Jump to content

1932_01_17 Освободени


Ани

Recommended Posts

 

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932).

Том II. Бургас, 1993.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Освободени

Ще прочета часть отъ първата глава на Евангелието отъ Лука, отъ 67-ми стихъ. Ще взема само нѣколко думи отъ 71-ви стихъ: „Освободени отъ рѫката на враговетѣ наши.”

Животътъ има една драматична страна. Тази драматична страна не се разбира и по нѣкой пѫть се превръща въ трагедия. Ако младата булка, която носи своитѣ бѣли дрехи, не внимава на онази горяща свещъ, съ прекрасния воалъ, съ който е обвита, сватбата може да се обърне на едно нещастие. Ако онзи, който се храни, не обръща внимание на храната, която яде, може една отъ хапкитѣ да се превърне въ нещастие. Онзи юнакъ, който е тръгналъ по пѫтя, ако не обръща внимание, една отъ стѫпкитѣ му може да се превърне въ негово нещастие. Или онзи воененъ, който носи своето орѫжие, и то може да се обърне за негово нещастие. Онзи, който пише писмо, ако не внимава, една отъ думитѣ може да произведе цѣло нещастие. Ако онзи, който носи жито на воденица, не внимава, може да стане нещастие, ако отъ нѣкоя малка дупка се изсипе житото. Сега съвременната наука трѣбва да се занимава съ тия посторонни въпроси. Ние не сме призвани да уреждаме живота, споредъ тѣзи опасности, които може да се превърнатъ въ цѣли трагедии. Ние трѣбва да ги предвидимъ и да ги отстранимъ. Булката може да се вѣнчае и безъ свещи, но обичаятъ е, нѣколко свещи да има. Пъкъ колко булки сѫ се изгаряли съ тѣзи свещи! Може яденето нѣкой пѫть да се свърши много добре, човѣкъ не трѣбва да бръщолѣви, но той като яде - става, говори и погледнешъ - свърши работа; смѣхътъ при яденето се превърне въ една трагедия, случи се нѣкое нещастие. Казватъ: „Много свещи има да му горятъ.” Безъ свещи може, и безъ смѣхъ може, и безъ закачки може. Сериозни въ работата! Като се наядешъ, тогава се смѣй, говори; булката, докато се вѣнчава, никаква свещъ не й трѣбва; като се вѣнчае, вечерно време, да запали една свещъ, да чете. Тя като се вѣнчава, много свещи горятъ наоколо, а като се вѣнчае, изгасва всичкитѣ свещи. Безъ свещи да се вѣнчае.

Разбира се, това сѫ символи, алегории; тѣ не се отнасятъ до васъ, понеже ние говоримъ за миналото, не говоримъ за настоящето. Настоящето ще бѫде, когато Любовьта дойде въ свѣта и всички хора се разбиратъ. Какъ ще се разбиратъ? Какво разбирателство може да има човѣкъ съ единъ врагъ? Разбирателство ще имашъ, и пранги,[1] и букаи[2] на краката, гривна и белегчета на рѫцетѣ си, вѫже на врата си, може и нѣкоя дупка по тѣлото. Това е оправия, изходенъ пѫть нѣма. Какъ може да се справи една овца съ своя врагъ? Вие ще приведете стиха: „Любѣте враговетѣ ваши”. Тогава приложете туй Христово учение на овцетѣ и вълцитѣ. Има лесни задачи въ свѣта, които малкитѣ деца разрешаватъ, но я се опитайте вие да разрѣшите квадратурата на крѫга. Защо досега не е разрѣшена? Понеже крѫгътъ е една незавършена форма. Всички незавършени форми не могатъ да се разрешатъ. Следователно ти не можешъ да разрешишъ единъ процесъ, докато той не се завърши. Какво заключение може да извади единъ сѫдия, когато процесътъ не е завършенъ, наполовина е разгледанъ? Трѣбва да се разгледа цѣлия процесъ, за да може да се произнесе сѫдията. Квадратътъ е завършена форма. Следователно, ако вие искате да изчислите, точно на какво се равнява единъ крѫгъ, не ще можете, понеже все ще намѣрите едно малко отвърстие, единъ малъкъ остатъкъ. Туй, което не се разрешава, е единъ новъ пѫть, който трѣбва да се извърви. Ако вие живѣете въ една форма на крѫгъ, трѣбва да знаете, че имате дълъгъ пѫть. Ако живѣете въ единъ квадратъ, трѣбва да знаете, че въ четиритѣ кьошета има по единъ врагъ. Туй правило не е една аксиома. Тогава кажете ми, всички ония, които живѣятъ въ квадратъ, живѣятъ ли въ миръ? Може да е едно съвпадение, може да е една случайность, но всѣкога казватъ, че кѫща, въ която хора живѣятъ, безъ димъ не можело, безъ врагъ не можело. Та казвамъ: трѣбва да знаете, че на всѣко едно кьоше има по единъ врагъ. Онзи, който изучава квадратурата, той трѣбва да знае мѣстата на тия враговѣ и да вземе предохранителни мѣрки. Не събуждайте врага си преждевременно. Защото, ако ти събудишъ своя врагъ, той иска като тебъ да живѣе. Понеже едно сѫщество на крайнитѣ, охолни процеси не обича работа, то като се събуди, непремѣнно ще тѣ изяде, нищо повече.

Не знаете ли онзи анекдотъ, дето единъ човѣкъ освободилъ единъ лъвъ; лъвътъ му обѣщалъ, че нѣма да му прави никаква пакость, ще му бѫде признателенъ. Но следъ като го освободилъ, казва: „Обѣщахъ ти да не тѣ изямъ, но какъвъ смисълъ има разрешаването на такава задача? Въ капана щѣхъ да умра, сега като си ме освободилъ, пакъ ще умра, отъ гладъ. Поне като направи добро, направи го докрай, дай да тѣ изямъ.” Питамъ сега: има ли право човѣкъ да прави добро на единъ лъвъ, който е хванатъ въ капанъ? Едни ще кажатъ, че има право, друга категория хора ще кажатъ, че нѣма. Може да направишъ добро на лъва, може да освободишъ лъва отъ капана, но ще му отрѣжешъ ноктитѣ, ще му извадишъ зѫбитѣ. Ако той се съгласи да му извадишъ зѫбитѣ - всичкитѣ; да му отрѣжешъ ноктитѣ, тогава отвори капана и го пусни. Но питамъ: кой лъвъ ще се съгласи да му отрѣжешъ ноктитѣ и да му извадишъ зѫбитѣ? Това сѫ форми, алегории, които сѫ вѫтрѣ въ живота. Имаме ние нѣщо, което ни мѫчи. Всѣки човѣкъ има безброй враговѣ, съ които трѣбва да се справи. Нещастието въ живота, въ всички негови форми, се дължи на тия враговѣ, които сѫ разумни. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ микроскопични, не имъ обръщашъ внимание, но сѫ крайно хитри и лукави. Вземете враговетѣ на охтиката: много малки сѫ, микроскопични, не можешъ да ги видишъ; когато се заселятъ нѣкѫде, живѣятъ си, изяждатъ дробоветѣ на човѣка на общо основание. Лѣкаритѣ идватъ, какви ли не цѣрове се препорѫчватъ, а тѣ - по малко, по малко ядатъ, и както таралежътъ, като хване нѣкоя змия - изяжда я, така, погледнешъ, и човѣкътъ свършилъ. Той най-първо се смѣеше, но тия враговѣ се умножиха, изпоядоха го. Имашъ нѣкой малъкъ врагъ, хване тѣ за крака, за колѣното. Най-първо, усѣщашъ едно малко бодване, нищо не е, но като се минатъ една-две години, то е свършено; съвършено не можешъ да станешъ отъ кревата. Казвашъ: „Този ставенъ ревматизъмъ мѫчно се лѣкува.” - Врагове дошли вѫтрѣ. Този ставенъ ревматизъмъ ще се пренася, докато дойде въ сърдцето, и тогава, взема въ него всичкото наследство, вземе ти живота, пъкъ тебе пуща на хаджилъкъ. Нѣкой казва, че го пратилъ при Бога. Когато единъ съвремененъ апашъ обере нѣкой богаташъ, той туря паритѣ въ банката, безъ нѣкой да знае. Ако единъ день се окаже, че сѫ откраднати, тогава може да го откриятъ. Онѣзи враговѣ, които обиратъ на общо основание, сѫ толкозъ хитри, че турятъ паритѣ въ Божественитѣ банки, докато не се узнае, че нѣкой е извършилъ престѫпление. Ти можешъ да плачешъ, колкото искашъ. Когато дойде такъвъ нѣканенъ гостъ у тебе, по нѣколко пѫти викашъ, не излиза отъ кѫщи; понеже онзи законъ, за гостоприемството, не позволява да изпѫдишъ госта си, трѣбва да му покажешъ, че не е гостъ. Азъ съмъ виждалъ хора, които страдатъ отъ ревматизъмъ по две-три години, не могатъ да докажатъ, че не сѫ приятели съ ревматизма. Седи той по закона, а споредъ закона - щомъ е гостъ, има право да седи при тебъ мѣсецъ, два, три, година, две, три - ти ще го хранишъ на общо основание. Щомъ се окаже, че е врагъ, изпѫди го веднага навънъ! По нѣкой пѫть, докато докажешъ това, ще минатъ 4 ÷ 5 години, и 10 години по нѣкой пѫть. А лѣкаритѣ, които се явяватъ, тѣ следствие правятъ, да докажатъ, че ревматизмътъ е врагъ, неприятель. Следователно лѣкаритѣ ги викатъ да докажатъ, че болеститѣ сѫ враговѣ, неприятели. Онзи лѣкарь, който може да открие, че известна болесть не е приятель на човѣка, той може да изпѫди болестьта. Туй е въ преносенъ смисълъ казано, защото ние, по нѣкой пѫть, може да разглеждаме болеститѣ като резултатъ. То е така, както разглеждаме дупката, която е образувалъ единъ ножъ - тя е единъ резултатъ. Но причината на онова нещастие, което е произведено, е разумна. Има нѣкой пѫть неразумни причини, но въ повечето случаи, разумни сѫ причинитѣ. Да кажемъ, ти се качвашъ на планина, имашъ амбицията да се качишъ на нѣкой високъ връхъ, да вземешъ нѣкое цвѣте, да пишатъ вѣстницитѣ, че другъ туристъ като тебе нѣма. Паднешъ нѣкѫде, счупишъ си крака на тия камъни. Ето резултатътъ на твоята глупава амбиция. Трѣбваше ти този алпийски цвѣтъ, ти доби слава, но си счупи крака. Казвашъ: „По невнимание се плъзнахъ, ако не бѣха тия камъни, ако да бѣше вода, нѣмаше да си счупя крака.” Но се случи, че не бѣше вода. Та, всѣки единъ отъ васъ, при нещастията е като тоя туристъ, който ходи по високитѣ върхове отъ амбиция да откѫсне нѣкое рѣдко цвѣте. Нѣкои отъ васъ сте мореплаватели, направили сте двадесетъ крачки въ морето, но искате да се покажете, да отидете нѣколко километра навѫтрѣ, да кажатъ хората, че сте голѣмъ плувецъ. Тогава ви завари нѣкое нещастие. Нѣкои отъ васъ сте работници, искате да се покажете, че сте много работни, не искате да работите по два-три часа, но работите по 10 часа, копаете много - осакатявате рѫцетѣ си. Нѣкои сте лозари, отивате да рѣжете лозето, погледнете - отрѣзали сте си пръста. Казвате: „Тия лози да не бѣха”! Не, не, будно съзнание е нужно!

Сегашното предназначение на живота ви е: да живѣете въ съгласие съ онѣзи вѫтрешни закони, които сѫ установени. Коя религия е дала досега, ония съвършени закони на държавата, при които, нейнитѣ поданици да сѫ свободни отъ болести? Нито една държава нѣма такива закони. Не, че държавата е виновна. Коя религия е дала закони, при които онѣзи, които вѣрватъ, да не страдатъ? Всички вие вѣрвате въ Бога, но страдате. Разрешавате единъ въпросъ неразрѣшимъ. Вие може да обясните страданието, може да обясните резултатитѣ на страданието, но не причинитѣ. Произходътъ на злото ние не знаемъ, откѫде е дошло и какъ ще се завърши. Знаемъ, че единъ день човѣчеството ще се освободи отъ сегашното свое нещастие, но откѫде е дошло злото, кѫде ще иде, това не знаемъ.

Има една психологическа проява: вие обичате нѣкого, който и да е отъ васъ, младъ или възрастенъ, но дойдете до една фаза на вашата обичь, дето у васъ се заражда едно чувство на ревность; вие искате този човѣкъ да ви бѫде приятель само на васъ. Ако го видите, че той има приятелство съ други, става ви криво, започвате да се дразните, считате, че той ви е измѣнилъ. Питамъ: Откѫде се прѫкна туй чувство? У васъ, най-първо, имаше едно хубаво чувство, следъ туй се яви ревностьта. Откѫде иде тя? Ревностьта е обща въ цѣлото органическо царство, не само между хората, но и между много по-напреднали сѫщества отъ хората. Произходътъ на ревностьта откѫде е? Фактъ е, тя сѫществува. Какъ трѣбва да се справишъ съ нея? Ако две тѣла се приближаватъ много наблизо и сѫ въ движение, ще има търкане. Щомъ има търкане, какво ще се образува? Ще се образува електричество. Но при търкането има и изтъркване.

Разправяше ми единъ познатъ: „Отивамъ на банята и казвамъ на телѣка, хубаво да ме изтрие. Оттамъ насетне рѣшихъ, телекъ да не ме трие! Охлузи ми гърба, нѣколко мѣсеца страдахъ отъ това триене. Изтри ме така, че и кожата ми охлузи.” Желанието у телѣка е хубаво; онзи, който искалъ да го изтриятъ, хубаво мислилъ, но телакътъ не билъ досѣтливъ, търкалъ така, че му изтрива и кожата. Казва му човѣкътъ: „Чакай, недѣй толкозъ да ме триешъ.” „Не, не, казва, азъ ще ти изтрия кирта.” Изтрилъ кирта, но изтрилъ и кожата. Та, по нѣкой пѫть, въ всичкитѣ форми на живота, и въ религиозната форма, има известни теляци. Билъ ли си на нѣкоя религиозна баня, че да ти четатъ молитви, че да видишъ, какво е да ти изтриятъ кожата? Като излезешъ отъ такава религиозна баня, не мислишъ вече да отивашъ втори пѫть. Гледамъ хора, дето бѣгатъ, напускатъ религиознитѣ форми - такива теляци сѫ ги накарали да бѣгатъ; казватъ: „Не ни трѣбватъ такива работи!” Интересно е, когато болниятъ започва да лѣкува боленъ. Азъ разбирамъ, когато здравиятъ лѣкува боленъ, както и да е, но когато боленъ тѣ лѣкува, това е смѣшно.

Та сега, въ прочетения стихъ се казва, че въ единъ день Провидението ще освободи хората отъ сегашнитѣ враговѣ. Защото нѣма човѣкъ на земята, който да е щастливъ. Ние имаме много враговѣ - болеститѣ. Най-после, дойде голѣмиятъ врагъ - дойде смъртьта. Следъ това насъ ни утѣшаватъ, че човѣкъ отива въ оня свѣтъ, при Бога. Съгласенъ съмъ, ако отива при Бога, по-хубаво нѣщо отъ това не може да има. Но сега, като започватъ да се съобщаватъ съ невидимия свѣтъ, идатъ редъ писма - положението на умрелитѣ хора не е тъй хубаво, както, ако сѫ при Бога. Не може всички при Бога да сѫ и да сѫ гладни, да сѫ боси, гологлави, искатъ дрехи, искатъ житце, казватъ, че ги забравили домашнитѣ. Щомъ искатъ такива нѣща, не сѫ били при Бога.

Идва ми наумъ онзи примѣръ, за единъ английски проповѣдникъ, който проповѣдвалъ, че всички, които умиратъ, отиватъ все при Бога. Единъ американски търговецъ, милионеръ, на когото умрела единствената дъщеря, става и пита проповѣдника, кѫде е сега дъщеря му; нему е много тежко и иска да знае, при Бога ли е тя. Проповѣдникътъ казва, че е при Бога. „Не ми е писала, не ми е съобщила, не се обажда, че е при Бога.” Става другъ ясновидецъ въ църквата и казва: „Твоята дъщеря не е при Бога, но е тукъ.” Започва да я описва: еди каква си, на толкозъ години, лицето й такова. „Ето какво иска отъ тебе.” Започва да разправя за нейнитѣ нужди, какво иска на баща си. Питамъ сега: тази публика, какво ще мисли за проповѣдника и какво ще мисли за онзи ясновидецъ? Единиятъ казва едно, другиятъ казва друго. Онзи, като описва дъщерята, бащата разбира, че това е неговата дъщеря. Той не я вижда въ църквата. Казва: „Какъ може умрелъ човѣкъ да бѫде между насъ?” Ние казваме, че той е при Бога, но не знаемъ кѫде е Богъ. Посочваме горе въ небето. Ако Господъ е горе на небето, както посочваме съ рѫката нѣкѫде, то е едно заблуждение. Споредъ сегашнитѣ научни данни, нагоре - значи къмъ слънцето. Ами когато вечерно време земята се обърне, че ние сме надолу, тогава, като сочимъ нагоре, то е не нагоре, то е надолу. Но всичката погрѣшка е, че не знаемъ кѫде е мѣстото на Бога. Затова правимъ погрѣшки. Ние Го търсимъ тамъ, дето не е, и си създаваме своитѣ религиозни идеи. Може да ги създадемъ, имаме право да ги създадемъ, но тъй не може да се освободимъ отъ страданията. Всичкитѣ страдания произхождатъ отъ тамъ, че ние не знаемъ мѣстото на Бога. Поне опитната наука показва това. Ако човѣкъ не излиза и не се грѣе на слънцето, ако той не възприема достатъчно количество свѣтлина и топлина отъ слънцето, неговата работа е свършена. Въздухътъ, който ние дишаме, е носитель на слънчевата енергия. Въздухътъ е единъ акумулаторъ на складирана слънчева свѣтлина и топлина. А пъкъ самата свѣтлина и топлина, това сѫ акумулатори на складирана животворна енергия. Най-първо трѣбва да възприемемъ въздуха, свѣтлината и топлината; свѣтлината и топлината ще освободятъ въ тебъ живота. Ако можешъ да извършишъ този процесъ, ще бѫдешъ здравъ, ако не можешъ да извършишъ този процесъ, ще хабишъ енергията напразно.

Сега, по нѣкой пѫть, ние се молимъ на Бога като на човѣкъ. Боли тѣ кракътъ, казвашъ: „Господи, не знаешъ ли, че ме боли кракъ?” Господъ не може дори да предположи какъ тѣ боли кракъ. Той като тѣ е направилъ съвършенъ, сега и да Го убѣждавашъ, че има погрѣшка въ Неговата работа, е кѫсно. Ти като казвашъ, че си боленъ, искашъ да убедишъ Бога, че работата, която е направилъ, не е както трѣбва. Ти казвашъ: „Господи, живѣхъ много добъръ животъ, но се разболѣхъ.” Искашъ да убедишъ Господа. И Господъ седи сега и мисли, дали говоришъ истината. Най-първо въ молитвата искате да убѣждавате Господа, че не искате да Го лъжете, но така сѫ ви научили. Той се чуди и мисли, мисли, дълго време мисли Господъ. Той взема факта, както ти го казвашъ. Той ще се спре, нѣма да каже, че Го лъжешъ, но ще се върне назадъ милиони години, ще започне да преглежда цѣлия процесъ, както си създаденъ, и ще види, направилъ ли е погрѣшка. Докато Господъ провѣри тази работа, ти ще чакашъ, бързо не става, ще провѣри туй точно, и следъ две години вече ще имашъ отговоръ на молитвата. Ти всѣка сутринь все се молишъ, Господъ казва: „Прегледахъ въпроса, нѣма погрѣшка - туй, което пише, туй направихъ.” Започва се единъ споръ между тебе и Господа. Господъ казва: „Втори пѫть пакъ ще прегледамъ.” Но ти ще опѫвашъ каиша, втори, трети, четвърти, пети.

Нѣкой казва: „Въ този свѣтъ нѣма оправия.” Така не се разсѫждава сега. Въ сегашния неразуменъ свѣтъ се изисква ние да бѫдемъ крайно разумни. Разумность се изисква! Една пълна разумность трѣбва, като съзнаваме тия факти, които сѫществуватъ, трѣбва да видимъ причинитѣ кѫде се криятъ, тия, близкитѣ причини на ония голѣми нещастия, които сполетяватъ окрѫжаващитѣ. Всѣка една опасность, която сполети твоя ближенъ, единъ день може да сполети и тебъ. Та казвамъ: ние сме въ предвечерието, въ свършването на една епоха, на единъ Божественъ день. Господъ вече готви слънцето, звѣздитѣ. Той ще каже: „Стана утро, стана вечерь, день първи.” Но следъ като залѣзе слънцето, вие има да работитѣ въ себе си единъ процесъ. После ще започне вториятъ день. Вториятъ день, това е разбирането. Всѣки единъ день ти трѣбва да научишъ една добродетель и презъ вечерьта да се върнешъ дома. Нали хората вечерь се връщатъ въ своя домъ. Следъ като стане утро, пакъ излезатъ, работятъ дълго време вънъ, като стане вечерь, отново влизатъ вкѫщи. Тогава, ние имаме понятия само за деня какво е станало. Направилъ Богъ свѣта, станало утро, станало вечерь, но презъ вечерьта какво става, не знаете. Вие казвате: „Презъ вечерьта ще спимъ.” Нѣма спане. Спането, това е болесть. Всѣки човѣкъ, който спи много, е изложенъ на болести. Всѣки, който спи, може да го сполети голѣмо нещастие. За немарливия се казва: „Спалъ е този човѣкъ.” Ще се намѣрите въ друго противоречие: „Какво трѣбва да правимъ, да не спимъ?” Ти като спишъ, очитѣ ти трѣбва да бѫдатъ отворени. Или казано на другъ езикъ: съвременнитѣ хора сѫ крайно лековѣрни, крайно подозрителни. Крайно лековѣрни, че като взематъ нѣкой билетъ отъ лотарията, мислятъ, че ще спечелятъ. Азъ съмъ виждалъ религиозни хора, и нерелигиозни, взематъ единъ билетъ - вѣрватъ и се надяватъ, следятъ вѣстницитѣ, кога ще се тегли лотарията. Следъ като се тегли лотарията, чудятъ се, какъ така - да не имъ се падне нищо. Нѣкой казва: „Какъ е възможно да не ми се падне нищо!” После, когато ние страдаме, мислимъ: „Какъ е възможно тази болесть върху насъ да дойде? Да сме живѣли лошъ животъ, не е; молили сме се по три пѫти, въ Бога сме вѣрвали, не знаемъ, не можемъ да си представимъ какъ е станало!” Казваме: „Онзи човѣкъ грѣши, прави престѫпления, него болесть не го хваща; а насъ, какво ли не ни хваща? Чакай, казваме, ще хванемъ неговия пѫть.”

На мнозина съмъ казвалъ за оня гръцки попъ, който обичалъ да яде каймакъ. Сега говоря за гръцкитѣ попове, не за българскитѣ. Само за изяснение турямъ, той да е попъ. Той обичалъ каймакъ и жена му обичала каймакъ, повече отъ него. Той купи едно-две кила млѣко, подкваси го, дойде - намѣри обранъ каймака. Година, две, три, все нѣкой ще изяжда преди него каймака. Най-после казва: „Нѣма да го държа вкѫщи, трѣбва да има тука магия”, и започва да затваря млѣкото въ църквата. Подкваси го тамъ, но и въ църквата нѣкой изяжда каймака. Жена му била хитра, единъ день, следъ като яла, нацапала мустацитѣ на Свети Никола. Той като го видѣлъ, извикалъ: „Разбрахъ каква е работата, толкозъ години тебъ ти служа, ти да ядешъ този каймакъ!” Затваря църквата, не иска вече да служи на Свети Никола. Тръгва той по свѣта, да намѣри нѣкѫде работа, дето каймакъ може да се яде. По пѫтя го срѣща единъ старецъ, казва: „Синко, кѫде?” Той му разправя. Пъкъ старецътъ билъ Свети Никола. Разправя попътъ своитѣ убѣждения, вѣрвания, казва: „Изневѣри ми единъ светия, толкозъ години не можахъ да хапна каймакъ, изяде ми всичкиятъ каймакъ”. „Синко, ще му простишъ.” „Какъ да му простя, светия да яде каймакъ! На мене подобава да ямъ, като на попъ, но не и на него!” „Ела, казва старецътъ, съ мене, азъ ще се потрудя, като обичашъ толкозъ каймакъ, да ти намѣря отнѣкѫде.” Влѣзли въ една кѫща, дето имало деца; едно отъ децата било болно. Свети Никола казва: „Донесѣте болното дете, азъ ще го излекувамъ.” Вика свещеника, затваря вратата, взима детето, измива го, после взима ножъ, отрѣзва главата, отрѣзва рѫцетѣ, краката, нарѣзва го на части детето. Свещеникътъ гледа и си казва: „Този човѣкъ е нѣкой престѫпникъ!” Иска да бѣга, но затворено, заключено. Казва си: „Каймакъ не можахъ да ямъ, пъкъ сега и затворъ ме чака.” Свети Никола измива всичкитѣ удове[3] и поставя всичко на мѣсто; духва и детето става, оздравело. Идватъ родителитѣ и питатъ: „Какво да ви дадемъ?” „Ако имате малко каймакъ.” „А, имаме, имаме каймакъ.” Попътъ си хапналъ добре каймакъ. Научилъ изкуството отъ Свети Никола, казва: „Лесна работа! Що ми трѣбваше, толкозъ години каймакъ не можахъ да ямъ, то вижъ, колко било лесно.” Сутриньта казва на стареца: „Много бързамъ, много работа имамъ, не мога съ тебе да вървя.” „Синко, казва, ако се намѣришъ въ затруднение, повикай ме.” Отива попътъ въ друго съсѣдно село, въ една богата кѫща. И тамъ детето болно; той казва: "Донесѣте го." Мисли си, че каймакъ ще яде. Заключва, взима коритото, измива детето, отрѣзва главата, краката, умива всичко. Туря главата - не се залепва, туря рѫцетѣ - не се залепватъ, духа - детето не оживѣва! Започва да вика, вика човѣкътъ Свети Никола пакъ да го избавя, че му казва: „Правъ си, Свети Никола каймакъ не яде.”

Сега да преведа този анекдотъ. Всички вие си имате известни слабости, не сѫ слабости, но желания, които трѣбва да се изпълнятъ - едно желание да ядешъ каймакъ, въ какъвто и да е смисълъ. Искашъ ученъ да станешъ, искашъ щастливъ да бѫдешъ, искашъ да си богатъ, да си знаменитъ. Всички тия желания, които човѣкъ има, сѫ на мѣсто. Нѣма желание въ човѣшкия животъ, което да не е на мѣстото си. Туй, което не е на мѣсто, то е чрезмѣрностьта. Силенъ да бѫде човѣкъ, ученъ да бѫде, богатъ да бѫде, всичко туй е на мѣсто, но има работи, които сѫ несъвмѣстими; искашъ много повече, отколкото ти трѣбва. Казватъ нѣкои: „Не можеше ли Господъ да създаде свѣта, безъ да ядемъ?” - Не можеше. Ако можеше, щѣше да го създаде. Но какъвъ животъ щѣше да бѫде безъ ядене? - Не можеше ли Господъ да създаде свѣта, безъ да дишатъ хората? - Можеше, но какъвъ щѣше да бѫде свѣтътъ безъ дишане? Тогава отивамъ по-далече. Не можеше ли да направи човѣка, безъ да мисли? Какъвъ щѣше да бѫде този свѣтъ? Онзи, който казва, че свѣтътъ не е хубавъ, съгласенъ съмъ съ него, но какъвъ щѣше да бѫде нашиятъ идеаленъ свѣтъ? Тогава, ние ще се намѣримъ въ онова противоречие, въ което се намѣрилъ единъ гръцки зидарь, който вѣрвалъ въ Зевса. Качилъ се той на една църква, но падналъ, че си счупилъ крака. Обърналъ се къмъ Зевса и рекълъ: „Досега мислѣхъ, че си единъ отъ най-разумнитѣ богове, отъ най-силнитѣ, но сега познахъ, че си направилъ свѣта не тъй, както трѣбва.” Цѣла седмица се занимава съ това, говори. Зевсъ казва: „Какво искашъ?” „Искамъ да направишъ единъ свѣтъ, дето хората да не си чупятъ краката.” „Иди си, както искашъ, тъй ще стане, лесна работа.” „Не е, казва, това свѣтъ.” Следъ една седмица зидарьтъ билъ здравъ; взима си чуковетѣ, отива да работи на едно здание. Започва да забива гвоздеи, удря - нито единъ гвоздѣй не влиза. Гредитѣ всички леки като перце, не може да ги събере. Цѣлиятъ день да чука, нищо не може да свърши. Излиза отъ търпение, хвърля чука - той увисналъ въ въздуха, хвърлилъ шапката - и тя увиснала, хвърлилъ дрехата - и тя увиснала. Станалъ той, иска да подскочи, да хване чука - и той увисналъ - день, два, три. Чака го жена му, не се връща. Зидарьтъ пакъ започналъ да вика: „По-голѣмо безобразие отъ това има ли?” Зевсъ казва: „Какво искашъ? Онзи законъ, който троши крака, замѣнихъ, по-спокойно може да седишъ, краката ти ще бѫдатъ здрави.” Тогава зидарьтъ казва: „Виждамъ, че първото положение е по-добро, отколкото второто.”

Та и ние, по нѣкой пѫть сѫдимъ въ себе си и мислимъ за единъ идеаленъ свѣтъ, като този гръцки зидарь. Мислимъ за животъ безъ страдания, съ всички удобства, но ще бѫдемъ окачени въ въздуха като този зидарь. Ако на всѣки единъ отъ васъ биха му се задоволили идеитѣ, както той иска, той не щѣше да има никакви добродетели, той щѣше да бѫде изолиранъ отъ всичкитѣ хора, даже изолиранъ отъ самия себе си. Питамъ: всѣки единъ човѣкъ, вънъ отъ хората, какъвъ щѣше да бѫде неговиятъ животъ? Представи си, че не ядешъ, че не дишашъ, не чувствашъ, не се движишъ - въ какво ще седи животътъ? Представи си, че ти не приемашъ нито едно любовно писмо отникѫде, нито единъ милъ погледъ, слънцето е загаснало, звѣздитѣ сѫ загаснали, нищо нѣма, ще настане абсолютенъ мракъ въ душата ти, питамъ тогава, какво ще бѫде положението ти? Съвременнитѣ хора искатъ щастието на абсолютния мракъ. То е най-голѣмото страдание, което може да има единъ човѣкъ, една душа вѫтрѣ въ себе си. Ти да съзнавашъ, че си спрелъ всички условия, и живота си, въ който можешъ да се изявишъ, това е най-голѣмото робство. А пъкъ въ сегашния животъ имаме надежда, че е процесъ на освобождение отъ робството, въ което сега се намираме. Вие сте имали ваши възлюбени, баща ви, майка ви, братъ ви, мнозина отъ вашитѣ братя сѫ заминали. Отивате на гробища, разравяте - само кости, мускули нѣма, останалъ само черепътъ. Питамъ: де е баща ви? То е едно криво разбиране. Както, ако идете при нѣкой автомобилъ, а шофьорътъ го нѣма. Питамъ: кѫде е шофьорътъ? Тѣлото е външната страна, автомобилътъ; едно такси, съ което вие си служитѣ. Единъ день, когато се строшатъ колелата на това такси, вие ще го напуснете, ще си купите другъ автомобилъ. Онова сѫщество, което търси свободата, то не трѣбва да я търси отвънъ, то трѣбва да търси свободата отвѫтрѣ. Човѣкъ самъ трѣбва да стане господарь на своята свобода. Тази свобода той може да постигне по два начина. Единъ отъ начинитѣ е да изучава живата природа, това е сегашното положение; другото положение е да изучава вѫтрешната страна на живота, та чрезъ закона на Любовьта да живѣе безъ законъ. Да живѣешъ съ законъ, това е отношение съ всичкитѣ хора, да съзнавашъ нуждитѣ, които всѣки човѣкъ има, и да бѫдешъ крайно уменъ, за да задоволишъ нуждитѣ имъ.

Другиятъ законъ на Любовьта е изобилието, свободата, въ която човѣкъ трѣбва да се прелива. Какъ ще разберете вие, да се прелива единъ човѣкъ? Вие може да вземете единъ литъръ вода и да я прелѣете, да станатъ два литра. Но питамъ: ако вие раздѣлите водата на малки капчици, тя умира ли? Водата никога не умира. По сѫщия законъ и човѣкъ трѣбва да мяза на водата. Така и неговата външна форма може да се измѣни. Ние винаги сме поддържали тая хипотеза, че сегашната ни форма ще се измѣни. Че такива форми човѣкъ е измѣнялъ съ хиляди. Дарвинъ е внесълъ своята сегашна теория. Еволюцията показва пѫтя, по който човѣшката душа е минала. Тя най-първо имала много микроскопична форма, въ която живѣела. Много малка колибка имала, съ която душата се задоволявала, оттамъ гледала свѣта и се радвала; после литература имала, изкуства имала, картини е изписала. Въ природата тия картини сѫществуватъ. Сега хората мислятъ, че тия, микроскопичнитѣ организми, никаква култура нѣматъ, но се лъжатъ. Отъ наше гледище е така, но всѣка култура, отъ най-нисшитѣ форми до най-висшитѣ, има цѣли музеи въ природата. Нѣкои отъ васъ казватъ, туй да го докажа. Нѣма да го доказвамъ, защото, какво ще спечеля, ако го докажа? За да го доказвамъ, трѣбва да съмъ търговецъ. Нѣкой казва: „Да докажемъ, че има Господъ.” Казвамъ: азъ не съмъ търговецъ, азъ не доказвамъ, че Господъ сѫществува. Да се доказва, че Господъ сѫществува, въ моитѣ очи е търговия. Азъ казвамъ: „Нѣмамъ платъ да продавамъ.” Нѣкой пита: „Ти вѣрвашъ ли?” Казвамъ: съ търговия не се занимавамъ. Азъ не продавамъ вѣрата си. - Ти въ какво вѣрвашъ? - Съ търговия не се занимавамъ. Не продавамъ вѣрата си. Вѣрвамъ, че може и безъ насилие, вѣрвамъ, че може и безъ да се краде; азъ вѣрвамъ, че може и да не се лъже. - Въ какво друго вѣрвашъ? - Вѣрвамъ, че всичко, което сѫществува, ще изчезне. - Ама докажи го. - То само ще се докаже. Нѣщата, сами по себе си, се доказватъ. Чудни сѫ хората като мислятъ, че сѫ много умни. Единъ художникъ пише, че азъ съмъ отъ тия художници, дето могатъ да тѣ нарисуватъ въ огледало. Азъ държа едно огледало, казвамъ: „Виждашъ ли се, харесвашъ ли се?” Но не продавамъ тази картина на огледалото. Азъ имамъ огледало, което никога не се продава; продадешъ ли своето огледало, ти ставашъ робъ на условията. Защо тия нѣща ставатъ? Продалъ си огледалото си. „Ти, казва нѣкой, дали като ме нарисувашъ, нѣма да ме продадешъ?” Казвамъ: азъ съмъ много честенъ човѣкъ; ела отъ другата страна на огледалото, изгаси своята лампа, безъ свѣтлина виждашъ ли нѣщо? - Виждамъ. - Докато слънцето е задъ гърба ти, ти може да виждашъ; докато е слънцето задъ гърба ти, може да се образуватъ тия впечатлѣния, но когато изолираме слънчевата свѣтлина, която не идва ни отзадъ, ни отпредъ, никакъвъ образъ нѣма да дойде. Казвамъ: ти си човѣкъ, който живѣешъ съ огледала, въобразявашъ си въ себе си, че ще бѫдешъ красивъ, ще бѫдешъ уменъ, ще бѫдешъ министъръ, ще бѫдешъ князъ. Това сѫ илюзии на живота. Ако ти досега не си станалъ князъ, отсега нататъкъ никакъвъ князъ нѣма да станешъ. Ако сега не си богатъ, никога нѣма да станешъ. Ако сега не си човѣкъ, та отсега нататъкъ ли ще станешъ? Тогава, какъ ще сравнимъ това положение, съ онази философия на Писанието, което казва, че направилъ Богъ човѣка по образъ и подобие свое? Преди хиляди години го направилъ, по свой образъ. Хората още не могатъ да повѣрватъ, че така е направенъ човѣкъ; казватъ, че Богъ малко му далъ. Та какъ да ги сравнимъ тия дветѣ нѣща?

Азъ мисля така. Малкитѣ нѣща сѫ далечни нѣща, голѣмитѣ нѣща сѫ близки нѣща. Туй, което ти никога не разбирашъ, то е много далечно отъ твоето съзнание. Туй, което ясно разбирашъ, то е близо до тебе, до твоето съзнание. Има единъ законъ: голѣмото, което виждашъ - не може да имашъ знание за него, не може да го изучишъ. Отъ най-голѣмата сфера ти виждашъ малка часть. Казва единъ човѣкъ: „Азъ виждамъ Стояна, Драгана.” Въ какво седи това виждане? Казва: Много интелигентенъ човѣкъ. - Тогава дай му да ти направи една кѫща. - Ама вижъ, много е музикаленъ. - Дай му да ти изсвири нѣщо. - Ама пише много хубаво. - Може случайно да пише хубаво, дай му книга, да напише нѣщо. Сега не е важно какво ние мислимъ. Ние мислимъ нѣкой пѫть това-онова, но Провидението подлага всичко на изпитъ. Туй, което ти можешъ да направишъ, това си ти. Ако ти не можешъ да издържишъ една малка болесть, една малка тежесть, кѫде ти е силата? Защото нѣкои болести сѫ умни сѫщества. Когато нѣкой ангелъ дойде отъ Небето, той стѫпи на краката ви, а васъ ви боли, но не знаете защо. Този ангелъ знае какво да направи - една игла, много остра, че я тури той, съ всичката си тежесть, сѣдне на върха, на ушитѣ на иглата - обича тѣ човѣкътъ. Ако всички болести сѫ такива хубави сѫщества отъ Небето, които идватъ да ви посѣтятъ! Понеже, като чули за великото дѣло на Бога и дошли да видятъ, тѣ дошли съ своитѣ столове, турили ги на иглитѣ, стѫпили на ушитѣ на иглитѣ. Вие не можете да издържите единъ - два часа, а день и нощь се молите, да дойде нѣкой ангелъ. Той като дойде, носи столъ, тури го на рамото или на врата ви нѣкѫде. Най-после, вие казвате: „Никакъвъ ангелъ да не идва!” Това е само обяснение на нѣщата.

Че туй е така - най-хубавитѣ нѣща въ свѣта произвождатъ най-голѣми нещастия. Вземете единъ беденъ човѣкъ; нѣма нищо, но стане милионеръ - какво нещастие е да стане богатъ! Той постоянно мисли, не може да спи, день и нощь мисли - какво става въ свѣта, иска да знае - какво става съ банката, въ която е вложилъ паритѣ. Нѣкой пѫть се случва и да полудява. Учениятъ човѣкъ день и нощь мисли, знае редъ научни теории, следи литературата, да види - какви нови теории има, пише друга книга, защитава старата теория дотогава, докато единъ день отстѫпи, казва: „Новото трѣбва да приемемъ.” Богословитѣ и досега още защитаватъ твърдението, че Господъ създалъ въ шесть човѣшки дни свѣта. Но така ли е? Въ шесть дни ли е създаденъ? Въ едно изгрѣване и едно залѣзване? Това е човѣшко разбиране. Но свѣтътъ не е така създаденъ. Сега, това приемамъ като аналогия въ живота. Ние имаме известни схващания, теории; имаме схващането, като богословитѣ, че въ шесть дни Богъ създалъ свѣта, имаме и схващането, че ние трѣбва да живѣемъ добре. Трѣбва да живѣемъ, но трѣбва и да постѫпваме добре, трѣбва и да разбираме добре живота.

Вземете сега съвременнитѣ европейски народи, какво богатство сѫ, никога свѣтътъ не е ималъ толкова културни хора, както сега, това сѫ най-културнитѣ народи. Вземете всичкитѣ - американци, французи, англичани, германци, италианци - всички тия сѫ най-просвѣтенитѣ държави, културни държави. При това, съ тѣхъ сѫществува и най-голѣмото противоречие. Какъ ще го обясните сега? Не, че тѣ сѫ виновни, но всичкото противоречие седи въ това, че всѣка една държава иска да бѫде велика сила въ свѣта. Велики можемъ да бѫдемъ, но въ едно нѣщо. Колко велики хора може да има? Само единъ. На едно тѣло колко глави може да има? Азъ турямъ само една. Ако туримъ десетина-двайсетъ глави, ние имаме хидра. Съвременниятъ общественъ животъ има много глави. Тогава казвамъ: изрѣжете всички глави и оставете само една. Да се изрѣжатъ всичкитѣ религиозни глави и да остане само една глава, да остане само Христосъ - Любовьта. Въ държавата да остане само една глава. Казвате: „Ще се развали обществениятъ животъ.” Хидритѣ развалятъ обществения животъ - многото глави развалятъ. И въ индивидуалния животъ е така; ти като имашъ едновременно много глави, ти трѣбва да се установишъ върху нѣщо, което е разумно. Ако твоятъ животъ служи за нещастието на твоитѣ ближни, тѣзи ближни, които искатъ да живѣятъ, тѣ могатъ да тѣ очистятъ единъ день, нищо повече. Но ако рекатъ да очистятъ ония елементи, които сѫ въ държавата, вѫтрѣ и сѫ опасни за нея, ще бѫде трудно. Не сѫ враговетѣ отвънъ, а отвѫтрѣ сѫ голѣмитѣ враговѣ. България не се застрашава толкозъ отвънъ, а отвѫтрѣ. Англия не се застрашава отвънъ, а отвѫтрѣ. Всичкитѣ държави се заплашватъ отвѫтрѣ. Когато се направи една кѫща отъ негоденъ материалъ, съ нищо не може да се спаси. Ние говоримъ за единъ животъ. Една кѫща, направена отъ здравъ материалъ, на здрава почва, е хубава кѫща. Но ако този материалъ, съ който кѫщата е направена, не е здравъ, не е на здраво мѣсто, каквито поправки и да направимъ, тази кѫща е непоправима, трѣбва наново да я направимъ. Ние считаме за материалъ мислитѣ на човѣка, неговитѣ чувства, неговитѣ постѫпки. Тѣ трѣбва да бѫдатъ здрави, тогава съ човѣка може да ставатъ реформи. Човѣкъ трѣбва да мисли здраво, здраво да чувства и здраво да постѫпва. Може да станатъ известни преобразувания, но образецътъ за правилнитѣ мисли въ свѣта сѫществува. Сѫществува въ свѣта една мѣрка - туй, което ние наричаме Богъ. То е абсолютна мѣрка. Че, ако ние добиемъ едно правилно познание за Бога, или една мѣрка, ние наричаме тази мѣрка - разуменъ животъ; или Любовь, или Разумность, или Мѫдрость, или Свобода, или Истина - тѣ сѫ думи синоними. Туй е, което дава разрѣшение за всички ония хора, които страдатъ въ дадения случай.

Сега, не е въпросъ само, да отмахнемъ страданията за днешния животъ. Ние трѣбва да внесемъ здравето като една най-важна задача. Здрави да бѫдемъ, умни и добри. Ако религията бѣше едно учреждение, отъ което да не сѫ заинтересувани хората, никой нищо да не имъ плаща за тѣхнитѣ вѣрвания, тогава ще видимъ, колко хора биха били религиозни. Какво ще ми плащатъ хората за моята вѣра? Че азъ вѣрвамъ въ Бога, какво ще ми плащатъ! Срамота е една майка да ражда деца, че да й се плаща. Че, ако туй е философия, рибитѣ трѣбва да възнаградимъ, по 300 000 раждатъ. Че една майка родила шесть-седемь деца, да дадатъ пари на тази майка, че е производителна! Дайте тогава възнаграждение на рибитѣ, по 300 000 иматъ. Не е въ многото, а въ малкото. Питамъ: отъ тѣзи шесть-седемь деца, колко живи ще останатъ? Колко отъ тѣхъ ще бѫдатъ полезни на ближнитѣ въ свѣта?

Съвременнитѣ хора употрѣбяватъ ножа. Ножътъ е една емблема. Казватъ: „Сабята и топоветѣ ще ни освободятъ.” Азъ съмъ съгласенъ. Но работата е, че следъ като победятъ, хората турятъ сабитѣ на мѣсто и тѣ ръждясватъ. Сега всички саби и всички топове се оплакватъ. Всички топове, които вземаха участие въ превземането на Одринъ, кѫде сѫ? Плачатъ нѣкѫде ръждясали. Казватъ: „Така, докато бѣхме млади - помогнете; като свършиха работата, взеха победата, насъ захвърлиха.” Та казвамъ: сабята, това е разумното слово, това е неговиятъ езикъ. Въ думата „пушка” е вложена сила. Ако имената на всички орѫжия, които хората иматъ, ги преведемъ на единъ разуменъ езикъ, какво щѣхме да разберемъ? - Имашъ ли ти пушка; наточенъ ли е ножътъ ти; кобуритѣ какъ сѫ; пушката ти добра ли е; барутъ имашъ ли; скоро война ще има ли? Сега, можемъ да говоримъ на такъвъ страненъ езикъ, но ако ще отидемъ на тая война, и ни биятъ, и обърнемъ гръбъ, че бѣгаме, войната не е излезла както трѣбва. Азъ бихъ желалъ да сме въ една война, въ която никога да нѣма бѣгащи. Позволява се малко бѣгане, отстѫпление по стратегически съображения. Но всѣкога да отстѫпваме въ живота, нѣма никакъвъ смисълъ. Да отстѫпвашъ въ религиозно отношение, разбирамъ, но въ научно отношение, въ обществено отношение, отвсякѫде да отстѫпвашъ, питамъ тогава - какъвъ смисълъ има? Че, ако жената постоянно отстѫпва, ако мѫжътъ постоянно отстѫпва, ако децата постоянно отстѫпватъ, какъвъ ще бѫде животътъ? Жената не всѣкога трѣбва да отстѫпва, нѣкой пѫть трѣбва да отстѫпва, а после трѣбва да напада. Кого? Мѫжа си. Нѣкѫде мѫжътъ трѣбва да отстѫпва, после трѣбва да напада. Тогава, щомъ мѫжътъ напада, жената трѣбва да се оттегли по стратегически съображения. Щомъ мѫжътъ има право да напада, жената ще отстѫпва. Ако неговата мисъль е права, ако неговитѣ чувства сѫ прави, ако той ще донесе благо на цѣлия домъ, тогава жената да отстѫпва. Щомъ жената мисли право, чувства право, мѫжътъ да отстѫпва за благото на дома. Ако жената напада, ако синътъ напада, ако дъщерята напада, всички ония хора, които може да ни нападнатъ, ако тѣхната мисъль е права, на мѣсто е тѣхното нападение. Следователно, вие гледайте на нападението, което имате, право ли е или не. Че ни нападатъ, то е единъ въпросъ; дали нападението има съобразность, то е другъ въпросъ. Кой не е нападнатъ отъ болести, кой не е нападнатъ отъ разочарования въ живота? Погледнете - нито царьтъ е свободенъ, нито владицитѣ, нито проповѣдницитѣ; и най-великитѣ хора, какви ли нападения не сѫ имали. Ако вие сте нападани, трѣбва да изучавате причинитѣ на това нападение.

Казва се въ този стихъ: „Ще ни освободи отъ враговетѣ.” Кога? Когато ние станемъ учени хора, когато ние употрѣбимъ закона на Любовьта и да знаемъ, какъ да си служимъ съ своитѣ чувства, съ огъня. Разправяше ми една млада българка: „Азъ, казва, много добре живѣя съ мѫжа си, но съмъ изучила характера му. Щомъ го видя малко тъй, да напада нѣщо, ще донеса нощвитѣ, ще взема да сѣя брашно, ще наточа хубава баница съ масло. Като го нахраня, погледнешъ - поусмихне се. Веднага примиря тоя врагъ, превзема го, сключимъ миръ.” Всѣкога, когато се точи баница или се готви нѣщо хубаво, има нападение. Нѣма какво - ще сѣднешъ, ще наточишъ баница и онова горчиво чувство, онова строго лице, ония мускули, готови да се нахвърлятъ - поомекнатъ; човѣкъ стане мекичъкъ. Жената казва: „Азъ зная, че това се дължи на баницата; ако не бѣхъ разточила баница, лошо щѣше да стане.” Сега, преведете вие тая „баница”. Все ще трѣбва да се разточи нѣкаква баница. Българитѣ колеха кокошки, баници правѣха на всички турци и така спасяваха гърба. Ще се научишъ да точишъ баница. Ако си сиромахъ, богатъ ще станешъ, ако нѣмашъ вино, ще напълнишъ бъчвите съ най-хубавото 15 ÷ 20 годишно вино, ще насипешъ, ще черпишъ. Ще изтъчешъ най-хубавия платъ, ще направишъ най-хубави ризи, най-хубави дрехи, най-хубави обуща и т. н. То е вѫтрѣшно. То е една временна постѫпка, не е вѣчна постѫпка, защото, въ вѣчнитѣ процеси на нѣщата, работитѣ другояче сѫ сложени. При сегашния строй на нѣщата, трѣбва да изучавашъ. Единъ учитель ти далъ известенъ урокъ - ще го учишъ, иначе ще има цель скандалъ. Ти не си научилъ урока - ще минавашъ за слабоуменъ. Ти не ходишъ въ църква, не палишъ свещи, не се кръстишъ - ще минавашъ за безбожникъ. Такъвъ е сегашниятъ редъ и порядъкъ. Казвамъ: най-първо, временниятъ животъ, който е въ насъ, трѣбва да се хармонизира, после вѣчниятъ. Има една философия въ живота, дето работитѣ се разрешаватъ другояче. Разрешаватъ се по два начина.

Азъ ще ви приведа следния примѣръ. Въ една кѫща, дето майката възпитава децата по всичкитѣ правила на съвременната педагогика и на всичкитѣ педагози, тия деца станали малко немирни, не усѣщатъ, че ще имъ дойде нѣщо много лошо. Единъ день й идва на умъ - да ги сплаши тия деца. Съ тояга ги плаши - не върви. Тогава, майката направила една страшна гугла, турила я на главата си; сѣдятъ петь деца, каратъ се, вдигатъ шумъ. Като влиза съ тази страшна гугла, като писватъ децата, тя махва само съ рѫката, после излиза; веднага хвърля гуглата и всичкитѣ деца се нахвърлятъ, казватъ: „Мамо, влѣзе едно страшно чудовище, щѣше да ни изяде!” Държатъ се за майка си. Ако ние сме отъ онѣзи непослушни деца, майката ще влѣзе съ своята гугла. То е една истина. Страшна е гуглата, ти не знаешъ, какво се крие задъ нея. Причината, дето е влѣзло злото - то е единъ признакъ, че има непослушни деца. Злото е, което стрива всички хора. Нито единъ отъ васъ не мисли, защо трѣбва, онова жито, да го стриемъ на камъкъ. Всички казвате, че е хубаво да се мѣли брашно на камъкъ. Отъ хиляди години, най-голѣмото нещастие е, че мелимъ брашното. Азъ може да ви го докажа, но не искамъ да доказвамъ, и да го докажа, е безпредмѣтно. Всички хора, които ядатъ така стрито на хромелъ[4] жито, и тѣ така, по сѫщия начинъ, се триятъ. Вие носите дрехи, ушити на машина, но всѣки день и вие се дупчите, както сѫ вашитѣ дрехи надупчени. Може да има нѣщо общо, може да нѣма. Рѣжете съ ножици, то е хубаво, то е творчество, но казвамъ: шитите дрехи не разрешаватъ крайнитѣ въпроси на живота, мляното брашно не разрешава крайнитѣ въпроси на живота. То е едно вѫтрѣшно състояние, което трѣбва да премелимъ. Туй, което сега мислимъ, туй, което сега вѣрваме, то е едно вѫтрѣшно състояние, не е онова състояние, което трѣбва да повдигне човѣка, да го направи свободенъ. Туй трѣбва да знаемъ ние. Не, че то е лошо. Временно заради насъ е добро, но за утрешния день е лошо. Ако това смлѣно брашно го държимъ мѣсецъ, два, година, две, то ще се развали, ще се вгорчи. Но, ако държимъ житото несмляно, и шесть хиляди години може да го държишъ, ще запази своята сила. Ако вземемъ твоитѣ мисли, чувства и желания, да ги направимъ на брашно, ще се вкиснатъ. Ти ще оставишъ всѣка твоя мисъль да бѫде цѣлокупна, и следъ шесть хиляди години да има сѫщата сила, та като посѣешъ, да израстне житото въ време на нужда. Всѣки единъ отъ васъ ще смѣли своитѣ чувства, но когато се мелятъ чувствата, когато ние се приспособяваме къмъ хората - ти мелишъ брашно; по тоя начинъ и ти постѫпвашъ като тѣхъ, мислишъ като тѣхъ, чувствашъ като тѣхъ. Брашното е смлѣно, хубаво е за сега, за днесь ти разрешавашъ въпроса, но утре, следъ 10 ÷ 15 години, туй смлѣно брашно ще се вгорчи. Положението ти тогава ще бѫде като на онзи българинъ, когото срѣщнали разбойници, взели му паритѣ, набили го много хубаво, освободили го и казватъ: „Да си вървишъ съ здраве.” Срѣщатъ го други разбойници, хубаво го набили и тѣ, защото не задържалъ, не скрилъ четири-петь кесии за тѣхъ. Той казва: „Де да зная, че и васъ ще намѣря.” Днесь насъ ни биятъ, че не сме задържали петь кесии за другитѣ, които ни обиратъ. Ти не си ясновидецъ, отде да ги знаешъ, че ще дойдатъ - не си задържалъ петь кесии за тѣхъ.

Сега, ние се намираме въ положението да търсимъ свободата въ свѣта; желанието на всички съвременни хора е свободата. Всички съвременни хора търсятъ свобода; хиляди и хиляди хора измиратъ за свобода. Но какъвъ е този стремежъ на човѣшката душа, не сѫ разбрали. Една борба има въ религията. Навсѣкѫде има борба. Естествено е туй положение, при което, всички хора да живѣятъ добре, да бѫдатъ здрави, да иматъ достатъчно храна да ядатъ, да иматъ достатъчно свѣтлина, да ги освѣтява, да си иматъ кѫщица, обуща, дрехи. Туй е положението. Но въ свѣта трѣбва да идатъ толкозъ хора, за колкото има провизии, да може да живѣятъ. Въ сегашния свѣтъ, има повече сѫщества дошли, отколкото трѣбва. Тѣ сѫ неканени гости, и тамъ е нещастието. Изчисляватъ, колко души трѣбвало да има на земята. Хората не разбиратъ, какво нѣщо е живота. Криво имъ е, че има смърть. Два милиарда души сѫ много за Земята. По мои изчисления, тя може да храни едва 100 милиона души, два милиарда сѫ много. Всичкото нещастие е, че много сѫ хората на Земята. Ако станатъ четири милиарда, ще бѫде четири пѫти по-лошо, ако станатъ шесть милиарда, ще бѫде шесть пѫти по-лошо.

Ако въ тебе твоитѣ мисли, желания и постѫпки прогресивно се увеличаватъ, не сѫ въ съгласие съ условията, при които живѣешъ, ти ще създадешъ нещастие въ себе си. Ти искашъ да бѫдешъ като нѣкой ангелъ; че ти трѣбва да ходишъ да помагашъ, нѣма да бѫдешъ само като нѣкой български министъръ, да приемашъ, да влизатъ и да излизатъ хора. И при менъ, нѣкой пѫть, идватъ хора. Азъ съжалявамъ, че си губятъ времето като дойдатъ при мене. Като му кажа нѣщо, казва: „Това го зная.” Той иска да ме лъже, че знае. Азъ казвамъ на себе си: „Ти, ако знаеше, щѣше да бѫдешъ здравъ, щѣше да бѫдешъ богатъ, щѣше да бѫдешъ уменъ, щѣше да можешъ да оправишъ свѣта. Понеже търсишъ другъ да тѣ оправя, тамъ е твоето невежество.” Дошълъ и пита: „Кажи ми, кѫде мога да намѣря Бога?” – „Ще Го намѣришъ тамъ, дето никога не се намира.” – „Кѫде?” – „Като тѣ турятъ въ гроба, тамъ ще Го намѣришъ.” За да идешъ при нѣкой човѣкъ, ти трѣбва да идешъ по закона на Любовьта. Идва той при менъ да ме изпитва, казва си: „Тамъ се явилъ единъ ясновидецъ.” Иде при менъ, или при който и да е. Ти отивашъ при нѣкой ясновидецъ, но по-невежи хора отъ ясновидцитѣ нѣма. Защото, единъ ясновидецъ нѣма да ти каже, какъ живѣешъ и какъ ще живѣешъ за въ бѫдеще, той ще ти разказва този животъ, който вече си живѣлъ. Да кажемъ: 10 ÷ 15 прераждания си живѣлъ престѫпенъ животъ, въ този животъ си пратенъ да страдашъ. Това не е никаква философия, една буболечка може да ти го каже. Азъ наричамъ ясновидецъ онзи, който може да създаде нѣщата, не да ги предсказва. Ще ти каже истината и ти ще му платишъ 50 ÷ 100 лева.

Други пъкъ ще отидатъ при нѣкой хиромантъ. Хиромантията е наука, въ която има много нѣща за чистене. Тия линии на рѫката изразяватъ моя миналъ животъ, новата рѫка азъ градя сега. Когато единъ физиономистъ започналъ да разправя на Сократъ: „Ти си билъ такъвъ и такъвъ”, Сократъ казалъ: „Това бѣше така, но всичко това азъ го преживѣхъ, сега вече азъ съмъ другъ Сократъ. Азъ съмъ онзи Сократъ, когото жена му го поля съ легена отгоре и той бѣше въ състояние да каже: Дето има гръмъ, има и дъждъ, дъждътъ е благословение.” - Ама не е хубаво да имашъ една жена, която всѣки день да ти пѣе, не е хубаво да имашъ единъ мѫжъ, който е капелмайсторъ. - Какво има отъ това? Хванешъ едно дърво, раздрусашъ го; хванешъ единъ мѫжъ, радвашъ се; мѫжътъ тѣ хваналъ, раздрусалъ тѣ - ще види, дали сѫ узрѣли плодоветѣ ти, дали ще падне нѣкой плодъ. Ако падне, много хубаво, ако не падне, нищо не значи - зеленъ е още; ще узрѣе. Тълкуването - то е за васъ. Казвате: „Подиграва живота.” Да подигравамъ живота, значи да подигравамъ себе си. Ние криво тълкуваме нѣщата. Нѣкой пѫть човѣкъ е съ най-хубаво намѣрение да ти каже нѣщо, ти се обидишъ. Единъ мѫжъ, който обича жена си, то е хубаво, но криво е тълкуванието. Въ кривото тълкувание се ражда свадата.

Една жена се оженила за единъ капелмайсторъ. Да се не обиждатъ музикантитѣ. Мѫжетѣ създадоха такта въ музиката, а женитѣ създадоха нотитѣ. Понеже мѫжътъ й обичалъ да маха, тя обличала слугинята си хубаво и той на нея „преподавалъ”, а после отивалъ да се извинява на жена си, казвалъ й: „Ще извинишъ, прекалихъ.” И тя го извинявала, за смѣтка на гърба на слугинята. Той мислѣлъ, че жена си бие, то се оказало, че слугинята. Но и господарката била умна, че като седѣла слугинята десеть години, казва: „Тази слугиня е много добра, тя е една отъ най-добритѣ слугини, ще й дадемъ 30 000 лева възнаграждение за добрата услуга.” „Да й дадемъ.” Тя опитала такта на господаря си. Слугинята, това е плътьта; като дойде капелмайсторътъ, нека се разправя. Щомъ се свърши този тактъ, нека дойде вашиятъ духъ - сѫщинскиятъ човѣкъ да се изрази. Тъй ще се изразятъ доброто и злото въ свѣта. Тѣ сѫ едно разрѣшение въ свѣта. Така, ние ще намѣримъ истинския начинъ, какъ трѣбва да живѣемъ.

Сега вие мислите, че като кажете на единъ човѣкъ, че трѣбва да направи нѣщо, той ще го направи. Никога не спирайте единъ човѣкъ въ неговитѣ намѣрения и желания! Никога не го спирайте и не му налагайте: така трѣбва да направишъ. Кажѣте: „Много хубаво, отлично.” Не го спирайте, какво ще го спирате, нека той отъ себе си да се научи. Той пита: „Харесвашъ ли това нѣщо?” „Много добре, много хубаво.”

При мене, преди десеть години, дойде единъ български поетъ. Следъ като ми чете своята поезия, стихове, казва - да си дамъ мнението. Азъ му направихъ една много малка, деликатна бележка, съ една много малка игла. И досега той ми се сърди, че съмъ му направилъ бележка. Никога вече не се яви. Не правете бележки на хората, оставете да си вървятъ, както знаятъ, по пѫтя. Ние страдаме отъ критикари. Кажи: „Много хубаво, отлично е стихотворението.” После, като дойде да ти се оплаква, да разправя, че не го четатъ хората, кажи: „Тѣ ще тѣ разбератъ следъ време, следъ десеть-двадесетъ години.” Казватъ: „Не струва това нѣщо.” Не, кажи: „Хубаво е.” Нека всѣки човѣкъ да се прояви, както Богъ го е наредилъ. Не давайте тонъ на извора. Нека всѣки изворъ извира тъй, както извира, не можешъ да го научишъ другояче. Има нѣщо въ човѣка, което не можешъ да заприщишъ, то е изворъ. Може после водата, която извира, да я канализирашъ, но не ограничавай изворитѣ, не ходи да ги заграждашъ, остави ги свободни. Сегашнитѣ хора все ограждатъ и развалятъ изворитѣ. Ние ставаме неспособни да проявимъ това, което е вложено въ насъ отъ Бога. Единъ-други се коригираме. Не се коригирайте, кой е правъ - и двама сте прави. Разберете: магическата сила на човѣшкия животъ седи въ живота и любовьта. Любовьта, отъ която произтича изобилието. Животътъ е проява на любовьта. Животъ, който изобилно тече, отъ него може да се явятъ изобилно мисли, изобилно чувства. Дето има изобилно мисъль, ще има и свобода. Ако ти не въздействашъ на първия процесъ на Божествения животъ, този животъ, самъ по себе си, ще се нареди; спасението въ свѣта ще дойде. Не мисли, че ние ще оправимъ свѣта. Всичкитѣ хора, каквито и да сѫ, колкото и да сѫ видни, трѣбва да бѫдатъ носители на Божественото. Всичкото заблуждение е, дето ние мислимъ, че допринасяме по нѣкакъвъ начинъ, за изменението на нѣщата съ критиката. Азъ направихъ опитъ съ тоя български поетъ, който се обиди. Той е казалъ на другъ: „Имаше право, но не трѣбваше да ми го каже.” Правъ е, не трѣбваше да го казвамъ. Азъ сега коригирамъ поведението си.

Божията Любовь никога не коригирай! Каквато и погрѣшка да направи Провидението отъ ваше гледище, не коригирай, понеже ще си навлечешъ пакость на главата. Не коригирай Бога въ Неговитѣ постѫпки, не Го отричай! Живѣй съгласно съ Него. Че единъ си говори, че има Господъ; другъ - че нѣма Господъ - въ себе си което мисли, то е важно; то е вѣрую. Туй, което мисля за Бога, не е толкова важно, какъ живѣя - то е моето вѣрую. Това, което говорятъ отвънъ, то е другъ въпросъ. Всѣки единъ отъ васъ, доколкото той живѣе по Бога, доколкото прилага Неговитѣ закони, дотолкова е правъ. Каквито и да сѫ неговитѣ вѣрвания, азъ не се мѣся. Не коригирайте човѣка въ неговитѣ вѣрвания, вѫтрешни или външни! Или, казано другояче, не коригирайте Бога въ неговитѣ постѫпки, защото човѣкъ така постѫпва, както може. Сега законътъ е - не коригирайте! Не само вие всички не коригирайте, но и не казвайте: „Защо Господъ направи свѣта така?” А има единъ свѣтъ, създаденъ отъ насъ, отъ заблуждение.

Вложете въ живота си новата любовь. Новата любовь азъ наричамъ днешното слънце, което изгрѣва. Преди хиляди години какъ е изгрѣвало слънцето, то е другъ въпросъ. Слънцето, което днесь изгрѣва, тази свѣтлина, която изпраща, ако вие я разбирахте и възприемахте както трѣбва, учени глави бихте станали. Съ закона на свѣтлината, ако съвременнитѣ учени хора се заемеха да го изучатъ, свѣтътъ щѣше да се оправи. Ако вие разбирахте закона на свѣтлината, вашитѣ работи щѣха да се оправятъ.

Вие, за примѣръ, виждате червенъ цвѣтъ; ако можете да го динамизирате - да стане активенъ, да го очоплите като единъ плодъ, ще потече отъ него благодатенъ сокъ, изворъ ще излезе. Но червениятъ цвѣтъ, ако дойде въ дома ви, може да ви накара и да плачете. Зависи съ кой нюансъ на червеното си служите. Всичкитѣ враговѣ на червения цвѣтъ - отъ четиритѣ кьошета на дома - ще се втурнатъ вѫтрѣ. Но вие, ако знаете какъ да го посрѣщнете, ще бѫде добре. Ще наточите една баница по български съ точилката, тогава той ще ви донесе най-хубавото благо.

Ако вие разбирате червения цвѣтъ и го използвате, както трѣбва, въ него има такива трептения, чрезъ които, съвременнитѣ учени хора могатъ да се домогнатъ до безсмъртие. Въ червения цвѣтъ има единъ видъ трептения, азъ ги наричамъ - трептения на безсмъртието; това сѫ ритмични трептения, тѣ ви носятъ безсмъртие, но трѣбва да знаете точно времето за тѣхното възприемане. Тѣзи животворни лѫчи на червения цвѣтъ, тѣзи трептения сѫществуватъ и идватъ точно навреме. Дойдатъ ли тѣзи лѫчи на слънцето, лѫчитѣ на безсмъртието, изложи се на тѣхното действие. Понѣкога тѣ произвеждатъ една обратна реакция и ти казвашъ: „Стига ми вече!” Не, точно тогава ще останешъ. Напуснешъ ли съ една секунда по-рано, и болестьта си остава. Или пъкъ обратно: една секунда само да стоишъ повече подъ въздействието на тѣзи лѫчи, болестьта пакъ остава. Навреме, и съзнанието ти да присѫства. Въ даденъ случай, когато тия вълни действатъ, който мисли за друго нѣщо, не може да ги възприеме. Умътъ ти ще бѫде концентриранъ, за нищо нѣма да мислишъ, да схванешъ тия трептения. Схванешъ ли ги, имашъ всичкото богатство, не ги ли схванешъ, ти ще ходишъ да дивѣешъ по гората. Туй е за червенитѣ лѫчи. Сега ние всички търсимъ тия трептения. Като наближатъ, тѣ обикновено влияятъ. Ако можешъ да прекарашъ тия именно червени лѫчи надъ единъ мършавъ, веднага той ще стане. Това е наука, която Христосъ разбираше и си служеше съ нея. Когато плюна, прогледа слѣпиятъ. Но кога плюна? Вие може да плюете, ама не знаете кога да плюете. Когато плюна Христосъ, то не бѣше на пѫтя, на улицата. На кое мѣсто бѣше? После Той не остави това изкуство, занесе го съ себе си. Свѣтътъ още не е готовъ за една велика наука. Ако сегашнитѣ лѣкари можеха така да плюятъ, чудеса щѣха да правятъ, но не знаятъ. Ако Христосъ дойде, тѣ първи ще бѫдатъ наоколо, да видятъ, по кой начинъ плюна и какъ се мажатъ тия очи. Като изучатъ това изкуство, ще кажатъ: „Да си върви, той не е специалистъ.”

Има задачи, които ни сѫ дадени, за нашето щастие. Вие искате да бѫдете здрави, вие искате да бѫдете умни. Днешниятъ день носи всичкитѣ блага, но цивилизацията затвори цѣлото небе съ мъгла. Тука сте въ мъгла, горе - на Витоша, е свѣтло, чисто, и по-топло. Ако не вѣрвате, идете на Витоша, като излезете на 1500 метра, ще се увѣрите, че е ясно, има 22° топлина. Но понеже тукъ се говори, туриха пердета. Мъгла има, когато атмосферата е дисхармонична. Хубаво, ако сте силни, разпръснете мъглата! Ако вие сте силни, ако имате знание, сега, въ единъ моментъ, можете да отворите небето - да просвѣтне. Направете опитъ да се изясни съвсемъ, да изгрѣе слънцето. Сега седи тая мъгла и заповѣдва. Такава мъгла има въ умоветѣ на хората. Мъглата се разпръсва при вѣтъръ. Вѣтърътъ е мисленето. Ако твоята глава не мисли, мъглата ще седи. Щомъ седи тази мъгла, не можешъ да възприемашъ лѫчитѣ на слънцето, както трѣбва. Като изучавашъ свѣтлината на червенитѣ лѫчи една година, тъй както трѣбва, ще видишъ колко мощно и целебно е тѣхното действие. Ще почувствашъ живата, безсмъртната природа чрезъ тѣзи червени лѫчи, ще ги видишъ така, както никога не си ги виждалъ. Ако този хубавъ, ярѫкъ червенъ цвѣтъ можешъ да го видишъ, никога не можешъ да го забравишъ. Всѣкога, щомъ си спомнишъ за него, състоянието ти ще бѫде такова, като че си придобилъ цель свѣтъ. Богъ е оставилъ една велика тайна въ тия червени колебания, въ тия чудни трептения. Има една есенция, затворена отъ хиляди години въ този цвѣтъ и Богъ очаква децата Му да бѫдатъ досетливи и умни, че всѣки да си вземе толкова благо отъ него, колкото му е необходимо. Ние почти я отминаваме тази свѣтлина и постоянно се обръщаме и викаме за помощь. Той пакъ изпраща. Ние викаме, че нѣмаме животъ и умираме при голѣмото изобилие, което Богъ изпраща. И така ще умираме още дълго време. Ще ходимъ горе да се учимъ, пакъ ще се връщаме, ще ходимъ, ще се учимъ, ще се връщаме. Ще се връщаме, докато въ насъ остане истинското познание за благата, които ни заобикалятъ. Спасението въ свѣта зависи отъ нашето разбиране на онова, което вече сѫществува въ природата.

Сега, ако ви кажа да бѫдете свободни, то значи да ви залъгвамъ, баница да ви правя. Да ви кажа да имате вѣра, то е пакъ залъгване. Вие вѣра имате, даже имате повече вѣра, отколкото трѣбва; дори страдате отъ излишна вѣра. Вие вѣрвате въ това, въ което не трѣбва да вѣрвате. Вѣрвате, че нѣкога, за вбѫдеще, ще бѫдете спасени. Азъ наричамъ туй голѣма вѣра, толкозъ силна вѣра азъ нѣмамъ. Азъ вѣрвамъ за днешния день, за утре - дали ще живѣя - това е голѣмъ наученъ въпросъ. Какви ще бѫдатъ отношенията за въ бѫдеще, то е велика тайна за мене. Отношенията, които Богъ ги има днесь, азъ ги зная, но какви отношения ще има за въ бѫдеще, това е великъ въпросъ. Желая днешнитѣ отношения, които имате къмъ Бога, да сѫ прави. Повдигнете се надъ срѣдата, забравете всички несгоди въ живота и кажете: „Всичко въ свѣта е за добро!” Иначе, какъ ще се оправдае у насъ онзи стихъ, дето казва апостолъ Павелъ: „Въ Бога живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме”. Какъ е възможно въ Бога да живѣемъ и да се движимъ, и пакъ да бѫдемъ нещастни? Ние сме хора, които постоянно продаваме, успѣваме, взели сме повече, отколкото трѣбва. Хората страдатъ отъ изобилието.

Вложете сега малкото въ себе си, вложете закона на червения цвѣтъ, който носи животъ. Отъ него всички се плашатъ. Христосъ казва: „Дойдохъ да запаля огънь.” И какво искате, ако се е запалилъ? Този огънь е вѣчниятъ животъ. Ако въ този животъ хората започнатъ да оживяватъ, какво има да се плашимъ - какво ще стане въ свѣта? Всички разумни хора трѣбва да оживѣятъ. Това е разбирането. Ако този огънь се е запалилъ, още по-добре. Дето има живъ огънь, хората живѣятъ, дето огъньтъ е изгасналъ, хората умиратъ. Тамъ, въ топлината, дето има по-голѣмъ огънь, има животъ, дето нѣма огънь, има страдание. Следователно щомъ имашъ огънь въ своята мисъль, щомъ имашъ огънь въ своитѣ чувства и постѫпки, ти живѣешъ; щомъ изгасне твоятъ огънь, щомъ изгасне този, червениятъ цвѣтъ, иде и свършването. Миналитѣ поколѣния, които нѣмаха топлина и свѣтлина, свърши се съ тѣхъ, тѣ оставиха само претенции. Сега не искамъ да правя изводъ, вѣрвамъ, че вие нѣма да бѫдете като това минало поколѣние. Азъ нѣмамъ право да предполагамъ и то ще бѫде престѫпно отъ моя страна, ако кажа, че и вие ще бѫдете като тѣхъ. Сегашното виждамъ, то не е за бѫдещето. Онзи, който може да ви гадае за 50 лева, много евтино гадае и малко казва. „Азъ ти плащамъ за невѣрнитѣ нѣща, които каза.” Всѣка една лъжа не струва повече отъ петдесетъ, сто, двеста лева най-много. Всички ония ясновидци и учени хора трѣбва да бѫдатъ носители на Божественото, трѣбва да носятъ връзката на живота.

Казва Писанието - да се освободимъ отъ нашитѣ враговѣ. Нашитѣ враговѣ сѫ онѣзи, които заблуждаватъ, които спиратъ мисъльта, които спиратъ чувствата, които спиратъ добритѣ постѫпки, които ни залъгватъ съ бѫдещето. Настоящето, онова, което Богъ е вложилъ въ насъ, е важно. Вие познавате Бога. Всички Го познавате. И умирате, защото Го познавате, ако не Го познавахте, не щѣхте да умирате. Всички хора умиратъ, защото познаватъ Бога. Защо умира този, който познава Бога? Щомъ познавашъ Бога, Той ще тѣ подложи на единъ опитъ: нѣма да ядешъ отъ плода на познанието на доброто и злото. Тогава, като не изпълнявашъ закона, умирашъ. Казва Адамъ: „Чухъ гласа Ти, но убояхъ се, уплашихъ се.” Чулъ гласа на Бога и се скрилъ. Казвамъ, може да ви се вижда противоречие. Ако човѣкъ познае Бога и не носи Любовьта, и не живѣе въ Любовьта, той ще умре; ако познаешъ Бога и носишъ Любовьта, ще имашъ животъ. Ако познаешъ Бога и не носишъ Любовьта, ще умрешъ. Ако Го познавашъ и не Го обичашъ, ще умрешъ; ако Го познавашъ и Го обичашъ, ще живѣешъ.

16 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 17 януари 1932 г., София, Изгрѣвъ.

 
 
 

 
 

[1] пранга (остар. ит. - тур.)- верига, окова.

[2] букаи (остар. тур.)- окови.

[3] Удъ (остар.) - телесенъ членъ, крайникъ.

[4] хромелъ (гр.)- камъкъ на рѫчна мелница.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...