Jump to content

1932_01_24 Доведете ми го


Ани

Recommended Posts

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932).

Том II. Бургас, 1993.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Доведете ми го

Ще прочета 17 глава на Евангелието отъ Матѣя. Ще взема 17 стихъ „А Исусъ отговори и рече: О, роде невѣрни и развратени, докога ще бѫда съ васъ? До кога ще ви търпя? Доведете ми го тука.” Този стихъ се нуждае отъ едно превеждане на съвремененъ, модеренъ езикъ. Класическиятъ езикъ не е езикътъ на мѫдростьта. Класически ще изкажешъ една своя тѫга. Това е грубость. Всичко онова, което не е естествено въ свѣта, то е класическо. Следователно всички онѣзи поети, които сѫ възпели миналото, сѫ класически. Въ моитѣ очи миналото не е минало на доброто. Само злото минава, доброто никога не минава. Доброто нѣма минало, то нѣма и бѫдеще. Злото има минало. Казвамъ: това е едно гледище, то е едно ново становище. Вие може да държите вашето становище. Защо всѣкога се помни една обида? Казвате, че се помни и едно добро. Но кога се помни доброто? Доброто се помни само когато го правите. Добро, което сега не се прави, не е добро. Минало добро нѣма. Затова законътъ въ това отношение не е вѣренъ. Докато любишъ, ти си добъръ. Щомъ престанешъ да любишъ, ти вече си човѣкъ на миналото. Казвате: „Едно време ние се обичахме. Едно време ние мислѣхме добро за себе си.” „Едно време”. Щомъ говорите за едно време, азъ вече разбирамъ единъ свършенъ резултатъ. Злото винаги се изключва въ миналото. То нѣма мѣсто въ настоящето. Злото въ настоящето не сѫществува. Въ Бога зло нѣма. Въ Първата Причина, която е създала свѣта, нѣма зло. Понеже тя сѫществува сега, тя се проявява. Злото сѫществува въ миналото. Всѣко нѣщо, което е станало лошо, то е въ миналото. Следователно, то се изхвърля отъ този Божественъ процесъ. Та когато вие говорите за миналото, да си уредите живота, ако досега не сте го уредили и отсега нататъкъ ще трѣбва да го уреждате, много сте закѫснѣли. Ако нѣкой отсега почне да ме обича, той е закѫснѣлъ. Любовьта нѣма свое начало и  нѣма свой край. Ако нѣкой може да ми каже, че той сега ме обича, че любовьта му е едно начало, той е човѣкъ на миналото. Че туй е една истина! Хората се чудятъ какъ тѣхната любовь е изчезнала и какъ тѣхната любовь не се проявява. Чудно е какъ туй, което нѣма нито начало, нито край, може да изчезне и да не се проявява. Това, което нѣма начало и край, азъ го вземамъ въ философски смисълъ: то е туй, което абсолютно никога не може нито да се промѣни, нито да се измѣни, а само се проявява тъй както е. Или казано на наученъ езикъ: туй е абсолютното добро, абсолютната любовь, която човѣкъ търси, туй е абсолютното щастие, абсолютното благо, за което всѣки единъ въздиша. Защото когато видя единъ човѣкъ, който плаче за доброто, азъ разбирамъ едно дете, което майка му го е оставила и е отишла на работа. Голѣмо нещастие станало, голѣма философия, плаче и казва: „Дали ще се върне?”

Та казвамъ: трѣбва едно ново схващане въ свѣта. Съвременнитѣ философи нѣкой пѫть мислятъ правилно, нѣкой пѫть не мислятъ правилно. Това е една вѫтрѣшна аномалия, която си има своята причина. Сѫществува единъ времененъ фактъ: здравиятъ човѣкъ да се разболѣе. Това е една аномалия. Коя е причината? Може надълго и нашироко лѣкаритѣ да обясняватъ, че това или онова е причината. Разболѣлъ се е човѣкъ, това е аномалия. Щомъ се е разболѣлъ, това не е сѫщиятъ човѣкъ. По-рано е билъ веселъ, разположенъ, щомъ се е разболѣлъ, става неразположенъ, недоволенъ, киселъ, става претенциозенъ, не му се мърда, свѣтътъ му е кривъ, вижда изопачени хора, несимпатични, домашнитѣ му се виждатъ грозни, вика, крѣска и т. н. Случило се едно изключително явление на миналото. Нашитѣ съвременни понятия за Божествения свѣтъ, за Бога сѫ анормални понятия. Ние се измѣняме и вследствие на това всичкитѣ ни понятия за Бога се измѣнятъ. Ние мислимъ, че Той се е промѣнилъ. Ако наблюдаваме външния, обективенъ свѣтъ, виждаме: рѣкитѣ текатъ по сѫщия начинъ, слънцето грѣе по сѫщия начинъ, вѣтърътъ духа по сѫщия начинъ, животнитѣ живѣятъ по сѫщия начинъ, дърветата растатъ по сѫщия начинъ - външниятъ свѣтъ, обективниятъ свѣтъ, който има своята реалность, не се измѣня. Но реалниятъ свѣтъ не може да се прояви въ едноизмѣрния свѣтъ, нито въ двуизмѣрния свѣтъ, нито въ триизмѣрния свѣтъ. Вие запитайте математицитѣ кѫде се проявява реалниятъ свѣтъ. Реалниятъ свѣтъ включва всичко въ себе си. Богъ е реалность. Всички други реалности произтичатъ отъ Него. Нѣкой може да ви каже: абсолютенъ свѣтъ. Какво разбирате подъ думата „абсолютенъ свѣтъ”? Колкото и да ви говоря, колкото и да ви го обяснявамъ, въ съзнанието ви остава нѣщо непонятно.

За примѣръ думата „понятие”; английската дума „кънсепшънъ” (conception) съдържа повече смисълъ, отколкото българската дума „понятие”. Тази дума е интересна. Тя има туй свойство, че има единъ слогъ, който се повтаря два пѫти – „ън” или „он”. На френски е „консепсионъ” (conception) Англичанитѣ пишатъ думата по сѫщия начинъ, но изговарятъ „кънсепшънъ”. Защо тѣ измѣнятъ „т”-то въ „ш”? Иматъ си свои причини. Азъ не се занимавамъ съ филология. Тя е доста трудна дума. Основниятъ слогъ е „он”. Въ единия и въ другия езикъ „кънсепшънъ” значи туй, което е знанието, значи идея, замисълъ, понятие. Значи и зачатие. Туй, което е заченато, ако не се роди какво става? Раждането е процесъ на зачатието, растенето е процесъ на раждането. Защото ако не се зачене, ако не се роди и ако не расте, нѣма връзка между зачатието и раждането. Това сѫ процеси, които азъ свързвамъ съ думитѣ „мисъль”, „чувство” и „постѫпка”. Мисъльта, това е зачатието, чувството е вече раждането, а постѫпката, това е растенето. Това сѫ три процеса, които сѫ свързани единъ съ другъ. Ако твоята мисъль не може да се превърне въ едно чувство, ако твоето чувство не може да се превърне въ една постѫпка, или другояче казано, ако твоята мисъль не може да даде ходъ да се прояви едно чувство, и ако твоето чувство не може да даде ходъ да се прояви твоята постѫпка, има нѣщо чуждо, внесѣно въ този вѫтрѣшенъ процесъ, ражда се едно неестествено състояние. Всѣкога болеститѣ се раждатъ отъ вмѣтнати чужди „вещества” между мисъльта и едно чувство, или между едно чувство и една постѫпка.

Та ние имаме три свѣта. Ние се занимаваме съ физическия свѣтъ, който наричаме свѣтъ на постѫпкитѣ. Той е единъ резултатенъ свѣтъ. Че е станалъ този резултатъ, ние не искаме да знаемъ. Казваме, че това е единъ фактъ. Фактътъ е нѣщо, което може да се вземе като истина. Станалото вече има единъ резултатъ. Житото се е родило, но ние не искаме да знаемъ кой го е садилъ. Искаме да го продадемъ, да си купимъ дрехи, да се облѣчемъ, да ядемъ.

Нѣкой казва: „Азъ намѣрихъ истината въ главата си”. Истината не може да се намѣри въ главата. Имашъ една глава която е единъ резултатъ; не е само твоята глава хиляди глави има: има човѣшки глави, има животински глави, има растителни глави, има минерални глави, има йонически глави, има и глави на духоветѣ. Истината се намира въ цѣлото битие. Въ свѣта сѫществува само една глава, а всички други глави на земята сѫ клончета на тази глава тѣ сѫ само отражение на тази голѣма глава. Мислите ли, че ако увеличите слънцето нѣколко милиона пѫти, вие сте го уголѣмили? Каква нужда има това, което е голѣмо, да се увеличава? Ученитѣ хора на Земята съ своитѣ телескопи се мѫчатъ да увеличаватъ слънцето. Следъ като го увеличатъ по този начинъ, Слънцето уголѣмява ли се? Постоянно говорятъ, че го увеличаватъ 4 ÷ 5 пѫти въ диаметъръ. Смѣшно е това увеличение на слънцето, което нашитѣ астрономи правятъ. Нѣкой казва: „Азъ имамъ една грандиозна идея, като мѣсечината едно грандиозно чувство, една грандиозна постѫпка”. Де е тази постѫпка? Все грандиозни работи имаме, отъ които всички страдаме. Въ кѫщи като влѣземъ, все грандиозни идеи ни вълнуватъ, философията е грандиозна, учението е грандиозно, музиката е грандиозна, поезията е грандиозна - всичко е грандиозно. А нѣщо сѫществено липсва на хората. Религията е грандиозна, вѣруюто е грандиозно - всичко е грандиозно. Обяснете си тази дума. Какво значи „грандиозно”? Една чужда дума е. Ще намѣрите въ нѣкой филологически речникъ обяснението. Сега азъ нѣма да обяснявамъ, понеже голѣмото си е голѣмо. Грандиозното и голѣмото сѫ равносилни, „грандъ” – „андъ” е коренътъ. „Андъ” значи туй, което се движи. Туй, което се ражда, то е голѣмо. Защото за вселената всички тѣзи звѣзди, слънца и планети въ нашата Слънчева система, не сѫ нищо друго, освѣнъ плодове. И нашата земя е голѣмъ плодъ. Очакватъ я всички да узрѣе и като узрѣе, ще я изядатъ. Пъкъ и слънцето единъ день ще узрѣе, ще го откѫснатъ и ще го изядатъ. Сега и вие да си представите онова Дърво, на което слънцето е увиснало като плодъ. Нашата земя е малъкъ плодъ. Тя е малка, тя расте, единъ день тя ще порасне.

Това сѫ фигуративни обяснения на нѣщата. Съгласенъ съмъ съ ученитѣ хора, които казватъ, че единъ день работитѣ на земята ще престанатъ да се развиватъ. Значи земята ще престане да се развива, ще узрѣе. Какво ще стане съ нѣя ? Ще я откѫснатъ отъ дървото, ще я изядатъ. Единъ день, казватъ, слънцето ще угасне. Азъ тълкувамъ: ще узрѣе и ще го изядатъ. То нѣма да умре, но ще влѣзе нѣкѫде. Туй ще оставимъ настрана, не искамъ да остане слънцето въ умоветѣ ви, понеже е много голѣмо. Ако остане тамъ, ще ви задръсти. Ако и земята остане, и тя ще ви задръсти. Тѣзи нѣща трѣбва да ги извадя навънъ, да се освободятъ възгледитѣ ви.

Туй, което ние виждаме въ природата, то е единъ завършенъ резултатъ. А има задъ завършенитѣ резултати и незавършени нѣща, които сега започватъ. Тази връзка, която сѫществува между видимия и невидимия свѣтъ, ние трѣбва да я разберемъ. Отъ неразбирането на връзката между видимото и невидимото идватъ противоречията. Подъ „видимото” разбираме туй, което не може да се измѣни. Казватъ, нѣма зло, което да сѫществува. Споредъ вашитѣ идеи нѣщата може да сѫществуватъ. Сѫществува вашиятъ дългъ отъ 20 хиляди лева. Какво ви допринася тази реалность, да знаете, че този дългъ отъ 20 хиляди лева сѫществува? Вие трѣбва да го плащате. Въ дадения случай има два резултата. Онзи, който има да взима отъ васъ, за него реалностьта е положителна, той се радва, че има да взима; но вие, който имате да давате и вѣрвате въ реалностьта, за васъ тази реалность е отрицателна. Следователно по какво се отличава онзи, който има да взима, отъ онзи, който има да дава? Тѣ се отличаватъ по единъ резултатъ. Ако ги туримъ на едни везни, тѣ ще тежатъ еднакво, тѣ иматъ една и сѫща тежесть, тѣ сѫ въ една плоскость. Единиятъ казва на другия: „Ти имашъ да ми плащашъ”. Ако онзи на противоположната страна плати дълга си, първиятъ ще натежи, ще слѣзе долу, а пъкъ онзи, който е платилъ, ще се вдигне горе. Тогава азъ изяснявамъ единъ фактъ: едни хора има, които слизатъ надолу, а други, които се качватъ нагоре. Еднитѣ наричамъ грѣшници, а другитѣ праведници. Всѣки единъ човѣкъ, който е платилъ дълга си, е праведникъ, отива нагоре, а всѣки, който е взималъ нѣщо отъ съсѣда си, той е грѣшникъ, той отива надолу. То е само думата. Думитѣ „грѣшникъ” и „праведникъ” азъ ги взимамъ като една специфична форма, за да изясня само нѣщата. Грѣшниятъ човѣкъ е станалъ малко по-тежъкъ. Грѣшнитѣ сѫ по-тежки отъ праведнитѣ. Вземете единъ обикновенъ светия и единъ банкеръ, претеглете ги, ще видите, че банкерътъ тежи два пѫти повече отъ светията. Защо тежи повече? Защото светията е изплатилъ дълга си на банкера. Какво трѣбва да прави грѣшникътъ? Да си плати дълга, тогава и той ще отиде нагоре. Като го турите на мѣстото на светията, той си плаща дълга и олеква. И тогава виждаме, че едни хора слизатъ надолу, а други се качватъ нагоре. Това е само единъ процесъ.

Въ природата сѫществува единъ законъ. Всѣкога когато човѣкъ изпълнява своя дългъ, своето задължение, той е въ възходящо положение, а този, който дължи на банкера, на съсѣда си и прочѣе, той се намира въ едно по-тежко състояние, защото мисли, тревожи се, има да изплаща. Ако и този, който още не е платилъ плати, тогава и двамата сте на една и сѫща плоскость, ще кажете, че сте платили дълговетѣ си. Вие сте въ едно равенство. Въ математиката имате равенство. Тамъ има цель единъ процесъ: равенството го обръщатъ въ неравенство. Докато задачата не е рѣшена, е равенство. Щомъ се рѣши, станало е неравенство. Това е отъ мое гледище. Щомъ се разрѣши въпросътъ, то е неравенство.

Всички казватъ, че трѣбва да бѫдемъ равни. Неравенство трѣбва да има въ свѣта! Ние страдаме отъ равенства. Никой не иска да плаща, всѣки иска да взима. Въ природата сѫществуватъ два фактора: длъжници и кредитори. Ще имаме толкова длъжници, колкото и кредитора. Не може да имаме ни повече, ни по-малко. Такъвъ е законътъ. Какво е между насъ, то е другъ въпросъ. Единъ банкеръ може да има 10 длъжници, но това е неестествено положение. Ти едновременно не можешъ да дадешъ на 10 души пари, нито да вземешъ едновременно отъ 10 души кредитори, изисква се малко време. Той е единъ длъжникътъ, това е единъ процесъ. И въ края на краищата ние мислимъ, че много хора иматъ да ни дължатъ. Не, въ свѣта ние дължимъ само на едного. И когато нѣкой човѣкъ дойде при мене и казва „ти ми дължишъ”, азъ казвамъ, че онзи господарь, който дойде преди хиляди години, той ме е чакалъ; поздравете, казвамъ, господаря и му кажете, че много му благодаря за крайнитѣ услуги, които ми е направилъ; а този банкеръ, който е сега при мене, той е единъ разсиленъ, който иде. Той е разсиленъ, той само може да даде видъ на кредиторъ; като онзи богаташъ французинъ, индустриалецъ, който произвежда автомобили като Фордъ, отива въ Америка и мисли, че ще го посрѣщнатъ съ почитание. Американцитѣ сѫ малко особени хора. Той влиза въ стаята на Фордъ, но той не го поглежда, французинътъ си мисли: „Навѣрно слугата не го е предупредилъ, че французинъ индустриалецъ ще го посѣти.” Фордъ му казва: „Вземете си единъ столъ и сѣднете.” Той се чуди; какъ така азъ да си взема столъ! „Ама ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ еди-кой си индустриалецъ”. „Щомъ е така, вземете си два стола.”

Нѣкой пѫть и ние като влизаме въ природата, мислимъ, че тя знае кои сме. Тя казва: „Вземете си единъ столъ.” Ние се чудимъ какъ така. „Ама не знаете ли кой съмъ?” „Тогава вземете си два стола.” Понеже столътъ не е туренъ на мѣсто, ние се чувствуваме отдалечени отъ живота. То е едно крайно разбиране. При сегашното състояние ние имаме едно криво разбиране за живота Да се сърдимъ и да не се сърдимъ, да се одумваме, животътъ си тече по единъ и сѫщи начинъ, ще си върви по единъ и сѫщи начинъ. Ако нашето вѣрую бѣше на мѣсто, както трѣбва, животътъ щѣше да има другъ резултатъ.

Единъ човѣкъ мислѣлъ, че много хубаво пише. Единъ день пише едно писмо на своя приятель, но приятельтъ му не могълъ да прочетѣ писмото. Пише му: „Малко ми е неудобно, но не можахъ да прочета.”

Ние не се досѣщаме, струва ни се, че е така, че сме го направили така както трѣбва едно писмо, пъкъ то не е така.

Азъ напоследъкъ имахъ разговоръ съ единъ господинъ. Разговаряхме се върху нѣщо отъ Библията, за Исайя, за Елисей, Иезекиилъ. Той ми казва: „Наскоро четохъ Библията и разбрахъ нѣщо.” Какво разбралъ? Че като умрелъ Елисей, явилъ се при него единъ другъ пророкъ и Господъ му далъ още 10 години да живѣе. „Но ти си преплелъ две събития.” Има нѣщо такова, азъ зная единъ еврейски царь, който се разболѣлъ и на когото Исайя казалъ, че може да продължи живота му. Господъ му продължилъ живота още съ 20 години. Той сега се чуди какъ дошло това преплитане въ неговия умъ. И въ нашия животъ става преплитане. Защо и за какво? И като се обясни, ще се хвърли друга свѣтлина. Въ насъ често става преплитане между доброто и злото. Направишъ една постѫпка лоша, мислишъ, че е добра. Всички я съзнаватъ за лоша, а ти казвашъ, че си направилъ най-голѣмото добро. Преплитане на два фактора. Въ резултатъ - не можешъ да различишъ единия факторъ отъ другия. Дълго време трѣбва да мине.

Въ сегашния животъ има едно преплитане на фактитѣ. То, всичкитѣ учени хора иматъ желание да разплетатъ тѣзи факти и да ни обяснятъ живота. Сега съвременнитѣ философи, писатели иматъ туй желание, да разплетатъ фактитѣ и да разрешатъ тази задача. Тя частично може да бѫде разрѣшена. Изцѣло не може да се разрѣши, защото всѣко едно разрѣшение трѣбва да бѫде пълно. Въ нашия животъ има известенъ родъ явления, кѫдето ние започваме съ разрешаването на една задача, а свършваме съ неразрешението. А нѣкѫде започваме съ неразрешението, а свършваме съ разрѣшението. И тъй, трѣбва да почнемъ съ неразрешението и да свършимъ съ разрѣшението. Неразрешението да остане като единъ процесъ. Туй, което не е разрешено, да не го разрешаваме, но и въ началото, и въ края трѣбва да бѫде реалностьта. Или другояче казано: и въ началото ние трѣбва да започнемъ съ любовьта, и въ края да свършимъ съ любовьта. И въ началото трѣбва да започнемъ съ знанието, и въ края да свършимъ съ знанието. И въ началото трѣбва работата да започне съ свободата, истината трѣбва да бѫде тамъ, и въ края да бѫде истината. Това сѫ граници на единъ завършенъ процесъ. Ако така си работилъ, нѣма да има никакво изключение. Но ако си започналъ съ любовьта, а си свършилъ безъ любовь, нѣма никакво разрѣшение. Нѣма постоянно разрѣшение. Станалъ си търговецъ, искашъ да спечелишъ. Освѣнъ че нѣма да спечелишъ, но и ще загубишъ. Ходишъ да се учишъ, но не ти върви. Искашъ да станешъ лѣкарь, или си свършилъ по медицина. Турилъ си табѣлата, но хората не идватъ. Лѣкувашъ единъ, но не можешъ да го излекувашъ, втори сѫщо. Седишъ съ докторската титла, но не можешъ да лѣкувашъ. Какво тѣ ползува докторската титла? Или си адвокатъ да защищавашъ хората, но не идватъ да ги защищавашъ. Едно дѣло загубишъ, второ - не върви. Докторъ по правото, но нѣмашъ клиенти. Може да ви наведа редъ факти отъ този родъ. Докторитѣ, лѣкаритѣ, тѣ опѫватъ каиша.

Кои сѫ причинитѣ, които направиха женитѣ да станатъ майки, кои сѫ причинитѣ, които направиха мѫжетѣ да станатъ бащи, кои направиха едни да сѫ господари, други слуги? Като вземете цѣлия строй, кои сѫ причинитѣ за това? Този нашъ съвремененъ строй сѫществува ли въ самата реалность, въ битието, сѫществува ли въ първоначалната чистота? Не сѫществува. Той е една аномалия. Има нѣщо естествено, но има и една крайна аномалия, болѣзнено състояние. Има чужди елементи, внесени вѫтрѣ въ цѣлия строй. Туй хората го приематъ като едно зло, като едно морално зло, като едно обществено зло. Но това сѫ общи думи. Злото, ако е зло, какъ, по кой начинъ да извадимъ туй чуждо сѫщество отъ човѣка? Като дойде лѣкарь, той или ще тури инжекция, или ще се мѫчи чрезъ храната да изпѫди навънъ болестьта, която е била въ човѣка, и да се освободи човѣкъ отъ това лошо състояние. Може причината да е лоша мисъль. Често една мисъль поражда една болесть, едно чувство поражда една болесть, или една постѫпка поражда една болесть. Следователно единъ правиленъ процесъ е, да се отмахне тази мисъль, която е причина, да се отмахне това чувство, което е причина и да се отмахне постѫпката, която е причината за болестьта. Като ги отмахнемъ, ще дойде онзи чистиятъ животъ, който е свободенъ отъ тѣзи нѣща. И този животъ се отличава по това, че въ него нѣма нѣщо чуждо, което не е присѫщо на човѣшката душа.

Ти си нѣкакъ притѣсненъ, което не можешъ да си обяснишъ. Стѣгатъ тѣ рѫцетѣ, краката, очитѣ, ушитѣ, коремътъ. Въ медицината кръщаватъ тѣзи състояния съ различни имена. Не е лошо да се кръщаватъ всички тѣзи състояния; и въ морално отношение пакъ има кръщаване, и въ субстанционално отношение пакъ има кръщаване. Ти може да кръстишъ човѣка ангелъ, но той ангелъ ли е? Ти може да го кръстишъ дяволъ, но той дяволъ ли е? Той си остава такъвъ, какъвто си е. Може да го кръстишъ светия, но той си остава такъвъ, какъвто си е. Ти може дявола да го кръстишъ светия, но той пакъ дяволъ си остава. Нашето заблуждение е тамъ, че като кръстятъ нѣкого светия, мислимъ, че е светия.

Единъ светия като насади тръни, тръни ще растатъ. Единъ грѣшникъ като насади жито на нивата, то пакъ жито ще расте, нѣма да измѣни своето естество. Само че за светията и за грѣшника има една разлика въ мисъльта: светията като види, че е посадилъ единъ трънъ, той мисли какъ да поправи своята погрѣшка, нѣма да мисли какъ да го изкорени - той е уменъ човѣкъ, но гледа какъ да го присади. Следъ време ще израстне отъ тръна едно хубаво дръвче съ сѣмена. А на грѣшника като му се роди житото, ще каже: „Чакай да ида да го продамъ, да се напия.” Тази е разликата. И светията, и грѣшникътъ ще употрѣбятъ живота - единиятъ по единъ начинъ, другиятъ по другъ начинъ. Следователно ние сѫдимъ отъ резултатитѣ на нѣщата, какви сѫ хората.

Христосъ казва: „Доведете ми го”. Кого? Доведете ми този трънъ на светията. Пита го защо е влѣзълъ тукъ. „Посади ме единъ светия”. Тогава той казва на единъ отъ ученицитѣ си: „Дайте единъ ножъ да го присадимъ.” Не го изкоренява, но го присажда. Трънътъ е грѣшникъ. Онзи, който е продавалъ житото, той трънъ ще остане. А онзи светия, който присадилъ тръна, иска да го облагородява - това е новата присадка. Въ Божествения свѣтъ Богъ не изхвърли грѣшника, но Той го присажда - единъ на другъ. Нѣкой пѫть присажда дивото върху питомното, а нѣкой пѫть присажда питомното върху дивото. Апостолъ Павелъ казва, че дивата маслина се присаждала на питомната. Какъвъ е този, който присажда дивата маслина на питомната? Богъ присажда нѣкой пѫть. Това е правиленъ методъ, за да облагороди дивата, макаръ че тя расте по-естествено, но за да я облагороди, я присажда.

Въ сегашния животъ лошитѣ хора сѫ присадени върху добритѣ.

Лошитѣ хора ядатъ и пиятъ. Единъ день лошитѣ ще слѣзатъ долу, а добритѣ ще се качатъ горе, ще се обърне процесътъ. Свѣтътъ е едно колело на движение, на растене, на облагородяване.

Въ този процесъ трѣбва една правилна мисъль за разбиране. Да допуснемъ, че вие се намирате въ единъ свѣтъ само съ едно измѣрение. Азъ наричамъ едноизмѣренъ свѣтъ граничния свѣтъ. Какво наричаме едноизмѣрно? Туй, което опредѣля една граница, каквото и да е то, то е едноизмѣренъ свѣтъ. Едноизмѣренъ свѣтъ какъ ще го видишъ? Да кажемъ, че живѣешъ въ единъ свѣтъ само съ едно измѣрение, нѣмашъ понятие за плоскостьта, за дебелината, за височината на тѣлата. Какъ ще си ги представишъ? Въ едноизмѣрния свѣтъ може ли да видишъ правата линия? Правата линия може да бѫде само една концепция. Това е едно понятие, има зачатие. Ти ще видишъ този свѣтъ само като една точка. Следователно всички ония нѣща, които ние виждаме като една точка, сѫ само едноизмѣрни свѣтове, нищо повече. Когато движението на едноизмѣрния свѣтъ, или съзнанието на едноизмѣрния свѣтъ се измѣни, става едно пречупване. Ние го наричаме въ геометрията една плоскость. Ти ще схванешъ този свѣтъ като плоскость. Тогава вече въ плоскостьта ти ще имашъ възможность да видишъ нейнитѣ граници, но самата плоскость не можешъ да я видишъ. Защото плоскостьта не е нѣщо друго, освѣнъ безброй прави линии, които я образувалъ. Но има и единъ свѣтъ вънъ отъ плоскостьта, тъй наречения свѣтъ на третото измѣрение, или свѣтъ на тѣлото, което има дебелина. Ако пъкъ плоскостьта измѣни своето движение въ каквато и да е посока, границитѣ ще ги опредѣли перпендикулярътъ. Трѣбва да се измѣни движението, въ каквато и да е посока. Всѣко едно измѣрение въ природата винаги става перпендикулярно. Каквото и да е, както и да го туришъ, то е перпендикулярно. Каквото и да е пречупването, когато минавашъ отъ единъ свѣтъ въ другъ, отъ едно измѣрение въ друго, туй измѣрение все ще бѫде перпендикулярно на плоскостьта, отъ която се отклонява. Ние нѣма да споримъ, защото математицитѣ може да спорятъ върху този въпросъ. Не е лошо и това. Спорътъ е единъ процесъ на разсѫждение. Въ нашия умъ може да има естественъ въпросъ за реалностьта на нѣщата. Всѣко измѣнение на правата линия може да бѫде плоскость. Щомъ се измѣни правата линия, тя може да бѫде вече плоскость. Може да бѫде права, но резултатитѣ ще бѫдатъ прави или не, разумни или неразумни. Но вече може да има едно измѣрение въ правата линия. То е другъ въпросъ.

Подъ „правъ ѫгълъ” винаги разбираме съотношение на две сѫщества, които иматъ разумни отношения. Правиятъ ѫгълъ е като емблема на разумностьта между две сѫщества, на които задълженията сѫ строго опредѣлени. Когато двама души си изпълняватъ задълженията както трѣбва, безъ никакво измѣнение, тѣ сѫ преминали подъ правия ѫгълъ. Щомъ се измѣни ѫгълътъ, на колкото градуса и да е, тогава отношението на хората се измѣня. Затова именно въ кръста, ако вземете тѣзи две линии, които се пресичатъ, имате четири прави ѫгъла. Значи имаме отношение между четири разумни сѫщества, или имаме отношение само между две разумни сѫщества, отъ които всѣко си има две състояния: едно отрицателно и едно положително. Следователно всѣко едно разумно сѫщество разполага съ по два прави ѫгъла, или съ по 180°. Тогава раздѣляме земята на две полушария: едното полушарие, което е освѣтено, а другото, което не е освѣтено. Тѣзи философски, тѣзи отвлѣчени работи, тѣ още, не сѫ ясни, понеже не можете да видите вѫтрешната връзка между единъ правъ ѫгълъ и една постѫпка. Че вие въ живота не може да имате правилни отношения, ако въ ума ви този законъ на правата линия не сѫществува, да знаете всѣки единъ човѣкъ, който идва при васъ, въ какво отношение се намира спрямо васъ. Дойде нѣкой и ми говори за любовьта. Азъ трѣбва да видя, върви ли той по правата линия на любовьта. Той може да ми говори за знанието, азъ трѣбва да видя върви ли той по правата линия на знанието.

Тъй както сега е устроена човѣшката глава, тя трѣбва да се измѣни отвънъ. Природата прави голѣми усилия да се преустрои човѣшката глава; но не само костьта, костьта не е факторъ, но да се промѣни мозъчното вещество и силитѣ, които функциониратъ вѫтрѣ. Азъ разбирамъ: да се измѣнятъ силитѣ, мозъчното вещество и самиятъ черепъ отвънъ. Три нѣща разбирамъ да се измѣнятъ. Човѣшката мисъль трѣбва да се измѣни съ силитѣ, които функциониратъ вѫтрѣ въ мозъка, човѣшкитѣ чувства - съ съдържанието, което е вѫтрѣ, а човѣшкитѣ постѫпки – съ коравата кость, която служи като изразъ на онова, което е у насъ. Човѣшкиятъ черепъ е единъ отпечатъкъ на безброй процеси, на хиляди вѣкове, на хиляди поколѣния на миналото. Човѣшката глава не е още завършена. Има много нѣща още да се измѣнятъ. Нѣкой пѫть ми говорятъ за красива глава. Азъ досега не съмъ срѣщалъ една идеална глава. Френолозитѣ сѫ измѣрвали черепа на човѣка и не сѫ намѣрили идеална глава. И азъ не съмъ намѣрилъ досега идеаленъ черепъ. На Земята още нѣма идеална глава. Художницитѣ сѫ рисували много човѣшката глава. Една идеална глава не може да се изнесе на една плоскость, една идеална глава, не може да се изнесе въ триизмѣренъ свѣтъ. Азъ съмъ виждалъ идеална глава, но тя не може да се фотографира, не може да се нарисува по никой начинъ. Тя е несъвмѣстима съ нашия свѣтъ. На сѫществото може да я видите, да я доловите, азъ мога да ви покажа, всѣки може да види една идеална глава и вие, когато видите тази глава, никога нѣма да я забравите. Ще стане цель корененъ превратъ въ живота ви. Може да ви рѣжатъ на парчета - вие ще сте готови да станете мѫченици, като видите какво нѣщо е идеалната глава. Сега, не искамъ да извадите заключение, че отъ усилията, които сега правите, нищо нѣма да стане. Вие сте тикнати въ едно неестествено положение, влѣзли сте въ единъ театъръ, безъ да искате.

Единъ французинъ въ Франция искалъ да посѣти Парижъ. Толкова приказвали за „Нотръ дамъ”, искалъ да влѣзе въ църквата, но попада въ единъ театъръ. Чуди се: билети ли взиматъ за „Нотръ дамъ”? Плаща си билета, влиза и сѣда въ театъра. Гледа, чуди се. Събиратъ се всички хора; представя се една драма: какъ единъ престѫпникъ обира единъ богатъ съсѣдъ и го сѫдятъ. Човѣкътъ седи на стола, гледа и се чуди какъ тази грамадна публика гледа и мълчи. Той вижда цѣлия процесъ, какъ онзи открадва, какъ го сѫдятъ, и нито единъ отъ публиката не казва нищо! Той не могълъ да се стърпи повече, скача отъ стола си и вика: „Какъ, азъ не тѣ ли видѣхъ, защо лъжешъ всички хора!” Цѣлата публика рѫкоплѣска. Той се обръща и не знае на кого рѫкоплѣскатъ, чуди се. Ние се намираме въ положението на французина; и като си изкажемъ мнението на съвременнитѣ хора, като кажемъ истината, тѣ рѫкоплѣскатъ и казватъ: „Малко смахнатъ е този човѣкъ, ние се забавляваме.” Значи каквото пише единъ философъ е вѣрно, ако е съгласно съ мнението на окрѫжаващата срѣда. Този французинъ, който е влѣзълъ безъ да знае въ театъра, неговата погрѣшка е тамъ, че той търсилъ истината въ „Нотръ дамъ”, а „Нотръ дамъ” значи „Нашата дама”. Всѣки, който търси нашата дама, вие знаете какво може да стане съ дамата.

Истината не може да се намѣри на Земята, тя е несъвмѣстима съ нашия животъ. И затова всички ония, които сѫ искали да разрешатъ този въпросъ, всѣкога сѫ идвали до крайния предѣлъ - че трѣбва да умремъ, за да намѣримъ истината. Защо човѣкъ трѣбва да умре, за да намѣри туй, което търси? Туй е едно крайно разрѣшение. Всичкитѣ хора сега търсятъ, искатъ да се спасятъ на земята, но всички трѣбва да се подложатъ на смърть. Защо? За да намѣрятъ истината - онази истина, която ще внесе туй, което сега имъ липсва. Но азъ не говоря за смъртьта, която сега иматъ хората. Защото ако тази смърть разрешаваше въпроса, тогава Христосъ дава примѣра за двамата души отъ еврейския народъ: притчата за богатия и Лазара, който седѣше при портата на богатия, който ялъ и пилъ. Умира Лазаръ и отива въ небето, умира богатиятъ и отива въ ада. Единиятъ ималъ своя рай на земята и своето мѫчение въ другия свѣтъ, а другиятъ ималъ своя адъ на земята, а своя рай на небето. Питамъ, това правило ли е и има ли изключение? Ако вие влѣзете като богатия въ другия свѣтъ, какво може да бѫде положението ви? Не че всички богати ще отидатъ въ пъкъла. Лазаръ билъ въ лоното на Авраама. Авраамъ е билъ единъ богатъ човѣкъ. Той се отличавалъ съ едно качество: беззаветно служене на Бога. Цѣлиятъ му животъ, на тоя богатъ човѣкъ, бѣше изключително посветенъ да служи на Бога, на туй първоначално Сѫщество. Казва: „Господи, всичко, което имамъ, е на Твое разположение. Ти можешъ да разполагашъ съ него.” Виждаме, че този бедниятъ, който се намира въ лоното на Авраама, бѣше приетъ отъ него. Сега, заключението какво е? Едно нѣщо виждаме, че единъ сиромахъ и единъ богатъ сѫ въ небето, а въ ада виждаме само единъ богатъ човѣкъ. Небето и адътъ се отличаватъ по едно качество: че адътъ е пъленъ само съ богати хора, сиромаси нѣма тамъ. Ученитѣ сѫ все, богати. Въ небето има и богати, и сиромаси, заедно сѫ, но въ любовь живѣятъ. Лазаръ живѣлъ и отишълъ при Авраама, който казва: „Синко, този нашъ събратъ, богатиятъ, много зло е сторилъ, но азъ сега искамъ да залича всичкитѣ му грѣхове.” Лазаръ бѣше забравилъ земнитѣ унижения, затова бѣше въ лоното на Авраама да заглади лошото преживяване. А на богатия, когато той му каза „Отче Аврааме” казва: „Този, който не е изпълнилъ нашитѣ традиции на земята, гърлото му застава.” Но той билъ реформаторъ, този богатиятъ, и искалъ да изпрати Лазара на Земята при своитѣ близки, да имъ каже какъ трѣбва да живѣятъ. Той имъ желаеше доброто. Лазаръ му казва: „Тѣ иматъ Мойсѣя, и да възкръсне нѣкой, пакъ нѣма да му вѣрватъ.” Или казано другояче: не можешъ да убедишъ въ каквато и да е истина единъ човѣкъ, който нѣма любовь въ себе си. Може да му снемешъ звѣзди отъ небето - този човѣкъ. Ще остане съ своитѣ възгледи. Работа, започната безъ любовь, всѣкога ще бѫде безуспѣшна. Или, не се заемай да убѣждавашъ човѣка въ нѣщо, ако нѣма любовь. А всѣки другъ човѣкъ, който има любовь, той може да бѫде вѣрующъ, ти не можешъ да внесешъ каквато и да е нова идея въ него. Любовьта е единствената сила, която отхранва добритѣ мисли, добритѣ чувства и добритѣ постѫпки. Тя ги отхранва. Тя е, която дава подтикъ на човѣшкия умъ, дава подтикъ на човѣшкото сърдце, на човѣшката воля. Тя е, която обновява човѣшкото тѣло. Че ние не трѣбва да останемъ такива, каквито сме сега!

Имашъ една мисъль, която тѣ безпокои, имашъ чувство, което тѣ безпокои, имашъ една постѫпка, която тѣ безпокои. Какво трѣбва да правишъ? Ти ще отидешъ при ученицитѣ Христови, може да ти помогнатъ. Учительтъ го нѣма, Той е горе въ планината, има своя работа. Той като дойде, ще започнешъ да разговаряшъ съ него. Бащата казва за своето дете, въ което сѫ влѣзли зли духове и го разпъватъ отвѫтрѣ, че въ огъня се хвърля, въ водата, оплаква се бащата на Учителя – Христосъ. Той казва: „Доведете ми го!” И запрети Христосъ на този духъ да мѫчи детето. Вие сте ученици - тогава идете при Учителя, намѣрете Учителя, заведете вашето дете - вашата мисъль, заведете я тамъ и дръжте вашето чувство, вашата постѫпка тамъ!

Ние оставаме съ незавършени процеси и ходимъ, търсимъ, и най-после казваме: „Нѣма го тукъ.” Носимъ своето Божествено дете, носимъ своята Божествена мисъль, носимъ своето Божествено желание, носимъ своята Божествена постѫпка - въпросътъ не се разрешава. Тогава оставаме съ една фикция за бѫдещето, че въ едно друго сѫществувание ще се преродимъ и мислимъ, че тогава ще се уредятъ нѣщата ни. Това правятъ хора съ много голѣма вѣра. Въ едно отношение азъ ви похвалявамъ: много голѣма вѣра имате за бѫдещето. Но сте безвѣрници въ настоящето, вѣрвате всички въ бѫдещето. Безвѣрницитѣ вѣрватъ въ това, което може да стане въ настоящето, а вѣрващитѣ - въ това, което може да стане въ бѫдеще. Ако всичко, което ние сега имаме, съдържа въ себе си онова, което ние желаемъ, повече не можемъ да търсимъ. Всѣки единъ отъ васъ доволенъ ли е отъ своя животъ, както е сега? Не е доволенъ. Младиятъ не е доволенъ, иска да расте; стариятъ не е доволенъ, както е живѣлъ, иска да умре. Момата не е доволна отъ баща си; майка й я обича, баща й я обича, братъ й я обича, тя не е доволна, ходи и пъшка. Търси нѣщо, гледа презъ прозореца, очаква пощаджията, нѣщо очаква отвънъ, очаква отъ нѣкѫде отъ земята. Адвокатътъ очаква да дойде нѣкой, лекарьтъ очаква да дойде нѣкой боленъ, стражарьтъ очаква да хване нѣкого, учениятъ човѣкъ и той очаква, всички ходятъ и търсятъ. Като питашъ нѣкого какво търси, нѣма да ти каже истината, ще тѣ излъже. Онзи проповѣдникъ, и той търси грѣшника да го обърне къмъ Господа. Но следъ като го обърне, гледа да обърне и неговата кесия. Такъвъ единъ проповѣдникъ се връща отъ изтокъ въ Парижъ и минава за голѣмо величие, нѣщо като махатма, или адептъ, запознатъ съ всички тайни. Следъ като убедилъ парижкото общество, че притежава мощна сила, той щѣлъ да докаже това, но му липсвало едно нѣщо: ако ималъ скѫпоценности, огърлици съ скѫпоцѣнни камъни, щѣлъ да ги запознае съ всичко онова, което не сѫ видѣли. Тѣ му повѣрвали и му донесли огърлици. Той се качва на експреса да имъ покаже, че съ своята мисъль ще може да го спре, но какво било учудването имъ, когато експресътъ не се спрелъ и адептътъ изчезналъ съ скѫпоценноститѣ.

Задъ всички благодеяния, които ние правимъ, имаме една скрита мисъль. На този адептъ не му сѫ нуждни скѫпоцѣнни камъни. Трѣбваше ли да турятъ на Христа нѣкаква огърлица, за да изпѫди бѣснуемия?

Казва: „Доведете ми го тукъ.” Излиза вънъ, не нарушава Божия свѣтъ, остава това дете да функционира както трѣбва. Сега за да излекуваме нѣкой боленъ, трѣбва да отнесемъ нѣкоя огърлица на лѣкаря. Кой лѣкарь сега лѣкува безъ пари? Кой сѫдия раздава правото безъ пари? Кой синъ, коя дъщеря, правятъ нѣщо безъ пари? Въ умоветѣ на всички, навсѣкѫде седи една идея - да печелятъ пари. То не е за укоръ. Лошото е, че я нѣма любовьта. Защото ако любовьта функционира, срѣдствата, паритѣ ще дойдатъ сами по себе си. Не е създаденъ човѣкъ за пари. Ние не сме противъ богатството. Ние сме противъ онова богатство, което е отрова за човѣшката душа, за човѣшкия умъ, за човѣшкото сърдце, за човѣшката воля, за човѣшкия организъмъ. Ако ние схванемъ, че богатството въ свѣта, това сѫ добродетелитѣ, знанието, положителнитѣ качества -това е другъ въпросъ. Най-първо ние трѣбва да се заемемъ да имаме знание, да имаме пълна свобода, да имаме пълна любовь, тогава богатството ще бѫде като единъ резултатъ на земята, ще бѫде на наше разположение. Ако всички хора имаха тази любовь, каквато Христосъ показа, тогава какъвъ щѣше да бѫде свѣтътъ! Туй, което единъ човѣкъ не може да направи, цѣлото човѣчество ще го направи. Ако всичкитѣ хора решатъ да иматъ едно сърдце, една воля, всички тия сегашни мѫчнотии, които сега сѫществуватъ, ще се премахнатъ. Да ви кажа сега, какво трѣбва да се прави.

Всички ние трѣбва да се свържемъ съ Първата Причина въ свѣта, да се свържемъ съ първоначалния източникъ на нѣщата, и въ всѣки единъ моментъ да бѫдемъ готови да пожертвуваме всичко за Него. Туй е личното, индивидуалното, което човѣкъ може да направи въ себе си. Никакъвъ законъ не трѣбва да го заставя, защото съ законъ всички вършатъ. Кой не отива съ законъ на бойното поле да се бие? Всѣки отива да се бие за отечеството. Но това е по принуждение. Адвокатътъ защищава нѣкакво право по принуждение; лекарьтъ лѣкува по принуждение; проповѣдницитѣ проповѣдватъ по принуждение. И вие ме слушате по принуждение, не по добра воля. Азъ ви наричамъ всички затворници, вие се наричате свободни. Азъ мога единъ день да ви изведа навънъ отъ затвора. Наричамъ хора свободни само тѣзи, които сѫ се освободили отъ всички видове престѫпления: умствени, духовни и физически. Споредъ менъ, всѣки единъ човѣкъ, който се секне на улицата е престѫпникъ; споредъ менъ, всѣки единъ човѣкъ, който плюе кѫдето му падне, е престѫпникъ; всѣки, който се криви като ходи или който мига непрекѫснато, е престѫпникъ; всѣки, който киха, безъ да си сложи кърпа на устата, е престѫпникъ. Това сѫ дефиниции, васъ не ви засѣгатъ. Онова, което казвамъ, то нѣма да ви засѣгне. Азъ съмъ взелъ въ съображение да причиня по възможность най-малката врѣда, когато говоря така. Нѣкой пѫть виждамъ, че ще причиня врѣда, но азъ гледамъ да причиня най-малката врѣда; ако причиня, то поне да бѫде най-малката. Когато барабанчикътъ бие тѫпана, ползата каква е? Като се бие тѫпана, поне всичкиятъ прахъ отскача, никакъвъ прахъ не остава. Това е необходимо, защото този прахъ може да запуши вашитѣ пори, може да запуши вашитѣ очи, може да запуши вашия носъ. Защо кихате? За да отскочи прахътъ. Плюете, за да се махне прахътъ. Навсѣкѫде прахъ, отъ прахъ ние страдаме. А прахътъ се образува отъ смъртьта. Природата, понеже прахътъ се вдига нагоре, турила всичкитѣ тия прашинки да работятъ - за дъжда, за дъждовнитѣ капки, за да ги обновятъ по нѣкакъвъ начинъ. Всичката тази мъртва материя трѣбва да се обнови, да оживѣе. Представете си единъ свѣтъ, въ който нѣма никакъвъ прахъ, да е абсолютно чистъ.

Вземете нашата София; София минава за единъ чистъ планински градъ, а има толкова димъ, мръсотия, толкова каль! Питатъ ме нѣкой пѫть, защо ние софиянци не живѣемъ добре. Какъ може да се живѣе добре въ такава една атмосфера? Ние се нуждаемъ отъ носитель на въздуха безъ никакъвъ прахъ. Абсолютно чистъ въздухъ безъ никакъвъ прахъ. Трѣбва ни една свѣтлина, която да е преминала презъ този въздухъ, чиста храна, чиста свѣтлина, неопетнена свѣтлина, която като влѣзе въ очитѣ ни, да ги нахрани. Ние приемаме храната презъ устата, въздуха - презъ дробоветѣ, свѣтлината -презъ очитѣ. Азъ взимамъ живота не като еднократенъ процесъ, взимамъ всичкитѣ състояния на човѣка отъ сутринь до вечерь.

Човѣкъ и като спи, не е добъръ. Вечерно време какви ли не работи прави. Нѣкой пѫть вечерно време на сънь вършитѣ работи, които не сѫ простени. Денемъ сте като светия. Възможно е вечерно време да правите хубави работи, денемъ да сте единъ престѫпникъ, а вечерно време на сънь да вършитѣ свѣтийски работа. И то се зачита, но въ будния животъ не е.

Онова, което искамъ да запомните е следното: въ природата, или въ сърдцето на Бога има едно желание да ни освободи отъ всички нещастия. Въ сърдцето на Бога ни най-малко не Му е угодно да ни вижда да страдаме, но Той не може да отмахне отъ насъ страданието, механически страданието не може да го отмахне. Има единъ начинъ, не че не е възможно, но ако се приложи, тогава свѣтътъ по този начинъ нѣма да сѫществува. Туй, което е сега, този редъ на нѣщата, той би трѣбвало да престане. Този свѣтъ както сега сѫществува; има едно преимущество, то е следното: този свѣтъ е направенъ само за да се опознаемъ. Той е като едно рандеву - да се срѣщнемъ, да си кажемъ „добъръ день”. Богати и сиромаси се запознаватъ. Възлюбени и възлюбили само се запознаватъ, какви ли имена не си турятъ. Бащата и майката се запознаватъ, адвокати, лѣкари, сѫдии се запознаватъ. Болнитѣ отиватъ при лѣкаритѣ да се запознаятъ. Другояче насила ще ги закаратъ да се запознаятъ. Болниятъ обикновено носи нѣкой подаръкъ на лѣкаря, нѣкой пѫть пуйка, нѣкой пѫть една тенекия сирене дава това-онова.

На този свѣтъ сме дошли да се запознаемъ. Следъ като се запознаемъ, ще дойдемъ до единъ свѣтъ, дето нѣма да има вече запознаване и срѣщи. Онази, младата мома... Ще ме извинятъ младитѣ моми, нѣкой пѫть съмъ принуденъ да ги взема за примѣръ, и колкото пѫти ги взема за показъ, все трѣбва да платя нѣщо; не е хубаво тъй да си служишъ съ паритѣ, но съ младитѣ ще изясня една идея. - Младата мома следъ като се ожени ходи ли да търси рандеву, да се срѣща и да се запознава съ нѣкого? Ако рече да се запознава, това може да бѫде нѣкой чуждъ момъкъ. А всѣко ново запознанство мѫжътъ й го счита за престѫпление. Значи своето запознанство той го счита за добродетель; а щомъ тя се запознае съ втори, той го счита за голѣмо престѫпление. Неговото запознанство съ момата бѣше по любовь. И съ втория е пакъ съ любовь. Какво престѫпление има въ това? Нѣма никакво престѫпление. Престѫплението е вѫтрѣ въ неговото понятие: какъ тъй съ чуждъ мѫжъ да се запознава. Любовьта ще тѣ направи свой. Този, съ когото се запознавашъ, той ще тѣ направи свой.

Тогава ще кажете: това сѫ много свободни разсѫждения, свѣтътъ ще се развали. Ще ме извините. Че ако досега свѣтътъ не се е развратилъ, моитѣ думи ли ще го развалятъ? Ако всички вие сте светии, азъ прося извинение отъ васъ, че ви проповѣдвамъ една истина. Азъ ще си взема думитѣ назадъ. Ние седимъ предъ онова Лице, предъ онази велика Истина. Образътъ на всѣки човѣкъ въ нашето сърдце трѣбва да бѫде свещенъ. Азъ мога да се не изказвамъ. Себе си сѫдя, ако не изповѣдвамъ Истината. Като срѣщна едного съмъ любезенъ, срѣщна другъ, не съмъ така любезенъ. Не, не, така не се разсѫждава. Всички сѫ хора, които сѫ излезли отъ Бога, и къмъ всички ще се отнасяме еднакво добре. Азъ може да не уважавамъ тѣхнитѣ лоши постѫпки, но ще кажа: Много си обиченъ, но не можешъ да говоришъ хубаво. Много добъръ човѣкъ си, но плюешъ. Много си добъръ, но обичашъ много да се секнешъ. Даже, знаете ли, единъ день се натъкнахъ на една много голѣма мѫчнотия и оттамъ насетне взехъ да се коригирамъ и да гледамъ да съмъ много внимателенъ. Изпращахъ единъ гостенинъ навънъ отъ кѫщата и следъ като съмъ го нагостилъ хубаво, безъ да искамъ плюнахъ, когато го изпращахъ. Той го чу и си каза: „Вижъ, плюе подире ми. Такова почитание да ми дава.” Представете си, добре ви нагостятъ нѣкѫде и като ви изпратятъ десеть крачки следъ васъ плюятъ. Казвамъ на себе си: „Слушай, така не трѣбва да плюешъ никога! Следъ никого! Ти трѣбва да имашъ единъ плювалникъ и да плюешъ въ него. Като плюешъ въ кѫщи, никой да не тѣ слуша.” Не плюй, не се секни! Престѫпление е да плюешъ, отгоре ни опредѣлятъ глоба.

Учете се отъ моя опитъ. Не плюйте, не се секнете, но идете да се скриете, никой да не ви вижда, когато правитѣ тѣзи нѣща. Не е хубаво. Плюене азъ разбирамъ въ широкъ смисълъ. Въ своята мисъль, въ своитѣ чувства, въ своитѣ постѫпки ние трѣбва да дойдемъ до онова положение да се считаме Синове Божи. Сега Господъ е навсѣкѫде. Най-първо всѣки човѣкъ това, реалното да го види. Има едно вѣрую въ свѣта. Азъ ви говоря сега за положителното.

Христосъ казва: „Ако азъ кажа, че не Го познавамъ...” Ние казваме, че въ себе си като едно отражение познаваме Бога. Като едно отражение Го виждаме навсѣкѫде въ себе си. Не че реалностьта е въ мене. Следъ като се разруши моето тѣло, де може да бѫде реалностьта? Има едно нѣщо, въ което реалностьта се отразява, и азъ го виждамъ. Туй, което сега имаме, то ще си иде на своето мѣсто. Ние ще останемъ съ тази реалность, съ която сега живѣемъ.

Ще забележите, че у васъ има едно реално състояние. При това реално състояние и да сте богатъ, и да сте беденъ и боленъ, то остава неизмѣнно. У нѣкои туй състояние е такова, че тѣ губятъ съзнанието си и то нѣкой пѫть се помрачава. Ние казваме: реално е туй, което не умира; туй, реалното, което живѣе, въ което злото не може да влѣзе вѫтрѣ като единъ елементъ, което може да е само добро.

Христосъ казва: „Доведете ми го.” Пазѣте вашитѣ мисли! Вие сте сега въ единъ периодъ на едно развитие, когато свѣтътъ трѣбва да се пречисти. Толкова пертурбации сега ставатъ! Въ свѣта може да стане нѣкакво преобразование, и ще стане. Но докато дойде преобразованието, вие ще имате страдание. Какъ ще се справите съ вашитѣ страдания? Да кажемъ, че имате богати приятели, добри приятели. Изпаднали сте въ гората сами, тамъ вашитѣ приятели ги нѣма, а студътъ е минусъ 35°. Питамъ: какво ще правите тогава ? Обърнете се къмъ Господа и кажете: „Господи, спаси ме!” Нѣма да мине единъ часъ и всичко това ще се измѣни, ще духне единъ топълъ юженъ вѣтъръ и цѣлиятъ ходъ на природата ще се измѣни. Затова наричатъ въздуха, че е дихание на Бога. Той не е нѣщо физическо, той е навсѣкѫде. Ще проектирате своята мисъль къмъ Бога, независимо като единъ ученъ човѣкъ ли, като единъ пророкъ ли, като единъ светия ли ще се отнесете къмъ Бога. Нѣма да мислите какво е Той. Нѣма да мислите дали Го нѣма. Ще се отнесете къмъ Неговата добра Воля безъ никакво съмнение. Нѣма да разсѫждавате. Всичко може да бѫде, ако се отнесете къмъ Господа като къмъ свой баща. Ще кажете: „Туй, което искамъ, ще бѫде!” Въ Бога има една черта, съ която се отличава отъ всички: Той обича да задоволява и най-малкитѣ желания на най-малкитѣ, дребни сѫщества. Нѣма желание, колкото и да е малко, което нѣкое сѫщество и най-микроскопичното да е, да има, и да не е задоволено отъ Бога. Въ него има желание да задоволи тази нужда. Това прави само Господъ. А ние въ сегашното си понятие за Бога мислимъ, че предъ Него трѣбва да се явятъ светии, да се молятъ, да Го убѣждаватъ, че тогава да изпълни нѣщо. Той е образецъ на милость. Отъ Него ще се учите какъ да бѫдете милостиви. Светиитѣ отъ Него се научиха какъ да бѫдатъ милостиви. Тѣ казватъ: „Господи, направи съ него тъй, както съ насъ, постѫпи съ него тъй, както съ насъ.” Тѣ не казватъ: „Постѫпи както той постѫпва”, но казватъ: „Господи, постѫпи така, както съ насъ постѫпвашъ.” Тѣхната молитва е много кратка. Тѣ не се молятъ дълго. Ние какъ ще постѫпимъ? Това е сега наше вѫтрѣшно разбиране.

Оставямъ една мисъль: „Доведете ми го”. Сега азъ правя единъ другъ преводъ. Доведете ми ги и двамата тука - и богатия, и сиромаха, и добрия, и престѫпника, и онзи, който има да дава, и онзи, който има да взима. Сѫдията казва: „Доведете ми ги”. После казва сѫдията въ сѫдилището: „Вие готови ли сте да се примиритѣ?” Двамата трѣбва да се примирятъ. Не мислете, че вие можете така лесно да отхвърлите вашия лошъ животъ. Лошиятъ животъ е животъ на миналото, но той има въ себе си една задна мисъль. Вие съ вашия лошъ животъ не може изведнъжъ да се справите, не може да съедините вашия лошъ животъ съ вашия добъръ животъ а тогава, когато вашиятъ добъръ животъ пусне корени въ лошия животъ, вие ще почнете да изваждате соковетѣ. Защото злото въ свѣта се е родило отъ неприложение на доброто. Всѣко добро, което не се е приложило, е станало зло. Абсолютното добро въ свѣта е превърнало всички ония елементи на зло, защото доброто не се е приложило. Следователно доброто ще превърне злото и свѣтътъ ще се промѣни. Казва Писанието: Богъ единъ день ще превърне всичкото зло въ добро, и противоречията ще се премахнатъ. Тия противоречия, които сега сѫществуватъ въ нашия организъмъ, въ мислитѣ, въ сърдцето.

Ние сега можемъ да направимъ цель единъ превратъ въ себе си. Че не е ли тъй? Макаръ и да си беденъ, да ходишъ свободенъ като князъ, да имашъ достойнство и да не мислишъ, че си беденъ, хилавъ, мраченъ, но да ходишъ разположенъ, да знаешъ, че си гражданинъ на една велика вселена, гражданинъ на разуменъ свѣтъ; да не гледашъ съ презрѣние на хората, но съ любовь да гледашъ всички. И въ най-голѣмата сиромашия да си разположенъ, а не наведенъ, но изправенъ. И като тѣ питатъ защо ходишъ изправенъ, какъвъ отговоръ ще дадешъ? Натоваренитѣ хора ходятъ прегърбени, свободнитѣ ходятъ изправени. Понеже азъ съмъ свободенъ човѣкъ, нѣмамъ никакъвъ товаръ на гърба си, ходя изправенъ. Турете ми единъ товаръ, и азъ ще ходя прегърбенъ. Нѣкоя сестра ще дойде и ще каже: - Много съмъ обременена. - Казвамъ: Хвърли товара си! - Какъ? Не зная. Знаешъ да го туришъ, не знаешъ да го снемешъ. - Много голѣми страдания имамъ. - Дай ми ги, продай ми ги. - Не мога. - Защо? - Нѣмамъ крѣпостенъ актъ, не мога да ги продамъ. - Азъ се чудя нѣкой пѫть какъ да помогна на хората. Искамъ да имъ купя нещастията, не могатъ да ми ги продадатъ. Считатъ ги нещастия, а нѣматъ крѣпостенъ актъ, не може да ги продадатъ, законътъ не позволява. Казвамъ: кои сѫ границитѣ на твоитѣ страдания? Иванъ, Драганъ, Стоянъ? - Зная, че има нѣкои съседи, не зная кои сѫ - Че тогава има едно преимущество - ти си свободенъ. Представи си, че азъ ти дамъ единъ декаръ. Преимуществото е много голѣмо. Малкото е благословение, голѣмото е тежесть въ свѣта. Въ свѣта малки можемъ да бѫдемъ, но всички въ свѣта голѣми не можемъ да бѫдемъ. Помнете едно нѣщо. Въ свѣта абсолютната истина седи въ това: има само едно велико число, а всички други сѫ части на това число. Не може да имаме две единици равни една на друга. Това не сѫществува. Въ свѣта сѫществува само една единица, която е абсолютна, всички други числа сѫ части отъ единицата. Всички малки можемъ да бѫдемъ и да се стремимъ къмъ голѣмото, но всички голѣми не можемъ да бѫдемъ. Защото, щомъ ти станешъ голѣмъ, съ тебе всичко се е свършило. Ти ще измѣнишъ всичкитѣ си възгледи, ще забравишъ всичко отъ този животъ. Мислите ли, че ако достигнете единъ день състоянието на Бога ще помните всичко това? Всичко това ще излезе отъ живота.

Да оставите всички онѣзи тежнения на богатия. Хората, докато сѫ сиромаси, казватъ: „Само да забогатѣемъ! Това ще направимъ, онова ще направимъ, църкви ще направимъ.” ...Като забогатѣятъ, нищо не правятъ. И действително, сиромаситѣ хора сѫ много щедри, всичко даватъ. Единъ свѣтски човѣкъ, като гледалъ нашитѣ братя на Изгрева, казва: „Жаль ми е за тѣзи хора като ги гледамъ какъ сѫ се сгушили, треперятъ, ако имъ дамъ по 20 хиляди лева на всѣки, дали ще се оправи работата?” Единъ свѣтски човѣкъ е той. Казвамъ: „Много хубави, отлични мисли имашъ, но двата милиона едва ли ще оправятъ работитѣ. Ако ги натоваришъ, ще си измѣнятъ възгледитѣ. Ако не ги измѣнятъ, отлично ще бѫде.” Моитѣ възгледи сѫ други. Не обичамъ да виждамъ натоварени хора.

Студътъ въ свѣта сѫществува при известни условия. Топлината сѫществува въ свѣта при известни условия. Но сѫществува една особена топлина, която азъ наричамъ абсолютна топлина въ свѣта, Тя носи животъ въ себе си. Щомъ престѫпишъ единъ Божии законъ, студътъ се явява като едно последствие. И въ студа, и въ топлината ти умирашъ. Въ абсолютната топлина нѣма туй поляризиране, ти животъ придобивашъ. Необходимо е да изучавашъ тази топлина на живота. Тя се крѫщава по нѣмане на други думи съ името Любовь. Но любовьта ще я освободите отъ всички еротични понятия. „Еросъ” азъ наричамъ понятието, съ което вие искате да увеличите вашата любовь, да я направите грандиозна. Любовьта е изразъ, който може да даде нашата душа, най-благородния изразъ на душата. Ако ти дадешъ този изразъ, ти си човѣкъ, ти си майка, ти си баща, сѫдия, учитель - ти си човѣкъ на мѣсто. Не можешъ ли да изразишъ тази любовь, ти си само едно растение, една муха, една мравя, едно увехнало цвѣте, една изсъхнала трѣва - това можешъ да бѫдешъ. Въ края на краищата имаме два резултата: когато азъ виждамъ сухата трѣва, въ моя умъ имамъ съвсемъ друга идея, когато гледамъ звѣздитѣ, друга идея имамъ.

Когато видя единъ лошъ човѣкъ, азъ не гледамъ на него така, както вие гледате, азъ зная причинитѣ защо този човѣкъ е лошъ. Отъ неразбиране е лошъ. Трѣбва да стане цѣло едно социално преобразувание, едно морално обновяване отъ хиляди години, но какъ? Трѣбва да намѣримъ онзи начинъ, онзи пѫть, по който може човѣкъ да се преобрази, да се освободи. Не че сега може да се постигне. Постига се цельта, но ние всѣкога оставаме разочаровани, следъ като постигнемъ нашата цель. Нѣкой пѫть, като проповѣдвамъ, следъ като съмъ говорилъ часъ и половина, аргументиралъ съмъ се, оказва се, че нѣкоя права мисъль е разхвърляна; причината е, че далечнитѣ работи не може да се направятъ ясни на хората, а само близкитѣ сѫ такива... Правъ е човѣкътъ, тамъ дето е, го нѣма. Той ми казва: Ти си пропусналъ нѣщо. Че съмъ пропусналъ, пропусналъ съмъ. Азъ го сравнявамъ. Тази връзка не мога да я направя, трѣбва да направя единъ мостъ. Ти си връхъ, а до другия човѣкъ, който сѫщо е връхъ, азъ трѣбва да направя мостъ. Най-после се питамъ, тъй по вашему: „Ти като говори на тѣзи хора, какво направи сега, тѣ разбраха ли тѣ?” Но веднага идва второто положение: „Когато и да е, ще тѣ разбератъ.” Ама какво ще мислятъ за тебе? Може да мислятъ каквото искатъ, азъ зная какво ще мислятъ. Когато и да е, тѣ ще почнатъ да мислятъ право. Безъ противоречия не може. Тия противоречия произтичатъ отъ самитѣ тѣхъ. Нѣкой пѫть виждамъ, нѣкой е недоволенъ, слушамъ го да ми казва: - Кажи, кажи! - Казвамъ: - Не мога да кажа. - Какво ми разправяшъ това, азъ съмъ боленъ човѣкъ, утре умирамъ, какво ме интересува! - Обърни се къмъ Бога. - Попщина азъ не искамъ. - Че ти си тръгналъ по попщината, тамъ е твоето заблуждение. Че и сега по попщината вървишъ. За менъ, всѣки единъ неразбранъ животъ е попщина. Всѣки единъ човѣкъ, който е туренъ въ граници, туй е попщина. Попътъ мисли, че неговитѣ мисли сѫ прави. Правъ е донѣкѫде.

Моитѣ мисли азъ всѣкога ги сравнявамъ съ една реалность вънъ отъ свѣта. Често държа лекции на себе си. Да ви кажа какво правя. Нѣкой пѫть отида при нѣкоя голѣма планина. Казвамъ си: „Ти казвашъ, че като се молишъ, можешъ да направишъ много. Вдигни тази планина”. Планината седи. Казва: „Ти си сега по-уменъ отъ мене. Въ мене сѫ складирани все такива учени като тебе. Виждашъ ли това малко кристализирано камъче? То бѣше едно време единъ философъ, който мислѣше, че може да оправи свѣта. Сега е туренъ като единъ чиновникъ.” Казвамъ: „Азъ не искамъ да бѫда като тѣзи философи!” „Всички философи сѫ у менъ, уча ги сега.” Тогава азъ седна и уча философията на тѣзи камъни. Сега се разговаряме. Този философъ казва: „Пази се отъ моитѣ погрѣшки, да не се намѣришъ въ моето положение.” „Какви бѣха твоитѣ погрѣшки?” „Имахъ мнение за себе си, че съмъ нѣщо велико, че всичко мога да направя. Краенъ егоистъ бѣхъ, който петь пари не даваше за страданията на хората. После изопачихъ истината, никога не съмъ казалъ нѣщо много умно. Пази се отъ това нѣщо.” Казвамъ: „Крайно ти благодаря. Ще запиша това въ моята книжка”. Казва: „Пази се отъ това, което не можешъ да направишъ. Прави това, което можешъ да направишъ, а не прави това, което не можешъ да направишъ.” Това, което азъ не мога да направя, то е друго. Но има нѣщо, което не влиза въ моето владичество.

Та искамъ и вие нѣкой пѫть да отидете при канарата и да попитате какво можете да направите. Сега, нѣкой пѫть вие искате да се ожените за нѣкоя княжеска дъщеря или за царски синъ. Нѣкоя сестра това би го считала за голѣмо нещастие. Нѣкои искатъ да бѫдатъ много богати. Идете при планината да попитате, защо не сте могли да се ожените за царския синъ. Тамъ ще намѣрите вашия възлюбенъ, той ще ви каже защо. Въ тази, великата Книга на Живота ние ще намѣримъ разрѣшението на въпроситѣ, които ни вълнуватъ. Искрени трѣбва да бѫдемъ. А нѣкой пѫть може да минаваме по отношение на много хора, че седимъ много високо. Въ сравнение съ Божественото колко нѣща имаме за постигане! Тогава трѣбва да се освободимъ отъ това самомнение.

Единъ отъ съвременнитѣ царе обичалъ неговитѣ придворни да го хвалятъ: „Като тебе царь нѣма. Всички се кланятъ предъ тебе. Природата, вѣтърътъ, всичко ти се подчинява.” Тогава той поискалъ да занесатъ стола му на морския брѣгъ, дето ставалъ голѣмъ приливъ. Придворнитѣ казватъ; „Ваше величество, да се върнемъ назадъ.” „Че какъ така?” „Ваше величество, да се върнемъ назадъ, приливътъ иде!” „Не се връщамъ!” Но като дойде до тебе, ще признаешъ, че този приливъ иде. Ти трѣбва да бѫдешъ далече отъ него. Туй, което не можешъ да направишъ, ще съзнаешъ, че не можешъ да го направишъ. Туй, което можешъ да направишъ, то ще тѣ ползува. Отъ това, което не можешъ да направишъ, не се обезсърдчавай. Това, което можешъ да направишъ, не увеличава вѣрата. По-добре малкиятъ придатъкъ, който увеличава вѣрата, отколкото голѣмото разочарование на съзнанието. Търсете малкитѣ придобивки, които увеличаватъ човѣшкия умъ. Търсете малкитѣ придобивки, които увеличаватъ човѣшкото сърдце. Търсете малкитѣ придобивки, които увеличаватъ човѣшката воля. Туй, малкото, то е Любовьта. Вие докато не изучите великия законъ на Любовьта, да сте доволни отъ това положение, въ което се намирате, по-добро положение нѣма да намѣрите. Въ тази неволя вие ще опитате Бога, който е скритъ вѫтрѣ. Туй, което искате да научите, въ туй състояние ще го научите. Нѣкой пѫть може да минете презъ нѣкоя голѣма криза, толкова голѣма, че ще се пръснете сякашъ. Въ това ще научите великата истина. Всѣки може да изпадне въ семейна криза, сѫщо въ обществено отношение, или въ личния животъ може да е кризата, законътъ е единъ и сѫщъ. Въ този моментъ именно великото, Божественото ще ти проговори. Когато чуешъ този гласъ на Битието, ти ще станешъ едно съ всички добри хора, ти ще станешъ едно съ всички разумни хора презъ всичкитѣ вѣкове, не само съ сегашнитѣ, но презъ всичкитѣ вѣкове. Тѣ живѣятъ навсѣкѫде. Ти ще се слѣешъ съ тѣхъ, ще чуешъ тѣхния гласъ.

Благословенъ е онзи, който върви по Пѫтя на Любовьта. Благословенъ е онзи, който изпълнява Любовьта и който всичко може.

17 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 24 януари [[1932]] г., отъ 10 ч.съ. София, Изгрѣвъ.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...