Jump to content

1932_08_08 Книжници и фарисеи


Ани

Recommended Posts

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера.
Пѫрво издание, София, 1932 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

КНИЖНИЦИ И ФАРИСЕИ.

Ще прочета 23 гл. отъ Евангелието на Матея.

Размишление върху 23 ст. отъ сѫщата глава: „Горко вамъ книжници и фарисеи, лицемѣри, защото давате десетъкъ на мятвата, на копъра, на кимиона; и оставихте по-важнитѣ нѣща на закона, правосѫдието, милостьта и вѣрата; тѣхъ трѣбваше да правите, и онѣзи да не оставяте.“

Сега ще ви дамъ нѣколко мисли за размишление.

Не внасяй невѣжество въ знанието.

Не се обезвѣрявай въ вѣрата си.

Не внасяй лъжа въ Истината.

Не узаконявай робството въ свободата.

Като размишлявате върху 23 ст., трѣбва да знаете, че фарисеитѣ и книжницитѣ сѫ вѫтрѣ въ човѣка. Тѣ прѣдставятъ двѣ партии, които носятъ тежко брѣме. Тежкиятъ животъ, който човѣкъ прѣкарва на земята, се дължи на тѣзи двѣ партии въ него, които узаконяватъ беззаконието и каратъ човѣка да върви по тѣхния пѫть. Хората вървятъ точно въ този пѫть, който не обичатъ. Тѣ вършатъ точно това, което не искатъ. И слѣдъ всичко направено тѣ се самоосѫждатъ. Обаче, самоосѫждането нищо не допринася. Да се самоосѫжда човѣкъ, то е все едно да се излива пороенъ дъждъ върху нѣкоя скала. Този дъждъ ни най-малко не ползува скалата. Колкото скалата се ползува отъ дъжда, толкова и фарисеитѣ се ползуватъ отъ Христовитѣ думи. Питамъ: кой може да се ползува отъ дъжда, който пада върху скалитѣ? Само долината, полето може да се ползува отъ него. Тази вода е мѫтна, понеже при слизането си надолу тя влѣче различни нечистотии.

Нѣкой казва: азъ не съмъ добъръ човѣкъ. Минавамъ и заминавамъ покрай този човѣкъ, но не се спирамъ. Защо? Не ме интересува неговата лошавина. Минавамъ покрай една круша, и тя ми казва: азъ не съмъ добра круша, гнила съмъ. Щомъ чуя, че тази круша е гнила, продължавамъ пѫтя си, не спирамъ прѣдъ нея. Минавамъ покрай друга круша, която ми казва: азъ съмъ зрѣла, добра круша съмъ. Веднага спирамъ прѣдъ нея. Азъ ѝ подавамъ рѫката си, и тя подава своя та. Рѫкуваме се, цѣлуваме се и послѣ се раздѣляме. Кога цѣлувамъ крушата? — Когато е сладка, когато е зрѣла. На гнила круша цѣлувка не давамъ. Слѣдователно, когото цѣлуватъ, той е зрѣла круша. Когото не цѣлуватъ, той е гнила круша. Заключението: на гнила круша не давай цѣлувка. На зрѣла круша давай цѣлувка. Глупавиятъ цѣлува гнила круша и като усѣти, че е горчива, плюе. Който цѣлува зрѣла круша, той остава доволенъ и на всички казва: за пръвъ пѫть въ живота си ядохъ такава сладка, вкусна круша. Желалъ бихъ и втори пѫть да ми се падне такава. Зрѣлата круша прѣдставя чистото, красивото въ човѣка. Не е достатъчно само да изяде човѣкъ една зрѣла, сладка круша, но той трѣбва да я обезсмърти въ себе си. — Какъ? — Паметникъ да ѝ направи. Кой досега е направилъ паметникъ на зрѣлата круша? Какъ и отъ какво ще ѝ направите паметникъ? Отъ мъртви камъни ли ще направите паметника ѝ? Направете единъ паметникъ отъ живи камъни, че който мине покрай него, да остане доволенъ. Врѣме е вече да се правятъ само живи паметници! Ако човѣкъ нѣма въ себе си живъ паметникъ, който да говори за любовьта, за мѫдростьта и за истината, той нищо не е направилъ. Живитѣ паметници носятъ безсмъртието.

Слѣдователно, ако човѣкъ не се справи съ книжницитѣ и фарисеитѣ въ себе си, тѣ ще го разпнатъ по всички правила на изкуството. Тѣ ще намѣрятъ най-голѣмото и здраво дърво, ще взематъ гвоздеи по 25 с. м. дълги и 9 с. м. дебели и ще ги забиятъ на гърдитѣ, на рѫцѣтѣ и на краката, че колкото и да се тегли, да не може да се освободи. Тогава човѣкъ, ще не ще, ще каже сѫщитѣ думи, които Христосъ е казалъ на кръста: „Елои, Елои, Лама Савахтани“, т. е. Боже мой, Боже мой, защо си ме оставилъ?“. И други думи е казалъ тогава Христосъ, но тѣ не сѫ записани въ Евангелието. Този е въпросътъ, който Христосъ е задалъ, а какъвъ е отговорътъ, не се знае.

Вие знаете, че като пишете нѣкому писмо и го запитвате нѣщо, той непрѣменно ще ви отговори. Ако питате нѣкого, защо Богъ ви е оставилъ, какво ще ви отговори той? Той ще ви отговори, че Богъ никого не забравя. Не, и Богъ забравя. Когато нѣкой страда това показва, че Богъ го е забравилъ. Какво разбирате, като се каже, че Богъ е забравилъ нѣкого? Когато Богъ забрави нѣкого, това показва, че той не заема първо мѣсто въ ума на Бога, а едно отъ послѣднитѣ мѣста. Обаче, той заема това мѣсто врѣменно, а не прѣзъ цѣлата вѣчность. Богъ забравя понѣкога човѣка, защото послѣдниятъ трѣбва да мине прѣзъ изпитание, необходимо за неговото развитие. Тъй щото, само тогава има смисълъ да пита човѣкъ Бога, защо го е оставилъ, когато може да получи отговоръ на своя въпросъ.

Сега, азъ мога да ви кажа, какъвъ е билъ отговорътъ на въпроса, който Христосъ е задалъ но ако го кажа, много отъ васъ ще пострадатъ. Азъ не искамъ да страдате, не е врѣме за това. Когато бѫдете на кръста и зададете въпроса, ще получите отговоръ. Казвате: какъ ще пострадаме? — Както страдатъ кокошкитѣ и агънцата, когато господаритѣ имъ даватъ нѣкому угощение.

Въ кѫщата на единъ български чорбаджия дошли двама турски дели-бейове, разярени, въорѫжени съ пушки и пищови. Чорбаджията любезно ги поканилъ да седнатъ и веднага сложилъ прѣдъ тѣхъ печени кокошки, агнета, хубава баница, старо шестгодишно вино и обикалялъ около тѣхъ, канилъ ги да си хапнатъ. Тѣ седнали прѣдъ трапезата, нахранили се добрѣ и доволни, напълно укротени, си отишли. Чорбаджията казалъ: Укротихъ делибейоветѣ. — Ти ги укроти, но агънцата и кокошкитѣ знаятъ, какъ е станало укротяването. По този начинъ и азъ мога да ви кажа истината, но не искамъ, защото агънцата и кокошкитѣ ще пострадатъ. Нѣма защо да жертвувамъ кокошкитѣ и агънцата за дели-бейоветѣ, когато мога да имъ приготвя хубава вегетарианска храна и напълно да ги задоволя съ нея. Това е една притча, която трѣбва да разберете.

Като се говори за склоненията на имената и за спреженията на глаголитѣ, трѣбва да знаете, че има два вида спрежения. Учительтъ казва: Иване, излѣзъ на дъската да спрегнешъ глагола крада! Ученикътъ отговаря: азъ крада, ти (учителю) крадешъ, той краде; ние крадемъ, вие крадете, тѣ крадатъ. Вѣрно ли е спрегнатъ този глаголъ? — Вѣрно. Значи, вѣрно е, че всички хора крадатъ. Ако тѣ не крадѣха, този глаголъ нѣмаше да сѫществува въ рѣчьта. Веднъжъ сѫществува, значи всички хора, изобщо, крадатъ. Учительтъ казва: Иване, тази работа не може да остане така, тя трѣбва да се изправи. Какъ ще се изправи? Сега бѣше приложенъ първиятъ начинъ за спрежение на глагола, който се заключава въ взимането, въ кражбата. На това дѣйствие трѣбва да се противопостави друго, точно обратно на първото. Значи, сега пристѫпваме къмъ втория начинъ на спрежение на глагола. Кой глаголъ може да се спрегне по втория начинъ? — Глаголътъ давамъ. Ученикътъ започва: азъ давамъ, ти давашъ, той дава; ние даваме, вие давате, тѣ даватъ. Слѣдователно, ако всички хора могатъ да крадатъ, сѫщо така тѣ могатъ и да даватъ. Това значи: ако нѣкой направи една погрѣшка, той е спрѣгалъ глаголъ отъ първия видъ. Иска ли да изправи погрѣшката си, той трѣбва да спрѣга глаголъ отъ втория видъ, т. е. да намѣри такъвъ глаголъ, който да има точно обратно значение на първия.

И тъй, глаголитѣ и глаголнитѣ форми показватъ отношението на човѣка къмъ неговитѣ ближни, а имената и падежнитѣ форми показватъ отношението на човѣка къмъ себе си. Запримѣръ, глаголитѣ давамъ, любя, обичамъ, крада, злословя и др. показватъ отношенията на хората едни къмъ други. Ако хората могатъ правилно да спрѣгатъ глаголитѣ, тѣ биха се прѣвъзпитали. Тъй щото, направите ли нѣкаква погрѣшка, изгубите ли разположението на духа си, отворете граматиката и започнете да скланяте ту едно сѫществително, ту друго и да спрѣгате глаголи, докато най-послѣ изправите погрѣшката си и подобрите състоянието си. Запримѣръ, дойдете до едно гнѣвно състояние. Започнете да скланяте сѫществителното гнѣвъ. Послѣ, спрѣгайте глагола „гнѣвя се“, като глаголъ отъ първия видъ. Най-послѣ, намѣрете глаголъ отъ втория видъ и го спрегнете. Всичката мѫчнотия седи въ това, да намѣрите този глаголъ, защото той ще бѫде точно обратенъ по смисълъ на първия. Намѣрите ли го, вие ще поправите погрѣшката си, а съ това заедно и състоянието ви ще се измѣни.

Ако спремъ вниманието си върху произхода на думитѣ въ езицитѣ, ще видимъ, че съюзитѣ иматъ най-старъ произходъ. Слѣдъ тѣхъ идатъ глаголитѣ, прилагателнитѣ, а най-послѣ сѫществителнитѣ имена. Ученитѣ доказватъ това по слѣдния начинъ. Когато нѣкой човѣкъ се умопобърка и забрави да говори, първо той забравя сѫществителнитѣ имена, послѣ прилагателнитѣ, глаголитѣ и си служи само съ съюзитѣ, като звукове: че, а, и, но и т. н. Тѣ му служатъ и като обръщения. Вземе ли да се поправя, да дохожда въ нормалното си положение, той започва по обратенъ пѫть да си спомня думитѣ: първо глаголитѣ, послѣ прилагателнитѣ и най-послѣ сѫществителнитѣ имена. Има болни хора, които вмѣсто да си служатъ направо съ съществителни имена, употрѣбяватъ описателенъ езикъ. Запримѣръ, ако такъвъ човѣкъ иска да каже думата брадва, той не може да си я спомни и затова казва: дайте ми това, съ което се сѣче.

Казвамъ: съврѣменнитѣ хора сѫ не само физически болни, но и психически. Запримѣръ, нѣкой казва: не трѣбва да лъжемъ. Каже ли човѣкъ така, това говори за едно болезнено състояние въ него. Човѣкъ всѣкога трѣбва да говори истината, безъ да мисли за лъжата. Истината е капиталъ, съ който всѣкога трѣбва да се разполага. При това, истината е само за мене, за никого другиго. Проявявамъ ли любовьта, мѫдростьта или истината, азъ трѣбва да имамъ прѣдъ видъ себе си, никой другъ. За мене е важно, дали азъ обичамъ, дали азъ съмъ мѫдъръ, дали азъ съмъ истинолюбивъ. Какво правятъ другитѣ и какъ постѫпватъ, това не ме интересува. Ако говоря за любовьта и мисля, дали другитѣ хора любятъ, това е философията на книжницитѣ и фарисеитѣ. Слѣдователно, на себе си говоря за любовьта, за мѫдростьта и за истината. Тази е най-красивата рѣчь. Дойде ли да се разправямъ съ хората, ще разбъркамъ брашно и вода, ще го омѣся добрѣ. Послѣ ще туря въ него сирене и яйца, ще направя една баница, ще я опека и ще кажа: заповѣдайте! Тѣ ще хапнатъ отъ нея, ще кажатъ: отлично ядене! Споредъ мене, тази баница е каша. Тя е за болни хора. Обаче, ако на тия хора дамъ отъ моето ядене, тѣ ще се откажатъ подъ прѣдлогъ, че тази храна не е за болни хора. Ядатъ ли отъ нея, тѣ ще умратъ. Прави сѫ тия хора, но отъ свое гледище. Има нѣща, които отъ мое гледище сѫ прави, а отъ ваше гледище сѫ криви. И обратно: тия пъкъ, които отъ ваше гледище сѫ прави, отъ мое гледище сѫ криви. Не е въпросътъ тамъ, но всичко това говори, че между хората нѣма разбирания.

Когато нѣкой адвокатъ защищава единъ прѣстѫпникъ, или единъ крадецъ, той прѣдставя фактитѣ така, за да го оправдае, да го изкара невиненъ. Той извъртва фактитѣ, обикаля законитѣ, и ако успѣе да го оправдае, сѫдиитѣ казватъ: добъръ адвокатъ е този човѣкъ, умѣе да говори! На този адвокатъ азъ казвамъ: за лъжата ти си ученъ, но за истината си невѣжа. Той се понавъси малко, остава недоволенъ отъ мене. На онзи пъкъ, който обича истината, казвамъ: за истината ти си ученъ човѣкъ, но за лъжата си първокласенъ невѣжа. Той се поусмихне малко, зарадва се, доволенъ е отъ мене. Този човѣкъ ме разбира. Азъ имамъ единъ пробенъ камъкъ, съ който изпитвамъ хората. Който се мръщи и е недоволенъ отъ мене, той е невѣжа за истината. Който се усмихва и е доволенъ отъ мене, той е невѣжа за лъжата.

Това, което днесъ говорихъ, е новата философия на живота. Ако я приложите, блажени ще бѫдете. Защо? — Защото, отъ болни ще станете здрави, отъ сиромаси ще станете богати. Щомъ сте здрави, щомъ сте богати, и на Бога ще бѫдете благоугодни.

*

8 августъ, 5 ч. с.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...