Jump to content

1932_08_06 Ще и не ще


Ани

Recommended Posts

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера.
Пѫрво издание, София, 1932 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

ЩЕ И НЕ ЩЕ.

Ще прочета 16 гл. отъ Евангелието на Иоана.

Размишление върху 21 ст. отъ прочетената глава: „Жена кога ражда, на скръбь е, защото е дошълъ часътъ ѝ; а кога роди дѣте, не помни вече тѫгата си, поради радостьта, че се е родилъ човѣкъ на свѣта.“

Едно правило въ живота гласи: стой на краката си; работи съ рѫцѣтѣ си; гледай съ очитѣ си; слушай съ ушитѣ си; говори съ езика си; мисли съ ума си; чувствувай съ сърцето си; служи съ духа си!

Ще приведа единъ окултенъ разказъ. Въ древностьта нѣкой си купилъ единъ хубавъ, скѫпъ юларъ и тръгналъ по свѣта да търси конь, сѫщо тъй хубавъ, на който да тури юлара. Години наредъ той търсилъ коня, но не могълъ да го намѣри. Обаче, единъ день разбойници го хванали въ гората, и му вързали рѫцѣтѣ съ юлара, който купилъ за коня. Той се обръщалъ ту къмъ сѫдбата, ту къмъ разбойницитѣ и ги запитвалъ, защо го вързали съ юлара. — Вързахме те, защото още не си намѣрилъ коня. Казвамъ: когато човѣкъ не си служи съ ума си, винаги ще го вързватъ съ юлара, който носи за коня си.

Така, именно, човѣкъ прави редъ погрѣшки и страда, но не може да си обясни, защо страда. Вървишъ по пѫтя, захласнешъ се нѣкѫдѣ, търкулишъ се на земята, ударишъ рѫката си, а послѣ питашъ: защо паднахъ? Ти падна, защото изгуби равновѣсие. Изгубването на равновѣсие въ планината има своитѣ дълбоки причини. Като не можешъ да си дадешъ отчетъ, защо си падналъ, ти казвашъ: спънахъ се въ единъ камъкъ и паднахъ. Не е така, не е тази причината за падането. Ти можа и на полето да паднешъ, както и на планината, безъ да се спънешъ въ нѣкой камъкъ. На равни мѣста хората не падатъ ли? И на равни мѣста падатъ. При това, всички хора падатъ. Сѫдиитѣ, напримѣръ, не падатъ ли? — Падатъ. — Търговцитѣ не падатъ ли? — Падатъ. — Ученитѣ, философитѣ, поетитѣ, музикантитѣ не падатъ ли? — И тѣ падатъ. Слѣдователно, който не може да се качва по планинитѣ и не може добрѣ да ходи по тѣхъ, той и на равнитѣ мѣста не може да върви добрѣ и ще пада. Обаче, онзи, който има здрави крака за планинитѣ, той и на равнитѣ мѣста ще върви добрѣ, безъ да пада. Значи, планината е пробенъ камъкъ за човѣка.

Сега, като гледате мъглитѣ прѣдъ васъ, вие си казвате: защо дойдоха тѣзи мъгли, да ни попрѣчатъ да видимъ изгрѣването на слънцето? Колко пѫти досега сте виждали изгрѣва на слънцето! Ако е въпросъ за виждане, питамъ: какво трѣбва да виждашъ? Кое е за прѣдпочитане да виждашъ: това, което се гради, или това, което се разрушава? Да слушашъ онзи, който плаче и окайва сѫдбата си, или да слушашъ онзи, който разказва за своето щастие? Да виждашъ младата булка, която извеждатъ отъ кѫщи, или да виждашъ стария, когото носятъ на гробищата да погребватъ? Да ти дадатъ хлѣбъ, или да ти взематъ хлѣба?

Като отговоръ на тѣзи мисли, ще дамъ слѣднитѣ окултни правила.

Радвай се, когато ти взематъ мухлясалия хлѣбъ.

Скърби, когато ти взематъ укрухитѣ. Ако имашъ право за нѣщо да скърбишъ, то е за укрухитѣ, за малкитѣ трошици.

Не скърби, че сѫ ти взели цѣлата кутия съ кибритъ, но скърби, когато ти взематъ послѣдната клечка кибритъ.

И тъй, жена кога ражда, на скърбь е. Защо скърби? — Защото не знае, какво ще роди. Щомъ роди и види, че човѣкъ се родилъ, тя се радва. Човѣкъ скърби за това, което не знае, а се радва за това, което знае. Нѣкой казва: защо скърби жената? — Защото не знае, какво ще роди. Ако роди нѣщо умрѣло, нѣма ли да скърби? — Ще скърби, разбира се. Колко дѣца се раждатъ умрѣли! Каква радость може да причини умрѣлото дѣте? Обаче, роди ли се живо дѣте, всички се радватъ. Значи, живото дѣте е разумното въ човѣка. Съ други думи казано: човѣкъ се радва за разумното, което се ражда отъ него.

Ако бихте могли да прѣведете правилото, което ви дадохъ въ началото на тази бесѣда, щѣхте да се доберете до редъ основни положения въ живота. Запримѣръ, какво значи правилото: „стой на краката си“? Да стоишъ на краката си, подразбира да стоишъ на здрава основа — на добродѣтельта. Ти не можешъ да стоишъ разумно на нѣкое мѣсто, ако то не е цѣнно. Мѣстото, на което стоишъ, непрѣменно трѣбва да е цѣнно, да не е нѣкакво купище, на което се качва пѣтелътъ да кукурига. Защо пѣтелътъ пѣе на купище? Когато пѣтелътъ се качва на нѣкое купище да пѣе, съ това той казва: хора, селяни, вземете това купище и го пръснете на нивата. Годината е гладна, а нивата е слаба. Тъй щото, когато твоятъ пѣтелъ пѣе на купището въ младинитѣ ти, той казва: работи, понеже идатъ оскѫдни години на старостьта. Ако не вземешъ това, на което азъ пѣя и не го разпръснешъ на нивата, когато раждашъ, скърби ще имашъ. Защото, младиятъ не ражда, а стариятъ ражда. Българинътъ казва: не търси яре отъ млада коза, но търси яре отъ стара коза. Когато стариятъ роди нѣщо, на свѣтъ ще го роди. Младиятъ пъкъ, я роди нѣщо, я не роди. Съ други думи казано: силниятъ трѣбва да работи, а не слабиятъ. Азъ разглеждамъ думитѣ „младъ и старъ“ въ широкъ смисълъ, а не както обикновено се разбиратъ.

Сега, като разглеждаме живота въ неговата цѣлокупность, ние намираме най-естествени ония нѣща, които ни засѣгатъ. — Защо? — Защото всички желания, които се явяватъ въ душата на човѣка, сѫ естествени, нужни и за самия него. Злото въ тия желания седи въ това, че тѣ сѫ изникнали въ душата на човѣка преждеврѣменно. Много наши мисли, чувства и желания сѫ дошли преждеврѣменно, а нѣкои отъ тѣхъ сѫ закъснѣли. На това, именно, се дължатъ всички несгоди, всички непостижения въ живота на човѣка. Значи, нѣкои нѣща сѫ дошли или прѣди опрѣдѣленото врѣме, или слѣдъ опрѣдѣленото врѣме. Умниятъ, обаче, трѣбва да постави нѣщата точно на врѣмето си. Запримѣръ, техникътъ трѣбва да постави нѣщата точно на своето врѣме и мѣсто. Математикътъ трѣбва да прави изчисленията си точно на своето врѣме и мѣсто. Музикантътъ трѣбва да постави пръститѣ си на опрѣдѣления тонъ, на опрѣдѣленото мѣсто. Ако той не спазва такта, т. е. врѣмето, както и редъ други правила, нищо нѣма да излѣзе, нищо не може да постигне.

Сега, ще ви разкажа една приказка, извѣстна на всички народи, сѫщо и на българитѣ. Въ тази приказка се разправя за една царска дъщеря, която живѣла нѣкога въ далечното минало. Учительтъ на тази царска дъщеря ѝ казалъ, че тя трѣбва да се затвори въ единъ подземенъ палатъ и тамъ да седи, докато ѝ дойде часътъ да се яви прѣдъ свѣта. Слѣдъ врѣме започнали да се носятъ слухове, че царската дъщеря се затворила въ този подземенъ палатъ и посрѣщала всички свои избраници, възседнали на конь. Тѣ идвали до мѣстото, дѣто тя прѣкарвала, поздравлявали я и си заминавали. Красивата царска дъщеря се наричала Халказъ. Тръгнали царскитѣ синове отъ цѣлия свѣтъ да я посѣщаватъ и като пристигали до нейния палатъ, поздравлявали я и извиквали: Халказъ! Тя имъ отговаряла: Ако съмъ Халказъ, на камъни да станете. Единъ по единъ, всички се прѣвръщали на камъни и въ течение на вѣкове цѣлата мѣстность се покрила съ камъни. Кой какъ извиквалъ Халказъ, на камъкъ ставалъ.

По едно врѣме дошло редъ на единъ уменъ царски синъ да посѣти красивата царска дъщеря. Той възседналъ коня си и тръгналъ на пѫть. Понеже знаялъ езика на животнитѣ, той казалъ на коня си: азъ ще кажа нѣколко думи на царската дъщеря, а въ това врѣме ти ще изцвилишъ. Щомъ стигналъ до палата на царската дъщеря, умниятъ царски синъ не извикалъ „Халказъ“, както другитѣ царски синове, но казалъ: Дъще на красотата! — и коньтъ изцвилилъ. Цвиленето на коня се видѣло много странно на царската дъщеря, и тя отворила вратата. Царскиятъ синъ веднага я хваналъ за рѫката и казалъ: Дъще на красотата, не бѫди толкова жестока! Вижъ, колко царски синове сѫ станали жертва за една дума. Тя била тъй изненадана, че не могла да каже на царския синъ да стане на камъкъ. Качила се на коня и тръгнала, а царскиятъ синъ вървѣлъ слѣдъ нея и казвалъ: Кажи сега на тия камъни да станатъ. Кажи: Синове на Истината, станете! Тя изпълнила всичко, каквото царскиятъ синъ искалъ отъ нея. Царскитѣ синове, които били прѣвърнати на камъни, оживѣли и тръгнали подиръ нея.

Казвамъ: сега азъ мога да спра дотукъ, да не обяснявамъ значението на думата Халказъ. Всѣки човѣкъ търси тази красива царска дъщеря, която прѣдставя щастието. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не търси щастието. Кой не търси щастието? Обаче, кой е законътъ за постигане на щастието? Прѣди всичко човѣкъ трѣбва да вѣрва въ постижимото. Азъ употрѣбявамъ думата „постижимо“ въ широкъ смисълъ. Само постижимото е реално. Когато нѣкой казва, че има непостижими нѣща, това показва, че този човѣкъ е неразуменъ. За неразумния човѣкъ има непостижими нѣща, за разумния — всички нѣща сѫ постижими. За онзи, който обича знанието, нѣщата сѫ постижими. Тъй щото, рече ли човѣкъ, че има непостижими нѣща, значи, на него му липсва нѣщо. Слѣдователно, всички несгоди въ живота на хората показватъ, че въ даденъ случай имъ липсва нѣщо. На това основание, скръбьта, недоволството, или какво и да е друго чувство отъ отрицателенъ характеръ, има свой специфиченъ произходъ.

За изяснение на послѣдната мисъль ще приведа слѣдния примѣръ. Една млада, интелигентна мома ми разправяше една своя опитность. Не зная, казва, коя е причината на сегашното ми състояние, но никога досега не съмъ прѣкарвала подобни моменти. Нѣщо ми е тежко, мѫчно, животътъ ми е обезсмисленъ, голѣма празнота изпитвамъ. Иде ми да се хвърля отъ нѣкоя канара, не ми се живѣе, нищо не ми се прави — пълна апатия ме е налегнала. Питамъ я: не можешъ ли да си дадешъ отчетъ, на какво се дължи това състояние? — Нищо не зная. Никога не съмъ прѣживѣвала такова нѣщо. Тогава азъ ѝ обяснихъ дълбокитѣ причини на нейното състояние, и тя ме разбра, успокои се, и скръбьта ѝ съвършено изчезна. Тя е била нѣкѫдѣ и се е натоварила съ чужди мисли и чувства, възприела е чуждо състояние. Тя трѣбва да развърже ремъцитѣ и да се освободи. Коня го товарятъ и разтоварятъ, а човѣкъ самъ може да се разтовари. Запримѣръ, нѣкой се натовари самъ и казва: нѣма да го бѫде! Питамъ: кое е по-лесно да кажете — ще го бѫде, или нѣма да го бѫде? Кое е по-лесно да кажете: „ще“ или „не ще?“ Всичката философия седи въ тѣзи двѣ думи отъ по двѣ букви. Ако кажете „не“, на какво основание прѣдпочитате тази отрицателна частичка прѣдъ положителната „ще“? Кой е заставилъ човѣка да употрѣбява и да прѣдпочита частичката „не“? И днесъ тя има такова важно значение въ живота му, че постоянно го връща назадъ. Защо трѣбва да мислите за нѣщо, че нѣма да го бѫде? Азъ мога да ви докажа, че ще го бѫде.

Единъ българинъ завелъ жена си, която била злѣ болна, при единъ лѣкарь и му казалъ: Господинъ докторе, жена ми е злѣ болна, нѣма да я бѫде, но прѣгледай я, вижъ, какво може да се направи. Лѣкарьтъ взелъ бастона си и почналъ да налага мѫжа на болната жена. — Чакай, господинъ докторе, какво правишъ? Ще я бѫде жена ми, прѣстани да ме налагашъ, моля ти се! — Тъй трѣбва да говоришъ. Ще я бѫде! — нищо повече. Щомъ казвашъ, че нѣма да я бѫде ти ми подбивашъ клиентелата. Кой какъ влѣзе при мене, трѣбва да казва, че ще го бѫде, за да се прослави името ми. Казвамъ: кой какъ влѣзе при васъ и каже за нѣщо, че нѣма да го бѫде, налагайте го на общо основание, докато най-послѣ каже, че ще го бѫде. Ето, давамъ ви това правило, което трѣбва да употрѣбявате при всички случаи на живота си, да се ползувате отъ него.

Сега ще цитирамъ двѣ философски изречения отъ вашитѣ дневници. Едното отъ тѣхъ е слѣдното: лесно се говори, но мѫчно се прави. Второто изречение: ако е късметъ, на краката ми да дойде. Питамъ: ако нѣкой е жаденъ, пѫтувалъ нѣколко деня прѣзъ горещинитѣ, и се спре на единъ километъръ разстояние отъ извора, ще дойде ли изворътъ при краката му? Не, пѫтникътъ трѣбва да отиде при краката на извора. Тъй щото, когато казватъ, че късметътъ трѣбва да дойде при краката на човѣка, това показва, че прѣводътъ на това изречение е кривъ. Азъ ще направя корекция въ слѣдния смисълъ: ако искашъ да имашъ постижения, иди при краката на късмета си.

Хората очакватъ късмета си да имъ дойде на крака, и тогава да станатъ богати, учени, силни. Не, между богатството и сиромашията сѫществуватъ извѣстни отношения, които човѣкъ трѣбва да разбира. Богатството жъне и събира, сиромашията разпилява и покрива. Когато се казва, че сиромашията разпилява, това значи, че тя разхвърля нѣщата и ги посѣва. Сиромашията дохожда, когато всичко е посѣто на нивата. Богатството дохожда, когато всичко е събрано. Докато не станешъ сиромахъ, ти никога не можешъ да бѫдешъ богатъ. За да стане човѣкъ богатъ, той първо трѣбва да осиромашее, а не и обратното. Не е правилно първо човѣкъ да забогатѣе, а послѣ да осиромашее. Глупавиятъ да поумнѣе, това е естествено, но умниятъ да оглупѣе, това не е въ реда на нѣщата. Слѣдователно, въ естествения редъ на нѣщата е сиромахътъ да забогатѣе, но не и богатиятъ да осиромашее. Богатиятъ трѣбва да е давалъ, за да осиромашее; ако е осиромашалъ, безъ да е давалъ, той не е вървѣлъ по естествения пѫть на живота.

Казано е: „Жена кога ражда, на скръбь е.“ Питамъ: когато жената не ражда, какво е състоянието ѝ? Можете ли да кажете, че когато жената не ражда, тя е спокойна? Всѣки човѣкъ казва: важно е, азъ да съмъ спокоенъ. Спокойствието разрѣшава ли въпроситѣ въ живота? Не ги разрѣшава. Слѣдъ всѣка скръбь иде радость и обратно: слѣдъ всѣка радость иде скръбь. Споредъ думитѣ на Христа, радостьта иде по причина на това, че се е родило нѣщо разумно — човѣкъ се е родилъ, на когото може да се разчита.

„Жена кога ражда, на скръбь е.“ Дѣ е приложението на този стихъ въ живота? Този стихъ има отношение до мислитѣ и чувствата на хората. Когато въ душата на човѣка се роди една велика мисъль или едно велико чувство, той трѣбва да се радва. Тази велика мисъль или това велико чувство въ него не е нищо друго, освѣнъ разумното, което се ражда. Разумното въ човѣка трѣбва да се използува за работа. Оттукъ вадя слѣднитѣ изречения: ако при водата, която тече около тебе, не изперешъ дрехитѣ си, у кого е погрѣшката? Ако при хлѣба, който имашъ, ти седишъ и размишлявашъ, че е твърдъ, че трѣбва много дъвкане, че не струва и те мързи да си вземешъ, у кого е погрѣшката? Ако дървата сѫ наблизо и тебе те мързи да си накладешъ огънь и се свивашъ, духашъ рѫцѣтѣ си, озърташъ се да дойде нѣкой да ти накладе огъня, у кого е погрѣшката? Чудишъ се, защо никой не дойде да ти изпере дрехитѣ, да ти донесе хлѣбъ, да ти накладе огънь, когато можешъ самъ да си услужишъ. Това е обикновениятъ начинъ на размишление.

Ако става въпросъ, защо съврѣменнитѣ хора страдатъ, казвамъ: страданията въ живота се дължатъ на това, че хората очакватъ други да имъ вършатъ работата, която тѣ сами могатъ да направятъ. Когато правѣхъ своитѣ научни изслѣдвания въ България, срещнахъ една млада, 35 годишна жена, която ми разправи своята опитность — какъ се е справила съ една трудна задача. Оженихъ се, казва тя, млада, и ето, година вече, откакъ мѫжъ ми умрѣ. Въ първо врѣме изпаднахъ въ голѣма скръбь, не ми се работи, ще полудѣя, дохожда ми до самоубийство. Обръщамъ се тукъ-тамъ за нѣкакъвъ съвѣтъ, никой не може да ми каже нѣщо, което да ме задоволи. Всички ме съвѣтватъ да се оженя. Започнахъ да си мисля: първиятъ мѫжъ обичахъ, той умрѣ. Ако се оженя за втори, и той ще умре. Тогава? Взехъ да се плаша. Щомъ първиятъ умрѣ, и вториятъ ще умре. Цѣла година мислихъ по този въпросъ, но не дойдохъ до никакво разрѣшение. Започнахъ да се моля на Бога, Той да ми даде свѣтлина, да дойда до нѣкакво заключение. Единъ день, когато размишлявахъ, дойде ми една свѣтла мисъль: ако мѫжътъ ми ме обичаше, както трѣбва, той нѣмаше да умре. Щомъ умрѣ, той не ме е обичалъ. Тогава, нека си върви по работата. Слѣдъ това пакъ идваха мои познати да ме питатъ, искамъ ли да се женя? Казвамъ: този, за когото мислите да ме жените, ще умре ли? — Ще умре, разбира се. — Тогава, да си върви по пѫтя! Отъ този моментъ азъ почнахъ да се развеселявамъ. Намѣрихъ нѣщо хубаво въ себе си, за което трѣбва да живѣя. Започнахъ да се радвамъ, че намѣрихъ смисълъ въ живота и благодарихъ на Бога, че дойдохъ до едно правилно разрѣшение на въпроса.

И тъй, приложете слѣдното правило: не дръжте въ себе си нѣща, които умиратъ. Не дръжте въ ума си мисли, които умиратъ. Не дръжте въ сърцето си чувства, които умиратъ. Не вършете постѫпки, които умиратъ. Питамъ: ако една малка мѫчнотия отнима на човѣка една-двѣ години, за да я рѣши, дѣ е неговото геройство? Ако търсите спасението отвънъ, вие сте на кривъ пѫть. Спасението ще дойде отвѫтрѣ, а не отвънъ. Онзи, който спасява, Той дѣйствува въ нашитѣ умове, сърца и воля. Отвънъ има само подбудителни причини, обаче, спасението иде отвѫтрѣ. Свѣтлината, влагата сѫ отвънъ, а силитѣ, които възрастватъ сѣмето, сѫ вѫтрѣ въ него. Ако силитѣ не дѣйствуватъ отвѫтрѣ, нѣщата оставатъ нереализирани.

Ще ви дамъ още едно правило: не се стремете къмъ обикновени постижения. Защо? — Защото има важни нѣща въ живота, за постижението на които се изисква трудъ, усилие. Това усилие единъ день ще се оправдае. Има нѣща въ живота, които не сѫ важни. Слѣдователно, не правете усилия да постигате тия нѣща. Всѣко усилие за тѣхъ е напразно харчене на енергия. Когато гѫсеницата достигне 10 с. м. дължина, това показва, че тя е дошла до крайния прѣдѣлъ на растене — повече не може да расте. Тя ходи, обикаля натукъ-натамъ, погледне едно дърво, погледне друго, помисли си и казва: на всички дървета се качвахъ, всички опитахъ. Какво трѣбва да правя сега? Казвамъ: ако тази гѫсеница стане по-дълга отъ 10 с. м., нещастието ѝ ще се увеличи. Съ тази дължина тя ще срещне голѣми прѣпятствия и отъ всѣкого може да бѫде стѫпкана. Ако продължава да живѣе като гѫсеница, животътъ ѝ ще стане еднообразенъ, ще се обезсмисли. Въ това безсмислие на живота си, гѫсеницата дохожда до слѣдното разрѣшение: тя прѣстава да яде и става постница, калугерка. Слѣдъ това стана капелмайсторъ, започва да маха главата си ту на една, ту на друга страна и мотае нишки отъ единия до другия край около себе си. Най-послѣ тя се затваря въ тѣзи нишки и се прѣвръща въ пашкулъ. Никой не знае, какво прави гѫсеницата въ пашкула. Биолозитѣ сѫ изучавали стадиитѣ, прѣзъ които гѫсеницата минава, но въпрѣки това, тѣ не знаятъ, какво мисли тя, какъ се трансформира, докато единъ день се яви като пеперуда, облѣчена въ царска дрешка и хвръкне на свобода. Очитѣ на тази царска дъщеря сѫ дяволити, навсѣкѫдѣ играятъ. Тя изважда хобота си, лети отъ цвѣтъ на цвѣтъ, смѣе се на първото си положение и казва: колко съмъ била глупава! Ако не бѣхъ станала капелмайсторъ, да махамъ съ главата си на една и на друга страна, не бихъ излѣзла отъ положението на гѫсеница.

Казвамъ: капелмайсторътъ прѣдставя човѣшкия умъ. Той дава всички разпореждания. Тия промѣни, за които говоря сега, сѫ обикновени нѣща. Има нѣща, въ които човѣкъ трѣбва абсолютно да вѣрва. Запримѣръ, трѣбва ли човѣкъ да се съмнява въ извора, че той нѣма да му даде отъ водата си, която тъй изобилно извира? Нѣма поводъ човѣкъ да се съмнява въ извора. Който е отишълъ при извора, той непрѣменно е получилъ отъ водата му. Изворътъ на никого не е отказалъ да даде отъ своята вода. Той е отказалъ да даде само на онѣзи, които не сѫ отишли при него.

Често хората се оплакватъ, че желанията имъ не се реализиратъ. Коя е причината за това? Прѣдставете си, че една жена мечтае за хубава рокля, отъ най-тънка коприна, но външната температура е около 40° подъ нулата. Питамъ: дѣ ще отиде тя съ тази рокля? Вънъ е толкова студено, че ако рече да я облѣче, тя ще измръзне. Наистина, тази жена има нужда отъ рокля, но не копринена. Студътъ изисква дебела вълнена рокля. Всѣки има право да носи тънка копринена дреха, но само при условие, да се прѣвърне отъ гѫсеница въ пеперуда. Докато си въ състоянието на гѫсеница, копринена дреха не можешъ да носишъ. Прѣминешъ ли отъ гѫсеница въ пеперуда, ти можешъ да се облѣчешъ въ копринена дреха. Само пеперудата има право да носи копринена дреха. Докато си гѫсеница, ще носишъ вълнена дреха, като овца. Докато си невѣжа, ще носишъ вълнена дреха; щомъ придобиешъ знание, ще носишъ копринена дреха.

Казвате: какво нѣщо е знанието? Излизатъ двама естественици въ планината да правятъ научни изслѣдвания. Единиятъ казва: азъ зная това и това. Другиятъ казва: азъ пъкъ зная еди-какво си. И двамата се разправятъ, кой какво знае. По едно врѣме насрѣща имъ излиза мечка и започва да реве. Хукватъ и двамата да бѣгатъ, и всѣки въ себе си казва: има нѣщо, което не знаехме. Когато съмъ казвалъ нѣкому, че има нѣща, които не знае, той се обижда. Казвамъ му: ти не знаешъ, какво нѣщо е да бѣгашъ отъ мечка. Да ти разправя нѣкой, че е бѣгалъ отъ мечка, това още не е знание. Колкото и да си герой, все ще трепне сърцето ти. Като минала опасностьта, двамата естественици започнали да се шегуватъ: дѣ се намѣри тази мечка, че ни попрѣчи да довършимъ изслѣдванията си?

И тъй, философията на живота седи въ това, да дойде човѣкъ до онова звено, което свързва и осмисля всички нѣща въ свѣта. Все трѣбва да се намѣри човѣкъ при нѣкаква мѫчнотия, за да се осмислятъ работитѣ му. Мѫчнотията е такова нѣщо, което събужда въ човѣка мисъль. Ако страданието не прѣдизвиква въ човѣка нѣкаква мисъль, то не е страдание. Подъ думитѣ „скръбь, страдание“, азъ разбирамъ само това, при което може да се роди нѣщо велико. Ако човѣкъ скърби и страда дълго врѣме, и нищо не се ражда въ него, това не е никакво страдание. Само този човѣкъ страда, у когото се е родила нѣкаква основна мисъль. При това положение той непрѣменно ще забрави страданието си. Затова е казано: „Жена кога ражда, на скръбь е; кога роди, забравя скръбьта си“. Само тази скръбь е на мѣстото си, която може да се забрави. Скръбьта непрѣменно трѣбва да се забрави.

Мнозина искатъ да бѫдатъ богати. Защо имъ е богатството? Богатството е едно условие на живота, но ако съ богатството, което имате, не можете да си направите една кѫща, или да си купите хубави дрехи, шапка, или да се нахраните добрѣ, защо ви е то? Ако съ богатството, което имате, не можете да си доставите хубави книги за четене, или инструментъ за свирене, защо ви е това богатство? Ако богатството може да ви донесе нѣкакво благо, разбирамъ; ако богатството не донася никакво благо, то нѣма смисълъ. Хората се стремятъ къмъ богатството, защото въ него тѣ виждатъ условия за своето развитие. И обратно: хората бѣгатъ отъ сиромашията, защото тя не може да имъ даде условия за нѣкакви постижения. При богатството и сиромашията човѣкъ изучава великия законъ на самоотричането, на самопожертвуването. Този законъ е неумолимъ. Нѣма сѫщество на земята, което да не е научило този законъ. Всичко трѣбва да се даде! Голѣмитѣ прѣдпотопни животни умрѣха, оставиха само коститѣ си, като се отказаха отъ своитѣ грамадни тѣла. Богатитѣ хора умиратъ, оставятъ тѣлата си, богатствата си на земята — отъ всичко се отказватъ. Всичко, което притежаваме, ще оставимъ на земята.

Питамъ: въ какво седи богатството на човѣка? Ако единъ вѣщъ цигуларь вземе чужда цигулка и свири прѣдъ една публика нѣколко часа, слѣдъ това той трѣбва да върне цигулката на притежателя. Какво остава за него? Той връща цигулката, получава пари, които туря въ джоба си, но и тѣхъ още утрѣ може да изхарчи. Обаче, това, което той носи съ себе си — изкуството — е неговото богатство. Слѣдователно, истинското богатство на човѣка е това, което върви съ него, което никой не може да му вземе. Това е неговото добро, неговото знание, неговата сила, любовь, истина, свобода и т. н. Всички останали нѣща, които всѣки може да вземе, сѫ лесно постижими.

Сега, като говоря за любовьта, за мѫдростьта и за истината, тѣ трѣбва да се разбиратъ въ тѣхнитѣ елементарни проявления. Любовьта е законъ за постижение на живота. Мѫдростьта е законъ за постижение на знанието. Истината е законъ за постижение на свободата. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да изучава любовьта като законъ, съ който може да придобие живота. Всѣки търси живота, защото той е богатство, безъ което нищо не може да постигне. Въ живота се криятъ всички възможности. Съврѣменнитѣ хора разглеждатъ любовьта въ такава смисъль, както тя не сѫществува. Запримѣръ, нѣкой казва: никой не ме обича. Какво разбирате подъ думата обичь? Обичьта е неразбрано нѣщо. Защо? — Защото въ обичьта се криятъ двѣ крайности. Онзи, който днесъ те обича, утрѣ ще те разлюби. Който не разбира този законъ, мисли, че той е най-нещастниятъ човѣкъ. Той се оплаква, че го разлюбили, че го изоставили. Какво означава залюбването, и какво — разлюбването? Въ залюбването ограничаватъ човѣка, а въ разлюбването го освобождаватъ.

Ще изясня тази идея съ слѣдния примѣръ. Докато пиленцето е затворено въ яйцето, то е ограничено. Щомъ излѣзе отъ яйцето, то е свободно вече, може да ходи навсѣкѫдѣ, може да рови, да кълве, да се движи, дѣто иска. При залюбването ти си въ яйцето, при разлюбването си вънъ отъ яйцето. Кое е по-хубаво отъ двѣтѣ състояния? Когато нѣкой каже, че го разлюбили, азъ разбирамъ, че той се е вече излюпилъ и, като пиленце, ходи, движи се свободно. Тогава азъ се усмихвамъ, радвамъ се на свободата на този човѣкъ. Той казва: ти се смѣешъ, не знаешъ, какво ми е въ душата. Казвамъ: не се смѣя, че те разлюбили, но се смѣя, защото не разбирашъ дълбокия смисълъ на разлюбването. Ако мислишъ, че като те разлюби нѣкой, ти си изоставенъ, че никой не се грижи за тебе, това показва, че си невѣжа по този въпросъ. Ако, наистина, ти си разлюбенъ, тогава не би се явилъ на свѣта, не би сѫществувалъ. Този човѣкъ трѣбва да дойде на себе си, да види, че баща му изпраща всѣки мѣсецъ по три хиляди лева, а майка му, сестритѣ и братята му пишатъ любовни писма. Трѣбва ли слѣдъ всичко това да бѫде недоволенъ? — Липсва ми нѣщо въ живота. Да, азъ зная, какво ти липсва — мечката.

Единъ познатъ ми разправяше за страха, който е изживялъ отъ една мечка. Цѣли три години той боледувалъ отъ треска. Лѣкували го нѣколко лѣкари, но не му помогнали. Най-послѣ той се отчаялъ и рѣшилъ да отиде въ гората, да се самоубие. Като навлизалъ навѫтрѣ въ гората, насрѣща му излѣзла една голѣма мечка и започнала да реве. Той се изплашилъ много и мислилъ да бѣга, но мечката се спрѣла прѣдъ него и започнала да го плюе. Отъ този моментъ треската му съвършено изчезнала, а съ това заедно и животътъ му се осмислилъ. Той казвалъ: Никога не бѣхъ виждалъ мечка да плюе. Това ми се видѣ най-страшното нѣщо въ живота. Като се изправи онази мечка прѣдъ мене, че като започна да реве и да ме плюе, азъ си мислихъ, че всѣки моментъ ще ме разкѫса. Слѣдъ това се обърна назадъ и продължи пѫтя си. Голѣмъ бѣше страхътъ, който изпитахъ, но поне треската ме остави.

Казвамъ: това сѫ крайности въ живота. Въ обикновения животъ много рѣдко се случва, мечка да срещне човѣкъ и да го плюе. Този е единъ отъ извънреднитѣ случаи. Кого отъ васъ е плюла мечка? Никого. Наистина, не е обикновено нѣщо мечка да те плюе. Сега всички хора сѫ въ единъ прѣходенъ периодъ, минаватъ отъ едно състояние въ друго, за да се облѣкатъ въ копринени дрехи. За да се мине отъ старото къмъ новото, изисква се нова философия за живота. Въ това прѣминаване човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ като онази българка, на която мѫжътъ умрѣлъ, и тя сама се насърдчила. Човѣкъ трѣбва да прѣстане съ обезсърдчението, да погледне смѣло на отрицателнитѣ мисли, да знае, че задъ тѣхъ се крие нѣщо хубаво. Умниятъ човѣкъ започва съ мѫчнотиитѣ въ живота. Тѣ прѣдставятъ най добрия материалъ за съграждане на човѣшкия характеръ. Мѫчнотиитѣ не сѫ случайно нѣщо. Тѣ нарочно сѫ създадени отъ възвишени, разумни сѫщества, както ученитѣ хора нарочно създаватъ трудни задачи за ученицитѣ въ училищата. Има трудни, сложни задачи, върху които ученикътъ трѣбва да мисли дълго врѣме, докато ги рѣши. Сѫщото нѣщо може да се каже и за правилата въ разнитѣ езици. Езикътъ не е нѣщо произволно. Учени хора сѫ съставяли граматикитѣ съ тѣхнитѣ склонения, падежи и т. н. Нѣкои езици иматъ само три падежа, други иматъ седемь, а трети — около деветь. Глаголитѣ пъкъ иматъ по нѣколко спрежения. Запримѣръ нѣкой спрѣга глагола „мога“. Той казва: азъ мога, но работитѣ не ставатъ. Щомъ работитѣ не ставатъ, какво трѣбва да каже? Той трѣбва да каже: азъ мога, ти можешъ. Казва така, но работитѣ пакъ не ставатъ. Още какво трѣбва да каже? Сега трѣбва да каже: азъ мога, ти можешъ, той може. Пакъ не ставатъ работитѣ. Слѣдъ това ще спретне глагола и въ тритѣ лица на единствено и множествено число: азъ мога, ти можешъ, той може, ние можемъ, вие можете, тѣ могатъ. Работитѣ и сега не ставатъ. Щомъ и сега не могатъ работитѣ да се наредатъ, ще извика и Бога и ще каже: азъ, ти, той, ние, вие, тѣ и Богъ — всички можемъ — и работитѣ напълно ще се наредатъ. Работитѣ на хората не се нареждатъ, защото тѣ спрѣгатъ глаголитѣ безъ любовьта, безъ Бога. Запримѣръ, вие спрѣгате глагола любя: любя, любишъ, люби, любимъ, любите, любятъ. Спрѣгате любовьта, но нищо не се нарежда. Защо? — Защото любовьта се спрѣга само въ първо лице. Досега вие криво сте спрѣгали любовьта.

Питамъ: защо хората не успѣватъ въ любовьта? Тѣ не знаятъ, какъ да постѫпватъ съ нея. Любовьта има една практична страна, която всѣкога трѣбва да се има прѣдъ видъ. Прѣдставете си единъ бѣденъ човѣкъ, но голѣмъ майсторъ, вѣщъ въ работитѣ. Имате другъ, богатъ, но неспособенъ. Послѣдниятъ има вълна, но не знае, какво да прави съ нея: не може да преде, не може да тъче, не може да я използува. Какво трѣбва да направи съ тази вълна? — Да я даде на бѣдния, той да я изработи и да му ушие единъ костюмъ. Бѣдниятъ ще вземе вълната, ще я изпреде, изтъче и ще ушие единъ хубавъ костюмъ на богатия. Докато богатиятъ не даде вълната си на бѣдния, да му я изработи, той никога нѣма да има костюмъ отъ своя вълна. Сега вие искате да ви обичатъ, но нищо не давате. Дайте на майстора, на вѣщия човѣкъ да ви направи нѣщо, за да ви обикне. Този човѣкъ може да е сиромахъ, това нищо не значи. Той е майсторъ, ще ви ушие единъ хубавъ костюмъ, и по този начинъ помежду ви ще се създаде връзка. Слѣдователно, искате ли нѣкой да ви обича, непрѣменно трѣбва да му дадете нѣщо. Всѣкога умниятъ обича. Какво остава за глупавия? Той пъкъ обикновено взима, разваля нѣщата.

Единъ философъ, ученъ човѣкъ, се оженилъ за една красива жена. Той ималъ единъ хубавъ скѫпоцѣненъ камъкъ, съ който правилъ своитѣ опити. Единъ день, край дома на философа минавалъ единъ търговецъ на дрехи, на платове. Жената на философа пожелала да си купи една рокля и си казала: ще дамъ този скѫпоцѣненъ камъкъ на търговеца, вмѣсто пари, и ще си купя една хубава рокля. Моятъ ученъ мѫжъ може и безъ този камъкъ. Продала камъка, взела си рокля и се върнала доволна въ кѫщи. Тя отишла при мѫжа си да се похвали, каква хубава рокля имала. — Дѣ е камъкътъ? — Е, той отиде. Така постѫпватъ много отъ съврѣменнитѣ хора. Вслѣдствие на своя неразуменъ животъ, тѣ не оцѣняватъ скѫпоцѣннитѣ камъни, отдѣто може да дойде щастието имъ. И сега, като сѫ изгубили щастието си, хората сѫ недоволни отъ живота.

Едно врѣме, когато Господъ създалъ душитѣ, всички били красиви, облѣчени съ хубави дрехи, но не били много умни, нѣмали достатъчно знания. За тази цѣль Богъ рѣшилъ да ги прати въ свѣта, да учатъ, да придобиятъ знания. Прѣди да отидатъ по разнитѣ свѣтове да учатъ, всички души се изредили прѣдъ Господа, да Му се прѣдставятъ въ дрехитѣ, съ които Той ги облѣкълъ. Като се пръснали по разнитѣ свѣтове, тѣ страдали, мѫчили се, плакали, не могли да разбератъ, защо Богъ ги е изпратилъ толкова далечъ. Слѣдъ дълги лутания по свѣтоветѣ, тѣ поумнѣли, придобили знания и разбрали, защо трѣбва да страдатъ. Най-послѣ тѣ отишли при Бога да благодарятъ за всички блага и знания, които придобили въ своето странствуване. Двѣ души, обаче, тръгнали заедно къмъ Бога: едната отъ тѣхъ разбрала, защо била изпратена по свѣтоветѣ, но другата не разбрала, затова се разгнѣвила на Бога и не искала да се върне при Него. Тя спрѣла прѣдъ вратата на рая и казала на душитѣ, които отивали при Бога: Не се връщайте назадъ. Богъ толкова ни измѫчи. Не можа ли да постѫпи по другъ начинъ съ насъ, а ни изложи на такива страдания? И днесъ, при вратата на вашето сърце все ще се намѣри нѣкоя душа, която казва: Не отивайте при Бога! Тя е недоволството, което цѣлъ день мърмори, роптае. Недоволството е царската дъщеря, която протестира, че нѣмало кой да се грижи за нея, че страдала много и т. н.

Казвамъ: оставете недоволството настрана, върнете се при Бога и Му благодарете за живота, за благата, които ви е далъ. Оставете вашата крива философия. Опретнете се разумно да служите на Бога. Досега вие сте уреждали само вашитѣ работи, създавали сте си редъ удобства за живеене, за хранене, за обличане. Въ всичко това сте специалисти, добрѣ сте го научили, но само едно нѣщо не сте научили — не знаете, какъ да бѫдете доволни. Глава имате, не сте доволни отъ нея. Рѫцѣ, крака имате, и отъ тѣхъ не сте доволни. Доволство се иска отъ хората!

И тъй, двѣ нѣща ви сѫ потрѣбни: когато видите мечката, да се зарадвате, да считате, че тя е вашето щастие и когато я нѣма, да плачете за нея. Посрещнете мечката като онова малко момиченце въ гората и се зарадвайте, че сте я видѣли. Въ врѣме на възстанията едно българско сѣмейство избѣгало въ гората, но въ голѣмата тревога, момиченцето на това сѣмейство се изгубило отъ родителитѣ си и тръгнало само изъ гората, да ги търси. По едно врѣме то видѣло една мечка, зарадвало се и отишло къмъ нея. Потупало я по гърба, помилвало я и казало: Моля ти се, кажи ми, дѣ е майка ми? Мечката се снишила, за да може дѣтето да се качи на гърба ѝ, и го понесла изъ гората. Слѣдъ малко тя спрѣла прѣдъ едно дърво, на което били родителитѣ на малкото момиченце. Отдалечъ още тѣ видѣли мечката, изплашили се и затова се качили на това дърво. Като видѣли дѣтето си на гърба на мечката, майката извикала: слѣзъ, мама, отъ мечката. Мечката пакъ се снишила, и дѣтето слѣзло, отишло при родителитѣ си. Като търсило майка си, момиченцето не помислило даже, че мечката може да му направи нѣщо. Казвамъ: ако човѣкъ търси Бога нѣкѫдѣ въ природата, и за него мечката нѣма да бѫде страшна. Срещне ли мечка, той ще я запита: кажи ми, дѣ е Господъ? Тя ще се сниши, и той ще се качи на гърба ѝ. Мечката нищо нѣма да му направи. Търси ли човѣкъ Бога, т. е. своята майка и своя баща, мечката ще го заведе точно тамъ, дѣто сѫ тѣ. Това е новата философия на живота, споредъ която човѣкъ може да намѣри истинския пѫть само въ врѣме на мѫчнотии.

Сега, ще изтълкувамъ днешния день съ мъглата около насъ. Мъглата показва сегашния ви животъ. Каквито сте вие, такъвъ е деньтъ. Казвате: нѣма ли да се дигне мъглата? Щомъ мъглата се дигне, бѫдещиятъ животъ ще дойде. Ако до довечера врѣмето се поправи, значи и вие имате намѣрение да изправите живота си. Ще направя математически изчисления, колко часа или дни ще трае мъглата. Отъ това ще сѫдя и за вашия животъ. Днешниятъ день показва не само вашия животъ, но и този на всички българи, както и на хората въ цѣла Европа. Този день показва, какъ ще свърши съврѣменната култура, прѣзъ какви изпитания ще мине. Този день рѣшава всичко. По него може да се гадае всичко, което прѣдстои да стане. Първо небето се проясни, мъглитѣ се разнесоха, но послѣ пакъ се замъгли. Благодарете, че тази мъгла не е по цѣлия свѣтъ, а е само около насъ. Обаче, нищо страшно нѣма въ мъглата.

Мнозина гледатъ мъглата и треперятъ. И треперенето има смисълъ. Момата при момъка не трепери ли? Длъжникътъ не трепери ли? Кредиторътъ, който дава пари, не трепери ли? Много банкери, като даватъ пари, треперятъ. Защо? — Не знаятъ, дали ще ги получатъ обратно. Докато даватъ, все треперятъ. Не е лошо да трепери човѣкъ. Въ треперенето има нѣщо хубаво. Докато човѣкъ трепери, той е живъ. Щомъ прѣстане да трепери, той свършва вече, Въ Писанието е казано: всичко да трепери, да слави Бога. Когато ставатъ землетресения, когато идватъ бури, урагани, вѣтрове, всичко трепери, всичко се тресе. Въ треперенето е животътъ. Откакъ се родимъ, докато заминемъ за другия свѣтъ, ние все треперимъ.

Радвайте се, че сте дошли на земята да се учите. Радвайте се, че ще свършите училището и обратно ще се върнете дома си и ще занесете знания съ себе си. Радвайте се, че ще придобиете това, което очаквате.

Казвате: дали ще го бѫде това, или не ще го бѫде? Сега, вмѣсто да кажете дали, турете ударението на първата сричка „дáли,“ и работата ще се свърши. Значи, дáли сте нѣщо. Щомъ сте дали нѣщо, и ще получите нѣщо. И тогава, ще знаете, че студътъ и топлината, скръбьта и радостьта, треперенето и смущението — всичко това е благословение. И мъглата е благословение. Най-послѣ, такива, каквито сте, и то е благословение.

*

6 августъ, 5 ч. с.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...