1931_08_10 Които чакатъ Господа

[Ани]

От томчето "Нашето мѣсто",
12 бесѣди отъ Учителя, държани при Седемьте рилски езера
Пѫрво издание, София, 1931 г..
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

КОИТО ЧАКАТЪ ГОСПОДА.

     Сега, ще прочета 11. гл. отъ Евангелието на Иоана.

    Днесъ ще размишлявате върху 11 стихъ отъ прочетената глава. — Това рече, и подиръ туй казва имъ: „Лазаръ, нашиятъ приятель, заспа; но да ида да го събудя“. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, когато Господъ дохожда да събуди онѣзи, които спятъ. Който заспива, той умира за недѫзитѣ на живота. Кой може да събужда човѣка? — Само онзи, който се грижи за него. Когато майката и бащата събуждатъ дѣтето си, това показва, че тѣ се грижатъ за него. Слѣдователно, когато Богъ ни събужда, това показва, че Той се грижи за насъ, иска да ни вкара въ правия пѫть.

    Казвате за нѣкого: този човѣкъ е заспалъ, трѣбва да го събудимъ! Защо? — Защо спещиятъ човѣкъ нищо не върши. Той не проявява никаква дѣятелность. Както събуждатъ човѣка отъ физически сънъ, така трѣбва да го събудятъ и въ духовно отношение. Мнозина могатъ да събудятъ човѣка, но правилно е Богъ да го събуди. Защо? — Защото Богъ е слънцето на живота. Когато това слънце те събуди, то ще отвори очитѣ ти, да виждашъ и разбирашъ правилно свѣта, да можешъ да работишъ въ него. Когато другъ нѣкой те събуди, той ще те събуди въ тъмнина. Какво ще правишъ въ тъмнината? Събуждането при свѣтлината на деня има смисълъ; обаче, събуждането въ тъмнина нѣма никакъвъ смисълъ.

    Сега, ще направя една аналогия между слънцето и тритѣ Божии закони. Зазоряването въ живота прѣдставя Любовьта. Изгрѣвътъ прѣдставя Мѫдростьта, а Истината е зенитътъ, най-високата точка на слънцето, отъ която то никога не залѣзва. Носете тѣзи мисли въ ума си и чрѣзъ тѣхъ провѣрявайте своитѣ състояния.

    Казвамъ: всичко, каквото досега сте чули и продължавате да чувате, е Словото Божие. Който се храни съ това Слово, гладенъ не остава. Който не се храни съ него, винаги гладенъ ходи. Словото е хлѣбътъ и водата, които подържатъ живота. Въ такъвъ случай, питамъ: кой хлѣбъ е по-добъръ — прѣсниятъ, или коравиятъ, отъ нѣколко седмици приготвенъ? — Прѣсниятъ, разбира се. Коя вода е по-хубава — тази, която днесъ извира, или онази, която е извирала прѣди хиляди години? — Днешната вода е по-хубава. Кое слънце е по-важно за васъ: слънцето, което днесъ изгрѣва, или онова, което прѣди хиляди години е изгрѣвало? — Днешниятъ изгрѣвъ е най-важенъ. Значи, най-важно за хората е Словото, което Богъ днесъ имъ говори. Въ миналото Богъ е говорилъ на хората, споредъ степеньта на тѣхното развитие. И въ бѫдеще ще имъ говори, пакъ споредъ степеньта на развитието имъ. Когато дѣтето е малко, майка му говори по единъ начинъ. Като стане голѣмъ синъ или голѣма дъщеря, тя говори по другъ начинъ. Обаче, било за дѣтето, на което майката говори, било за човѣка, на когото Богъ говори, важенъ е сегашниятъ моментъ.

    Казвате: едно врѣме майка ни ни говорѣше като на дѣца, езикътъ ѝ бѣше по-строгъ, по-назидателенъ. Сега ни говори като на голѣми, като на разумни хора. Обаче, между първия езикъ на майката и сегашния нѣма никакво противорѣчие. На малкото дѣте пъкъ тя говори по неговъ маниеръ, тя изкривява думитѣ, приспособява се къмъ него, за да я разбере. Ще дойде день, когато майката ще говори на дѣтето си съ съвършенъ езикъ. Този езикъ е езикътъ на изгрѣващето слънце, т. е. езикътъ на Мѫдростьта. Въ езика на Любовьта е позволено на майката да бъбли, да изкривява думитѣ, споредъ развитието на дѣтето, но въ езика на Мѫдростьта не се позволяватъ никакви изкривявания, никакви промѣни. Мѫдростьта всичко изправя. Нейниятъ езикъ е съвършенъ. Истината пъкъ оцѣнява всичко въ своята пълнота. Тъй щото, какъвъ е билъ животътъ ви въ миналото, не е важно. Оставете този животъ настрана. Какъвъ е животътъ ви сега, това е важно за васъ. За бѫдещето не мислете. Когато се изправите прѣдъ бѫдещето, то става настояще. Миналото е минало настояще, бѫдещето е бѫдеще настояще. За тѣзи два живота на настоящето не мислете; мислете само за сегашния си животъ!

    Казвате: кое е най-важното нѣщо за човѣка? Най-важно нѣщо за човѣка е да се храни; най-важно нѣщо за човѣка е да гледа; най-важно нѣщо за човѣка е да слуша; най-важно нѣщо за човѣка е да вкусва отъ сладостьта на Словото Божие; най-важно нѣщо за човѣка е да расте, да чисти сърцето си, да развива ума си и т. н. По-хубави нѣща за човѣка отъ тѣзи нѣма. Всички други нѣща сѫ прѣходни. Човѣкъ расте до извѣстна възрасть, слѣдъ което растенето спира. Въ това отношение, растенето на човѣка мяза на изкачването му на нѣкой планински връхъ. Той бърза да се изкачи, иска часъ по-скоро да стигне върха, вслѣдствие на което се изпотява, изморява. Щомъ се качи на върха, поогледа се наоколо, поседи малко и мисли вече за слизане. Той вижда, че не може да живѣе на върха, не познава законитѣ. И наистина, законитѣ на високитѣ мѣста сѫ съвсѣмъ различни отъ тия на низкитѣ мѣста.

    И тъй, изкачването нагорѣ прѣдставя младостьта; слизането надолу — старостьта. Младиятъ се качва на върха, поседи малко, но вижда, че не може да живѣе тамъ дълго врѣме, и постепенно започва да слиза надолу. Слизането надолу е остаряването на човѣка. Той вижда, че силитѣ му го напущатъ, тѣлото му се пригърбва, очитѣ и ушитѣ му отслабватъ, не му се яде, нищо вече не му е сладко и приятно. Тъй щото, докато се качваме на планината, животътъ има смисълъ. Защо? — Защото сме още въ младостьта. Започнемъ ли да слизаме, животътъ губи своя смисълъ. Защо? — Защото влизаме въ старостта. Младостьта и старостьта, т. е. качването и слизането сѫ фази на обикновения, на врѣменния животъ. Обаче, въ вѣчния животъ има постоянно качване. Въ този животъ човѣкъ може да слѣзе, само когато пожелае да помогне на нѣкого. Слѣдъ това пакъ се връща назадъ, т. е. пакъ продължава качването си нагорѣ. Както въ физическия, така и въ духовния животъ има качване и слизане. Когато човѣкъ се обезсърдчи, или когато животътъ му се обезсмисли, той е слѣзълъ отъ върха. Насърдчи ли се, той пакъ се качва на върха. Въ този смисълъ, Любовьта, Мѫдростьта и Истината сѫ високи върхове, на които, качи ли се човѣкъ веднъжъ, тамъ трѣбва да остане. Той трѣбва да устои на законитѣ, които сѫществуватъ на тия върхове! Не устои ли, той ще остарѣе, а едноврѣменно съ това ще изгуби и силата си, и здравето си — всичко, което дотогава е ималъ. И тогава, като мине покрай него великата майка — Любовьта, ще каже: „Да ида да го събудя! „Като го събуди, тя ще го качи отново на върха. Като знаете това, не трѣбва да се обезсърдчавате. Който веднъжъ се е събудилъ, да гледа, да не заспи; който спи, да пожелае Господъ да го събуди. Който се качва на планината, той трѣбва да изучава законитѣ на планината, за да не слѣзе долу; който слиза отъ планината, да се моли на Бога да го събуди, т. е. да го тури въ пѫтя, да започне да се изкачва.

    Сега, онѣзи отъ васъ, които ще тръгватъ за София, ще гледатъ да се свържатъ съ Бога, ако искатъ стѫпкитѣ, както и пѫтищата имъ да бѫдатъ прави. София е емблемъ на мѫдростьта. Не трѣбва да слѣзете въ София, но да възлѣзете къмъ нея, като мѣсто на мѫдростьта. Които нѣма да заминаватъ, тѣ ще останатъ тукъ, на високитѣ мѣста. Който слиза, остарява; който се качва, той се подмладява. Искате ли да разберете смисъла на живота, вие трѣбва да направите вѫтрѣшна връзка между тритѣ върха — Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Разберете ли смисъла на живота, ще можете да живѣете и на високитѣ мѣста. Ето, толкова врѣме вече, какъ ние живѣемъ на рилскитѣ височини, благодарение на каракачанитѣ и на тѣхнитѣ коне. Тѣ ни донасятъ хлѣбъ, картофи, бобъ, масло, сирене и т. н. Щомъ има тия нѣща, и пѣсни има, и проповѣди има. Каракачанинътъ прѣдставя живота, който иде съ конетѣ си да донесе нѣщо за хората на земята. Докато животътъ ни носи нѣщо, ние ще има какво да ядемъ и пиемъ, а заедно съ това ще слушаме Богъ да ни говори.

    Казвамъ: каквото сте чули досега, приложете го, безъ да се спирате върху миналото. Най-важно за васъ е да имате насѫщния хлѣбъ. Хлѣбътъ е Словото. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да слуша Словото Божие! Казано е въ Господнята молитва: „Хлѣбъ нашъ насѫщни, дай ни го намъ днесъ!“ Словото е насѫщниятъ хлѣбъ за душата, отъ който тя се нуждае всѣки день. Когато душата се храни съ Словото Божие, тя става мощна, велика. Който е хранилъ душата си съ Словото, днесъ той е гражданинъ на Царството Божие. Сега и вие се приготвяте да станете граждани на това Царство. Ако се храните съ Словото Божие, вратата на това Царство ще се отвори и за васъ. За тази цѣль, вие трѣбва да бѫдете абсолютно здрави: да имате здрави крака, рѫцѣ, очи, уши, мозъкъ, сърце. Не мислете, че ако сте болни, ще ви занесатъ въ Царството Божие на носилка. Въ Царството Божие болни не приематъ. Отвори ли се веднъжъ вратата, вѫтрѣ ще влѣзатъ само ония, които сѫ здрави и могатъ да станатъ. Които сѫ болни и не могатъ да станатъ отъ леглото си, тѣ ще чакатъ, докато втори пѫть се отвори вратата на Царството Божие. Това значи: които чуятъ гласа на Господа, тѣ ще оживѣятъ; които не чуятъ гласа на Господа, тѣ ще останатъ за други врѣмена.

    Слѣдователно, който се е качилъ на планината, тамъ да остане, да не слиза долу. Който е слѣзълъ вече, да се моли на Бога, пакъ да се качи. За тази цѣль, не кѫсайте връзката си съ каракачанитѣ, т. е. съ живота! Нека тѣ слизатъ и се качватъ, да носятъ всичко онова, което е необходимо за подържане на живота въ планината.

    Желая ви днесъ да прѣкарате деня весело: да орете, да сѣете, да жънете и будни да бѫдете! Когато Господъ дойде, човѣкъ е буденъ и готовъ да възприема. Дѣто е Богъ, тамъ има и животъ, и свѣтлина, и свобода. Дѣто Богъ отсѫтствува, нищо не става. Безъ Бога животътъ е безплоденъ. При това положение, всѣки чувствува, че му липсва нѣщо сѫществено.

    Сега, ние почакахме малко да изгрѣе слънцето. Съ изгрѣването на слънцето, и силата на човѣка се увеличава. Затова, именно, е казано въ Писанието: „На онѣзи, които чакатъ Господа, силата имъ ще се удвои“. Това значи: Любовьта, Мѫдростьта и Истината ще дойдатъ за онѣзи, които чакатъ Господа. Това е казано прѣди двѣ хиляди години. Сега на васъ казвамъ: не е достатъчно само да чакате Господа, но да бѫдете съвършено готови — здрави, облѣчени, чисти, та като се отвори вратата на Царството Божие, веднага да влѣзете. Всѣки самъ ще влѣзе тържествено и свободно, нѣма да чака нѣкой да го бутне, или на носилка да го внесе. Бѫдете готови, защото вратата скоро ще се отвори. Както свѣтлината навсѣкѫдѣ влиза сама, свободно, безъ да я канятъ, така и вие трѣбва да влѣзете въ Царството Божие. Такъвъ е законътъ. Щомъ се отвори вратата, влѣзте и не питайте: врѣме ли е? Приематъ ли ме вѫтрѣ? Ако вратата не е отворена, ще се приготвяте и ще чакате, докато се отвори. Докато чакате, трѣбва да работите, да придобиете нужната свобода въ постѫпкитѣ си. Бѫдете като свѣтлината, ако искате да влѣзете безпрѣпятствено въ Царството Божие. Това е първото условие за влизане въ Небесното Царство.

*

12. Бесѣда отъ Учителя, държана на

10 августъ, 1931 г., 5 ч. с.