Jump to content

1930_11_30 Дигнете камъка!


Ани

Recommended Posts

От томчето "Условия за растене"

13 серия, т.4 (1930),

Издание 1949 г., София (нов правопис)

Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов

Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Дигнете камъка!

 

„Казва Исусъ: „Дигнете камъка!”” Йоана 11:39

 

Това е единъ великъ процесъ, който става въ човѣшката душа. Това е велико изкуство, което човѣкъ трѣбва да научи. Докато не се справи съ методитѣ, по които става този великъ процесъ, човѣкъ всекога ще се натъква на разочарования въ своитѣ мисли, чувства и дѣйствия. За да се съгради човѣшкиятъ животъ, нужна е здрава основа. Ако съградишъ личния си животъ на такава основа, ти ще бѫдешъ щастливъ; ако съградишъ сѣмейството си на такава основа, цѣлиятъ ти домъ ще бѫде щастливъ; ако на сѫщата основа съградите държавата, и тя ще бѫде щастлива; ако съградите дома на цѣлото човѣчество, на цѣлото небе, и то ще бѫде щастливо. Това е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Следователно, всички елементи, които взиматъ участие въ този процесъ, трѣбва да бѫдатъ разумни, отзивчиви. Човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се справи съ тѣхъ. Съ камъка мѫчно можешъ да се справишъ, защото е твърдъ. Има начини, по които можешъ да се справишъ съ него. Ако го пущашъ отъ върха на планината, той ще тѣ слуша, ще се търкаля надолу. Но ако го карашъ да върви нагоре, той нѣма да тѣ слуша. Камъкътъ може да върви надолу, но не и нагоре. Подъ „камъкъ” разбирамъ онѣзи навици у хората, придобити отъ памти-вѣка. Това сѫ наследствени черти, по които вървятъ всички хора. Обаче, камъкътъ не е разуменъ. Има нѣщо разумно въ него, но само въ една посока. Като знаете това, работете върху себе си, да премахнете мѫчнотиитѣ въ живота си. За да прояви доброто, човѣкъ трѣбва да премахне мѫчнотиитѣ въ живота си. Ако въ личния си животъ имашъ една мѫчнотия, трѣбва първо да я премахнешъ и после да проявишъ доброто. Ако въ дома си имашъ мѫчнотии, трѣбва да знаешъ, какъ да премахнешъ и тѣхъ. Напримѣръ, какъ ще се справишъ съ единъ камъкъ, поставенъ на пѫтя ти? Като го дигнешъ, ще го премахнешъ. Допусни, че камъкътъ е много тежъкъ, напримѣръ, до 100 или 500 кг. Какво ще направишъ? Ще повикашъ нѣколко души да ти помогнатъ.

 

„Дигнете камъка!” Питамъ: Кой тури камъка върху гроба на Лазара? Той не бѣше, самъ по себе си, тамъ. Така и хората ще ти турятъ единъ камъкъ отгоре, и после, викай, колкото искашъ. Като тѣ заровятъ, и да викашъ, никой нѣма да тѣ чуе. Докато хората се убѣдятъ, че си живъ, и тѣ разровятъ, ти ще умрешъ отново.

 

Съвременнитѣ хора си служатъ съ философията на крайнитѣ отрицания. Тѣ отричатъ сѫществуването на Бога. Тѣ казватъ: Дали сѫществува Богъ, или не, не знаемъ. Всеки човѣкъ си има по единъ Богъ. Въ всеки домъ има по единъ Богъ. Нѣкой пѫть мѫжътъ е божество, нѣкога – жената; нѣкога синътъ е божество, а нѣкога – дъщерята. Всекога силниятъ става божество, и той заповѣдва. Хората страдатъ подъ тежестьта на единъ такъвъ камъкъ, туренъ на пѫтя върху умоветѣ и сърдцата имъ, и всички казватъ: Ако дойде днесь единъ спаситѣль, той ще каже: Вдигнете този камъкъ и излѣзте вънъ! Тогава всички хора ще се изправятъ. Но трѣбва да дойде нѣкой да вдигне този камъкъ. Важно е, тѣзи камъни отъ тамъ да се махнатъ. – Защо? – Защото, ако Лазаръ иска да излѣзе, този камъкъ ще му препятства. Азъ правя аналогия между камъка върху гроба на човѣка и камъка върху ума и сърдцето. Вдигането на камъка е вѫтрѣшенъ процесъ. Да вдигнешъ камъка, това значи, да знаешъ, какъ да се справишъ съ силитѣ въ своя организъмъ. Ти си гладенъ – трѣбва да знаешъ, какъ да се справишъ съ своя гладъ. – Имамъ вѣра. – Имашъ вѣра, но трѣбва да знаешъ, какъ да се справишъ съ своята вѣра. Има случаи, когато съ тази вѣра можешъ да отидешъ далечъ, дето не трѣбва. Нѣкога вѣрата може да тѣ заведе въ правата посока, а нѣкога може да тѣ заведе толкова далечъ, че да тѣ направи нещастенъ. Бѣденъ си, но срѣщнешъ царската дъщеря, влюбишъ се въ нея и започвашъ да мечтаешъ, че можешъ да се оженишъ за нея. Вѣрвашъ, че ще се оженишъ за царската дъщеря. Вѣра ли е това? Не, то е суевѣрие. Вѣра е само това, което моментално се реализира, а не следъ години. Това, въ което вѣрвате, се отнася за днешния день. Щомъ остане за другия день, то е суевѣрие. Казвашъ: Азъ вѣрвамъ. – Сега вѣрвашъ ли? – Мѫча се да вѣрвамъ. – Щомъ се мѫчишъ, това е вѣрване. – Утре ще се реализира. – Щомъ остане за утре, то е суевѣрие. – Ще се увѣря, но като прочета, какво сѫ казали философитѣ. – Остане ли философитѣ да тѣ увѣряватъ, това е суевѣрие. Че философитѣ още не сѫ видѣли Господа, не сѫ се разговаряли съ Него. Тѣ си правятъ предположения.

 

Ще направя беседата си по-конкретна. Вие вѣрвате въ Бога и казвате: Доста вече ни се проповѣдва за Господа, станало е банално. Азъ не казвамъ, че трѣбва да вѣрвате въ Бога, но вие имате единъ капиталъ, който постоянно трѣбва да се увеличава. Тамъ е хубавото въ живота ви. Ако капиталътъ ви, като на търговеца, не се увеличава; ако вашитѣ чувства не се подобряватъ, и ако вашиятъ организъмъ не расте и не укрѣпва, вие нѣмате никакво вѣрую. Вѣрата е вѫтрѣшенъ процесъ, който внася подобрение въ човѣка. Всеки день трѣбва да придобивате по една нова идея за Бога. Вие имате отношение къмъ Бога, но днешното ви отношение не е като вчерашното. Отношението на детето къмъ бащата не е едно и сѫщо отъ ранната му възрасть до края на живота. Когато детето се роди, майката го носи на рѫце: милва го, гали го, по три пѫти на день го кѫпе: сутринь, на обѣдъ и вечерь. Като започне детето да расте, майката намалява кѫпането: отъ три пѫти на день – на два, на единъ пѫть; после, по единъ пѫть въ седмицата, а нѣкога и по единъ пѫть на две седмици. Колкото по-голѣмо става детето, толкова повече майката го изоставя. Тя измѣня отношенията си къмъ него. Ако детето схване тази промѣна, то ще се запита: Защо ли майка ми се измѣни къмъ мене? Защо вече не ме милва и цѣлува, както по-рано? Защо сега прѫчката играе по гърба ми? – Много просто, майката е капелмайсторътъ, а детето – музикантътъ. Тя дирижира, а то свири. Майката тактува, а детето изпълнява. Въпреки това, детето не може да си обясни, защо майката си служи толкова често съ прѫчицата. Какво ще отговори майката на детето си? Като порасне и почне да разбира, тя ще му каже: Слушай, синко, преди да бѣше дошълъ при мене, ти живя между растенията, като дърво, на което главата бѣше заровена въ земята. Клонетѣ ти се издигаха нагоре, къмъ слънцето. Сега, като напусна сѣмейството на растенията и дойде при мене, пакъ ще се стремишъ къмъ слънцето, но нагоре съ главата. Ще се движишъ перпендикулярно, между центъра на слънцето и центъра на земята.

 

Казвамъ: Всеки човѣкъ, който се грижи само за земния си животъ, заравя главата си въ земята. И обратно: който мисли за Божествения свѣтъ, държи главата си изправена, къмъ центъра на слънцето. Той е свободенъ човѣкъ. Той носи щастието въ себе си. Като знаете това, не питайте, защо единъ човѣкъ е ограниченъ, а другъ – свободенъ. Ако сте въ ограничителнитѣ условия на живота, стремете се да се освободите отъ тѣхъ. – Какъ да се освободимъ? – Като напуснете живота на растенията и животнитѣ. Ние не можемъ да живѣемъ нито като растенията, нито като животнитѣ, нито като хората, живѣли преди хиляди години. Ние сме дошли до единъ развой, дето трѣбва да ликвидираме съ всички стари смѣтки и дългове, съ всички вземания-давания и да влѣземъ въ новата епоха на живота. Въ новата епоха не ще има болѣсти и дългове, кражби и лъжи, безвѣрие и заблуждения. Иде вече новата епоха на земята. – По какво ще я познаемъ? – По живота и отношенията на хората. Тѣ ще живѣятъ като Синове Божии, слѣзли преди хиляди години на земята. Сегашнитѣ хора сѫ жито, което вече е ожънато, овършано и отвѣяно. Остава само да се прибере въ хамбара. Казватъ за насъ, че сме извѣяли хора. – Нѣма по-добро нѣщо отъ това, да бѫдешъ извѣянъ. Значи, житото е отдѣлено отъ сламата. Горко на неизвѣянитѣ! Като дойдатъ извѣянитѣ философи, учени, писатели и поети, сѫдии, свещеници, майки и бащи, братя и сестри, ще покажатъ на хората, че нѣматъ вече слама въ себе си, че сѫ чисто жито. Ето защо, ако нѣкой тѣ нарече извѣянъ, кажи му: Благодаря ти, братко, че ме наричашъ така. Както съмъ изчистенъ, нищо друго не остава, освѣнъ да ме посѣятъ на Божията нива и отново да започна работата си. Значи, добритѣ, честнитѣ и разумнитѣ хора сѫ извѣяни, а онѣзи, които обичатъ да се осигуряватъ, да лъжатъ и крадатъ, не сѫ извѣяни. Извѣяниятъ не прави никакви престѫпления.

 

Христосъ казва: „Дигнете камъка!” Камъкътъ е спънката въ свѣта. Ние искаме да живѣемъ, да бѫдемъ щастливи. Това е наше право, дадено ни отъ Бога. Ние трѣбва да пазимъ живота, който ни е далъ Богъ, защото Той самъ е въ живота. Безъ Бога и безъ любовьта, животътъ не е животъ. Любовьта е мѣрка за живота, а животътъ е мѣрка за любовьта. Ако не разбирате любовьта, като мѣрка за живота, и живота, като мѣрка за любовьта, вие не можете да мислите право. Свѣтлина, която нѣма съзнание, не е свѣтлина. Мѫдрость, която нѣма свѣтлина, не е мѫдрость. Истина, която нѣма свобода, не е истина. Това сѫ положения, съ които всеки день трѣбва да измѣрвате живота си. Имате ли любовьта, като мѣрка за живота, мѫдростьта, като мѣрка за свѣтлината и истината, като мѣрка за свободата, ще познавате положителната и отрицателната страна на живота. Ако напишешъ едно стихотворение, ще го премѣришъ съ тѣзи шесть мѣрки. И като го изнесешъ предъ свѣта, всички камъни ще бѫдатъ дигнати отъ гробоветѣ. – Какъ може да бѫде това? – Много естествено. Шесттѣ мѣрки сѫ шесть принципи, съ които си служи природата. Впрегни тѣзи принципи на работа и, каквото пожелаешъ, ще постигнешъ. Така работятъ всички изобретатели. Какъ се движи аеропланътъ? Достатъчно е да се завърти витлото, и той тръгва. Щомъ спре витлото, и той спира. Механикътъ, т. е. разумната природа, която създала човѣшкия организъмъ, е изчислила, колко и какви сили сѫ вложени въ нашия умъ, сърдце и воля. Въ това отношение, тя разполага съ редъ математически и геометрически формули. Ако не разбираме формулитѣ и пѫтищата, съ които тя си служи, не може да бѫдемъ щастливи. Нещастията въ нашия животъ се дължатъ на нашата немарливость. На всичко това отгоре, казваме: Господъ ще оправи свѣта. Обаче, техникътъ, който разбира законитѣ, казва : Еди-коя си часть е поврѣдена, поправете я. Сега, да дойдемъ до религията. Нали всички хора сѫ вѣрващи, иматъ правилно схващане за Бога. Щомъ е така, поне принципно хората трѣбваше да се обичатъ, да иматъ съгласие помежду си. Съберѣте всички православни, католици, протестанти и вижте, каква е тѣхната любовь. Презъ време на свѣтовната война, единъ православенъ свещеникъ и единъ равинъ пожелали да намѣрятъ истината. Равинътъ казалъ на свещеника: Макаръ, че азъ служа на Моисея, а ти на Христа, хайде да допремъ гърбоветѣ си единъ до другъ и, ако моето учение е по-право, азъ ще ти въздѣйствамъ, да станешъ евреинъ; ако пъкъ твоето учение е по-право, ти ще ми въздѣйствашъ да стана християнинъ. Тѣ направили този опитъ, съ цель, да познаятъ истината. Не зная, дали сѫ намѣрили истината, но и до днесь хората, като търсятъ истината, допиратъ гърбоветѣ си единъ до другъ. И така, ако искате да познаете, дали единъ човѣкъ стои по-високо отъ васъ, допретѣ гърба си до неговия. Сѫщо така, за да познаете, дали единъ човѣкъ е по-здравъ отъ васъ, допрете гърба си до неговия. Ако той е по-здравъ отъ васъ, ще усѣтите добро разположение на духа; ако не е по-здравъ отъ васъ, ще усѣтите отмаляване, отпадане на духа. Гърбътъ представя материалнитѣ блага, съ които опитватъ морала на хората. Като дойде въ дома ти единъ бѣденъ човѣкъ, той опитва гърба ти. И това не е лошо, но има и другъ начинъ: не само да опитва гърба ти, но този човѣкъ трѣбва да излѣзе предъ лицето ти и да ти поиска нѣщо разумно. Ние, съвременнитѣ хора, опитваме религията само съ гърбоветѣ си. Докато материалнитѣ ни работи вървятъ добре, докато сме здрави, докато имаме богатства, казваме, че Богъ е много добъръ, че свѣтътъ е добъръ. Щомъ настане нѣкаква авария въ нашия животъ и започнемъ да губимъ, казваме, че Богъ не е добъръ, че свѣтътъ е разваленъ. Това сѫ наши субективни схващания. „Дигнете камъка!” Подъ „дигането на камъка” се разбира нѣщо разумно, разуменъ процесъ, на който трѣбва да знаешъ законитѣ. Каква полза щѣхъ да имамъ азъ, ако камъкътъ бѣше скѫпоцѣненъ? Ако ви се каже да дигнѣте този скѫпоцѣненъ камъкъ, кой отъ васъ не би го дигналъ? Ако не можете цель да го дигнѣте, ще отчупите отъ него парче, тежко половинъ или единъ килограмъ, ще го занесете у дома си, да бѫдете осигурени презъ цѣлия си животъ. Казвамъ: Когато Христосъ дигна камъка отъ гроба на Лазара, тогава Той прояви своята сила. Той отправи мисъльта си нагоре и каза: „Господи, благодаря ти, че ме послуша; азъ знаѣхъ, че винаги ме слушашъ, не искахъ това за себе си, а за народа, да повѣрватъ, че Ти си ме проводилъ.” Това може да стане, когато хората бѫдатъ готови да дигнатъ камъка. Не само това, но онзи, който ще възкръсне, трѣбва да има две сестри: Едната да е изтрила краката на своя Учитель съ сълзитѣ и съ коситѣ си, а другата да е толкова спретната, че да е посрѣщала и приемала своя Учитель. Лазаръ имаше такива две сестри. Съ това Христосъ искаше да каже: Ако ти нѣмашъ свѣтълъ умъ, като Марта, и благородно сърдце, като Мария, братъ ти ще лежи въ гроба, а ти ще страдашъ. Значи, твоятъ умъ и твоето сърдце ще кажатъ на Учителя, т. е. на Духа, Който ще дойде: Учителю, братъ ни умрѣ. И онзи, който ще възкръсне отъ гроба, това е твоята душа. Безъ тѣзи условия, тя не може да възкръсне. Единственото мощно нѣщо въ човѣка е неговата душа – безсмъртниятъ принципъ въ живота. Умътъ и сърдцето му сѫ нейни служители. Душата наричатъ съ много имена, но азъ я наричамъ „разумниятъ принципъ”. Когато душата възкръсне, умътъ и сърдцето заематъ своето опредѣлено мѣсто; ако тя не възкръсне, умътъ и сърдцето пропадатъ. Дето нѣма умъ и сърдце, тамъ нѣма и душа. Когато душата присѫства въ човѣка, умътъ му е свѣтълъ и благороденъ, а сърдцето - добро и благо. Следователно, ние говоримъ за душата, само ако умътъ на човѣка е свѣтълъ, а сърдцето – благородно. Казвашъ: И азъ искамъ, като Христа, да възкресявамъ мъртвитѣ. – Защо искашъ това, за да печелишъ пари ли? Ако ти, обикновениятъ човѣкъ, възкресишъ нѣкого, нѣма да го оставишъ на спокойствие – постоянно ще искашъ отъ него или отъ сестритѣ му, да ти платятъ. Заслужава да си дадешъ всичкото богатство, за да излѣзешъ отъ гроба, но доброволно, а не чрезъ насилие. Не е лесно да останешъ въ гроба. Който е миналъ презъ гроба, той знае, какво нѣщо е гробътъ. Той е готовъ да даде всичко, каквото има, само да се намѣри човѣкъ да дигне камъка отъ гроба му и да го възкреси. Животътъ, който имамъ, струва хиляди и милиони пѫти повече отъ богатството, съ което разполагамъ. Животътъ е надъ всичкото богатство въ свѣта.

 

Питамъ: Какво сме направили ние заради Бога, Който ни е възкресилъ? Ще кажете, че майка ви и баща ви сѫ направили много нѣщо. – Това не е важно; важно е, какво ние сме направили. Какво особено сѫ направили нашитѣ родители отъ осемь хиляди години заради Господа? Ще кажете, че тѣ сѫ направили държави, общества. – На кого служатъ вашитѣ държави и общества? Коя отъ великитѣ държави на миналото сѫществува и досега? Много държави сѫ изчезнали вече. Ако и сегашнитѣ държави вървятъ по пѫтя на тѣзи държави, и тѣхъ ги очаква сѫщата участь. Не е важно, че хората се проявяватъ, че градятъ, но важно е, на каква основа градятъ. Христосъ казва: „Всеки домъ, построенъ на пѣсъкъ, ще се разруши. И всеки домъ, всеки животъ, съграденъ на камъкъ, ще оцѣлѣе.”

 

И тъй, за да разберете Христовото учение, трѣбва да Го приложите. То има лично приложение. Като Го прилагате, всеки отъ васъ трѣбва да увеличава своя капиталъ. Всеки день трѣбва да имате по едно ново схващане за Божественото начало. Ето какво разбирамъ азъ подъ думата „Божествено начало.” Ако ти си малъкъ изворъ, който има малко вода, едва тече, втория день водата ти трѣбва да се увеличи; третия день да се увеличи още повече, докато станешъ голѣмъ изворъ. Всеки день трѣбва да имашъ по единъ малъкъ придатъкъ, докато станешъ виденъ човѣкъ. Това значи проява на Божественото начало. При това положение, какво може да тѣ смущава? Ако си изворъ, отъ какво ще се страхувашъ? Докато се страхувате, вие сте въ положението на престѫпника. Само той се страхува. Кога излѣзе първиятъ човѣкъ отъ рая? – Когато сгрѣши. Казвате за нѣкого, че открадналъ нѣщо. – Сигурни ли сте въ това, или се съмнявате? – Отде дойде тази мисъль, че той краде? – Защото и ти си кралъ. Иначе, не би могълъ да знаешъ, че хората крадатъ. Човѣкъ не може да знае нищо за грѣха и престѫпленията, както и за доброто, ако не ги е вършилъ нѣкога. Казвате за нѣкого, че е добъръ човѣкъ. – Защо е добъръ? – Защото и ти си като него. Добриятъ доброто познава. За този случай, българитѣ си служатъ съ поговорката: „Краставитѣ магарета презъ девѣть баира се помирисватъ.” Азъ пъкъ казвамъ: Здравитѣ магарета и презъ сто баира се помирисватъ. Кои магарета сѫ по-хубави: които се помирисватъ презъ девѣть баира, или презъ сто? Азъ бихъ предпочелъ тѣзи магарета, които се помирисватъ презъ сто баира, отколкото единъ съвремененъ културенъ човѣкъ. Въ нѣкои случаи азъ не бихъ се срамувалъ да произнеса името на едно магаре, понеже досега магарето не е направило нито едно престѫпление. Единствената му погрѣшка е, че често реве. Единъ културенъ човѣкъ убива десеть души и минава за герой. Кой стои по-високо: той, или магарето? Ще кажете, че човѣкътъ е по-горе. – Това е въпросъ.

 

Какво представятъ животнитѣ? – Тѣ сѫ символи. Тѣ сѫ букви отъ азбуката на Свещената книга. Магарето е една страница отъ тази Божествена книга. Волътъ, коньтъ, вълкътъ, мухата, паякътъ сѫ все страници отъ Божествената книга. Четешъ нѣщо отъ магарето. То казва: Ти трѣбва да живѣешъ като истински човѣкъ. Ако имашъ убѣждение, трѣбва да го изповѣдашъ свободно, да покажешъ, че си човѣкъ. Когато Христосъ яздилъ на магарето, съ това искалъ да каже: Всички, които ме проповѣдватъ, трѣбва да бѫдатъ като магарето – да проповѣдватъ, безъ да се страхуватъ. Въ древностьта на магаре се качвалъ само онзи, който е трѣбвало да мине презъ четвъртото посвѣщение. Ще кажете, че това е приказка. – Възможно е, но питамъ: Цѣлиятъ животъ не е ли мечтата на една мома, която иска да се ожени, да се облѣче хубаво, да тури лачени обувки и да се вози съ своя възлюбенъ на файтонъ. Единъ день, като се види стара и набръчкана, ще каже: Нѣма го онова хубавото въ живота. Цѣлиятъ ви животъ не е ли една фантазия, не е ли илюзия? Какво е спечелила старата баба отъ своитѣ фантазии? И Соломонъ е казалъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета”. Сега, азъ не ви говоря, за да се обезсърдчавате. Само глупавитѣ се обезсърдчаватъ, а умнитѣ се насърдчаватъ. Като видя старъ човѣкъ, азъ се усмихвамъ. На детето казвамъ: Добъръ животъ ти е далъ Господъ, върви напредъ, на добъръ часъ! На стария казвамъ: Много знания си придобилъ, ще бѫдешъ полезенъ на хората. Ни най-малко азъ не се спирамъ върху стария, че нѣма сили, че мускулитѣ му отслабнали. Това не ме интересува. На детето казвамъ: Има много да ядешъ и пиешъ, но има много и да плащашъ. На дѣдото казвамъ: Дѣдо, ти си ялъ и пилъ много. Това сѫ вмѣтнати думи, които вие сами трѣбва да си обясните. Азъ не поддържамъ онази крива философия, че трѣбва да бѫдешъ пустинникъ, или да прекарвашъ постоянно въ църквата. За мене, слънцето, звѣздитѣ, мѣсецътъ – всичко живо е църква. Всеки човѣкъ, когото срѣщна и видя, че мисли и чувства, той е запалено кандило. Казвамъ: Слава Богу, че срѣщнахъ едно запалено кандило. Всеки човѣкъ, който помага на бѣднитѣ и страдащитѣ, за мене той е единъ добъръ свещеникъ и владика. Азъ не търся свещеницитѣ и владицитѣ въ църквитѣ, а вънъ, въ свѣта. Тѣзи въ църквата сѫ порѫчани. Сѫщо така, порѫчани актьори сѫ тѣзи въ театритѣ, а истинскитѣ сѫ вънъ, въ свѣта. Казватъ за нѣкого: Великъ актьоръ е той. Азъ да ви покажа, какви актьори има въ свѣта. По-велики отъ тѣхъ нѣма. Не казвамъ, че тѣзи въ театритѣ сѫ лоши – не споря даже по това. И азъ, като ви проповѣдвамъ тукъ, съмъ отъ порѫчанитѣ. – Защо? – Защото мнозина ще кажатъ, че ми плащатъ, затова проповѣдвамъ. Ще кажатъ, че азъ не проповѣдвамъ безъ пари. – Възможно е, човѣщина е, но казвамъ: Ако има нѣкой, който да знае истината, това съмъ азъ. Азъ зная, дали ми плащатъ, или не. – Какъвъ човѣкъ е той? – Вие може да ме считате за много добъръ – това е безразлично за мене. Онова, което азъ зная за себе си, то е мѣродавно. И онова, което вие знаете за себе си, то е мѣродавно.

 

Днесь всеки може да се спре предъ единъ гробъ и да каже, както Христосъ на Лазара: „Лазаре, излѣзъ!” Отъ две хиляди години се намѣри само единъ човѣкъ, който имаше смѣлостьта да каже: „Лазаре, излѣзъ вънъ!” – Кой бѣше Христосъ? – Синъ Божи. Всеки другъ на Негово мѣсто ще каже: Да не би да се изложа? Всеки не може да направи това. И Христосъ не можѣше да възкресява всички. Тукъ бѣха изключителни условия. Ако нѣмате тѣзи условия, ще лежите въ гроба. – Какви бѣха тѣзи условия? – Непремѣнно да имате две сестри, да имате единъ братъ и най-после, да имате единъ Учитель, Когото обичате, и Той да ви обича. Исусъ обичаше Марта, обичаше Мария, обичаше и Лазара. И тримата Го обичаха. Тѣ поставиха любовьта, като основа на живота си, като необходимъ елементъ. Ако не поставите въ душата си любовьта, като необходимъ елементъ, никаква наука не можете да имате. И тогава, въ живота на хората не може да се проповѣдва никакво съгласие. Това не подразбира, че между хората нѣма съгласие. Има съгласие, но то не е Божествено, не носи непреривно щастие. Засега, колкото щастие, толкова и нещастие има въ живота. Ние сме дошли до такива разочарования, че казваме: Не струва да се живѣе. – Това е криво разбиране.

 

Мнозина мислятъ, че като повѣрватъ въ Бога, богатство ги очаква. Това е крива мисъль. По-голѣмо богатство отъ любовьта нѣма. По-голѣмо богатство отъ силата нѣма. По-голѣмо богатство отъ мѫдростьта нѣма. По-голѣмо богатство отъ истината и свободата нѣма. Какво друго богатство може да очакватѣ въ живота? Всички други богатства се основаватъ на това, върху което е съграденъ животътъ. Казвате : Кажи дума, и тя ще бѫде чута. Питамъ: Колко пари ви трѣбватъ? Голѣмата френска банка „Банкъ дѣ Франсъе разполага съ 420 милиона английски лири, заровени на дълбочина 25 м. въ земята, и оттамъ се вадятъ съ електричество. – Защо сѣди това злато тамъ? Казвамъ: Франция е богата, именно, заради това злато, дълбоко заровено въ земята. Ако това злато изчезне, ще я сполетятъ най-голѣми нещастия. Това е не само за Франция, но и за всека друга държава. Златото представя коренитѣ на нейния животъ. По аналогия на това казвамъ: Ако вашата симпатична нервна система нѣма капиталъ въ себе си, тя ще се разруши и изчезне. А симпатичната нервна система на човѣка се занимава съ стомаха и съ цѣлата храносмилателна система. Ако вашата стомашна система нѣма извѣстни капитали, вие, като държава, не можете да сѫществувате и ще изчезнете. Човѣкъ трѣбва да има отлична нервна система и симпатична нервна система, съ капиталъ най-малко 500 милиона английски лири. И природата е вложила своя капиталъ въ нашата симпатична нервна система, въ нашия умъ и сърдце. Ако една държава пропада, това се дължи на нейната бѣдность. Ако и човѣкъ фалира, това се дължи на факта, че изчезва капиталътъ на неговия животъ. Азъ не поддържамъ сиромашията и безпаричието. На какво се дължи безпаричието? Който нѣма умъ и сърдце, всекога живѣе въ безпаричие. То води къмъ смъртьта. За да забогатѣете, вие трѣбва да поставите въ ума си най-богатитѣ мисли и въ сърдцето си – най-богатитѣ чувства, като капиталъ на вашата симпатична нервна система. Достатъчно е да си вземете малко отъ това богатство, за да се отворятъ предъ васъ всички врати.

 

Сега, азъ не искамъ да ви залъгвамъ, но казвамъ: На земята има много богатства, изостанали отъ първата раса. Такива богатства има, каквито човѣкъ никога не е сънувалъ. Ако нѣкой отъ васъ намѣри това богатство, какво ще прави съ него? Богатството трѣбва да се впрегне на работа, за да направи хората по-добри. Ако богатството на хората не служи за придобиване на добродетели, то е за тѣхно нещастие и наказание. Богатството трѣбва да служи на хората за повдигане на тѣхната култура. Обаче, ако ги ожесточава, то не е на мѣстото си.

 

„Дигнете камъка!” Възкресението е процесъ, който всеки очаква. Християнството се опредѣля съ възкресението. Докато не възкръсне, човѣкъ не може да се нарече истински християнинъ. Когато Христосъ възкръсна, тогава стана Христосъ. До това време Той бѣше Исусъ. Като възкръсна, Той каза: Сега съмъ християнинъ. Нѣкой казва: Азъ съмъ християнинъ. – Възкръсна ли? – Не съмъ възкръсналъ. - Тогава още си исусянинъ. Ти си човѣкъ, кандидатъ за смъртьта и страданията. Що е християнинъ, въ пълния смисълъ на думата? – Той е човѣкъ, кандидатъ за всички Божии блага въ свѣта. Той е Синъ Божи. Синътъ Божи непремѣнно трѣбва да възкръсне. И апостолъ Павелъ казва: „Сега не живѣя азъ, но Христосъ живѣе въ мене.” Значи, той е възкръсналъ. Тогава казватъ, че Савелъ го нѣма вече. Мнозина питатъ: Де отиде Савелъ? Казвамъ: Когато житното зърно падне на земята и израсне, де отива то? Значи, житното зърно се явява въ поникналото сѣме. Само възкръсналиятъ човѣкъ дава възможность да се разбере вѫтрѣшно съвършения животъ, както и смисъла на живота. Само така можемъ да се освободимъ отъ съвременното робство. Ние сме поставени на едно вѫтрѣшно робство, т. е. на постоянно безпокойство. Ето защо, човѣкъ трѣбва да дойде до възкресението, за да почувства, че той е господарь на възкресението, да разбере, че той има съчувствието и защитата на всички хора, които го окрѫжаватъ. Били ли сте въ нѣкое общество, да почувствате, че всички хора тамъ ви обичатъ? Почувствали ли сте, че всички хора, между които се движите, ви мислятъ доброто? Нѣма по-голѣмо щастие отъ това. Нѣма и по-голѣмо нещастие отъ това, да се движите между тѣзи хора и да чувствате, че сте чужди за тѣхъ. – Защо страдатъ добритѣ хора? - Понеже се чувстватъ чужди въ свѣта. Тѣхъ наричатъ извѣяни. Така е било и съ християнитѣ следъ Христа. Какви ли нечувани работи не сѫ имъ приписвали! Обвинявали ги въ устройване на разни оргии, че се кланятъ на магарешки глави и др. Достатъчно е да прочетете „Камо грядеши”, за да видите, на какви изпитания сѫ били подлагани. Въ времето на Нерона била издадена отъ него заповѣдь, да се съблѣкатъ голи десеть хиляди дѣвици – християнки и да се разхождатъ предъ него. Това говори за морала на тогавашната Римска империя. Разбира се, това представя една фаза отъ живота. Такава преходна фаза азъ наричамъ смъртьта. Когато човѣкъ умре, той започва да се вмирисва, защото живота го нѣма тамъ. Щомъ животътъ не е тамъ, нѣма защо да се занимаваме съ него.

 

Следователно, когато човѣкъ влѣзе въ отрицателната страна на живота, живота го нѣма вече тамъ. Азъ не съмъ за отрицателната страна на живота, за западналата страна. Животъ безъ любовь, животъ безъ свѣтлина и животъ безъ свобода е смърть. Защото, който умира, той губи свободата си. Да умирашъ, това значи, да чувствашъ въ съзнанието си, че си изгубилъ най-цѣнното въ живота си. При това, съзнанието ти не е изгубено. Като влѣзешъ въ гроба, ти съзнавашъ това и цѣли 30 ÷ 40 години страдашъ, че си изгубилъ нѣщо. Казвашъ: Изгубихъ нѣщо цѣнно, умрѣхъ. Срѣщамъ този човѣкъ десеть години следъ смъртьта му, и той плаче за тѣлото си. Той казва: Нѣма какво да правя въ този свѣтъ. Ние разбираме само едната страна на живота, не разбираме цѣлокупния животъ. Всичко, което човѣкъ преживява, е написано. И когато нѣкой не върви въ правия пѫть, той самъ се излага на изпитания. Следъ всичко това казватъ, че е писано на човѣка, какво ще мине. Сѫщо така се казва и за Христа. Писано е, че Синъ Человѣчески ще умре. - Отде знаятъ това? Христосъ отваряше очи на слѣпи, възкресяваше мъртви, и при това трѣбваше да бѫде разпнатъ. На какво основание стана това? Христосъ казваше: Този народъ, между който дойдохъ да проповѣдвамъ, ще ме умори съ своето безлюбие. Въ дадения случай, евреитѣ излѣзоха по-силни отъ мене. Азъ трѣбва да умра. Като умра, азъ ще имъ покажа, че имамъ сила да възвърна живота си. Но следъ това не ще имамъ никаква връзка съ тѣхъ. Христосъ трѣбваше да умре, за да се освободи отъ влиянието на евреитѣ. Всеки отъ васъ трѣбва да умре, ако иска да се освободи отъ връзката си съ свѣта. – Защо трѣбва да умираме? – За да се освободимъ отъ сегашния свѣтъ на безлюбието. И като умремъ, ще кажемъ: Ние нѣмаме нищо общо съ васъ, сами носете своя товаръ. Тъй щото, ако трѣбва да умремъ, то е, за да се освободимъ отъ ограничителнитѣ условия на живота. И ако трѣбва да възкръснемъ, то е, за да покажемъ на свѣта, че има само единъ Богъ на Любовьта, Спаситель на човѣчеството, чрезъ Когото всичко можемъ да направимъ и всичко може да стане. Той ще ни спаси.

 

Казвамъ на онѣзи отъ васъ, които сте възкръснали: Азъ ви поздравявамъ. – Кой е възкръсналъ? – Това не се казва. Който е възкръсналъ, възкръсналъ е. Азъ нѣма да гадая. На онѣзи, които не сѫ възкръснали, азъ казвамъ: Вие трѣбва да умрѣте. – Защо? – За да се освободите. Но като умирате, гледайте да имате две сестри; гледайте Учительтъ ви да е близо нѣкѫде до васъ. И като Го извикате, да се изправи предъ вашия гробъ и да каже: Излѣзъ вънъ! Това трѣбва да стане съзнателно, а не отъ страхъ. Ще кажете на сестритѣ си: Азъ сега си заминавамъ, но вие ще повикате Учителя да ме върне назадъ. Нѣма да се страхувате. Трѣбва да напуснете еврейския страхъ. Ние трѣбва да умремъ, за да се освободимъ. Като умираме, ние не искаме никакви колесници, никакви пѣсни, никакви свещеници. Въ нашия умъ стои само една мисъль: Да дойде Учительтъ при насъ. И нашитѣ сестри да сѫ близо до насъ и да кажатъ на Учителя: Братъ ни умрѣ. Това значи да очаквате интензивно Този, Който ви обича, и Когото обичате. И когато Той дойде и прострѣ рѫката си, ти ще излѣзешъ вънъ отъ гроба и ще се освободишъ. Гробътъ, това сѫ всички онѣзи връзки, които сѫ свързали душата ви, които сѫ ви оковали. Апостолъ Павелъ казва: „Цѣлото Битие, цѣлото създание, заедно съ Бога, въздиша.” Ето защо, по който и да е начинъ, трѣбва да се освободимъ. Ние не избѣгваме смъртьта, но приемаме тази смърть, която носи възкресението. Това е индивидуално за всеки единъ. Засега много отъ васъ сте още здрави, но като се разболѣете, тогава ще дойде Учительтъ ви. Това ще стане. – За насъ ли се отнася това? – Ще дойде Учительтъ ви, и мнозина ще повѣрватъ, че сѫ възкръснали. Единъ день ще станете и ще кажете: „Вече азъ не живѣя, но Христосъ живѣе въ мене.” Всичко, каквото имамъ, отсега нататъкъ принадлежи на всички. Така ще стане тази промѣна. Такива герои се изискватъ сега въ свѣта. Да знаемъ, че въ насъ ще стане вѫтрѣшна промѣна. Не е въпросъ да намразимъ живота си, но да възкръснемъ.

 

Сега вие повдигате въпроса, кого обичате и какъ го обичате. Нали ние проповѣдваме любовьта? Но ако бащата рече да проповѣдва любовьта спорѣдъ изискванията на Евангелието, веднага синоветѣ и дъщеритѣ му ще кажатъ: А, не може така! И ние сме въ състояние да опетнимъ, да изопачимъ всички прояви на любовьта, даже и най-малкото добро, останало въ насъ. Питамъ: Ако човѣкъ грѣши, какво печели съ това? Той всекога губи, а не печели. Когато страда, човѣкъ казва: Много страдамъ. – Радвамъ се, че страдашъ. Страданието говори въ твоя полза. То е процесъ, който показва, че Божествената рѫка намѣства всички счупени части на твоята душа. Радвай се, че Богъ ги намѣства. Ако не страдашъ, ти си изоставенъ, ти си неизлечимъ инвалидъ. Ако не дойде една рѫка да тѣ изправи чрезъ страданието, ти си изгубенъ човѣкъ. Единственото нѣщо, което ви препорѫчвамъ сега, това сѫ страданията. Дойде ли страданието, радвай се. Ако си богатъ, и дойде страданието, отвори кесията си; ако си бѣденъ, стани и иди да помагашъ на близкитѣ си. Какъвто и да си, щомъ дойде страданието, приеми го като добъръ признакъ. Казва Писанието: „Блаженъ е онзи, който страда.” И Христосъ казва: „Блажени страдащитѣ.” Азъ разбирамъ страданието като вѫтрѣшенъ процесъ на Божествената Любовь. Когато връщате удавения къмъ животъ, той прави голѣми конвулсии: гърчи се, мѫчи се, усѣща болки навсекѫде. Това показва, че животътъ въ него се възвръща. Ако не усѣща болки, животътъ му е вече изгубенъ. Значи, страданието е правилниятъ пѫть.

 

Христосъ казва: „Смъртьта на Лазара е за слава Божия, за да познаятъ хората, че има Единъ, Който може да възкресява.” Това не се отнася лично нито за Ивана, нито за Драгана. Всеки трѣбва за себе си да умре и да възкръсне, но затова е нужно да имате две сестри, т. е. единъ отличенъ умъ, едно отлично сърдце и единъ Учитель, Който ще дойде при вашия гробъ и ще каже: Хвърлете тѣзи обвивки, и той да си върви. – Накѫде? – Само Учительтъ знае, накѫде да го отправи да върви. – Кѫде? - При Бога. Лазаръ трѣбваше да отиде при Бога, да изкаже благодарностьта си, че животътъ му е възвърнатъ. Само който е възкръсналъ, той може да отиде на църква - при Бога. Който не е възкръсналъ, не може да отиде на църква. Чудни сѫ хората, като казватъ, че трѣбва да отидатъ на църква. Богъ е Духъ и само въ Духъ и Истина трѣбва да Му се кланятъ. Който не е възкръсналъ, не вѣрва. Ще дойде нѣкой да тѣ пита, възкръсналъ ли си. Не е важно това. Ако си възкръсналъ, това ще знаешъ само ти, никой другъ; ако си възкръсналъ, ти ще отидешъ въ другия свѣтъ. Щомъ тѣ нѣма на земята, хората ще знаятъ, че си възкръсналъ. Да възкръснешъ, това значи, да имашъ правилна връзка съ Бога. – Ама азъ водя добъръ животъ. – Имашъ ли връзка съ Бога? – Нѣмамъ още. – Щомъ нѣмашъ, ти не си възкръсналъ. Всеки е свободенъ да живѣе, както разбира, но той самъ ще носи последствията на своя животъ.

 

По какво се познава възкръсналиятъ? – Той е свободенъ човѣкъ, той разбира дълбокия смисълъ на живота. Той има свѣтълъ умъ и благородно сърдце. Всички добри и разумни хора сѫ негови приятели, негови братя и сестри. Единъ день, когато умре, не само две сестри ще се молятъ за него, но много повече. Когато хората станатъ истински братя и сестри помежду си, ако умре единъ отъ тѣхъ, всички ще се помолятъ, ще извикатъ Учителя си, и Той ще застане предъ гроба му и ще го възкреси. Това може да стане и въ църквитѣ, но ако свещеницитѣ и владицитѣ сѫ истински служители. Какъвъ служитель е този, който мисли само за себе си, и гледа на всички хора като на по-долностоящи отъ него? Всеки царь мисли само за своята държава; всека майка мисли само за своето дете. Всеки, който мисли само за себе си, за своитѣ деца и за своя домъ, е краенъ индивидуалистъ, човѣкъ на крайния егоизъмъ. Това не е смисълътъ на човѣчеството. Ние трѣбва да реализираме задачитѣ на своя животъ, а не да се отричаме отъ себе си. Животътъ не е въ индивидуалностьта и личностьта, но въ единението ни съ Първата Причина. Животътъ е въ обединението на всички добри и разумни хора. Когато азъ обичамъ хората, и тѣ ще ме обичатъ. Това е животътъ. И когато всички ние обичаме онова Начало, отъ което сме излѣзли, това е вѣчниятъ животъ. Щомъ придобиемъ това ново разбиране за живота, ще се създаде новата култура. Тогава нѣма да става такава криза, като сегашната. Днесь всички търсятъ причината на тази криза.

 

Съвременнитѣ народи създадоха една каша. – Какъ дойде кризата? – По причина на това, че европейскитѣ стоки въ Китай и Индия не се приеха, и пазарътъ се затвори. Примирете Китай, убѣдете китайцитѣ да не се биятъ, дайте свобода на индуситѣ, тѣ ще приематъ вашитѣ стоки, и кризата ще изчезне. Обаче, тъй както вървятъ работитѣ, кризата още повече ще се усили. Сега има повече злато, отколкото всеки другъ пѫть. Както виждамъ, и хамбаритѣ сѫ пълни съ жито. Жито има повече, отколкото всеки другъ пѫть. При това, хората страдатъ. Всичко има въ изобилие, но нѣма правилно разпредѣляне. Да оставимъ социалнитѣ въпроси настрана. Тѣ ще се разрѣшатъ, но има нѣща, които ние трѣбва да разрѣшимъ. И въ нашия животъ – въ нашия Китай и въ нашата Индия – има вълнение, нѣма кѫде да пласираме стоката си. Естествено е, че ще има криза.

 

Помнете: „Дигнете камъка отъ гроба!” Така казва Учительтъ. И заповѣда Учительтъ, всеки да дигне камъка отъ гроба си и да чуе гласа на своя Учитель: Излѣзъ вънъ! Всеки самъ да дигне камъка си, да излѣзе вънъ и да благодари на Бога.

 

14. Беседа отъ Учителя, държана на 30 ноември, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...