Jump to content

1931_10_11 Дайте ни отъ вашето масло


Ани

Recommended Posts

Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932).

Том I. Бургас, 1992.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Дайте ни отъ вашето масло

 

„А безумнитѣ рекоха на разумнитѣ:

„Дайте ни отъ вашето масло,

защото свѣтилницитѣ наши угаснуватъ.”

(Евангелие отъ Матѣя, 25:8)

 

(10 ч. 20 м. Приятно, хубаво време. Слънцето топло грѣе.)

 

„Отче нашъ”

 

„Въ начало бѣ Словото”

 

Ще прочета 25 глава отъ Евангелието на Матѣя.

 

„Имаше человѣкъ, проводенъ отъ Бога”

 

Неразумнитѣ рекоха на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!”

 

Тѣзи, които изучаватъ древнитѣ книги, които изучаватъ старитѣ писания, все още не могатъ да разбератъ единъ такъвъ преносенъ, фигуративенъ езикъ, какъвто е езикътъ на Природата. Въ нея всичко е само изложение въ картини, всичко е нагледъ разхвърляно. Тъй да се каже, Природата никога не ни говори на нашъ езикъ. Ние сами си тълкуваме, правимъ си нѣкакви преводи отъ онова, което тя прави. Но какъвъ е езикътъ на Природата, никой не знае; какъ точно говори тя, никой не знае. Природниятъ езикъ нѣма никаква граматика. Кои сѫ нейнитѣ сѫществителни, прилагателни имена, мѣстоимения или глаголи, и това никой не знае.

 

И сега ние се спираме върху думитѣ, които Христосъ е изказалъ преди 2000 години. Ако ги разберемъ така, както Христосъ ги е разбиралъ преди 2000 години, значи, че сме останали много назадъ, понеже самъ Христосъ отъ 2000 години насамъ е направилъ голѣмъ прогресъ. Христосъ преди 2000 години не е билъ такъвъ, какъвто е днесь. Днесь Той е съвсѣмъ другъ. Всичко въ свѣта прогресира. Едничкото неизмѣняемо сѫщество, което никога не се мѣни, това е само Богъ. Той не се мѣни по единствената причина, че е вѣченъ, безграниченъ, съвършенъ въ Себе Си, а всичко друго, което се съдържа въ Битието на Бога, търпи измѣнение, постоянно се промѣня. Благото на всички хора - единично, индивидуално, семейно, обществено, общочовѣшко - седи  именно въ тѣзи промѣни, които ставатъ. Тѣзи промѣни могатъ да бѫдатъ нормални, могатъ да бѫдатъ и анормални. Напримѣръ разболѣва се човѣкъ - това е анормална промѣна; осиромашава - това е анормална промѣна. Обаче забогатява човѣкъ - това е нормална промѣна. Вземете напримѣръ думата „богатъ”, богатъ човѣкъ - това е дума, която означава нормално състояние. Прибавите ли къмъ тази дума частицата ,,-ашъ” - „богаташъ”, вече се измѣня съдържанието на думата, тя означава вече анормално състояние. Като кажешъ „богатъ човѣкъ” търпи се това, но като кажешъ „богаташъ”, тази дума става вече опашата. Какво й придаватъ тѣзи две букви? Какво означава частицата „ашъ” на края на думата? Частицата „ашъ” на думата „богаташъ” показва, че този човѣкъ така живѣе, че оттукъ-оттамъ зачеква, лъже хората, а иска да имъ покаже, че ужъ по Бога живѣе. Тъй щото въ думата „богатъ” има нѣщо нормално, но като се каже „богаташъ”, въ тази дума има вече нѣщо криво. Или думата „буржоа” – и въ нея има като българското „богаташъ”. Като се каже „аристократъ” или „noble man”, е пакъ сѫщото - българското „богаташъ".

 

Сега, това сѫ идеи, изразени чрезъ извѣстни думи, които азъ не вземамъ въ другъ смисълъ, освѣнъ въ смисълъ на онзи великъ законъ, който регулира нѣщата въ нашето съзнание. Напримѣръ, ако вземемъ едно парче месо, въ първо време то е пресно, има червенъ цвѣтъ, но ако поседи  нѣколко дни, то започва да се разваля, да мирише. Природата въ това отношение опредѣля нѣщата. По сѫщия законъ много думи, съ които ние си служимъ, сѫ започнали да се разкапватъ, да се разлагатъ, да миришатъ и затова имъ трѣбва малко соль, за да се спре този процесъ на разлагане. По сѫщия законъ ние не можемъ да живѣемъ стария животъ. Животътъ на миналото е абсолютно невъзможенъ, понеже въ природата два еднакви момента абсолютно не сѫществуватъ. Колко години трѣбва да живѣе цѣлото човѣчество, това е абсолютно опредѣлено. Колко време трѣбва да живѣе човѣкъ, и това е абсолютно опредѣлено. Нѣщата въ природата абсолютно не се повтарятъ. Казвате: защо ни говорите тѣзи нѣща? Ние ги знаемъ, ние сме ги слушали толкова пѫти, знаемъ тѣзи работи. Казвамъ: ако азъ преповтарямъ това, което вие вече знаете, то е безполезна работа, то е губене на време. Нѣма защо да ви преповтарямъ старитѣ истини. Нѣма какво да разправямъ на стария човѣкъ за неговитѣ младини, какво е билъ той на времето си, той знае тѣзи работи по-добре и отъ менъ. Но ако на този старецъ му разправямъ нѣща, които той не знае, съ четири уши ще ме слуша. Ако му казвамъ начини какъ може да се подмлади, той ще ми каже: „Говори ми, азъ ще тѣ слушамъ.” Ако му разправямъ опититѣ, които може да направи, той ще ме слуша. Ако отида при единъ боленъ и започна да му разправямъ за болѣстьта, той нѣма да ме слуша, той я знае по-добре отъ менъ, самъ ще започне да ми описва своето състояние; но ако започна да му разправямъ начинитѣ, които може да приложи за своето излѣкуване, той ще ме слуша. Ако му кажа: нѣма какво, ще трѣбва да търпите, той нѣма да ме слуша. Това и баба знае. Всѣка баба знае да разправя тѣзи нѣща, да дава разни утешения. Болниятъ обаче казва: „Не, цѣръ, цѣръ ми Дайте. Дотегна ми това нѣщо. Не мога повече да търпя.” Ама Господъ ти е изпратилъ тази болѣсть. - „Какъвъ е този Господъ?”

 

Има нѣща въ свѣта, които не сѫ вѣрни. Има нѣща въ свѣта, които сѫ невъзможни, невѣроятни. Да ми каже напримѣръ нѣкой, че ми далъ единъ милиардъ лири стерлинги на заемъ, това е невѣроятно. Невъзможно е да каже нѣкой, че ми е подарилъ цѣлата мѣсечина или да каже нѣкой, че ме е направилъ господарь на цѣлата Вселена, че безъ неговата воля нищо не може да стане. Това е немислимо. Той самъ умира като менъ, самъ е боленъ като менъ, самъ е бѣднякъ като менъ, търси оттукъ-оттамъ да вземе назаемъ стотина лева, а пъкъ ще ми се прави господарь, и то господарь на цѣлата Вселена.

 

Всичко това именно показва, че трѣбва нова мисъль. Ако вие всѣки день или всѣка минута не можете да поставите въ себе си по нѣщо ново, дали азъ ви говоря или вие си говорите, или други ви говорятъ, то е все едно. Ако не можете да внесете въ себе си, въ своя животъ, нѣщо ново, вашиятъ животъ се губи. Това показва, че сте въ единъ нѣгативенъ пѫть и се израждате, не се прераждате, не прогресирате. Защото подъ думата „прераждане”, което мнозина не приематъ, азъ разбирамъ законъ на еволюция, законъ на развитие. Значи, човѣкъ не се преражда, но се развива, расте. Всѣки моментъ, всѣки день той расте и се развива. И действително, всѣки день всѣко нѣщо трѣбва да расте, трѣбва да се развива.

 

Сега ние ще оставимъ настрана тѣзи догматични въпроси. Съ тѣхъ може да се занимава само онзи, който ги е създалъ. Догмитѣ сѫ предметъ на едно догматично учение, тѣ сѫ собственость на извѣстни философи, на извѣстни традиции. Тази тѣхна собственость ние не искаме да я вземемъ, тѣ нека си я пазятъ.

 

Казвамъ: два пѫтя има, които хората трѣбва да разбиратъ. Въ единия пѫть вървятъ онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Тѣ сѫ хората на прогреса, идеалиститѣ, тѣ вѣрватъ въ нѣкакъвъ Богъ и казватъ, че този Богъ живѣе въ сърдцето имъ. Другитѣ пъкъ вѣрватъ въ природата, но тѣ трѣбва да я разбиратъ, да живѣятъ съгласно нейнитѣ закони. Азъ не говоря за онази мъртва природа, която не е отзивчива спрямо насъ; азъ говоря за живата, за отзивчивата Природа. И ако ти знаешъ нейнитѣ закони, тя веднага ще тѣ успокои. Има единъ законъ на Природата, който знаятъ мѫдрецитѣ и свѣтиитѣ. За тѣхъ тя е много отзивчива. Напримѣръ, ако ти си нѣкѫде всредъ природата, но облѣченъ съ тънки дрехи, а вънъ е много студено, около минусъ 30 градуса, и ти ако се обърнешъ къмъ нея съ нейния езикъ, тя веднага ще ти отговори: нѣма да се мине много време и температурата ще се повиши най-малко до минусъ 20 градуса. Ще кажете: какъ може да стане това? То е нейна работа, това е фактъ. Който знае езика на Природата, ще види колко отзивчива е тя. На разумния, който може да й говори на нейния езикъ, и тя веднага може да му отговори; за онзи, който не може да говори на нейния езикъ - ни гласъ, ни услишание.

 

И тъй, безумнитѣ казали на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Вие можете да кажете: „Че нали тѣзи, разумнитѣ, сѫ били милосърдни, защо да не дадатъ отъ своето масло на онѣзи дѣвици?” Маслото въ този случай представя условия за произвеждане на човѣшкитѣ мисли. Човѣшката мисъль не се продава; свѣтлината не се продава. Ти не можешъ да я хванешъ, не можешъ да я впрегнешъ на работа. Ако ти знаешъ законитѣ, можешъ да хванешъ веществото, отъ което свѣтлината се произвежда и да я произведешъ, но самата свѣтлина не можешъ да хванешъ. Тя е свободна, тя си ходи навсѣкѫде. И човѣшката мисъль е напълно свободна. Но първото нѣщо: не трѣбва да вѣрвате въ този законъ, че човѣшката мисъль е абсолютно свободна. И свободенъ човѣкъ е само този, който правилно мисли, а не този, който неправилно мисли. Защото правилната мисъль сама по себе си тъче, праща сили, тя праща мощь, тя е свободна. Тя върви въ възходящъ пѫть. А всѣка мисъль, която не е правилна, тя върви по низходящъ пѫть; тя ще смути сърдцето, ще смути ума, ще внесе всички пертурбации въ човѣка. Следователно, когато казвамъ, че човѣкъ трѣбва да мисли, азъ разбирамъ онази свѣтла мисъль, която върви. Само тази свѣтла мисъль е въ състояние да гради. Ще кажете, че животътъ е лошъ. Не си туряйте въ ума мисъльта, че животътъ е лошъ! Това е нѣщо относително, то е нѣщо само временно. Студено е, но студътъ може да се превърне въ топлина, да се смѣни времето. Ти може да си сиромахъ, но сиромашията може да се смѣни, да се превърне единъ день въ богатство. Всичко зависи отъ вашата разумность, която имате.

 

Ние често се произнасяме за живота, но безъ да размислимъ добре върху нѣщата. Ако единъ човѣкъ, живѣлъ пороченъ животъ, се постави въ положението на единъ безумецъ, който иска пари на заемъ отъ праведния, отъ светията и му казва: „Моля ти се, помоли се за менъ на Господа да ми прости грѣховетѣ, това е нѣщо, което не може да бѫде. Праведниятъ може да се помоли за него, но само ако той обѣщае да работи; безъ да работи, да яде само и да пие, да пиянства, да върши оргии, а другиятъ да се моли за него да му се простятъ грѣховетѣ - такова прощаване, такова правило никѫде въ природата нѣма. И после, нѣкой може да каже: азъ живѣя много добре. Че живѣешъ много добре, така е, но на твоето добро живѣене всѣки день трѣбва да прибавяшъ по нѣщо, понеже животътъ е непреривенъ. Това сѫ две фази на еволюция. Предъ тебъ седи  единъ пѫть на вѣчностьта, по който ти трѣбва да минешъ. Всѣки день трѣбва да прибавяшъ нѣщо. Всѣки день си носи нѣщо ново. Въ това отношение вие трѣбва да разглеждате живота като едно дърво, което всѣки день расте. И ако всѣки день или всѣка година не придава по едно малко клонче, то е осѫдено на изсъхване. И ако докато стигне последната възрасть то всѣки день не придава по нѣщо, значи не се е развивало както трѣбва. Развива ли се правилно, всички тия нарастъци показватъ, че дървото е прогресирало. То е мислило, като е расло. Каквото и да мислятъ хората, но азъ казвамъ: всѣко растене има извѣстна мисъль въ себе си. Така и всѣко растение въ процеса на своето развитие има извѣстна мисъль. Нека ви приведа следния примѣръ: представете си, че тренътъ върви, усилва постепенно своето движение, не спира. Питамъ: самиятъ тренъ има ли нѣкакво съзнание за своето движение? Той самъ нѣма никакво съзнание. Пѫтницитѣ, които сѫ въ него, тѣ знаятъ това, но и онзи, който кара трена, самиятъ машинистъ, той знае цѣлата работа, отъ него зависи всичко. Другъ примѣръ: когато на бойното поле предъ тебъ падне една граната и се разпръсне, тя сама съзнава ли това, което върши? Тя сама ли дойде при тебъ или нѣкой другъ я изпрати? Тя не дойде сама, нѣкой я изпрати, и като стигна до тебъ, пръсна се, направи пакость, но тя не съзнава нищо отъ това, което е извършила. Обаче онзи, който я изпрати до тебъ, той знае какво може да извърши и какво е извършила.

 

Казвамъ: има извѣстни човѣшки мисли, които мязатъ на гранати. Тѣ сѫ изпратени отвънъ. Има извѣстни човѣшки мисли, които мязатъ на житнитѣ зрънца. Тѣ сѫ изпратени за съграждане на човѣка. Всѣка мисъль, която може да помогне на човѣшкото съзнание, е изпратена отъ живата Природа. Има нѣща въ свѣта, които никой не може да ни ги даде. Единственото сѫщество, което може да дава, то е само Природата, въ която ние живѣемъ. Само отъ нея можемъ да взимаме нѣщо назаемъ. Но тя всѣкога държи отчетъ за нѣщата. Притчата за талантитѣ показва, че тѣ могатъ да се дадатъ само на тѣзи, които иматъ. Вземете напримѣръ кой носи тежкитѣ работи въ живота? Юнакътъ, здравиятъ човѣкъ носи тежкитѣ работи. На коя кола турятъ повече тежести? На здравата кола. Въпросътъ обаче е другъ: какво е вѫтрешното състояние? Кому даватъ най-голѣмото богатство? На умния човѣкъ. Ние говоримъ за богатството въ правия смисълъ на думата. Човѣкъ може да бѫде не само материално богатъ, той може да бѫде и умствено, и духовно богатъ. Подъ богатъ човѣкъ не разбирамъ онзи, който използва своитѣ братя. Богатъ човѣкъ е онзи, който работи за благото на своитѣ братя. Той е богатъ, защото работи въ полза, за благото на своитѣ братя. Да вземемъ, напримѣръ двама братя, родени отъ единъ и сѫщъ баща; единиятъ отъ тѣхъ става богатъ, а другиятъ остава бѣднякъ. Богатиятъ братъ се заема да повдигне своя бѣденъ братъ, да подобри условията на неговия животъ. Добритѣ хора, богатитѣ хора помагатъ, нѣма защо да питатъ да помагатъ ли или не. Морализирането, правенето на добро на хората не седи  само въ даване пари съ лихва. Хубаво е и това, добре е, нѣкога съ това се поощрява труда, но питамъ: този банкеръ, който дава пари на заемъ, какво е изработилъ? Преди всичко той е едностранчивъ въ своята работа. Единъ банкеръ, който е работилъ петь-шесть години въ своята банка, следъ това трѣбва да се откаже отъ тази си работа, да отстѫпи мѣстото си на другъ. Ако човѣкъ стои все на една и сѫща специфична работа, ще се развиятъ само едни центровѣ, а други ще останатъ съвсѣмъ неразвити. Въ сегашно време като наблюдаваме хора въ различнитѣ занаяти, отъ различни съсловия, забелязва се, че при тия хора сѫ развити само извѣстни центровѣ, които сѫ взели голѣмо участие въ работата. Напримѣръ онѣзи, които сѫ ковачи, желѣзари, иматъ силно развита рѫка. Онѣзи, които постоянно бѣгатъ, силно развити сѫ у тѣхъ краката; онѣзи, които постоянно се борятъ, иматъ силно развити рѫце, силно развити мишци; които се готвятъ за балове, иматъ много нѣжна, парфюмирана кожа, безъ никакви мазоли, намазана съ фини масла и кремове. Какви ли масла не употрѣбяватъ тия хора, само и само да иматъ нѣжна кожа. Хубаво е човѣкъ да има такава нѣжна, мека кожа, но какво предназначение има тя?

 

Сега, да ви разправя една история. Когато Богъ създавалъ свѣта, Той създалъ и лисицата, която назначилъ за виденъ професоръ, да преподава своитѣ науки. При този професоръ, назначенъ отъ Бога, дохожда една кокошка, много хубаво облѣчена и му казва:

 

- Искамъ да постѫпя въ твоя университетъ, да ме учишъ. За твоитѣ уроци ще ти дамъ едно перце отъ себе си.

 

- Не, съ перца азъ не се занимавамъ. Ти давашъ ли ми онова, което е подъ твоитѣ перца отдолу?

 

- Какъ ще ти дамъ това, което е подъ перцата ми, не го давамъ.

 

- Тогава и азъ не мога да тѣ приема въ училище.

 

- Щомъ не приемашъ менъ, азъ съмъ млада, имамъ десеть малки деца, тогава приеми поне едно отъ моитѣ деца въ училището, да го изучишъ.

 

- Като е за децата ти, готовъ съмъ, ще ги приема въ училището си и ще имъ дамъ такова едно образование, че да бѫдатъ добре подготвени за обществото.

 

И кокошката започнала едно по едно да ги праща да се учатъ. Отъ време на време тя ходѣла при лисицата да пита какво правятъ децата й, дали добре се учатъ. Лисицата казвала: „Много добре се учатъ, много бързо прогресиратъ, следъ време ще станатъ като менъ професори.”

 

Най-после тази работа дошла до ушитѣ на Господа. Той викналъ лисицата и я запиталъ: „Ти защо лъжешъ? Защо изяде пилцитѣ на тази кокошка? Защо изяде децата на тази жена, че я направи толкова нещастна? Сега ще тѣ изпратя изъ горитѣ, да тѣ гонятъ хръткитѣ и съ хиляди години да не намѣришъ миръ, задето се зае съ възпитанието на тѣзи пилци, а злоупотрѣби съ тѣхъ. А на кокошката казалъ: „Понеже ти бѣше толкова глупава, че изпрати децата си при този професоръ, а не ме пита за това, ще тѣ поставя въ положение само да крѣкашъ и да снасяшъ яйца, които хората да ги взиматъ и да ги ядатъ.” Докога кокошката ще снася яйца и хората ще ги ядатъ? Докато поумнѣе, да не дава децата си на лисицата. И докога лисицата ще бѫде гонена отъ кучетата? Докато тя като професоръ престане да лъже. Тя опапала всичкитѣ пилци на кокошката, а ще я лъже, че ще ги възпитава и професори ще ги прави.

 

Сега вие ще разгледате този въпросъ не външно, но вѫтрѣшно. Ще кажете: „Ние не можемъ да го разберемъ.” Вие трѣбва да схванете дълбокия смисълъ. Може да се разбира едно или друго, но то има и своя страна на приложение. Ако ти, като една кокошка, дадешъ една своя свещена мисъль на такъвъ професоръ като лисицата, да я опапа, нѣма ли да тѣ вика Господъ и да тѣ пита: де изпрати своята свещена мисъль? На кой професоръ изпращашъ своитѣ свещени мисли? И лисицата ще бѫда наказана, но и ти ще бѫдешъ наказанъ. Казвамъ: и отъ едната, и отъ другата страна трѣбва да бѫдемъ разумни въ всички свои постѫпки, понеже предъ насъ седи  едно велико бѫдеще. Ако ние най-първо не бѫдемъ полезни на себе си, тогава и на другитѣ не можемъ да бѫдемъ полезни. Ако бѫдемъ полезни на себе си, и на другитѣ ще бѫдемъ полезни. За да бѫдемъ полезни, ние трѣбва първо да опредѣлимъ своитѣ отношения не къмъ хората, но къмъ Първата Причина. Важно е да се знае когато се създаде първиятъ човѣкъ какви бѣха неговитѣ отношения. Вие не разсѫждавайте какви сѫ сегашнитѣ ви отношения, но какви бѣха вашитѣ първи отношения. Трѣбва да се знае какви бѣха първитѣ отношения на първия човѣкъ. Когато бѣше въ Райската градина и когато около него нѣмаше още никакъвъ животъ, неговитѣ първи отношения бѣха къмъ Бога. Богъ посѣщаваше първия човѣкъ всѣка сутринь и му преподаваше уроци при изгрѣва на слънцето по единъ часъ. Той преподаваше уроци на Адама, на първото свое създание, какъ да живѣе, какъ да обработва градината. Единъ день Адамъ свърши това теоретическо училище и влѣзе въ опитното училище на Райската градина, да обработва растенията и да изучава зоологията, за да тури имена на всички животни. Господъ му каза: „Азъ тѣ учихъ, а ти сега трѣбва да туришъ имена на всички тия животни.” Това, което Мойсей каза за Адама, азъ малко ще го коригирамъ, т. е. нѣма да го коригирамъ, но ще кажа какъ седи  истината по този въпросъ. Господъ прекара всички животни предъ Адама и го накара той да имъ даде имена. Всѣко животно си има свое значение, въ азбуката на Природата всѣко животно имало свое опредѣлено предназначение. Каквито имена далъ Адамъ, Господъ ги одобрилъ и на гърбоветѣ на тия животни били написани имената имъ. Обаче останалъ единъ въпросъ неразрѣшенъ: Господъ запита човѣка за неговото име, но той не го знаеше. Тогава Господъ го приспа, извади две отъ ребрата му и направи отъ тѣхъ едно сѫщество, за което Адамъ каза: това е плъть отъ плътьта ми и кость отъ костьта ми. Какъ нарече това сѫщество? Вие казвате „Ева”, а той го нарече „Йехова” - сѫщество, направено отъ Бога. Името му е съставено отъ четири букви. Първата буква е „И” - принципътъ, който твори. Втората - „О” - принципътъ, който съхранява; третата изразява принципъ, който държи нѣщата въ равновѣсие и последната буква е пакъ повторение. Евреитѣ произнасятъ това име така: „Иотъ хей ватъ хей”.

 

Човѣкъ трѣбва да научи своето име. Ако отворите Откровението, ще видите, че тамъ се казва: „Ще ви дамъ ново име.” Всѣки човѣкъ трѣбва да знае своето име. Силата на човѣка седи  въ неговото име. Като каже човѣкъ името си, въ него се съдържа нѣщо мощно. Подъ думата „животно” се разбира сѫщество, което ходи само по своитѣ желания, безъ да разбира. Не че лошо живѣятъ животнитѣ. Тѣ не разбиратъ какви ще бѫдатъ последствията на нѣщата, последствията на тѣхнитѣ постѫпки. Ти можешъ да желаешъ да ядешъ и пиешъ, но трѣбва да знаешъ последствията на тия свои желания.

 

Тази притча за свѣтилницитѣ Христосъ изнесе повече за своитѣ ученици, за да имъ обърне внимание, че добриятъ животъ - маслото - човѣкъ трѣбва да носи въ себе си. То е вложено вѫтрѣ въ него.

 

Всѣки трѣбва да вѣрва, че се ражда съ всичкитѣ заложби отъ Бога и трѣбва да живѣе споредъ тия свои заложби, а всички други нѣща въ свѣта сѫ само условия за неговото развитие: майка и баща, братъ и сестра, общество, народъ, човѣчество, Небе и Земя, Вселена - всичко това сѫ условия за неговата велика мисъль, а той, въ единение съ Бога, ще размишлява и всичко ще използва. Той нѣма какво да се занимава съ недѫзитѣ на хората; съ бѣднитѣ хора нѣма какво да се занимава, защото всѫщностъ бѣднитѣ хора не сѫ бѣдни. Когато казваме, че нѣкой е бѣденъ, той е бѣденъ само по мисъль, той не знае какъ да мисли.

 

Азъ съмъ привеждалъ много пѫти примѣра за вързания конь и вързаното куче. Направете опитъ да вържете единъ конь, ще видите, че този конь гладенъ ще умре. Свържете обаче кучето съ едно здраво вѫже - то ще прегризе вѫжето и ще избѣга. Коньтъ казва: „Такава е волята Божия, ще се мре”. Кучето казва: „Волята Божия не е такава, да мра, Той ми е далъ зѫби, съ които да се браня - нищо повече.” И следъ това ще питате: има ли право кучето да прегризва вѫжето? Има право, разбира се! Никой не е далъ право на човѣка да връзва което и да е животно. Нито на насъ ни далъ нѣкой право да завързваме животнитѣ.

 

Не е волята Божия ние да умираме; не е и волята Божия ние да страдаме. Страданието е процесъ на възпитание. Ако не ти даватъ три дни да ядешъ, ти трѣбва да разбирашъ смисъла на глада. Ако си боленъ, три дни нѣма да ядешъ, но можешъ да не ядешъ и цель мѣсецъ. Има болѣсти, които не се поддаватъ на никакво лѣкуване, а се лѣкуватъ само съ гладъ. При това, като гладувашъ, не трѣбва да се тревожишъ, да не мислишъ като си гладувалъ 10 дни, че ще умрешъ.

 

Нѣкой казва: цѣли десеть часа не съмъ ялъ, ще умра отъ гладъ. Не ялъ 10 часа само и мисли, че ще умре отъ гладъ! Не само 10 часа, но и 1000 часа можешъ да не ядешъ и пакъ да не умрешъ отъ гладъ. Но ако човѣкъ като не яде се безпокои, отъ страхъ може да му се пръсне сърдцето. Ако разбира закона на неяденето и организмътъ му е пъленъ съ нечистотии, той трѣбва дълго време да не яде, за да премине презъ огънь и да се пречисти тѣлото му. За това нѣщо Природата има редъ начини.

 

Когато организмътъ трѣбва да вземе храна, тогава тя му туря единъ силенъ тласъкъ или подтикъ за ядене. Тя казва: ти ще ядешъ, но нѣма да преяждашъ, ще ядешъ по малко. Често, презъ четири-петь часа, но по малко ще ядешъ, да не преяждашъ. А когато Природата ти казва да не ядешъ, тя ще ти заключи устата и нѣма да можешъ да ядешъ. Ти казвашъ тогава: нѣмамъ апетитъ. И тръгвашъ при единъ, при втори, при трети лѣкарь, които ще ти даватъ разни лѣкарства, да стимулиратъ стомаха ти. Природата ти казва: „Не яжъ!” - и ти не трѣбва да ядешъ. Когато майката не е опекла още питата, тя казва: чакай, питата още не е готова. Когато питата се опече, тя ще каже: ето, яжъ сега, питата вече е готова. Докато тя казва, че питата не е опечена, ти чакай, иди си върши работата.

 

Всички най-добри хора въ свѣта, всички свѣтии, всички тѣ сѫ учени, но сѫ започнали възпитанието си съ този природенъ законъ: да ядатъ, когато Природата казва и да не ядатъ, когато пакъ тя казва. Всѣко нѣщо трѣбва да става на времето си.

 

Казвамъ: този законъ е сѫщиятъ и въ правенето на добро. Мислите ли кога може да се направи едно добро? Идва единъ познатъ, за когото смѣтатъ, че не обичалъ да говори истината, но всѣкога казва малко невѣроятни работи. Единъ неговъ приятель го пита:

 

– Нѣмашъ ли да ми кажешъ една лъжа?

 

Той започва да плаче насрѣща му и отговаря: – Я се остави, азъ отдавна вече се отказахъ да говоря лъжи. Дотегна ми вече. Писаха ми вчера, че баща ми умрелъ, а азъ много обичахъ баща си и сега се чудя какъ да отида на погребението му, какъ да го погреба, като нѣмамъ петь пари въ джоба си! Приятельтъ му веднага бръква въ джоба си и му дава една банкнота.

 

– Много ти благодаря, тази е последната лъжа, която ти казахъ.

 

Това се нарича уменъ човѣкъ. Това на турски се казва „масалъ”. Да ви приведа сега този „масалъ” на турски. Единъ турски султанъ повикалъ единъ дервишъ, единъ ходжа, много уменъ човѣкъ и му казалъ:

 

– Я ми кажи една дубара.

 

– Такъми нѣмамъ.

 

– Какво ти трѣбва за тѣзи такъми?

 

– Трѣбватъ ми 200 турски лири да си купя такъмитѣ, че после ще ти кажа една дубара.

 

Тогава султанътъ изпратилъ съ него заедно своя пръвъ министъръ да го придружи, да купятъ заедно такъмитѣ. Тръгватъ двамата отъ дюкянъ на дюкянъ да търсятъ такъми. Цѣла седмица обикаляли, дервишътъ изхарчилъ паритѣ, но нито такъми намѣрилъ, нито дубарата казалъ.

 

Та сега и васъ питатъ: каква дубара искате да кажете? Но и вие цель животъ преминавате все въ търсене на такъмитѣ - въ какво да вѣрвате и въ какво да не вѣрвате, или какво да ядете и какво да не ядете. Така минава цѣлиятъ ви животъ, докато най-после се намѣрите въ положението на единъ старъ човѣкъ, съ побеляла брада, сгушенъ, който се чуди какво да прави. Но съ това въпросътъ не е рѣшенъ. Ти можешъ да излъжешъ султана само единъ пѫть. Но като остарѣешъ, като не ти държатъ краката, ти вече не можешъ да ходишъ отъ дюкянъ на дюкянъ да търсишъ такъмитѣ си. Следъ като остарѣешъ, ще дойдешъ най-после до положението да тѣ носятъ на тарга.

 

Ние сега трѣбва да изнесемъ нѣщо на свѣта - учението, което трѣбва да имъ проповѣдваме. Подъ думитѣ „да бѫдемъ праведни, да бѫдемъ свети, да бѫдемъ учени, да бѫдемъ благородни, възвишени и интелигентни”, азъ разбирамъ да можемъ да живѣемъ единъ благороденъ животъ, да разбираме законитѣ на Природата, постоянно да се обновяваме. Казано е въ свещенитѣ книги: постоянно се обновявайте въ вашия духъ! Въ какво седи  това обновяване?

 

Азъ говоря на онѣзи отъ васъ, които пряко можете да разберете мисъльта ми.

 

Отъ това, което ви говоря, вие можете да направите единъ малъкъ опитъ, не единъ день, а всѣки день да правите опити. Каквото и да ви дойде въ живота, задайте си въпроса: каква е цѣльта на Природата, като ви изпраща това изпитание? Защо изпадате въ едно или въ друго положение или състояние? Да кажемъ, че вие сте нѣщо тѫжни, скръбни. Трѣбва да знаете, че тази скръбь не е ваша. Може да е обща скръбь на всички хора. Вие минавате, напримѣръ, покрай една кѫща и въ това време чувствате една голѣма скръбь, нѣкаква голѣма тѫга. Причината за тази тѫга е, че въ тази кѫща има единъ човѣкъ много боленъ, който е дошълъ до силно отчаяние и вие трѣбва да влѣзете вѫтрѣ и да му помогнете. Но вие си казвате: това не ми трѣбва. Ако влѣзете, тази тѫжна мисъль или това тѫжно състояние веднага ще изчезне. Утре минавате покрай друга кѫща, дето има другъ боленъ и пакъ нѣщо ви казва: влѣзъ да помогнешъ на този човѣкъ. Не влѣзете ли, тѫгата ще продължава. На третия день пакъ не послушате своя гласъ и по този начинъ болѣстьта се умножава. Ако бѣхте влѣзли още веднага въ първата кѫща и бѣхте помогнали на първия човѣкъ, той щѣше да се освободи поне отчасти отъ едно страдание, а на васъ щѣше да олекне. А така, ти не помогна на него, но и ти самъ носишъ редъ страдания, едно отъ друго по-тежки. Не да казвашъ: това не ми влиза въ работата. Не, трѣбва да ти влиза въ работата, понеже свѣтътъ, въ който живѣешъ, не е твой, той е на Бога. Ти си изпратенъ въ този свѣтъ на училище. Владение имашъ, имашъ право да се учишъ, да следвашъ и каквото придобиешъ въ това училище, то ще остане съ тебъ, а всички пособия, всички такъми на училището ще останатъ въ самото училище за други ученици. Като излѣзешъ отъ училището, съ себе си нищо нѣма да вземешъ, освѣнъ своята диплома, съ която да докажешъ, че си свършилъ това училище. Дипломитѣ, които ни даватъ свѣтскитѣ училища, биватъ обикновено написани на книга, а дипломитѣ, които живата Природа дава, биватъ написани на умоветѣ, на сърдцата, на душитѣ ни.

 

„Дайте ни отъ вашето масло!” Така казали неразумнитѣ дѣвици на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Можемъ ли да дадемъ отъ това, което е потрѣбно за насъ? Можемъ ли да дадемъ нашитѣ добродетели въ услуга на другитѣ хора? Добродетелитѣ назаемъ не се даватъ; любовьта назаемъ не се дава; мѫдростьта на заемъ не се дава; истината на заемъ не се дава; знанието назаемъ не се дава. Заемъ въ природата не сѫществува. „Даромъ сте взели, даромъ давайте” е казано, заемъ въ Природата нѣма. Заемътъ е ограничение, заблуждение. Даромъ сте взели, даромъ давайте - това е единъ Божественъ процесъ. Божественитѣ процеси сѫществуватъ въ Божествения свѣтъ, но човѣшки процеси въ Божествения свѣтъ нѣма. Човѣшкитѣ процеси сѫ само временни въ нашия животъ на земята и при завършване на нашата еволюция, като растемъ постепенно, и тѣзи пособия се измѣнятъ.

 

Напада ви една тѫжна мисъль и казвате: азъ съмъ сиромахъ човѣкъ, мѫчно се живѣе така. Хубаво, азъ мога да ви направя богати.

 

Какъ? Ще ви направя богати, но непремѣнно ще изгубите нѣщо. За да ви направя богати, непремѣнно трѣбва да изгубите нѣщо. Въ Америка напримѣръ има единъ голѣмъ милионеръ, който разполага съ 500 милиона долари, но е слѣпъ и съ дветѣ си очи. Този милионеръ дава половината отъ богатството си на онзи, който би се съгласилъ да му даде дветѣ си очи. Ето, дава 250 милиона долара за две очи! Този човѣкъ е готовъ и всичкото си богатство да даде само за две очи. Който се съгласи да му даде дветѣ си очи, ще отиде на неговото мѣсто, а той ще заеме мѣстото на виждащия. Съгласни ли сте нѣкои на такова предложение? Да, но този, който се съгласи да даде дветѣ си очи, той ще трѣбва да се подложи на операция, отъ която ще чувствува такива ужасни болки, че ще види и ще пати. Ще вземе наистина 500 милиона долара, но ще види и ще пати. Та казвамъ: онова положение, въ което сега се намирамъ, съ нищо не го замѣствамъ въ свѣта! И цель свѣтъ да ми дадатъ, не ми трѣбва. Христосъ казва: какво ще спечеля, ако и цѣлия свѣтъ ми дадатъ, но душата ми погубятъ? Онова, което ти дава мисъль, онова, което ти дава чувство, онова, което ти дава щастие, онова, което ти дава сила, което прави човѣка силенъ не само за единъ моментъ, но това, което придружава човѣка презъ цѣлия животъ - то е мощното и силното, което човѣкъ може да постигне. Съ силитѣ си, съ способноститѣ си, които има, той всичко може да постигне! Това сѫ Божествени способности и дарби, вложени отъ Бога въ самия човѣкъ. Ти и здравъ можешъ да бѫдешъ, и ученъ можешъ да бѫдешъ - всичко можешъ да направишъ, това е само въпросъ на време, обаче трѣбва да работишъ. Въ това отношение не трѣбва да се бърза. Въ сегашния животъ всички бързатъ и искатъ въ 5 ÷ 10 години да станатъ свѣтии. Светостьта е възможна за единъ дълъгъ периодъ отъ време. Ти можешъ да бѫдешъ свѣтъ, но само за единъ моментъ, следния моментъ дали ще бѫдешъ свѣтъ, то е другъ въпросъ.

 

Ще ви приведа примѣра за онзи светия, който живѣлъ цѣли 20 години на планината и станалъ толкова свѣтъ, че можелъ да държи въ рѫката си снѣгъ, безъ да се топи. Той рѣшилъ единъ день да слѣзе отъ планината и да вземе въ рѫката си малко отъ този свещенъ снѣгъ, съ което да покаже на братъ си до колко билъ свѣтъ. Братъ му билъ обущарь въ единъ голѣмъ градъ като София, Лондонъ или Парижъ. Слѣзълъ светията при братъ си и отишълъ въ дюкяна му, дето той взималъ порѫчки за направа на разни видове обуща. Обущарь билъ, но единъ отъ виднитѣ, прочути обущари въ града. Братътъ казалъ: „При менъ ще дойде днесь да си порѫча обуща една отъ най-виднитѣ дами, царската дъщеря. Почакай малко, докато дойде тя, може да й кажешъ нѣколко думи.” И той останалъ при брата си. По едно време дошла царската дъщеря и братъ му започналъ да й взема мѣрка. Като държалъ снѣга въ рѫката си, светията се загледалъ нѣщо въ крака й и не забелязалъ какъ снѣгътъ му постепенно почналъ да се топи. Обущарьтъ му казалъ: „Братко, снѣгътъ ти се топи.”

 

Този моментъ на светость не е нѣщо наследствено. Баща ти може да е билъ светия, но само за извѣстни моменти. Светостьта е прогресивна, въ извѣстенъ моментъ ти можешъ да паднешъ и после пакъ можешъ да станешъ. Нищо отъ това, че си падналъ, но трѣбва пакъ да станешъ. И като станешъ, не мисли, че пакъ нѣма да паднешъ. Значи, има възможность и да паднешъ, и пакъ да станешъ. Като паднешъ, кажи на Бога: благодаря, че кракътъ ми не се счупи! Не е голѣмъ грѣхъ и на този светия, че е падналъ. Какво отъ това, че снѣгътъ почналъ да се топи?

 

Сега, отъ извѣстни данни азъ ще си позволя да изтълкувамъ какво си е помислилъ този светия, заради което снѣгътъ му е почналъ да се топи. Той си помислилъ: „Двайсетъ години прекарахъ на планината и какво научихъ тамъ? Само снѣгъ да държа въ рѫката си. Ако бѣхъ прекаралъ живота си въ свѣта, бихъ ималъ възможность да стана може би царски синъ, да имамъ познанство и разговоръ съ тази царска дъщеря. Колко хубаво щѣше да бѫде това!” Тъй щото нищо лошо не е помислилъ този светия. Но тази мисъль нѣма нищо общо съ неговата свѣтость. Въ кой умъ не биха минали такива мисли? Но казвамъ: когато Богъ въ даденъ случай ни тури да живѣемъ въ свѣта, ние трѣбва да знаемъ кое е хубавото и кое е лошото. Преди всичко, този светия не билъ сигуренъ дали, ако той бѣше княжески синъ, би могълъ да се ожени за тази царска дъщеря; това сѫ възможности. А при това постижение, което ималъ въ планината, той трѣбваше, при виждането на царската дъщеря, да си каже: „Азъ се радвамъ, че живѣя на планината, радвамъ се, че и тази царска дъщеря живѣе въ града, радвамъ се, че и братъ ми именно й взима мѣрки за обуща, радвамъ й се, Богъ да й даде животъ и здраве, както на нейния възлюбенъ и на нейнитѣ деца!” Ако той бѣше помислилъ така, снѣгътъ му нѣмаше да се топи. „Всичкитѣ мои благословения да бѫдатъ съ тази мома!” - така трѣбваше да помисли този светия. Но щомъ той е помислилъ нѣщо и за себе си, снѣгътъ му почналъ да се топи. Тази негова мисъль е толкова малка, че само съ теглилкитѣ на небето може да се мѣри. Това обаче е мое предположение. Има единъ законъ на вѣроятноститѣ.

 

Казвамъ сега: маслото - добродетелитѣ - никога на заемъ не могатъ да се дадатъ. Съ резултатитѣ на нашиятъ животъ ние можемъ да услужимъ комуто и да е, но онова, което Богъ е вложилъ у насъ, никога не можемъ на заемъ да го дадемъ. Никога една свѣщъ не трѣбва да напуска свѣтилника. Очитѣ на гости не трѣбва да ходятъ; ухото на гости не трѣбва да ходи; носътъ на гости не трѣбва да ходи; езикътъ на гости не трѣбва да ходи; сърдцето на гости не трѣбва да ходи; краката на гости не трѣбва да ходятъ. Сами тѣ на гости не трѣбва да ходятъ, но съ господаря си могатъ да отиватъ.

 

Има нѣща, които ние сами не можемъ да направимъ въ свѣта. Ако ти самъ си позволишъ да извършишъ нѣщо, безъ позволението на твоя господарь, ще направишъ грѣшка. Ако твоето око излѣзе само, безъ позволение отъ мѣстото си, вие знаете какво го очаква, каква е неговата сѫдба. Има свещени нѣща; има органи, които ако напуснатъ своето мѣсто, ние знаемъ какво ги очаква. И ако вие сами напуснете своето свещено мѣсто, което Богъ ви е далъ, вие сами се излагате на най-голѣмитѣ противоречия въ живота. Това се отнася до вѫтрешния животъ на човѣка. Понеже трѣбва да се живѣе на Земята, този животъ, това училище трѣбва да се завърши. Хората казватъ: какво ни очаква насъ? И богати, и бѣдни, и болни, и здрави, и силни, и слаби, и учени, и прости, насъ всинца ни очаква една много строга участь, очаква ни смъртьта - така, по всичкитѣ правила. Азъ си представямъ какъ ще се яви Смъртьта при бѣднитѣ. Тя ще се начумери малко и ще имъ каже: „Съжалявамъ, че не сте малко по-тлъстички,” На богатитѣ, на тлъститѣ ще каже: „Тъй, хубаво е.” На невежитѣ пакъ ще се начумери малко и ще каже: „Бива, не бива, сиромахъ или богатъ, нѣма какво да се прави. И еднитѣ, и другитѣ ще минатъ!” На нея всички й трѣбватъ. За да взема и богати, и сиромаси, и учени, и прости, Смъртьта си има нѣкаква опредѣлена цель. На общо основание тя взима всички и на богатия казва: „И ти ще свършишъ, както и бѣдниятъ.” - „Поне се понаядохъ.” Ако ти разбра яденето, колкото воденицата разбра брашното, което смля на хората, какво си придобилъ? Ти мислишъ, че си ялъ, и воденицата мисли, че е мляла брашно, но всичко това, което си взелъ, пакъ ще се вземе. Ти мислишъ, че си ялъ, казвашъ: „Поне ядохъ.” Така не мисли здравомислещиятъ човѣкъ. Така може да мисли само единъ анормаленъ човѣкъ, който не разбира закона. Ако за едно малко благо, което си взелъ, трѣбва да платишъ хиляди, каква разумность има въ това? Ако за сто хиляди лева изгубишъ всичко, каквото имашъ, не зная какво предприятие ще е това. Азъ не мога да си представя какво ще спечелишъ, ако за единъ романъ пожертвашъ всичкитѣ твои свещени книги, които имашъ въ библиотеката си.

 

Всѣки мигъ, всѣки моментъ трѣбва да се прилага по нѣщо ново у васъ. Не се спирайте върху това, че сте утвърдени. Мнозина мислятъ, че сѫ утвърдени. Тѣ мязатъ на онзи евангелистъ, за когото единъ американски проповѣдникъ разправя следния случай. Едно малко дете отивало въ тази именно американска църква и било много доволно отъ пѣснитѣ и отъ молитвитѣ, които тамъ се изпълнявали. Баща му обаче не ходѣлъ на църква. Детето, като се връщало, всѣкога разказвало на баща си какво се е пѣло и правело въ църквата. Единъ день то запитало баща си:

 

– Татко, защо ти не ходишъ на църква, нито пѣешъ, нито се молишъ?

 

– Азъ, татковото, съмъ утвърденъ, да се молятъ и да пѣятъ тѣзи, които още не сѫ утвърдени.

 

Детето се радвало, че баща му е утвърденъ. Единъ день то се качва съ баща си на една кола съ единъ конь, но по едно време колата спряла и коньтъ спрялъ - нито напредъ, нито назадъ иска да върви. Детето казало на баща си:

 

– Татко, коньтъ се утвърди.

 

Желая хората да не се утвърдяватъ. По-добре конетѣ да си вървятъ напредъ, безъ да се утвърдяватъ. И желая последователитѣ на едно учение да си вървятъ, безъ да се утвърдяватъ, но да вървятъ все напредъ и напредъ, отъ слава въ слава. И азъ считамъ, че истинскиятъ животъ е животъ на вѣчно подмладѣване.

 

„Благословенъ Господъ Богъ нашъ”.

 

Тайна молитва.

 

3-та Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 11 октомври 1931 г., 10 ч. 20 м. ÷ 11 ч. 20 м., София, Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...