Jump to content
Ани

1931_11_22 За кого ме мислите

Recommended Posts

Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932).

Том I. Бургас, 1992.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

За кого ме мислите

 

„Отче нашъ”

 

„Ще се развеселя”

 

Ще прочета последната глава отъ Пророкъ Данаила. Тя се отнася до всички ония, които преди хиляди вѣкове, презъ хилядитѣ години, сѫ се подвизавали. Тя ще бѫде разбрана само отъ онѣзи, които иматъ тази опитность. (12 гл. отъ началото до 8 ст.)

 

Майкитѣ правятъ най-хубавитѣ баници, когато всички дeца спятъ. Защото ако не спятъ, ще имъ пречатъ.

 

(Учительтъ прочетѣ докрай главата.)

 

„Въ начало бѣ Словото”.

 

Преди да ви дамъ стиха, ще ви дамъ едно малко опредѣление. Кое е най-великото въ свѣта, което интересува и ползува хората? Великото, това Цѣлото, това е Смисълътъ. Цѣло въ живота може да бѫде само това, което не се постига. Смисълъ въ живота може да бѫде само това, което не може да се обяснява. Щомъ нѣщо се обяснява, то нѣма смисълъ. Смисълътъ не може да се опредѣля, всѣко опредѣление е затворъ.

 

Сега, азъ не искамъ вие да се съгласите съ менъ, защото нѣма какво да се съгласявате - ние говоримъ за нѣща, които трѣбва да бѫдатъ, които сѫ. Не на менъ да е приятно само, а и на васъ. Безразлично е дали на менъ това е неприятно, а на васъ приятно. Щомъ си боленъ, извѣстни положения сѫ неприятни, щомъ си здравъ, извѣстни положения сѫ приятни. Болнитѣ хора всѣкога иматъ обичь къмъ здравитѣ, които могатъ да имъ дадатъ нѣщо, държатъ се за тѣхъ съ две рѫце. А здравитѣ всѣкога обичатъ нѣкой да работи за тѣхъ. Здравиятъ човѣкъ никога не обича да има нѣкой мѫрзеливъ около него. Какво разбирате подъ думата „мѫрзеливъ”? Турцитѣ казватъ „хайлазъ”. Човѣкъ, за да бѫде мѫрзеливъ, значи е миналъ презъ нѣкакво посвѣщение, а може и да е билъ отъ последната степень на аристокрацията. Само той може да бѫде „хайлазъ”, лѣнивецъ.

 

Ще ви приведа единъ турски анекдотъ. Явилъ се при султана единъ бѣднякъ и му казва:

 

– Отъ много ядене осиромашахъ, султанъ ефенди, отъ изучаване на живота осиромашахъ.

 

Султанътъ рѣшилъ да изпита този човѣкъ, колко е разбралъ отъ живота и му задалъ следния въпросъ:

 

– Я ми кажи, на кокошката кое е най-сладкото?

 

– Трътката.

 

– Браво! – казалъ султанътъ и наредилъ да му дадатъ 250 лири за умния отговоръ.

 

Взелъ си човѣкътъ паритѣ, после разправялъ какъ само за казването на думата „трътка”, че тя е най-сладката часть отъ кокошката, получилъ 250 лири. Чулъ това и другъ единъ бѣднякъ и рѣшилъ и той да си опита кѫсмѣта. И той отива при султана и се оплаква:

 

– Азъ, султанъ ефенди, обѣдняхъ само отъ ядене и пиене.

 

Султанътъ попиталъ:

 

– Кажи ми, на вола кое е най-сладкото?

 

– Задницата.

 

– Ударете му 25 тояги! – наредилъ султанътъ.

 

Понѣкога и ние разбираме живота по два начина, като турскитѣ хайлази. Сега ще ме извините за това, което казахъ, то не се отнася до васъ. Азъ говоря за живота въ неговитѣ проявления, за ролитѣ, които играемъ. Ние можемъ да играемъ една или друга роля, но човѣкъ, които иска да разбира истината, той не трѣбва да смѣсва ролитѣ. Може да играешъ ролята на единъ сиромахъ - трѣбва да знаешъ, че лошото не е въ сиромашията, но въ неразбирането на сиромашията. Може да си богатъ - не е лошото въ богатството, но лошото е, ако туй богатство го употрѣбишъ само за своя полза. Ако отъ сиромашията само се оплаквашъ, това е едно неприятно положение. Да се оплаквашъ, че не си ялъ, че си голъ, босъ, това не е добро. А богатиятъ може само да се хвали колко кѫщи има, колко слуги има, колко ката дрехи има. Да се оплаквашъ не е лошо, и да се хвалишъ не е лошо, но по нѣкой пѫть дотѣга на хората и едното, и другото. Хубаво, какъвъ е смисълътъ на сиромашията?

 

Сиромашията - това е ясно небе. За да можешъ да наблюдавашъ небето, трѣбва да бѫдешъ астрономъ. Като нѣма съ какво да се занимавашъ на Земята, ще гледашъ звѣздитѣ, астрономъ ще станешъ. Най-виднитѣ астрономи сѫ най-голѣмитѣ бѣдняци. И мисля, че наистина единъ отъ най-виднитѣ астрономи е билъ най-голѣмиятъ бѣднякъ. Ще го потърсите въ справочницитѣ, ще го намѣрите. Богатитѣ хора сѫ онѣзи, които обзавеждатъ. Само богатитѣ хора могатъ да устройватъ хубави кѫщи, хубави здания, училища, църкви, да помагатъ на хората да се учатъ. Всичкиятъ редъ и порядъкъ на Земята се дължи на богатитѣ хора. Туй, което сѫществува, е все за богатитѣ хора, нищо нѣма за сиромаситѣ. За сиромаситѣ има само астрономия. Сега, дали вие ще се съгласите съ всичко това, е безразлично. Може да бѫдете на едното или на другото становище. Разбира се, сиромашията, когато ни се налага, тогава не е добре дошла. И богатството, и то нѣкой пѫть не е добре дошло. Защото при извѣстенъ редъ на нѣщата е добре да бѫдешъ богатъ, но при другъ редъ на нѣщата е добре да бѫдешъ сиромахъ. Сега нѣма да се впущамъ въ обяснения; може да ви приведа примѣри отъ обществения животъ; може да дамъ окраска на нѣкаква политическа тенденция, а въ политиката има нѣщо специфично и тамъ човѣкъ не може да намѣри истината. Но ще ви дамъ сега само този примѣръ. Ако вие се окажете въ единъ параходъ, който потъва, какво бихте предпочели: да имате 40 ÷ 50 кг. злато на гърба или нищо да нѣмате? Въ такъвъ моментъ трѣбва да бѫдете сиромаси, не само да си хвърлите дрехитѣ, но и да знаете да плувате. То е „астрономия”. Ако знаете да плувате, спасени сте. Когато параходътъ излѣзе на брѣга, тогава може и 50 кг. въ раницата да носите. Ще бѫдете свободни, ще има съ какво да разполагате. Това е значението на обстановката. Сега нѣкой препорѫчва сиромашията - да, при извѣстни условия. Сиромашия - когато се давите, богатство - когато излѣзете на сушата, за да работите. Всѣки човѣкъ, който отива да работи, трѣбва да бѫде богатъ. Но ще кажете: „Християнитѣ проповѣдватъ сиромашия.” Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшкия умъ? Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшкото сърдце? Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшката душа? Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшкия духъ? Казва нѣкой: „Азъ съмъ сиромахъ”. Лъжа е това! Даже най-ниско стоящиятъ човѣкъ, ако го сравните съ кое да е млѣкопитаещо, колкото и да е интелигентно, разликата е такава голѣма, че всичкитѣ гении и поети на млѣкопитаещитѣ да се събератъ, не може да се сравняватъ съ човѣшко дете. Нѣматъ тѣзи възможности.

 

Та всички вие си имате лични възгледи за живота...

 

Христосъ пита своитѣ ученици: „Вие за кого ме мислите, че съмъ?” Т. е. Той запитва ученицитѣ си: „Мислите ли, че азъ съмъ единъ сиромахъ човѣкъ? Мислите ли, че азъ съмъ единъ богатъ човѣкъ? Сега вие ще си отговорите какъвъ съмъ всѫщностъ, богатъ или сиромахъ.” Той скрива една мисъль, като всѫщностъ иска да каже на своитѣ ученици: „Азъ съмъ и дветѣ. Сиромахъ съмъ тогава, когато трѣбва. Богатъ съмъ тогава, когато трѣбва. Туй е философията на живота”. Тази е мисъльта, която е скрита вѫтрѣ въ думитѣ му.

 

Днесь искамъ да изнеса нѣщо много хубаво. Защото, ако е да ви разправямъ за старитѣ работи, вие ги знаете по-добре отъ менъ. Да ви разправямъ за хигиена, вие я знаете по-добре отъ менъ. Да ви разправямъ за баници какъ се точатъ, вие знаете по-добре отъ менъ. Да ви разправямъ какъ се шиятъ дрехи по парижката мода, и това знаете по-добре отъ менъ. Ако ви приказвамъ за обуща, сѫщо: нѣкои отъ васъ много добре знаятъ да шиятъ обуща. Ако ви говоря за пѣене, нѣкои по-добре го знаете, свирите и пѣете. Но въ човѣка, въ човѣшкия духъ, има единъ стремежъ да върши нѣщо ново. То е стремежъ и на малкитѣ деца, и на старитѣ хора. И когато човѣкъ почне да повтаря старитѣ работи, той вече не е интересенъ. Въ Природата нѣма никакво повторение! Когато ти се струва, че тя го направи, ти непремѣнно трѣбва да имашъ единъ бележникъ да си запишешъ. И да ти каже нѣщо повторно, тя нѣма да го каже съ сѫщитѣ думи. Природата никога не поставя въ живота два пѫти едни и сѫщи условия. Тя никога не повтаря! Онѣзи, които мислятъ, че има повторение, тѣ не разбиратъ нейнитѣ пѫтища. Затова Богъ казва: „Моитѣ пѫтища не приличатъ на вашитѣ”. Т. е. „Колкото отстои небето отъ земята, толкова далече сѫ моитѣ пѫтища отъ вашитѣ, моето разбиране отъ вашето разбиране.” За да разбере една велика истина, човѣкъ трѣбва да разбира какво всѫщностъ е той. Две нѣща има въ свѣта, които не сѫ разбрани: най-малкото и най-голѣмото. Ти не можешъ да си представишъ въ своя умъ кое е най-голѣмото въ свѣта и кое е най-малкото, ако говоримъ за тѣхъ конкретно. Ти никога не можешъ да си представишъ най-голѣмата единица.

 

Можешъ да кажешъ, че най-голѣмата единица - това е Богъ, но това е едно понятие. Ти конкретно не можешъ да си представишъ какъ между тия два полюса, между най-великото и най-малкото, сѣдятъ редъ други единици наредени. Въ този редъ на нѣщата има една граница, додето достигатъ относителнитѣ числа. Тази висша математика въ древностьта сѫ я изучавали. Има математика на рационалнитѣ числа, чрезъ която всѣкога може да се опредѣли какъвъ ще бѫде животътъ на човѣка. После, има една математика на ирационалнитѣ числа, въ която се намѣсватъ редъ причини и явления отъ другъ единъ, по-висшъ свѣтъ. Има една причина вънъ отъ васъ. Тогава ти донѣкѫде може да знаешъ, ти си скроилъ добре, но работата се измѣня. Ето единъ примѣръ. Единъ американски проповѣдникъ излиза да проповѣдва. Нагласилъ си беседата хубаво, но ето предъ него седи  една госпожа съ черни очила: щомъ я погледне, проповѣдьта му изчезва, тя като го погледне, проповѣдьта изчезва. Седи  той и мисли, свива се, мисли си: ами сега, какво да кажа? Той мисли да каже, че е малко неразположенъ духомъ и не може да проповѣдва днесь. Тъкмо въ този моментъ вратата се отваря и влиза единъ човѣкъ, поглежда го весело въ очитѣ и веднага неговото съзнание се възстановява, беседата продължава... Та казвамъ: нѣкои отъ васъ ги сполетяватъ нѣкои нещастия, изгубватѣ беседата си - нѣкоя съ черни очила ви е погледнала.

 

Има ли нѣкой отъ васъ, който да не е изгубилъ нѣкой добъръ случай въ живота си? Колко пѫти разправяте: „Азъ това щѣхъ да стана”, но изгубвате условията. Другъ казва: „Азъ това и това постигнахъ.” - Донесълъ е нѣщо онзи, който е влѣзълъ въ тебъ. Туй да не бѫде упрекъ за жени съ черни очила. Чернитѣ очила - това е злото въ свѣта, което лишава човѣка отъ неговата разумность. Тази жена съ чернитѣ очила е злото. Тя е дошла да слуша какво ще кажешъ. Днесь ти си дошълъ да реформирашъ свѣта. Като си я видѣлъ, помислилъ си да слѣзешъ отъ амвона, но влиза онзи на свѣтлината и казва: „Ти ще говоришъ, каквото азъ ти кажа”. - Той носи проповѣдьта. Проповѣдникътъ, следъ като свършилъ беседата, отива, хваща го за рѫката и казва: „Много ти благодаря, ти днесь проповѣдва, иначе трѣбваше да слѣза отъ амвона”. Този день той е проповѣдвалъ най-хубавата беседа. Туй наричатъ хората вдъхновение. Нѣкой писатель пише, но като дойде онази съ чернитѣ очила, всичко се заличава - седи  той, обезсърдчава се. За примѣръ, дойде нѣкога едно мѫчно състояние у васъ. Мѫчното настроение въ свѣта произтича отъ факта, че ние имаме предвзети възгледи за себе си. Нѣкой пѫть мислимъ, че сме нависоко, неуязвими. Нѣкой пѫть като се увѣримъ, че не е така, си казваме: „Нищо нѣма да стане отъ менъ”. Така не трѣбва да се мисли. Нито си толкова силенъ, както мислишъ, нито си толкова слабъ, както предполагашъ. Нито си толкова високо, нито си толкова ниско. За да работи човѣкъ въ умствения свѣтъ, да разсѫждава, трѣбва да не се упреква. Какво, че си падналъ отъ горе? Въ този случай трѣбва да имашъ смѣлость. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ отъ американския животъ. Американцитѣ нѣкой пѫть правятъ такива работи, лудории, които водятъ до умопобъркване.

 

Единъ американецъ, който за пръвъ пѫть минавалъ Ниагарския водопадъ, турилъ едно голѣмо вѫже отъ единия брѣгъ до другия. Далъ голѣмо обявление, че ще мине по вѫжето надъ водопада. Събрали се хиляди хора. Качва се той съ една върлина и минава по вѫжето отъ единия до другия край. Връща се, минава втори пѫть безъ върлина отъ единия до другия край. Не се задоволява съ това. Третия пѫть взима едного на гърба си и го носи по вѫжето. Питамъ: кой отъ двамата е по-смѣлъ - онзи, който е на гърба, или онзи, който го носи? Вие ще кажете: „Това е лудория.” Не, не, това е смѣлость, това е героизъмъ, това е присѫствие на духа. Много християни не могатъ да направятъ този опитъ. То не е за упрекъ. Много пѫти ние въ живота нѣмаме смѣлостьта на този човѣкъ. На него Природата иска да каже: „Ти си въ състояние да извършишъ чудеса.” Въ единъ вѣстникъ се дава малко съобщение, за единъ изпълнитель виртуозъ, шестгодишно дете което не знае нотитѣ, но свири отлично. На състоялия се концѣртъ произвело чудо. Всички най-видни музиканти сѫ били тамъ и казватъ: „Чудо!” Ученитѣ хора ще обяснятъ това чудо чрезъ закона на наследственостьта. Това е единъ начинъ на обяснение. Много начини могатъ да се дадатъ. Чудото е тамъ, че ако едно шестгодишно дете може да свири, защо единъ възрастенъ човѣкъ да не свири? Чудото е, че старитѣ хора, които мислятъ, че сѫ много умни, като дойдатъ до едно чудо, казватъ: „Туй чудо не е за насъ.” А ето че слабитѣ хора - дeцата, които минаватъ за много малки и че нищо не знаятъ, правятъ чудеса. Едно дете на шесть години, което не знае нотитѣ, свири и чудо произвежда. Бащата мисли да го подготви за бѫдеще да стане великъ музикантъ, да създаде нѣщо. Но едно е да изпълнявашъ музика, друго е да я създавашъ. Защото има единъ творецъ, има и единъ изпълнитель. Нѣкой пѫть може да имате ролята на изпълнитель, нѣкой пѫть - ролята на творецъ.

 

Като ви говоря днесь, нѣмамъ за цель да подиграя нѣкоя ваша слабость. Азъ искамъ да говоря за хубавото и красивото въ свѣта. А обикновенитѣ работи, които вие имате – какъ ще ядете, какъ ще спите, какъ ще се обличате, какъ ще се стрижете - то е ваша работа, може да се оправдавате съ тѣхъ както искате, може да имате каквото искате вѣрую. Азъ зная, че всѫщностъ всички хора иматъ едно вѣрую. Всички хора дишатъ по сѫщия начинъ, както и азъ дишамъ. Всички хора гледатъ по сѫщия начинъ, както и азъ гледамъ. Всички хора ядатъ и приематъ храната презъ сѫщото мѣсто, както и азъ ямъ. Всички ходятъ по сѫщия начинъ, както и азъ ходя - всички вървятъ все напредъ, никой не върви назадъ. Всички хора вървятъ по земята, не вървятъ по небето. Това е едно вѣрую. - Въ какво вѣрвашъ? - Вѣрвамъ въ въздуха, чрезъ него става дишането. Вѣрвамъ въ свѣтлината, чрезъ нея става движението. Вѣрвамъ, че като ямъ хлѣба, чрезъ него се дава сила на живота. То е едно вѣрую. - Кажи ми нѣщо за Господа. За този Господъ, за когото мислишъ, я ми разправи нѣщо за Него. - За Него никакъ не говоря, не съмъ говорилъ на хората досега, даже не съмъ засѣгналъ този въпросъ. Вие сѫщо вѣрвате въ въздуха, вѣрвате въ свѣтлината, вѣрвате въ хлѣба. Христосъ, като слѣзе на Земята, каза: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, ще има животъ”. Не казва: „който има вѣра въ Бога, ще има животъ”, но казва: „който ме яде...” Какъ ще разберете това? Ако приемете мисъльта буквално, ще разберете едно. Но азъ ви казвамъ, че трѣбва да имате едно дълбоко разбиране, не да се съобразявате само съ външния редъ на нѣщата. За примѣръ промѣните, които ставатъ съ времето, дали ще бѫде облачно или вѣтровито, това е работа на Природата, азъ никога не се мѣся. Но времето го разбирамъ много добре и винаги се съобразявамъ съ него.

 

Ако е влажно времето, а имамъ малко влага въ организма си, азъ ще отида да се разходя, да приема малко влага отъ въздуха. Защото влагата, която приемате отъ въздуха, упражнява различно влияние отъ влагата, която приемате чрезъ водата. После, свѣтлината, която възприемате чрезъ влагата, чрезъ облацитѣ, ще има едно влияние, а свѣтлината, която възприемате, когато небето е чисто, ще има друго влияние. Нѣкои хора искатъ ясенъ день, но тѣ не знаятъ, ако приемаха свѣтлината само въ ясни дни, какво влияние щѣше да има тя. Напримѣръ статистиката показва, че въ цѣла Англия и въ Лондонъ имало само петь дни въ годината, когато слънцето грѣе презъ цѣлия день, отъ сутринь до вечерь. Презъ останалото време нѣмало достатъчно пряка слънчева свѣтлина. Но казватъ, че англичанитѣ сѫ много умни хора. На какво се дължи това? Ако Англия бѣше изложена както Италия повече на слънце, англичанитѣ можеше да бѫдатъ като италианцитѣ. Но туй усилие на ума да приематъ свѣтлината отъ облачното небе, да преодолѣятъ една голѣма мѫчнотия - тамъ е силата на английския умъ. После, свѣтлината има съвсѣмъ различно влияние, когато е студено времето и когато е топло.

 

Ние разбираме нѣщата много обикновено, по нѣкой пѫть „а ла турка”. Какво значи „а ла турка”? - „Седемь ката нагоре, седемь ката надолу, повече отъ това е отъ лукаваго”.

 

Ще ви приведа единъ анекдотъ. Отива единъ турски ходжа на гости на единъ български свещеникъ. Зимно време било. Когато рѣшилъ да се връща, българинътъ му казва:

 

– Ефенди, сега времето ще се развали, затова трѣбва да останете цѣла седмица, иначе не може да се мръднете, ще падне голѣмъ снѣгъ, повече отъ единъ метъръ.

 

– Че отде знаешъ това?

 

– Моята свиня ми каза.

 

Той забелезалъ, че когато времето ще се разваля, свинята взимала клѣчки въ устата си и се въртѣла, въртѣла изъ двора като нѣкоя кокона. Върти се, върти се и следъ това хвърли клѣчката.

 

– Като модерна дама играе свинята. Казвамъ ви да не заминавате, послушайте ме.

 

Послушалъ го турскиятъ ходжа и рѣкълъ:

 

– Я ми кажи, кога ще се оправи времето?

 

– Господъ знае.

 

– Какъ Господъ знае? Свинята знае кога ще се развали времето, пъкъ ти да не знаешъ кога ще се оправи времето!

 

Не че свинята знае, но попътъ знае какъ да тълкува. Това, което тя прави въ дадения случай, тълкува го като единъ барометъръ.

 

Разправяха ми и единъ другъ анекдотъ. Единъ български свещеникъ отъ Сѣверна България простиналъ. Взелъ камфоръ и го разтворилъ въ спиртъ, и се разтривалъ човѣкътъ. Следъ като оздравѣлъ, останала половината отъ разтворения камфоръ. Синътъ му, който билъ гимназистъ, гледалъ шишето на баща си и правѣлъ своитѣ научни наблюдения. Той забелязалъ, че при хубаво време кристалитѣ, образувани отъ наситения разтворъ на камфора, вземали едно положение, а разваляло ли се времето, тѣ сѫщо се измѣняли - при вѣтровито време още по-хубави кристали се образували. И направилъ синътъ единъ барометъръ. Прочулъ се въ селото. Селянитѣ разговаряли:

 

– Свещеникътъ има едно шише, което показва кога ще се развали и кога ще се оправи времето.

 

Нѣкой впрегне колата, дойде при попа и пита:

 

– Какво показва твоето шише? Ще се развали ли времето?

 

– Хубаво ще бѫде.

 

– Добре, ще отида да работя.

 

Другъ дойде:

 

– Твоето шише какво показва, ще се развали ли времето?

 

– Ще се развали.

 

Така се прочулъ този свещеникъ. Това сѫ редъ наблюдения, които сѫ вѣрни. И вие можете да си направите отъ камфоръ единъ барометъръ, който надминава сегашнитѣ барометри. Тѣзи кристали на камфора показватъ теченията на въздуха - откѫде ще се появи вѣтъръ или облаци и накѫде ще изчезнатъ, за колко време ще се развали времето и пр. Точно показватъ. И когато времето за дълго ще се развали, въ центъра на този камфоръ се образува единъ цель крѫгъ. Образува ли се, непремѣнно за 7 ÷ 8 деня ще се развали времето. Сега може да обяснявате свойствата на кристалитѣ надълго и нашироко...

 

Христосъ попиталъ своитѣ ученици: „Вие за кого ме мислите, че съмъ?” Човѣкъ трѣбва да си даде единъ отчетъ за себе си: „Азъ кой съмъ”. Носите името Иванъ, Драганъ, Петко, носите и нѣкой прекоръ. Следъ туй виждате, че сте като едно малко дете, вършите пакости; учите се, свършите училище, това става, онова става, най-после заболѣвате, почнете да ходите съ тояга, прегърбите се и кажете: „Животътъ е бамбашка.” - Ти не знаешъ кой си! И хората умиратъ по единствената причина, че не знаятъ кои сѫ. Ако ти не знаешъ кой си, ще дойдатъ страдания и ако не изгубишъ вѣрата си въ Бога, ти ще придобиешъ една дарба. Като единъ българинъ, който се родилъ нѣмъ. Лѣкували го много лѣкари въ България и казвали, че тази болѣсть е нелечима. Баща му билъ бѣденъ човѣкъ, но вѣрващъ; той казва: „Господа, защо ми даде този синъ? Азъ искахъ отъ Тебъ едно дете, което да ми говори, а Ти ми изпрати единъ нѣмъ синъ, какво да го правя?” Мисли, мисли, отива при чорбаджията и казва: „Да ти го пратя безъ пари да ти служи, защото нѣма съ какво да го храня.” Синътъ говори нѣщо, върти си рѫцетѣ, бащата нищо не разбира. Следъ като седелъ една година при чорбаджията, единъ день той го праща въ гората да сѣче дърва. Вижда го горскиятъ пазачъ и казва: „Кой ти позволи да сѣчешъ дърва? Бързо да вземешъ едно позволително!” И почналъ да го бие. Най-после момчето казало: „Не ме бий!” - Проговорило! На глухонемия се отворилъ езикътъ! Азъ ви питамъ: този бой на мѣсто ли бѣше? На мѣсто бѣше, проговори човѣкътъ. Ако въ свѣта дойде нѣщо, което ще ти придаде нѣкаква дарба, то е разумното Слово. „Не ме бий! - Че какъ? - Азъ бѣхъ нѣмъ, не можехъ да говоря! - Извини ме, братко, азъ съгрѣшихъ, не знаѣхъ. - Много хубаво, че ме би, благодаря ти, другояче не можехъ да проговоря.”

 

Казвамъ: въ свѣта кой си ти? Единъ отъ двамата: или този, който не знае да говори, или този, който може да тѣ накара да говоришъ. Следователно, науката, знанието въ какво седи ? Тя е свързана съ вѣрата. Вѣрата въ дадения случай е условие, единъ каналъ, единъ пѫть, по който знанието може да дойде въ човѣка. Така трѣбва да се разбира. Знанието или доброто само по закона на вѣрата може да дойде. Вѣрата е пѫть, по който нѣщата могатъ да дойдатъ. Безъ този пѫть каквото и да е знание, каквато и да е дарба, нищо не може да се добие. Тя е една сила у тебъ. Вѣрата е едно положение, единъ естественъ пѫть, по който могатъ да дойдатъ ония дарби, които ти трѣбватъ въ живота. А следъ като придобиешъ една дарба, ще се породи у тебъ желание да придобиешъ и други.

 

Хората си представятъ Бога като себе си. Вие можете да си представяте Бога както искате, но Богъ въ никаква форма не може да се вмести и съ никакви думи не може да го обясните. Може донѣкѫде да го представите въ човѣшка форма, може донѣкѫде да го обясните въ формата на една звѣзда, може донѣкѫде да го обясните въ формата на слънцето, въ формата на водата, на въздуха, на плоднитѣ дървета и т. н. Но това е само обяснение. Богъ е онова истинско въ живота, отдето произтичатъ всички блага, великото, за което трепти животътъ ти, всичко онова, заради което ти искашъ да се изявишъ. Само Той е, Който може да Ти даде и да тѣ изяви. Единственото Сѫщество. И ние не Го знаемъ Кой е. Туй Сѫщество е толкова отзивчиво къмъ тебъ, че ако знаешъ езика Му, и когато Той тѣ бие, можешъ да проговоришъ и да кажешъ: „Не ме бий!”, Той ще спре веднага. Той бие, за да види знаешъ ли да говоришъ.

 

Вие знаете, че младитѣ моми често отговарятъ на майкитѣ си, на бащитѣ, на братята си троснато. Не че го искатъ, но условията на живота не сѫ тъй деликатни. Представете си, че млада мома нѣкой пѫть скришомъ пише любовно писмо на своя възлюбенъ; сѣдне, замислили се, пише. Но за какво пише тѣзи затворени писма? Пише, задрасква, пише, задрасква. Нѣкой пѫть искатъ да осѫдятъ младата мома, защо писала любовни писма. Майката казва: „Ако, намѣря тѣзи хартии, ще ги изгоря! Не трѣбва да пишешъ любовни писма, на какво си замѣзала!” Че по-хубаво нѣщо тя не може да направи! Че туй първото любовно писмо е поезия, то е най-великата философия, най-хубавото нѣщо, което може да се намѣри! Я ми кажете: какво лошо има? Казвамъ: хубаво е да напишешъ любовно писмо, стига да е написано както трѣбва. За нѣкого пъкъ казватъ: „Той не може да се моли, не знае какъ да се моли.” Тогава да напише едно любовно писмо на Бога. Напиши едно любовно писмо! Праща тѣ Богъ на Земята, далъ ти умъ, сърдце, а ти си Го забравилъ. Той очаква и казва: нѣма ли нѣкое писмо отъ този нашия синъ? А ти си забравилъ! Единъ день ти напишешъ едно писмо. Другитѣ казватъ: „Оставете го, той е извѣтрялъ, почналъ да се моли.” Нѣма по-велика работа отъ тази, когато човѣкъ се замисли сериозно въ живота. Той досега не е поддържалъ отношение съ своя Баща, той не е знаелъ кой е баща му, майка му. Баща може да има, може да нѣма.

 

Реалното е това, което не се мѣни. Туй значи: има едно сѫщество въ свѣта, на което всѣкога можешъ да разчиташъ. На баща си, на майка си всѣкога можешъ да разчиташъ, докато сѫ живи. Като умратъ, донѣкѫде можешъ да разчиташъ на тѣхното влияние, ако сѫ оставили нѣщо за тебъ, но ако не сѫ оставили, не можешъ да разчиташъ. Но въпреки това не можешъ да оставишъ живота. Ние трѣбва да използваме съвременния животъ при всичкитѣ несгоди, които имаме. Какъвто и да е животътъ, да го приемемъ. Не че азъ го считамъ за най-красивъ, но този животъ, както сега го живѣемъ, както го имаме, отъ това гледище, той е най-добриятъ животъ; не че е най-идеалниятъ животъ, но е най-добриятъ животъ въ дадения случай. Този законъ е вѣренъ. Туй положение, което вие сега преживявате, млади или стари, все едно, то е най-доброто положение за дадения моментъ, не за вѣки-вѣковъ. Ако така съзнавате това великото въ свѣта, което сѫществува, то ще има и нѣщо по-велико. Защото когато обичашъ нѣкого, любовьта не се спира само при единъ обектъ. Нѣма по-изобретателна сила отъ любовьта. Тя не е тъй слаба: предъ предмета, който обикне, тя не се завързва. Тя започва съ малкитѣ работи. Този, който истински обича, той не започва съ голѣмитѣ работи. Онзи, който започва съ голѣмитѣ работи, дружи съ малкитѣ, а който започва съ малкитѣ, той дружи съ голѣмитѣ. Такъвъ е законътъ на любовьта въ природата. Нашата Земя най-първо не е била такава голѣма, тя е била малка. Най-първо е била колкото единъ орѣхъ, по-нататъкъ като диня станала и тъй се е увеличавала, увеличавала, така милиони години расла. Като престане растенето, ще започне да се свива, ще остарѣе, ще я погребатъ нѣкѫде и следъ туй ще се роди една нейна дъщеря, която да заеме нейното мѣсто. Тъй нашата Мѣсечина е умрела отдавна и скоро ще възкръсне, казватъ ученитѣ хора. Ако възкръсне въ нашитѣ времена, ще се измѣни свѣтлината й - ще стане ясно синкава, приятна, и тогава хората ще бѫдатъ сто пѫти по-добри, отколкото сѫ сега. Понеже сегашната свѣтлина на Мѣсечината не е така нагодена, тя е само за извличане злото на хората. Тя е мѣстото, презъ което минаватъ всички земни нечистотии. Чрезъ тази магнетична сила, която има Луната, отъ Земята се изтеглятъ всички нечистотии, тя пречиства нашия въздухъ, нашата вода; затова въ нея ставатъ тѣзи пертурбации. Ако не бѣше Мѣсечината, животътъ на Земята Щеше да бѫде сто пѫти по-лошъ.

 

Сега можете да запитате, какво е отношението на Луната спрямо Земята. Нѣщата сѫ тѣсно свързали. Не мислете, че Мѣсечината е тъй далече, тя е много близо. Луната играе спремо насъ важна роля. Слънцето играе спремо насъ още по-важна роля. То е тѣло физическо, но Слънцето упражнява и извѣстно духовно влияние. И всички други планети упражняватъ два вида влияние: физическо и духовно. Казвате: „Азъ не се интересувамъ отъ небето, отъ звѣздитѣ, отъ планетитѣ.” Ти не си човѣкъ, ти имашъ само форма на човѣкъ. Само ония хора, които се интересуватъ отъ Слънцето, отъ звѣздитѣ, отъ планетитѣ, отъ всичко това, тѣ сѫ хора на новото. Не е вѣрата само, не. Въ какво ще вѣрвашъ безъ небето? Какъ ще вѣрвашъ въ единъ Господъ, Който никога не се е проявилъ? Всѣки човѣкъ, който ти е писалъ едно-две писма, ти вѣрвашъ въ неговия характеръ, има на какво да разчиташъ. Като видишъ неговото лице, на какво разчиташъ? Какво е човѣкътъ? Това, което е написано въ неговото лице, въ неговитѣ очи, въ неговитѣ уста, уши, крака, рѫце, сърдце, умъ - това е човѣкътъ. Да имашъ хубави рѫце, крака, хубави очи, носъ, уста - това е чудесно. Има художници, които треперятъ като видятъ хубави рѫце. Преди извѣстно време мина оттукъ единъ полски журналистъ; като му погледнахъ рѫцетѣ, той каза:

 

„Даваха ми 50 хиляди лева да ми нарисуватъ рѫцетѣ.“ Петдесетъ хиляди лева му давали само за да имъ позира, само за рѫцетѣ! Вие седи те и се считате нещастни. Я вижте какви богатства притежавате! Но трѣбва да имате неговитѣ рѫце. Ако вие разбирате закона, ако вие разбирате онѣзи велики закони на Живота, ако разбирате ония велики закони на Любовьта, ако бихте разбрали оня великъ законъ на Вѣрата, онзи великъ законъ на Знанието, ако бихте знаели какъ да погледнете, само съ единъ погледъ щѣхте да измѣните цѣлата си сѫдба. Една бѣдна мома, която сполетѣли най-голѣмитѣ нещастия, следъ като ходила въ много богати кѫщи, при свещеници, при владици и навсѣкѫде я отпращали, най-после се отчаяла отъ живота си, казала си: „Кѫде е Господъ?” Тогава нѣщо й казва: „Не бой се, ще се уреди твоята работа”. И срѣщнала единъ човѣкъ, нагледъ хубавъ, красивъ; тя се спира и го поглежда. И той я поглежда. Нищо не й казва, но този хубавъ погледъ го заинтригувалъ. Това билъ царскиятъ синъ. Погледътъ на бѣдното момиче така му харесалъ, че той си казалъ: „Чудно нѣщо, такива очи, такъвъ погледъ! Тукъ има нѣщо велико, хубаво, мощно, силно!” И постепенно положението на тази бѣдна мома започнало да се измѣня. Оттамъ насетне затекли всички блага въ живота й. И вие може да отидете при нѣкой богатъ, може да ви изпѫдятъ - това нищо не значи. Трѣбва да срѣщнете единъ човѣкъ, когото да погледнете по този особенъ начинъ, който ще уреди вашитѣ работи и ще ви извади отъ едно безизходно положение.

 

Христосъ казва: „За кого ме мислите, че съмъ?” Той е Онзи, Царскиятъ синъ, когото вие трѣбва да следвате. Ако го погледнете както трѣбва, оттамъ насетне вашето положение, каквото и да е, ще се измѣни. Ако сте писатель и не знаете какъ да пишете, оттамъ насетне ще върви перото; ако сте търговецъ, оттамъ насетне ще върви търговията. Каквато и спънка да имате, щомъ срѣщнете царския синъ, всичко ще се оправи, всички блага ще дойдатъ. Ако сте били инвалидъ или несретникъ, всичко ще се измѣни. Но тъй, буквално, не искамъ да ме разбирате. Има едно разумно разбиране въ живота, единъ важенъ моментъ въ живота. Които сѫ изучавали закона на интуицията, тѣ знаятъ какъ може да се познаватъ, нѣщата мигновено. Интуитивно можете точно да видите какво може да стане въ единъ моментъ нѣкѫде. Като срѣщнете единъ човѣкъ, можете да прозрѣте вѫтрѣ въ него какво става. Това вѫтрѣшно виждане у всички ви трѣбва да е развито. Сѫщо, да Дадете ходъ на Божественото въ живота.

 

За примѣръ, ако кажете: „Отъ менъ нищо не може да стане”, вие така ограничават” Божественото въ себе си. Пъкъ ако си давате по-голѣма цѣна, пакъ ограничавате Божественото. Значи вие имате за Бога две различни понятия: днесь азъ считамъ този животъ за по-добъръ, а въ миналото не е билъ добъръ. Така не се разсѫждава. И миналиятъ животъ е билъ добъръ, и сега е добъръ. Миналиятъ животъ е билъ добъръ за миналото, а сегашниятъ е добъръ за сегашното време. Не сравнявайте живота. Казвате: „Азъ бѣхъ бѣденъ.” Ами че бѣднотията все ще дойде, непремѣнно човѣкъ ще мине и презъ бѣднотията, и презъ богатството. Бѫди благодаренъ на бѣднотията! Вие казвате: „Азъ на млади години да живѣя, че на стари години ще стана светия.” Че ти на млади години ако не живѣешъ единъ свѣтъ животъ, и на стари години нѣма да го живѣешъ. Тъй е спорѣдъ менъ. Може да се не съгласявате, но такива сѫ моитѣ изводи. Азъ не съмъ намѣрилъ никакво изключение въ това мое твърдение. Правилъ съмъ своитѣ наблюдения 12 години тъй щателно, както никой българинъ не е правилъ. Такива наблюдения съмъ правилъ, много данни съмъ насъбралъ, всички положения съмъ измѣрвалъ. Измѣрвалъ съмъ хора, на които добродетелитѣ не търпятъ никаква критика. Азъ имамъ своя мѣрка, която нѣма защо да я давамъ на свѣта. Ще дамъ всичко, но на хора, които мислятъ като менъ, когато човѣкъ дойде до една фаза, при която лъжата да е изключена. Трѣбва да има една мѣрка установена, спорѣдъ която да се опредѣля какъвъ е носътъ и какво значи всѣка една линия на носа, на очитѣ, на вѣждитѣ. После, очитѣ иматъ опредѣленъ отворъ. И вѣждитѣ иматъ извѣстенъ строежъ. Има статични положения на вѣждитѣ, установени, които не се мѣнятъ, но има положения на вѣждитѣ, които постоянно се мѣнятъ. То е като Земята, която се движи. Въ тѣзи движения ще схванешъ онзи характеръ, който се мѣни. Защото единъ добъръ човѣкъ може да вземе обратна посока, да стане лошъ, или единъ лошъ Човѣкъ да стане добъръ.

 

За менъ не е важно, че той е станалъ по-добъръ или по-лошъ. Считамъ, че това сѫ външни положения. Добъръ човѣкъ е този, който се качва на планината, а лошъ човѣкъ е онзи, който слиза въ долината. Какво добро има въ това, че се качва въ планината? Ние го считаме така. Какво лошо има въ това, че слиза отъ планината? Ние считаме нѣкой пѫть, че сме добри, а другъ пѫть считаме, че сме лоши. Този, който би нѣмия, лошъ човѣкъ ли бѣше? Той не смѣта, че е лошъ. Значи, ако употрѣбишъ своето изкуство, дето не трѣбва, ако употрѣбишъ своята мисъль, дето не трѣбва, ако употрѣбишъ своето чувство, дето не трѣбва, ако употрѣбишъ своята постѫпка, своето влияние, дето не трѣбва, ти си лошъ човѣкъ. Ако съ своята мисъль, съ своето чувство и съ своята постѫпка не правишъ добро на хората - да се повдигнатъ, това не е добро. Това е едно основно опредѣление. Може да има по-право опредѣление. Туй нищо не значи. По отношение на себе си този законъ е сѫщиятъ: за себе си ти трѣбва да си помогнешъ за своето развитие. За примѣръ, ти искашъ да станешъ кандидатъ за нѣкоя професорска катедра. Хубаво нѣщо е, отлично, но ти искашъ да станешъ хамалинъ на едно пристанище, да носишъ голѣми товари. Че тамъ трѣбва да имашъ херкулесовска сила, да туришъ една бъчва отъ 300 кг на гърба си, за да я носишъ, не може да бѫдешъ деликатенъ човѣкъ, силенъ, якъ, здравъ и по-грубоватъ трѣбва да си. Но за какъвто и да е товаръ, физически или психически, се изисква сила на човѣшкия характеръ. Силата може да се изявява. Има законъ, съ който вие може да преодолявате силата. Менъ ми разправяше единъ български лѣкарь, отъ старитѣ лѣкари - той е билъ въ Диарбекиръ затворенъ на заточение, въ ония български бъркотии преди да стане вѫстанието. Казва: „При менъ сѣдѣше другъ единъ затворникъ. Вземе единъ голѣмъ камъкъ и като каже тъй съ пръститѣ си на камъка, той се разчупи и отхвръкне. Той казва, че силата е наследствена въ рода имъ. Голѣмъ камъкъ, якъ камъкъ, като го удари, като че го откѫсва съ бръсначъ.” Не само това, но има и сега хора въ Америка и въ Европа, които развиватъ своята мускулна сила така, че могатъ желѣзни обрѫчи да скѫсватъ. Голѣма мускулна сила развиватъ. Има хора, които могатъ да вдигнатъ цель единъ конь. Азъ съмъ ви привеждалъ онзи примѣръ съ американския бѣденъ студентъ, който ходилъ да гледа тѣзи боксьори пинджулисти, пехливани; единъ такъвъ пехливанинъ му ударилъ веднъжъ две плѣсници и го търкулналъ на земята; казва му: „Ти далечъ да седи шъ.” Въ него се повдига честолюбието, започва той да наблюдава пехливанина какъ живѣе, какъ се упражнява. Почналъ и той да се упражнява, да вдига тежести. Най-първо дошълъ до положението да вдига и той единъ,конь, после вдигалъ конь съ едно конче. Казва си: „Има напредъкъ.” Следъ това турилъ два коня и едно конче да ги вдига. Единъ день той намѣрилъ пехливанина и му казалъ:

 

– Знаешъ ли кой съмъ азъ?

 

– Не зная.

 

Той го хваща за крака и го вдига нагоре. Оня му казалъ:

 

– Почитамъ тѣ сега.

 

– Азъ съмъ онзи студентъ, на когото ти удари две плѣсници.

 

– Съжалявамъ, че ученикътъ надмина своя учитель.

 

Този ударъ е дошълъ точно навреме, че младежътъ удвоилъ тази мощна сила. Ако въ живота ти се случи една морална несрета, образувай въ себе си единъ мощенъ характеръ. Тогава този ударъ е билъ на мѣсто. Но ако ти кажешъ: „Господъ ме е създалъ така слабъ”, всѣки ще тѣ бие. Не е тъй. Не! Биятъ тѣ, за да станешъ силенъ. Нѣкой пѫть нѣкой казва: „Иде ми да умра”. Христосъ като се моли, казва: „Скръбна е душата ми до смърть”. Но рѣши ли се Той да се самоубие? Казва: „Азъ трѣбва да покажа на свѣта единъ примѣръ, ще нося този римски кръстъ.” Какво поругание: 6 хиляди войници да Му се подиграватъ, да Го плюятъ, да Му турятъ корона и мантия, и тръненъ вѣнецъ, и сѫщо така да Му дадатъ единъ голѣмъ кръстъ да го носи! И Той го носи до едно мѣсто, но после хвърли кръста. Какво означава това? Ние трѣбва да се радваме, че Христосъ хвърли кръста! Значи до половината пѫть, до извѣстно мѣсто ще носишъ кръста и ще го хвърлишъ! Оттамъ насетне другъ ще го носи. Той каза: „Това нищо не значи. Азъ зная каква е вашата цель. Искате да ме заковѣте. Заковѣте ме!” По римския законъ вързаха Го съ вѫжета, туриха Го на кръста и Го заковаха съ гвоздеи. Знаете ли какво нѣщо е закованиятъ човѣкъ? Отъ физическо гледище се изисква грамадна сила и мощь. Този характеръ трѣбва да развиемъ! Дойде до края и извика: „Господи, не се търпи! Боже мой, Боже мой, защо си ме оставилъ на тѣзи гвоздеи?” Писанието казва, че следъ като казалъ това, свършило се всичко, и престанали страданията. Свърши се, значи пакъ хвърля кръста. Страданията до тамъ спреха. Но имаше и по-голѣми. Следъ като слѣзе отъ кръста, хванаха Го онѣзи жители на астралния свѣтъ и онѣзи, които Го бѣха осѫдили, казаха: „Доведете го тука.” Вързаха Го духоветѣ, дяволитѣ Го вързаха и Го доведоха съ вериги, пранги туриха на краката Му, войници Го водеха. Писанието казва, че Той като дойде, съ крака си ритна вратитѣ на ада и тѣ се събориха изведнъжъ; веригитѣ и всичко изчезна, и Той влѣзе вѫтрѣ. Тамъ блѣсна една свѣтлина, изпоплашиха се всичкитѣ духове и Той отвори затворенитѣ, и каза: „Излѣзте и идете при този Богъ, Който ви е пратилъ, и не грѣшете вече.” Излѣзнаха единъ по единъ и се изпразни цѣлиятъ адъ. Казва дяволътъ: „Защо ми го доведохте този? Отиде всичко!”

 

Сега азъ не искамъ да вѣрвате какво Христосъ е направилъ. Вие нѣма какво да играете тази роля - да ритате вратата, защото Той я събори. Сега вие ще кажете: „Ние дали ще можемъ да я съборимъ?” - Само веднъжъ се събаря адовата врата, два пѫти не може. И вие имате една врата на ада, която трѣбва да ритнете. Като ви заведатъ до адовата врата, ритнете я, кажете: „Навънъ всички!” Всички онѣзи препятствия на вашата мисъль, ритнете ги. Ще ритнете онази дяволска врата на пѫтя и ще кажете: „Свободна е моята мисъль!” Ще дойдете после до другата врата - трета врата има - до вратата на вашитѣ чувства. Ще я ритнете и ще кажете: „Свободни сѫ всички мои чувства!” Ще дойдете до вратата на своитѣ постѫпки и ще ритнете и тази врата. Ще кажете: „Свободни сѫ моитѣ постѫпки!” И тогава Христосъ ви попита: „Знаешъ ли кой съмъ азъ? Азъ съмъ онзи, който може да събори вратата на ада и да освобождава хората. Азъ съмъ онзи, който може да даде свобода на своята мисъль, азъ съмъ онзи, който може да даде свобода на своитѣ чувства, азъ съмъ онзи, който може да даде свобода на своитѣ постѫпки.” Така трѣбва да се разбира онова велико учение въ живота. Всичко друго придобито е залъгалка. Това е една самоизмама. Ако всички така разбираме, всичко е на мѣсто. Следователно всички мѫчнотии, които сега сѫществуватъ въ свѣта, сѫ само условие, за да се повдигаме, за да разберемъ великото въ свѣта, което се крие за насъ. Азъ гледамъ на въпроса другояче. Ще дойде день, когато свѣтътъ ще се примири. Не само това. Ако искате да знаете, и самиятъ дяволъ, и самиятъ Сатана, и той ще се примири, и той ще стане ангелъ на свѣтлината. Всичко въ свѣта ще се примири, нѣма да има зло. Той ще каже на хората: „Едно време азъ не разбирахъ, но сега разбрахъ истината. Ще ме извините, много пакости съмъ направилъ на свѣта отъ незнание.”

 

Та сега не се занимавайте вие да укорявате дявола, нито укорявайте себе си, нито се обезсърдчавайте, но всѣки отъ васъ да тури въ себе си мисъльта да стане човѣкъ: „Кой съмъ азъ и въ кого да вѣрвамъ.” Да имашъ едно вѣрую, което да внесе въ тебъ този, новия животъ. Тъй както Христосъ го разбиралъ преди две хиляди години и тъй както сега трѣбва да го разберемъ. Сега, това е отрицателната страна. Следъ туй трѣбва да имате сила да съборитѣ адовитѣ врата на вашитѣ препятствия. Следъ туй трѣбва да имате ключа на Любовьта, ключа на Знанието и следъ туй трѣбва да имате ключа на Свободата, за да бѫдете свободни. Дето трѣбва да влѣзете, да съборите, но и да градите сѫщевременно.

 

Та казвамъ сега на всинца ви: на насъ въ свѣта трѣбва второто положение. Първо да се освободимъ отъ онова робство, въ което се намираме, и второ, следъ като придобиемъ свободата си, да знаемъ какъ да я цѣнимъ. Всички хора отъ каквото и съсловие да сѫ, трѣбва да дойдатъ да си подадатъ рѫка и да знаятъ, че всичко въ свѣта е за добро.

 

Та „За кого ме мислите, че съмъ?” - Той имаше една мисъль: „Азъ съмъ онзи, който разкрива любовьта на Бога на хората, любовьта, която Той има.”

 

„Благословенъ Господъ Богъ нашъ”.

 

Добрата молитва.

 

9. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 22 ноември 1931 г., София, Изгрѣвъ.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×