Jump to content

1935_02_10 Отдалечаване и приближаване


Ани

Recommended Posts

Отъ "Ценната дума", утринни слова, година IV, т.2 (1934-1935). Издание отъ 1941 г., София.
Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно отъ 3 февруари 1935 г. до 15 септември 1935 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание на томчето

Отдалечаване и приближаване

Размишление.

Еклисиастъ, I. гл.

Когато Соломонъ казалъ, „Суета на суетитѣ, всичко е суета“, той билъ само ученикъ, но не и отъ посветенитѣ въ тайнитѣ на Битието. Той знаелъ само една трета отъ истината, тази, именно, която се отнася до физическия свѣтъ. Наистина, всичко земно е преходно, суета. Тъй щото, думитѣ на Соломона всичко е суета“ се отнасятъ до физическия свѣтъ. Само онзи човѣкъ може да каже „суета на суетитѣ“, който уповава изключително на физическия животъ. Който уповава на леда и вѣрва, че ще се запази завинаги, единъ день неизбѣжно ще каже „суета на суетитѣ“. Който уповава на богатството и вѣрва, че ще се осигури чрезъ него, все ще каже нѣкога „суета на суетитѣ“. Когато младиятъ мисли, че нѣма да остарѣе, той не знае, че ще каже нѣкога „суета на суетитѣ“. Когато умниятъ мисли, че всѣкога ще бѫде уменъ, той не подозира, че ще каже нѣкога „суета на суетитѣ“. Когато младата булка мисли, че ще живѣе щастливо съ своя възлюбенъ, и тя сѫщо не допуща, че ще каже нѣкога „суета на суетитѣ“.

Ще се запитате, защо всичко е така.— Защото другояче не може да бѫде. Да питате, защо известно нѣщо е така, това е все едно, да питате, защо човѣкъ трѣбва да тъче. Много просто. Човѣкъ тъче, защото дрехитѣ се кѫсатъ. Всѣко нѣщо, което се кѫса, трѣбва да се тъче.

И всѣко нѣщо, което се тъче, трѣбва да се кѫса. Много отъ съвременнитѣ хора, както и нѣкой отъ васъ, минаватъ за учени хора, свършили университетъ, изучавали математика, философия, естественитѣ науки и др. Въпрѣки ученостьта на хората, тѣ знаятъ едва една трета отъ тѣхната специалность. Толкова по-добре, има още много да се учи. Отъ гледището на новата математика, понятието за права линия, за плоскость и за тѣло се опредѣлятъ по следния начинъ: всѣко нѣщо, което само се удължава, безъ да се разширява, е права линия; всѣко нѣщо, което само се разширява и удължава, безъ да надебелява, е плоскость; всѣко нѣщо, което само се удължава, разширява и надебелява, е тѣло. Значи, правата линия е граница на плоскостьта, а плоскостьта е граница на тѣлото.

1939-02-08-05_fig2.png

Представете си, че имате правоѫголника АВСД - фиг. 1., и на върховетѣ му се намира по едно сѫщество — А, В, С, Д. Ако Д ѫглитѣ А и С се стѣсняватъ, ъглитѣ В и Д ще се разширятъ, отъ прави ще се превърнатъ въ тъпи. При това положение, сѫществата А и С се отдалечаватъ, а сѫществата В и Д се приближаватъ. Колкото повече се стѣсняватъ ъглитѣ С и А толкова повече се отдалечаватъ сѫществата А и С, и толкова повече се приближаватъ сѫществата В и Д. И обратно: ако ѫглитѣ А и С се разширяватъ, сѫществата А и С се приближаватъ, а В и Д се отдалечаватъ. Като знае това, човѣкъ има предъ видъ, кога може да се приближава къмъ своята цель и кога да се отдалечава. Приближаването и отдалечаването отъ цельта е въ зависимость отъ стѣсняването и разширяването на ъглитѣ.

Мнозина искатъ да имъ се кажатъ нѣкои работи, ясни за разбиране. Това е най-лесната работа, но, въ края на краищата, ще кажатъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета. — Защо? — Ясно е, запримѣръ, че трѣбва да си купите новъ костюмъ, нова шапка или нови обуща, но тѣзи нѣща съ преходни, не могатъ да задоволятъ стремежа на вашата душа. Тогава вие се стремите къмъ неясни, отвлѣчени нѣща и се задоволявате съ тѣхъ. Запримѣръ, всички говорите за любовьта — отвлѣчено понятие, но сте доволни. Никой не е виждалъ любовьта, нито я пипалъ, нито я вкусвалъ, но е доволенъ, когато се говори за нея. Казвате, че чувствувате любовьта съ сърдцето си. — Съ кое сърдце? Съ обикновеното? Това, което трепти въ човѣка, не е сърдцето му. Ето защо, ние казваме, че любовьта не се възприема чрезъ сърдцето, а по особенъ вътрешенъ пѫть, незнаенъ и за самия човѣкъ. Обаче, реално е тъкмо това, което човѣкъ не знае. И добро е това, което човѣкъ не познава. Човѣкъ познава само ония нѣща, които хвърлятъ сѣнка. Само тѣзи тѣла хвърлятъ сѣнка, които иматъ дължина, широчина и дълбочина или височина.

Казвате: Какъ е възможно да бѫдатъ реални нѣща тѣзи, за които нищо не се знае? Вие считате незнанието за невежество. Споредъ мене, въ известно отношение, невежеството е за предпочитане предъ знанието. Добре е човѣкъ да бѫде невежа въ лъжата, въ кражбата, въ обидитѣ, въ престѫпленията и т. н. Добриятъ човѣкъ е невежа въ правене на зло. И да иска да направи пакость или зло на нѣкого, не знае, какъ да постъпи — невежа е човѣкътъ. По-добре ли е да срещнете човѣкъ, който знае да обижда, да лъже, да краде, да върши престъпления, да осъжда хората ? Ще кажете за нѣкого, че билъ голѣмъ художникъ. Въ какво проявилъ майсторството си ? Въ сѣнкитѣ, много сѣнки поставялъ. Това не е истинско художество. Изкуството не се заключава въ многото сѣнки, но въ умѣенето на човѣка да поставя сѣнки и да знае, колко силни или слаби трѣбва да бъдатъ тѣ.

Днесъ се говори за свѣтлини и сѣнки, не само въ художеството, но и въ самия животъ. Човѣкъ трѣбва да знае ролята на сѣнката и на свѣтлината въ живота и да знае, къде да ги поставя. При това, той трѣбва да различава сѣнката отъ реалностьта. Запримѣръ, каква разлика сѫществува между дървото и неговата сѣнка? Понѣкога човѣкъ намира реалностьта на нѣщата въ тѣхнитѣ сѣнки. Въ това отношение сѣнкитѣ сѫ необходими. Понѣкога и безъ сѣнки се отива къмъ реалностьта. Въ този случай, дойде ли до сѣнкитѣ, човѣкъ казва, като Соломона: „ Суета на суетитѣ, всичко е суета.“ За да не извадите криво заключение за живота, по-добре е да вървите отъ сѣнкитѣ къмъ реалностьта, отколкото отъ реалностьта къмъ сѣнкитѣ. Ще кажете, че сте вѣрващъ човѣкъ. Вѣрващъ си, но вѣрата ти постоянно се мѣни: ту въ едно нѣщо вѣрвашъ, ту въ друго. Каква е твоята вѣра, ако посоката и се мѣни по нѣколко пѫти на день ? Не е лошо да се мѣни човѣкъ, но поне да допринася нѣ-що. Когато махалото на часовника се движи ту на една, ту на друга страна, то върши работа— показва времето. Неговото движение е ритмично. Ако се движи неправилно, безъ ни- какъвъ ритъмъ, и не показва точно времето, неговото движение е безсмислено.

Религиознитѣ хора казватъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ. Срѣщате едного, той седи на едно мѣсто и казва: Искамъ да бѫда добъръ — махалото се подвижи надѣсно. После пакъ казва: Искамъ да бѫда добъръ — махалото се подвижи налѣво. Колкото повече повтаря желанието си, толкова по-редовно се движи махалото, и часовникътъ работи. По едно време човѣкъ се отекчава отъ работата си и казва: Нѣма смисълъ да бѫда добъръ, и по другъ начинъ може да се живѣе. Каже ли така, махалото престава да се движи, часовникътъ спира, но кой дето го срещне, все му дава по единъ ритникъ. И той удря, но, въ края на краищата, връща се у си дома съ пукната глава. — Защо е пукната главата ти? — Ударихъ на едного плесница, а той ми удари две и ме повали на земята. — Значи, слабъ човѣкъ си. Ти трѣбва да познавашъ силитѣ си и да предвиждашъ, какъвъ ще бѫде краятъ на борбата. Който се бори съ една мѫчнотия и не може да я победи, той е слабъ човѣкъ, още живѣе въ суетата на суетитѣ. — Искамъ да воювамъ. — Ами, ако те победятъ? Има смисълъ да воювашъ, само ако си сигуренъ въ силитѣ си. Ако те победятъ, по-добре не влизай въ война. Слабитѣ хора не трѣбва да воюватъ. По-добре нека стоятъ мирни и тихи, да гледатъ, какво правятъ силнитѣ. — Ама какво искашъ да кажешъ съ това? — Нищо особено, правя опитъ съ леда, искамъ да видя, може ли да се стопи отъ слънчевитѣ лѫчи. Ако се стопи, ледътъ е слабъ; ако не се стопи, силенъ е. Вие знаете, какво става съ леда, когато се изложи на действието на слънчевитѣ лѫчи.

Казвамъ: Глупаво е, наистина, слабиятъ да се бори съ силния, и ледътъ — съ слънцето. — Каква е разликата между умния и глупавия? Глупавиятъ държи леда въ рѫката си и не знае, какво да прави съ него; умниятъ стопява леда и го превръща въ вода; мѫдрецътъ стопля водата на слънцето или на огъня и я прави удобна за пиене. Тъй щото, ако питате, каква е службата на слънцето, ще знаете, че, покрай другата служба, слънцето има задача да топи леда и снѣга и да стопля водата. Правете и вие това, което слънцето прави: стопявайте леда и стопляйте водата.

И тъй, за да вървите въ правия пѫть, ми- слитѣ ви трѣбва да бѫдатъ прави, чувствата ви—широки, а постѫпкитѣ ви—да иматъ и тритѣ измѣрения. Това значи, да бѫде човѣкъ като слънцето. Това значи, да се приближава човѣкъ къмъ своя първоначаленъ източникъ. Всички тѣла, които се отдалечаватъ отъ своя първоначаленъ източникъ, вървятъ въ кривъ пѫть, т. е. по крива линия. Който се отдалечава отъ своя първоначаленъ източникъ, обеднява и прави много погрѣшки; който се приближава къмъ източника, забогатява. Като обеднява, човѣкъ изпада въ противоречия, които го натъкватъ на отрицателни прояви: кражба, лъжа, лицемѣрие и др. Значи, когато прави добро, човѣкъ се приближава къмъ центъра; когато прави зло, той се отдалечава отъ центъра. Пита ли нѣкой, защо грѣши, ще знае, че причината се крие въ отдалечаването му отъ центъра. — Ама защо правя добро ? — Защото се приближавашъ къмъ центъра. Добре е човѣкъ и когато прави погрѣшки, и когато прави добро, да съзнава това, което прави. Истинското добро подразбира съзнателно приближаване на човѣка къмъ центъра, къмъ Първичния Източникъ на живота. Този човѣкъ никога не може да каже като Соломона „суета на суетитѣ, всичко е суета“. Обаче, започне ли да се отдалечава отъ центъра, човѣкъ вижда вече суетата на своя личенъ животъ.

„Коя полза человѣку отъ всичкия му трудъ, въ който се труди подъ слънцето?“ ( — Зет.). — Така може да говори само онзи, на когото линията на живота се удължила, и той се отдалечилъ отъ центъра, т. е. отъ Първичния Източникъ. Нѣкой иска да стане богатъ, а същевременно се отдалечава отъ центъра. Това е невъзможно. Ако при това положение забогатѣе, богатството му е незаконно придобито и, въ края на краищата, ще го загуби. Ако искате да забогатѣете законно, всѣки моментъ трѣбва да отправяте мислитѣ и чувствата си къмъ Първичния Изворъ на живота. Всѣки моментъ провѣрявайте посоката на вашето движение, да не потънете въ морето. Както капитанътъ следи за кормилото на своя параходъ, така и вие трѣбва да следите за посоката на своето движение. Следете, дали съзнанието ви се разширява или стѣснява. Ако се разширява, вие се приближавате къмъ центъра; ако се стѣснява, вие се отдалечавате. Нѣкой ограничилъ съзнанието си, а въпрѣки това казва, че има много знания, че е ученъ човѣкъ.

Единъ ходжа се представялъ за много- знаещъ и постоянно разправялъ, че знае, какво прави Господъ. Когато отивалъ при султана, все това разправялъ, какво прави Господъ въ всѣки даденъ моментъ. Случвало се понѣкога да се срещнатъ ходжата и владиката. Първата имъ работа била, да се надпреварятъ, кой знае повече нѣща за Бога. Единъ день султанътъ решилъ да подложи знанието имъ на опитъ, да види, кой отъ двамата знае повече. За тази цель той заповѣдалъ на единъ отъ слугитѣ си да свари петь—шесть килограма млѣко и да го изсипе въ дълбокъ сѫдъ. Слугата сварилъ млѣкото и го сложилъ предъ гоститѣ. Султанътъ предложилъ на гоститѣ си по едно парче хлѣбъ. Той взелъ и за себе си сѫщо едно парче хлѣбъ и се обърналъ къмъ гоститѣ си съ думитѣ: Заповѣдайте на моята трапеза. Начупете си хлѣба на хапки и го сложете въ млѣкото. Сѫщото направилъ и той. Следъ това взелъ една лъжица, разбъркалъ хапкитѣ въ млѣкото и казалъ на гоститѣ си: Нека всѣки отъ васъ вземе своитѣ хапки. — Това е невъзможно. Отде знаемъ, кои хапки на кого принадлежатъ? — Ако хапкитѣ си не познавате, какъ знаете, какво прави Господъ всѣки моментъ? — запиталъ султанътъ. За случая Хри- стосъ си е послужилъ съ следната мисъль: „Ако земнитѣ работи не разбирате, какъ ще разберете небеснитѣ?“ Следъ всичко това ще дойде нѣкой да казва, че видѣлъ ангелъ, облѣнъ въ свѣтлина, съ криле на гърба си и т. н. Това е човѣшка представа за ангела. Въ сѫщность, ангелътъ нѣма криле, както човѣкъ си представя, нито свѣтлината му е такава, каквато хората си въобразяватъ. Свѣтлината, за която хората говорятъ, не е външна. Външната свѣтлина е едно нѣщо, а вѫтрешната — друго. Ще кажете, че свѣтлината е нѣщо реално. Какво нѣщо е свѣтлината, и доколко е реална, това е въпросъ, върху който малцина могатъ да се произнасятъ.

Когато се говори за реалность, трѣбва да знаете, че вънъ отъ любовьта никаква реалность не съществува. Любовьта е единствената реалность въ свѣта. Свѣтлина безъ любовь не е свѣтлина, но сѣнка на свѣтлината. Тъй щото, когато се говори за свѣтлината на ангелитѣ, ние разбираме вътрешна свѣтлина, която има за основа любовьта. Обаче, когато се говори за любовьта, разбираме прави мисли, прави чувства и прави постъпки. Съ други думи казано: любовьта съдържа въ себе си мисли съ удължени линии, чувства съ удължени и разширени линии и постъпки съ линии, които иматъ дължина, широчина и височина. Следователно, ако мисъльта не е удължена, не е права; ако чувството нѣма дължина и широчина, не е Божествено; ако постъпката не включва тритѣ измѣрения, не е възвишена.

Задача на всѣки човѣкъ е да прилага любовьта въ живота си, като условие за преодоляване на всички мѫчнотии, като стимулъ за повдигане и като сила за реализиране на всички желания. Безъ любовь човѣкъ нищо не може да постигне. Любовьта внася топлина въ сърдцето, свѣтлина въ ума и сила въ тѣлото на човѣка и го прави мощенъ и великъ. Човѣкътъ на любовьта е разуменъ, добъръ, здравъ и богатъ. Нѣма ли любовь въ себе си, той минава за обикновенъ човѣкъ.

Единъ светия прислтствувалъ на единъ отъ вселенскитѣ събори, дето разисквали върху различни философски въпроси. Всички казали мнението си, само светията мѫлчалъ. — Защо и ти не кажешъ нѣщо поне по единъ отъ разглежданитѣ въпроси? — го запитали пристьтствуващитѣ. — Нищо не мога да кажа, не познавамъ философията. — Нищо ли не знаешъ ? — Едно нѣщо зная. — Покажи, какво знаешъ!—извикали всички въ единъ гласъ. Светията взелъ единъ камъкъ въ реката си и го стисналъ силно. — Какво станало? — Отдолу, подъ камъка, потекло вода, а отгоре се явилъ пламъкъ. Питамъ: кое отъ дветѣ нѣща върху неразрешими въпроси, или да стиснешъ камъкъ въ реката си, и отдолу да потече вода, а отгоре да се яви пламъкъ е за предпочитане — да философствувашъ.

 Следователно, реално е само това, което никога не се измѣня и не хвърля сѣнка. Това, което се измѣня въ васъ, не е реално. То хвърля сѣнка въ живота ви. Съмнението, подозрението, неразположението сѫ сѣнки. На тѣхъ не може да се разчита. — На какво разчита житното зърно ? — На силата, която е вложена въ него. На сѫщото трѣбва да разчитате и вие. Силата, която е вложена въ васъ, е реалното въ живота. Разчитате ли на нѣща, които сѫ вънъ отъ васъ, това показва, че уповавате на сѣнкитѣ. Какво сте имали въ миналото, това не е важно; какво ще имате въ бѫдеще, и това не е важно. За васъ е важно това съ което разполагате въ настоящия моментъ.

Като слушате да говоря за реалностьта, вие очаквате да получите нѣщо. Прави сте, човѣкъ все трѣбва да получи нѣщо. Достатъчно е да отвори устата си, за да глътне малко вода, да се разхлади. Какво очаква тогава отъ приятеля си? И отъ приятеля си човѣкъ очаква нѣщо. Споредъ мене, приятель е онзи, който постоянно внася доброто въ човѣка, а изнася навънъ злото. Бѫдете приятели на хората, за да бѫдатъ и тѣ ваши приятели.

Мнозина се оплакватъ отъ хората, отъ съседитѣ си, че постоянно ги безпокоели. — Какъ ги безпокоятъ? — Вечерь късно седѣли, свирили и пѣли. Не знаятъ, какво да правятъ, какъ да излѣзатъ отъ това положение. Проста работа! Турете си памукъ въ ушитѣ и нѣма да чувате, какво става около васъ. Ако нѣкой пѣе и свири добре, ще слу-шате и ще се наслаждавате. Щомъ се наситите, ще турите памукъ въ ушитѣ си и ще си легнете да спите. Памукътъ е едно отъ най-проститѣ срѣдства. Има и друго срѣдство — концентриране на мисъльта. Ще съсрѣдоточите мисъльта си върху нѣкой важенъ въпросъ и нищо нѣма да чувате. Щомъ се намѣри предъ нѣкаква мѫчнотия, човѣкъ трѣбва да мисли, да чувствува и да постѫпва право. Ако не мисли право, той самъ се осѫжда на смърть; ако не чувствува право, той преждевременно остарява; ако не постѫпва право, той никога не може да се подмлади.

Каква поука можемъ да извадимъ отъ живота на Соломона? Като проповѣдникъ, Coломонъ мислѣше, че ще научи хората, какъ да живѣятъ правилно, но видѣ, че нищо не можа да направи. Като царь, той мислѣше, че ще оправи свѣта, но и тукъ не успѣ. Като придоби много знания, мислѣше, че подъ слънцето ще намѣри новото, но накрая каза: „Нищо ново нѣма подъ слънцето. Суета на суетитѣ, всичко е суета.“ Това значи: и проповѣдникъ да станешъ, и царь да бѫдешъ, и подъ небето да ходишъ, нищо нѣма да постигнешъ. Всичко въ живота е суета. Ето защо, на никого не проповѣдвай, никого не управлявай, никога не мисли, че ще научишъ хората, какво ново има подъ слънцето.

Ще кажете тогава, че животътъ нѣма сми- сълъ. Така не се говори. Да изучавате проявитѣ на любовьта, това е една отъ великитѣ и обширни науки. Срещнете ли единъ човѣкъ, вие трѣбва да знаете, носи ли той любовьта въ себе си. Ако любовьта е въ него, ще познаете по неговитѣ прави мисли, чувства и постѫпки. Права мисъль, право чувство и права постѫпка сѫ тѣзи, които внасятъ спокойствие и миръ въ човѣка. Щомъ успокояватъ едного, тѣ внасятъ спокойствие въ всички. Следователно, това, което е право и добро за едного, трѣбва да бѫде право и добро за всички. Благото за едного е благо за всички.

И тъй, отношенията на човѣка къмъ Бога, т. е. къмъ Любовьта, сѫ правилни, само когато мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ му сѫ прави. Отношенията на човѣка къмъ Любовьта сѫ правилни, когато той е добъръ първо за себе си, а после и за ближнитѣ си. Щомъ е добъръ за себе си, той не може да не бѫде добъръ и за другитѣ хора. Добриятъ за себе си, т. е. за Божественото Начало въ себе си, е добъръ и за другитѣ. Той живѣе въ реалностьта. Който е добъръ първо къмъ ближнитѣ си, а после къмъ себе си, той живѣе още въ сѣн- китѣ на живота, въ суетата на суетитѣ.

Следователно, ако искате да имате правилни отношения къмъ Любовьта и да се приближите къмъ нея, влѣзте въ областьта на разширяването на ѫглитѣ. Ако искате да се отдалечите отъ Любовьта, влѣзте въ областьта на стѣсняването на ѫглитѣ.

Проявениятъ Духъ въ Любовьта, проявениятъ Духъ въ Мѫдростьта, проявениятъ Духъ въ Истината носи всичкитѣ блага на живота, на Един-ния, Вѣчния Богъ, изворъ на всички блага, въ Когото всичко се обединява.

*

16, Утринно Слово отъ Учителя, държано

на 10. февруарий, 1935 г. София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...