Jump to content

1931_07_12 Симонъ Петъръ


Ани

Recommended Posts

"Любовь къмъ Бога", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1931 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера. Първо издание, София, 1931 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

СИМОНЪ ПЕТЪРЪ.

И отговори Симонъ

Петъръ и рече: „Ти си

Христосъ, Синъ на Бога

живаго.“)

Матея 16:16.

„Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго.“ Животътъ има освѣнъ външенъ, още и вѫтрѣшенъ смисълъ, поради което човѣкъ трѣбва да знае, отдѣ да започне. Когато нѣкой ученикъ иска да учи въ нѣкое училище, било гимназия, или въ университетъ, какво трѣбва да направи за тази цѣль? Най-напрѣдъ този ученикъ трѣбва да подаде заявление до съотвѣтното училище, да бѫде приетъ за ученикъ. Заявлението му трѣбва да бѫде придружено съ документи, отъ които се вижда, какво училище е свършилъ ученикътъ и съ какъвъ успѣхъ. Второто положение, което прѣдстои на ученика е да дочака деня, когато професоритѣ ще се събератъ на засѣдание, да разгледатъ заявлението му. Третото и най-тревожно положение за ученика е да получи отговоръ, приетъ ли е за ученикъ, или не.

Сега, тритѣ бесѣди, които държахъ днесъ, прѣдставятъ положенията, на които ученикътъ е изложенъ до приемането му въ училището. Сутринната бесѣда прѣдставя подаването на заявлението и документитѣ отъ ученика. Втората бесѣда отговаря на събранието на професоритѣ, за да разгледатъ заявлението и документитѣ на ученика. Третата бесѣда, т. е. тази, която сега държа, прѣдставя отговора на професоритѣ, че ученикътъ е приетъ за студентъ въ университета. Слѣдъ това положение, какво трѣбва да прави студентътъ? — Той трѣбва да се заеме да учи.

Казвамъ: вашето положение е подобно на това, въ което се намира студентътъ, който е приетъ вече въ университета. Той е подалъ заявлението и документитѣ си, приели сѫ го и сега не му остава нищо друго, освѣнъ да учи. Та и на васъ сега прѣдстои само да учите, безъ да разправяте на хората, че сте ученици. Дипломътъ, който имате отъ по-долното училище, бѣше необходимъ само до приемането ви въ по-горно. Ако не бѣхте постѫпили въ по-горното училище, дипломътъ ви, самъ по себе си, нѣмаше да има голѣмо значение. И сега, ако ученикътъ не учи, той не може да се подига; ако учи, той се подига. Ако ученикътъ не учи, професоритѣ му го изпѫждатъ отъ училището, и той преждеврѣменно свършва курса на учението си. И въ този случай той получава дипломъ, но като на круша, която преждеврѣменно е узрѣла и паднала на земята. Обаче, падането е неестественъ процесъ.

Въ сегашния животъ има една опасность, отъ която хората трѣбва да се пазятъ. Запримѣръ, тѣ искатъ да придобиватъ нови чувствувания, нови мисли, нови знания, съ които да се забавляватъ само, но въ края на краищата, изпадатъ въ положение на натоварени камили. Тѣ трѣбва да асимилиратъ всичко придобито, да го разработятъ, да не останатъ у тѣхъ извѣстни наслоявания. Явятъ ли се такива наслоявания, тѣ трѣбва да се освободятъ отъ тѣхъ. Природата, като вижда опасното положение, въ което хората изпадатъ, безъ да могатъ да си помогнатъ, тя казва: стига толкова! — и поставя граница. Когато човѣкъ е гладенъ, незадоволенъ, това показва, че той е подалъ заявлението и документитѣ си до професорското тѣло и очаква неговия отговоръ. Когато човѣкъ започне да яде, това показва, че той е получилъ вече благоприятния отговоръ на професорското тѣло за приемането си въ университета. Като се нахрани човѣкъ, настѫпва процесътъ на мисъльта, т. е. разпрѣдѣлението на храната по цѣлия организъмъ.

Нѣкой казва: азъ се нахранихъ добрѣ, нѣма да помисля вече за ядене. Не, слѣдъ четири-петь часа ти пакъ ще огладнѣешъ и отново ще помислишъ за ядене. Ти пакъ ще трѣбва да подадешъ заявлението и документитѣ си и да чакашъ отговора на професорското тѣло. Съ едно подаване на заявление и на документи работата не се свършва. Всѣка сутринь ще подавате заявлението и диплома си и ще чакате отговоръ. Така ще постѫпвате всѣки день, докато свършите курса на училището. Не постѫпвате ли всѣки день по този начинъ, животътъ ви ще се обезсмисли, нѣма да има връзка между състоянията, които всѣки день прѣживявате.

Питамъ: каква разлика има между живота на младия и на стария човѣкъ? Животътъ на младия може да се уподоби на фаръ, поставенъ въ морето, да свѣти, да направлява движението на корабитѣ къмъ пристанището. Животътъ на стария е подобенъ на живота и длъжностьта на фенерджията около този фаръ. Длъжностьта му е всѣки день да чисти фара, да му набавя горителенъ материалъ, за да може, когато пожелае, да го запали. Тъй щото, младиятъ и стариятъ се различаватъ по службитѣ, които изпълняватъ: прѣдназначението на младия е едно, а това на стария — друго. Като младъ, ще имашъ грижата да свѣтишъ, да посочвашъ пѫтя на корабитѣ. Като старъ, ще имашъ грижата всѣки день да чистишъ фара, да го нареждашъ и като дойде часа, когато трѣбва да светне, да бутнешъ бутончето и да го запалишъ. Който разбира живота по този начинъ, той го осмисля. Тогава стариятъ ще каже: азъ остарѣхъ вече, т. е. азъ прѣстанахъ да свѣтя, но затова пъкъ грижата ми е да чистя фара и да го запалвамъ. Младиятъ ще каже: азъ имамъ само една задача — да свѣтя! Нѣкой човѣкъ, билъ той старъ, или младъ, казва: азъ живѣя добрѣ. Какво подразбира добриятъ животъ? Това значи: азъ, като младъ човѣкъ, свѣтя, т. е. моятъ фаръ постоянно свѣти. Или, азъ, като старъ човѣкъ, чистя добрѣ своя фаръ.

Нѣкой казва: азъ не живѣя добрѣ. Това значи: като младъ човѣкъ, азъ не свѣтя; или, като старъ човѣкъ, азъ не чистя добрѣ своя фаръ. Значи, и младиятъ, и стариятъ сѫ закѫсали въ живота си. Младость и старость сѫ двѣ състояния, които човѣкъ едноврѣменно прѣживява. Това подразбира, че човѣкъ ще свѣти, но сѫщеврѣменно ще има грижата да чисти своя фаръ. Съ други думи казано: който свѣти, той едноврѣменно слугува на хората.

Питамъ: какво се разбира подъ думитѣ „Ти си Синъ на Бога живаго“? Това показва степень на съзнание. Оттамъ, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че отъ положението, въ което се намира въ даденъ моментъ, той може да расте, да се развива, докато дойде день да се нарече Синъ Божи. Какво се разбира подъ думата день? — Това сѫ възможноститѣ, които деньтъ крие въ себе си. Като се каже нощь, разбираме възможноститѣ, които нощьта крие въ себе си. Думитѣ здраве, богатство, разумность, доброта, красота, мѫдрость, любовь, истина, това сѫ редъ възможности, които се съдържатъ въ тѣзи понятия. Всѣка една отъ тѣзи думи изразява сили, свѣтове, въ които човѣкъ може да расте и да се развива. Запримѣръ, кажешъ ли думата любовь, ти имашъ вече на разположение възможноститѣ на единъ голѣмъ свѣтъ. Тѣзи възможности даватъ условия да растешъ и да се развивашъ. И тогава, ако си ученикъ, дѣто влѣзешъ, всички ще ти услужватъ. Отивашъ въ университета — всички студенти, професори сѫ на твое разположение. Ако на земята е така, колко повече въ Божествения свѣтъ дѣто владѣе абсолютно съвършенство, дѣто всичко е въ пъленъ редъ и порядъкъ.

Мнозина се страхуватъ отъ работата, която имъ прѣдстои, и казватъ: азъ не мога да бѫда Синъ Божи. Да казвате, че не можете да бѫдете Синове Божии, то е все едно да казвате, че не можете да учите. Ако сте ученикъ въ едно училище, какъ да не можете да учите? Да казвате, че не можете да учите, то е равносилно на това, да се отказвате отъ живота си. Който учи, само той живѣе. И обратно: който живѣе, само той учи. Нѣкой казва: толкова години вече, какъ живѣя на земята, и нищо още не съмъ постигналъ. Тази мисъль не е права. Какво искашъ да постигнешъ? Като седнешъ на обѣдъ да ядешъ, какво искашъ да постигнешъ? Какъ се изразява постижението: въ количеството на храната, или въ начина, по който тя се възприема, прѣработва и използува? Човѣкъ може да изяде десеть килограма хлѣбъ, а може да изяде само сто грама, но и въ двата случая да има единъ и сѫщъ резултатъ. Слѣдователно, истинското постижение седи въ това, приетата храна отъ организма да се прѣработи, да се прѣвърне въ динамическа сила, да стане „плъть и кръвь“ въ човѣка. Подъ думитѣ „плъть и кръвь“ разбираме организиране на силитѣ. Щомъ силитѣ въ човѣка се организиратъ, той става мощенъ, силенъ. Докато силитѣ въ човѣка не сѫ организирани, той е слабъ, има нужда отъ чужда помощь.

Сега, ако азъ гледахъ на нѣщата по човѣшки, тази вечерь не трѣбваше да говоря. Обаче, въ Божествения свѣтъ този въпросъ е поставенъ другояче. Тамъ всѣко нѣщо се използува разумно. Запримѣръ, ако нѣкой човѣкъ е дошълъ до положението на Синъ Божи, той може да говори нѣкѫдѣ въ стаята си, а сѫщеврѣменно да го слушатъ и трѣвитѣ, и цвѣтята, и животнитѣ, както и милионъ хора още. Тъй щото, който казва, че самъ нищо не може да направи, той не разбира закона. Ако човѣкъ има една свещена идея въ себе си, не е възможно тази идея да не се възприеме отъ хиляди хора още. Какво правятъ нѣкои хора днесъ? Тѣ казватъ: ние имаме велики идеи въ себе си, но никому не искаме да ги повѣримъ, защото нѣма да ги разбератъ. Не, ти изкажи своята идея и не мисли по-нататъкъ, кой ще я разбере, и кой нѣма да я разбере. Хиляди хора ще чуятъ и възприематъ твоята идея.

Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какъ се прѣдаватъ идеитѣ. Въ древностьта имало единъ царь, който извършилъ редъ прѣстѫпления, и за наказание Богъ поставилъ на главата му два рога, да го държатъ всѣкога буденъ, да помни прѣстѫпленията си. Той грижливо криелъ рогитѣ си отъ хората, за което въ повечето случаи носилъ шапка на главата си. Когато викали бръснарь да му услужва, слѣдъ свършване на работата си, царьтъ заповѣдвалъ да обезглавятъ бръснаря, да не издаде нѣкому тайната, че царьтъ ималъ роги. Единъ день въ двореца билъ повиканъ единъ младъ бръснарь, но той знаелъ, какво го чака, и затова, като свършилъ работата си, казалъ на царя: царю честити, смили се надъ мене! Не взимай главата ми! Обѣщавамъ, че никому нѣма да издамъ тайната и ще ти услужвамъ, както искашъ. Царьтъ се смилилъ надъ него и го пусналъ да си отиде, като ималъ прѣдъ видъ обѣщанието му. Бръснарьтъ излѣзълъ отъ двореца свободенъ, радостенъ, че животътъ му е подаренъ. Той дълго врѣме пазилъ тайната на царя, но по едно врѣме почувствувалъ, че отвѫтрѣ нѣщо силно го мѫчи, не могълъ повече да държи тайната въ себе си. Какво да прави, какъ да се освободи отъ тази мѫка? Да каже нѣкому, главата му ще отиде. Единъ день отишълъ въ гората, и тамъ му дошла една свѣтла идея, да направи подъ нѣкое дърво една дупка и въ нея да изговори тихичко: нашиятъ царь има роги. Както намислилъ, така и направилъ. Слѣдъ врѣме единъ овчарь отрѣзалъ едно клонче отъ дървото, подъ което бръснарьтъ направилъ дупката, и отъ това клонче си изрѣзалъ свирка. Какво било очудването на овчаря, когато неговата свирка пѣела: нашиятъ царь има роги.

И тъй, имате ли нѣкаква мисъль въ себе си, не се страхувайте, дали тя ще се реализира, или не. Вие я изкажете, сподѣлете я, и тя ще се разнесе изъ пространството. Каквито мисли хората сѫ изказали прѣди хиляди години, едва днесъ сѫ започнали да се реализиратъ. Това, което пророцитѣ сѫ казали нѣкога, или това, което Христосъ е казалъ нѣкога, едва сега започва да се реализира. Такъвъ е Божествениятъ законъ. Въ такъвъ случай, всѣки човѣкъ е важенъ дотолкова, доколкото е носитель на Божествени идеи. Той е удъ на Божествения организъмъ, както и рѫката на човѣка е удъ на неговото тѣло. Рѫката, напримѣръ, не ражда идеитѣ; тя сама не ражда и доброто, но е посрѣдникъ при извършване на всѣко добро. Слѣдъ всѣко посрѣдничество на рѫката въ доброто, тя заслужава да ѝ се благодари. Обаче, ако рѫката се отдѣли отъ тѣлото, тя вече губи условия да бѫде посрѣдница за прѣдаване на доброто, което човѣкъ замисля.

Казвамъ: вие трѣбва да схващате вѫтрѣшната сила на нѣщата. Тази сила не се крие въ старитѣ, но въ новитѣ разбирания. Когато Богъ създалъ свѣта, начърталъ колелото и го пусналъ въ движение. Колелото започнало да се хвали, да разправя на всички, че Богъ го направилъ. Слѣдъ това Богъ запиталъ колелото: сега какво искашъ да ти дамъ? — Искамъ да ми дадешъ една ось, да стана точило, на което да точа хората. Освѣнъ хората, искамъ да наточа всички ножове въ свѣта, да познаятъ, че и азъ мога да върша работа. Обаче, и ножоветѣ, които се точатъ на мене, сѫщо така могатъ да вършатъ работа. Всички ножове, които се острили на точилото, дошли да му благодарятъ, че могатъ да вършатъ работа. Не се минало много врѣме, ножоветѣ станали много недоволни отъ точилото, защото съ тѣхъ започнали да рѣжатъ главитѣ на хората. Днесъ заколятъ единъ, утрѣ — другъ, докато най-послѣ хората се оплакали на Бога, че главитѣ имъ падатъ отъ рамѣнѣтѣ.

И тъй, съврѣменнитѣ хора искатъ да острятъ ножоветѣ си на точилото. Кои сѫ тѣзи ножове? Ножоветѣ прѣдставятъ човѣшкитѣ езици. Слѣдователно, точилото, което остри ножоветѣ на хората, сѫщеврѣмено остри и езицитѣ на хората. Тъй изостренъ човѣшкиятъ езикъ, той пъкъ остри умоветѣ на хората. И като погледнете, този остъръ ножъ започва да коли този-онзи, докато всички взематъ да се оплакватъ отъ него. Тогава Богъ извикалъ колелото и го запиталъ: ти какво направи, че прѣдизвика толкова оплаквания противъ себе си? Колелото отговорило: Господи, азъ прѣподадохъ урока си много добрѣ, но тѣ не ме разбраха. Наистина, Богъ направи точилото за добро на хората, но като не го разбраха, тѣ го използуваха за зло. Като видѣ, че урокътъ, който прѣподаде на колелото се използува за зло, Богъ впрегна колелото на работа въ колата, а ножътъ прѣвърна въ ось на колелото. Значи, всички ножове ще се прѣвърнатъ въ оси, а всички колела ще се прѣвърнатъ въ коли, да каратъ хората. Само по този начинъ свѣтътъ ще се оправи.

Слѣдъ това Господъ казалъ на колелото: сега ще ти прѣдамъ още единъ урокъ, какъ да се движишъ отъ едно мѣсто на друго. Въ миналото човѣкъ е седѣлъ отдолу, но работата му не е вървѣла, напрѣдъ; сега той ще седне отгорѣ на колата. Щомъ разумниятъ човѣкъ се качи на колата и впрегне конетѣ си, всичкитѣ му работи ще се уредятъ. Въ миналото човѣкъ е точилъ ножове, но сега, като господарь, той е прѣвърналъ ножа въ ось на колело, да се върти, да върши работа. Колелото е турилъ въ колата, конетѣ впрегналъ да теглятъ колата, а той се качилъ отгорѣ ѝ да управлява. Досега сте се задоволявали само съ едно колело, но сега вече сѫ нужни десетки колела да се въртятъ. Колелата прѣдставятъ способноститѣ въ човѣка.

И сега, ако човѣкъ върви по този пѫть на разсѫждение, той ще дойде до правилно разрѣшение на въпроситѣ. Щомъ човѣкъ мисли правилно, той ще може и правилно да си въздѣйствува. Щомъ мисли човѣкъ, той ще може да обуздава езика си. Какъвъ смисълъ има, ако кажешъ нѣкому нѣколко горчиви, или обидни думи? Този човѣкъ ще се наостри като бръсначъ срѣщу тебе. Тъй щото, прѣди да кажете нѣкому обидни думи, помислете си, кое е по-добрѣ: да оставите човѣка свободенъ, самъ да се изправи, или съ вашитѣ обидни думи, не на врѣме казани, да го наострите като бръсначъ? Казвате: какво трѣбва да се прави, когато нѣкой ме прѣдизвика съ нѣщо? Ще ви приведа единъ примѣръ, отъ който можете да извлѣчете поука, какъ да постѫпвате въ такива случаи.

Вървятъ по улицата двама души: единиятъ бѣденъ, старъ човѣкъ, прѣгърбенъ и съ тояга въ рѫка. Другиятъ, сѫщо така старъ, прѣгърбенъ човѣкъ, но богатъ. Той върви съ достоинство, съ тежесть, като аристократъ. Едно дѣте минава покрай бѣдния старецъ, навежда се, взима камъкъ отъ улицата и го хвърля слѣдъ стареца. Послѣдниятъ се обръща къмъ дѣтето и кротко, незлобиво му казва: ела, синко, при мене. Досега азъ не знаехъ, защо дѣцата хвърлятъ камъни слѣдъ мене, но сега разбрахъ. Ти ми даде отличенъ урокъ. Ето, азъ имамъ 40 лева въ джоба си, вземи ги да си купишъ нѣщо съ тѣхъ. Сѫщото дѣте минава покрай богатия старецъ, взима камъкъ и го хвърля слѣдъ него. Той се обръща сърдито къмъ дѣтето и му казва: ела при мене, да ти кажа нѣщо. Дѣтето се приближава до стареца, но той му удря нѣколко плѣсници. Бѣдниятъ старецъ разбралъ, защо дѣтето го замѣрило съ камъкъ и му благодарилъ; богатиятъ не разбралъ и наказалъ дѣтето. И дѣтето, отъ своя страна, се намѣрило въ противорѣчие: то не разбрало, защо бѣдниятъ старецъ благодарилъ и му далъ пари; сѫщо така то не разбрало, защо богатиятъ го наказалъ за постѫпката му. И стариятъ човѣкъ се учи, и дѣтето се учи. Казвате: глупава работа е тази! Защо бѣдниятъ старецъ трѣбвало да благодари на дѣтето, което го замѣрвало съ камъкъ?

Казвамъ: съврѣменнитѣ хора правятъ сѫщитѣ погрѣшки, каквито и дѣтето прави. Ти си въ положението на дѣте и отивашъ да споришъ съ единъ философъ, който знае много нѣща. Обаче, този философъ е благороденъ човѣкъ, нищо не казва, но ти благодари за урока, който му давашъ. Въ втория случай четешъ книгата на нѣкой философъ, опълчвашъ се противъ него и пишешъ мнѣнието си въ нѣкой вѣстникъ, или въ нѣкое критическо списание. Този философъ те срѣща, удря ти нѣколко тояги и си заминава. Не, прочетешъ ли книгата на този философъ, пиши: книгата на еди-кой си философъ е отлична! Той трѣбва да напише още една, по-сериозна, по-строга отъ първата. Така постѫпва и природата. Тя дава възможность на злото да се прояви до своя краенъ прѣдѣлъ, за да се излѣкува. Злото не може да се лѣкува въ началото си. Докато е въ началото си, то може само да се използува, като работна сила. Слѣдователно, злото може да се използува въ началото, а доброто — въ своя край. Значи, на края на злото седи началото на доброто, а на края на доброто седи началото на злото. Такива сѫ отношенията между доброто и злото на физическия свѣтъ. Казвате: какво ще стане съ насъ? — Щомъ прѣстанете да живѣете злѣ, доброто ще дойде. Щомъ прѣстанете да живѣете добрѣ, злото ще дойде. Започнете ли съ доброто, ще придобиете щастие, богатство, здраве, приятели; въ душата ви ще настане миръ, а въ ума ви — свѣтлина. Изгубите ли това състояние, обратниятъ процесъ ще дойде. Тогава вие ще кажете, че Господъ и хората сѫ ви забравили. Не, въпросътъ седи другояче. Вие сте направили нѣкакво отклонение, или нѣкакво опущение въ живота си, вслѣдствие на което идатъ тѣзи нещастия. Малкитѣ отклонения произвеждатъ голѣми послѣдствия.

Въ Стария Завѣтъ се говори за единъ пророкъ, когото Богъ изпратилъ при царь Иеровоамъ, да му прѣдаде Словото Господне. И рече царьтъ на Божия човѣкъ: Влѣзъ съ мене у дома и обѣдвай, и ще ти дамъ даръ. Человѣкътъ Божи рече на царя: Не искамъ, защото ми е заповѣдано чрѣзъ Словото Господне да не ямъ хлѣбъ, да не пия вода и да не се връщамъ прѣзъ пѫтя, по който съмъ дошълъ. И настигна го по пѫтя единъ старъ пророкъ и рече му: Дойди съ мене въ кѫщата ми, та яжъ хлѣбъ! — Не мога, защото ми е заповѣдано нито хлѣбъ да ямъ, нито вода да пия, нито да се върна прѣзъ пѫтя, по който съмъ дошълъ. — И азъ съмъ пророкъ, както и ти. И ангелъ ми говори чрѣзъ Слово Господне и рече: Върни го съ тебе въ кѫщата си, за да яде хлѣбъ и да пие вода. Той го излъга. И върна се съ него, та яде хлѣбъ въ кѫщата му и пи вода. И рече му Господъ: Понеже не послуша гласа ми и не упази заповѣдьта ми, тѣлото ти нѣма да влѣзе въ гроба на отцитѣ ти. И отиде си человѣкътъ Божи, но намѣри го лъвъ на пѫтя и го умъртви.

Казвамъ: каквото и да ви говори стариятъ пророкъ, не се отбивайте отъ пѫтя си. Ако ви кани дома си, кажете му, че другъ пѫть ще дойдете. Изпълнете волята Божия, както ви е заповѣдано, и втори пѫть, като минете покрай това мѣсто, отбийте се въ дома на стария пророкъ да си поговорите. Свършете първо работата си съ царя, както ви е заповѣдано. Не изпълните ли волята Божия, както трѣбва, съ това вие прѣкѫсвате връзката си съ Бога. Законъ е: започвате ли нѣкое добро дѣло, изпълнете го, както ви е казано. Дойде ли ви на умъ нѣкакъвъ новъ планъ, не се отклонявайте отъ първия. Като свършите работата си, тогава разгледайте новия планъ. Не изпълните, ли волята Божия, както ви е заповѣдано, лъвъ ще ви настигне по пѫтя и ще ви умъртви. Тази е правата философия на живота. Нѣкой тръгналъ вече въ пѫтя, Богъ го води, обаче, срѣщатъ го и му казватъ: ти не си въ правия пѫть. — Това сѫ думи на стария пророкъ. Не вѣрвай въ тия думи. Ти си вече въ пѫтя. Слушашъ ли стария пророкъ, лъвъ ще те дави по пѫтя. Върви напрѣдъ и уповавай на Онзи, който досега те е рѫководилъ.

Казвате: ние искаме да влѣземъ въ свѣта, да се учимъ. Нѣма защо да отивате въ свѣта да се учите. Свѣтътъ е създаденъ като поле за работа, като театъръ. За васъ е достатъчно да отидете за малко врѣме тамъ, да видите, какъ живѣятъ хората, да се поучите отъ тѣхъ и да се върнете. На сцената виждате особени картини — води, гори, планини, морета, но всичко това реално ли е? Послѣ виждате актйоритѣ се хранятъ, но това нѣщо реално ли е? Това сѫ само картини, врѣменни положения, които не отговарятъ на дѣйствителностьта. Какво ще придобиете отъ тѣзи нереални нѣща? Реално е само това, което днесъ можете да направите за Бога. То дава сила, мощь да се движите, да живѣете, да се радвате на Божия свѣтъ.

Сега, за петь минути всички ще се концентрираме, да изпратимъ по една възвишена мисъль изъ цѣлия свѣтъ. Ако тази мисъль попадне на мѣсто, тя е въ състояние да произведе по-голѣмъ ефектъ отъ работата, която бихме свършили прѣзъ цѣлъ животъ. Законъ е: ако нѣкой работи единъ часъ интенсивно, работата му се равнява на тази, която нѣкой ще свърши, ако работи цѣлъ день съ малки усилия. И въ двата случая заплатата ще бѫде една и сѫща. Който мисли, че ако работи цѣлъ день ще получи повече, той се лъже. Невидимиятъ свѣтъ има друга мѣрка за прѣцѣняване. Единъ часъ работа може да се сравни съ цѣлъ день работа. Защо? — Защото добрата работа се опрѣдѣля отъ усърдието, отъ интенсивностьта, а не отъ количеството на врѣмето. Нѣкой човѣкъ може да работи цѣлъ день, но да се сърди, че слънцето го изгорило, че се уморилъ и т. н. Количеството врѣме, колкото и да е много, не опрѣдѣля цѣната на работата. Цѣлъ животъ можешъ да точишъ ножове, но въ края на краищата нищо не си придобилъ. Съ тази работа ти си навлѣкълъ на главата си редица неприятности. Запримѣръ, казвашъ нѣкому: слушай, ти не трѣбва така свободно да си изказвашъ мнѣнието. Бѫди по-прѣдпазливъ. Гледай да уредишъ работитѣ си на земята: направи си кѫща, купи си лозе, нива! Питамъ: каква основа поставяшъ въ живота на този човѣкъ? Ти го точишъ, правишъ го остъръ, като ножъ. Доброто дѣло, добритѣ съвѣти, добритѣ мисли се познаватъ по своитѣ плодове.

За потвърждение на послѣдната мисъль, ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ светия често минавалъ край единъ каменарь, който чукалъ камъни. Светията се спиралъ при него, разговарялъ се, запитвалъ го за положението му. Каменарьтъ се оплаквалъ, че положението му било много тежко, едва могълъ да си набави насѫщния хлѣбъ, а жена му, дѣцата му, па и той самъ били принудени да ходятъ боси и окѫсани. Светията му съчувствувалъ и затова винаги се молилъ на Бога, да помогне нѣкакъ на този каменарь да се подобри положението му. Най-послѣ молитвата на светията била приета, и каменарьтъ, по нѣкакъвъ начинъ, забогатѣлъ. Какво било очудването на светията, когато каменарьтъ прѣстаналъ вече да чука камънитѣ, забравилъ Бога, забравилъ дома си, забравилъ приятелитѣ си и се впусналъ въ охоленъ животъ. Едва сега светията разбралъ, че направилъ едно добро не на мѣсто и не на врѣме.

Казвамъ: Любовьта е единствената и най-голѣма възможность, при която истинскиятъ животъ започва. Въ този животъ човѣкъ може всичко да направи. Въ закона на любовьта нѣма изключения. Започнешъ ли нѣкаква работа съ любовь, тя непрѣменно ще има успѣхъ. Свѣтътъ може да се обърне съ главата надолу, но тази работа ще се свърши благополучно. И бури могатъ да се явятъ, и потопъ може да стане, но въ края на краищата, любовьта ще надвие. Не изпитваха ли и Христа по сѫщия начинъ? Той бѣше поставенъ на кръста, дѣто сатаната му казваше: Ти искаше да оправишъ свѣта, но не можа. И други прѣди тебе се опитаха. Азъ искахъ да ти дамъ да управлявашъ всички свѣтове, само да ми се поклонишъ, но ти не се съгласи. Сега ще седишъ прикованъ на кръста, и ще ти покажа, кой съмъ азъ. Въ твое име ще се вършатъ прѣстѫпления, и всичко това ти ще гледашъ. Христосъ въздъхна, дигна очитѣ си къмъ Бога и каза: Господи, защо си ме оставилъ? Обаче, веднага слѣдъ това погледна къмъ сатаната и каза: сега азъ виждамъ, кой си и какво можешъ да направишъ, но послѣ ти ще видишъ, кой съмъ и какво азъ мога да направя. И наистина, Христосъ възкръсна и съ това показа на хората, какво може да направи. Той понесе всички страдания и слѣдъ това каза: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята. Идете и проповѣдвайте, азъ ще бѫда съ васъ до окончанието на вѣка!“ Казвамъ: отъ страданията на Христа трѣбва да се извади поука. Всѣки ще бѫде поставенъ на позорния стълбъ, и той трѣбва да устоява. Тогава сатаната и васъ ще пита: ти знаешъ ли, кой съмъ азъ и какво мога да направя? Вие ще му отговорите: какво можешъ да направишъ, зная, но и ти ще видишъ, какво азъ мога да направя.

Казвате: ще има ли страдания за насъ? — За онзи, който не е страдалъ, ще има страдания. За онзи пъкъ, който е изтърпѣлъ страданията до край, нѣма да има вече страдания. Чудни сѫ хората, като питатъ, ще страдатъ ли, или не! Възможно ли е ученикътъ да прѣмине единъ класъ, или цѣлъ курсъ отъ училището, безъ да е училъ? Ще учите четири години въ основно училище, три години въ прогимназия, петь години въ гимназия и четири години въ университетъ, докато свършите курса на учението. Може ли четиригодишното дѣте да свърши работата на 25 годишния момъкъ? Растенето и развитието на хората е продължителенъ процесъ. Човѣкъ учи отъ най-ранната до най-зрѣлата си възрасть. Макаръ съзнанието на малкото дѣте да е въ спяще състояние, обаче, духътъ му е буденъ, и оттамъ то възприема и учи. Човѣкъ се учи едноврѣменно въ три училища: на земята се учи тѣлото. Всички живи клѣтки въ организма вършатъ извѣстна служба, но заедно съ това тѣ учатъ. Въ духовния свѣтъ се учи душата. Въ Божествения свѣтъ се учи духътъ. Значи, човѣкъ едноврѣменно слѣдва три университета. Ако не разбирате дълбокия смисълъ на живота, вие ще кажете: ние се раждаме, живѣемъ и умираме. Какво означава думата смърть? Защо хората се плашатъ отъ смъртьта? Смъртьта прѣдставя най-голѣмитѣ ограничения въ живота. Защо хората се радватъ на живота? Животътъ съдържа въ себе си най-благоприятнитѣ условия за растене и развитие. Той носи най-голѣмитѣ богатства, най-голѣмата свобода, каквато човѣкъ не може да си прѣдстави. Който знае това, той не трѣбва да употрѣбява живота си за точило.

И тъй, младитѣ трѣбва да свѣтятъ, да бѫдатъ запалени фарове. Тѣ не трѣбва да искатъ стари да станатъ, защото ще изгаснатъ. Много стари хора сѫ напуснали фароветѣ си, станали сѫ преждеврѣменно мѫдреци. Всѣки старъ човѣкъ трѣбва да има по-единъ фаръ, за който да се грижи. Колкото светещи фарове има, толкова и млади хора има; колкото фенерджии има, толкова и стари хора. Ако има единъ младъ човѣкъ повече отъ броя на фароветѣ, които свѣтятъ, и ако има единъ старъ човѣкъ повече отъ броя на фенеритѣ, за които тѣ се грижатъ, работитѣ въ свѣта нѣма да вървятъ правилно. При всѣки младъ трѣбва да има по единъ старъ човѣкъ; и при всѣки старъ трѣбва да има по единъ младъ човѣкъ. Въ това отношение азъ съпоставямъ тѣзи нѣща въ слѣдната аналогия: душата е фарътъ, който свѣти; духътъ е фенерджията, който се грижи за душата; той я направлява, грижи се за нея да свѣти. Каже ли нѣкой, че душата не сѫществува, това подразбира, че неговиятъ фаръ е загасналъ. Каже ли нѣкой, че духътъ сѫществува, а душата не сѫществува, това подразбира, че фенерджията е на мѣстото си, но фарътъ не дѣйствува. Въ този смисълъ тѣзи понятия сѫ строго опрѣдѣлени. Нѣкой казва: духътъ ми е отпадналъ. Значи, фенерджията, който чисти и пали фара отсѫтствува. Човѣкъ трѣбва да има фаръ, но и фенерджия трѣбва да има на разположение.

Днесъ се откри деветиятъ младежки съборъ. Защо се събиратъ хората? Най-красивото нѣщо въ живота е процесътъ на събирането. Обратниятъ процесъ на събирането е изваждането, което въ живота се нарича още разпиляване. Когато въ изваждането нѣма разумность, тогава имаме разпиляване. Събирането пъкъ има смисълъ, когато човѣкъ събира доброто въ себе си. Числото деветь, въ деветия съборъ, означава даване отчетъ, какво е направено прѣзъ изминалитѣ досега години. Прѣдишнитѣ събори ставаха въ София, вслѣдствие на което мнозина мислѣха, че тази година нѣма да има съборъ. Други години за събора, отъ братя и сестри, се приготвяха музикални номера, декламации; обаче и тукъ, безъ приготовления отъ ваша страна, се изпълниха нѣколко музикални номера. Днесъ сутриньта, по случай откриването на събора, пристигна отъ провинцията оркестъръ отъ мандолини и китари, отъ външни хора, които свириха съ любовъ, безъ никакво възнаграждение. Тѣ дойдоха като делегати, изпратени отъ невидимия свѣтъ, да замѣстятъ нашитѣ братя и сестри отъ провинцията, които идваха за събора. Това показва, че между всички явления въ живота има тѣсна връзка. Богъ рѫководи всички работи. Той отваря и затваря съборитѣ — всичко става по Негова воля. Вие не можете да си прѣдставите, че съборътъ може да стане на Рила безъ музика, безъ нѣкакви особени приготовления. Когато ви казахъ, че тази година нѣма да има съборъ, искахъ да ви обърна вниманието на това, че съборътъ нѣма да стане по обикновения начинъ, който вие познавате, но ще стане по съвсѣмъ особенъ начинъ. Тазгодишниятъ съборъ се откри днесъ, на Петровъ день, а миналитѣ години на този день се привършваше.

Въ притчата за сѣятеля Христосъ каза: „Друго падна на добрата земя и даваше плодъ: едно — 100, друго — 60, а друго — 30“. Значи, първото сѣме паднало на пѫтя, и птицитѣ го озобали. Пѫтьтъ прѣдставя физическия животъ, който е прѣходенъ, врѣмененъ. Отъ него нищо не може да се очаква. Други сѣмена паднали между трънетѣ и на каменисти мѣста, дѣто скоро израснали, но не могли да дадатъ плодъ. Тѣзи условия прѣдставятъ духовния свѣтъ. И най-послѣ едно сѣме паднало на добра земя и дало плодове: 30„ 60 и 100. Тъй щото, истинскитѣ плодове трѣбва да се очакватъ отъ Божествения свѣтъ.

„Ти си Синъ на Бога живаго“. Когато Петъръ е казалъ на Христа, че е Синъ на Бога живаго, той ималъ прѣдъ видъ силата, която се криела въ Христа. Слѣдователно, Петъръ прави паралелъ между Бога и Христа и намира, че Христосъ е Синъ Божи. И ако хората вѣрватъ въ Бога, ще видятъ, че земята, на която живѣятъ, е една възможность за тѣхъ. Когато слънцето, звѣздитѣ и луната изгрѣватъ, тѣ прѣдставятъ делегати, изпратени отъ Бога. Когато срѣщате добри хора, и тѣ сѫ делегати, пратеници Божии. Всѣка работа, която човѣкъ върши съ любовь, не е нищо друго, освѣнъ изпълнение на волята Божия. Запримѣръ, тия доброволци музиканти, всички образовани и интелигентни хора, изпълниха волята Божия. Тѣ дадоха и на васъ добъръ примѣръ. Като свириха безплатно, тѣ искаха да ви кажатъ: работете и вие, като насъ, даромъ, отъ любовь и за Бога. Невидимиятъ свѣтъ пъкъ искаше да ви покаже, че когато Богъ нарежда работитѣ, тѣ ставатъ безъ програма. И въ Божествения свѣтъ има програма, но не такава, каквато на физическия свѣтъ.

И тъй, дойде ли ви нѣкакво изпитание, благодарете на Бога. Изпитанията сѫ привилегия за хората. Слѣдъ всѣко изпитание човѣкъ придобива нѣщо хубаво. Едно отъ изпитанията въ планината е дъждътъ. Когато дойдохме тукъ, още на другия день завалѣ силенъ дъждъ, като че се изливаше съ ведра отъ небето, а сѫщеврѣменно като че извираше и отъ земята. Братята се бѣха сгушили, умълчали, гледатъ, какво ще стане. При това, дъждътъ бѣше толкова силенъ, че се чуваше нѣкакво особено бучене отъ земята. По едно врѣме се чуха силни топовни гърмежи, а небето се разкѫсваше отъ свѣткавици. Казвамъ: нѣма нищо страшно, планинскитѣ жители ни поздравяватъ съ топовни гърмежи за добрѣ дошли. Освѣнъ това, тѣ ни дадоха концертъ съ силни музикални тонове, които бѣха много едри. Всички прѣкараха цѣлата нощь въ молитва. На сутриньта всичко утихна, и тѣ започнаха да се смѣятъ, да разказватъ, какъ се страхували, да не се скѫсатъ палаткитѣ имъ. Слѣдъ това изпитание всички се почувствуваха бодри, свѣжи, подмладени, като дѣца.

Казвамъ: човѣкъ трѣбва да носи въ себе си качествата на дѣтето, да има Божествена чистота. Докато живѣе на земята, той трѣбва да е постоянно младъ, да работи, да свѣти, като запалена свѣщь. Той трѣбва да е фаръ въ морето, който отдалечъ освѣтява пѫтя на параходитѣ. Що се отнася до страданията на човѣка, тѣ сѫ врѣменни нѣща. Страданията могатъ да изчезнатъ моментално. Докато човѣкъ страда, той мисли, че никога нѣма да излѣзе отъ това положение. Освободи ли се отъ страданието, той всичко забравя и запазва само опитностьта, която е придобилъ.

Сега, сѫществената идея, която трѣбва да запазите отъ този съборъ, е идеята за Сина Божи. Думата „младъ“ подразбира възможностьта на човѣка да свѣти, да има Божието разположение, да бѫде Синъ Божи. Само онзи човѣкъ може да се нарече Синъ Божи, който върши Неговата воля. И наистина, чрѣзъ насъ Богъ всичко може да направи. И ние трѣбва да се радваме за това. Вършимъ ли волята Божия, ще имаме благословението на Бога, а почитьта и уважението на хората. Изпълнение волята на Бога — тази е истинската философия на живота. Обаче, натъкне ли се човѣкъ до отношенията си къмъ Бога и къмъ хората, той се разколебава. Защо? — Защото се срѣща съ въпроса за своето възпитание. Да се самовъзпита човѣкъ, да се влада, да обуздава себе си, това е най-трудната работа. Въ човѣка има сили, които прѣди всичко той трѣбва да познава. Сѫщеврѣменно той трѣбва да знае и законитѣ, на които тѣзи сили се подчиняватъ. Това не е механически процесъ. У човѣка има мисли, желания и постѫпки, съ които той не може да борави, както иска. Запримѣръ, чувството умраза трѣбва да се трансформира у човѣка по най-правиленъ начинъ. Когато човѣкъ мрази нѣкого, той мрази и себе си; той пакости на другия, но едноврѣменно съ това пакости и на себе си. Когато човѣкъ обича нѣкого, той обича и себе си; той прави добро на другия, но едноврѣменно съ това прави добро и на себе си. Умразата руши, любовьта съгражда. Защо трѣбва да мразите? Защо трѣбва да си отмъщавате? Не забравяйте, че Божието око слѣди всичко. Когато нѣкой ви напада, не бързайте вие да се разправяте съ него; оставете тази работа на Бога, Той ще се разправи съ него по начинъ, какъвто вие не подозирате.

И тъй, деветиятъ младежки съборъ е вече откритъ! Ние, които сме дошли тукъ, ще ставаме рано сутринь и ще изпращаме добри мисли изъ цѣлия свѣтъ. Добритѣ мисли сѫ Божии мисли. Тѣ трѣбва да проникнатъ навсѣкѫдѣ, дѣто има Божии работници. Каква ще бѫде първата телеграма, която ще изпратите сега въ София? Всички, които сте дошли тукъ, изпратете по едно кратко писмо до нѣкои отъ вашитѣ приятели въ София, или въ провинцията, да ги зарадвате. Пишете имъ нѣщо за човѣка, за връзката му съ Бога. Слѣдъ бесѣдата ще се нахраните добрѣ, а послѣ ще можете да служите и на другитѣ. Първо човѣкъ слугува на себе си, а послѣ на ближнитѣ си. Отъ сутринь до вечерь човѣкъ непрѣстанно трѣбва да благодари на Бога за всички възможности, които Той му е далъ. Истинскиятъ животъ отсега започва. Щомъ знаете това, вие не трѣбва да се обезсърдчавате. Обезсърдчи ли се човѣкъ, той губи правата посока въ живота си; насърдчи ли се, той отново я намира. Така прави и малкото дѣте. Щомъ изгуби майка си, плаче; като я намѣри, радва се.

Казвамъ: ние сме тукъ като на радиоактивна станция, и трѣбва да подържаме въ ума си чисти, красиви мисли, които послѣ да изпращаме навредъ изъ свѣта. Както се прѣдаватъ мислитѣ по телеграфнитѣ станции, така и ние ще изпращаме нашитѣ добри мисли прѣзъ пространството. Законъ е: нищо въ природата не се губи, нито се създава. Слѣдователно, и мислитѣ не се губятъ, нито създаватъ, но се прѣнасятъ само отъ една станция въ друга. Станциитѣ сѫ човѣшкитѣ умове.

Сега, ще благодаримъ на Бога за Словото, за храната, за изобилието, което ни се дава тукъ. Ще внимавате фароветѣ ви постоянно да свѣтятъ, а фенерджиитѣ на врѣме да ги чистятъ и палятъ.

Т. М.

*

3. Бесѣда отъ Учителя, държана на

Петровъ день, 12 юли, 1931 г., 6 ч. в.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...