѣ кредитира, и другото тѣ кредитира. Всѣки ще плаща. Доброто иска своитѣ лихви, и злото иска своитѣ лихви. Великъ законъ е това. Ти не можешъ да се освободишъ отъ него. Нѣкой казва: „Азъ ще се освободя отъ злото.” Така говори, защото не разбира. Щомъ дойде доброто естество на човѣка, той има едно възходящо състояние, мисли за небето, всичко е широко, умътъ има цель. Другото естество на човѣка е обратно: ти мислишъ да завладѣешъ хората; затвори правишъ, букаи имъ слагашъ на затворницитѣ; искашъ да ги бѣсишъ, да ги колишъ, на пастърма да ги правишъ. Това е лошото естество на човѣка. Минавамъ азъ покрай месаритѣ и гледамъ, окачени тия сѫщества, а тѣ сѫ радостни, че има стока, че търговията ще върви. Веднъжъ гледамъ - благородна, красива дама влиза въ саламджийницата. Преди да купи саламъ, чертитѣ й бѣха изопнати, напрегнати, малко приличаше на уплашено животно, въпреки че бѣше красива. Следъ като взе салама, пакъ се измѣни лицето й, тури маската, изразътъ й се успокои. Дойде нѣкой въ името на Бога, моли се, но гледа паритѣ ти кѫде сѫ. Следъ като ти задигналъ паритѣ, и той се изпарилъ, нѣма го никѫде. Този животъ въ човѣка, това е лошото естество. Човѣкъ, който мисли само за себе си, е лошъ. Какъ не му мине презъ умъ да бръкне въ джоба си, или да отвори кесията си и да тури въ джоба на нѣкой беденъ, или на нѣкоя вдовица, нѣкой левъ; но де каквото има, туря го въ своя джобъ. Питамъ: какво разбиране има животното относно даването? Вземамъ това въ много широкъ смисълъ. Виждамъ единъ човѣкъ, който е щастливъ, усмихнатъ, но на менъ не ми е приятно да го виждамъ, въпреки че е засмѣнъ, че е развеселенъ. Не ми е приятно. Каже нѣщо хубаво, пакъ не ми е приятно. Бащата казва за сина си: „Той много-много да се не вдига.” Бащата го е страхъ отъ сина, да не се възгордѣе, майката я е страхъ отъ дъщерята, защото дъщерята, като се възгордѣе, ще каже: „Майко, ти си много проста.” Синътъ като се научи много, ще каже, че баща му е простъ. Синътъ не може да бѫде по-ученъ отъ баща си никога, и дъщерята не може да стане по-учена отъ майка си. Сега, азъ вземамъ майката въ положителенъ смисълъ. Ако вие турите едно сѣме въ земята, земята не е майка на сѣмето. Ако вземете едно яйце отъ една кокошка и го турите подъ нѣкоя гѫска, да го излюпи, гѫската не е майка на туй пиле. Вие искате да направите гѫската майка, но и тя се чуди - за майка минава - заведе малкитѣ патета въ водата и казва за пилето отъ кокоше яйце: „Не е мое това дете.” Като че ли другитѣ сѫ нейни. „Майка” и „баща” е само Онзи, Който е далъ първоначалния подтикъ, отдето сме произлезли. Този, отъ който сме взели всичкитѣ тѣзи стремежи, дарби и способности, Той е бащата, Той е майката всѫщностъ. Тѣзи, временнитѣ работи, които минаватъ и отминаватъ, то е - както земята минава за майка на сѣмето, както гѫската минава за майка на кокошето яйце. Излюпятъ се тия яйца и едни отиватъ по водата, а други по сушата. Ако ти имашъ единъ синъ и той не върви въ твоитѣ пѫтища, тогава какво трѣбва да мислишъ?

Сега, азъ не искамъ да пръскамъ противоречие въ свѣта. Цельта ми не е това. Но казвамъ: Ние сме измѣнили цѣлия естественъ ходъ на нѣщата. Има едно голѣмо противоречие въ самитѣ насъ. Ние се боримъ. И досега се боримъ, дали е нѣкой въ правия пѫть или въ кривия пѫть, дали служи на Бога или не служи на Бога, дали има Господъ или нѣма Господъ. Постоянно има хора, които се мѫчатъ. Нѣкой мисли, че е на правия пѫть. Нѣкой пѫть казвате: „заблудиха ме”. Постоянно промѣни ставатъ, но главното въ живота не е само вѣрата въ Бога. Защото Богъ не е едно сѫщество механическо, отвънъ, то е самиятъ Животъ. Да разбирашъ смисъла на човѣшкия животъ, да разбирашъ смисъла на твоитѣ мисли, на твоитѣ чувства, да разбирашъ смисъла на любовьта, на знанието, на истината - туй е да се домогнешъ до онова истинско понятие за Бога. Ако въ свѣта се проявява единъ Господъ, тогава трѣбва да се проповѣдва, че въ свѣта трѣбва да се тури редъ и порядъкъ, и този порядъкъ трѣбва да бѫде еднакъвъ по възможность за всички. Всички нѣма да бѫдатъ на една степень, но да се даде една възможность на природата; всѣки да има възможность и да му се покаже пѫтя, по който трѣбва да работи. Въ природата този законъ е така. Засега той сѫществува извънъ земята, сѫществува този редъ, но на земята хората иматъ малко обикновени възгледи.

Та казва Писанието: Този пророкъ преди три хиляди години е предвидилъ това, което сега ще стане, и то ще стане, той е видѣлъ тия картини. Нѣкой казва: „Какъ ще бѫде?” Ще го видите, но всичко туй, което ще дойде, то е животътъ. Животътъ не седи въ свѣтлината, животътъ не седи въ една революция, животътъ не седи въ една промѣна. Животътъ седи въ туй, новото, което ще дойде да се прояви. Новото, което ще дойде, ще засѣгне и насъ. Чистиятъ въздухъ е важенъ до толкова, доколкото може да има отношение къмъ мене, доколкото мога да се ползвамъ отъ него. Храната е важна до толкова, доколкото мога да се ползвамъ отъ нея. Следователно, отъ всички блага, които сѫществуватъ въ свѣта, ние трѣбва да се ползваме. Не само общо да казваме: „Трѣбва да бѫдемъ добри.” Това е много общо казано. Азъ опредѣлямъ доброто: То не е нѣщо механическо. Доброто, това е основа на живота. Ти трѣбва да бѫдешъ добъръ, понеже безъ доброто не можешъ да живѣешъ. Ти ще направишъ добро, доброто не е вънъ отъ тебе, доброто е основа на живота. Следователно, ти трѣбва да бѫдешъ добъръ, за да имашъ онзи животъ, който търсишъ. Ти трѣбва да любишъ, понеже, ако ти не любишъ, животътъ не може да дойде у тебе. Ти трѣбва да имашъ любовь къмъ мѫдростьта, понеже, ако нѣмашъ любовь къмъ тази мѫдрость, знанието нѣма да дойде и свѣтлина не може да имашъ. Ти трѣбва да бѫдешъ добъръ, да обичашъ истината, понеже, ако не обичашъ истината, свободата нѣма да дойде. Най-първо, ние всички трѣбва да се освободимъ. Да имаме една пълна, вѫтрѣшна свобода въ живота. Свобода не отвънъ, но отвѫтрѣ. Туй е възможно.

Ако не знаешъ какъ да пипашъ носа си, ще създадешъ своето робство. Носътъ е толкова важенъ, нѣма да го пипате грубо! Чрезъ носа Богъ вдъхва дихание въ човѣка. Чрезъ диханието човѣкъ става жива душа. Ако Богъ чрезъ носа е благоволилъ да прати своето дихание, какъ смѣешъ ти да си чоплишъ носа, или да го пипашъ грубо? Отъ него зависи твоята интелигентность. Ако ти хванешъ тъй грубо носа си, цѣлата философия, цѣлиятъ вѫтрѣшенъ апаратъ разваляшъ. Трѣбва да имашъ почить, като опѫвашъ носа си. Твоятъ носъ е отражение на Небето; като изгубишъ носа си, изгубвашъ цѣлото Небе. Носътъ е една проекция на твоя умъ. Милиони години сѫ били нуждни на природата, докато се образува този носъ, „туй, малкото носле.” Благодари, че не е голѣмъ сомунъ, благодари, че е малъкъ, че въ него има голѣма сила. Ако ти знаешъ какъ да се отнасяшъ съ него, съ своя носъ, ти ще бѫдешъ отъ голѣмитѣ щастливци, ти ще бѫдешъ гениаленъ, ще бѫдешъ поетъ, ще бѫдешъ музикантъ, ще бѫдешъ силенъ, всичко ще направишъ. Сега, какъ ще ме разберете? Вие ще питате какъ да пипате носа си. Не да го галите. Най-първо ще се помолите, ще кажете: „Господи, благодаря ти, че си ми далъ носъ.” Вие ще кажете, че носътъ ви е кѫсъ. Оставете вашитѣ заключения. Като започнете да мислите така, носътъ ще стане точно такъвъ, какъвто трѣбва да стане, а като не мислите така, затова не е станалъ правиленъ. Едно сѣме има възможность да стане добро; ако му дадешъ условие, то ще стане. Напримѣръ, ти имашъ сбутанъ носъ - развалилъ си носа си съ твоитѣ мисли, съ твоитѣ желания, съ твоето бутане. Носътъ не е само да образува секрети. Колкото повече секрети има въ носа, това показва, колко излишни нѣща има да се изхвърлятъ навънъ. Тѣзи секрети сѫ филтъръ, презъ който минаватъ всички нечистотии отвънъ; ако не бѣше този филтъръ, досега хората биха изчезнали. Вие не оцѣнявате носа си, не оцѣнявате ушитѣ си, не оцѣнявате очитѣ - това огромно богатство, не оцѣнявате вашето лице. Донѣкѫде само нѣкои хора оцѣняватъ лицето. А ушитѣ, брадата, рѫцетѣ - могатъ да се изучаватъ. Рѫцетѣ сѫ отлични, краката сѫ отлични. Но носътъ е единъ положителенъ центъръ, цель университетъ е; университетъ, въ който свещени работи се криятъ - дори не усѣщате какво притежавате. Много нѣщо зависи отъ човѣшкия носъ. Следъ това - човѣшката уста е изразъ на онова, което умътъ е създалъ. Устата е единъ изразъ на онова, което мисленето е оформило и тогава, нашата уста ще бѫде такава, каквато носътъ я е направилъ. Цѣла наука сѫществува, въ която се изучаватъ устата, носътъ, вѣждитѣ, коситѣ, очитѣ и т. н. Високо напреднали сѫщества се занимаватъ съ носа ни, съ устата, съ линиитѣ на устата, съ брадата. Всичко говори за степеньта, за развитието на човѣшкия умъ. Вие не сте изучавали устата каква дебелина има, после, какъвъ цвѣтъ има. Следъ туй ще дойдатъ очитѣ, челото на човѣка. Челото е мѫдрецътъ. Носътъ е младиятъ човѣкъ на 33 години. Отъ носа надолу, това е малкото дете. Брадата, това е малкото дете, което припка още. Челото е стариятъ човѣкъ на 120 години, който има знания. И всичко туй съставя едно цѣло въ придодата. Въ природата, стариятъ по нѣкой пѫть носи мозъкътъ, но не показва нищо навънъ; така както, вечерно време, стариятъ човѣкъ си снема брадата и я туря на масата - отдолу е единъ младъ момъкъ; сутринь пакъ си тури брадата - предъ хората той е старъ, а отдолу е младъ, а пъкъ онзи, възрастниятъ, той съжалява, че не е достигналъ до онова изкуство, че може да тури мозъка и да го носи. Той казва: „Единъ день и азъ ще мога да бѫда младъ. Да остарѣя, значи другитѣ хора да знаятъ, че азъ съмъ старъ, а пъкъ азъ да зная, че съмъ младъ.” Старитѣ хора вечерно време отиватъ да помагатъ. Любовни работи вечерно време търсятъ. Вие ще кажете: „Ходятъ по гуляи, срѣщи съ младитѣ моми, любовни работи правятъ, пишатъ любовни писма, цѣла нощь не спятъ.” Какъ ще ме разберете съ вашия умъ? Когато си младъ, вечерно време какво правишъ? Чудни сте. Пишешъ любовно писмо и пишешъ отъ дълбочината на сърдцето: „Обичамъ тѣ. Готовъ съмъ да се жертвамъ за тебе.” Като обичашъ, ще обичашъ, да нѣма думата други значения. Обичашъ или не обичашъ.

Сега, азъ искамъ да остане у васъ чистата човѣшка мисъль и какво трѣбва да бѫде чистото човѣшко сърдце. Всѣкога да се освобождаваме отъ изопачени мисли и отъ изопачени познания, които сега навредъ се ширятъ. Човѣкъ, като се освободи отъ заблужденията, ще почувства, че сякашъ е смъкналъ единъ товаръ, ще се намѣри въ единъ свѣтъ красивъ, поетиченъ, безъ никакви противоречия. Това ще бѫде, може би, бѫдещата жива религия на хората, която ще ги обедини въ една цель. А следъ това, когато достигнатъ до това познание, Богъ ще изпрати Духа Си. Духътъ е Божественото Начало. Ще се съединимъ и нищката на този, царския синъ, тогава нѣма да се скѫса. Ще се намѣри тази нищка, която не се кѫса. Връзката между всички хора ще бѫде здрава и така устойчива, че смъртьта нѣма да може да я скѫса и хората нѣма да могатъ да умиратъ.

Азъ ви оставямъ сега съ мисъльта - да имате голѣмо уважение и почитание къмъ вашия носъ, да си носите по една хубава носна кърпичка, копринена, да не пипате грубо, но като помислите, да кажете: „Свѣто мѣсто е носътъ.” Като помислишъ нѣщо лошо или искашъ да направишъ нѣщо лошо, помисли за носа си, пипни го съ нужното уважение и гледай какво носътъ ще каже - той ги усѣща, помирисва нѣщата и право оцѣнява. Всѣко едно престѫпление въ свѣта се отбелязва въ тази станция, както въ барометритѣ се отбелязва времето.

Вие ще попитате: алегорично или въ букваленъ смисълъ говоря. Точно тъй, както ви го казвамъ. Спасението на човѣка е отъ Бога. Богъ действа вѫтрѣ въ насъ, а не отвънъ. Отвънъ свѣтътъ, както е създаденъ, той е завършенъ свѣтъ - съ слънцето, земята и сѫществата, които сѫ минали. Ние действаме въ единъ много малъкъ крѫгъ, но въпреки това, трѣбва да свършимъ своята наука. Трѣбва да влѣземъ въ по-висши рамки. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдемъ свободни. Сега какво ви очаква? Нѣма разрѣшение. Погледнете се въ огледалото и казвате: „Остаряхме.” Хубаво, щомъ сте остарѣли, по-хубаво отъ това не може да има, но като остарявашъ, вечерно време да излизашъ отъ тѣлото навънъ. Като остарѣешъ и не можешъ да излезешъ, ти си инвалидъ. Вечерно време ще напуснешъ тѣлото, ще се разходишъ, ще излезешъ, прикритъ като младъ момъкъ, ще се видишъ съ своитѣ приятели, ще направишъ визита. Ще кажешъ: „Снощи той идва при мене, той се подмладилъ, каза си името, хвърлилъ си брадата.” Хората вечерно време виждатъ дѣдо си.

Една сестра ми разправяше, че нейниятъ синъ много обичалъ баща си. Бащата заминава за другия свѣтъ. На другата вечерь, явява се засмѣнъ на сина си и му казва: „Слушай, азъ съмъ много добре, ходя навсѣкѫде, ти за менъ не се безпокой.”

Имаше отъ Чирпанъ единъ господинъ, началникъ бѣше, той ми разправяше. Заминава майка му; насънъ му казва: „Азъ съмъ тукъ, въ този свѣтъ, много добре, да не безпокоишъ съ твоитѣ плачовѣ. Трѣбва да се заемешъ да живѣешъ много добъръ животъ, да напуснешъ туй пиянство. Тукъ живѣемъ по другъ начинъ, не както живѣятъ на земята.”

Сега, азъ не искамъ да проповѣдвамъ единъ площаденъ моралъ. Азъ не искамъ да проповѣдвамъ едно външно благочестие, азъ съмъ за онзи моралъ: каквото мисли човѣкъ, това да чувства и така да постѫпва. Моралътъ да бѫде еднакъвъ: и въ мислитѣ, и въ чувствата, и въ постѫпкитѣ, свободно. Щомъ направишъ една погрѣшка - коригирай се; защото човѣкъ непремѣнно ще направи погрѣшка. Азъ за погрѣшкитѣ на хората не държа никакъвъ отчетъ, но за онѣзи благородни стремежи, които има у насъ, да вървимъ въ правия пѫть. Младото поколѣние или всички религиозни хора така трѣбва да се възпитаватъ. Тѣ чакатъ Христосъ да дойде на земята. Като дойде Христосъ, какво ще учи хората? Той казва: „Ако ме любите, ще опазите моя законъ.” Казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ.” „Азъ съмъ пѫть на Онзи, Който говори въ мене”. „Туй слово не е мое, но на Онзи, Който ме е пратилъ.” Нѣкой пѫть ще дойде Христосъ и ще ви пита: „Познаватѣ ли ме?” Вие какво ще кажете? Ще започнете да се съмнявате и да казвате: „Мяза на Христа.” Писанието казва: „Като свѣткавица ще дойде.” Христосъ като свѣткавица ще дойде, но трѣбва да бѫдемъ разумни. Онзи Христосъ, който дойде на Земята, той нѣма да стане богаташъ, милионеръ, патриархъ, царь. Той нѣма да има предвидъ никакви титли. Ако това желае, той не е Христосъ. Христосъ ще дойде да спаси свѣта съ любовь, да помогне, всички да се повдигнатъ и да бѫдатъ братя и сестри помежду си. „Онзи, който изпълнява волята на Отца ми, той ми е майка, братъ, сестра.” Туй значи братъ. Такъвъ единъ широкъ замахъ и такова вѫтрѣшно разбиране е ималъ за нѣщата! Това е Христосъ! Като дойде Христосъ, ще се измѣни цѣлиятъ ти животъ и възгледитѣ ти сѫщо. Ти ще станешъ силенъ човѣкъ, духовенъ човѣкъ и ще можешъ да направишъ не само малкитѣ работи, но и голѣмитѣ работи ще направишъ. Следъ това? „Следъ това” ще се влюбишъ. „Следъ това”, ще тѣ изпѫдятъ навънъ като единъ новаторъ и ще кажатъ: „Той вече не е българинъ”. Значи онѣзи, които вѣрватъ криво, сѫ българи, а тия, които вѣрватъ право, не сѫ българи. Азъ съжалявамъ единъ народъ, който има криви хора. Всѣки единъ народъ въ свѣта, който и да е, всички хора трѣбва да бѫдатъ прави, всички трѣбва да бѫдатъ хора на Любовьта. Това е патриотизъмъ. Другото е кудкудякане. Кокошката снесе яйце, пѣтелътъ кукурига. Единъ направилъ доброто, другитѣ кудкудякатъ. Такова кудкудякане въ природата не се позволява.

Както жената мисли, така и мѫжътъ трѣбва да мисли. Азъ съмъ говорилъ доста за издигането на жената, дори - да има такава специална беседа: „Издигнете жената”. Следъ като се повдигне жената, тогава ще говоря за повдигането на мѫжа. Следъ като се повдигне жената, тогава ще имаме основа да се повдигне мѫжътъ. Следъ като се повдигне сестрата, бихъ говорилъ какъ да се повдигне братътъ. Следъ като се повдигне братътъ, бихъ говорилъ какъ да се повдигне слугата. И следъ това - какъ да се повдигнатъ господаритѣ. Това е наука, постепенно повдигане трѣбва, изведнажъ нѣма да стане. То не може съ единъ замахъ, не е разрѣзване на Гордиевия вѫзелъ. Участва вѫзелътъ въ свѣта. Трѣбва да се сплотите, да направите една силна основа.

Азъ съмъ за червисване и то - съ любовь. Турете бѣлило, но свѣтлината турете за бѣлило. Червисвайте се, бѣлосвайте се, но червилото свържете съ любовьта, бѣлилото свържете съ свѣтлината, да ви обичатъ всички. Бѫдете свободни, покажете се като жени въ свѣта. Ева значи - дъщеря на Бога. Адамъ, значи, е обикналъ дъщерята на Бога. Тогава ималъ всичкото вдъхновение. Намѣрилъ я за отлична, затупкало сърдцето му. Той ималъ любовь къмъ Ева. Вие се смѣете. Много голѣма любовь ималъ Адамъ, че като съгрѣшилъ, казалъ на Господа: „Кѫдето пратишъ нея и азъ ще ида”. Господъ го изпитвалъ. Но той не можелъ да се откаже отъ нея, казва: „Каквато е нейната сѫдба и моята ще бѫде такава.” Господъ, като казалъ на жената да си върви, и Адамъ тръгналъ подиръ нея, и плакалъ. Обича я. Права ли е Ева, да се оплаква отъ Адама и отъ любовьта му? Той, осемь хиляди години, върви подиръ нея и плаче. Жената поглежда, върви напредъ. Герои сѫ и двамата. Жената пада, и той следъ нея пада. Азъ бихъ желалъ сега да видя мѫжа - герой въ въздигането на жената. Казвамъ: Тази е сериозна работа. Въ падането на жената виждамъ геройството на мѫжа. Сега трѣбва да видя геройството на мѫжа и въ въздигането на жената. Да обърнемъ единия листъ: Издигнете жената, за да се издигне и мѫжътъ. Следъ това? Следъ това, като се издигне жената, ще се издигне и мѫжътъ.

22 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 28 февруари 1932 г., 10 ч. с. София - Изгрѣвъ.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×