Jump to content

1931_07_19 Човѣкътъ на Новото


Ани

Recommended Posts

"Любовь къмъ Бога", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1931 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера. Първо издание, София, 1931 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

ЧОВѢКЪТЪ НА НОВОТО.

Сега ще прочета 20 гл. отъ Евангелието на Иоана.

Каквото да се говори на хората, тѣ всѣкога сѫ имали външни схващания за живота. Ние виждаме, че и слѣдъ възкръсението на Христа, хората сѫ търсили и търсятъ тѣлото Му въ гроба. Още повече, че споредъ тогавашнитѣ обичаи, тѣлото на умрѣлия трѣбвало да се помаже съ нѣкакво масло. Евреитѣ, като народъ, сѫ крайни материалисти. Тѣ искали да видятъ тѣлото на Христа, да се увѣрятъ, че наистина, Той е умрѣлъ и погребанъ. И съврѣменнитѣ хора не сѫ по-малко материалисти отъ евреитѣ. Когато нѣкой тѣхенъ ближенъ замине за онзи свѣтъ, тѣ не плачатъ толкова за самия човѣкъ, но плачатъ за тѣлото му, че не могатъ да го виждатъ вече, не могатъ да се разговарятъ съ него. Прѣведено на обикновенъ езикъ: ние плачемъ повече за дрехитѣ, отколкото за тѣлото си.

Казвамъ: при разрѣшението на извѣстни въпроси, човѣкъ всѣкога трѣбва да има прѣдъ видъ двѣ важни нѣща. Първо: човѣкъ не може да разрѣши въпроса за живота съ сърцето си. Второ: той не може да разрѣши сѫщия въпросъ и съ ума си. Защо? — Защото съ сърцето си човѣкъ всѣкога се привързва къмъ видимитѣ нѣща. Той не вѣрва въ това, което не вижда. Съ ума си пъкъ човѣкъ всѣкога се привързва къмъ формитѣ на нѣщата. И въ това отношение между сърцето и ума има едно надпрѣварване. Подъ думата форма се разбира нѣщо установено, съ опрѣдѣлени граници и рамки. Често слушаме хората да сѫдятъ нѣкого, да се произнасятъ за морала, за нравитѣ и т.н. Възъ основа на какво става това? То става на основание на извѣстни норми и правила, за които хората иматъ опрѣдѣлени форми. Запримѣръ, мнозина считатъ добъръ човѣкъ онзи, който приема хората у дома си добрѣ, угощава ги, разговаря се съ тѣхъ любезно и привѣтливо. Не постѫпва ли така, този човѣкъ не е добъръ. Тогава и разбойникътъ е добъръ човѣкъ, когато посрѣща приятелитѣ си добрѣ; ако не ги посрѣща, както трѣбва, той не е добъръ човѣкъ.

Питамъ: какъвъ е моралътъ на добрия човѣкъ? Прѣдставете си, че нѣкой човѣкъ влиза въ едно общество на добри хора. Единъ день тия хора тръгватъ на екскурзия, и той иска да отиде съ тѣхъ. Обаче, указва се, че кракътъ на този човѣкъ е счупенъ, и той не може да върви по планината. Какво трѣбва да направятъ тѣзи хора? Тѣ ще се качватъ нагорѣ по планината, а той ще остане дома си, не може да върви съ тѣхъ. Въпрѣки доброто имъ желание, и той да бѫде съ тѣхъ, тѣ не могатъ да го взематъ съ себе си. Условията за качването по планината сѫ такива, че само човѣкъ съ здрави крака може да върви нагорѣ и да стигне върха на планината. Въ този случай, трѣбва ли тия хора да се считатъ лоши? Допуснете друго положение. Този човѣкъ има здрави крака, но е закъснѣлъ малко, тръгналъ е 500 — 1000 крачки слѣдъ голѣмата компания; тъй щото, когато тѣ слизатъ вече отъ планината, той се качва. Трѣбва ли този човѣкъ да се сърди, да нарича тия хора лоши, само защото не го чакатъ? При това, тѣ даже и не подозиратъ, че той върви слѣдъ тѣхъ, за да го дочакатъ. Какво ще придобие той, ако се качи заедно съ тѣхъ?

Прѣдставете си сега, че канятъ този човѣкъ на богато угощение, но стомахътъ му е разстроенъ. Отива той на гости, но не може да яде. Гледа, всички ядатъ весели, разположени, а той не може да хапне нищо. Кой е виновенъ за това? Хората сѫ го поканили, сложили сѫ и за него ядене, както и за всички останали, но той самъ се въздържа, не иска да яде. Какво се ползува той отъ угощението и поканата на тия добри хора? И друго нѣщо може да се случи. Поканватъ този човѣкъ на угощение; стомахътъ му е здравъ, но той пристига петь минути по-късно отъ другитѣ. Всички гости вече ядатъ, и той сяда, започва да яде. Стомахътъ му е здравъ, той остава малко по-назадъ отъ другитѣ, но всичко му е сладко, доволенъ е отъ яденето. Той ще настигне и другитѣ, спокоенъ е, не бърза, не се тревожи. Губи ли нѣщо отъ това, че не е наредъ съ всички? Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да разбира смисъла, духа на нѣщата.

И тъй, пръвъ е онзи, който може да възприеме истината и да я приложи. Послѣденъ е онзи, който не може да възприеме истината; щомъ не може да я възприеме, той не може и да я приложи. Нѣкой казва: азъ пръвъ стигнахъ на еди-кое си мѣсто, пръвъ прочетохъ Евангелието, пръвъ чухъ еди-коя си рѣчь и т. н. Не е пръвъ този, който пръвъ се е проявилъ въ врѣме и пространство, но който пръвъ се е проявилъ въ приложение. Такъвъ човѣкъ самъ знае, дали е пръвъ, или не. Трѣбва ли той да пита другитѣ, прилага ли истината въ живота си? Смѣшно е, когато човѣкъ се нахрани добрѣ, да пита другитѣ хора, нахранилъ ли се е, или не. Той самъ знае това, той самъ е господарь на положението.

Като се говори за добро, за доброта, трѣбва да се има прѣдъ видъ слѣдниятъ законъ: доброто всѣкога се, явява слѣдъ любовьта. Това значи: ако човѣкъ не ви обича, той не може да бѫде добъръ съ васъ. Обича ли ви, той непрѣменно ще бѫде добъръ къмъ васъ. Нѣкой казва: азъ съмъ добъръ човѣкъ. — Ако любишъ, само тогава можешъ да бѫдешъ добъръ. Плодътъ не може да се яви прѣди дървото. Дървото пъкъ е плодъ на любовьта. Слѣдователно, не може да очаквате плодъ, докато любовьта не дойде. Щомъ дойде любовьта, и плодътъ ще се яви.

Казвамъ: много отъ съврѣменнитѣ хора иматъ повърхностни схващания за живота. Тѣзи схващания могатъ да се уподобятъ на цвѣтя еднодневки, или на дървета едногодишни, които не даватъ плодъ. Положителнитѣ схващания за живота сѫ подобни на цвѣтя, или на дървета, които даватъ плодъ. Какво ще ви ползуватъ цвѣтята, или дърветата въ градината ви, ако тѣ не даватъ никакви плодове? Тия цвѣтя, които не даватъ никакъвъ плодъ, хората наричатъ глашатаи. Напримѣръ, кокичето и минзухарътъ сѫ първитѣ вѣстители или трѫбачи на любовьта. Тѣ казватъ на хората: защо дрѣмете още? Какво мислите да правите? Ставайте, любовьта иде вече! Тѣзи цвѣтя дѣйствуватъ на обонянието, на зрѣнието, на слуха на хората, и по този начинъ ги канятъ да се събудятъ. Единъ день тѣ ще запитатъ хората: знаете ли, защо останахме безплодни? Защото спѣхте. Ако всички хора се събудятъ на врѣме, тогава и безплоднитѣ растения ще даватъ плодъ. Когато хората спятъ и не могатъ да се пробудятъ, това показва, че тия хора още не сѫ повѣрвали въ Бога. Когато всички повѣрватъ въ Бога, нѣма да остане растение на земята, което да не дава плодъ. Казвате: защо всѣка година изсъхватъ толкова много цвѣтя и дървета? — Защото много хора грѣшатъ. — Защо толкова много извори прѣсъхватъ? — Защото много хора умиратъ. Когато човѣкъ умира, едноврѣменно съ него и нѣкой изворъ прѣсъхва. Щомъ човѣкъ оживѣе, и този изворъ отново ще протече. — Защо нѣкои езера се прѣсушаватъ? — Защото много хора не живѣятъ по Бога. — Защо нѣкои планини се разрушаватъ? — Защото вѣруюто на много хора се руши. Тѣ нѣматъ положително вѣрую.

Сега, за обяснение на невѣрието на хората, ще приведа слѣдния примѣръ. Прѣдставете си единъ ученикъ, който има пълно довѣрие въ учителя си: каквото учительтъ му каже, той всичко изпълнява и слуша. Слѣдъ врѣме ученикътъ срѣща другъ учитель, който му се вижда привидно по-ученъ, по-интелигентенъ, и той се приближава къмъ него, признава го за авторитетъ. Обаче, едноврѣменно съ това и съзнанието на този ученикъ се раздвоява. Въ сѫщото положение се намиратъ и хората по отношение на Бога. — Защо хората не вѣрватъ въ Бога? — Защото вѣрватъ въ свѣта. Мнозина вѣрватъ въ ученостьта на хората, въ тѣхнитѣ изобретения, и прѣдъ видъ на това забравятъ истинския авторитетъ въ живота. Каква философия е тази? Когато черниятъ адептъ дойде въ рая, прѣдъ дървото, дѣто седѣше Ева, той ѝ каза: „Ако ядете отъ това дърво, вие ще станете богове, като Бога, и ще правите всичко, каквото и Той прави. Защо трѣбва, като дѣца, да слушате Бога въ всичко? И безъ Него вие можете да слѣдвате правия пѫть“. Ева послуша този адептъ, но затова опита послѣдствията на непослушанието си къмъ Бога.

И тъй, съврѣменнитѣ хора не вѣрватъ въ Бога, защото сами сѫ богове. Слѣдователно, каже ли нѣкой, че не вѣрва въ Бога, това подразбира, че той е Богъ за себе си. И ако наблюдавате, какъ живѣе и постѫпва този човѣкъ, ще видите, че той се стреми да се прояви, особено отъ другитѣ хора. Обаче, слѣдъ 20—30 години, виждате, че този Богъ носятъ въ особена кола, прѣдъ която върви попъ съ кадилница въ рѫка, опѣва го. Послѣ го заравятъ въ земята, и надъ гроба му поставятъ камъкъ съ надписъ: тукъ почива еди-кой си, съ особени заслуги къмъ обществото, къмъ отечеството си. Срѣщате другъ нѣкой, пакъ минава прѣдъ себе си за нѣкакво божество, но слѣдъ два-три деня го виждате съ четири реда сълзи на очитѣ. Защо плаче? Обидили го нѣкои хора, казали му горчиви думи. Питамъ: не е ли смѣшно това положение? Трѣбва ли божествата да плачатъ?

Слѣдователно, днесъ всички хора плачатъ. Защо? — Защото, като станатъ богове, нѣма кой да вѣрва въ тѣхъ; само тѣ вѣрватъ въ себе си. Това е едно отъ обясненията на плача. Когато хората не вѣрватъ въ Бога, Той остава да изпитатъ послѣдствията на своето невѣрие. Нѣкой казва: тогава, какво трѣбва да се прави? Всѣки трѣбва да се запита: ако азъ си въобразявамъ, че съмъ божество, дѣ сѫ небето и земята, които съмъ създалъ? Дѣ сѫ небеснитѣ свѣтила? Дѣ сѫ растенията и животнитѣ? Ако, наистина, съмъ божество, все трѣбваше да създамъ нѣщо велико, вънъ и вѫтрѣ въ себе си, което да подържа моята божественость. Ако азъ самъ не виждамъ дѣла, създадени отъ мене, на какво основание изисквамъ хората да ми вѣрватъ? Дойде нѣкой при мене и ме пита: ти знаешъ ли, кой съмъ? — Зная. Ти си човѣкъ, който нищо още не си създалъ. Щомъ нищо не си създалъ, по-добрѣ мълчи. Ако пъкъ си създалъ нѣщо, кажи, какво си създалъ. Нѣкой написалъ една книга, или едно стихотворение и се хвали, че е създалъ нѣщо. Казвамъ: понеже този човѣкъ е живѣлъ на земята и видѣлъ много нѣща, сега ги описва съ перото си, както художникътъ съ четката си, но това още не сѫ дѣла отъ него създадени. Той много пѫти е виждалъ изгрѣването и залѣзването на слънцето, на луната, на звѣздитѣ и ги описва. Човѣкъ трѣбва да има ясна прѣдстава за нѣщата, да знае, какво нѣщо е оригиналъ, творение и какво нѣщо е копие.

Съврѣменнитѣ хора често се запитватъ: въ какво трѣбва да вѣрва човѣкъ? Казвамъ: вѣрвай въ това, което расте; вѣрвай въ това, което дава плодъ; вѣрвай въ това, което извира; вѣрвай въ това, което уталожва жаждата; вѣрвай въ това, което дава свѣтлина и упѫтва хората; вѣрвай въ това, което носи знание; вѣрвай въ това, което носи животъ на всички сѫщества. И най-послѣ вѣрвай, че въ свѣта има само единъ Богъ! Вѣрвашъ ли, че има много богове въ свѣта, ти ще се раздѣлишъ въ съзнанието си. Много хора забъркватъ понятията си, когато тълкуватъ троеличието на Бога, и казватъ: кой е Господъ, кой е Исусъ и кой Духъ свети? — Единъ е Богъ. Ако Го познавате, единъ е Той; ако не Го познавате, много богове има. Ако познавате Бога, по-добъръ отъ Него нѣма. Казвате: тогава, защо хората страдатъ? — Защото не познаватъ Бога. — Защо се радватъ? — Защото познаватъ Бога. Нѣкой казва, че не познава Бога, а при това се радва. Неговата радость, именно, означава, познаване на Бога. Кога се радва човѣкъ на крушата? — Когато я види, помирише и вкуси. Само по този начинъ той може да познае крушата. И слѣдъ това ще дойде нѣкой да го съвѣтва да не пипа крушата, да не я изяжда, защото ще ѝ причини голѣми страдания. Споредъ тази философия, кога човѣкъ се радва на свѣщьта: когато е запалена, или когато не е запалена? — Когато е запалена, разбира се. И свѣщьта се радва, когато гори, понеже тогава тя проявява своя животъ. Тя благодари, когато я запалите, и казва: макаръ единъ день само да живѣя, но искамъ да видя своя животъ и да му се порадвамъ. Този животъ на свѣщьта струва хиляди дни. Не е ли запалена свѣщьта, тя е мъртва, балсамирана свѣщь. Въ това състояние тя може да прѣкара цѣла година, но все мъртва ще остане. Единъ день животъ, но разумно използуванъ, струва повече, отколкото животътъ на цѣлата вѣчность, но неразумно използуванъ.

И тъй, човѣкъ плаче, защото нѣма кой да му вѣрва; той страда, скърби, защото нѣма кой да му вѣрва; отчайва се, защото нѣма кой да му вѣрва. Всѣки човѣкъ е самъ въ свѣта. Когато нѣкой дойде при мене да се оплаква, че е самъ въ свѣта, ще му кажа: азъ зная единъ, който, като тебе, е самъ. Ела да те заведа при него. — Кой е той? — Той е създательтъ на небето и земята. Като те види, Той ще повѣрва въ тебе и ще каже: ето единъ човѣкъ, отъ когото ще излѣзе нѣщо. Понеже ти искашъ да станешъ божество, азъ ще влѣза въ тебе и ще се проявявамъ, като се радвамъ на всичко, което правишъ. Азъ ще работя отвѫтрѣ, ти — отвънъ. Тази е идеята, която Христосъ изказалъ въ стиха: „Думитѣ, които ви казвамъ, не сѫ мои. Азъ говоря това, което Отецъ ме е научилъ.“ Слѣдователно, човѣкъ мисли, чувствува и дѣйствува, но трѣбва да съзнава, че вѫтрѣ въ него Богъ работи. Това е истинското положение. Помисли ли човѣкъ, че всичко самъ върши, той вече е на кривъ пѫть. Казвате ли „азъ, ти, той, ние, вие, тѣ“, трѣбва да съзнавате, че въ тия лица всѣкога Богъ се проявява. Нѣкой направи нѣщо и си въобрази, че той е авторъ на това дѣло, обаче, привидно, за външно благочестие, казва: Богъ направи тази работа. Не, човѣкъ трѣбва да бѫде искренъ въ себе си, да съзнава, че Богъ работи въ него, а той външно само се проявява.

Сега, азъ говоря за онѣзи състояния на хората, които ги спъватъ въ правилното имъ развитие. Често тѣ изпадатъ въ слѣдното положение. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ се храни редовно, яде по три-четири пѫти на день и го виждате бодъръ, веселъ, доволенъ отъ положението си. Не се ли храни нѣколко дни наредъ, той става киселъ, недоволенъ, настроението му се измѣня. Това става не само съ обикновения човѣкъ, но даже и съ светията. Дръжте единъ светия 10—15 деня гладенъ, вие ще видите, колко недоволенъ ще стане; ще ходи нагорѣ-надолу, ще се сърди на хората около себе си, че го държатъ гладенъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да яде, и светията трѣбва да яде. Мнозина казватъ, че не трѣбва да се яде много. Вѣрно е, не трѣбва да се яде много, но и малко не трѣбва да се яде. Храненето е процесъ, чрѣзъ който човѣкъ възприема великия животъ. Затова Христосъ казва: „Който яде плътьта ми и пие кръвьта ми, ще има животъ въ себе си.“ Слѣдователно, каквото е хлѣбътъ за човѣка, такова е и вѣрата. Хлѣбътъ и вѣрата сѫ храна за подържане на живота. Хлѣбътъ дава животъ и подържа живота, затова трѣбва да бѫдемъ въ постоянно общение съ него. Да възприемемъ хлѣба, т. е. Словото Божие отвѫтрѣ, това подразбира да бѫдемъ свободни, независими. Възприемемъ ли Словото само отвънъ, ние сме зависими. Разбира се, все трѣбва да дойде нѣкой отвънъ, да ни го прѣдаде. Обаче, нашата работа е да възприемемъ това Слово и вѫтрѣ въ себе си, да го прѣработимъ, да го направимъ плъть и кръвь. Хлѣбарьтъ трѣбва да прави хлѣба, земледѣлецътъ трѣбва да сѣе житото; градинарьтъ трѣбва да отглежда плоднитѣ дървета. За въ бѫдеще хлѣбътъ, плодоветѣ, всички храни, изобщо, ще бѫдатъ въ самия човѣкъ. Достатъчно е да помисли за крушата, и тя веднага ще се изпрѣчи прѣдъ него. Ако е въ планината, достатъчно е само да помисли за нѣкой изворъ и този изворъ ще блика вече прѣдъ него. Това ще бѫде само за вѣрващитѣ въ Единния Богъ. Който вѣрва въ много богове, той ще ходи да оре и да копае.

Слѣдователно, хората страдатъ, защото вѣрватъ въ много богове. Докато вѣрватъ въ много богове, тѣ ще се раждатъ и умиратъ, ще се женятъ и разженватъ и т. н. При това положение, хората ще изгубятъ вѣра едни въ други, ще изгубятъ вѣра и въ себе си. Докато бащата е богатъ и може да подържа дѣцата си, тѣ вѣрватъ въ него. Щомъ бащата осиромашее, и дѣцата изгубватъ вѣра въ него. Тѣ казватъ: не ни трѣбва такъвъ баща! Сѫщото става и съ бащата. Докато бащата се надѣва, че дѣцата му ще го гледатъ на старини, той имъ вѣрва; не се ли оправдаятъ надеждитѣ му, и той губи вѣра въ тѣхъ. Отношенията на съврѣменнитѣ хора къмъ Бога сѫ точно такива, каквито на дѣцата къмъ бащитѣ. Днесъ хората се движатъ въ широкия свѣтъ, създаденъ отъ Бога, радватъ се на слънцето, на луната, на звѣздитѣ, на всички растения и животни, но не знаятъ, кой е създалъ всичко това. Съврѣменнитѣ хора не познаватъ Баща си и не вѣрватъ въ Него. Докато не вѣрватъ въ Бога, тѣ казватъ, че това принадлежи на Ивана, на Драгана. Обаче, обърнатъ ли се къмъ Него, тѣ вече разбиратъ, че всичко въ свѣта е на Бога. Дойдатъ ли до това съзнание, тѣ ставатъ Синове Божии и наслѣдници на всички Негови богатства.

Нѣкой ще кажатъ: защо дойдохме на тази планина, да дивѣемъ? Не, вие дойдохте тукъ, да разгледате именията на Баща си. Толкова години вече, какъ живѣете и не знаете, какви богатства има Баща ви. Запримѣръ, онзи день се качихме на Еленинъ връхъ. Нѣкои се колебаеха, да дойдатъ, или не. Една отъ възрастнитѣ сестри не се рѣшаваше да дойде, но послѣ каза: толкова годишна съмъ вече, и ако сега не отида, единъ день ще съжалявамъ, че не видѣхъ хубоститѣ на природата. На връщане, обаче, изморена отъ трудния пѫть, тя казва: втори пѫть не прѣдприемамъ такава дълга екскурзия изъ чукари и каманаци. Полезната страна при всѣко качване и слизане е тази, че и въ съзнанието на човѣка става сѫщо такова качване и слизане. И тази сестра, слѣдъ като си почина единъ — два часа, каза: сега вече съмъ готова за нова екскурзия. Чувствувамъ се бодра, свѣжа и напълно доволна. Ако при 14 часова разходка изъ планината, ние видѣхме такива чудни гледки, какво щѣше да бѫде, ако бихме обикаляли цѣла година имението на Баща си? Тъй щото, ние сме дошли въ свѣта да видимъ, какво Богъ е направилъ, да влѣземъ въ връзка съ Него, да вземемъ участие въ Неговата работа. Това значи: да мислимъ, да чувствуваме и да работимъ като Бога. Казано е: „Ние сме странници, пришелци въ този свѣтъ“. Казвамъ: странникъ е човѣкъ, но странникъ въ своитѣ заблуждения, понеже мисли, че може да направи много нѣщо, а въ сѫщность нѣма нищо реално прѣдъ себе си. Странникъ е човѣкъ, защото вѣрва въ нѣща, които хората правятъ. Обаче, работитѣ на хората сѫ толкова сигурни, колкото и тѣ сѫ сигурни. Нѣкой човѣкъ се качва на една кола и вѣрва, че тя ще го заведе на мѣстоназначението. По пѫтя се счупва едно колело, той слиза отъ колата и тръгва пѣшъ.

И тъй, реално е само това, което принадлежи на Единния, на живия Богъ. Въ този смисълъ любовьта е първото проявление на Бога. Дѣто е любовьта, дѣто е доброто, тамъ Богъ се проявява. Любовьта, доброто е реалното въ свѣта, затова и Богъ казва: „Опитайте ме и вижте, че съмъ благъ“. Минава единъ човѣкъ покрай градината на свой братъ, добрѣ заградена, но вижда вѫтрѣ хубави, зрѣли круши, увиснали на дърветата. Той прѣскача оградата, влиза въ градината и си откѫсва една-двѣ круши. Господарьтъ на градината вижда това, бързо хваща влѣзлия човѣкъ за рѫката и го пита: кой ти даде право да кѫсашъ отъ плодоветѣ на моята градина? — Който е направилъ градината, който е създалъ плодоветѣ, Той ми даде право да си откѫсна нѣколко отъ тия плодове. — Кой е този, който ти е далъ това право? — Господъ. — Тъй ли? Никакъвъ Господъ нѣма тукъ! — Тогава, ще ме извините. Колко струватъ крушитѣ ви? — Тѣ струватъ 20 лева. — Азъ ще ви дамъ 40 лева, за да бѫда напълно свободенъ. — Благодаря, вие сте благороденъ човѣкъ. — Да, трѣбва да благодарите, че дойдохъ да си хапна отъ вашитѣ плодове, и по този начинъ да се запознаемъ. Питамъ: кой отъ двата морала е по-добъръ? Сега, ако дадешъ нѣкому нѣщо, той счита, че това е лошо; ако не му дадешъ, пакъ лошо. Какво трѣбва да се направи тогава? Кой е истинскиятъ моралъ? Истинскиятъ моралъ седи въ това, всѣко нѣщо, което човѣкъ върши, да бѫде продиктувано отъ любовь и отъ добро. Всѣко нѣщо, въ което нѣма любовь, всѣко нѣщо, въ което доброто отсѫтствува, е прѣстѫпление. Всѣко нѣщо, въ което има лъжа, е прѣстѫпление.

Казвате: какъ се познава, кой говори истината, и кой — лъжата? Прѣдставете си, че отивате при единъ човѣкъ, който ви дава чаша вода чиста, свѣжа и ви казва да пиете отъ нея, да я опитате. Вие пиете отъ тази вода и казвате: този човѣкъ говори истината. Защо? — Защото водата, която ни прѣпорѫча за добра, излѣзе такава. Ако пиете отъ водата, и тя се укаже нечиста, застояла, този човѣкъ не говори истината; той ви е излъгалъ. Слѣдователно, дѣто нѣма любовь, тамъ има прѣстѫпление, лъжа и зло. При това положение, човѣкъ всѣкога ще изпитва скръбь. Той може да скърби, или когато другитѣ хора нѣматъ любовь, или когато той самъ нѣма любовь. Ако скърби, когато хората нѣматъ любовь, той трѣбва да имъ даде отъ своята; ако пъкъ скърби за себе си, че нѣма любовь, той трѣбва да отиде при Бога, да поиска отъ Неговата любовь. Питамъ: трѣбва ли при единия, или при другия случай да плаче? Седи нѣкой въ стаята си и плаче, че е жаденъ. Казвамъ: защо трѣбва да плачешъ? Иди въ планината, тамъ ще намѣришъ хубави извори и ще пиешъ вода, колкото искашъ. — Нѣма съ кого да отида. — Какъ да нѣма съ кого да отидешъ? Кажи първо на главата си, че искашъ да отидешъ на планината и почакай малко. Главата ще заповѣда на рѫцѣтѣ и на краката ти да тръгнатъ съ тебе, и тѣ ще я послушатъ. Щомъ се приготвятъ всички, и ти ще тръгнешъ. — Тамъ ще бѫда самъ. — Нищо отъ това, тръгни самъ. — Ами, ако изворътъ е далечъ? — Колкото изворътъ е по-далечъ, толкова и водата му е по-чиста, по-свѣжа. Близкитѣ нѣща не сѫ тъй хубави, както далечнитѣ. Близкитѣ нѣща лесно могатъ да се придобиятъ.

Сега, това сѫ редъ правила, които трѣбва да поставите въ живота си, като основа, ако искате да се освободите отъ лъжливитѣ богове, отъ кривитѣ убѣждения. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ мисли за себе си, че е уменъ, че е много добъръ и силенъ, че много нѣщо може да направи. За всѣки день човѣкъ трѣбва да си поставя по една малка програма, която той непрѣменно трѣбва да извърши. Напримѣръ, днесъ, недѣля, всѣки трѣбва да извърши нѣщо, което да отговаря на програмата за този день. Нѣкой може да извърши нѣщо, което точно да отговаря на този день, а другъ може да си мисли за нѣща, които нѣматъ нищо общо съ неговия животъ. Този човѣкъ може да мечтае да се качи на аеропланъ, или на цепелинъ, да се разхожда изъ въздуха. Питамъ: какво ще придобие той, ако се качи на аеропланъ? Все ще придобие нѣщо: ще познае колко е страхливъ. Дойде ли на височина десеть километра, той ще започне да вика, да се моли, да слѣзе на земята. Като слѣзе на земята, ще каже: на такава височина не може да се живѣе. Обаче, ако човѣкъ вѣрва въ Живия Господъ и Му служи, той ще дойде до положение, да се качва на аеропланъ или цепелинъ, съ помощьта на който ще може да пѫтува до луната, до слънцето и да седи тамъ, колкото врѣме желае. При това, тия цепелини ще бѫдатъ така устроени, че ще спиратъ на всички станции, на които вие желаете: ще спрете, напримѣръ, на луната, ще разговаряте съ нейнитѣ жители, които ще ви покажатъ всички забѣлѣжителни мѣста; слѣдъ това ще ви дадатъ подаръци, и най-послѣ тържествено ще ви изпратятъ. Сѫщо така ще пѫтувате и до слънцето. Като се върнете на земята, ще разправяте, какво сте видѣли на слънцето, какво на луната и т. н.

Като ме слушате, мнозина ще кажатъ, като турцитѣ: и така да е, пакъ не вѣрвайте. Питамъ: ако човѣкъ вѣрва въ себе си, че е божество, защо да не вѣрва и на моитѣ думи? Новото трѣбва да се посѣе вече! Човѣкъ трѣбва да бѫде чистъ, послѣдователенъ въ своитѣ възгледи, и никога да не се разколебава. Запримѣръ, нѣкой възприема новото учение, но скоро се разколебава и казва: дали не е по-добрѣ за мене да се върна на своитѣ стари разбирания? Пуснали една свиня въ гората на свобода. Тя прѣкарала тамъ нѣколко мѣсеца, но щомъ дошла зимата, уплашила се и казала: я да се върна пакъ въ кочината, при стария си господарь! Тамъ ме храниха по петь пѫти на день. Такова е положението на човѣка, който се държи само за врѣменното, за прѣходното. Докато човѣкъ зависи само отъ храната и мисли, какво ще яде и ще пие, той се намира въ положението на животно, на свиня, т. е. има възгледи за живота, като тия на свинята.

Като говоря за свинята, азъ я разглеждамъ като символъ на повърхностна мисъль. Тя не мисли дълбоко. Като рови, тя счита, че всичко се намира въ земята и трѣбва да рови, за да извади всичко, каквото е поставено тамъ. Богъ е далъ умъ на човѣка и съ това иска да му каже, че не трѣбва да рови.

И тъй, човѣкъ трѣбва да се откаже отъ навика си да рови. Запримѣръ, когато човѣкъ пита за въпроси, които не може да разбере, той рови. Нѣкой пита: кой създаде свѣта? Какъ е създаденъ свѣтътъ? Тѣзи въпроси не сѫ още за неговия умъ. Другъ пита: какъ е създадена крушата? Днесъ всѣки може да създаде крушата. — Какъ? — Вземи една сѣмка отъ круша, направи съ пръстъ дупка въ земята и посѣй сѣмката. Слѣдъ врѣме крушата ще израсте и ще даде плодъ. Тогава вземи единъ отъ плодоветѣ ѝ, изяжъ го и вижъ, какво ще стане въ устата ти. Слѣдъ половинъ часъ ще израсне цѣла круша, която ще затвори устата ти. — Азъ не искамъ да се затваря устата ми. — Щомъ не искашъ, не питай, кой е създалъ крушата. Сѫщото става и съ мислитѣ, които възприемате отвънъ. Влѣзе ли въ ума ви една мисъль, тя се посажда тамъ и слѣдъ врѣме дава плодъ. Когато дървото даде плодъ, то промѣня мѣстото си, т. е. плодътъ му вече отива на друго мѣсто, дѣто отново се посажда. Слѣдователно, установенитѣ възгледи за нѣщата не сѫ нищо друго, освѣнъ възгледи на умрѣли хора. Възгледитѣ, мислитѣ на хората въ основата си трѣбва да бѫдатъ едни и сѫщи прѣзъ всички врѣмена и епохи, но въ методитѣ на своето приложение тѣ трѣбва да бѫдатъ различни. Нѣкой казва: като младъ мислѣхъ едно, а като старъ мисля друго. Казвамъ: това, което на младини е едно, а на старини — друго, не е истина. И като младъ, и като старъ, истината е една и сѫща. Слънцето, и като изгрѣва, и като залѣзва, е едно и сѫщо, все слънце си остава. То се различава само по начина на изгрѣването и залѣзването си.

Казвамъ: човѣкъ всѣки день трѣбва да се подмладява. Подмладяването е идея, която показва, че въ свѣта сѫществува само единъ Богъ, който се проявява въ живота чрѣзъ Любовьта, чрѣзъ Мѫдростьта и чрѣзъ Истината. Повѣрва ли човѣкъ въ живота, Богъ ще го освободи отъ всички ограничения. Тогава той ще види, че въ всичко има смисълъ. Всѣко нѣщо, въ което има смисълъ, тамъ е Богъ; всѣко нѣщо, въ което нѣма смисълъ, тамъ Богъ отсѫтствува. Дѣто Богъ присѫтствува, тамъ е доброто; дѣто Богъ отсѫтствува, тамъ е злото. Слѣдователно, който върви въ правия пѫть, той е въ пѫтя на доброто; който върви въ кривия пѫть, той е въ пѫтя на злото. Момента, въ който Богъ се проявява, човѣкъ е добъръ; момента, въ който Богъ не се проявява, човѣкъ е лошъ. Дойде ли Богъ въ човѣка, той става радостенъ, веселъ, готовъ на всѣкакво служене. Откаже ли се отъ служенето, Богъ го напуща.

Днесъ всички хора искатъ да бѫдатъ обичани. И, ако не се намѣри нѣкой да ги обича, тѣ страдатъ, оплакватъ се, че сѫ самотни. Питамъ: какво значи да ви обича нѣкой? Когато обичате крушата, какво правите съ нея? Поставяте зѫбитѣ си на нея и я опитвате. Когато хората ви обичатъ, и тѣ по сѫщия начинъ поставятъ зѫбитѣ си върху васъ. Значи, когато хората се обичатъ, тѣ започватъ да се ядатъ, както ядатъ крушитѣ. Тази е опаката страна на обичьта. Иска ли нѣкой да го обичашъ, ти трѣбва да го изядешъ. Ако пъкъ нѣкой те обича, той ще те изяде. Нѣкой казва: азъ не искамъ да ме ядатъ. — Щомъ не искашъ да те ядатъ, не искай да те обичатъ. — Мѫчно ми е, когато никой не ме обича. — Тогава, ще изберешъ едно отъ двѣтѣ: или ще те обичатъ и ще се оставишъ да те ядатъ, или нѣма да те обичатъ, и нѣма да те ядатъ. Щомъ обичате нѣщо, непрѣменно ще го изядете, или изпиете. Запримѣръ, вие обичате водата, и затова я пиете. Тъй щото, когато говорите за обичьта на физическия човѣкъ, трѣбва да знаете, че той не е още истинскиятъ човѣкъ.

И тъй, когато нѣкой човѣкъ ви обича, той живѣе въ вашитѣ мисли и чувства. По този начинъ вие ще го опитате и разберете. Казано е въ Писанието: „И Словото стана плъть“. Това значи: когато човѣкъ приеме Словото Божие въ себе си, то влиза въ него като живо тѣло, като нѣщо цѣло, което не се раздробява. Ако словото, което е станало въ човѣка плъть, можеше да се раздробява, тогава всѣки щѣше да иска, отъ любовь къмъ него, да си отрѣже по едно парченце. На всѣки, който ви обича, ще му кажете: азъ не давамъ отъ плътьта си да правите кебабчета. Докато човѣкъ живѣе само физически животъ, той ще иска да рѣже отъ вашата плъть, да ви опитва. Такава е любовьта на месоядеца. Казвамъ: въ обичьта си човѣкъ трѣбва да се подигне едно стѫпало по-високо, да мине въ фазата на вегетариянството и да влѣзе въ духовния животъ. Дойде ли такъвъ човѣкъ при васъ и ви пита, обичате ли го, извадете отъ торбата си една хубава ябълка, и му я дайте. Пита ли ви пакъ, да ли го обичате, дайте му една хубава круша. Ако още продължава да ви пита, дайте му една кифла. Слѣдъ всичко това, има ли смисълъ да питате, обича ли ви този човѣкъ, или не? Ябълката, крушата и кифлата, които той ви дава, сѫ написани писма, които сами говорятъ. — Искамъ да зная, отъ сърце ли давате тия нѣща? — Ако нѣмахъ разположение, нѣмаше да ги дамъ. Азъ нося тия плодове въ сърцето си и оттамъ ги вадя. Сърцето означава торбата, отъ която вадя тия плодове и ги давамъ на тѣзи, които обичамъ.

Слѣдователно, като се срещнемъ въ новия животъ и ме запитате нѣщо за любовьта, ще кажа: който има торба, той има любовь; който нѣма торба, и любовь нѣма въ себе си. Днесъ може да се вѣрва само на този човѣкъ, който има торба. Като видя нѣкой човѣкъ, отдалечъ още гледамъ, носи ли торба на гърба си, или не. Слѣдъ това гледамъ, пълна ли е торбата му, или празна. Ако торбата му е пълна, той е човѣкъ на любовьта. И тогава казвамъ: този е човѣкътъ, който вѣрва въ Единния Богъ. Срещна ли човѣкъ, който говори за небето, за ангелитѣ, за Бога, а на гърба си носи празна торба, казвамъ: този е единъ отъ ученицитѣ на Настрадинъ Ходжа. Искате ли да станете истински Христови ученици, трѣбва да се освободите отъ всичко старо, което ви спъва. Вземете вашитѣ стари теории, вашитѣ стари разбирания и ги хвърлете въ нѣкое отъ езерата. Ако тѣ устоятъ на водитѣ, вземете ги назадъ; не устоятъ ли, обаче, разтворятъ ли се въ чиститѣ води на езерата, оставете ги тамъ и благодарете, че сте се освободили отъ прѣходното, отъ врѣменното. Тогава, вземете нови теории, създайте си нови разбирания, да опитате, какво значи приятель въ живота. Тѣзи теории и разбирания ще ходятъ съ васъ навсѣкѫдѣ и на този, и на онзи свѣтъ.

Сега всички хора говорятъ за любовь, копнѣятъ и въздишатъ за нея, търсятъ нѣкой да ги обича. Казвате: не ме обичатъ близкитѣ ми, не ме обичатъ приятелитѣ ми. — Вѣрно е, че не ви обичатъ нито приятели, нито роднини, но и вие не ги обичате. Кому какво сте дали? Тѣ сѫ затворени за васъ, но и вие сте затворени за тѣхъ. Всички хора трѣбва да отворятъ торбитѣ си и да даватъ. Вие трѣбва да поставите въ ума си мисъльта да бѫдете щедри. Богъ е щедъръ, и вие трѣбва да бѫдете щедри. Богъ е благоутробенъ, и вие трѣбва да бѫдете благоутробни. Богъ е свѣтлина, и вие трѣбва да бѫдете свѣтлина. Богъ е Любовь, и вие трѣбва да бѫдете любовь. Който се грижи, безпокои за ежедневнитѣ работи, той нѣма любовь въ себе си. Който не се тревожи за обикновенитѣ, за дребнитѣ работи въ живота, той има любовь въ себе си.

Мнозина се безпокоятъ, дали това лѣто ще има съборъ, или не. Всѣкога е имало съборъ, и сега ще има. Важно е, обаче, какво ще придобие човѣкъ на този съборъ. — Дали ще дойдатъ братя и сестри отъ провинцията? — Както всѣкога, така и сега, ще дойдатъ, но всички съ празни торби. Това е правилното положение: да дойдатъ съ празни торби, да ги напълнятъ и прѣзъ течение на годината да иматъ и за себе си, и за другитѣ. Срѣщамъ една сестра, отива нѣкѫдѣ, но съ празна торба. Казвамъ ѝ: сестра, дѣто отивашъ, хората не искатъ празни торби. Ела при менъ, да напълня торбата ти догорѣ и послѣ продължи пѫтя си. Изъ цѣлия пѫть раздавай отъ това, което си получила. Отидешъ ли между хората, пакъ раздавай. Научи се да раздавашъ! „Даромъ сте взели, даромъ давайте“! — е казано въ Писанието. Срещна ли нѣкой, който е билъ при мене, азъ зная вече, че той има въ торбата си нѣщо и може да даде отъ нея всѣкиму по една ябълка, круша и кифла. Щомъ е готовъ да даде и не скрива това, което е получилъ, той има любовь въ себе си. Този човѣкъ признава само единъ Богъ. Ако отъ торбата на този човѣкъ не излиза за всѣкиго по една ябълка, круша и кифла, той признава много богове. Той не дава на никого нищо, защото многото богове сѫ изяли всичко, каквото е носилъ въ торбата си.

Сега, вие виждате, че се смѣя, но защо, не знаете. Азъ се смѣя на празнитѣ торби. Когато видя човѣкъ съ празна торба, азъ се смѣя; като видя човѣкъ съ пълна торба, азъ ставамъ сериозенъ. Нѣкой е недоволенъ, неразположенъ, защото торбата му е празна. Другъ се оплаква, че нѣма пари. Казвамъ: който нѣма пари, нека донесе торбата си, да я напълня догорѣ. Знаете ли, какъвъ е законътъ на пълненето на торбитѣ? Законътъ е слѣдниятъ: всѣки трѣбва да носи торбата си самъ. Ако иска много, а не може да носи толкова, и търси други да му помагатъ, той не е на правъ пѫть. Невидимиятъ свѣтъ знае, кой колко може да носи. Нѣкой може да носи десеть килограма, другъ — 20, трети — 30, малцина, обаче, могатъ да носятъ 70 килограма на гърба си. Едно трѣбва да се знае: колкото килограма злато да носите на гърба си, само три монети сѫ ваши, а всички останали сѫ за другитѣ хора. Отдѣто минавате, все трѣбва да раздавате. Щомъ стигнете до София, торбитѣ ви ще се изпразнятъ съвършено. Който иска торбата му само за него да се пълни, той пакъ ще остане съ празна торба.

Ето, днешниятъ день, недѣлята, е единъ съборъ. Този день е съборенъ за онѣзи, които разбиратъ и могатъ да го използуватъ. За онѣзи, които не разбиратъ, колкото събори и да има, тѣ нищо нѣма да придобиятъ. Запримѣръ, всички говорятъ за възкръсението на Христа, за ангелитѣ, но питамъ: какво ще придобиятъ тѣ, ако не разбиратъ, какво нѣщо е ангелъ, какво нѣщо е възкръсение? За хора, които не разбиратъ това нѣщо, и възкръсението на Христа, и сѫществуването на ангелитѣ, нищо не прѣдставя. Защо? — Понеже тѣ нито Христа сѫ видѣли, нито ангели сѫ видѣли. Като видя една круша, азъ се разговарямъ съ нея и казвамъ: това е Христосъ. Ще кажете: възможно ли е Христосъ, такава голѣма величина, да се крие въ една малка круша? — Възможно е, разбира се. Както крушата влиза въ моя организъмъ и се възприема отъ него, така и азъ се разговарямъ съ Христа. Тъй щото, когато ме питатъ, дѣ е Христосъ, казвамъ: Христосъ е навсѣкѫдѣ. Той е въ всички плодове и растения, въ всички дървета, въ всички извори, въ всички камъни, въ всички животни и хора.

Слѣдователно, хората трѣбва да дойдатъ до положение да не умиратъ, да не остаряватъ, да не скърбятъ и плачатъ, да не изпадатъ въ безвѣрие, въ малодушие и т. н. Всички тия отрицателни състояния у тѣхъ сѫ остатъци отъ миналитѣ вѣкове, които сега не трѣбва да се повтарятъ. Ще кажете, че сте остарѣли вече. Който носи старостьта въ ума си, той не е позналъ Господа. Старостьта е извехтѣла дреха, която човѣкъ трѣбва да съблѣче и да облѣче нова. — Ама побѣлѣхме, очитѣ ни се примрѣжиха, стомахътъ ни вече не работи. Всичко това е така, понеже не вѣрвате въ Господа. Щомъ повѣрвате въ Единния Богъ, вие напълно ще се обновите. Всѣки день човѣкъ трѣбва да се обновява. Тази е новата философия на живота.

Казвамъ: всѣки моментъ бѫдете будни, активни, готови на всѣка нова работа, на всѣки новъ импулсъ. Прѣдставете си, че нѣкой ви прѣдложи да се качите на единъ високъ планински връхъ. Вие веднага се отказвате, подъ претекстъ, че не сте разположени, че сте ходили на екскурзия, че сте видѣли много високи върхове. Не, вие не знаете още, какво нѣщо е истинската екскурзия, какво богатство е да се качите на високъ връхъ. Нѣкой казва: азъ се качихъ на еди-кой си връхъ и много нѣщо научихъ. — Нищо още не си научилъ. За насъ деньтъ има смисълъ дотолкова, доколкото прѣзъ този день ние сме могли да видимъ Бога, скритъ нѣкѫдѣ въ необятната природа. Този е смисълътъ на живота. Тъй щото, ако отидете на Еленинъ връхъ, или на кой и да е другъ връхъ, трѣбва да считате, че тамъ ще видите Бога. Щомъ видите Бога, кажете си: желалъ бихъ прѣзъ цѣлия си животъ да виждамъ Бога! Който казва, че се е уморилъ и втори пѫть не мисли да се качва по върховетѣ, това показва, че той не е видѣлъ Бога. И сега, като излизаме всѣка сутринь, нѣкой казватъ: защо трѣбва да излизаме толкова рано? Какво ще придобиемъ отъ това излизане? — Ние излизаме рано сутринь, за да видимъ Господа. Днесъ, напримѣръ, Господъ ни поговори малко прѣзъ дъжда. Понеже братята и сестритѣ отдавна не бѣха мили палаткитѣ си отъ прахъ, Господъ имъ изпрати малко дъждъ, да ги измиятъ добрѣ. Този дъждъ ги изми не само отвънъ, но и подоветѣ имъ отвѫтрѣ. По този начинъ всѣки провѣри, доколко палатката му е солидна.

Сега, вие трѣбва да разберете, въ какво седи сѫщината на деня. За тази цѣль разглеждамъ прѣдъ васъ една обща Божествена, идея, а именно: въ какво се заключава сѫщината на всѣки день. За днешния день, запримѣръ, казвамъ: сѫщината на този день е любовьта въ връзка съ доброто. Сѫщото нѣщо се отнася и за всѣки останалъ день. Животътъ е въ настоящето; той носи условията и възможноститѣ за утрѣшния день, който пакъ става настояще. Слѣдователно, за днесъ човѣкъ трѣбва да знае, че има само единъ Богъ и една любовь; една мѫдрость и едно знание; една истина и една свобода; една правда и абсолютно равновѣсие; една добродѣтель, една торба съ блага. Който вѣрва въ Единния Богъ, въ една мѫдрость, въ една истина, въ една правда и въ една добродѣтель, само той е човѣкъ на новото. Вънъ отъ тѣзи единици мѣрки, всичко друго сѫ празни думи. Който иска да бѫде ученикъ, въ пълния смисълъ на думата, той трѣбва да разбере и приложи тази бесѣда, която считамъ встѫпителна бесѣда при влизането на ученика въ училището. Ако нѣмате пълни торби, каквито усилия и да правите, ученици не можете да бѫдете.

Нѣкой казва: азъ много ще уча, много ще чета. Да, ще четешъ, докато бѫдешъ въ състояние да дадешъ отъ торбата си на всѣки, когото срещнешъ, по една круша, ябълка и кифла; вечерьта, като се върнешъ дома си, ще прѣброишъ, колко круши, ябълки и кифли си далъ, на кого, именно, си далъ, и всичко туй ще запишешъ въ специаленъ за това дневникъ. Послѣ, ще учишъ, защо луната се пълни и изпразва. Много отъ съврѣменнитѣ учени не знаятъ истинскитѣ причини за изпразването и пълненето на луната, а разискватъ върху създаването на слънцето, защо е създадено и т. н. Ученитѣ сѫ създали редъ теории за сътворяването на земята и небето, но тѣ сѫ далечъ още отъ онази абсолютна, положителна истина по този въпросъ. Какъ сѫ създадени небето и земята, защо слънцето изгрѣва и залѣзва, това сѫ въпроси, върху които бѫдещата наука ще даде послѣдната си дума. Когато човѣкъ започне да търси истината, неговото слънце изгрѣва. Докато я търси, слънцето му непрѣстанно грѣе. Щомъ каже, че е намѣрилъ и позналъ истината, слънцето му залѣзва. Сѫщото нѣщо е, когато човѣкъ започва и свършва четенето на нѣкоя книга. Докато човѣкъ чете и изучава една книга, тя седи отворена прѣдъ него; щомъ я прочете и изучи, той я затваря. Отварянето на книгата и четенето отъ нея, прѣдставя изгрѣвъ на слънцето. Свършването на четенето и затварянето на книгата прѣдставя залѣзъ на слънцето. Отварянето на Библията и четенето отъ нея прѣдставя изгрѣвъ. Затварянето на Библията е залѣзъ.

Значи, при изгрѣва на слънцето човѣкъ учи, а при залѣза той вече е научилъ урока си и го повтаря, да не го забрави. Когато човѣкъ е радостенъ, когато придобива нѣщо, той има изгрѣвъ въ себе си; когато е тѫженъ, когато губи нѣщо, той има залѣзъ въ себе си. Слѣдователно, когато слънцето изгрѣва, човѣкъ учи; когато слънцето залѣзва, той вече е научилъ урока си. Не е ли научилъ урока си, той трѣбва да се помоли на Бога, да продължи деня още малко. За най даровититѣ, за най-способнитѣ ученици деньтъ има 12 часа; за по-малко даровититѣ деньтъ има 24 часа; за обикновенитѣ ученици деньтъ продължава шесть мѣсеца.

И тъй, обикновенитѣ ученици идатъ отъ сѣверния полюсъ, защото за тѣхъ деньтъ продължава шесть мѣсеца, докато научатъ уроцитѣ си. Думитѣ сѣверенъ полюсъ въ този случай подразбиратъ неблагоприятни условия. Когато нѣкой ученикъ се намира въ неблагоприятни условия за своето развитие, това показва, че той не е даровитъ. Нѣкой казва: много страдания прѣтърпѣхъ. Защо? — Понеже не си отъ даровититѣ ученици. — Отъ баща ми остана голѣмо наслѣдство, но азъ го раздадохъ на хората и сега страдамъ. — Радвай се, че си го раздалъ на другитѣ. Каквото веднъжъ си направилъ, не съжалявай за него. Когато съжалявашъ, това значи: много хора обичахъ, разпиляхъ обичьта си, но сега никой не ме обича. — Радвай се и за това. Докато имашъ, раздавай отъ торбата си и не съжалявай. Ако твоята торба не се пълни и празни, ти не си на правъ пѫть. Торбата ти всѣкога трѣбва да бѫде пълна! — Азъ вече никого не обичамъ. — Защо? — Защото и мене никой не обича. — Тогава ти си търговецъ, който има само взимания и давания, загуби и печалби. Докато хората разсѫждаватъ по този начинъ, тѣ не могатъ да създадатъ нищо ново. Ако по този начинъ се образува нѣкакво общество, хората въ него пакъ ще умиратъ, ще страдатъ, и нищо ново нѣма да създадатъ. Тъй щото, истинскиятъ човѣкъ никога не съжалява, че обичалъ хората; той обича и не се интересува, дали другитѣ го обичатъ. Който ви обича, той намира, че всичко у васъ е добро. Вземете, напримѣръ, майката. Каквото и да направи дѣтето ѝ, тя се радва, намира, че всичко у него е добро.

Казвамъ: човѣкътъ на любовьта е човѣкъ на новото. Искате ли да се освободите отъ старото, приемете любовьта въ себе си. Днесъ старото не струва нищо. Едно врѣме е имало цѣна, но сега никой не го търси. Който иска да се освободи отъ старото учение, той трѣбва да го замѣсти съ новото, отъ което човѣкъ може да стане. — Какво ще правимъ съ старото учение? — Продайте го на мене, азъ ще го купя, като антика, ще дамъ за него едно петаче. Отъ когото го купя, ще напиша името му. Казвате: тогава, кое е сигурното въ живота? Сигурно е само това, което може да издържи на всички изпитания въ живота. Нѣкой казва: азъ боледувахъ извѣстно врѣме и се обърнахъ къмъ Бога, като къмъ най-сигурно мѣсто, но молитвата ми не се прие. — Значи, има нѣкаква причина за това. Ти не се обезсърдчавай, пакъ се помоли, докато получишъ отговоръ на молитвата си. Реалностьта, или сигурностьта на живота седи въ връзката ни съ Бога. Щомъ сме свързани съ Бога, молитвата ни всѣкога ще бѫде приета.

Нѣкой казва: като умра, тогава ще науча много нѣща, тогава ще позная Бога. Питамъ: сигуренъ ли си, че като умрешъ, ще отидешъ при Бога и ще Го познаешъ? Ако умрешъ и не отидешъ при Бога, тогава нито страданията, нито смъртьта иматъ смисълъ. Обаче, ако слѣдъ смъртьта си отидешъ при Бога и Го познаешъ, и страданията, и смъртьта сѫ оправдани. Когато младата мома отива на планината, да срещне своя възлюбенъ, всичкитѣ ѝ мѫчнотии се оправдаватъ, ако срѣщата ѝ излѣзе пълна. Обаче, ако тя отиде на планината и не срещне тамъ своя възлюбенъ, страданията ѝ не се оправдаватъ. Едно трѣбва да знаете: възлюбениятъ на човѣшката душа е само Богъ. И тогава, качи ли се човѣкъ на планината, да срещне Бога, той всѣкога ще има успѣхъ. Намѣрите ли Господа, всички хора ще намѣрите. Намѣрите ли Господа, ще придобиете устойчивость и ще кажете: сега вече съмъ богатъ човѣкъ! Торбата ми е пълна и мога да раздавамъ на всѣки, който има нужда. Безъ Бога всѣки е нещастенъ. Защо? Всѣки се оплаква, че пари нѣма, кѫща нѣма, приятели нѣма и т. н. Казвамъ: който повѣрва въ Единния Богъ, въ една Любовь, въ една Мѫдрость, въ една Истина, въ една Правда и въ една Добродѣтель, той ще има всичко въ свѣта.

Сега, кое положение прѣдпочитате: вие да отидете при Господа, или Той да дойде при васъ? Който отива при Господа, торбата му трѣбва да бѫде пълна, та отдалечъ още да принесе нѣщо хубаво. И Богъ ще погледне, носи ли този човѣкъ нѣщо въ торбата си, или е празенъ. Богъ не обича хора съ празни торби. Другояче казано: човѣкъ трѣбва да има сърце, пълно съ любовь. Види ли сърцето на човѣка, пълно съ любовь, Богъ ще му даде нѣщо, но и човѣкъ трѣбва да даде нѣщо на Бога. Ако дойде при човѣка, Богъ ще му даде пълна торба. Съ какво? — Съ подаръци. Подаръцитѣ, които Богъ дава на хората, това сѫ разумнитѣ страдания. Въ тѣхъ се криятъ великитѣ тайни на живота, които хората трѣбва да разбератъ и проучатъ. Въ тѣхъ се криятъ духовни опитности, които трѣбва да се използуватъ.

Съврѣменнитѣ религиозни хора, като не разбиратъ езика на духовния свѣтъ, тѣ изпадатъ въ редъ заблуждения и самоизлъгвания. Запримѣръ, нѣкой казва: азъ видѣхъ Господа, облѣченъ съ бѣла, шопска аба. Питамъ: защо Господъ бѣше облѣченъ съ шопска дреха? Навѣрно, отъ любовь къмъ тебе, който си шопъ. Дѣйствително, когато Богъ посѣщава нѣкого, Той слиза до неговия уровенъ. Благодарение на това, този човѣкъ се колебае, дали Богъ го е посѣтилъ, или не. За да разбере и познае Бога, на човѣка сѫ нужни не една, а нѣколко вѣчности. Затова, посѣти ли Богъ нѣкого, той трѣбва само да се радва, безъ да се рови въ себе си, Богъ ли го е посѣтилъ, или другъ нѣкой. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ стария си навикъ да рови. Той трѣбва да каже: едно врѣме, като свиня, като прасе, ровихъ съ зурлата си, но сега ще ровя съ пръсти, ще правя дупки въ земята и въ всѣка отъ тѣхъ ще посаждамъ по едно сѣменце. Дойде ли подобно желание, да ровите, ще вземете перо въ рѫката, между пръститѣ си, и вмѣсто да ровите, ще напишете нѣкаква хубава мисъль. По този начинъ ще възпитате свинята, като я заставите, вмѣсто да рови съ муцуната си, да заравя съ пръста си сѣменца въ земята и да пише съ пръста си хубави мисли и стихотворения.

Сега ще направя прѣводъ на думата свиня. Тя е символъ, на неразуменъ животъ, на неразумна философия. Лошото въ свинята е нейниятъ навикъ да рови. Щомъ влѣзе въ нѣкоя градина, тя веднага започва да рови, безъ да обръща внимание на това, че ще поврѣди хубавитѣ цвѣтя и плодни дръвчета. Не правятъ ли сѫщото и нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора? Тѣ влизатъ въ нѣкой домъ, или въ нѣкое религиозно общество и започватъ да учатъ хората, какъ да живѣятъ, какъ да се молятъ на Бога и т. н. Искате ли да научите нѣкой човѣкъ, какъ да се моли на Бога, заведете го въ една плодна градина, спрете се прѣдъ нѣкое дърво, съ увиснали на него плодове, и кажете: дигни рѫцѣтѣ си нагорѣ, да си откѫснешъ единъ хубавъ, зрѣлъ плодъ! Щомъ дигне рѫцѣтѣ си нагорѣ, вие ще му кажете: ето, така трѣбва да се моли човѣкъ! Послѣ, ще покажете на човѣка, какъ се колѣничи. Като дигне човѣкъ рѫцѣтѣ си нагорѣ, да откѫсне единъ плодъ, но не може да го улови, той трѣбва да колѣничи на земята, и оттамъ да го вземе. Значи, човѣкъ ще колѣничи, за да вземе плода, който е падналъ отъ дървото, и ще каже: Господи, сгрѣшихъ, не можахъ да уловя плода, създаденъ отъ дървото на живота. Обаче, може да колѣничи само онзи, който има смирение въ себе си. Ако човѣкъ не е готовъ да колѣничи прѣдъ всѣка страдаща душа и да ѝ помогне, той не е колѣничилъ. Видите ли една страдаща душа, не питайте, защо страда, но дайте ѝ единъ плодъ, безъ да я учите, какъ да го яде. Кажете на този човѣкъ: братко, цѣлиятъ свѣтъ — небето, земята, слънцето, луната, звѣздитѣ — всичко е създадено за тебе. Защо трѣбва да страдашъ? — Не ме ли залъгвашъ? — Не, говоря ти истината. Богъ е създалъ всичко за хората, да учатъ и да работятъ. Слѣдъ това дайте му нѣколко златни монети и кажете: братко, ти си младъ човѣкъ. Имашъ възлюбена, която не иска да те вижда въ този жалъкъ видъ. Купи си нови дрехи, облѣчи се и иди при нея. Купи си единъ часовникъ, да опрѣдѣляшъ врѣмето. Всѣки трѣбва да има часовникъ, като мѣрка за врѣмето. Така той ще се ориентира въ живота и ще може правилно да разрѣши нѣкои отъ своитѣ задачи.

Като говоря за часовникъ, азъ го разглеждамъ като символъ на живота. Всѣко докосване до часовника, напомня часоветѣ, минутитѣ и секундитѣ. Това прави човѣка буденъ, да не губи нито секунда отъ врѣмето си. Има хора, които сѫ дошли до положение, да не губятъ часоветѣ си; други сѫ отишли още по-напрѣдъ, тѣ не губятъ напразно минутитѣ си; малцина сѫ дошли до положението, да не губятъ секундитѣ. Човѣкътъ на минутитѣ срѣща на пѫтя едного, бързо вади отъ торбата си една круша и му я подава. — Защо ми давашъ тази круша? Той взима крушата назадъ, туря я въ торбата си и продължава да върви. Този човѣкъ се чуди, защо му даватъ круша. Това, което заставя едного да не взима, заставя другиго да дава. Този човѣкъ се е молилъ дълго врѣме за нѣкакъвъ плодъ, а като му даватъ, чуди се, защо става това. Тази круша не е нищо друго, освѣнъ отговоръ на неговата молитва. Който носи торба съ плодове, той е пощаджия, и дѣ кого срещне, дава по единъ плодъ. И всѣки ще го пита, защо му дава този плодъ. Такова запитване е подобно на въпроса, който хората си задаватъ: този човѣкъ обича ли ме, или не? Плодоветѣ на тѣзи, които ви обичатъ, сѫ безупрѣчни, безъ никакъвъ дефектъ. Вземете плода, който тѣ ви прѣдлагатъ, опитайте го и ще видите, че той е необикновено вкусенъ, прѣсенъ, току-що откѫснатъ отъ градината.

Мнозина казватъ: ние трѣбва да уредимъ живота си. Какъ може да се уреди животътъ? Безъ любовь животътъ не може да се уреди; безъ добро животътъ не може да се уреди; безъ участието на ума, сърцето и волята, животътъ не може да се уреди. Нѣкой мисли, че животътъ на земята не може да се уреди и казватъ: както си се родилъ, така ще си отидешъ. Други пъкъ казватъ: дано слѣдъ смъртьта бѫдемъ по-добрѣ! Не, смъртьта не може да разрѣши въпроситѣ на живота. Смъртьта иде, когато човѣкъ е недоволенъ отъ това, което Богъ му е далъ. Тя казва: Богъ ме изпрати да ви науча да станете благодарни. Смъртьта е тояга, която казва на човѣка: отвори торбата си! Той отваря торбата си, и смъртьта започва да бие, да взима всичко, каквото има въ нея. Любовьта всичко дава, смъртьта всичко взима.

Слѣдователно, смъртьта има смисълъ само тогава, когато освобождава човѣка отъ злото. Обаче, тя нѣма смисълъ, ако освобождава човѣка отъ любовьта. Да умре човѣкъ, за старитѣ си възгледи, въ това има смисълъ; да умре за Божиитѣ блага, въ това нѣма никакъвъ смисълъ. Смисълътъ е въ живота, а не въ смъртьта. И ние сме дошли на планината да живѣемъ, да се радваме на именията на своя Баща. Щомъ сте дошли тукъ, врѣменно поне забравете всичко. Въ възгледитѣ на всички трѣбва да стане голѣмъ прѣвратъ, да се обновите, да започнете да мислите, чувствувате и дѣйствувате по новъ начинъ.

Азъ говоря за онѣзи, които се интересуватъ отъ тѣзи въпроси. Само тѣ ще получатъ нѣщо отъ торбата. Които не се интересуватъ, тѣ нищо нѣма да получатъ. Мнозина питатъ: кой е пѫтьтъ, методътъ, по който мога да стана ученикъ? Който иска да стане ученикъ, той трѣбва да има пълна торба, т. е. сърце. Сърцето пъкъ трѣбва да бѫде пълно съ любовь. Понѣкога сърцето на човѣка тупти по-силно отъ обикновено, и той се плаши. Нищо страшно нѣма въ това туптене; това сърце постоянно се отваря и затваря, т. е. дава и взима. Какво страшно има въ отварянето и затварянето, въ свиването и разпущането на нашата торба? Така, именно, става и кръвообръщението. Когато торбата се отваря, тя се свива. Въ тѣзи моменти на отваряне и затваряне на торбата, човѣкъ вади или туря нѣщо въ нея. Отварянето и затварянето, свиването и разширението сѫ два процеса, които ставатъ и въ самата природа. Когато сърцето се свива, Богъ взима нѣщо отъ него; когато сърцето се разширява, Богъ дава нѣщо въ него. Богъ дава, Богъ взима. Казвамъ на едного: ще дадешъ! — Какво? — Това, което е въ сърцето ти. Понатисни малко, и кръвьта веднага ще излѣзе отъ сърцето ти. На този давашъ кръвь, на онзи давашъ кръвь, и всички се радватъ. Отъ едната страна влиза артериална, а отъ другата — венозна кръвь. Само по този начинъ човѣкъ може да види всички процеси, чрѣзъ които Богъ ни учи, какъ трѣбва да живѣемъ. Въ ума си човѣкъ трѣбва да държи мисъльта, че колкото дава, толкова ще взима, плюсъ единъ малъкъ придатъкъ, равенъ на лихвитѣ на дадената сума. Запримѣръ, ако нѣкой направи едно добро, още до вечерьта може да му се върне, но съ лихвитѣ. Ако нѣкой прави усилие да се качи на планината, щомъ се върне оттамъ, той ще има малъкъ придатъкъ, който ще се отрази благотворно върху организъма му. Законътъ е такъвъ.

Слѣдователно, всѣки день човѣкъ трѣбва да направи поне най-малкото добро, изразено въ мисъль, чувство или дѣйствие. Това добро може да бѫде направено на нѣкой изворъ, на нѣкое растение, на нѣкоя мушица, или на нѣкой човѣкъ. Колкото малко да е това добро, то трѣбва да се направи. Най-малкото добро е изразъ на Божественото учение, на вѫтрѣшния законъ въ човѣка. Живѣе ли човѣкъ по този начинъ, и ангелитѣ, и светиитѣ, и добритѣ хора ще го познаватъ и посѣщаватъ. Най-послѣ и неговиятъ учитель ще го посѣти. Само тогава човѣкъ ще има правилно и високо разбиране за Бога.

Сега, азъ искамъ да ви прѣдставя Божественото учение въ достѫпна форма за приложение още сега, а не за въ бѫдеще. Остане ли да се разбере и приложи за въ бѫдеще, то е неразбрано учение. Запримѣръ, мнозина очакватъ събора. Казвамъ: ако тѣ не могатъ да разбератъ днешния съборъ, и другиятъ ще остане неразбранъ за тѣхъ. Да разберемъ Божията Любовь, това е съборъ; да разберемъ Божията Мѫдрость, това е съборъ; да разберемъ Божията Истина, това е съборъ. Съберемъ ли всичко това, то прѣдставя най-великия съборъ въ свѣта. Ако се съберемъ на едно мѣсто, да обмѣнимъ своята любовь, своето добро, да изпратимъ своята мисъль въ свѣта, да утѣшимъ бѣднитѣ, страдащитѣ, това е най-великиятъ съборъ. Тъй щото, цѣльта, за която сме се събрали тукъ, е, пакъ съборъ.

Нѣкой казва: Богъ ще прости ли грѣховетѣ ми? Казвамъ: Богъ не може да не прости грѣховетѣ на онзи, който Го обича, колкото голѣми и каквито да сѫ неговитѣ грѣхове. Любовьта всичко заличава. Безъ любовь грѣховетѣ никому не се прощаватъ. Това е законъ. Внесе ли се любовьта като основа въ живота, всички грѣхове, които сѫществуватъ, ще изчезнатъ; всичко старо ще изгори. Доброто пъкъ е условие за реализиране на любовьта. Когато човѣкъ е добъръ, любовьта непрѣменно ще се прояви въ живота му. Нѣкой казва: заслужаватъ ли хората моята любовь? Имайте прѣдъ видъ слѣдното правило: всѣко живо сѫщество заслужава любовь, т. е. заслужава да бѫде обичано. Защо? — Понеже всѣко сѫщество е произлѣзло отъ Бога. Ако това сѫщество не прилича на васъ, нищо не значи. И мухата заслужава любовь, макаръ че хапе. Мухата хапе, защото и по-високостоещитѣ отъ нея сѫщества хапятъ. И човѣкъ понѣкога хапе. Мухата трѣбва да знае, че съ хапене нѣма да отиде далечъ. Ако нѣкой ѝ прости, другъ ще я накаже за нейното хапене. Мухата се оправдава, че това е навикъ, отъ който тя не може да се освободи. За този лошъ навикъ, обаче, тя плаща съ живота си. Питамъ: защо мухитѣ хапятъ? Мухата казва: едно врѣме Богъ ни изпрати въ свѣта, да хапемъ животнитѣ, понеже тѣ бѣха много мързеливи. Нашето хапене бѣше остенъ за тѣхъ. Днесъ мухата не хапе само говедата, но тя хапе и човѣка, който е свършилъ четири факултета, и който не се нуждае отъ остенъ. Този човѣкъ може лесно да се справи съ тази муха. Той затваря прозорцитѣ на стаята си, улавя мухата, забожда я на специална игла и започва да я изучава. Послѣ поставя подъ нея датата на изслѣдването, мѣстото, дѣто е уловена, и латинското ѝ име. Съ това животътъ на тази муха е свършенъ.

Казвамъ: хората иматъ навици, подобни на тия на мухитѣ, комаритѣ, змиитѣ, гущеритѣ и т. н. Тѣ сѫ анормални остатъци отъ миналото. Ако нѣкой човѣкъ прояви въ себе си единъ отъ тия навици, той трѣбва да си каже: азъ не трѣбва да се връщамъ къмъ миналото, да се проявявамъ по този начинъ. Едно врѣме хапѣхъ, жилихъ, но сега съмъ човѣкъ, и трѣбва да постѫпвамъ благородно. Каже ли човѣкъ така, той осмисля вече сѫществуването на всички живи сѫщества подъ него. Днесъ човѣкъ трѣбва да води чистъ и светъ животъ. Любовьта трѣбва да се излива отъ сърцето му, като отъ изворъ. Той трѣбва да върши волята Божия и да се радва на всичко, което го заобикаля: на камънитѣ, на дърветата, на изворитѣ, на животнитѣ. Когато човѣкъ се качи на нѣкоя планина, той трѣбва да разглежда, да изучава всички картини, които се откриватъ прѣдъ неговия погледъ. Когато гледате картината на нѣкой художникъ, вие знаете, че той е ималъ прѣдъ видъ, какви краски да употрѣби, за да прѣдстави прѣдмета по възможность по-вѣрно и точно. Нѣкога краскитѣ, чъртитѣ на тази картина сѫ сполучливо прѣдадени, нѣкога не сѫ сполучливи. По сѫщия начинъ и всѣко камъче, всѣко дърво или изворъ въ картинитѣ на живата природа сѫ поставени на мѣстата си, споредъ разбирането на художника или декоратора. На васъ прѣдстои красивата задача да изучавате тия картини. Отъ природата човѣкъ ще изучава законитѣ на съвършенството и ще ги прилага въ живота си.

И тъй, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ съвършенство. Това може да се постигне, когато човѣкъ е въ изправность къмъ любовьта, когато е готовъ на всички жертви за нея. Дойде ли човѣкъ до това положение, торбата му винаги ще бѫде пълна. Ако торбата на нѣкой човѣкъ е пълна, а работитѣ му не вървятъ добрѣ, коя е причината за това? Причината за това е неговата скържавость: той или много рѣдко отваря торбата си, или никакъ не я отваря. Много отъ съврѣменнитѣ хора иматъ хубави торби отъ коприна, отъ ленъ или отъ друга фина материя, пълни съ всѣкакви плодове и кифли, но понеже не се отварятъ често, плодоветѣ въ тѣхъ сѫ изсъхнали, а кифлитѣ сѫ се прѣвърнали на пексимитъ. Нѣкой казва: знаешъ ли, какво нося въ торбата си? — Зная, какво носишъ: изсъхнали ябълки, круши, сливи, кифли и т. н. Споредъ менъ, всѣко сърце, което отъ сутринь до вечерь не се отваря, за да даде всичко, каквото има, и да приеме всичко, което му се пада, е анормално сърце, което не тупти, както трѣбва. Нормалното сърце е торба, която постоянно се отваря и раздава отъ нея на бѣдни, на страдащи. За себе си пъкъ ще остави само една ябълка, една круша, една кифла и ще благодари на Бога за всичко, което му е далъ. Тогава Богъ ще погледне къмъ това сърце благосклонно и ще каже: това сърце е разбрало смисъла на живота.

И тъй, торбитѣ на всички трѣбва да бѫдатъ пълни, да раздаватъ. Затова, именно, е казано въ Писанието: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Въ това отношение, природата ни дава примѣръ на абсолютно безкористие. Ето, толкова врѣме, какъ сме тукъ, ние се ползуваме безплатно отъ дърва за отопление, за готвене. Вечерь, събрани около голѣмия огънь, ние имаме възможность да попѣемъ, да посвиримъ малко и да благодаримъ на Бога за благата, отъ които се ползуваме прѣзъ деня. Братята, които свирятъ на цигулка, дадоха добъръ примѣръ на безкористие. Дойде единъ отъ тѣхъ около огъня, вземе цигулката си и раздава. Цигулката е торбата, отъ която той вади едно музикално парче вмѣсто ябълка, второ — вмѣсто круша и трето — вмѣсто кифла. Всѣки братъ и сестра, които свирятъ, трѣбва да изпълнятъ най-много по три парчета. Всѣка вечерь ще ни свирятъ по три парчета, и то все нови. Истинскиятъ цигуларь разполага съ голѣмъ репертуаръ. Тѣзи сѫ новитѣ възгледи, които трѣбва да приложи всѣки, който иска да бѫде ученикъ. Торбата на ученика трѣбва да е пълна, и той щедро да раздава отъ нея.

Нѣкой казва: ще бѫдатъ ли простени грѣховетѣ ми? — Ако обичашъ, ще бѫдатъ простени; ако не обичашъ, нѣма да бѫдатъ простени. — Ще се усили ли вѣрата ми? — Ако обичашъ, вѣрата ти ще се усили. — Мога ли да стана ученъ човѣкъ? — Ако обичашъ, можешъ да станешъ и ученъ, и философъ, и поетъ, и художникъ. Ако обичашъ, ако имашъ любовь въ себе си и раздавашъ отъ нея на всички живи сѫщества, можешъ да станешъ, каквото пожелаешъ. Въ любовьта се криятъ всички възможности и условия за растене и развитие. Искате ли нѣщо повече отъ любовьта, ще получите тояга. Апостолъ Павелъ казва: „Съ тояга ли да дойда при васъ, или съ любовь и кротъкъ духъ?“ Често старитѣ учители си служеха съ тояга, като възпитателенъ методъ. Когато прѣдаваха уроцитѣ си, тѣ не носѣха тояга, но щомъ изпитваха, тѣ прилагаха тояга за онзи ученикъ, който не знаеше уроцитѣ си. И съврѣменнитѣ учители употрѣбяватъ тояга, но видоизмѣнена въ числа. Запримѣръ, единицата и двойката сѫ тояга за ученицитѣ. Когато ученикътъ получи единица или двойка, той се връща дома си недоволенъ, тѫженъ, че не е могълъ да задоволи учителитѣ си.

Тази бесѣда се отнася за ония ученици, които искатъ да свършатъ училището. Една отъ основнитѣ правила въ това училище е всѣки ученикъ да има хубава торба, съ хубави плодове. Второ основно правило е ученикътъ да отваря торбата си на врѣме и да раздава отъ нея на всѣки, който се нуждае. Такъвъ трѣбва да бѫде човѣкътъ на новото врѣме! Казвате: какъ трѣбва да проповѣдваме? — Ще проповѣдвате като кифладжията и като онзи, който продава плодове. Ще натоварите единъ конь съ два коша, единиятъ съ ябълки, другиятъ съ круши, а въ рѫката си ще носите една кошница съ кифли и ще тръгнете отъ градъ въ градъ и отъ село въ село и ще викате: хайде, круши, ябълки, кифли! Хората ще започнатъ да се събиратъ около васъ, да искатъ отъ вашитѣ ябълки, круши и кифли. На бѣднитѣ ще давате даромъ, на срѣдна рѫка хора ще давате евтино, а на богатитѣ — по-скѫпичко. Като се срещнатъ тия хора, ще си разправятъ едни-други: чудно нѣщо! Срещнахъ единъ търговецъ, който раздаваше плодове на бѣднитѣ хора безъ пари. Азъ пъкъ купихъ отъ него плодове, но много евтино. Богатиятъ казва: на мене ги продаде малко по-скѫпо. Обаче, всички тия хора сѫ много доволни отъ плодоветѣ на този търговецъ.

Тъй щото, въ най-скоро врѣме искамъ да ви видя съ конь, натоваренъ съ два голѣми коша съ плодове и съ една кошница кифли въ рѫка. Ще кажете, че не ви е удобно да направите това нѣщо. Питамъ: какво бихте направили, ако приемниятъ изпитъ за ученика е, именно, такъвъ? Не само, че ще продавате, но трѣбва да викате: хайде, тука сѫ хубавитѣ ябълки и круши! Нѣкой ще каже: всичко мога да направя, но тази задача не мога да изпълня по никой начинъ! Който иска ученикъ да бѫде, той трѣбва да изпълни всички задачи, които се даватъ въ училището. Прави ли изборъ въ задачитѣ, една отъ тѣхъ изпълнява, а друга не може да изпълни, той не е ученикъ.

Сега, вие искате да знаете, ще има ли днесъ още една бесѣда. Казвамъ: днесъ цѣлиятъ день торбата ми ще бѫде отворена, и на всѣки, който дойде при мене, ще му дамъ по една ябълка, круша и кифла. Сега дадохъ на всички по една ябълка. На обѣдъ ще ви дамъ по една круша; надвечерь ще ви дамъ по една кифла. Ябълката, крушата и кифлата сѫ символи, които трѣбва да се прѣведатъ. Ябълката прѣдставя живота, който се ражда отъ любовьта; крушата прѣдставя мѫдростьта, а кифлата — словото, т. е. истината. Казано е: „Глава на Словото е Истината.“ Слѣдователно, въ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина се заключва цѣлокупния животъ, цѣлата вѣчность, както и щастието, благото на всички души. Искате ли да постѫпите въ Божествената Школа, Любовьта, Мѫдростьта и Истината трѣбва да бѫдатъ основа на вашия животъ. Само по този начинъ вие ще разберете смисъла на всичко, което Богъ е създалъ. Затова, именно, и ние сме дошли на Рила, да научимъ и разберемъ смисъла на Божиитѣ творения.

Ще кажете: братята и сестритѣ, които не сѫ тукъ, ще съжаляватъ за това. Прѣдставете си, че всички сѫ тукъ, но стомаситѣ имъ сѫ развалени. Какво ще се ползуватъ тѣ отъ благата, които Богъ е далъ? — Поне двѣ-три екскурзии да бѣха направили. — Прѣдставете си още, че тѣ сѫ тукъ, но краката имъ сѫ изкълчени и не могатъ да вървятъ, а само шумъ дигатъ. При това положение, какво ще се ползуватъ тѣ отъ високитѣ върхове? Щомъ вие мислите за братята и сестритѣ, които не сѫ тукъ, ето какво трѣбва да направите: всичко, каквото сте придобили, ще натоварите на единъ конь, и като отидете въ София, ще раздавате на всѣки, който не е билъ между васъ.

Сега, вие трѣбва да прѣведете значението на коня и на магарето, като символи. Никой не може да влѣзе въ закона на посвещението, ако не води магаре съ себе си. Никой не може да воюва, ако не езди конь. Слѣдователно, магарето е символъ на посвещение. Коньтъ е символъ на воюване. Когато невидимиятъ свѣтъ иска да научи човѣка на законитѣ на смирението и на жертвата, той ще го застави да се качи на магаре, което ще му запѣе своята сладка пѣсень и ще го заставя всѣки день да се моли. Коньтъ пъкъ, на който човѣкъ езди, ще му казва: господарю, всѣки день трѣбва да точишъ ножа си, да бѫдешъ смѣлъ и рѣшителенъ, твърдо да защищавашъ своитѣ възгледи. Голѣмитѣ уши на магарето говорятъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде щедъръ. Смѣлостьта, рѣшителностьта на коня въ воюването, показватъ, че и човѣкъ, като воюва, трѣбва да бѫде смѣлъ, рѣшителенъ и да вземе всичко, да обере всичко отъ тия, съ които воюва. Слѣдъ това ще върне всичко, което е взелъ, и ще каже: хайде, отъ мене да замине! Тъй щото, при магарето човѣкъ дава, а при коня — взима. Отличителната чърта на коня е привързаностьта. Коньтъ лесно се привързва, а магарето — мѫчно. У коня има творчество, а у магарето живѣе стремежъ къмъ истината, къмъ правдата. Магарето обича да води стадото, затова винаги върви напрѣдъ. Коньтъ обича да воюва. Той казва: азъ не мога да водя овци.

Казвамъ: тѣзи въпроси сѫ странични. Първото нѣщо, важно и необходимо за всички, е да имате пълни торби, пълни сърца. Сърцето трѣбва да бѫде пълно съ любовь, съ свѣтлина, съ свобода. Който има такова сърце, той вѣчно се подмладява. Сега хората остаряватъ, защото живѣятъ само съ своитѣ мѫчнотии. Тѣ казватъ: какво бѣше едно врѣме, а какво е сега! Какво е било едно врѣме, не е важно. Сегашното врѣме, днешниятъ день е важенъ. Днешниятъ день струва повече, отколкото вчерашниятъ. Миналото е изиграло своята роля. То е старото врѣме, а сега, днесъ е новиятъ день, деньтъ на младостьта. Днесъ човѣкъ трѣбва да се подмлади! Той трѣбва да обнови сърцето, ума и волята си, да внесе въ нея стремежъ къмъ истината. Нѣкой казва: разочаровахъ се! Изгубихъ младость, сила, животъ. Оставете разочарованията настрана! Оставете изгубеното настрана! Не търсете това, което сте изгубили. Ако търсите единъ модеренъ часовникъ, който не можете да използувате, какво струва той за васъ? Това, което днесъ ви дава Богъ, струва повече, отколкото онова, което ви е далъ въ миналото. — Едно врѣме ядохъ сладко. — Какъ си ялъ едно врѣме, не е важно; днешниятъ обѣдъ, напримѣръ, струва повече отъ вчерашния — той струва хиляди радости. Забравете миналото! Използувайте това, което сегашниятъ моментъ носи. Не мислете за утрѣшния день; той самъ ще се погрижи за себе си. Миналото се е погрижило за себе си; днешниятъ день се грижи за себе си; слѣдователно, и ние, които сме въ днешния день, трѣбва да мислимъ и да се грижимъ само за него.

Мнозина отъ васъ, които сте дошли тукъ, сѫ обрѣменени, загрижени, че нѣматъ достатъчно срѣдства, че палаткитѣ имъ не ще издържатъ много и т. н. Казвамъ: докато човѣкъ се намира прѣдъ хубавитѣ ябълки, круши и кифли, нека забрави всичко. Нека свърже мисъльта си съ тѣхъ и каже: Господи, благодаря за всичко, което си ми далъ. Изпита ли тази благодарность къмъ Бога, всичко друго — знание, добродѣтели, богатства — ще дойдатъ сами по себе си. Добродѣтелитѣ идватъ при човѣка, както ангелитѣ. Когато нѣкой ангелъ види единъ добъръ човѣкъ, той веднага съобщава и на другитѣ ангели, че е видѣлъ добъръ човѣкъ на земята. Единъ слѣдъ другъ тия ангели започватъ да посѣщаватъ добрия човѣкъ, и всѣки отъ тѣхъ му носи по единъ цѣненъ подаръкъ. Питамъ: какво по-добро отъ това, човѣкъ да бѫде обектъ на ангелитѣ, на светиитѣ и на добритѣ хора? Какъвъ по-великъ смисълъ може да има животътъ отъ този?

Казвате: какъ да се подмладимъ? — Отворете торбитѣ си, раздавайте на страдащи и нуждаещи се, и вие ще се подмладите. Който е остарѣлъ и закѫсалъ, той не отваря торбата си и никому не дава. Отваряйте и затваряйте торбата си, ако искате да бѫдете млади и радостни. И тогава, дойде ли скръбьта при васъ, радвайте се! Дойде ли радостьта при васъ, пакъ се радвайте! Разликата въ радостьта ще бѫде тази, че на радостьта ще се радвате само единъ пѫть, а на скръбьта — два пѫти. Казано е въ Писанието: „Жена, кога ражда, на скръбь е, но кога роди, скръбьта ѝ се прѣвръща въ радость, че се е родилъ човѣкъ на свѣта.“ При възпитанието на съврѣменнитѣ хора трѣбва да се внесе новото, което коренно да измѣни възгледитѣ имъ за живота. Запримѣръ, какво лошо има въ скръбьта? При всѣка скръбь се ражда нѣщо ново, нѣщо велико въ душата на човѣка. Човѣкъ скърби, докато въ душата му се роди нѣщо ново. Щомъ се роди новото, той не помни вече скръбьта си, и радостьта му е двойно по-голѣма отъ скръбьта. При скръбьта човѣкъ вижда Бога, и затова трѣбва да се радва.

Днешниятъ день нарекохме день на проявената Божията Любовь день на Божията доброта. При това, забѣлѣжете, колко приготовления имаше за този день отъ страна на невидимия свѣтъ! Днесъ е 19 юли, при това имаме и пълнолуние. Вчера и онзи день имаше голѣмо чистене: дъждътъ изми палаткитѣ, отвънъ и отвѫтрѣ. Освѣнъ това, тѣзи дни имаше и малко влага, която показва, че нѣкои нѣща трѣбва да растатъ. Покрай всички благоприятни съчетания на природата, имахте възможность да се разходите по езерата съ лодка. Ще кажете: какво хубаво съвпадение, че единъ господинъ отъ Чехия, гостъ на Рила, имаше лодка, съ която ни разходи по езерото. Външно тия нѣща сѫ съвпадения, но тѣ сѫ символи, които иматъ дълбокъ вѫтрѣшенъ смисълъ. Чудни и велики сѫ Божиитѣ дѣла! Богъ е великъ въ малкитѣ работи. И когато вършимъ волята Божия, Той всичко записва.

Сега, и азъ отворихъ торбата си и дадохъ всѣкиму по нѣщо. Благодарете на Бога, че на врѣме отворихъ торбата! Благодарете още и за това, което чухте! Втори пѫть като дойда, моята торба пакъ ще бѫде отворена, и по-хубави работи ще извадя отъ нея. Все по-хубави и по-велики работи ще се вадятъ отъ тази торба, но вие трѣбва разумно да ги използувате.

Желая на всички да бѫдете като врѣмето днесъ: съ чисти и ясни умове, като небето; съ сърца топли и любещи, като слънцето; бодри и свѣжи по духъ, като въздуха.

*

7. Бесѣда отъ Учителя, държана на

19 юли, 1931 г. 5 ч. с.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...