Jump to content

1931_09_27 Душата ми е отегчена отъ живота ми


Ани

Recommended Posts

Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932).

Том I. Бургас, 1992.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

Душата ми е отегчена отъ живота ми

 

„Душата ми е отегчена отъ животи ми” (Йовъ, 10:1)

 

Добрата молитва

 

„Въ начало бѣ Словото"

 

Ще прочета 10 глава отъ книгата на една отъ най-старитѣ драми - живота на Йова.

 

Ще взема първитѣ думи отъ първия стихъ на 10 глава: „Душата ми е отегчена отъ живота ми”.

 

Едно отъ качествата на живота, което се развива на нашата Земя, е животътъ на противоречията. И всѣки странникъ, който иде въ живота, отдето и да е той, все ще се намѣри въ това противоречие. Противоречията сѫществуватъ навсѣкѫде. За да може човѣкъ да разбира живота, той трѣбва да разбира основнитѣ закони, които работятъ за неговото развитие. За примѣръ хората търсятъ щастието, безъ да подозиратъ, че всѣко щастие носи следъ себе си нещастие. Нещастието - това е една неприятность, едно потъмняване на съзнанието. Има нѣщо материално въ живота. Казватъ ви, че баща ви е умрелъ (а той може да не е умрелъ) и веднага става помрачаване на съзнанието ви и вие започвате да плачете. Както виждате, една дума може да измѣни цѣлото ви съзнание. Или могатъ да ви кажатъ, че свѣтътъ ще се свърши. Но свѣтътъ продължава да сѫществува. Не се свършва свѣтътъ.

 

Сега ние се намираме предъ живота на единъ човѣкъ, който е живѣлъ преди хиляди години и който е единъ отъ най-възвишенитѣ въ човѣшкия родъ. Животътъ му е описанъ въ Стария Завѣтъ. Тогава е написана тази драма, обширна въ своитѣ граници и изяснения на природата на човѣшкия родъ, тъй както е, а не тъй както не е. Днесь напримѣръ [1. Йовъ, 10:1] всички хора се лъжатъ. Всички представятъ живота такъвъ, какъвто не е: проповѣдникътъ представя живота такъвъ, какъвто не е; майката представя на дъщеря си живота такъвъ, какъвто не е; възлюбениятъ представя живота на своята възлюбена такъвъ, какъвто не е; учительтъ представя на ученицитѣ си живота такъвъ, какъвто не е. Въ всички срѣди и области на живота хората представятъ живота такъвъ, какъвто не е. И всѣки казва, че работитѣ ще се уредятъ, а тѣ оставатъ неуредени.

 

Нѣкой казва: не бой се, ти нѣма да умрешъ, а ти умирашъ. Или: здравъ ще бѫдешъ, а ти се разболявашъ; ученъ ще станешъ, а ти невѣжа оставашъ. Ти, казва, ще се издигнешъ въ обществото, а освѣнъ че не се повдигашъ, но ще тѣ затворятъ нѣкѫде въ затворъ. Нѣкой казва: ти ще живѣешъ добре съ мѫжа си, а то, не само че не живѣешъ добре, но се развеждашъ. Ти, казва, деца имашъ - ти ги имашъ, но тѣ всички измиратъ. Обаче при всички противоречия човѣкъ е голѣмъ оптимистъ. По натура той е оптимистъ. При всички тия противоречия, които имаме, ние постоянно ги заглаждаме отгоре. И постоянно живѣемъ съ една надежда, съ една вѣра, че работитѣ ще се оправятъ. Отде произтича това чувство психологически мѫчно може да се обясни. Не е достатъчно само да вѣрвате. Нѣкой казва: „Е, Господъ ще оправи свѣта.” Когато допущаме, че Господъ ще оправи свѣта, това е друго нѣщо, но ние трѣбва да обяснимъ нѣщата конкретно, научно. Защото да кажемъ, че Господъ ще уреди нѣщата, това е механическо разбиране. Всѣки човѣкъ трѣбва да уреди първо своитѣ работи, нищо повече. Въ свѣта нищо нѣма да се уреди, докато всички хора не дойдатъ до това съзнание - всѣки да уреди своитѣ работи и своя животъ, а не да очаква на този, на онзи - това е едно механично разбиране, механично уреждане.

 

Има нѣща, които Богъ ще уреди съобразно своето естество, това е Негова работа. Богъ никога нѣма да се намѣсва да урежда твоя животъ, защото ако Той се намѣси, това вече не е твой животъ, това е Неговъ животъ. Следователно при това положение ти нѣма да сѫществувашъ, а за да сѫществувашъ, ти трѣбва да имашъ битието. Дали ще бѫдешъ щастливъ или не, ти трѣбва да работишъ, самъ да уредишъ живота си. Цѣлата човѣшка история показва, че най-великитѣ Учители въ свѣта сѫ минали презъ най-голѣми противоречия въ това отношение. Христосъ, който проповѣдваше Божията ЛЮБОВЬ, който проповѣдваше, че Богъ е благъ, и Той се натъкна на тѣзи голѣми противоречия. Той се постави на такова противоречие, че на едно мѣсто изживя едно вѫтрѣшно разколебаване въ себе си. Това разколебаване не е показано никѫде; то се изразява въ думитѣ, които Той казва: „Господи, защо си ме оставилъ?4 Да тѣ остави този, който тѣ обича, не е ли едно противоречие въ живота? Да не ти помагатъ тѣзи, който могатъ, не е ли едно противоречие въ живота? Да не тѣ учи този, който знае, не е ли едно противоречие въ живота? Вие казвате, че трѣбва. Оставете вашето „трѣбва"! Отде знаете, че трѣбва? Това не е твърдение, за васъ то е една аксиома.

 

Казвате, че две по две е равно на четири. Отде знаете, че две по две е равно на четири? Това е едно механично твърдение. Две ябълки по две ябълки ставатъ четири, така е. Но нѣкога две по две не е четири. Щомъ посѣете тѣзи две ябълки тѣ вече не сѫ четири, но ставатъ хиляда ябълки. Какво ще кажете на това отгоре? Като казвате, че две по две е равно на четири, това изразява единъ механиченъ процесъ, при който нѣма размножаване; но при единъ живъ процесъ има размножение, това вече не е две по две прави четири. Математически това е така, но то не е една аксиома, както вие казвате, то е едно заблуждение. Математически, въ даденъ моментъ, две по две е четири, но следъ като се измѣни моментътъ, вече две по две не е равно на четири. Ако нѣмаше промѣни въ свѣта, така е, но въ единъ свѣтъ на постоянни промѣни никаква аксиома не е постоянна. Въ свѣта има само три величини, които сѫ постоянни и които постоянно се развиватъ: едната е величината на любовьта, на живота; другата е величината на свѣтлината, на мѫдростьта; а третата е пространството, въ което се проявява човѣшката свобода. Или, казано на другъ езикъ, тѣзи три величини сѫ: Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Тѣ сѫ единственитѣ неразбрани величини.

 

Любовьта никога не може да бѫде разбрана. Нѣма сѫщество въ свѣта, което може да разбере Любовьта. Тя всѣкога ще остане неразбрана величина, понеже съ нея се мѣри, но нея ти не можешъ да мѣришъ.

 

Мѫдростьта е една величина, съ която ти мѣришъ нѣщата; сама по себе си тя е неизмѣрима, ти не можешъ да измѣришъ какво нѣщо е Мѫдростьта.

 

Истината е пакъ мѣрка, ти съ нея мѣришъ нѣщата. Това сѫ отвлѣчени работи, които на насъ не ни трѣбватъ, но и на васъ не ви трѣбватъ. Тѣ не ни трѣбватъ, понеже сѫ единъ излишенъ товаръ. Можете ли да мислите за любовьта изобщо, безъ никакъвъ обектъ?

 

Ти мислишъ за любовьта, но все се свързвашъ съ нѣкой човѣкъ. Помисли за любовьта, но безъ нѣкакъвъ обектъ, абсолютно безъ обектъ. А ти помислишъ ли така, винаги въ ума ти ще израсне нѣкой, който тѣ обича. Кажѣте ми кой ви обича? Че ви обича нѣкой, това е ваше предположение. Има само Единъ, който ви обича въ свѣта. Кой е Той? Ще кажете: Богъ. Че това сте вие самитѣ! Единственото нѣщо, което вие знаете, то е всѫщностъ, че вие самъ се обичате. А идеята, че Богъ, че Стоянъ, че Иванъ ви обича, това сѫ нѣща проблематични; може да е така, азъ не отричамъ тѣзи нѣща. Ти говоришъ за Бога, че сѫществувалъ отвънъ. Това е въпросъ, че сѫществувалъ нѣкакъвъ Богъ отвънъ, това е по отношение на твоето съзнание; и като казвашъ, че Богъ сѫществува, ти предполагашъ, че другъ нѣкой като тебъ сѫществува въ свѣта. Ние сега изопачаваме реда на нѣщата и казваме: Богъ сѫществува и Той ни е създалъ. Азъ намирамъ тази логика много смѣшна. То е все едно гърнето да мисли за своя господарь, който го е създалъ. Но господарьтъ му сѫществува вънъ отъ него. Никога гърнето не може да мисли за своя господарь. И ако ние сме създадени отъ Бога тъй, както хората мислятъ, абсолютно нѣмаше да има никаква мисъль. Това, че мислимъ, показва, че това създаване не е такова, каквото философитѣ смѣтатъ, нито такова, каквото богословите и мистиците предполагатъ. Значи и които ни обичатъ, и които не ни обичатъ, не сѫ прави. Тѣ сѫ прави само въ извѣстно отношение. И материалиститѣ сѫ прави само отъ свое гледище. Тѣ сѫ прави само за даденъ моментъ. Сѫщевременно азъ предполагамъ, че и единъ вѣрващъ е правъ само за единъ даденъ моментъ. Напримѣръ, че даденъ човѣкъ тѣ обича, това е право само за даденъ моментъ, следващия моментъ той вече не тѣ обича. Какъ е възможно сѫщевременно ти да обичашъ и да скърбишъ? Кѫде се е дянала сега любовьта и отде е дошла скръбьта? Следъ това де ще отиде скръбьта и отде ще дойде любовьта?

 

Тѣзи нѣща - любовьта и скръбьта - сѫществуватъ ли въ свѣта? Съ това азъ не искамъ да разклащамъ вашата вѣра, но искамъ да направите малко гимнастика. Вие се намирате въ едно торпедно състояние и мислите, че свѣтътъ ще се оправи самъ по себе си. Това е едно коренно заблуждение. Вие мислите, че нѣкога ще бѫдете щастливи. Ако сега сте щастливи, и за въ бѫдеще ще бѫдете щастливи, нищо повече. Ако сега сте нещастни, и за въ бѫдеще ще бѫдете нещастни. Защото това, което е предполагаемо, което може да бѫде, става, и това, което не е предполагаемо, което не може да бѫде, не става. Щомъ сега сте нещастни, и за въ бѫдеще ще сте нещастни, ако държите сѫщото поведение. Но вие въ момента сте нещастни, а казвате, че можете да бѫдете щастливи - следователно въ момента, въ който казвате, че сте щастливи, въ сѫщия моментъ сте станали щастливи. Казвате, че обичате нѣкого - така е. И веднага положението се измѣня.

 

Сега азъ ви говоря за една философия, която е. Всѣки день вие мислите така. И каквото мислите, това става.

 

И сега, виждаме Йова, който казва: „Душата ми е отегчена отъ живота ми.” Или да преведа: „Душата ми е отегчена отъ неразбирането ми.” Йовъ казва: азъ имамъ една крива философия; така ме е училъ баща ми, майка ми, тѣ сѫ ме учили на този животъ, който сега имамъ. Но този животъ, на който сѫ ме учили, не ми допада. Този животъ, въ който досега съмъ живѣлъ, не е истински, той е фалшивъ животъ, лъжливъ животъ. - Той го разбира, но не го изказва, както и вие не го изказвате. Всѣки човѣкъ не е достатъчно истинолюбивъ, за да изкаже истината, и той не може да я каже; по-добре, че не може. Той не може да каже цѣлата истина и на себе си, и по-добре, че не я казва. Не може да каже истината на никого, даже и на себе си.

 

Допуснете, че се хващате на басъ да прекарате единъ ножъ презъ рѫката си, да мине отъ единия край на рѫката ви до другия. Вие не сте имали тази опитность. Взимате ножа, бутнете го до половината и веднага спирате, не можете да изтърпите докрай. Защо? Казвате: „Азъ не съмъ магъ.” Другъ нѣкой казва: „Азъ съмъ герой, мога да прекарамъ ножа презъ рѫката си.” Питамъ: следъ като прекарашъ ножа отъ единия до другия край на рѫката си, какво си спечелилъ? Ти се хващашъ на баса и го спечелвашъ, следъ което минавашъ за герой предъ хората. Но после три-четири мѣсеца ще носишъ рана и като тѣ питатъ защо ти е превързана рѫката, ще кажешъ: „На басъ се хванахъ.” Защо? „За да покажа геройство, че мога да си пробия рѫката.”

 

Въ тази далечна драма за Йовъ имаше и едно друго заинтересовано лице, подобно на Бога, взело участие въ единъ съвѣтъ, който станалъ нѣкѫде горе. Това сѫщество е Сатана. Богъ му казалъ: „Ти обърналъ ли си внимание на единъ човѣкъ на Земята, подобенъ на когото досега другъ нѣма?” Това сѫщество, подобно на Бога, казало: „Ще ме извинишъ, но азъ имамъ противно мнение за това, което ми говоришъ, че като този човѣкъ подобенъ нѣмало. Ти имашъ добро мнение за него, но ти си му далъ нѣколко хиляди говеда, овце, крави, заобиколенъ е съ синове и дъщери, съ всички богатства, какъ нѣма да тѣ хвали? Но ти трѣбва да се увѣришъ, че имашъ криво мнение за него. Я го опитай, вземи му всичкитѣ богатства и ще видишъ, че всичко това ще изфиряса, и че той не е такъвъ, какъвто ти си го представяшъ. Той говори като мазна Гайа.” Това е преведено на български езикъ. Това сѫщество не е употрѣбило тѣзи думи точно така, както азъ ги превеждамъ. Или споредъ неговитѣ думи, Йовъ е само привидно такъвъ, какъвто се представя, той иска да се докара. Сатана казва на Господа: „Остави го на менъ, азъ да направя единъ опитъ. Дай го на менъ азъ да го посѣтя, че ще го видишъ, ще ти го донеса после и ти самъ ще се слисашъ отъ това, което ще видишъ.”Това е пакъ неточенъ преводъ. Това сѫщество не е употрѣбило тази дума „ще се слисашъ”, то е казало: ти ще се убѣдишъ въ края на краищата, че моето мнение е право. Ще видишъ, че това, което азъ казвамъ, е право. - „Хубаво, позволявамъ ти да направишъ опитъ, да му вземешъ всичкитѣ овце, всичкитѣ камили, говеда, да го опиташъ и после ела при менъ; само живота му нѣма да вземашъ.” Сатаната се запретва (то не е казано точно така, и това е мой преводъ) и - не се знае по какъвъ начинъ - внушава на всички англичани, на всички народи да дойдатъ да обератъ Йова. И дохождатъ всички тия англичани (единъ силенъ народъ, който е живѣлъ между Мъртво и Червено море) и всички останали народи, като разбойници, като банди, обиратъ Йова, взиматъ му говедата, камилитѣ, овцетѣ и го оставятъ съвършено бѣденъ. Единъ следъ другъ идватъ слугитѣ на Йова и му казватъ:

 

– Задигнаха ни всички овце, всички говеда и камили. Йовъ имъ отговаря:

 

– Господъ далъ, Господъ взелъ.

 

– Камилитѣ отидоха.

 

– Господъ далъ, Господъ взелъ.

 

– Всичко отиде! Конетѣ отидоха.

 

– Господъ далъ, Господъ взелъ...

 

Като се свърши първиятъ процесъ, иде пакъ Сатаната и казва на Господа: „Той е хитъръ, той знае да се представя. Малко по-далече го хвани. Да вземешъ имота му, говедата му, това е лесно, но да се дойде до жена му, до децата му, тогава ще се познае какъвъ е.” Започва вториятъ изпитъ за Йова. Явява се нѣкаква силна вихрушка, събаря кѫщата и засипва подъ нея синоветѣ и дъщеритѣ му. Йовъ и въ този случай казва: „Да е благословено Името Божие. Господъ даде, Господъ взе. Господъ взема своето.” Иде Сатаната пакъ при Господа и казва: „Този човѣкъ е краенъ егоистъ, той е затворенъ въ себе си; той жертвува и синоветѣ си, и дъщеритѣ си, само на него да е добре. Опитай се само да му бутнешъ кожата и той ще каже редъ лоши думи за тебъ." Най-после започва третиятъ изпитъ, докосва се до кожата му, явява се една болѣсть, подобна на проказата, кожата му се напуква, голѣми бразди се явяватъ, голѣми и дълбоки по единъ сантиметъръ. (Това е малко хиперболично казано, два сантиметра напукана кожа, то е както когато кажешъ, че яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне. Като казвамъ два сантиметра, това е относителна истина. Ако взема да изчислявамъ точно, ще извадя единицата и ще остане нѣщо като нашенското три милиметра.)

 

И тъй, ние казваме: въ живота на Йова се явява вече едно противоречие. Философията, съ която до това време Йовъ е живѣлъ, той е примирявалъ съ нея всички противоречия, той е мислѣлъ, че Богъ е благъ и така е проповѣдвалъ истината; но като го засегнаха така много, започнаха вече да идватъ неговитѣ приятели при него и да го изкушаватъ, като му казваха: ти трѣбва да имашъ нѣкакъвъ скритъ грѣхъ... Той ималъ не грѣхъ, но нѣкакъвъ голѣмъ недѫгъ, азъ нѣма да ви го изнеса, но вие, като четете, можете и сами да го намѣрите. Ако го намѣрите, вие сами можете да ми го кажете; може да намѣрите и нѣщо друго. Ако не го намѣрите, нищо, азъ го зная за себе си.

 

Неговиятъ недѫгъ се състои въ това, че не е разбиралъ живота; той носѣлъ въ себе си една крива философия: мислѣлъ, че всѣки човѣкъ може да бѫде щастливъ на Земята, че всѣки човѣкъ трѣбва винаги да бѫде благодаренъ на Бога. Това е крива философия. Всѣки може да бѫде благодаренъ на Бога, но когато се отнесе добре съ него; когато не се отнесе добре съ него, всѣки не може да бѫде благодаренъ. Всѣки може да ти благодари, когато му дадешъ нѣщо, но не зная колко хора има, колко може да се намѣрятъ, които, като имъ вземешъ нѣщо, да ти благодарятъ. Да си благодаренъ, когато си здравъ - да, но да си благодаренъ, когато си боленъ, това е малко неестествено. Та въ разбиранията си отпосле Йовъ е съзналъ, че всѣки човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Всѣки човѣкъ не може да бѫде благодаренъ, безкористенъ. Не само когато Богъ ти е далъ овце, говеда и камили, тогава да бѫдешъ благодаренъ. Това преди всичко не е благодарность, това е заинтересованость, която всѣки може да прояви.

 

Важно е да имашъ едно опредѣлено понятие за живота, та когато сѫществуватъ и най-голѣмитѣ противоречия, и отъ тѣхъ да извадишъ своето щастие. Това е разбиране на живота или то значи да си силенъ човѣкъ. Силниятъ човѣкъ може да отбива страданията. Внушава ти се една мисъль, че баща ти напримѣръ е умрелъ - това е една мисъль, която трѣбва да отхвърлишъ и да знаешъ, че баща ти не може да умре. Или ако ти кажатъ, че твоето имане е изгубено, да съзнавашъ, че твоето имане не може да се изгуби. Имането на човѣка не може да се изгуби. Или ако ти каже нѣкой, че си боленъ, че очитѣ ти пожълтели, ти да знаешъ, че не можешъ да се разболѣешъ. Или когато нѣкой ти каже, че ти не можешъ добре да свършишъ университетъ, да не вѣрвашъ на това. Когато ти говорятъ съ единъ противоречивъ езикъ, да можешъ да превръщашъ този езикъ въ положителенъ. Отъ неразбиране на живота произтичатъ всички нещастия и страдания. Ние сами сме изковали сегашната си сѫдба. Всички нещастия въ свѣта ние сами сме ги образували. Азъ ще ви обясня отчасти какъ се създаватъ нещастията въ свѣта. Моитѣ обяснения сѫ следнитѣ. Млада мома се жени, иска да стане майка, да има дете. Тя си казва на ума: „Азъ да имамъ едно дете, все тъй на рѫце ще го държа, като писано яйце ще го гледамъ!” Тя вече е създала едно зло понеже това дете, което тя ще роди, все на рѫце не може да го държи. Тя ще го държи на рѫцетѣ си година, две, три, но като израсне, като стане момъкъ или мома на 21 години, когато ще тежи 60 ÷ 70 килограма, какъ ще го държи на рѫцетѣ си? После тя си мисли: „Като писано яйце ще го гледамъ, ще искамъ азъ само да му услужвамъ, то само въ кѫщи при менъ ще си седи .” Че то, като седи  постоянно въ кѫщи и го държатъ като писано яйце, ще стане първокласенъ лѣнивецъ, нѣма да работи нищо. Каквото е пожелала и помислила майката, такова става и нейното дете. Като зачене и роди едно дете, то ще стане точно такова: ще иска постоянно да го носятъ на рѫце, да бѫде гледано въ кѫщи като писано яйце. И после майката се чуди защо нейното дете иска само внимание и е толкова докачливо.

 

Тя казва: „Иванъ да ми е, нищо друго не искамъ.” А този Иванъ казва на майка си: „Вода ще ми донесе! Стани да ми направишъ това-онова!” Тя се чуди какъ е могла да създаде такова дете. Че тя сама го е създала. Синътъ й казва: „Харесвашъ ли сега това дете, което ти искаше да гледашъ все като писано яйце и все на рѫце да го държишъ?” После, тя си е мислѣла синътъ и да бѫде така силенъ, че кой каквото му каже, да му се отговори. После е искала той да стане богатъ и ученъ. Но като иска синътъ й да стане богатъ, силенъ, ученъ, тя не знае какъ да внесе тѣзи качества въ него и по този начинъ му предава само лошитѣ страни на тѣзи качества. И той действително става ученъ, става богатъ, но става и крайно користолюбивъ.

 

Кой е изходниятъ пѫть на нѣщата? Ще кажете: азъ искамъ да имамъ едно дете, което да расте, да порастѣ, да стане голѣмъ, ученъ човѣкъ, да бѫде послушенъ, да ми помага, да ходи на нивата, да носи вода. Всичко това майката трѣбва да каже още преди да се е родило детето. И тогава каквото каже ще стане. Каквото пожелае майката, такова ще стане и детето. Не само това, но съвременнитѣ хора си самовнушаватъ за всичко. Всѣки човѣкъ се създава такъвъ, какъвто е. Нѣкой казва за нѣкого: „Азъ ще го убия него” и така става, той си самовнушава. „Азъ ще му изпия кръвчицата.” И така става. И така идватъ престѫпленията. Днесь кажешъ, утре кажешъ, и ако съ тебъ не стане днесь това, въ нѣкое друго поколѣние все ще стане, нѣкое сѫщество ще се роди съ тази мисъль и ще извърши престѫплението. Ножътъ не може да се откаже отъ своето предназначение. Камъкътъ, отъ който е направенъ онзи хребетъ, не може да се откаже отъ своето предназначение. Каквото е казано за всѣки предметъ, такъвъ и става.

 

Та въ днешния свѣтъ малко хора ще намѣришъ такива, каквито Богъ ги е създалъ. Ти трѣбва да ги търсишъ съ свѣщъ и ако ги намѣришъ, да ги пазишъ като писани яйца. Ще дойде нѣкога единъ Учитель или единъ светия между хората - той е вече човѣкътъ, който е дошълъ отъ Бога. А всички обикновени хора сѫ все по този начинъ създадени, както майката имъ е внушила. Днесь казвате, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Казвате, че хората сѫ все отъ Бога направени. Ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ нещастни; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ крадци; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ разбойници; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ престѫпници. Това ще бѫде едно крайно противоречие. Този животъ, който ние имаме, не е отъ Бога създаденъ, той е отъ насъ създаденъ. Има нѣщо чуждо въ този животъ. Това е най-голѣмото противоречие. Това насилие, което сѫществува въ свѣта, безразлично отде иде, е отъ хората създадено. Насилие навсѣкѫде сѫществува. Два вида насилие сѫществува въ свѣта: насилие отъ силнитѣ хора и насилие отъ слабитѣ хора. И силниятъ изнасилва, но и слабиятъ изнасилва. Какъ изнасилва слабиятъ? Като се събератъ милиони хора въ едно, тѣ образуватъ едно цѣло и така могатъ да употрѣбятъ насилие върху цель единъ народъ. Това множество го наричатъ демокрация, маса. И така изнасилватъ. Единъ народъ въ своята компактность щомъ поиска, изнасилва. Тогава единъ народъ може като единъ човѣкъ да стане силенъ. При такова разбиране ние не можемъ да бѫдемъ щастливи, нито можемъ да имаме щастливъ животъ. Каквато власть и да дойде, дали крайно либерална или крайно консервативна, всички си служатъ все съ насилието. Покажете ми една държава безъ затвори, безъ бѣсилки, безъ смъртни наказания, безъ казарми! Казвате: това е човѣщина. Ние говоримъ за човѣщина, а насилието се шири. Но това го има и у животнитѣ, и у хората. И въ най-свободнитѣ държави, дето и да сѫ тѣ, свѣтътъ е пъленъ съ затвори, навредъ бѣсятъ и наказватъ. И ако ние говоримъ истината, нѣма да се съгласимъ съ онѣзи, които сѫ на власть и казватъ: не може безъ тѣзи нѣща, другояче не може. Да, съгласенъ съмъ съ това - при тѣзи условия, при които живѣемъ, при тѣзи разбирания, не може. Най-първо трѣбва да се създаде друга една философия, а после да се махнатъ затворитѣ. Ние трѣбва да започнемъ оттамъ, отдето наистина трѣбва да се поправи свѣтътъ. Свѣтътъ ще се поправи, когато всѣки самъ се поправи. Ти си скържавъ, но мислишъ, че като имашъ пари, ще поправишъ живота си. Освѣнъ че паритѣ нѣма да поправятъ живота ти, но и ще го развалятъ повече. Ти мислишъ, че трѣбва да имашъ знания. Освѣнъ че знанието нѣма да ти поправи живота, но и ще го развали. Така ти само ще усилишъ страданието въ живота си. А главната философия седи  въ това: по кой начинъ можемъ да отмахнемъ страданието, да имаме едно естествено положение на живота. Азъ не разбирамъ живота така, както го проповѣдватъ философитѣ, материалиститѣ или духовнитѣ хора. Защото еднитѣ проповѣдватъ за свой интересъ, казватъ: всичко е въ онзи свѣтъ. Ами въ този свѣтъ? И другитѣ проповѣдватъ за свой интересъ, като казватъ: ние трѣбва да се уредимъ въ този свѣтъ. Тѣзи, които казватъ, че тукъ трѣбва да се наредятъ, питамъ: какво ще стане съ тѣхъ, когато единъ день нашата Земя се изгуби? Единъ день нашата Земя ще умре. Питамъ: какво ще стане тогава съ онова, което сѫ придобили? Пакъ ще дойдемъ до едно противоречие. Ученитѣ хора казватъ, че Земята единъ день ще остарѣе и ще дойде до едно положение, при което върху нея ще се спре всѣкакъвъ развой. Питамъ тогава: като се спре животътъ, де ще отидемъ ние? Споредъ моитѣ разбирания, въ свѣта има единъ приливъ и единъ отливъ на нѣщата. Това подразбира, че извѣстни музикални сили напримѣръ може да дойдатъ до своята максимална степень на развитие и следъ това въ музиката ще започне единъ обратъ, едно отслабване, единъ отливъ ще дойде. Така е и въ живота. Като казвамъ, че животътъ ще дойде до единъ край въ своето развитие, разбирамъ, че този съвършено неестественъ животъ е почти на границата вече, по-далечъ той не може да отиде и трѣбва да се спре по нѣкакъвъ начинъ. Това нѣма да стане защото такива сѫ предсказанията, но той ще се спре по начинъ, който Природата е предвидила. Още нови и голѣми страдания и нещастия ще дойдатъ за цѣлото човѣчество - не защото азъ ги предсказвамъ, но тѣ си идватъ сами по себе си.

 

Когато казвамъ, че годината ще бѫде плодородна, то е не защото азъ го казвамъ, но защото тя е такава сама по себе си. Казваме, че Пѣтлитѣ пѣятъ на промѣна на времето - да, но и безъ да пѣятъ пѣтлитѣ, времето пакъ ще се смѣни. Когато проповѣдницитѣ проповѣдватъ за Бога, тѣ не го създаватъ, Той и безъ тѣхъ си сѫществува. И когато материалиститѣ отричатъ Бога, тѣ не го отхвърлятъ, тѣ само Го отричатъ. Проповѣдницитѣ проповѣдватъ една идея, която не имъ е ясна. Проповѣдникътъ проповѣдва за единъ Богъ, когото той никога не е виждалъ. Материалистътъ отрича единъ Богъ, за когото той не знае дали наистина сѫществува, или не. Чудни сѫ, и еднитѣ, и другитѣ. Азъ ги намирамъ за крайно невѣжи и казвамъ: еднитѣ проповѣдватъ за Бога, за когото нѣматъ никаква опитность, не сѫ Го опитали; другитѣ пъкъ отричатъ Бога, но и тѣ не сѫ Го опитали. Единъ день, като вземете овцетѣ, говедата и камилитѣ на този вѣрващъ, той ще каже: „Азъ не вѣрвамъ вече въ този Богъ.” Вземете пъкъ единъ материалистъ, който не вѣрва въ Бога, дайте му щастие - той веднага ще повѣрва. Азъ говорихъ единъ день съ единъ материалистъ, който казваше, че нѣма щастие въ свѣта и го питамъ: ако Богъ ти даде най-хубава, най-умна, най-даровита жена, тогава ще повѣрвашъ ли въ Бога? - „Да, тогава ще повѣрвамъ.” То е споредъ турската поговорка, която казва: дай ми пари, че и въ джендема отивамъ.

 

Както виждате, свѣтътъ не е лошъ, той си върви по единъ естественъ пѫть на своето развитие. Злото и доброто се преплитатъ. Отъ злото и доброто произтичатъ радоститѣ и скърбитѣ. Това и нѣкои философи поддържатъ. И прави сѫ донѣкѫде. Въ свѣта сѫществуватъ две воли: едната воля ражда сладоститѣ, а другата воля ражда горчивинитѣ. Мнозина не знаятъ положително дали сѫществува такава воля, но сѫществуватъ такива явления. Горчивината сѫществува въ свѣта, но тя никога не може да произтича отъ единъ сладъкъ принципъ. Сладчината никога не може да произтича отъ единъ горчивъ принципъ. Така е психологически, отъ човѣшко гледище. Сладчината произтича отъ сладко, горчивината произтича отъ горчиво. Тѣ се различаватъ въ своя строежъ, въ своя съставъ. Защото горчивина има само въ едно разумно сѫщество. Колкото едно сѫщество е по-разумно, толкова и горчивината въ него е по-силна. И колкото едно сѫщество е по-силно, толкова и радостьта въ него е по-голѣма. Колкото едно сѫщество е по-развито, щастието за него е по-разбрано, и нещастието за него е по-разбрано. Следователно ние се намираме въ една сфера, въ едно общо поле, дето сами трѣбва да изправимъ своя животъ, сами да станемъ господари на своя животъ. Човѣкъ въ своя индивидуаленъ животъ съставлява единъ елементъ на битието. Или, подъ думата „душа” разбираме това въ свѣта, което не може да се измѣни, което не може да изчезне. То не може да изчезне въ развоя, въ неговото проявление, т. е., въ съединенията, въ които влиза; тѣзи съединения могатъ да изчезнатъ, резултатитѣ на този елементъ могатъ да изчезнатъ - всичко е възможно, но самиятъ елементъ де ще изчезне? Нѣкой казва, че нѣма животъ следъ смъртьта, но въ това нѣма никакво философско разсѫждение. Това, което е, не може да бѫде това, което не е.

 

Ако животътъ сега сѫществува въ менъ, питамъ: това съзнание, което сега сѫществува въ менъ, като се измѣни тѣлото ми кѫде ще.отиде? Можете да ми приведете като примѣръ онази грамофонна плоча, която се върти и говори, но самата тя не съзнава, че говори. Питамъ: когато плочата изчезне, това сѫщество, което я е направило, сѫщо ли изчезва? Неговото съзнание може ли да изчезне? Плочата може да изчезне, но съзнанието не. Този говоръ на плочата може да се развали, но има единъ говоръ, който нито се разваля, нито може да изчезне. Всѣки съзнава това. Има нѣщо у насъ, което може да изчезне, има стремежи, които могатъ да изчезнатъ, но има стремежи, които нищо не е въ състояние да ги обезличи. Това нѣщо и крайниятъ материалистъ съзнава. Напримѣръ материалиститѣ съзнаватъ, че ще живѣемъ въ народа и затова казватъ: да живѣе народътъ! Или, казано на другъ езикъ: въ живота реално е само това, което никога не се измѣня, каквито промѣни и да ставатъ въ свѣта. Реалното никога не може да се измѣни, то винаги остава едно и сѫщо. Азъ, като елементъ, никога не мога да изчезна отъ него. Никой не може да ме лиши отъ този елементъ. Като елементъ, азъ винаги ще имамъ дѣлъ въ реалното. Това е психологическо разбиране, дали хората го приематъ или не, то е другъ въпросъ. Отъ друга страна всички вѣрватъ въ това. Азъ не съмъ за външнитѣ прояви. Нѣкой може да се прояви като вѣрващъ или като безбожникъ - свободенъ е. Свободата въ живота е свобода на възгледи. Противоречивитѣ възгледи - това е законъ на свободата. Ако нѣмаше тѣзи противоречия, ние не щѣхме да бѫдемъ свободни. Ако единъ човѣкъ не може да мисли различно отъ другитѣ, той не е свободенъ. Ако всички ние мислимъ по единъ теркъ, това показва, че не сме свободни. Свободата седи  въ това, че можемъ да мислимъ върху две противоречиви нѣща различно. Можемъ и за еднакви нѣща да мислимъ различно.

 

Да оставимъ тази мисъль малко настрана, понеже тя не е въ съгласие съ сегашния преходенъ животъ. Може да сте учени, може да сте богати, но ще станете възрастни, ще остарѣете. А като остарѣете, може да изгубите своето знание, Може да сте най-голѣмиятъ красавецъ, най-силниятъ човѣкъ въ свѣта, но като дойдете до 60, 70, 80, 100, 120 години, вашата сила ще изчезне. А хора, които привидно не се занимаватъ съ философията на живота, казватъ: той не ни интересува, - възможно е. Но умниятъ човѣкъ не трѣбва да се лъже, да вѣрва въ това, което утре ще му взематъ. Азъ не считамъ уменъ човѣкъ онзи, което се е натоварилъ съ 60 ÷ 70 килограма злато на гърба си и му кажатъ: ти ми го пренеси, че после азъ ще ти го дамъ на тебъ; а като го пренесе и като дойде до крайния предѣлъ, нищо не му даватъ. Азъ не искамъ да ми взематъ това злато, което нося на гърба си.

 

Това злато трѣбва да си остане съ менъ. Реално е това, което никой не може да ти вземе. За менъ е реално това, което всѣки моментъ може да ми помага въ всички радости, скърби, страдания, неволи и мѫчения. Това, което може да ми помага вѫтрѣ въ менъ тогава, когато нѣкой не може да ми помогне, само това е реално за менъ. Ако азъ съмъ въ единъ затворъ и знамъ какъ да излѣза, а не излизамъ, който ме гледа нѣма ли да каже: „Колко е хладнокръвенъ този човѣкъ! Може да излѣзе отъ затвора, а седи  вѫтрѣ.” - Представете си обаче, че следъ като съмъ въ затвора, дето отвънъ ме пазятъ стражари, тѣ поглеждатъ по едно време вѫтрѣ, не ме намиратъ, търсятъ ме тукъ-тамъ и най-после ме виждатъ вънъ да се разхождамъ свободно. Хванатъ ме полицаитѣ, турятъ ме отново въ затвора, заключатъ здраво килията и казватъ: „Тукъ има редъ и порядъкъ. Тукъ ще стоишъ! Ти, трѣбва да се подчинишъ на законитѣ на държавата”. Следъ малко отново ме виждатъ отвънъ свободно да се разхождамъ. Какво ще кажатъ на това съвременнитѣ хора? Това може ли да стане? Възможно е. Нѣкой ще попита: ти можешъ ли да го направишъ? - За себе си го правя, но за хората никога. Менъ никой не може да ме постави въ затворъ, т. е. никой не може да постави моитѣ мисли, моитѣ чувства въ единъ затворъ. Никой не може да ме накара да мисля другояче, а не както мисля сега. Това е хубостьта, това е красотата на живота. Единственото сѫщество, което може да ви накара да мислите другояче, това сте пакъ самитѣ вие. Нито менъ, нито васъ може нѣкое сѫщество да ни накара да мислимъ другояче. Нѣкой казва: „Азъ ще умра” - и така става, умира. Другъ казва: „Азъ мисля, че не мога да стана ученъ, щастливъ човѣкъ” - и така става. „Азъ мисля, че не мога да свърша училището” – и така става; „Азъ мисля, че жена ми ще ми изневѣри” – и така става. „Азъ мисля, че децата ми ще умратъ” – и така става; „Азъ мисля, че ще ме снематъ отъ управлението” – и така става; „Азъ мисля, че нѣма да бѫда повече министъръ” – и така става. Каквото мисля, това става.

 

Казвате: има ли Господъ, или нѣма? Какво ме ползува Господъ, ако азъ съмъ нещастенъ? Или какво ме ползува, че нѣма Господъ, ако азъ съмъ нещастенъ? Казвамъ на тѣзи философи: ако вашата философия на безбожие може да ме направи щастливъ, добре дошла; ако вашата философия поддържа, че има Богъ и може да ме направи щастливъ, добре дошла. Ако вашата философия, че нѣма Господъ, ме прави нещастенъ, вземете си я; или ако вашата философия, че има Господъ, ме прави пакъ нещастенъ, дръжте си я за себе си. Не ме интересува една философия на живота, която не може да ми уреди живота. Азъ съмъ за онази истина, за реалното, което може да уреди живота ми. Не говоря за бѫдещия, но за настоящия животъ. Азъ не говоря за живота на другитѣ звѣзди, тамъ може да има животъ, но това сѫ Предположения още. Реално е само това, което може да уреди нашия животъ. И това, реалното, е въ насъ вѫтрѣ. Тази теория донѣкѫде е права.

 

Една бѣдна вдовица ми разправяше следната своя опитность. Мѫжътъ и билъ много богатъ човѣкъ, но по едно време умира и тя изпада въ голѣмо отчаяние. „Цѣли осемь години - казва тя - азъ не искахъ да живѣя: искаше ми се да се обеся или да се хвърля отъ нѣкоя канара, или да се удавя въ водата. Не можехъ да се успокоя, цѣли осемь години се мѫчихъ да разрѣша въпроса защо мѫжътъ ми умре. Единъ день като че ме озари една свѣтла мисъль и нѣщо въ менъ ми каза: ти питашъ сега защо мѫжътъ ти умре. Ще дойде день обаче, когато ти ще се запиташъ: защо и азъ трѣбва да умра. А трѣбва да знаешъ, че и ти ще умрешъ по сѫщия начинъ, както и мѫжътъ ти умре. Когато дойде този день, не само за мѫжа си, но и за себе си ще питашъ: защо азъ трѣбва да умра? Остави сега мѫжътъ ти лично да пита за себе си, а ти ще питашъ за себе си, когато му дойде времето.” Азъ й казахъ: ще се оправи работата. И тя си каза: „Наистина, и азъ мисля, че е само едно въображение, че съмъ имала мѫжъ. Ако той бѣше истински мѫжъ, не трѣбваше да умира, а щомъ е умрелъ, азъ повече не го искамъ. Мѫжъ, който умира, не го искамъ. Той трѣбваше да седи  при менъ въ тѣзи години, да ми помага. Какво трѣбва да плача за този умрелъ мѫжъ? И нѣма го вече при менъ.” Тя продължи: „Оттамъ насетне станахъ съвършено спокойна, съвзехъ се, ободрихъ се, и слава Богу, работитѣ ми почнаха да се оправятъ.” После нейни познати я запитвали:

 

– Ти искашъ ли пакъ да се оженишъ? Тя отговаряла:

 

– Този, за когото искате да ме женитѣ, ще умира ли?

 

– Ще умира.

 

– Тогава не го искамъ. Азъ искамъ да се оженя за нѣкой, който не умира. Ако ми намѣрите такъвъ, ще го взема, иначе оставете ме, азъ ще си бѫда съ това вѣрую, което имамъ сега.

 

Ще ви преведа факта въ следната форма: защо трѣбва да вѣрвате въ едно вѣрую, или да имате едно вѣрую било въ консервативенъ, или въ либераленъ смисълъ, че има Господъ, когато единъ день този Господъ ще умре за васъ? Или пъкъ защо ви е единъ материализъмъ, който казва, че Богъ не сѫществува, когато единъ день и той ще умре, и вие ще се разочаровате? И въ едното, и въ другото вие ще се разочаровате. Отъ това гледище ти нито можешъ да отричашъ Бога, нито да го доказвашъ. Щомъ кажешъ, че нѣма Господъ, това значи, че ти не сѫществувашъ. И щомъ кажешъ, че има Господъ, това значи, че ти сѫществувашъ. Каква нужда има тогава ти да отричашъ себе си или да твърдишъ, че сѫществувашъ? Въ съзнанието на всѣки трѣбва да има една обща мисъль, че той сѫществува. Това е разрѣшението на въпроса. И по-нататъкъ - дали има задгробенъ животъ или не това е второстепененъ въпросъ: Защото този въпросъ говори, че моятъ животъ може да се измѣни. И тогава казвамъ: за да се измѣни моятъ животъ, това показва, че въ менъ има друго нѣкакво сѫщество, което измѣня живота ми. Значи ако ме сполети едно нещастие, това показва, че въ менъ има друго нѣкакво сѫщество, което може да измѣни живота ми, да ми направи нѣкаква пакость или нѣкаква врѣда.

 

Ако азъ съмъ самъ въ свѣта, кой може да ми направи зло? Да допуснемъ, че цѣлата Земя е ваша, че всичкото богатство на Земята: растенията, животнитѣ, овцетѣ, говедата - всичко това е ваше, и вие сте пакъ нещастни Кой е причината за това ваше нещастие? Говедата никой не ви е взелъ, овцетѣ - сѫщо, богатствата, паритѣ - сѫщо. Тогава кой е причината за вашето нещастие? - Вие сами. Ще кажете: общественитѣ условия. Да! Вѣрно е, че общественитѣ условия сѫ виновни, но доколкото вие имате отношение къмъ обществото, дотолкова и то може да бѫде причина за вашето щастие или нещастие. Щомъ имате отношения къмъ това общество, не може да бѫдете извънъ него. И доколкото то има отношение къмъ васъ, дотолкова и вие държите за него. Обаче има правилни отношения, както и неправилни; има хармонични отношения, има и нехармонични. Азъ не съмъ за това, да опровѣргавамъ този въпросъ. Щомъ въ едно общество или въ едно учение пребѫдва Истината, то е хармонично устроено. Споредъ менъ Истината е само това, което никога не се измѣня. Истината е само това, което всѣкога е живо, което всѣкога пребѫдва въ човѣшкия умъ и сърдце, въ човѣшката душа. Истината е най-мощниятъ елементъ, който върви съ всички души заедно. Истина е това, което никога не прави зло въ свѣта. Или съ други думи казано: Истината е най-разумното въ свѣта, което урежда щастието и радоститѣ на всички хора. Това нѣщо нѣкои хора наричатъ Богъ, но думата „Богъ” е изкривена дума. Какво означава думата „Богъ”? Думата „Богъ” означава, че Той всичко може. Мнозина считатъ, че Богъ е вънъ отъ хората. Питамъ: ако Богъ е всѣсиленъ, а азъ съмъ слабъ човѣкъ, какъ е възможно това нѣщо? Какъ е възможно азъ, който съмъ излѣзълъ отъ Бога, да съмъ инвалидъ, да съмъ слабъ човѣкъ? И най-после, Богъ нѣма да иска да държи на рѫцетѣ си единъ инвалидъ. Не, разумното и силното въ свѣта ражда само разумни и силни работи, Богъ не може да роди едно слабо, едно хилаво сѫщество. Азъ не мога да защитавамъ такава, теория, но правя психологически изводъ. Този Богъ, за когото се проповѣдва въ свѣта, че е силенъ, че е всѣмогѫщъ, Той не може да роди едно слабо, хилаво и неспособно сѫщество. И затова животътъ, въ който живѣемъ, трѣбва да го разрѣшимъ много правилно. Ние участвуваме сега и въ скърбитѣ, и въ радоститѣ на живота. Какъ ще си помогнете тогава? Какъ ще си помогнете, ако въ свѣта дойде едно голѣмо земетресение, или една чума, или единъ голѣмъ циклонъ, или ураганъ? Умниятъ човѣкъ предвижда нѣщата отдалече и затова ги избѣгва. Когато единъ разуменъ човѣкъ пусне единъ корабъ въ морето, той сто на сто ще го осигури, ще предвиди всички възможности за аварии и по този начинъ ще ги избѣгне. При сегашнитѣ условия на живота трѣбва да бѫдете крайно разумни.

 

Сега азъ говоря на онѣзи, отъ васъ, които сѫ силни, които мислятъ. А онѣзи отъ васъ, които сѫ слаби и които не мислятъ, тѣ не обръщатъ внимание на думитѣ ми, тѣ се държатъ за старото. Който е слабъ, да си държи старото. Стариятъ дѣдо да държи патерицата си, да се подпира на нея, а на младия не трѣбва никаква патерица. Остане ли до нѣкаква патерица, той нѣма вече никакъвъ моралъ. Това, на което ние трѣбва да разчитаме, е онзи вѫтрѣшенъ законъ на живота, който наричаме Любовь. Първата подпора, това е Любовьта. Втората подпора, това е знанието, Мѫдростьта; третата подпора, това е свободата, Истината. Това сѫ три подпори въ три свѣта: въ човѣшкия умъ, въ човѣшкото сърдце и въ човѣшката воля. Това сѫ три велики свѣта, които управляватъ човѣка. А човѣкъ е само онзи, който въ волята си има истината, който въ сърдцето си има любовьта и който въ ума си има мѫдростьта; Човѣкъ е само онзи, който използва всички тия закони и живѣе съобразно тѣхъ.

 

Та казвамъ: въ тази стара драма Йовъ се оплаква отъ живота си. Прочетете тази драма, да видитѣ развръзката й. Той придобива едно прозрѣние, влиза въ новия животъ и намира, че стариятъ животъ, въ който дотогава е живѣлъ, е билъ фалшивъ. Той, казва: „Азъ вече се отказвамъ отъ всичко старо и нѣма да мисля по стария начинъ.” И на този Богъ, който му говорилъ отвѫтрѣ, той казва: „Отсега нататъкъ ще Тѣ слушамъ да ми говоришъ истината.” Тъй както ми говоришъ, кажи ми истината, и азъ ще Тѣ слушамъ, ще приложа тази истина въ живота си, за да придобия новия животъ.” Щомъ той приложи тази философия въ живота си, въ него стана едно преобръщане и въ този моментъ всичко му се възвърна: богатството, говедата, камилитѣ, овцетѣ, конетѣ, дъщеритѣ и синоветѣ, и то два пѫти по-хубави и красиви, отколкото бѣха първитѣ. Които четатъ тази история на Йова, ще кажатъ: този човѣкъ е проповѣдвалъ за Господа, така ли трѣбваше да пострада? Значи споредъ тѣхъ той не трѣбваше да премине тѣзи изпитания. Не, единъ човѣкъ като Йова, който проповѣдваше за Бога, трѣбваше да се изпита, следъ което всичкитѣ богатства му се възвърнаха, а синоветѣ и дъщеритѣ му сѫщо се възвърнаха, но два пѫти по-красиви отъ първитѣ.

 

Не може да се приеме новото учение, докато човѣкъ не се изпита въ всѣко отношение. Това, да получи изведнъжъ всички блага, то не е никакво ново учение. А така, да го залъгватъ, че като отиде въ онзи свѣтъ, ще свири на китара и само ще пѣе, това не е истински онзи свѣтъ. Че ние и безъ да сме на онзи свѣтъ, пакъ свиримъ и пѣемъ съ китари. Нѣма какво да ни залъгватъ съ китари. Подъ думата „китара” може да разбираме хармонично свирене, здраво мислене. Иначе, ако се отиде съ тѣзи китари на онзи свѣтъ и се скѫса една отъ струнитѣ имъ, какво ще се прави тогава? Китара, на която струнитѣ се кѫсатъ, това не е китара, това е дъска. Така е и съ всѣка мисъль, която не може да внесе въ човѣшкия умъ онази велика сила. Азъ не казвамъ, че нѣма да се тревожите, но и следъ като се разтревожите и дойдете до крайния предѣлъ, да можете да превърнете тази енергия и да произведете въ себе си онова щастие, като на онази вдовица, да кажете: „Този мѫжъ не трѣбва да умира. Щомъ умира не го искамъ!” Досега колко вдовици сѫ дохождали при менъ да ме питатъ какво правятъ мѫжетѣ имъ въ онзи свѣтъ. На нѣкои отъ тѣхъ казвамъ:

 

– Мѫжътъ ви тамъ е ожененъ.

 

– Че какъ и кога се е оженилъ?

 

– Вѣрвате ли въ този мѫжъ?

 

– Вѣрвамъ, обичамъ го още.

 

– Че какъ може да вѣрвате въ нѣщо, което е умрело вече? И какъ може да обичате това, което е умрело? Невъзможно е човѣкъ да обича това, което е умрело, разбирате ли? Вашиятъ мѫжъ се е измѣнилъ, той сега е у васъ.

 

– Че какъ може да влѣзе въ менъ толкова голѣмъ човѣкъ? Тази жена съ своитѣ материалистически схващания мисли, че мѫжътъ й съ цѣлото, си тѣло е влѣзълъ въ нея, такъвъ голѣмъ, лѣвентъ човѣкъ, юнакъ!...

 

Може нѣкои отъ васъ да ми кажатъ: така не се говори за живота. Не азъ говоря, вие говорите, вие се оплаквате. Толкова години вече съмъ въ България, но никой още не е дошълъ да се похвали съ живота. Кой какъ дойде, все се оплаква: жена отъ мѫжа си, мѫжъ, отъ жена си, братъ отъ брата си, сестра отъ сестра си, приятелка отъ приятелката си, учитель отъ ученици и обратно. Досега не съмъ срѣщалъ нито единъ учитель да каже: доволенъ съмъ отъ ученицитѣ си и отъ работата си. Значи, има нѣщо криво въ живота. Но не сме само ние виновни. Азъ не мога да бѫда отговоренъ за грѣховетѣ на хората. Азъ съмъ отговоренъ само за своята мисъль. Всички противоречия въ живота ние самитѣ сме ги създали колективно и ни трѣбва една правилна философия, за да се освободимъ отъ тѣхъ. Има една Школа за тази цель. Ако се следва тази Школа най-малко 25 години, свѣтътъ ще се поправи. Има начини, има формули за това и така може да се поправи той, че да имаме единъ свѣтъ на свѣтии. Може да се направи единъ опитъ. Двайсетъ и петь години трѣбва да пожертвуватъ съвременнитѣ народи, за да иматъ извѣстни резултати. Следъ 25 години ще се докаже може ли или не може да се оправи свѣтътъ. Като поддържате, че мисъльта е, която създава щастието или нещастието, всѣки отъ васъ, ако е внимателенъ какви мисли влага въ съзнанието си, ще може да оправи своя свѣтъ. Всѣка мисъль, която идва отвънъ, или която произлиза отъ човѣка отвѫтрѣ, той трѣбва да бѫде внимателенъ заради нея, да види реална ли е тя, или не е реална. Следователно човѣкъ не трѣбва да приема нищо отвънъ, което да не е вѣрно. Сѫщо така и нищо не трѣбва да излиза отъ него, което да не е вѣрно. Само така може да се поправи твоятъ свѣтъ и като се поправи той ще се оправи и външниятъ свѣтъ.

 

Твоята свѣщъ ако е запалена и гори, ще може да помага и на другитѣ около тебъ. Но свѣщъ, която не е запалена, не може да помага никому. Въ сегашния си животъ хората още не сѫ запалени свѣщи. Тогава какъ ще си обясните онова положение, когато единъ отъ виднитѣ американски милионери, това било въ миналия вѣкъ, отивалъ съ параходъ за коронацията на единъ отъ тогавашнитѣ английски крале и като се размислилъ изъ пѫтя, че триста и шейсеттѣ милиона лири стерлинги, които ималъ на разположение нѣма да му стигнатъ за този праздникъ, хвърлилъ се въ водата и се удавилъ. Какъ ще си обясните това? Какво ще кажете на това отгоре? Лѣкаритѣ ще кажатъ, че това е едно болѣзнено състояние. Не, това е изразъ на една лъжлива философия, която сѫществува въ свѣта, това е изразъ на една криза. Ние знаемъ причинитѣ на кризитѣ. Въ днешно време Англия въ единъ день е изгубила 600 милиона английски лири стерлинги. Това е една грамадна загуба. Веднага английскиятъ стерлингъ е спадналъ съ 15 на сто. Но тѣзи богати милионери и банкери си иматъ съвсѣмъ особенъ възгледъ за живота. Тѣ влизатъ въ разрѣзъ съ единъ установенъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Въ свѣта има единъ установенъ редъ на нѣщата, съ който като влѣземъ въ стълкновение става така, както ако се блъсне едно шише въ нѣкоя канара. Нали шишето се счупва? И ние сме едни такива шишета, които като се сблъскатъ, остава реалното въ свѣта, а ние ставаме на малки парченца. Това е много естествено. Нѣма какво да се сблъскваме. И съвременнитѣ хора искатъ да измѣнятъ цѣлия редъ и порядъкъ на живота на Земята, но това е невъзможно, Тѣ могатъ да го измѣнятъ външно: могатъ да затварятъ хората, могатъ да биятъ, да бѣсятъ - всичко могатъ да направятъ, но живота не могатъ да измѣнятъ. Тѣ могатъ да внесатъ грѣха, могатъ да внесатъ противоречиви мисли, но да измѣнятъ реда и порядъка на великия Животъ - това е абсолютно невъзможно. Невъзможно е човѣкъ самъ себе си да унищожи. Може да унищожи своитѣ дѣла, може да унищожи една своя мисъль, но самъ себе си да унищожи - това е немислимо. Азъ бихъ желалъ нѣкой да направи това и да докаже, че е успѣлъ. Нѣкой казва: „Азъ ще се самоубия.”

 

Ти можешъ да убиешъ едно свое дѣло, ти може да унищожишъ една своя мисъль, но по никой начинъ не си въ състояние да унищожишъ себе си. Този въпросъ сѫ задавали и най-древнитѣ философи: може ли човѣкъ да унищожи себе си? Азъ отговарямъ положително: това е невъзможно, понеже животътъ е цѣлокупенъ. Като казвамъ, че не мога да унищожа себе си разбирамъ, че азъ съмъ единъ живъ елементъ отъ едно цѣло и по никой начинъ не мога да унищожа този живъ елементъ, този животъ. Това и математически е вѣрно. Единъ човѣкъ не може да унищожи цѣлото, на което е часть. Нито пъкъ цѣлото може да разруши нѣкоя отъ своитѣ части. И дветѣ нѣща сѫ невъзможни. Резултатитѣ на частитѣ могатъ да се разрушатъ; резултатитѣ на цѣлото могатъ да се разрушатъ, но отношението, което сѫществува между частитѣ и цѣлото, не позволява нито едното, нито другото да се разруши. Ако приемемъ че това е възможно, тогава трѣбва да допуснемъ друга една реалность, въ която нѣщата могатъ да се измѣнятъ. Обаче въ абсолютната реалность, въ безграничното, въ вѣчното не могатъ да ставатъ никакви промѣни. Следователно въ едно трѣбва да бѫдете сигурни: че вие никога не можете да унищожите сами себе си. Тъй щото ще мислите положително! Всѣкога ще мислите, но не както досега. Защото подъ думитѣ „всѣкога живѣя” азъ подразбирамъ цѣлокупния животъ въ безконечностьта - да живѣя съобразно съ всички форми, които живѣятъ, да живѣя въ формитѣ на най-висшитѣ сѫщества, както и въ формитѣ на най-нисшитѣ; да става единъ приливъ отъ нисшето къмъ висшето и отъ висшето къмъ нисшето. Всички тѣзи форми сѫ въ съотношение една къмъ друга. Това е нашето разбиране. Вие казвате: „Това е нищо, единъ червей.” Да казвате така, това значи, че не разбирате смисъла на този червей. Или казвате: „Това е една мушица”, но не разбирате смисъла на тази мушица. Тази мушица е важна колкото е важенъ и човѣкътъ. Това значи, че колкото човѣкъ е важенъ на своето мѣсто, толкова и мушицата е важна на своето мѣсто.

 

Та въ най-старата драма на Йова се разглежда онова лъжливо схващане, което хората иматъ, че причината за нашето нещастие е извънъ насъ. Така съмъ говорилъ, казва Йовъ, но вече нѣма да говоря така; мислилъ съмъ, но вече нѣма така да мисля; живѣлъ съмъ, но вече нѣма така да живѣя. Той съзналъ, че вече нѣма да спъне своя животъ. Следователно това, което може да стане съ Йова, може да стане и съ васъ. Това, което може да стане съ единъ човѣкъ, може да. стане и съ единъ домъ, и съ единъ народъ, и съ цѣлото човѣчество. Цѣлото човѣчество прогресира общо. И хората общо прогресиратъ. Ние не сме такива, каквито сме били въ далечнитѣ времена. Богъ казва чрезъ пророка: „Ще обърша сълзитѣ отъ очитѣ имъ и скърби нѣма да иматъ вече.” Кога? Когато всички хора дойдатъ да мислятъ въ единение, както Богъ мисли. Въ този смисълъ, когато ние дойдемъ въ хармония, ще видимъ, че това е мисъльта и на Бога. Тогава нѣма да страдаме, бѣднотия нѣма да има, скръбь нѣма да има, и отъ единия до другия край всички ще бѫдатъ щастливи, всички ще се учатъ и ще прогресиратъ. Децата тогава нѣма да умиратъ, но и по много деца нѣма да иматъ хората. Всѣки ще има само по едно дете. И мѫжътъ жена нѣма да има, той самъ ще бѫде; и жената мѫжъ нѣма да има, тя сама ще бѫде. Христосъ е ималъ предвидъ тази идея, като е казалъ, че за въ бѫдеще хората нито ще се женятъ, нито за мѫжъ ще отиватъ. Това значи: нито жената се жени за мѫжъ, който умира, нито мѫжътъ отива за жена, която умира. Между тѣхъ ще има единение, ще има една велика любовь. Нѣкой ще каже, че това сѫ фантазии. Съгласенъ съмъ съ васъ, но кой отъ васъ, които ме слушате, сега би могълъ да ми покаже една реалность? Отъ толкова години насамъ азъ търся една реалность, бихъ я купилъ още сега, имамъ на разположение десеть милиона. Още сега бихъ далъ единъ чекъ за десеть милиона да ги вземете отъ английската банка.

 

„Душата ми е отегчена отъ живота ми.” Както живѣете сега, все ще имате опитностьта на Йова. Виждамъ хората - днесь сѫ вѣсели, утре сѫ тѫжни. Това е самоизмама въ живота. Азъ бихъ желалъ всѣкога да ви виждамъ вѣсели. Единъ день дойдете вѣсели, на другия день сте отпаднали духомъ. Това е, защото живѣете въ илюзиитѣ на живота. Единъ день ви виждамъ здрави, на другия день имате трѣска - живѣете въ илюзиитѣ на живота. Бихъ желалъ да виждамъ хората около себе си здрави - и по мисъль, и по чувство, и по тѣло. Искамъ да виждамъ хората въ единъ животъ безъ противоречия. Казвате: „Тежъкъ е животътъ ми.” - Както сега живѣете, този животъ е по-добре да го отпишете - по единствената причина, че той е животъ на илюзии и измама.

 

Вие сте като въ положението на Настрадинъ Ходжа. По едно време той осиромашалъ; тръгналъ единъ день по улицата, като се разговарялъ съ единъ турчинъ богаташъ. Настрадинъ Ходжа казалъ:

 

– Сега да намѣря 99 турски лири, нѣма да ги взема, ако не сѫ сто.

 

Турчинътъ рѣшилъ да го изпита. Турилъ на земята една кесия, въ която имало 99 турски лири. Настрадинъ Ходжа като видѣлъ кесията съ паритѣ, я взелъ, турилъ я въ джоба си и продължилъ. Турчинътъ му рѣкълъ:

 

– Ти не знаешъ ли, че въ кесията сѫ 99 лири, а не сто? – Нѣма нищо, който е турилъ 99, той ще тури и още една.

 

И на васъ ви трѣбва сега само още една лира. И вие като Настрадинъ Ходжа взимате кесията, туряте я въ джоба си, като казвате: онзи, който е турилъ 99, той ще тури още една.

 

Казвамъ сега: освободете се отъ вашитѣ стари лъжливи схващания за живота. Най-първо, вие мислите, че сте нещастни - то е илюзия; мислите, че сте щастливи - то е друга илюзия; мислите, че сте болни - то е пакъ илюзия; мислите, че сте здрави - и то е илюзия. Мислите, че вѣрвате - то е една илюзия; после мислите, че не вѣрвате - и то е пакъ илюзия. Мислите, че сте учени - то е една илюзия; после мислите, че сте невѣжи - то е друга илюзия. Коя е реалностьта тогава? Щомъ помисля, че ставамъ ученъ, значи сравнявамъ се съ нѣкого. Азъ не се сравнявамъ съ никого, нито казвамъ, че съмъ ученъ, нито че съмъ невѣжа, нито пъкъ казвамъ, че другитѣ сѫ по-учени отъ менъ. Азъ проповѣдвамъ едно: човѣкъ прогресира въ своето развитие. Че съмъ ученъ, това е относително така. Това знание, което имамъ, то е събрано отъ тукъ - отъ тамъ. Наука е това, следъ като тѣ затворятъ въ затвора, да излѣзешъ отъ него; наука е това, като лежишъ отъ нѣколко епидемични болѣсти, като проказа да кажешъ на болѣстьта: „Махни се отъ менъ, азъ съмъ човѣкъ, съ когото не можешъ да се разправяшъ. Никой нѣма право да ме закача!” - и тя да се махне. Нѣкой казва: учени хора сме. Щомъ сме учени, защо страдаме? Учени хора сме, а погубваме радоститѣ си. Може да е приятно да живѣемъ въ илюзиитѣ на живота, но това нѣма смисълъ. Поне да съзнаваме това положение. И за единъ животъ по-красивъ отъ този, който сега живѣемъ. Както има животъ по-красивъ отъ животинския, така има животъ по-красивъ отъ сегашния човѣшки.

 

Сѫществува на Земята една човѣшка раса, която живѣе нѣкѫде, но още не е извѣстна на хората. Ще дойдатъ наследници на тази раса. Къмъ нея днесь се стреми цѣлото човѣчество. Хората отъ тази раса живѣятъ отличенъ животъ. Е, кажете, кой отъ васъ е ходилъ при тѣхъ? Не съмъ ходилъ, но съмъ приказвалъ съ тѣхъ. Кое е по-вѣрно: да кажа, че съмъ билъ между тѣхъ и съмъ приказвалъ, или че съмъ въ общение съ тѣхъ? Да съмъ въ общение съ тѣхъ е по-реално, отколкото ако съмъ билъ между тѣхъ. Може да си ходилъ въ Франция - това не е реално; може да си ходилъ въ Англия или въ Америка - и то не е реално. Азъ съмъ ходилъ въ Америка, но това е сънь за менъ; това, което е въ човѣшкото съзнание, което никога не се мѣни, то е реалното. Следователно ако твоята душа е изпълнена съ Божията Любовь и ти чувствувашъ импулса и пулса на всичко живо въ свѣта, тогава като дойде Смъртьта при тебъ, ти ще я хванешъ за краката, ще я вдигнешъ въ въздуха и ще й кажешъ: „Хвърли си сега косата! Ти трѣбва да знаешъ, че предъ тебъ седи  човѣкъ, който никога не умира!” - И какво ще ти каже смъртьта? Тя ще ти козирува и ще каже: „Слушамъ, Ваше високоблагородие!” - и ще си обърне гърба. Това е щастието на човѣка - да не дойде за него смъртьта. Следъ това ще дойде Сиромашията. Той ще я хване за врата и ще каже: „Знаешъ ли, че азъ никога не осиромашавамъ? Така че, иди си веднага!” Ще кажете: може ли да бѫде така? - Съ простотията си ще си умрете  - нищо повече. Може ли да бѫде това? Когато казвамъ на едно малко дете, че то ще расте, ще порасне, ще стане момъкъ или мома и после ще остарѣе, това дете ме пита: може ли да бѫде това? Това ще бѫде не защото азъ го казвамъ, но защото и безъ това то ще стане така - това е вложено въ самото дете вѫтрѣ. Следователно ние всички трѣбва да вѣрваме въ онова, което Богъ е вложилъ въ насъ - то е Божественото, абсолютното, за което всички трѣбва да държите. Ако нѣкой пѫть се обезсърдчите, влѣзте по-дълбоко и по-дълбоко въ себе си, докато дойдете въ вашия свѣтъ на щастие, на радость и на веселие. И ще кажете тогава: „Сега разбирамъ Истината.”

 

Ще ви приведа единъ примѣръ. Представете си, че сте въ единъ затворъ, дето постепенно прокопавате, прокопавате и дойдете до едно положение отъ малката дупчица, която сте прокопали, да може малко свѣтлина да влѣзе. Всѣка сутринь слънчевата свѣтлина ще прониква презъ тази малка дупчица. Колкото нѣщата ставатъ по-тънки, толкова и Свѣтлината повече прониква презъ тѣхъ. Като се пробие дупка, и свѣтлината ще дойде. Докато въ Съзнанието сѫществува този пластъ отъ заблуждения, мисли, идеи, философствувания, че този философъ така казалъ, онзи така казалъ и вѣрваме на това, което философитѣ сѫ казали, свѣтлината отвънъ не може да проникне въ съзнанието ни. Това е вѣрно, а още повече то е вѣрно за онѣзи времена, когато тия философи сѫ живѣли; но не е вѣрно за всички времена. Всички философи, всички богослови, каквото сѫ казали, то е вѣрно само за времето си. Христосъ, единъ отъ великитѣ Учители, каза на еврейския народъ: „Много нѣщо имамъ да ви кажа, но то не се отнася до васъ, не е още за васъ. А за въ бѫдеще много нѣща има да ви се кажатъ.” - Какво можемъ да кажемъ за неизказанитѣ нѣща? Защото малкитѣ работи, които Христосъ каза, не сѫ приложени, а какво остава за голѣмитѣ? Ако бѣхме приложили малкото, което Христосъ каза, ние щѣхме да имаме съвсѣмъ друга култура, съвсѣмъ другъ строй, съвсѣмъ друго благо.

 

Но такова разбиране, каквото и да е, и то е добро. Бѫдещето насъ не ни засѣга толкова. Питате какъвъ ще бѫде бѫдещиятъ строй. Той ще бѫде точно такъвъ, каквито сѫ хората. Отъ толкова хиляди години хората сѫ създали този строй, но и той не е лошъ. Той съотвѣтствува точно на вѣрванията имъ. Азъ не го считамъ лошъ, но го разглеждамъ въ широкъ смисълъ: като имамъ предвидъ и вѣрващи, и безвѣрници, той съотвѣтствува точно на тѣхнитѣ вѣрвания, на тѣхнитѣ копнежи. Азъ не правя разлика между народитѣ. Този строй, този животъ, какъвто и да е, той повдига цѣлото човѣчество. И той е добъръ, но още не е идеаленъ. Следователно има още единъ по-възвишенъ животъ, къмъ който човѣчеството се стреми. Както нашата слънчева система се стреми къмъ своя центъръ, така и нашиятъ животъ се стреми къмъ единъ центъръ - къмъ великото благо на Живота, къмъ радостьта, къмъ Любовьта, къмъ Мѫдростьта, къмъ Истината и къмъ Свободата. И тогава ще кажемъ като Йова: нѣма да мислимъ по старому, нѣма да живѣемъ по старому, нѣма да чувствуваме по старому, нѣма да постѫпваме по старому! Тѣзи мисли може да ги поставитѣ за основа. Ако живѣете така нѣколко години, вие ще създадете отъ себе си такива хора, каквито искате да бѫдете създадени.

 

Казваме тогава: блажени вѣрващитѣ въ новото схващане на Любовьта; блажени вѣрващитѣ въ Мѫдростьта; блажени вѣрващитѣ въ Истината и Свободата! Нещастни онѣзи, които вѣрватъ въ сегашното и мислятъ по сегашному, и чувствуватъ и постѫпватъ по сегашному. Дръжте положителната мисъль: вѣрвайте въ новото. Азъ вѣрвамъ, че днешнитѣ хора не сѫ всички безвѣрници. Споредъ менъ доброто въ хората е следното: въпреки всички най-голѣми противоречия, които сега сѫществуватъ въ свѣта, у тѣхъ има една непреодолима вѣра, че свѣтътъ ще се подобри. Всѣки казва: „Каквото и да е, но на менъ ми се струва, че животътъ ще се подобри.” Менъ това поне ме радва, че въпреки всички противоречия хората пакъ не сѫ изгубили вѣрата си въ абсолютното. Тѣ казватъ: „Макаръ че сега е лошо, но свѣтътъ все пакъ ще се оправи.” Тази мисъль е вѣрна!

 

И тогава нѣма да казваме, както Йовъ нѣкога е казалъ, но ще кажемъ: блажени онѣзи, които идатъ съ новата вѣра. Блажени онѣзи, които идатъ съ новата любовь. Блажени онѣзи, които идатъ съ новата свобода. Блажени онѣзи, които идатъ съ новото знание. Казвамъ: блажени сѫ, защото тѣ ще се нарѣкатъ Синове Божии.

 

1 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 27 септември (Кръстовденъ) 1931 г., София, Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...