Jump to content

1932_02_07 Тѣзи малкитѣ


Ани

Recommended Posts

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932).

Том II. Бургас, 1993.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Тѣзи малкитѣ

Ще прочета 18-та глава отъ Евангелието на Матѣя. Ще прочета и часть отъ 10-ти стихъ, 18-та глава отъ Евангелието на Матѣя: „Не презирайте никого отъ тѣзи малкитѣ.”

Животътъ самъ по себе Си е най-красивото съчетание на една велика разумность. Животътъ е резултатъ на нѣщо. Задъ живота седи нѣщо непостижимо, за което човѣшкиятъ умъ нѣма понятие, но ние се занимаваме само съ този резултатъ отъ непонятното, което е задъ насъ. Следователно туй най-хубавото, макаръ че се оплакваме отъ него, най-хубавото е животътъ. Най-хубавото нѣщо, това е животътъ въ свѣта. И най-лошото е животътъ, споредъ както го мислятъ хората. Всички страдания се раждатъ все отъ живота. Раждане и смърть, падане и ставане - всичкитѣ противоречия сѫ все въ живота.

Съвременнитѣ хора сѫ безгрижни по отношение на живота. Богатитѣ иматъ едно понятие, сиромаситѣ иматъ друго понятие за него; ученитѣ хора иматъ едно понятие, невежитѣ хора - друго; добритѣ хора иматъ едно понятие за живота, лошитѣ иматъ друго понятие; силнитѣ иматъ едно понятие, слабитѣ иматъ друго. Всѣки разбира живота отъ своето становище, и всичко това наричатъ „животъ”. Ученитѣ хора сѫ се старали да дадатъ разни дефиниции на живота, но не съмъ намѣрилъ нито една дефиниция, която да отговаря на самата реалность, понеже животътъ е единъ резултатъ. Самиятъ резултатъ не можешъ да го познаешъ, докато не знаешъ причината, отъ която той произтича. Ние сѫдимъ за живота споредъ последствията, които се явяватъ у насъ. Нѣкой пѫть мислимъ, че животътъ е лошъ. Защо? Така го виждаме. Нѣкой пѫть мислимъ, че животътъ е добъръ. Защо? Така ни е достѫпенъ. Следователно животътъ трѣбва да се постави на нѣкоя философия, и на нѣкое дълбоко познание.

За да познаешъ живота, не е нужно да бѫдешъ великъ философъ, или нѣкой светия, или нѣкой поетъ, или талантъ. Може да бѫдешъ обикновенъ човѣкъ, много простъ човѣкъ и пакъ да имашъ правилно понятие за живота или за човѣка, да кажешъ: „Добъръ е този човѣкъ”. Така сѫщо учениятъ и невежиятъ, и двамата се отличаватъ въ разбирането на своето щастие. Учениятъ човѣкъ разбира едно, а невежиятъ разбира друго. Учениятъ човѣкъ разбира отъ какво иде плодородието на земята, а простиятъ не разбира. Детето може да се радва на млѣкото, което майка му дава, и майката може да се радва, но между радостьта на майката и тази на детето има голѣма разлика. Майката се радва за едно, детето за друго. Нѣма двама души, които да разбиратъ живота еднакво. Изключение ще е, ако има такива. Нѣма двама души, които могатъ да се радватъ еднакво за едно и сѫщо явление. Пъкъ радостьта и скръбьта сѫ единъ резултатъ на самия животъ. Животътъ е причина за две последствия: скръбь и радость. Защо трѣбва да скърбишъ? Защото живѣешъ. Защо трѣбва да се радвашъ? Защото живѣешъ. Ами после? Ще скърбишъ и после ще се радвашъ. Ами после? Ще скърбишъ. Който може да даде друго опредѣление, нека даде. Може да се дадатъ много дефиниции. Ти се радвай, то е резултатъ на живота. Защото въ твоята радость нѣкой скърби, и въ твоята скръбь нѣкой се радва. Следователно твоята скръбь въ дадения случай не е скръбь за всички, а за нѣкои е радость. И твоята радость не е радость за всички, а е скръбь за нѣкои. Едновременно половината хора се радватъ, а другата половина скърбятъ. Но всѣкога радостьта е по-голѣма отъ скръбьта. Деньтъ е по-голѣмъ отъ нощьта. Туй нѣма да ви го доказвамъ. Но ако се занимавате съ математика, ако премѣрите количеството на тъмнината, защото тъмнината има тежесть, ще се убедите въ това. За една нощь се иждивѣва (т. е. – изразходва) единъ грамъ тъмнина за да се покрие цѣлото земно кълбо съ нея. А въ единъ день се иждивѣва половинъ грамъ свѣтлина. Следователно свѣтлината е повече. Но вие ще кажете: „Отде го намѣри, че е така?" Попитайте ученитѣ хора. Когато говорятъ за атома, кѫде сѫ го намѣрили? Чудни сѫ, питатъ ме, де съмъ го намѣрилъ. Че какъ ученитѣ хора хванаха атомитѣ? Атомитѣ иматъ йони, протони и още много частици, но още по-малки отъ тѣхъ има, които само имена още нѣматъ. За въ бѫдеще нѣкога ще ги кръстятъ. Това, което не е кръстено, ще му сложатъ име. Родено е, но име нѣма. Не го знаемъ кѫде е, но сѫществува.

Нѣкой пѫть вие седите и гледате много мрачно на живота. Питате: „Защо съмъ се родилъ, защо живѣя? Защо умирамъ?” Защото животътъ ражда едновременно раждането и смъртьта. Единъ день животътъ намира, че твоята форма не съотвѣтствува на неговото изявление. Животътъ казва: „Да се донесе въ фабриката да се ремонтира”. Ремонтирането го наричатъ „смърть”.. Следъ като го ремонтиратъ, става малко годенъ за живота, веднага отново се роди. Вие не мислете, че само единъ животъ има. Ние на живота не сме фактори, ние сме само гости, поканени на тази велика трапеза, и каквото ти дадатъ, яжъ. Втори пѫть господарьтъ, който тѣ е поканилъ, едва ли при сѫщитѣ условия пакъ ще тѣ покани. Вториятъ пѫть ще седишъ отвънка, ще гледашъ, когато другитѣ ядатъ и пиятъ, ти само ще надниквашъ презъ прозореца, да видишъ кои сѫ тамъ.

Ако вие разбирате, животътъ има хиляди други проявления, и именно въ тѣзи проявления е неговата хубость. За примѣръ, вие растете, възприемате живота чрезъ растенето. Докато растете, искате да бѫдете млади. Що е младостьта? Качество на живота на щастливия човѣкъ. Началото на живота е младостьта. Остаряването е качество на разумния животъ. Остарялъ си - дошълъ си на разумното. Ти като мислишъ по младенчески, мислишъ, че старостьта е едно нещастие, понеже имашъ възгледитѣ на младия. Защо като остарѣешъ мислишъ, че си нещастенъ? Казвашъ: „Младитѣ години отидоха”. Ти гледашъ на живота отъ друго гледище. Като остарѣешъ разбирашъ, че животътъ има не само младость, но той има и старость - погледнешъ го и отъ дветѣ гледища. Младиятъ се движи, стариятъ чете, той има свѣтлина. Защо младиятъ се движи? Съвременната наука казва, че движението произвежда огънь, свѣтлина. Следователно младиятъ човѣкъ, следъ като произведе огънь, който трѣбва въ живота, той остарява. А старостьта не е нищо друго, освѣнъ да започнешъ да мислишъ, да четешъ. Казвате: „Не ни трѣбва старость”. Да, но това значи да четете хубави, велики работи. Вие казвате за нѣкого: „Този човѣкъ е остарѣлъ, но не е разбралъ живота”. Стариятъ като разбере живота, тогава има смисълъ старостьта. Защото нѣкои стари хора, следъ като сѫ произвели огънь, сѫ го изгасили съ вода, и повече като нѣматъ сила да запалятъ огъня, зъзнатъ на студа. Защото въ живота има единъ великъ студъ. Недоволството, нещастието, това е студътъ въ живота. Не 35° студъ, но студъ 270° - тъй както ученитѣ хора го казватъ. А азъ казвамъ, че това е студъ 3 000 000°, разбирате ли? За земята е това. Сега не мога да ви го докажа, но ще го вземете за вѣрно. Ако вѣрвате, добре. Дали ще го вѣрвате или не, то не може да се докаже. Турцитѣ казватъ „ола бѣлиръ” - може да е тъй. Дали е тъй или не, то е въпросъ, който остава за бѫдещето; понеже всичко, каквото хората говорятъ, за въ бѫдеще ще се провѣри. Единъ день вие ще видите моитѣ беседи вѣрни ли сѫ или не. Пъкъ единъ день ще видите дали сте живѣли добре или не. Всичко това ще бѫде, ще го видите като на картина. Нѣкой пѫть въ бѫдещитѣ вѣкове ще ви дадатъ едно кино, ще видитѣ кой де е и какъ е.

Сега вие ще кажете: „Значи има нѣща невѣроятни”. Възможно е отъ Ваше гледище така да е, възможно е половината да не е вѣрно, възможно е три четвърти да не е вѣрно и една четвърть да е вѣрно, 25 % допустимо. Азъ допущамъ всичко. Онзи, който има пари, всичко може да отпуща, може да отпусне хиляда лева, 2, 3, 4, хиляди и повече, а онзи, който нѣма, нищо не може да отпуща. Той може да вѣрва може и да не вѣрва, но азъ нѣмамъ нужда отъ това. Какво ще ми важи дали вѣрватъ хората, или не? Азъ най-добрата публика съмъ намѣрилъ. По-добра публика отъ себе си досега не съмъ намѣрилъ, а вие сега сте ми гости, искамъ да ви дамъ едно забавление. Може нѣкой пѫть това, което съмъ ви представилъ, да не ви хареса. Ако повикате на гости единъ американецъ и му направите една българска лютеница съ шопски пиперки, онзи американецъ ще обиколи за секунда цѣлата ви кѫща. Една несъобразность е това. Туй въ България се случва. Единъ американецъ, продавачъ на библии, билъ поканенъ отъ единъ българинъ на гости и следъ като Му далъ и една лютеница само отъ люти пиперки, той извикалъ: „Вай, вай!” Българинътъ рекълъ: „Нѣма нищо”. Далъ му после зелева чорба да пие малко. Той седи и се смѣе: „Азъ досега не знаѣхъ какво нѣщо сѫ тѣзи люти чушки”. Въ Америка четохъ, че имало люти краставички, по-люти отъ шопскитѣ чушки. Носятъ ги въ малки шишенца и когато стомахътъ на нѣкого е малко разваленъ, ще откѫсне малко отъ краставичкитѣ като специалитетъ, който лѣкаритѣ даватъ. Единъ проповѣдникъ ималъ слабъ стомахъ, на Западъ нѣкѫде се случило това, носѣлъ си шишенце; извадилъ си малко веднъжъ и съ апетитъ го изялъ. Единъ господинъ до него казалъ: „Господине, може ли да ми услужите съ вашето шишенце?” „Може, на драго сърдце”. Той мислѣлъ, че онзи е достатъчно опитенъ въ тази работа, изглеждалъ единъ доста практиченъ човѣкъ. Вториятъ откѫсва едно голѣмо парче, запълва му се устата и пламва отъ лютивото. Едва могълъ да попита: „Господине, ти какъвъ си? Проповѣдникъ ли си?” – „Че проповѣдникъ съмъ”. „Азъ много пѫти съмъ мислилъ за онзи проповѣдникъ, който носѣлъ огнени камъни. Ти си първиятъ отъ тѣзи, когото виждамъ. Огнени камъни носишъ въ шишенцето". Това е анекдотъ. Има и другъ примѣръ съ двама водители на племена въ Америка, единиятъ младъ, на 25 години, другиятъ старъ. Слагатъ имъ блюдо, турятъ имъ сокъ, нѣщо като нашия хрѣнъ. Американецътъ следъ като вземе месо или нѣщо друго, ще вземе отъ този сокъ да върви месото по-лесно. Младиятъ взелъ малко отъ него и като хапналъ, поизпотилъ се малко. Стариятъ го пита: „Какъ е, хубаво ли е?” „Отлично е”. Стариятъ взима отъ сока, но повече. Започватъ да капятъ сълзи отъ очитѣ му. Пита го младиятъ: „Защо ти текатъ сълзи?” „Спомнихъ си, че миналата година баща ми се удави въ Голоновското езеро.” „Не плачи, защото и ти ще се удавишъ съ баща си.”

Съвременнитѣ хора искатъ навсѣкѫде природата да си отвори всичкитѣ врати и всичко да имъ бѫде ясно, понятно. Не, всичкитѣ врати на Природата сѫ затворени, понеже тя е въ движение. Когато нѣкой тренъ се движи, вратитѣ му сѫ затворени. Когато нѣкой параходъ се движи, вратитѣ му сѫ затворени. Когато нѣкой аеропланъ се движи, всичко е затворено. Когато нѣкой човѣкъ излиза отъ кѫщи, той си затваря вратата, затваря си всичкитѣ врати. Но когато тренътъ спре на нѣкоя главна станция, тогава вратитѣ се отварятъ, да излезатъ пѫтуващитѣ вънъ. Та питатъ, когато вратитѣ сѫ затворени, какво трѣбва да прави човѣкъ? Той трѣбва да върши една отъ най-великитѣ работи - той трѣбва да учи, да прави своитѣ наблюдения.

Христосъ казва: „Пазѣте тѣзи малкитѣ.” Защо? Защото тѣ живѣятъ на земята, но ангелитѣ имъ живѣятъ при Бога. Следователно, ако туй малкото игнорирашъ, то има задъ себе си единъ великъ принципъ, и тогава ти може да пострадашъ. Ако ти презирашъ живота, значи презирашъ Бога, защото животътъ е едно проявление на Бога. То е най-разумното, което сѫществува. Ако ти презирашъ живота въ неговото проявление, ти се поставяшъ противъ онзи великъ законъ, който ще ти даде голѣмото благо. Ти може да имашъ опитностьта на тѣзи двамата, да плачешъ. Защо? Защото си взелъ малко. Ти искашъ да вземешъ голѣмо парче, но голѣмото повече люти. Първо трѣбва да вземешъ по-малко, докато се приспособишъ. Вземете елементитѣ въ въздуха, човѣкъ се е научилъ да ги понася. Едно сѫщество, което не е свикнало да диша нашия въздухъ, може да се отрови. Човѣкъ постоянно трѣбва да се приспособява къмъ онѣзи отрови, които сѫ въ въздуха. Сѫщо и като се учимъ, ние почваме да се тровимъ. За примѣръ ти имашъ едно знание и казвашъ „наука.” - Науката трѣбва да бѫде другояче построена. Ти когато дишашъ, трѣбва да имашъ едно хармонично съчетание на мислитѣ. Защото ако мисъльта ти не е хармонична, въздухътъ нѣма да тѣ ползува. Мисъльта ти трѣбва да бѫде въ хармония съ чувствата и съ волята. Онѣзи хора, които се разгнѣвяватъ, дишатъ много бързо, у тѣхъ има едно дисхармонично движение на нервната система, която е разстроена.

Въ живота човѣкъ трѣбва да изучава новитѣ положения, какъ трѣбва да живѣе. Вие седите и казвате: „Нали така Господъ е направилъ човѣка?” Изучавали ли сте какъ Господъ е направилъ човѣка? Проучили ли сте направения отъ каль човѣкъ, да видите елементитѣ и силитѣ, които сѫ скрити въ него, кои сѫ скрититѣ чувства у него, какво представлява неговата воля, какво представляватъ неговитѣ мисли? Вие казвате: „Това е човѣкъ, който се движи”. Това ни най-малко не е човѣкъ. Туй, което се движи и ходи на два крака като една кукла, това още не е човѣкъ. Неговата глава се върти, за да пази равновѣсие. Ако престане да мисли правилно, той веднага пада на земята. Всѣко падане, всѣко подхлъзване, всѣко преждевременно остаряване въ живота се дължи на една неправилна мисъль, на неправилни чувства и неправилни постѫпки. - Ама другояче не може ли да действуваме? - То е другъ въпросъ, ако можешъ. Но за твоето благо, ако искашъ по-дълго време да си младъ, ти непремѣнно трѣбва да проучвашъ законитѣ на Бога, въ които животътъ седи като единъ резултатъ; понеже този животъ не иде всѣкога тъй изобилно. Ако вие иждивите силитѣ на живота си, после ще усѣтите колко е мѫчно да ги възстановите. Никой не може да ви заеме нѣщо. Никой никому не може да даде. Човѣкъ може да даде хлѣбъ на стомаха, но ако не стане смилане, тази храна е отрова за него. Ти може да дишашъ, но дробоветѣ сѫ толкова нѣжни, въздухътъ трѣбва да е стопленъ, ако не, ти ставашъ инвалидъ.

Като затворишъ вратата си, ти ще се учишъ отъ Бога и ще Му благодаришъ за живота, който ти е далъ. Ще искашъ да ти даде едно знание да живѣешъ на земята, както и Той. То е най-хубавото нѣщо! Сега ние като се погледнемъ, виждаме, че сме направили живота си нещастенъ. Земята за напредналитѣ сѫщества е едно отлично забавление. Нарича се забавачница. Най-хубавата забавачница е земята, по-хубава забавачница въ цѣлата слънчева система нѣма. Отлична е. И когато на нѣкой ангелъ нѣкой пѫть му стане много мѫчно, той идва на земята да се повесели. Тѣ идатъ да се повеселятъ съ хората. Като видятъ, че нѣкой плаче - нѣкой мѫжъ, нѣкое дете, или жена, или философъ плаче, взематъ едно шишенце отъ тѣхнитѣ сълзи, че отиватъ въ небето и ги разглеждатъ. „Взехъ, казва ангелътъ, тази вода отъ едно сѫщество на земята, тя изтичаше отъ очитѣ му”. И други ангели се събиратъ и ги разглеждатъ. Тѣ знаятъ причинитѣ защо е текълъ този изворъ. Сега вие казвате, че отъ нещастие плачели хората. Лъжете се, и безъ нещастието човѣкъ плаче. Защото хората плачатъ и въ радостьта. Казвате: „Защото съмъ скръбенъ, затова плача.” „Ами при радостьта защо плачете?” Но причината за плача не е нито радостьта, нито скръбьта. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да плачете; не да ревѣте. Не спъвайте плача, но рева. Ревътъ е нѣщо второстепенно. Плачътъ е нѣщо възвишено, благородно. Когато човѣкъ иска да изрази най-хубавитѣ си чувства, най-възвишенитѣ, ще му потекатъ сълзи. Ако ти си изразъ на великото, ще плачешъ. То е най-великото разрѣшение. Казвате за нѣкого: „Каква баба е, да плаче за нищо”. Онзи, който не плаче, не билъ баба. Именно трѣбва да съжалявате онзи, който не плаче, защото бабата най-малко плаче. На планинскитѣ върхове пращатъ най-много влага. Нали отъ онѣзи склонове, на които сѫ събрани много снѣгове, като дойде слънцето, ще потече тази влага. Ако изсъхнеха тѣзи върхове, какво щѣше да бѫде положението на долинитѣ? Всичкиятъ прогресъ въ тази забавачница се дължи само на сълзитѣ, не на рева.

Азъ не искамъ да вѣрвате въ това. Едно опредѣление: плачътъ е подтикъ на една нова култура. Когато хората престанатъ да плачатъ, ставатъ жестоки, култура вече въ тѣхъ нѣма. Защото култура има тамъ, дето има влага. Култура има тамъ, дето има топлина. Култура има тамъ, дето има свѣтлина. Свѣтлина, топлина и влага, това сѫ тритѣ елемента, които вървятъ заедно. Сълзитѣ, това е влагата на живота. Най-първо имате свѣтли мисли, свѣтли чувства и имате плача на волята. Когато плачътъ е свързанъ съ човѣшката мисъль, съ човѣшкитѣ чувства, тогава той е единъ добъръ резултатъ. Волята ще дойде като единъ разуменъ актъ, който обира плодоветѣ отъ дървото на живота. Колко сѫ подобри тѣзи плодове, които сѫ излезли отъ свѣтлината или отъ човѣшката мисъль, които сѫ излезли отъ човѣшкитѣ чувства и които сѫ излезли отъ човѣшкия плачъ! Обикновено човѣкъ, когато страда или скърби, плаче. Плачътъ е външенъ изразъ на вѫтрешната скръбь, която е свързана съ мислитѣ и съ чувствата. Сега вие искате да живѣете безъ скръбь и безъ страдание, нали така? Такъвъ животъ не може да сѫществува. Той е неразбранъ. Вие не искате едно отъ най-великитѣ блага. Вие считате плача за една слабость. Едно отъ най-великитѣ блага е страданието, скръбьта. Скръбьта, страданието е единъ видъ измѣнение, сгѫстяване. Страданието е най-малкото състояние на човѣшката душа. Човѣшкиятъ духъ слиза на земята да вземе малко скръбь. То е единъ резултатъ, то е една дреха, която духътъ трѣбва да облѣче. Ще знаете, че човѣкъ е създаденъ отъ една субстанция, отъ една есенция. Както и да мислите, той е съставенъ отъ много елементи, макаръ че философитѣ поддържатъ, че човѣкъ е съставенъ отъ една субстанция. Тѣ не знаятъ каква е субстанцията. По субстанция е еднообразенъ, но по проява е много разнообразенъ.

Сега, това е въпросъ, по който ученитѣ хора може да спорятъ. Хубаво е, че има за какво да спорятъ и какво да доказватъ. Но ние нѣмаме време за споръ. Когато ядемъ, когато сме на обедъ, нѣма какво да споримъ. Ние ще ядемъ, понеже имаме единъ опитъ въ лабораторията. Вие ще ядете и следъ това ще. правите своитѣ умозаключения, своитѣ спорове дали яденето е било хубаво сготвено или не. Сега ще се усмихвате; ще кажете една дума, ще вземете вилушката, ще хапнете, пакъ ще погледнете въ чинията, пакъ ще вземете една хапка, ще я сдъвчите. И философи, и светии все дъвчатъ. И светията дъвче по сѫщия начинъ. Единъ дъвче отлѣво надѣсно, другъ дъвче дѣсно налѣво и това го считате за нѣщо обикновено. Вие не виждате млѣкопитаещитѣ преживни животни. Когато единъ волъ яде, той преживя, размишлява. Цель процесъ протича въ този волъ докато преживя. Най-хубавото състояние на вола е, когато седне да преживя. Този волъ е великъ философъ, който не е могълъ да разрѣши въпроса въ небето и дошълъ въ забавачницата. Като преживя, казва: „Лесна е тази работа. Тамъ имаше принципи, а тука е резултатъ”. Като преживя, той разрешава въпроса. Като го разрѣши, веднага хвърля рогата, копитата, кожата тукъ, на земята и вече е единъ ангелъ. Тукъ той е билъ единъ ескимосъ, а като отиде въ небето, е нѣщо друго. Вие казвате: „Нашето волче”. Като го погледнете, поусмихнете се малко: „Ди, ди”. Знаете ли какво значи „ди-ди” ? Въ Америка на единъ докторъ богословъ даватъ титлата „диди”. Значи по американски вие сте го произвели вече въ волъ. Всички волове българитѣ сѫ ги произвели въ „диди”. Всѣки български волъ е „диди” - докторъ на орането, докторъ на труда. Българинътъ безъ да знае, го прави. Казва: „Ди, синко”. Много хубава дума е взелъ, за да подкара волътъ да работи – „диди”.

Ние, съвременнитѣ хора, трѣбва да обърнемъ внимание на онази вѫтрѣшна красота, която сѫществува въ живота. Този пѫть, по който сега искаме да разрѣшимъ въпроситѣ, то е губене на време. За примѣръ, може да се мажешъ отвънъ, да се червисвашъ. Азъ намирамъ, че е хубаво това нѣщо. То е най-лесно да се бѣлосашъ и червисашъ. Една кѫща, като се намаже съ варь, добре е. Нѣкой казва: „Червисала се е”. Не е лошо. Българскитѣ моми нали си бѣлосватъ кѫщитѣ, взематъ малко червено, сложатъ отдолу. Който ходи да се жени за нѣкоя мома, гледа какъ е боядисала и нашарила кѫщата си. Казва: „Много хубаво е замазана кѫщата, кенари е турила за пердета и тя сама си боядисала кѫщата”. Имаше тукъ една Султана, тя си мажеше лицето. Една сестра ми разправяше следния случай. Имала една книга, подвързана съ хубава червена кожа. Гледа, че книгата губи червения цвѣтъ. Пита се, кѫде отиде червениятъ цвѣтъ? А тя имала една слугиня, която си мажела устнитѣ съ червеното отъ книгата. Цѣла година си червила устнитѣ и развалила книгата. Казвамъ: Това е износенъ, практиченъ методъ. Азъ не правя никакъвъ упрекъ. Този е стариятъ методъ, най-износенъ. Има право всѣки да си боядисва кѫщата. Казвате, нацапалъ се. Може да се е нацапалъ, но той си се харесва така. Момитѣ си нацапатъ устнитѣ и излезатъ на разходка. После, българитѣ обичатъ бѣли и червени моми. Онази мома, която има червени устнички, веднага всички я харесватъ.

Има единъ вѫтрѣшенъ процесъ въ живота, по-хубавъ, по-устойчивъ. Защото човѣкъ единъ день нѣма да има червило отвънъ. Тогава и боя нѣма да има. Сега, докато има боя, много хубаво сте боядисани, но единъ день нѣма да има варь, пъкъ и червило нѣма да има. Какво ще правите тогава? Сега на васъ, българитѣ, лаборатории трѣбва да имате, да започнете сами да си произвеждате вашето червило и бѣлило, и да ги туряте на мѣсто. Азъ харесвамъ всѣка мома, която се черви. Азъ харесвамъ повече онѣзи, които се червисватъ, отколкото тѣзи, които не се червисватъ. Азъ ги харесвамъ по това, че сѫ спретнати, не сѫ лениви моми, кѫщата имъ е замазана. Онѣзи, които не сѫ спретнати, кѫщитѣ имъ не сѫ замазани, неглиже ходятъ. Азъ харесвамъ свѣтскитѣ моми, че сѫ спретнати. Другитѣ сѫ лениви, не обичатъ да се докарватъ.

Азъ се чудя нѣкой пѫть на философията на хората. Сега правя сравнение, търся причинитѣ. Понеже тукъ е забавачница има какво да се занимавамъ. Когато нѣкоя мома се влюби въ единъ момъкъ, тя се облича, гледа се въ огледалото, вчесва се, отлично работи. Тя на своя възлюбенъ иска да му каже: „Виждашъ ли ме, азъ като влѣза въ дома ти, ще го уредя, вижъ, че съмъ спретната, чиста, не съмъ тъй проста. Зная какъ да уреждамъ. Както себе си уреждамъ, така и тебе ще уреждамъ”. Чудно нѣщо: онзи, който се влюби въ Бога, за нищо не мисли, нито се вчесва, заплеснатъ става. Казва, че се заплѣсва отъ голѣма любовь. Не е вѣрно, любовьта всичко може да направи, но заплѣсване въ любовьта нѣма. Любовьта е единствената сила, въ която човѣкъ не може да се заплесне. Ти не можешъ да се заплеснешъ. То е все едно да ми кажатъ, че гладниятъ като види яденето, може да се заплесне и да не яде. Не може това! Той като види яденето, ще му се отворятъ очитѣ, ще го погледне оттукъ, оттамъ, ще вземе на върха на лъжицата и пакъ ще го остави. Казвамъ: този човѣкъ не е гладенъ, нищо повече. Това не е любовь. Сега, да говоримъ по принципъ. Ти като обичашъ Бога, може да си спретнатъ, може да си хубаво облѣченъ. Азъ ще ви кажа защо, ще ви дамъ едно тълкувание по отношение на живота, защо нѣкои хора сѫ лоши и защо нѣкои сѫ добри. Лошевинитѣ и добринитѣ, това сѫ моди въ небето. Не смѣсвайте. То е външна дреха, съ която ще се облѣчете. Когато нѣкой човѣкъ се влюби въ нѣкого, той го лъже, той се облича хубаво. Който не се е влюбилъ въ Бога, той се облича въ отрицателни качества, въ него ще има зависть, злоба, омраза, хитрина, лукавство - всички тѣзи качества ги носи и си прави черни дрехи. Черно носи да изгори сърдцата на хората. Туй е мода. Когато нѣкой се влюби въ Бога, той ще почне съ добродетелитѣ: той е добъръ, миротворецъ, облѣченъ е хубаво, ще си направи косата, ще се покаже, че не е старъ. Това сѫ две моди. Първата мода въ свѣта считамъ, че е отживѣла работа. И лошитѣ хора сѫ влюбени, и добритѣ хора сѫ влюбени. Защото и онзи, който прави зло, е влюбенъ въ нѣщо. Той прави зло заради любовьта, има нѣкого да обича. Онзи вълкъ, който хойка, 20 кошари обикаля, кой го кара да обикаля кошаритѣ. Онзи разбойникъ, който ходи да обикаля съ своята пушка кѫщитѣ, той казва: „Заради нея всичко ще направя”. Любовь гори сърдцето му. Всѣки, който не дава, му тегли куршума. Та въ това отношение момитѣ трѣбва да предупреждаватъ своитѣ възлюбени. Но и момитѣ сѫ два сорта. Или да преведа: всѣки човѣкъ, който се удоволствува, той служи на злото. Всѣки човѣкъ, който служи на трезвия животъ, той служи на доброто. Щомъ искашъ да се удоволствувашъ, непремѣнно паденията ще дойдатъ. Ти искашъ да бѫдешъ младъ, това е удоволствие. Искашъ да бѫдещъ богатъ, това е удоволствие. Друго нѣщо е стремежътъ въ тебе да добиешъ богатство въ пълния смисълъ - богатство въ своитѣ мисли, богатство въ своитѣ чувства и богатство въ своята воля; после ще имашъ и материални богатства - това е въ реда на нѣщата. Но когато ти искашъ да добиешъ едно материално богатство, безъ да имашъ богатство на твоята мисъль, на твоитѣ чувства и воля, и ще накарашъ другитѣ хора да работятъ за тебе - това е удоволствие. Следъ време тѣ ще станатъ по-умни отъ тебе и ще почнатъ да тѣ измѫчватъ. Вие може да станете нещастни. Психологически е така. Вие искате да имате сега едни установени правила, които обаче не могатъ да оправятъ сегашния животъ. Има единъ неразбранъ животъ въ свѣта, който е произлезълъ отъ любовьта, но единъ животъ, който нѣкога е сѫществувалъ. Злото въ свѣта зависи отъ една много стара култура, която е сѫществувала преди появата на човѣка и на земята сѫ сѫществували други сѫщества. Следъ туй земята е била преобразена, но материята, съ която тѣ сѫ работили, е останала. Следователно ние като сме се облѣкли съ тази материя, тя придава свойства и качества и на насъ, тъй както тѣ сѫ творили.

Вие сега ще кажете: „Какво е писалъ Мойсей?” Но Мойсей не е казалъ всичко. Сега религиознитѣ хора се спиратъ върху това какво е казалъ Мойсей. Много малко е казалъ Мойсей. Ученитѣ хора каквото сѫ казали е право. Пророцитѣ каквото сѫ казали е право. Пророцитѣ много малко сѫ казали. Христосъ е казалъ много малко. Казватъ: „Какъ смѣешъ да казвашъ, че е така?” Самъ Христосъ е казалъ: „Има много нѣща да ви кажа, но сега още не сте готови, за въ бѫдеще когато дойдатъ благоприятнитѣ условия, когато вашето съзнание се повдигне, когато Азъ дойда пакъ на земята съ своитѣ избрани, тѣзи нѣща ще бѫдатъ тогава разбрани”. Казвате: „Ние вѣрваме сега буквално”. Ако нѣщо не е съгласно съ евангелието? Има нѣща, които трѣбва да бѫдатъ съгласни, има нѣща, които не трѣбва да бѫдатъ съгласни. Ако туй е законъ, че трѣбва да сме съгласни съ старото, питамъ: Христосъ бѣше ли съгласенъ съ старото? Нѣкѫде бѣше съгласенъ. Мойсей казваше: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”. До Мойсей бѣше така – „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”, има си причини, за да е било така. Христосъ идва и казва: „Ако ти извадятъ едното око, ти дай и другото. Ако тѣ ударятъ отъ едната страна, ти обърни и другата”. Ще преведете сега смисъла: „Ако тѣ ударятъ отъ едната страна, ти обърни и другата”. „Ако ти взематъ горната дреха, дайте си и другата”. Преведете това. Ние придаваме само материаленъ характеръ на казаното. Въпросътъ е и за нашитѣ мисли, за нашитѣ чувства и за нашитѣ постѫпки. Тогава резултатитѣ ще иматъ едно съотвѣтствие, както животътъ е резултатъ на нѣщо разумно. Ние не го знаемъ какво е, но отъ самия резултатъ на живота, който дава радость и страдание, може да предположимъ тѣзи велики сили, които функциониратъ, какви сѫ.

Ти имашъ едно страдание, не си доволенъ отъ нѣщо. Запитай се най-първо, защо не си доволенъ. Всичко ти е дадено даромъ. Майка ти тѣ храни даромъ, баща ти тѣ храни даромъ, навсѣкѫде всичко даромъ получавашъ. Ти седишъ цель день и правишъ въпросъ, че не си щастливъ. Ти не си щастливъ въ тази забавачница, а ангелитѣ биха се радвали на твоето мѣсто. Десеть ангела биха се поставили на твоето мѣсто, и ти пакъ си недоволенъ. Тѣ като тѣ гледатъ казватъ: „Да идемъ да го замѣстимъ”. Но Господъ казва: „Не, това дете ще остане”. Дохождатъ да Го убѣждаватъ. Той се гнѣви. Въ тази забавачница има вѣрую, има и безвѣрие. Има любовь, детинска - любовь на куклитѣ, любовь на кончетата. Питамъ каква любовь ще има едно момченце, което е възсѣднало кончето? Любовь може да има между две разумни души, които еднакво схващатъ нѣщата. Щомъ човѣкъ е гладенъ, ти участвувашъ въ този гладъ, като го нахранишъ. Този човѣкъ ти е признателенъ. Ако ти не познавашъ неговия гладъ, може да му дадешъ една храна, която не му съотвѣтствува. За примѣръ ако единъ човѣкъ е постилъ 10 ÷ 20 дни и ти му дадешъ една тежка храна, ще му направишъ най-голѣмото зло. Ти ще му дадешъ най-деликатната храна. Въ Германия, като пости нѣкой 30 ÷ 35 дни, най-първо лѣкаритѣ ще му дадатъ едно зърно грозде, дори ще го раздѣлятъ на четири и една четвърть ще му дадатъ първо, после ще дадатъ второ, трето и постепенно ще увеличаватъ храната. Неговитѣ черва, които сѫ били въ инертно състояние, трѣбва да се събудятъ, да започнатъ животъ. Постътъ е много хубавъ методъ за лѣкуване на болести, и на онѣзи болести, които не се поддаватъ на никакво лѣкарство, даже проказа, сифилисъ - ако човѣкъ може да пости по 30 ÷ 35 дни, той ще се пречисти и никакъвъ сифилисъ нѣма да остане у него. Но да издържи 35 дни. Общиятъ гладъ ще развие динамическа сила въ организма. Следъ 35 дни съвсемъ нѣма да ви познаятъ. Казвате: „Ама ще умра”. И безъ това проказата пакъ ще ви умори, но ако постите най-малко 20 ÷ 25 дни, ще живѣете повече. Но какъ да се направи постенето? За всѣко нѣщо има начинъ. Постътъ не може да се установи за всички еднакво. За всѣки човѣкъ има специфиченъ начинъ. Всички хора не може еднакво да постятъ. Всички хора въ едно и сѫщо време не може да започнатъ да постятъ. Защото ако на нѣкой човѣкъ организмътъ му е въ възходящо състояние, той не трѣбва да пости. Организмътъ когато е въ нисходящо състояние трѣбва да почине. Тогава е най-добриятъ постъ, да се освободи отъ всички влияния. Когато човѣкъ е неразположенъ, страда, недоволенъ е, той има нѣгативно състояние. Щомъ имашъ неразположение, волята ти е отслабнала. Страданието показва, че волята ти е отслабнала. Страданията идватъ за тониране, нищо повече. Отъ моето гледище това е тониране. Ако разбирашъ туй, което тѣ тонира, ти ще влѣзешъ въ връзка съ всички ония разумни сѫщества, които тѣ заобикалятъ. Тѣ сѫ невидими. Ще кажете: Има ли невидимъ свѣтъ? - Разбира се. Какво нѣщо е невидимиятъ свѣтъ?

Не мислете, че невидимите нѣща, не се виждатъ. За тѣзи, които виждатъ, нѣма невидими нѣща. Понеже тѣ сѫ въ една обстановка по-особена, не всички могатъ да ги виждатъ. Представете си единъ параходъ, който е на 100 ÷ 200 километра отъ васъ, какъ ще го видите? Грамаденъ е той, но далечно е разстоянието. Казватъ, че въздухътъ е невидимъ. Невидимъ е, защото е на далечно разстояние, но ако той слиза на земята, ще го видишъ. Той е грандиозенъ, снаженъ, такъвъ изразъ има на очитѣ, на мускулитѣ, той е грандиозно нѣщо. Той като се намѣри предъ нѣкоя канара отъ десеть тона, съ една рѫка само може да я вдигне. Канарата може да е като Витоша, но въздухътъ само съ едно дихание може да я катурне. Какво нѣщо е въздухътъ? Вашата кѫща като я бутне, ще отхвръкне. Това е въздухътъ. Сила има въ него. Вие считате въздуха нѣщо нѣжно. Въздухътъ е най-мощното, най-силното, най-разумното въ свѣта. И въ него има такива мощни и едновременно толкова нѣжни духове на любовьта, любовьта имъ е толкова силна, че тя не е за насъ. Но сега нѣкой пѫть тѣ чрезъ слънчевитѣ лѫчи изпращатъ любовьта си навънъ. Всѣки единъ лѫчъ тебъ тѣ огрѣва, милва, лѣкува, и ако не бѣше този въздухъ за да ни пази, ние бихме се стопили отъ топлината на слънчевитѣ лѫчи. Какво е лѫчътъ? Едно любовно писмо. Той казва: „Много тѣ обичамъ. Откакъ съмъ тѣ видѣлъ, сърдцето ми тупти”. Ти четешъ писмото и казвашъ: „Какво ли значи това?” Дойде ти една хубава мисъль, изхвърлишъ я. Защо? Всѣки день получавашъ писма и не забелязвашъ колко е хубаво това. Отъ забавачницата на Земята се интересуватъ горе. Вие казвате: „Нещастни хора сме”. Не е вѣрно. Вие сте най-щастливи на земята, това е истината! Най-щастливи сте, понеже Богъ се занимава съ васъ. Ако Богъ, Този най-мощниятъ, най-силниятъ, който е направилъ свѣта, ако Той кѫделя отъ времето си за васъ, тогава защо вие се считате нещастни? Богъ ви обръща внимание, погледне къмъ васъ и казва: „Не бойте се, азъ съмъ намислилъ нѣщо много хубаво за васъ”. Прати ви на друго мѣсто. Като свършитѣ туй училище, Той ви прати въ друго. Погледнете - не Го виждате. Дойде пакъ съмнѣнието, мѫчи ви онзи дяволъ, брадатиятъ. Голѣма брада има той, до пѫпа му е. Космитѣ му сѫ черни, вѣждитѣ му сѫ черни, три пръста дебели, голѣмо лице, а пъкъ устнитѣ му сѫ три пръста дебели и като се изпѫчи, казва: „Слушай, ти тази брада виждашъ ли я?” Има нѣщо въ свѣта, което васъ ви забавлява, и то така, че изгубвате най-хубавитѣ работи.

Та ще ви приведа онзи примѣръ. Минава една лисица покрай единъ пѣтелъ, който държи сирене и му казва: „Петльо-дай ми това сирене”. „Защо?” „То не е измито. Ти ще изгубишъ своята красота. Дай ми го, азъ ще го измия въ една вода и като го донеса и хапнешъ отъ него, ти ще станешъ най-великата птица”. Пѣтелътъ дава сиренето, тя го взима и дава на пѣтела малко парченце. Два - три дни тя ходи и мие сиренето, и все по малко дава на пѣтела. Пѣтелътъ казва: „Слушай, по този новия начинъ азъ взехъ да гладувамъ вече. Не го мий повече”. Тя го изяжда. И се оправдава: „Знаешъ ли, че тази вода разтопява сиренето. По-добре е като се измива сиренето, вижъ че съвсемъ се намали парчето”. Най-после пѣтелътъ казва: „Благодаря, азъ дойдохъ до положението да ямъ немито сирене”. Насъ това не ни занимава, дали е станало точно тъй или не. Туй, което е станало, е станало, въ края на краищата свѣтътъ е една забавачница. По стария начинъ нищо нѣма да придобиемъ. Мислите ли другояче, е самоизмама. Ти ще се мѫчишъ, ще страдашъ, това - онова, ще раждашъ деца, и на стари години ще живѣешъ за Бога. Туй е детинска самоизмама. Ти всѣки день живѣй за Бога, ти и децата ти! Не чакай да си направишъ кѫща, да се оженишъ, че овце да си купишъ, че кончета. Свѣтътъ може да мисли така, то е забавление за свѣта, но за разумнитѣ хора то е губене на време. Ти не знаешъ какъ ще свършишъ своя животъ. Сега, ние мислимъ, че животътъ е борба. Това е една дяволска лъжа. Въ свѣта може да е. Че земята е юдолъ (т. е. – долина) на страдание, може да е, но ние хората образуваме страданията.

Вижте днешния день. Свети свѣтлината. Щомъ почнахъ да говоря за истината, времето е съгласно съ мене и грейна слънце. Азъ ви говоря истината. Времето съотвѣтствува на свѣтлината, на Истината и носи всичкитѣ блага отвънъ. Въздухътъ е хубавъ, всички вие сте добри, ама по стария навикъ. Знаете ли кой е стариятъ навикъ човѣкъ да бѫде добъръ? Кой е стариятъ навикъ. Пияницата като седи, казва на приятеля си: „Имамъ много сериозна работа. Следъ малко ще дойда”. Нѣму се запалило гърлото. Следъ 5 ÷ 10 минути се върне вече малко кефлия. После пакъ за малко излиза, и пакъ се напие - това е стариятъ навикъ. Вие казвате: „Върна се въ кръчмата на дявала”. Като пие той една чаша мастика или една чаша винце, и стане кефлия. Като пие една чаша мастика, тя може да му даде сила. Досега всички хора сѫ пили - това е стариятъ навикъ. Азъ нѣмамъ нищо противъ виното, даже като се напиятъ, хората ги уважавамъ, че сѫ се напили. Като вървя въ София, срѣщамъ нѣкой пиянъ, блъсне се. Казва: „Извинете, господине, напилъ съмъ се като магаре. Ще ме извините”. Казвамъ: „Магаретата не пиятъ. Много тѣ харесвамъ, много хубаво вървишъ, свободенъ си въ ходенето, не оставашъ хатъръ на улицата, отъ едната страна на улицата до другата вървишъ. Ти си много учтивъ и много добъръ човѣкъ, говоришъ истината. Пийналъ си малко, виното е много хубаво, нали?” Казва: „Хубаво е, отлично е това вино”. „На добъръ пѫть, съ здраве. Гледай, запомни две нѣща: вечерно време да не правишъ инженерство по пѫтя, вечерно време не мѣри улицата. Понеже ако вечерно време го правишъ, нищо нѣма да ти платятъ, че нѣма какво да правишъ после.” Казва: „Разбирамъ, ще работя, искамъ да се отуча отъ това нѣщо. Нѣма да мѣря улицитѣ, разбирамъ.”

Всичкитѣ удоволствия, които имаме въ свѣта, ние може да сравнимъ съ удоволствието на една пияница. Има едно неразбиране въ живота, има пияни хора, има религиозни - пияни хора. Въ какво вѣрватъ, и тѣ не знаятъ. Има религиозни по форма само. Въ Бога не вѣрватъ, въ Христа не вѣрватъ. „Братко, ти не си билъ въ моето сърдце, да знаешъ въ какво вѣрвамъ”. Това е неразбиране на работата. Ела съ менъ да ядемъ. Единъ православенъ ми казва; „Ти не си православенъ.” Казвамъ: „Азъ тѣ приемамъ, че ти си много православенъ, радвамъ се, ела сега да сѣднемъ двамата да ядемъ”. Казвамъ му: „Сега ще ядешъ по православному, нали имашъ една нова религия. Азъ искамъ да видя какъ ядешъ. Въ какво седи туй новото. Искамъ нѣщо сѫществено да видя въ тебе”. „Ама месо не ямъ, постя, не разбирашъ ли”. „Хубаво, бобъ ще сваримъ, леща. Искамъ да видя какъ ще вземешъ лъжицата, какъ ще я държишъ, хлѣба какъ ще го дъвчишъ”. „Бързо трѣбва да ядешъ, да ти пращятъ ушитѣ”. „Не, моитѣ уши пращятъ само когато мисля, когато ямъ, никога не пращятъ”, казвамъ азъ. Богъ не е направилъ ушитѣ ми да пращятъ при яденето! Не, полека трѣбва да ядемъ и малко трѣбва да ядемъ. Виждашъ ли този хлѣбъ? Ти вѣрвашъ въ Христа, но Христосъ е въ този хлѣбъ. Не тѣ ли е срамъ да ти пращятъ ушитѣ и да дъвчешъ този хлѣбъ? Ще му дадешъ всичкото уважение и почитание”. „Ама ти не вѣрвашъ въ Христа”. „Ти виждалъ ли си Христа, ти съ Христа приказвалъ ли си? Пъкъ азъ и сега се разговарямъ съ Него и съмъ билъ на угощение съ Него, като нахрани онзи хиляденъ народъ.”

Казвамъ: Не сме пратени на земята да споримъ, но трѣбва да служимъ на Бога. Този хлѣбъ ти и азъ го ядемъ тъй, както знаемъ. Но ще благодаримъ на Бога, че имаме единъ Баща, че имаме Учитель, че имаме свѣтлина, че имаме топлина, че имаме вода; ще благодаримъ, че майкитѣ сѫ ни обичали и сѫ ни разбирали. Нито една майка не иска детето й да умре. Казвамъ: православни въ рая нѣмаше; Райската градина имаше една религия. Всичкитѣ тия различия излезоха следъ като изпѫдиха хората отъ рая. Тогава дойдоха всичкитѣ религии, всичкитѣ учения. Но въ рая имаше живи икони. Тамъ нѣмаше никакви свѣщи. Споредъ менъ въ църквата иконитѣ трѣбва да бѫдатъ живи, да нѣма никакви икони нацапани, не искамъ грозни икони, най-красивитѣ жени ще ги турятъ да ги цѣлуватъ, най-красивитѣ мѫже ще ги турятъ да ги цѣлуватъ. Предъ живитѣ икони ще се прекръстимъ, насрѣща имъ. Ако имаме икони, православна да е иконата, ако ти си православенъ. Казва нѣкой: „Много далече отиде”. Азъ съмъ дошълъ много близо. Ако ти не почиташъ туй, което Богъ е създалъ, не може да почиташъ и онова, което човѣкъ е създалъ. Той иска да ме убеди да се възхищавамъ отъ една човѣшка картина. Той не говори истината. Единъ човѣкъ, който не се възхищава отъ това, което Природата е направила, той не може да се възхищава отъ човѣшкото изкуство. Азъ се възхищавамъ отъ единъ художникъ, който е изразилъ една идея на платното, изразилъ е една добродетель на платното - имаме една реалность. Радвамъ се, че той е могълъ да нанесе реалното на платното. Туй ме радва. Неговата картина е написана. Азъ се радвамъ на единъ писатель, че той е могълъ да предаде чрезъ слово това, което вижда и чувствува. Красиви сѫ тѣзи писма.

Ако не оценяваме външния животъ, който Богъ е създалъ, какъ ще оценяваме живота на хората вѫтрѣ? Ако не оценяваме всичко въ себе си, какъ ще оценяваме живота на другитѣ хора? Да се радвашъ, че си едно дете въ забавачницата, излезло да поздрави слънцето, да поздрави изворитѣ. Видишъ една звѣздица - поздрави я, кажи й: „На добъръ пѫть!” Сега, казвашъ: „Това е форма, това е камъкъ, това е волъ, това е конь”. Така не се говори. Всѣко едно дърво е една свещена форма, която Богъ е поставилъ и отъ това свещено дърво се хранятъ хората. Всѣко едно животно е свещено, понеже то помага, работи. Не гледай съ презрѣние на тѣзи форми. Богъ ги е направилъ съ своето Слово. То е дѣло на Бога. Богъ е казалъ, тѣ да бѫдатъ. Единъ день ти туришъ петно на картината. Какво ще ти каже художникътъ? – „Господине, не цапай картината.” Мислишъ ли, че единъ день Богъ нѣма да тѣ хване, да ти каже: „Кой ти даде право да цапашъ вола, да цапашъ коня?” Това е на Бога! Ние мислимъ, че имаме право, че всичко ни е дадено. Именно за бѫдещата култура трѣбва само едно възпитание. Това азъ наричамъ християнство. Най-после, като нѣмаме никакво уважение и почитание къмъ човѣка, който носи образа и подобието Божие, единъ човѣкъ, въ когото Богъ е вложилъ своя Духъ, съ какво можемъ да се похвалимъ? Всѣки човѣкъ е плодъ. Кажи му: „Братко, не падай, ти не вървишъ както Богъ тѣ е направилъ”. Азъ не искамъ да ви наведа на мисъльта, че вие не сте добри, както сѫ ви създали. Този свѣтъ е свѣтъ на доброто. Не казвайте, че сте грозни. Не казвате истината. Хубави сте. Единъ ангелъ сте за въ бѫдеще. Като тѣ срѣщна, ще имашъ сила, мощь. „Сега ние сме малки деца”. Нищо не значи. Трѣбва ли да плаче детето, че не е възрастно? Ще плаче, че има нѣщо долно. Нѣща, които лесно се постигатъ, сѫ долни. Не желайте да постигнете нѣщата изведнъжъ. Тѣ иматъ смисълъ, когато постепенно се придобиватъ.

Искамъ да остане въ ума ви една мисъль: да благодарите на вашия Баща, Който е направилъ тази земя, че ви е пратилъ тукъ да ядете и пиете, да се радвате, да дишате чистия въздухъ, свѣтлината. Да Му благодарите, днесь да Му напишете едно любовно писмо. Да кажете: „Татко, благодаримъ Ти за всички грижи, които си поелъ за насъ. Много сме добре. Благодаримъ за грижитѣ, които си далъ. Поздрави мама и братята”. Тъй ще напишете. Туй е великото, туй е човѣшкото - да признаемъ, че имаме единъ Баща, да Му благодаримъ за голѣмитѣ грижи, съ които ни е обградилъ, а не само да философствуваме.

Има едно учение въ свѣта, което трѣбва да даде импулсъ за наука, за изкуство, за музика, въ всички области, и въ религиозно, и въ божествено отношение, и въ морално. Това е онази велика сила, която ни повдига, за да не бѫдемъ стари, но да бѫдемъ любими деца. Азъ не искамъ вие да станете стари и възрастни, не ви желая това. Азъ искамъ всички вие да бѫдете разумни деца, да бѫдете вѣсели, желая всички да припкате. Нѣма за какво да се грижите откѫде ще вземете хлѣбъ. Онова дете, което е на гърба на майка си, не трѣбва да скърби че хлѣбъ нѣма. Майка му ще му даде. Послушание се изисква отъ всички, нищо повече. Туй е новата философия, така трѣбва да се разбира. А всичко онова, което сега учите, то е остарѣло, то е било важно за нѣкога. Това е новото, което Богъ казва на хората. Казано е въ Писанието: „Ще сътворя нѣщо ново и чудно”. Вие ще се зачудите. „Дѣва ще роди.” „Коя е дѣвата?” Това е човѣшката душа. За бѫдещата култура говорятъ пророцитѣ, за онова братство, за онова велико разбиране, което сѫществува въ свѣта. Тия войни, тия спорове, тѣ сѫ начини за уреждане на въпроситѣ споредъ сегашното разбиране. Сиромаситѣ и богатитѣ - това е тѣхно разбиране. Щомъ се измѣнятъ вѫтрешнитѣ разбирания на хората, и цѣлиятъ животъ, и цѣлиятъ строй ще се измѣни.

Първото нѣщо е човѣкъ да съзнава, че има единъ Баща, Който го обича, и да му напише едно любовно писмо. Ако той на баща си не пише любовното писмо, на никого не може да го напише. Къмъ всичкитѣ хора ще имате сѫщитѣ отношения. Единъ човѣкъ, който нѣма това разбиране, и за себе си той ще бѫде нещастенъ. - Тогава защо трѣбва да скърбимъ? Безполезна е нашата скръбь. - Не, скръбьта ви е на мѣсто. Безполезно е вашето твърдение за страданието и скръбьта. Казано е: „Радвайте се”. Страдашъ. Защо? Защото живѣешъ. Радвашъ се. Защо? Защото живѣешъ. Това е най-хубавото опредѣление. Защо скърбя? Защото живѣя. Защо трѣбва да се трудя? Защото живѣя. Защо паднахъ? Защото живѣя. Защо ставамъ? Защото живѣя. Всичко ще опитамъ, но животътъ е мощното въ мене, което може да създаде онзи великъ импулсъ. Нѣма препятствие, което животътъ да не може да преодолѣе.

Следователно онова, което е задъ живота, азъ го наричамъ съ една дума, която не изразява самата реалность; азъ го наричамъ любовь. Но думата „любовь” донѣкѫде само показва пѫтя, въ който животътъ иде. Тази дума показва единъ пѫть. И когато хората казватъ „любовь”, тази дума не е понятна. Като кажатъ „любовь”, да пламнатъ хората! Ако тази дума бѣше силна, ако вие разбирахте думата „любовь”, като я произнесе нѣкой, вие трѣбва да пламнете всички, да станете горящи, да свѣтнете. Докато не се запалите, да почнете да горитѣ, вие все ще бѫдете стари. Като се запалите и почнете да горитѣ, тогава вие ще бѫдете млади. За васъ ще дойде Царството Божие, въ което Христосъ ще пребѫдва.

19-та недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 7 февруари 1932 г., отъ 10 ч. София, Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...