1934_08_19 Часътъ на Любовьта

[Ани]

"Часътъ на любовьта", Съборни бесѣди 1934 год.

Първо издание: София, 1934 г.

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

ЧАСЪТЪ НА ЛЮБОВЬТА

Въ прочетенитѣ думи отъ Свещената книга се съдържатъ Велики истини. Тѣ сѫ велики по това именно, че носятъ животъ. Великото въ свѣта е Животътъ. Съвременнитѣ хора искатъ да станатъ велики извънъ живота. Тѣ мислятъ, че всичко се заключава въ външното растене, въ външното богатство и знание, въ външното величие. Всѫщностъ величието на човѣка се заключава въ неговия животъ. Това величие иде отъ най-силния изворъ, отъ най-силния източникъ, отъ най-голѣмата сила, които изпълнятъ Битието. Всички учени и прости хора знаятъ това нѣщо и го приематъ като подбудителна причина, като великъ подтикъ въ живота. Този подтикъ носи различни имена. Нѣкои го наричатъ Любовь, безъ да знаятъ какво нѣщо е Любовьта. Любовьта ще остане неразбрана за вѣчни времена. Въ това седи красотата на живота. И всѣки, който се е опитвалъ да обясни, да разбере, да опредѣли по нѣкакъвъ начинъ Любовьта, той е потѫвалъ въ дълбокитѣ й води. Който се е опитвалъ да опредѣли Любовьта, той е подобенъ на човѣкъ, който иска да носи Земята на гърба си. Колкото е възможно за човѣка да носи Земята на гърба си, толкова е възможно да се опредѣли какво нѣщо е Любовьта. Нѣкой казва, че знае какво нѣщо е Любовьта. Други казватъ, че знаятъ какво нѣщо е Мѫдростьта и Истината. Това, което хората знаятъ за Любовьта, Мѫдростьта и Истината, сѫ малки хапчета, които тѣ всѣки день опитватъ.

Всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, иматъ нѣкакво понятие за Любовьта, но тия понятия коренно се различаватъ едни отъ други. Съ думи Любовьта не се описва – тя се чувства. Първиятъ признакъ, по който човѣкъ познава, че е влѣзълъ въ областьта на Любовьта, е, че въ него настава дълбокъ вѫтрѣшенъ миръ, какъвто никога не е изпитвалъ. Сѫщевременно той изпитва въ себе си подемъ къмъ Великото, къмъ Безкрайното въ свѣта. Обаче ако спре на това мѣсто и започне да мисли, че като е влѣзълъ въ Любовьта, нищо друго не му трѣбва, въ него моментално ще стане обратна реакция. Той едва е влѣзълъ въ преддверието на Любовьта, а мисли, че всичко е разбралъ. Не, отъ тази мисъль ще се създадатъ кисели чувства, които ще го спънатъ. Тъй щото, когато попаднешъ въ първитѣ лѫчи на Слънцето, т. е. въ зазоряването, радвай се, че то нѣкога ще изгрѣе и ти ще видишъ не само неговата свѣтлина, но и чудесата, които то върши. Засега има нѣща, скрити отъ човѣшкитѣ очи. Въ човѣшкитѣ очи има нѣщо, което днесь е скрито за ангелитѣ. И въ ангелскитѣ очи има нѣщо, което е скрито за голѣмитѣ богове. Има нѣща, които сѫ скрити даже и за най-съвършенитѣ сѫщества. Всички трѣбва да се радватъ на онова, което е скрито за тѣхъ. Кое е скритото? Скритото – това е Любовьта.

Мислете сега върху въпроса за щастието. Мнозина мислятъ, че щастието зависи отъ многото. Не, щастието е законъ, който еднакво обхваща и голѣмитѣ, и малкитѣ величини. Има случаи, когато човѣкъ може да бѫде щастливъ и при най-малкото, което е придобилъ. Съвременнитѣ хора страдатъ, когато иматъ най-много нѣща, когато живѣятъ въ изобилие. За да бѫде човѣкъ щастливъ, не е нужно да има голѣмъ товаръ на гърба си. Ако носи голѣмъ товаръ на гърба си, човѣкъ ще охка, ще пъшка, ще страда, ще се безпокои, и въ края на краищата нищо нѣма да придобие. Срѣщате хора, които цѣлъ животъ мислятъ, тревожатъ се, но никакви резултати нѣматъ. Защо? Тѣ не мислятъ право. Човѣкъ трѣбва да мисли право. Това е възможно само тогава, когато умътъ му е свободенъ, т. е. не е обрѣмененъ. Когато скърби или когато страда, човѣкъ е обрѣмененъ съ нѣщо. Въ този смисълъ скръбьта е граница за преминаване въ Любовьта. Когато дойде до най-голѣмата скръбь, човѣкъ е до границата на онази Любовь, къмъ която душата му се стреми. Щомъ мине презъ тази скръбь, т. е. щомъ премине границата, душата му навлиза вече въ дълбокъ вѫтрѣшенъ Миръ, дето Любовьта царува. Докато не мине тази граница, човѣкъ винаги живѣе въ временното, въ преходното. Когато нѣкой пита защо е необходима голѣмата скръбь въ живота, казвамъ: голѣмата скръбь е граница, презъ която душата трѣбва да влѣзе въ областьта на великото, незнайното – въ Вѣчния животъ, въ живота на Любовьта. Така разбрана скръбьта, тя осмисля и самия животъ. Само по този начинъ човѣкъ ще може да използва ония богатства, които седятъ скрити въ неговия животъ.

И тъй, за да се домогнете до Великата любовь, вие трѣбва да придобиете вѫтрѣшна свѣтлина на съзнанието си. Само при тази свѣтлина вие ще разберете ония богатства, ония способности, ония дарби и таланти, които сѫ вложени въ васъ отъ памтивѣка още. Като ги разберете, ще можете и да ги разработите. Вие се движите натукъ-натамъ, лѣгате, ставате като нѣкое малко дете, което знае само да простира рѫце къмъ майка си. То мисли, че като прострѣ рѫцетѣ си къмъ майка си, всичката му сила е въ тѣхъ. Майката се радва на тия рѫчички, прострѣни къмъ нея. Но ако тѣ цѣлъ животъ се отправятъ къмъ майката, най-после и на нея това ще й дотегне. Като расте детето, тия рѫчички ще започнатъ да правятъ пакости, а това не може вече да радва майката. По сѫщия начинъ и хората простиратъ рѫцетѣ си къмъ Господа, като че искатъ да Го хванатъ, искатъ да взематъ нѣщо отъ Него. Нито малкото дете може цѣлъ животъ да простира рѫце къмъ майка си, нито голѣмото дете – човѣкътъ – може цѣлъ животъ да простира рѫце къмъ Господа. Друго иска майката отъ детето си: тя иска да се пробудятъ неговиятъ умъ, неговото сърдце, неговата душа и неговия духъ. Друго иска Богъ отъ човѣка: да се пробуди въ него Божественото съзнание. Когато детето се пробуди, както майката желае, изразътъ на лицето, на очитѣ въ него е съвсѣмъ другъ: движенията въ него сѫ живи, съзнателни. Това е силното, това е красивото, което радва майката.

Сега питамъ и васъ: за какво сте дошли на Земята? Дошли сте да изпълните Волята Божия, да зарадвате Бога, че сте умни, събудени деца, готови да служите. Щомъ е така, трѣбва ли да викате, да плачете цѣлъ день за своитѣ нужди и неудобства? Искате да служите на Бога, да Го познаете. По какво ще Го познаете? По какво ще познаете Любовьта? Никой не може да познае Любовьта, докато не мине презъ най-голѣмитѣ противоречия и страдания въ живота. Тѣ сѫ границата, предъ която всѣки се изпитва. Злото и Доброто, скърбитѣ и противоречията, презъ които човѣкъ може да мине, сѫ представени въ видъ на каша, която служи за граница: презъ нея той трѣбва да мине, за да влѣзе въ Любовьта. Който издържи на тия страдания, той ще познае Великата любовь и ще вкуси отъ нея. Като дойде до нѣкое страдание, до нѣкоя несрета, човѣкъ започва да се оплаква: „Господи, все на мене ли пращашъ страдания? Защо ме товаришъ съ това зло?” Страданията представляватъ накититѣ, съ които младата мома ще се накичи, за да влѣзе въ Живота. Женитбата е влизането на човѣка въ живота. Венецътъ, короната, дрехитѣ на младоженцитѣ представляватъ външния животъ на човѣка. Този животъ е изложенъ на постоянни промѣни. Вѫтрешниятъ животъ обаче е неизмѣненъ. Значи животътъ на човѣка има две страни – външна и вѫтрѣшна: външна, или материалистична, и вѫтрѣшна, или духовна. Тѣзи две страни въ живота на човѣка постоянно се смѣнятъ, а съ тѣхъ заедно се мѣнятъ и неговитѣ състояния: ту скръбни, ту радостни. Скърбитѣ и радоститѣ представляватъ външната страна на живота, т. е. неговото облѣкло, неговата външна дреха. И наистина, когато младата мома се готви за живота, тя не може да отиде съ скѫсанитѣ си дрехи, но предварително трѣбва да се измие, да се очисти и да се облѣче съ нови, чисти дрехи. И най-после, тя се накичва съ хубави накити и огърлици. Накититѣ, това сѫ нейнитѣ добродетели, безъ които тя не може да влѣзе въ живота.

Когато отивате при Бога, по сѫщия начинъ и вие трѣбва да бѫдете накичени съ всичкитѣ си добродетели, съ всичкитѣ дарби и способности, които сѫ вложени въ васъ. Вие трѣбва да носите въ себе си онази вѣра, която горитѣ мѣсти. Вие трѣбва да бѫдете накичени съ смирение, кротость, въздържание, търпение и т. н. Щомъ имате тия накити въ себе си, Богъ ще ви приеме. Това всѣки може да опита. Какво правятъ съ нѣкои хора? Турятъ имъ единъ накитъ, а тѣ го хвърлятъ настрани. Турятъ имъ другъ, и него хвърлятъ. Защо? – Защото не разбиратъ цената на тия накити. И като не ги разбиратъ, нѣкои казватъ: „Дотегна ни това търпение!” – Какво търпение е това? Вашето търпение може да се нарече неволя, но не е още истинско търпение. Търпението, съ което се кичатъ съвременнитѣ хора, представлява обикновени, прости стъкълца, но не и скѫпоцѣнни камъни. Днесь турите на главата си такова едно стъкълце, и на другия день виждате, че се е измѣнило. Дойдете ли до търпението, то представлява онзи скѫпоцѣненъ камъкъ, който вие грижливо ще пазите подъ вашия езикъ. И върху този камъкъ единъ день ще бѫде написано вашето име. Ако не изработите този камъкъ, на който да бѫде написано вашето име, вие не можете правилно да се развивате, не можете да станете Синове на Свѣтлината. Безъ търпение човѣкъ е подобенъ на дърво безъ корени. Безъ търпение човѣкъ е подобенъ на трупъ, т. е. на тѣло безъ крака. На Небето сакати, хроми не приематъ. На Небето нѣма да срѣщнете нито единъ човѣкъ безъ крака.

Какво представляватъ краката? Тѣ сѫ символъ на Доброто. Както краката се движатъ, така и Доброто въ човѣка трѣбва да бѫде въ движение. Като гледате краката си, вие трѣбва да мислите за Доброто. Щомъ мислите за Доброто, трѣбва да мислите за търпението, което е свързано съ Доброто. Доброто пъкъ е свързано съ злото. Следователно, за да придобие търпение, човѣкъ непремѣнно трѣбва да се намира подъ влиянието на две противодействащи сили. Злото и Доброто взематъ еднакво участие при развитието на човѣка. Единъ день тѣ ще представляватъ неговитѣ накити. Засега злото е вънъ отъ човѣка, но се стреми да проникне въ неговия вѫтрѣшенъ животъ. Доброто пъкъ е вѫтрѣ въ човѣка и не пуща злото въ него, вследствие на което между злото и Доброто се заражда непрестанна борба. Въ тази борба злото нѣкога ще се умори и ще се обезсили. Щомъ се обезсили, то ще се откаже отъ желанието си да проникне въ дълбочинитѣ на Божествения животъ, дето царува Любовь и вѣченъ Миръ.

Тъй щото всички трѣбва да знаятъ, че само Богъ е въ сила да освободи човѣка отъ злото. Въ дълбочината на нашата душа, въ дълбочината на Битието, въ дълбочината на незнайното, на неразбраното, живѣе Онзи, въ Когото злото не може да проникне. Обаче като се погледнатъ, хората се обезсърдчаватъ и казватъ: „Окаляхме се!” – Какво лошо има въ това? Докато е на Земята, външно човѣкъ всѣкога ще се каля като биволитѣ. Външно той всѣкога ще се праши, както се праши кѫщата му. Външнитѣ мазилки отъ човѣка ще паднатъ така, както пада мазилката на неговата кѫща. Външнитѣ керемиди на живота му ще паднатъ така, както падатъ керемидитѣ на неговата кѫща. На Земята ще настане епоха на чудеса, каквато хората никога не сѫ преживявали. Като гледатъ тия чудеса, тѣ ще пишатъ за тѣхъ, ще правятъ свои коментари и заключения. Какво по-голѣмо чудо отъ това – да дойдатъ спасителитѣ на човѣчеството, да разрушатъ стѣнитѣ на затворитѣ и да освободятъ всички затворници, които сѫ излежали вече наказанието си? Казвате: „Може ли да стане това безъ законъ?” – Може, разбира се. Има ли нѣщо лошо въ това? Кое е по-добре: затворътъ да остане неповреденъ, а затворникътъ да лежи години още въ него, или затворътъ да се разруши, а затворникътъ да излѣзе на свобода? – Затворникътъ трѣбва да излѣзе на свобода, на чистъ въздухъ. Това, което е съградилъ, човѣкъ самъ трѣбва да го разруши. Съ своитѣ отрицателни мисли и чувства, съ своитѣ криви постѫпки човѣкъ е образувалъ затворъ около себе си и самъ е влѣзълъ въ него. Щомъ е така, той самъ трѣбва да събори, да разруши този затворъ и да излѣзе вънъ отъ него, на свобода. Хората днесь заминаватъ за онзи свѣтъ и не мислятъ какъ да се освободятъ отъ затвора, въ който сѫ влѣзли, но мислятъ какъ да наредятъ работитѣ си на Земята.

Разправятъ единъ подобенъ случай за две бездетни етърви. Едната отъ тѣхъ, 60-65 годишна, заболяла и била вече пѫтница за онзи свѣтъ, но извикала при себе си етърва си и й казала: „Слушай, оставила съмъ една отъ нашитѣ тенджери у съседката ни. Иди да я вземешъ, да не остане у нея.” Питамъ: защо й е тенджерата на тази умираща? Тя не мисли, че трѣбва да се освободи отъ затвора, а започнала да се грижи за една тенджера. Много тенджери имате забравени по съседитѣ, но и да ги вземете, положението ви съ това нѣма да се подобри. Нѣма домъ въ България, въ който да нѣма тенджери. Ако българитѣ имаха толкова добродетели, колкото тенджери, по-добри хора отъ тѣхъ нѣмаше да има.

Христосъ казва: „Иде часъ, когато истиннитѣ поклонници ще се поклонятъ на Бога въ духъ и истина.” Това поклонение е свързано съ великото разбиране на Живота, съ великото разбиране на Любовьта. Щомъ разбере Любовьта, човѣкъ ще разбере и страданията. Иначе при всѣко страдание той ще се обезсърчава и ще казва: „Нѣма спасение за мене!” Докато мисли така, човѣкътъ не ще намѣри въ себе си възможноститѣ за своето спасение. Който мисли, че е спасенъ, и уповава на външния животъ, той всѣкога може да бѫде изненаданъ. Всички изненади, на които хората се натъкватъ, се дължатъ на тѣхното външно, човѣшко разбиране на живота. Следователно, ако искате да нѣмате изненади, вие трѣбва да се стремите къмъ вѫтрешното, къмъ Божественото разбиране на живота. Въ Божествения животъ нѣма скърби и страдания, нѣма противоречия и недоразумѣния между хората. Тамъ всички живѣятъ въ единство и въ пълно съгласие. Тамъ всѣко живо сѫщество представлява удъ отъ великия Божественъ организъмъ. Тамъ нѣма болѣсти, нѣма сиромашия, нѣма несгоди. Достатъчно е човѣкъ само да си помисли, че живѣе при Онзи, Когото обича, за да изчезнатъ моментално всички смущения, всички неприятности, дошли въ него отвънъ. Хората на Земята иматъ брашно, иматъ вода, но хлѣбъ не могатъ да си направятъ. Тѣ ходятъ отъ фурна на фурна да търсятъ хлѣбъ и казватъ: „Гладни ще умремъ!” – Не, пресейте брашното си, сипете въ него вода, замесете го, оставете го да втаса и го опечете. Ще имате топълъ, пресенъ хлѣбъ. Нѣма защо да ходите по фурнитѣ да се молите за едно-две кила хлѣбъ.

Казва Христосъ: „Който пие отъ водата, която Азъ ще му дамъ, нѣма да ожаднѣе во вѣки. Тя ще бѫде въ него изворъ на вода, която извира въ животъ вѣченъ.” Христосъ подразбиралъ Живия хлѣбъ и Живата вода, които идатъ отвѫтрѣ. Живиятъ хлѣбъ представлява Словото Божие. Единъ день посѣтихъ единъ боленъ, който ми каза: „Учителю, заминавамъ за онзи свѣтъ, умирамъ вече.” – Че умирашъ, това е вѣрно; ти умирашъ въ своитѣ грѣхове, въ своето невѣжество, но че заминавашъ за онзи свѣтъ, лъжешъ се. Ти ходилъ ли си въ онзи свѣтъ, за да знаешъ какво значи заминаване? – „Какво да правя, сърдцето ми е слабо. Въ единъ моментъ то ще престане и азъ ще се намѣря въ другия свѣтъ.” – Сърдцето ти може да престане да тупа, но въ онзи свѣтъ не приематъ хора, на които сърдцата сѫ престанали да тупатъ. Който отиде въ онзи свѣтъ съ сърдце, престанало да тупа, той веднага се намира обратно на Земята. Тамъ не приематъ хора съ загаснали сърдца. Ако смъртьта е въ състояние да уплаши човѣка и той престане да чувства, да мисли и да действа, по никой начинъ нѣма да го приематъ на Небето.

Когато смъртьта дойде при нѣкой човѣкъ, той трѣбва да е готовъ на борба съ нея. Господъ ще му каже: „Дръжъ се добре!” И човѣкътъ ще започне борбата: той ще държи, тя ще държи; той отгоре, тя отдолу; после тя отгоре, той отдолу, докато най-сетнѣ той я побѣди. Въ тази борба ще има падане, ставане, каляне, кѫсане на дрехитѣ, докато най-после човѣкъ стѫпи върху нея, побѣди я и каже: „Да знаешъ, че нѣма да ти се поддамъ!” Герой трѣбва да бѫде човѣкътъ! Богъ иска герои хора. Страхливиятъ нѣма да наследи Царството Божие. Мнозина искатъ да се борятъ съ дявола, но ги е страхъ отъ рогата му. Не, хванете дявола за рогата и не се плашете! Ако ви е страхъ отъ вълка, дръжте го за устата. Ако ви е страхъ отъ змията, дръжте я за шията. Вълкътъ, змията – това сѫ вѫтрешни състояния въ човѣка, отъ които той се страхува. Нѣкой се страхува и отъ най-малкото страдание. Дойде ли ви нѣкакво страдание, кажете си: „Добре дошло е това страдание! То ще ми даде възможность да опитамъ Божията сила.” Когато Давидъ се би съ Голиатъ, съ този великанъ, той взе съ себе си своята прашка, а Голиатъ носѣше своето остро копие. Запита го Голиатъ: „Защо излизашъ предъ мене съ тази прашка като предъ куче?” Давидъ му отговори: „Ти излизашъ предъ мене съ своята сила, а азъ – съ Името Божие. Ще видимъ кой отъ двамата ще побѣди.” Давидъ отправи съ прашката си едно камъче въ челото на Голиатъ и го повали на земята.

Като четете историята на Давидъ, вие се учудвате на неговата сила и простота, чудите се на смѣлостьта му да се бие съ Голиатъ. Какъ мислите, само Давидъ ли се е борилъ съ Голиатъ? Вие трѣбва да знаете, че на всѣки човѣкъ предстои да се бори съ Голиатъ въ себе си. При това той трѣбва да излѣзе срѣщу него гърди въ гърди, а не да върви следъ него и да очаква после кръстъ за храбрость. Всѣки човѣкъ ще мине презъ изпитанията на Давидъ, на Йосифъ. Лесно е да се каже, че Йосифъ е станалъ пръвъ въ Египетъ. Обаче докато дойде до това положение, той трѣбваше да бѫде изкушаванъ отъ жена и да издържи на изкушението. Той бѣше наклевѣтенъ, заради което трѣбваше да лежи две години въ затворъ, и следъ това да бѫде освободенъ и повдигнатъ като първенецъ въ Египетъ. Какво правятъ съвременнитѣ религиозни хора? Като имъ дойде нѣкое малко страдание или изпитание, тѣ започватъ да се оплакватъ, че имъ дотегнали страданията, че не могатъ повече да носятъ. Казвамъ: чакайте, братя, вашитѣ страдания сѫ едва една педя надъ земята. Тѣ трѣбва да се увеличатъ толкова, че да минатъ надъ главитѣ ви. – „Ама тогава ще се удавимъ.” – Ако искате да не се удавите, ще се научите да плувате. – „После?” – После ще си направите единъ здравъ, модеренъ параходъ и ще се качите на него. Като дойдатъ голѣмитѣ бури, вие ще бѫдете на своя параходъ, съ който ще минете морето на голѣмитѣ страдания и ще стигнете благополучно до спасителния брѣгъ, който наричате бѫдещъ животъ. Всички трѣбва да бѫдете готови да минете това море безъ страхъ, съ упование и вѣра въ Бога.

Съвременнитѣ хора, особено религиознитѣ, говорятъ за Небето, описватъ го. Тѣ говорятъ и за бѫдещия животъ, и него рисуватъ, но всички тия описания сѫ толкова вѣрни, колкото сѫ вѣрни фантастичнитѣ картини, представени на кинематографа. Казано е въ Писанието: „Око не е видѣло и ухо не е чуло това, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ.” Въ този смисълъ, който се наеме да опише бѫдещия животъ, той не познава Истината. Дѣ седи силата на героя: въ орѫжието му или въ самия него? Орѫжието на героя е само външно условие, външно пособие, а силата на героя се заключава въ ума, сърдцето и волята му. Всѣки герой трѣбва да има орѫжие, но какво? – Вѫтрѣшно орѫжие. И въ Писанието е казано: „Вземете меча си!” Мечътъ е Словото Божие, съ което всѣки герой трѣбва да се огражда като съ броня.

За да се справяте съ страданията, съ мѫчнотиитѣ и изпитанията въ живота си, вие трѣбва да придобиете търпение. Казва се, че Богъ е дълготърпѣливъ. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да бѫде подобенъ на Бога, да проявява търпение като Неговото. Безъ търпение никой не може да разрѣши задачитѣ на своя животъ. Вие падате, ставате, каляте се, чистите се, а Богъ поглежда къмъ васъ съ снизхождение, търпи, чака деня, когато ще се изправите и ще тръгнете смѣло въ Божествения пѫть. Като не можете да оправите нѣкоя работа, вие се обръщате къмъ Него съ молба да продължи малко времето, докато я свършите. Обѣщавате, но не изпълнявате. Ако всѣки отвори книгата на своя животъ, ще види, че тя е пълна съ безброй дадени обѣщания, но неизпълнени. Всѣки листъ отъ тази книга е написанъ само съ дадени и неизпълнени обѣщания. Въпреки това Богъ никого не е изпѫдилъ отъ себе си. Той все още вѣрва на хората. Понѣкога като методъ за изправѣне, временно само, Той ще изпѫди нѣкого отъ себе си, и когато човѣкътъ се осъзнае и разкае, Богъ отново го приема.

Питамъ: трѣбва ли следъ всичко това човѣкъ да върви въ стария пѫть, по стария начинъ да не изпълнява обѣщанията си? Слабата страна на човѣка седи въ това, че не изпълнява думата си. Каже нѣщо, обѣщае предъ Бога да извърши извѣстна работа, но като се намѣри предъ нѣкои затруднения, веднага се отказва, подъ предлогъ, че е слабъ като човѣкъ, че условията били тежки и не може да ги преодолѣе и т. н. Не, за дадено обѣщание предъ Бога никакви извинения не се приематъ. Богъ изпраща при васъ единъ ангелъ въ положението на просякъ, за да му дадете малко хлѣбъ, а вие го пѫдите подъ предлогъ, че имате важна работа, че сте професоръ въ университета и трѣбва да предадете лекцията си. Ако бѣхте приели просѣка въ дома си, вие щѣхте да научите отъ него повече, отколкото отъ лекцията, която ще предадете на студентитѣ си. Какво ще предадете на ученицитѣ си? Ще имъ разправяте за болеститѣ, за причинитѣ на болѣститѣ, а именно за бацилитѣ, които ги предизвикватъ. Споредъ мене въ свѣта сѫществуватъ три главни и най-страшни бацила: първиятъ бацилъ е бацилътъ на непослушанието, вториятъ – на безвѣрието, а третиятъ – на лъжата. Тѣзи сѫ най-страшнитѣ бацили, които пречатъ на човѣка да влѣзе въ рая. Нѣкой се зарази отъ непослушание, направи нѣкаква погрѣшка, усъмни се, а следъ това изпада въ пълно безвѣрие и започва да си служи съ лъжата. Той казва: „Не вѣрвамъ вече въ Господа.” – Ти не си разбралъ Господа. Ти си далъ мѣсто на отрицателнитѣ бацили въ себе си и мислишъ, че това сѫ твои състояния. Като говоря за послушанието, имамъ предвидъ абсолютното послушание къмъ Бога, къмъ Онзи, Който ни е създалъ, а не къмъ хората. Най-малкото непослушание или колѣбание къмъ думитѣ на Бога сѫ условие да се лишите отъ познаването Му. Дойдете ли до послушанието къмъ Бога, ще бѫдете смѣли и рѣшителни. Най-малкото колѣбание, най-малкото спиране подразбира загуба въ главното сражение.

Значи човѣкъ трѣбва да се пази отъ бацилитѣ на непослушанието, на безвѣрието и на лъжата. Щомъ дойде до вѣрата, той трѣбва да бѫде категориченъ, да не се съмнѣва въ Бога, да не пита защо свѣтътъ е създаденъ, има ли нѣкакъвъ смисълъ въ това създаване. Единъ добъръ български свещеникъ ми казваше: „Чудно нѣщо, каквато добра дума кажа, каквото добро направя нѣкому, веднага нѣщо въ мене ми казва: „Какво си тръгналъ да заблуждавашъ хората? Какво мислишъ да правишъ? Ти ли единъ се намѣри да правишъ добрини?” Като чуя този гласъ, веднага се отказвамъ отъ намѣрението си.” – Не, щомъ сте намислили да направите едно Добро, не отстѫпвайте. Малкиятъ вѣтъръ не трѣбва да ви спира отъ цельта, къмъ която се стремите. Каквито вѣтрове и бури да срѣщате на пѫтя си, не се отказвайте отъ Доброто, което сте намислили да правите, колкото малко и да е то.

Казано е: „Иде часъ и сега е.” За какво иде този часъ? Този часъ иде, за да проявите Любовьта. Какъ ще я проявите? Като се освободите отъ непослушанието, отъ безвѣрието и отъ лъжата. Това изисква Новото учение, това изисква Животътъ, това изисква Любовьта. Докато се поддавате на непослушанието, на безвѣрието, на лъжата, никакви нови идеи не могатъ да ви стимулиратъ въ живота. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ отрицателнитѣ влияния на тия бацили и тогава, при каквито изпитания и да се намѣри, да каже: „Всичко въ свѣта може да се измѣни, но Богъ – никога. Той е абсолютенъ, неизмѣненъ. Въ човѣка противоречия сѫществуватъ, но въ Бога – не.” Каквото Богъ ви е казалъ да направите, изпълнете го. Дръжте думата Му свещено! И свѣтътъ да се събори, изпълнете думата Му! Никаква лъжа – ни бѣла, ни черна; никакво безвѣрие, никакво непослушание! Азъ не говоря само за външнитѣ прояви на човѣка, но имамъ предвидъ и неговитѣ вѫтрешни прояви. Следователно каквато погрѣшка да направите, малка или голѣма, не се стремете да я покривате. Изнесете я предъ себе си като предъ справедливъ сѫдия и правилно я отсѫдете. Щомъ осъзнаете погрѣшката си, изправете я безъ никакво самоосѫждане. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Мнозина отъ тѣхъ, като направятъ нѣкаква погрѣшка, бързатъ да я замажатъ отгоре, да я скриятъ и отъ себе си. Не правете втора погрѣшка. Това е лъжа, отъ която трѣбва да се освободите. Ако не изправите погрѣшката си, утре ще дойдатъ ангели отъ Небето и ще ви поставятъ на такива изпитания, че всички лъжи ще излѣзатъ навънъ. Каквато погрѣшка и да видите въ себе си, не я скривайте, извадете я навънъ и изчистете дрехата си, да нѣма никакво петно. Дрехата, съ която ще влѣзете въ другия свѣтъ, трѣбва да бѫде чиста, бѣла, свѣтла.

Сега, като говоря за Чистотата, не смѣсвайте външната чистота съ вѫтрешната. Вие трѣбва добре да разбирате външното и вѫтрешното естество на човѣка. Външно човѣкъ ще бѫде едно, а вѫтрѣшно – друго. Външниятъ и вѫтрешниятъ животъ сѫ въ пъленъ контрастъ помежду си. Има случаи, когато външно нѣкой човѣкъ е бѣденъ, нечистъ, грѣшенъ, но вѫтрѣшно е богатъ, чистъ и праведенъ. И обратно: другъ нѣкой външно е богатъ и чистъ, а вѫтрѣшно е сиромахъ и нечистъ. Такъвъ примѣръ имаме въ Евангелието, дето се представятъ два образа: единъ въ лицето на богатия, който се ползвалъ съ уважението на всички, и другъ – въ лицето на бѣдния Лазаръ, който живѣлъ при входа на богатия домъ, и то боленъ, покритъ съ рани, гладенъ, изоставенъ отъ хората. Като минавалъ покрай пазара, богатиятъ поглеждалъ къмъ него съ презрѣние и се запитвалъ: „Защо ли Богъ търпи този грѣшникъ на Земята?” Но какъвъ билъ краятъ на тия два живота? Лазаръ умрѣлъ и го занесли въ Рая, въ Божествения животъ. Следъ него умрѣлъ и богатиятъ, но него занесли на мѣстото на мѫчението. Казвамъ: не се самоизмамвайте отъ външната обстановка на нѣщата. Външниятъ животъ не е истинскиятъ. Любовьта не сѫди нѣщата само по тѣхния външенъ изгледъ. Тя има съвсѣмъ друга мѣрка за нѣщата.

Мнозина се спиратъ върху външния си животъ и казватъ: „Голѣмъ грѣшникъ съмъ!” – Радвамъ се, че си грѣшникъ. Съзнанието ти се е пробудило, ти виждашъ своя външенъ животъ и намирашъ, че си грѣшенъ. Невъзможно е човѣкъ външно да не се окаля. Докато се движи между хората и имъ помага, невъзможно е да остане чистъ. Това е външната страна на живота. Тя не трѣбва да ви смущава. Щомъ се окаляте, ще отидете при най-чистия изворъ на живота да изперете дрехата си, да се измиете, преди още Слънцето да е залѣзло. Нѣкои се ператъ сутринь. Не, когато тръгвате за другия свѣтъ, вие ще се перете единъ часъ преди залѣзване на Слънцето. Сутринь ще отивате на работа, а надвечеръ ще се перете. Гледате нѣкоя жена, че е станала рано и е започнала да пере. Цѣлъ день пере тя, но работитѣ й не се оправятъ. Ако привечеръ започне да пере, тогава само работитѣ й ще се оправятъ. Съ утринното пране свѣтътъ не може да се оправи.

„Иде часъ и сега е, когато истиннитѣ поклонници ще служатъ на Бога въ духъ и истина.” Желая и на васъ да служите на Бога въ Духъ и Истина, да служите на Любовьта въ Духъ и Истина, на Мѫдростьта въ Духъ и Истина, да служите на самата Истина, която носи Свобода за човѣшката душа. Като резултатъ на това служене ще има следнитѣ прояви: Вѣченъ животъ, Знание и Свѣтлина и Свобода – нѣща, за които вашитѣ души копнѣятъ.

И тъй, всички трѣбва да се въорѫжите съ Любовьта, да възлюбите Господа съ всичката си душа, съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила. Любовьта да бѫде идеалъ въ живота ви! Само чрезъ Любовьта можете да преодолѣете мѫчнотиитѣ и страданията.

Тайна молитва

19 августъ, 5 ч. 1934 г. София, Изгрѣвъ.