Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1922_01_01 Сроднитѣ души.

Неделни беседи София

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 304 Мнения:

Публикувано 28 декември 2014 - 07:57

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки).
Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис)
Книгата за теглене - PDF

 

Съдържание

Сроднитѣ души.

 

            „Да възлюбишъ ближния си като себе си“*)

*) Матея, 22:39.

   Повидимому, този 39 стихъ е много ясенъ, нали? „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“

 

   И цѣлиятъ съврѣмененъ християнски свѣтъ мисли, че разбира тази заповѣдь, и я прилага. Азъ нѣмамъ нищо противъ този възгледъ. Когато нѣкоя жена изтъче платно, по какво се познава това платно? Нали по самото изтъкаване, дали е то хубаво изтъкано или не? Ако основата на туй платно не е дотамъ здрава, платното се кѫса. Самото платно може да е изтъкано много добрѣ, но основата му да не е здрава. Онѣзи отъ васъ, които се занимаватъ съ висшата математика, могатъ да изчислятъ по закона на вѣроятноститѣ, колко пѫти отъ създанието на мира досега е произнесена думата „любовь“ отъ мѫже и жени, отъ братя и сестри, отъ дѣца и приятели. Нека всички изчислятъ. Това е една философия.

 

   Сега, по закона на еволюцията, всички ония нѣща, които еволюиратъ, развиватъ се и растатъ а всички, които инволюиратъ — слизатъ, т. е. смаляватъ се и се разнищватъ.

           

   Тъй щото човѣкъ първоначално, когато е слѣзълъ отъ Бога, е почналъ да произнася думата „любовь“ много правилно; обаче, като се отдалечавалъ отъ Бога първичниятъ или козмичниятъ човѣкъ, както го наричатъ, тази дума по съдържание почнала полека-лека да се смалява, да се смалява незабѣлѣзано, и, когато човѣкътъ слѣзълъ до дъното на битието, почти нищо не е останало отъ тази дума — разнищила се. Туй слизане било тъй незабѣлѣзано, тъй бавно, че и този великъ човѣкъ даже се самоизлъгалъ. И вие сега се намирате въ положението на този козмически човѣкъ по отношение на любовьта на вашия Баща. Знаете ли, на какво мяза тази любовь? Тя мяза на едно парче или една часть, останала отъ нѣкой голѣмъ разбитъ корабъ или параходъ отъ вълнитѣ на развълнувания океанъ, който го клатушка. Това парче се люшка насамъ-натамъ и казва: „Ее, любовь, любовь“, но, като излѣзе на брѣга на нѣкой островъ, казва: „Слава Богу, спасихъ се!“

           

   Тъй че и вие, събранитѣ тукъ, както и всички християни, сте изхвърлени парчета отъ този великъ параходъ на брѣга на нѣкой островъ. Положението на съврѣменнитѣ хора мяза на онова, въ което се намиралъ единъ английски лордъ, който тръгналъ отъ Англия съ дъщеря си и слугата си да обикаля свѣта. Случило се обаче, че параходътъ, съ който пѫтувалъ, се разбилъ и потъналъ, и англичанинътъ съ дъщеря си и слугата си едва успѣли да се спасятъ съ лодка на единъ близъкъ островъ. Лордътъ знаялъ само да заповѣдва въ Англия, а слугата му — да се подчинява; обаче, като излѣзли на този островъ, слугата, който носилъ малко сѣменца и знаялъ какъ да ги сѣе и обработва, станалъ сега господарь, и започналъ да учи лорда и дъщеря му, какъ да се прѣхранватъ. Така тѣ живѣли десетина години на този островъ.

           

   Та и ние сега не сме господари, но господари сѫ нашитѣ слуги. Кои сѫ нашитѣ господари? Тѣ сѫ нашитѣ страсти, на които ние слугуваме. Тѣ сега ни казватъ: „Господарю, едно врѣме ти бѣше нашъ господарь, но сега, на този островъ, ние разбираме отъ тази работа, и ти ще ни слушашъ,“

           

   И тъй, колко пѫти досега е произнесена думата „любовь“? Ами че тя е най-силната дума! Когато Господъ произнесълъ за пръвъ пѫть въ свѣта думата „любовь“, той създалъ съ това цѣлия козмосъ, образували се всички слънца, които се раздѣлили и тръгнали по своитѣ орбити. Като произнесълъ втори пѫть думата „любовь“, всички велики сѫщества, всички богове се събудили отъ своя дълбокъ сънь. Когато произнесълъ Господъ десетия пѫть думата „любовь“, родилъ се човѣкътъ. Нѣма да разказвамъ, какво е станало при произнасяне на думата „любовь“ третия, четвъртия и т. н. пѫти. Тъй че Господъ е произнесълъ досега само десетъ пѫти думата „любовь“. И върху тѣзи десеть думи почива всичката философия на кабабалиститѣ съ тѣхнитѣ сефироти. Споредъ теософитѣ, това е диференциране на думата „любовь“ въ всички нейни проявления въ разнитѣ полета, понеже нѣма нищо по-реално въ свѣта отъ любовьта. Сцѣплението на материята зависи само отъ любовьта, която сѫществува между нейнитѣ частици и ги кара да се привличатъ. Хармонията на свѣтоветѣ зависи отъ любовьта, която ги привлича и чрѣзъ която тѣ се движатъ и се въртятъ.

           

   Но сега да дойдемъ до тази любовь. Като се качвате нагорѣ, ще изучвате любовьта. Сега започвате отъ числото едно, т. е. ще изучавате, каква часть отъ голѣмия корабъ, който се е разбилъ, съставлява туй парче, на което сте се спасили.

           

   Сега, споредъ божествения планъ, всички тия части на разбития корабъ ще се събератъ, и отъ тѣхъ ще се направи единъ много по-величественъ корабъ, отколкото е билъ първиятъ. Единъ великъ виртуозъ-цигуларь отива при единъ майсторъ на цигулки да поправи цигулката му, на която не могълъ да свири, защото имала нѣкакъвъ малъкъ дефектъ. Майсторътъ взима цигулката, удря я силно на земята и я разбива на десетина парчета. Като видѣлъ това виртуозътъ, хваналъ се за главата отъ ужасъ и скръбь, че цигулката, най-скѫпото му съкровище, отива: „Нищо, не бой се“, му казва майсторътъ. Той събралъ всички тѣзи парчета и образувалъ отъ тѣхъ една цигулка, десетъ пѫти по хубава отъ първата, тъй че, ако вашата цигулка се развали нѣкой пѫть, и онзи майсторъ я хвърли на земята, не бойте се за тази цигулка! Този майсторъ ще направи нѣщо много по-хубаво, отколкото е била първата. Че нашето тѣло не е ли направено отъ множество малки, микроскопични частици? Не си правете илюзия да мислите, че е нещастие, когато въ свѣта става разрушение. Всѣко разрушение е единъ случай да покаже Богъ своята сила, своята мѫдрость, своето знание, своята любовь къмъ онѣзи, които уповаватъ на него. Когато Господъ казва, че ще разруши свѣта, ние подразбираме, че ще създаде много по-хубавъ свѣтъ, отколкото е билъ първиятъ. Когато кажемъ, че този свѣтъ ще прѣмине, ние подразбираме, че ще дойде другъ, по-хубавъ отъ първия. Когато кажемъ, че този човѣкъ ще си замине, подразбираме, че той пакъ ще се роди, и то по-добъръ отъ първия. Това е правилната философия.

           

   Сега да дойдемъ до любовьта. Ще кажете: „Побѣлѣ ни главата отъ любовь!“ И дѣйствително, всички глави все отъ любовь сѫ побѣлѣли. Ами, дѣто ядемъ, това е отъ любовь; дѣто се обличаме, това е все отъ любовь; дѣто се учимъ, все отъ любовь; дѣто се сѫдимъ, все отъ любовь. Любовьта създава и радости и скърби, тя е причина на всичко. Който разбира любовьта, радва се, а който не я разбира, скърби. Който разбира любовьта, работи, а който не я разбира, почива си.

           

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ думата „себе“ азъ разбирамъ божествената човѣшка душа. Всички души, които сѫ излѣзли първоначално отъ небитието и сѫ влѣзли въ битието, сѫ били все двойки. Двѣ души сѫ били тѣ, и тѣзи души сега се търсятъ. Всички стремежи на хората, дѣто се любятъ, дѣто се женятъ, дѣто дѣца раждатъ, подразбира това, че всѣки търси своята душа. Когато се разрушилъ онзи корабъ, тѣзи души се изгубили омотали се въ материята, и днесъ тѣ се търсятъ. Ще ми възразите: „Че какъ тъй, не виждаме ли ние, не виждатъ ли хората?“ Духовното зрѣние въ васъ още не е развито. Нѣкоя мома намѣри нѣкой момъкъ, ожени се за него и казва: „Моятъ възлюбленъ, той е!“ И попътъ дойде и ги вѣнчава въ името Божие. Не се минава единъ мѣсецъ слѣдъ женитбата, и тя казва: „Не, е той.“ Мѫжътъ намѣри нѣкоя жена, ожени се за нея и казва: „Не е тя.“ Всѣки се намира въ положението на английския реформаторъ Джонъ Уеслей, който се влюбва въ една мома, оженва се за нея, но три дни слѣдъ женитбата си казва на приятелитѣ си: „Не си струва човѣкъ да се жени. — Защо? — Не е тя, не е моята душа, която азъ търсѣхъ.“

           

   Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, т. е. да възлюбишъ ближната, сродната душа. Имайте прѣдъ видъ, че, когато вземамъ думата „душа“, азъ я употрѣбявамъ като една мѣрка. Ако ти не можешъ да любишъ близката си душа, ако не можешъ да любишъ душата, съ която си излѣзълъ, никого не можешъ да любишь. „Като себе си“ казва Христосъ, а не извънъ себе си. Отъ думитѣ „като себе си“, отъ онзи човѣкъ, който може да люби, започва творчеството на земята. Вие ще възразите: „Какъ, колко ми е горѣло сърцето, по цѣли нощи не съмъ спалъ?“ Ако не си спалъ по цѣли нощи, това не е още доказателство, че си любилъ. Като те набиятъ и ти счупятъ крака, спишъ ли? По цѣли нощи не спишъ, не можешъ да се обърнешъ. Като си счупишъ крака, това отъ любовь ли е? Азъ се чудя на хората, когато казватъ: „Отъ любовь не мога да спя“. Че каква е тази любовь, която гори?! „Ума си щѣхъ да изгубя!“ Каква е тази любовь, която взема умоветѣ на хората? И сега имаме много писатели, автори на романи, които пишатъ, че героятъ и героинята припаднали. Пишатъ туй, което не е. Ами че азъ мога да накарамъ всѣкиго да припадне. Не само азъ, но и всѣки отъ васъ може да стори това. Като го хлопнешъ по главата, ще му припадне. И тогаве казватъ: „Припадна му“. Не, не, това не е философско разглеждане на думата „любовь“.

           

   Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Не да го любишъ, а да го възлюбишъ, се казва. Казваме на български езикъ: „възлюбвамъ“ и „любя“. Думата „възлюбвамъ“ е по-силна отъ думата „любя“. Вие любите, но не се възлюбвате. Любете се и се възлюбвайте! Въ влюбването има разлюбване, а въ възлюбването нѣма разлюбване, въ него има единъ процесъ на възрастване.

           

   Тѣзи двѣ сродни души сѫ двата полюса, дѣто се ражда животътъ. Само когато намѣришъ душа, сродна на твоята, която да съставлява противоположния полюсъ на твоя животъ, само тогава ще има растене, и ще започне истинската еволюция.

           

   Когато Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, той подразбира, че въ дълбокия смисълъ на окултната наука лежи друго едно знание, въ което напрѣдналитѣ хора едва иматъ едно малко прозрѣние. Само когато придобиешъ истинското знание, само тогава ще намѣришъ другия полюсъ на своя животъ, или пѫтя на своето възлизане. Туй, което се казва „посвещение“, ще стане, когато намѣришъ учителя си, а той — своитѣ ученици. Всичката тайна седи въ това — да намѣришъ своята възлюблена, сродна душа. Не я ли намѣришъ, никой учитель нѣма да те вземе да ти покаже онова дълбоко, тайно знание, да ти покаже пѫтя на твоето възлизане. Като намѣришъ тази сродна душа, ще тръгнешъ напрѣдъ. Има ли една опорна точка, всичко става. Какъ е казалъ Архимедъ? „Дайте ми една опорна точка, за да туря своя лостъ, и ще вдигна цѣлата земя“. Слѣдователно, този ближенъ, когото трѣбва да възлюбишъ като себе си, той трѣбва да ти бѫде опорната точка, на която да туришъ своя лостъ. Кой лостъ? — Любовьта. И тогава всички дѣйствия ще ставатъ правилно. Любовьта не е едно прѣходно чувство. Прѣходни нѣща сѫ само материалнитѣ нѣща, тѣ сѫ сѣнки. Сѣнкитѣ прѣхождатъ, защото земята се движи, върти се, и въ нейното движение сѣнкитѣ постоянно се мѣнятъ.

           

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Това не значи да се слѣешъ съ ближния си. Тукъ нѣма сливане. Не да му кажешъ, както нѣкои се изповѣдватъ: „Азъ съмъ готовъ да ти стана робъ,“ — това не е любовь. Нѣкой казва: Азъ съмъ готовъ да жертвувамъ всичко за тебе.“ Но и въ жертви не седи тази любовь. Тази любовь съ жертви не се откупва.

           

   Прочетете II. послание къмъ Коринтянитѣ отъ Павла, 13 гл., тамъ се казва: „Ако пожертвувамъ всичко, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ.“ Това не е любовь. Може да направишъ всички жертви, тѣзи жертви сѫ за тебе, ти искашъ да се жертвувашъ. Що ме ползува твоята жертва? Не, любовьта изисква нѣщо повече отъ жертви. Жертвата е само законъ за изкупление на нашитѣ грѣхове. Когато човѣкъ изгуби своята чистота, той може да я възстанови само чрѣзъ закона за жертвата. Самопожертвуванието е само законъ да възстановимъ своята първоначална чистота и, слѣдъ като я придобиемъ, ще имаме основание да видимъ Бога, а като видимъ Бога, ще придобиемъ онова истинско съзнание за нашето развитие. Това ще бѫде първиятъ день на нашата еволюция, деньтъ на изгрѣването на слънцето. Това слънце, като грѣе хиляди години въ насъ, ще издигне душата до оная висота, на която тя е била, прѣди да се разбие нашиятъ корабъ.

           

   И тъй, съ жертвата се придобива чистотата, съ чистотата се туря основа да видимъ Бога, а съ виждането на Бога започва истинското съзнание, истинското развитие, еволюцията на душата, нейниятъ животъ. Слѣдователно, когато кажемъ, че трѣбва да любимъ, подразбирамъ, че трѣбва да започнемъ да живѣемъ.

           

   Сега, въ първата заповѣдь — „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила,“ Христосъ дава правила и методи, които ние разбираме. Сърцето, това е съзнателниятъ животъ. Умътъ, това е самосъзнателниятъ животъ. Душата, това е подсъзнателниятъ животъ, а силата на духа, това е свърхсъзнателниятъ животъ. Слѣдователно, вие, които разбирате математиката, ще направите тия пермутации: ще образувате двата полюса на Духа и ще турите сърцето на противоположния полюсъ, защото животътъ не седи въ самосъзнанието и съзнанието; това сѫ прѣходни етапи, прѣзъ които душата трѣбва да мине. Това е движение.

           

   Ти очаквашъ бѫдещето си благо. Можешъ да се радвашъ на нѣща, които въ миналото си приживѣлъ, или пъкъ на нѣща, които въ бѫдеще ще прѣживѣешъ, но никога не можешъ да се радвашъ на нѣща, които прѣживѣвашъ въ настоящия моментъ. Всичкиятъ ни животъ седи или въ бѫдещето, или въ миналото. Слѣдователно, който очаква щастието си въ сегашния моментъ на своето съзнание, той всѣкога се лъже. Въ съзнанието всѣкога има едно жило на горчевини — тѣ сѫ процеси на чистене. Въ съзнанието и самосъзнанието спада законътъ на жертвитѣ, защото въ тѣхъ ние почваме да виждаме своитѣ грѣшки, постѫпкитѣ на миналото, и тогава, въ подсъзнанието на нашата душа, която носи всичко отъ миналото си, въ свърхсъзнанието на Духа, който сега слиза и твори, който носи бѫдещето знание, т, е. онова, което Богъ сега твори въ свѣта, само тогава ще почне да се проявява между тѣзи два полюса божествената Любовь.

           

   Сега азъ виждамъ, че въ вашитѣ кѫщи често има нѣкакви останки. За примѣръ, нѣкой ходилъ на Света-гора, донесълъ си нѣкое малко парченце отъ тамъ, и го туря въ кѫщата си, като светиня. Другъ ходилъ на Божи-гробъ, донесълъ отъ кръста на Христа нѣщо, оставилъ го въ кѫщи. Трети взелъ отъ космитѣ на нѣкой свой приятелъ и ги държи като муска. Нѣкой прибралъ половинъ писъмце отъ нѣкой свой приятель, на което другата половина изгорѣла, и скрилъ го. Цѣлиятъ ви животъ се състои все отъ такива останки отъ вашитѣ минали животи. Оставили сте ги по долапитѣ и ходите да ги прѣглеждате, като постоянно пъшкате: „Ухъ!“ Не, прѣстанете вече съ тѣзи пъшкания, защото пъшкатъ само хора, които сѫ прѣяли. Въ любовьта пъшкане нѣма, затруднения нѣма, умопобъркване нѣма, обезсилване нѣма, смърть нѣма. Тогава има единъ великъ животъ вѫтрѣ.

           

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Правило е човѣкъ да обича себе си, защото себе си донѣкѫдѣ познава. Онзи другиятъ, когото ще възлюбишъ, той ще мяза точно на тебе, той нѣма да седи нито по високо отъ тебе, нито по-низко. Затуй, споредъ закона на любовьта, ако искашъ да любишъ нѣкого и се поставишъ по-горѣ отъ него, не си ти; ако пъкъ си смиренъ и се поставишъ по-долу, не си ти — нито си по-горѣ, нито си по- долу. Разбирайте ме, искамъ да разсѫждавате по добрѣ, не отъ сегашния вашъ животъ, не отъ сегашнитѣ ваши чувства. Трѣбва голѣма жертва, за да очистите тия ваши чувства. Има голѣми наслоения, трѣбва да очистите всичко това, за да разберете любовьта. Сега, когато човѣкъ изучава любовьта, изисква се най-голѣмо геройство. Щомъ дойдемъ до любовьта и започнемъ да я изучаваме, казваме тъй: „Какво ще стане съ мене, какво ще стане съ общественото ми положение, съ дѣцата ми, какво ще стане съ моитѣ вѣрвания?“ Ти никога нѣма да намѣришъ истината, ако разсѫждаважъ така. Ти трѣбва да имашъ смѣлостьта на онзи американецъ... на кого? Ще ви приведа единъ примѣръ. Близо подъ Ниагарския водопадъ американцитѣ опѫватъ едно дебело вѫже, и опитватъ, далѝ ще се намѣри нѣкой да мине по вѫжето съ върлина, всрѣдъ рева на този голѣмъ водопадъ. Измежду всички американци се явява единъ, който взима върлината и минава по вѫжето. Първия пѫть той минава съ върлина, втория — безъ върлина, а третия пѫть взима на гърба си другъ единъ и съ него минава по вѫжето. И този, който минава по вѫжето, и онзи, който е на гърба му — и двамата сѫ герои. Това сѫ двѣтѣ души, които сѫ излѣзли отъ Бога. Тѣ трѣбва да минатъ надъ този голѣмъ ревъ на водопада. При най-малкото колѣбание, при всѣко малко нарушение на равновѣсието, всичко е изгубено.

           

   Азъ не ви казвамъ да правите още сега тѣзи опити, но само ви насърчавамъ. Най-първо ще минете по вѫжето на единъ по малъкъ, по-тѣсенъ водопадъ, та, като минете, да не се удавите; послѣ ще минете прѣзъ по-широкъ и най-послѣ — надъ течението на онзи голѣмъ водопадъ.

           

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“

 

   Щомъ намѣришъ тази сродна душа, ти си разрѣшилъ половината отъ своята задача, намѣрилъ си правия пѫть. Тогава твоятъ учитель ще те намѣри, и Христосъ ще ти заговори. Само тогава Христовитѣ думи иматъ смисълъ. И тукъ е великиятъ законъ: „Дѣто има двама души, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Тѣзи двама, това сѫ тѣзи двѣ сродни души. Само при тѣзи двѣ сродни души Христосъ ще бѫде третиятъ. Това не е обикновенъ законъ, да не си правите никаква илюзия, никаква измама. Често цитирате този стихъ: „Дѣто сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ.“

           

   Двама или трима, събрани въ чие име? — Въ името на любовьта. Които сѫ разбрали туй учение, тѣ сѫ дошли до божествената сѫщина, отдѣто именно започва растенето. И тогава любовьта ни къмъ голѣмитѣ и малкитѣ работи трѣбва да бѫде еднаква. Ако имате една сѣмка отъ ябълка и една малка ябълка, каква трѣбва да бѫде любовьта ви къмъ едното и къмъ другото? Ще кажете: „Азъ обичамъ ябълката повеча, отколкото сѣмката“. Любовьта къмъ сѣмката е по-безкористна, отколкото любовьта къмъ ябълката. Ти ябълката обичашъ повече, защото е за ядене, има какво да се асимилира отъ нея. Но, ако можешъ да обичашъ сѣмка, любовьта къмъ нея ще бѫде по безкористна. Слѣдователно, ако ти можешъ да обичашъ тази сѣмката, трѣбва да виждашъ еднакво и въ великото — малкото и въ малкото — великото. Така, ние не бива да се заблуждаваме отъ нашитѣ външни черти. Нѣкой пѫть нашето лице е по правилно, носътъ ни по-симетриченъ, правиленъ, по-стройни сме, и хората, като ни погледнатъ, казватъ: „Въ него има нѣщо хубаво“, обикнатъ ни. Когато видишъ нѣкое слабо, хилаво, болно дѣте, казвашъ: „нищо нѣма да излѣзе отъ това дѣте“. Въ това малко дѣте има толкова вложено, колкото и въ възрастния, защото духътъ на това малко дѣте, функционира на друго мѣсто. Този духъ въ божествения свѣтъ е сѫщото, каквото е духътъ на възрастния тукъ. Тамъ любовьта е еднаква между всички сѫщества. Като казвамъ еднаква, какъ разбирате това? Не еднаква по степень, но еднаква въ своитѣ проявления, и въ великитѣ си проявления любовьта е еднаква. Ако нѣкому въ небето направите най-малката, микроскопическа услуга, той е толкова доволенъ, колкото, ако бихте му дали цѣлия свѣтъ — безразлично е. Но на земята не е тъй. Ако на земята те нахранятъ хубаво, турятъ те на меко легло, направятъ ти хубавъ костюмъ, започвашъ да пишешъ за тѣхъ добрѣ въ вѣстницитѣ. Казвашъ: „Тѣзи хора сѫ благородни. — Защо? — Нахраниха ме съ кокошки, баници, туриха ме на меко крѣсло, направено съ пухъ отъ патици. — Но, ако тѣзи хора сѫ те нахранили съ малко мамалига, ако сѫ те турили на нѣкое кораво легло, като излѣзешъ отъ тѣхъ, ще кажешъ: „Много проста работа бѣше“. Сега туй сравнение е по отношение на любовьта у съврѣменнитѣ хора. Тя мяза на сѫщото нѣщо. Дѣто има заклани повече патици и кокошки, тамъ има и повече любовь. Дѣто нѣма толкова патици, кокошки и баници — тамъ има по-малко любовь. На небето не е така.

           

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“

           

   Ти отъ себе си искашъ ли нѣщо? За самия себе си жертвувашъ ли нѣщо? Като си гладенъ, рѣжешъ ли нѣщо отъ своето месце? — Не рѣжешъ, но всѣкога очаквашъ нѣкаква кокошчица.

           

   Та сега, Христосъ казва: „Отъ ближния си нѣма да пожертвувашъ нито единъ косъмъ, нито единъ мускулъ за своето благо“. Това, както го разбирате, не е за обикновенитѣ хора. Ако вие разрѣшите вѫтрѣшно този въпросъ, вие сте разрѣшили всички други социални въпроси въ свѣта. Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Прѣди 5000 или 6000 години въ школата на Бѣлото Братство въ Египетъ се явява за пръвъ пѫть една отъ царскитѣ дъщери като ученичка. Главниятъ учитель отъ тази школа, за да опита, далѝ царската дъщеря е готова за онова учение, което ще ѝ се повѣри, трѣбвало да направи слѣдния опитъ съ нея: единъ день той се прѣвърналъ въ единъ малъкъ гълѫбъ — великитѣ учители иматъ туй свойство. Той отива като гълѫбъ въ дома на своята ученичка, но въ сѫщото врѣме произвежда въ нея едно болѣзнено състояние. Явява се слугинята и ѝ казва, че трѣбва да се направи една жертва, за да оздравѣе. Съ това искали да я опитатъ, далѝ тя ще пожертвува този гълѫбъ за своето здраве. Хванали този гълѫбъ, и го турили въ единъ кафезъ. Учительтъ на опитъ позналъ, какво е намѣрението на тази ученичка, и докѫдѣ е достигнала тя въ развитието си. Въпросътъ билъ рѣшенъ: принесли гълѫба въ жертва, за да оздравѣе царската дъщеря. За това отложили влизането ѝ въ школата. Даже и досега още жени въ Бѣлото Братство нѣма. Докато вие сте жени, никога нѣма да влѣзете като членове, като души въ Бѣлото Братство. Дотогава, докато човѣкъ иска да живѣе, той е жена. Дотогава, докато човѣкъ иска да живѣе, той е мѫжъ. Всѣки, който иска да живѣе, той живѣе като другитѣ, а когато той жертвува себе си за другитѣ, той вече се е издигналъ на една степень по-високо. Та, като казвамъ, че и досега въ школата на Бѣлото Братство нѣма жени, не разбирайте „жени по форма“.

           

    „Да възлюбишъ ближния си като себе си“!

           

    Искамъ да ви дамъ една правилна философия, правилни схващания, за да се учите. По този въпросъ има писано на много мѣста. Даже и въ сегашната литература вие ще намѣрите писано, но това сѫ само сѣнки, а такъвъ въпросъ досега не е разглежданъ. Вие трѣбва да се чувствувате като души. Никога не бива да приемате жертва отъ когото и да е зарадъ васъ. Никой учитель, който и да е той, не иска заради себе си жертва отъ своя ученикъ. Ако ученикътъ иска самъ да се жертвува за своето самоусъвършенствуване, да добие своята първоначална чистота, може, но учительтъ нѣма нужда отъ неговата жертва. Слѣдователно, ние трѣбва да жертвуваме всичко, за да върнемъ своята чистота. Когато вие се жертвувате, не казвайте, че се жертвувате за Господа. Не се жертвувате за Господа, а за васъ. Ами Господъ за кого се жертвува? — За себе си. Ще кажете: „Туй е криво схващане“. — Да, за себе си. Ние го опорочихме, и, слѣдователно, за да се очисти отъ нашитѣ пороци, отъ нашитѣ грѣхове, той трѣбваше да се самопожертвува, за да добие първоначалната си чистота. А туй на човѣшки езикъ значи: Господъ се пожертвува за себе си, та, като очисти себе си, очиства и насъ, понеже и ние влизаме въ него. Той се жертвува за себе си, за да възстанови първата хармония. И оттамъ излизатъ Павловитѣ думи: „Богъ бѣше въ Христа, и примиряваше свѣта съ себе си“. Значи, за да го примири, трѣбваше да докара тази първоначална хармония въ себе си, т. е. да принесе Сина си — любовьта си, живота — въ жертва.

 

     

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Тогава ще ви запитамъ: намѣрили ли сте тази ваша сродна душа? Сега вие ще ми зададете въпроса: „Ами сега съ тия наши жени, съ тия наши мѫже какво да правимъ?“ Този въпросъ не го зачеквамъ. То е все едно, като да ме питате: „Какво па правимъ съ нашия костюмъ?“ Костюмътъ си е костюмъ, жената си е жена, жененето е женене. Този великъ въпросъ не стои въ свръзка съ това. Жененето е законъ на самопожертвуване. Като се оженишъ, какво правишъ? — Добивашъ своята чистота. Щомъ си чистъ, не трѣбва да се женишъ; щомъ си нечистъ, жени се, колкото искашъ. Женитбата е законъ на самопожертвуване, за да добиешъ своята чистота, или да изкупишъ своята карма, както казватъ индуситѣ. Но, щомъ влѣзешъ въ епохата на истинското развитие, имашъ чистота, законътъ на жененето и раждането вече ще се измѣни. Хората нѣма вече да се женятъ, да се раждатъ и въплътяватъ по този начинъ, както е било досега. Че нѣма да е така, Господъ казва: „И ще се вселя между тѣхъ, и ще живѣя въ тѣхъ“. И всички ние ще почнемъ да дохождаме чрѣзъ вселяване, а не чрѣзъ раждане, въплътяване. А сега жената, като ражда, колко пъшка, вика бабитѣ, и колко пѫти помисля да пометне дѣтето. Не е въпросътъ тамъ. Това е жертва. Когато дойде законътъ на вселяването, ние ще бѫдемъ вече въ Царството Божие, и оттамъ ще дойде истинското разбиране — да познаемъ Бога Азъ не говоря за сегашната епоха, а за истинската, но това не значи, че трѣбва да напуснемъ живота си — ни най-малко. Ние трѣбва да довършимъ работата си. Работата, която вършимъ сега въ живота си, ще има отношение къмъ бѫдащия ни животъ. Онзи, който краде майсторски, той и въ другитѣ си работи ще бѫде такъвъ майсторъ. Онзи, който много мрази, той може и много да люби. Като видя нѣкой лошъ човѣкъ въ свѣта, азъ му се радвамъ, защото този човѣкъ, като дойде въ познание на истината, ще бѫде пакъ сѫщо тъй ревностенъ въ доброто, както е билъ въ злото. Азъ не говоря за туй обикновено добро, не. За мене сегашнитѣ, и добри и лоши, хора сѫ все подъ единъ и сѫщъ знаменатель. Всички сѫ добри. Кога? — И най-лошиятъ лъвъ, тигъръ, като го нахранишъ, добъръ е, но я го остави 24 ч. гладенъ и се опитай да го побутнешъ! И най-лошата змия, като е нахранена, добра е, но, когато е гладна, посмѣй да се приближишъ до нея! Тъй щото ние често казваме: „Той е благороденъ човѣкъ“. Казвамъ: той е нахраненъ човѣкъ. Но, за да го познаете, далѝ е благороденъ човѣкъ, оставете го 12 — 24 ч. гладенъ, и опитайте се да го побутнете. Добриятъ човѣкъ, ситъ ли е или гладенъ, въ него нѣма никаква промѣна, той е единъ и сѫщъ. Да се не мѣни нашето съзнание.

           

   Слѣдователно, когато Христосъ казва: Обичай ближния си“, то значи, че ще дойдемъ до положението да познаваме своя ближенъ. Казвате: „Азъ измѣнихъ мнѣнието си“. Да, той е тъй измѣнчивъ, като тебе. Даде ти 1000 лв., добъръ е; вземе си ги назадъ, лошъ е. Значи, всѣки моментъ ще измѣняшъ мнѣнието си за характера му. Добриятъ човѣкъ всѣкога остава тихъ и спокоенъ: знае, че неговото богатство никой не може да го вземе.

           

   „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ туй „себе“ — теософитѣ го наричатъ висшето „азъ“ — се разбира, да се пробудишъ, да любишъ тази своя близка душа.

           

   Сега, само като прилагате този законъ, ще започне да се въдворява хармонията между васъ. Азъ съмъ рѣшилъ — въ бѫдеще вече нѣма да говоря за примиряване. Това е много банално: „Хайде да се примиримъ!“ Азъ лесно мога да примиря всинца ви. Азъ съмъ майсторъ да примирявамъ, имамъ това изкуство. Нѣкой ви изялъ нѣщо, изялъ ви 1000 лв. Плащамъ му ги. Сърдишъ ли му се сега? — Не. Жената се сърди на мѫжа си, че нѣмала костюмъ. Купете ѝ костюмъ. Доволна ли е сега? Като дадешъ на хората това, което искатъ, въ 12, 24 часа сѫ доволни, примирени. Като изпратишъ дѣцата имъ въ странство, като увеличишъ заплатитѣ имъ, като имъ доставишъ печено месо, това — онова, казватъ: „Ее, дошълъ е единъ добъръ човѣкъ на свѣта, той е Христосъ. Свѣтътъ на добрѣ отива, може да го послѣдваме.“ Този Христосъ може да царува само 12 часа. По тоя начинъ поставенъ въпросътъ, Христосъ можеше да го разрѣши, обаче той не се зае така да го разрѣшава. Ние ще разрѣшимъ въпроса по другъ начинъ, сѫществено. Както върви сегашната еволюция, тя е еволюция на кармата, или азъ я наричамъ „изплащане на кармата.“ Ние вървимъ по единъ правиленъ пѫть и, нѣма да се мине много, ще влѣземъ въ пѫтя на божествената еволюция; затуй азъ ви подканвамъ да изпълните този законъ — да намѣрите ближния си. Намѣрите ли своята ближна, сродна душа и любите ли я както себе си, ще бѫдете въ божествения пѫть. Като намѣрите тая душа, нѣма да я цѣлувате, нѣма да я барате и пипате, а само отдалечъ ще я гледате. Ще кажете: „Да, но азъ искамъ да си я постисна малко.“ Щомъ речешъ да я постиснешъ, пропадна всичко. Туй, което може да се гали, пипа, цѣлува, то се разваля. Цѣлувкитѣ, стисканията сѫ едно прѣдаване. Когато обичаме нѣкого, ние повече взимаме, отколкото да даваме. Постиснемъ нѣкого: „Аа, азъ те обичамъ.“ Но чрѣзъ това ние взимаме. Виждалъ съмъ нѣкога, взематъ едно мѣхурче, пълно съ въздухъ, вдигатъ го, постиснатъ го, то се изпразва. Вземе шишенцето, глътне, глътне, послѣ го тури въ джоба си и казва: „Колко го обичамъ!“ Щомъ се изпразни шишенцето, вече не се обича. Това сѫ лъжливи понятия за любовьта. Има нѣщо по-хубаво отъ пригрѫдкитѣ, има нѣщо по хубаво отъ цѣлувкитѣ, има нѣщо по-хубаво отъ гладенето, отъ сегашното виждане, разбирате ли? И когато казвамъ, че едно малко прѣживѣване, едно мигновено виждане на Бога струва повече отъ хиляди животи, туй подразбирамъ азъ. И когато видишъ и познаешъ тази душа, за която Христосъ казва да я познаешъ и да я възлюбишъ, ти ще почувствувашъ въ себе си голѣма сила — не само въ тѣлото си, но ще почувствувашъ такава сила, каквато никога не си чувствувалъ; ще изпиташъ такова едно проясняване на ума, че изведнъжъ ще започнешъ да виждашъ много далечъ, оттатъкъ млѣчния пѫть. Да видишъ Бога, то е много нѣщо! Какъ мислите, какъ ще го видите? Сега току пъшкате. Не, не, слушайте, така постѫпватъ само дѣцата, които сѫ навикнали да гледатъ прѣзъ дупчицитѣ, та и сега, като дойдатъ, казватъ: „Чакайте да погледнемъ прѣзъ дупчицитѣ.“ Не, сега ти си въ широкия пѫть, нѣма защо да гледашъ прѣзъ дупчицитѣ. Нѣкой напъне очитѣ си да ме гледа, казвамъ: „нѣма защо тъй да ме гледашъ, какво ще познаешъ? За да ме познаешъ, намѣрилъ ли си своята близка, сродна душа? За да те позная, трѣбва да намѣря своята близка, сродна душа. Въ тѣзи два полюса започва да дѣйствува божествениятъ принципъ и да се проявява Богъ. Това е великото начало, което трѣбва да турите като основа. Не си правете илюзии! Нѣкой пѫть дойде въ васъ нѣкое възбуждение, мислите, че сте въ рая, но слѣдъ ½ часъ мине настроението ви, мислите, че сте въ ада. Нѣкой пѫть казвате: „Струва човѣкъ да умре,“ слѣдъ ½ часъ — „Не струва човѣкъ да умира“. Това е Петрово! Въ любовьта има нѣщо устойчиво. Не казвамъ, че това произтича отъ насъ. Ние сме като една опорна точка въ единъ кинематографъ на вселената. Всичко, което става въ ума ви, всички мисли, които ви идватъ моментално, тѣ не сѫ ваши. Слѣдователно, вие си правите илюзия, че мислитѣ, които ви идватъ и ви се взиматъ, сѫ ваши, и скърбите за тѣхъ. Тѣ сѫ чужди, нѣма защо да се радвате и скърбите за чуждото.

           

   Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Първо, ще намѣрите методи въ своето съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свърхсъзнание, и, само като приложите тия методи въ живота си, ще намѣрите своята сродна душа, и, като я намѣрите, двамата мълкомъ, тихо ще започнете да работите и нѣма да правите голѣмъ шумъ въ свѣта. Ако азъ съмъ милиардеръ, нѣма защо да разправямъ това. Ако азъ познавахъ и цѣлата вселена, не ми трѣбва да правя реклама изъ вѣстницитѣ, нѣма защо да разправямъ на българскитѣ журналисти, че зная това. Какво ще ми придадатъ тѣ? Азъ съ тѣхъ ще се разправямъ за лукъ, за чесънъ, за Македония и Тракия, за Англия и Германия, но за сѫщественото — никога! Единъ день, когато нѣкой заслужилъ човѣкъ умре, тѣ казватъ: „Еди-кой-си светия тъй направилъ.“ Нищо не е направилъ. Този светия, за когото пишете, вие не го познавате. Евреитѣ отъ 2000 години още не сѫ познали Христа. Християнитѣ го въздигнаха до седмото небе. Евреитѣ казватъ: „Колко сѫ будали тѣзи християни!“ Питамъ: кои сѫ по-умни, християнитѣ ли, или евреитѣ? Евреитѣ могатъ да ни сѫдятъ, да кажатъ: „Вие ако вѣрвате въ Христа, ние сме поне по-искрени: не вѣрваме, но поне не лъжемъ. Лоши хора сме, но поне не лъжемъ, казваме си право: не вѣрваме въ Христа, не искаме да приложимъ неговото учение.“ А ние християнитѣ? — Христосъ това казалъ, онова казалъ, но не прилагаме неговото учение. Лъжемъ, че го прилагаме. Тогава питамъ: какво е туй приложение на лъжата? Не е вѣрно, не е вѣрно, че сме християни. Ее, тукъ има евангелски проповѣдници, православни свещеници, владици и други, тѣ налѝ сѫ турени отъ Христа? Но идете само и ги запитайте нѣщо за мене, какво ще ви кажатъ. Ще ви кажатъ, че азъ съмъ демонъ, сатана, лъжецъ. Защо? — Азъ зная, отъ какво произтича това. Да съмъ на тѣхно мѣсто, и азъ ще говоря тъй. Но благодаря на Бога, че не съмъ на тѣхно мѣсто, при тѣхнитѣ изкушения, и казвамъ: благодаря, че тѣ носятъ моя багажъ. Та ние трѣбва да бѫдемъ послѣдователни въ нашитѣ вѣрвания. Ще кажете: „Азъ вѣрвамъ въ Бога.“ Не, бѫдете искрени. Ако вѣрвате, поне малко прилагайте.

           

   „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“

           

   Сега, като излѣзете отъ тука, ще започнете по вашитѣ стари методи: „Еди-коя-си сестра не прилага туй учение.“ Не казвамъ, че вие сте лоши, вие сте по-добри отъ мене. Туй учение едва сега азъ го прилагамъ. Вие сте го приложили малко, като християни, а азъ го прилагамъ, като евреитѣ. Не, всѣки отъ васъ ще намѣри своята сродна душа, и, като дойдете при мене, ще кажа: радвамъ се, че Богъ е влѣзълъ въ васъ. И ще влѣзете съ радость въ Божия храмъ, и само тогава можете да славословите Бога. Какъ ще го славословимъ? — Само чрѣзъ закона на тази велика любовь, която може да прозре въ вашитѣ души. Нѣкой отъ васъ ще каже: „Ние сме много голѣми грѣшници.“ Не сте много голѣми грѣшници, азъ не ви намирамъ за такива, но погрѣшката ви е тамъ, че искате много да живѣете, а не знаете какъ да живѣете. Тогава ще ми зададете въпроса: „Ами нашитѣ вѣрвания въ Христа отъ толкова години, ами молитвитѣ, които четемъ, ами на църква дѣто ходимъ, дѣ остана всичко това? — Ами Христа намѣрили ли сте го? Азъ не казвамъ, че не сте го намѣрили. Богъ е оставилъ хората да го пипатъ, дано го напипатъ. Прѣди 2000 г. той е говорилъ чрѣзъ Христа. Срѣщали ли сте този Христосъ, да поговорите нѣщо върху неговото учение? Можете ли да кажете поне единъ ясенъ сънь, въ който Христосъ да ви е разказвалъ нѣщо отъ своето учение? Положителна философия трѣбва да има човѣкъ, за да види Христа. Туй чувство искамъ да видя пробудено въ васъ, но непрѣмѣнно трѣбва да видите своята сродна душа отъ небето. Павелъ изказва тази мисъль, само че малко по-другояче. Той казва: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена.“ Съ това той подразбира, че двата сегашни принципа — мѫжъ и жена трѣбва да се слѣятъ въ една душа, и тази душа да намѣри другата сродна своя душа. Само тогава Христосъ ще бѫде между тѣхъ третиятъ.

           

   Сега нѣкои ще се обезсърчатъ. Не искамъ да се обезсърчавате. Това е по отношение на мѫдростьта. Ако всички ние имаме туй състояние, то, когато дойде тази велика любовь, бихме вдигнали цѣла София. Ако азъ бихъ ималъ само една опорна точка у васъ, бихъ вдигналъ цѣла София на лоста си. Но колко пѫти въ васъ се явява съмнѣние! Ще дойде още по-голѣмо съмнѣние. Когато Христосъ се възнасяше, присѫтствуващитѣ се усъмниха въ него. И вие, като тия вѣрующи, ще се усъмните, далѝ видѣхте или не. Само когато дойде онзи великъ законъ — „да възлюбишъ ближния си като себе си“ — вие ще бѫдете на пѫтя на сѫщинското знание.

           

    И тъй, не считайте, че жертвата е любовь. Жертвата е само примирение. Чистотата въ нея е основа. Подсъзнанието — това е душата, съзнанието — това е сърцето, самосъзнанието — това е умътъ, свърхсъзнанието — това е човѣшкиятъ духъ. Това, дѣто сѫ казали старитѣ гърци: „Познай себе си!“ — и тѣ не сѫ имали голѣма философия, тѣ сѫ се занимавали само съ съзнанието и самосъзнанието, а сега християнската философия се занимава съ великото учение на подсъзнанието и свърхсъзнанието; значи, човѣшкиятъ духъ, човѣшката душа трѣбва да бѫдатъ обединени, за да намѣрятъ истинския пѫть на своето развитие, и тогава сегашнитѣ мѫже и жени ще бѫдатъ свободни, и ще се разбиратъ. И дѣцата ви ще ви разбиратъ, и вие ще ги разбирате, а сега дѣцата казватъ: „Майката трѣбва да се пожертвува.“ Майката нѣкой пѫть казва: „Дѣцата трѣбва да се пожертвуватъ“. Държавата казва: „Моитѣ поданници трѣбва да се пожертвуватъ.“ Всички искатъ жертви. Не, ще започнемъ новата култура безъ жертви. И Давидъ въ единъ отъ своитѣ псалми казва: „Жертви бихъ ти принесълъ, но ти не искашъ жертви: жертви за тебе сѫ сърце чисто и смирено, и духъ съкрушенъ“. Значи, като разберешъ своето съзнание и самосъзнание, ще видишъ, че нито сърцето, нито умътъ нѣма да те спасятъ. Давидъ казва: „Само въ моята душа и въ моя духъ, които сѫ излѣзли отъ тебе, само тамъ ще те потърся.“

           

   Сега ще се върнемъ да потърсимъ този Христосъ на любовьта. Днесъ, като е нова година, ще го потърсимъ по новия начинъ и по стария начинъ. Ние ще направимъ като Давида, който отишълъ при Саула. Саулъ му далъ нови орѫжия, но той, като походилъ малко съ тѣхъ, съ тѣзи нови научни инструменти, казалъ: „Това не е за мене“, съблѣкълъ ги и си взелъ своята прашка. Ние започваме съ това-онова, съ наука, но туй, което имаме, още не е наука. Истинската наука трѣбва да ни даде такива методи, които да можемъ да прилагаме, съ които да работимъ. И, като дойде онзи истински ученъ човѣкъ, ти отъ неговото мълчание ще научишъ много повече, отколкото отъ говоренето му. И въ старо врѣме нѣкой ученикъ дойде при учителя си, стои около една недѣля, не говори нищо, но, като си отивалъ, много нѣщо е научвалъ. Ще поеме аурата на своя учитель, ще има неговитѣ мисли, чувствувания и желания. Като отидешъ въ нѣкое кафене, ще се вмиришешъ отъ тамошната миризма. Туй е сѫщото, както дѣйствието на влагата и слънчевитѣ лѫчи върху растенията. Такова мълчаливо дѣйствие произвеждатъ тѣ. Тъй че, туй знание никѫдѣ нѣма да го намѣрите, въ никоя книга нѣма да го прочетете, а ще го добиете въ най-голѣмото мълчание на вашата душа. Като го добиете, нѣма да постѫпите като Архимеда, който излѣзълъ отъ банята и извикалъ: „Еврика!“ И какво намѣрилъ? — Колко струвала златната корона, колко тежала! Вие нѣма да мязате на Архимеда, а ще намѣрите туй, което ще прѣустрои цѣлия ви животъ. Ще кажатъ: „Този човѣкъ прѣустроилъ живота си.“

           

   И сега, турете това начало за да се измѣните. Иде врѣмето, за което ап. Павелъ казва, че всички нѣма да умремъ, но всички ще се измѣнимъ.

           

   И азъ бихъ желалъ да ви срѣщна втори пѫть не по единъ, а по двама — вие и вашата сродна душа, вашиятъ ближенъ. Нея да намѣрите!

           

   И тъй, Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“

            (Бесѣда, държана на 1. януарий 1922 г. въ София).







Теми съдържащи: Неделни беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt