Jump to content
Ани

1930_08_20 Познава гласа Му

Recommended Posts

"Благословена между женитѣ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1930 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера. Първо издание, София, 1930 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

ПОЗНАВА ГЛАСА МУ.

         Извѣстно е на всички, що е реалность. Реални нѣща сѫ тѣзи, които човѣкъ едноврѣменно вижда и съзнава. Тъй щото вие ще имате идея за Бога само чрѣзъ едноврѣменното виждане и съзнаване. Дѣто и да погледнете въ свѣта, въ центъра на всѣко нѣщо ще видите Бога, а около Него, наредени въ крѫгове, всички разумни сѫщества, по-близо или по-далечъ, споредъ степеньта на своето развитие. Въ това отношение и материалниятъ свѣтъ е създаденъ такъвъ, споредъ степеньта на разумнитѣ сѫщества, които сѫ работили въ него. Всички небесни системи се движатъ пакъ въ крѫгове, около единъ центъръ — слънце; всѣко слънце отъ тѣзи системи заема едно или друго мѣсто, споредъ степеньта на неговата разумность. И сега, когато говоримъ за Бога, разбираме, че Той е начало — центъръ на всѣка разумность.

         Ще прочета 10. глава отъ Евангелието на Иоана.

         Истина, истина ви казвамъ: „Който не влиза прѣзъ вратата въ кошарата на овцитѣ, той е крадецъ и разбойникъ. (— 1 ст.) — Значи, всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣко желание, които не влизатъ прѣзъ вратата, а прѣзъ всѣко друго мѣсто, тѣ сѫ крадци и разбойници. Който влиза прѣзъ вратата, той всѣкога си казва името; който минава прѣзъ плета, той не си казва името и минава за крадецъ и разбойникъ. Слѣдователно, когато приятельтъ ви дойде у васъ, той влиза прѣзъ вратата, и вие знаете неговото име. Всѣки, който не влиза прѣзъ вратата на кѫщата ви, името му не знаете, и той минава за крадецъ и разбойникъ.

         „А който влиза прѣзъ вратата, пастиръ е на овцитѣ“. (— 2 ст.). — Който не влиза прѣзъ вратата на кошарата, той е крадецъ и разбойникъ за овцитѣ. Не употрѣбява ли човѣкъ думитѣ, мислитѣ и желанията си на мѣсто, и за тѣхъ той е крадецъ и разбойникъ. Който не постѫпва съ другитѣ, както съ себе си, той е крадецъ и разбойникъ. На всичко това е прѣдпоставенъ обратниятъ законъ: който постѫпва съ другитѣ, както съ себе си, той е пастиръ на овцитѣ, въ широкъ смисълъ на думата.

         „Нему вратарьтъ отваря; и овцитѣ слушатъ гласа му; и своитѣ овци по име зове и ги извожда.“ ( — 3 ст.). — Ние сме свободни да дѣйствуваме, както искаме и разбираме, но Богъ наблюдава постѫпкитѣ ни и съобразно тѣхъ организира живота ни. Запримѣръ, човѣкъ трѣбва да яде. Колко трѣбва да яде? Колкото природата му е опрѣдѣлила. Яде ли повече, отколкото му е опрѣдѣлено, той ще се разстрои. Кой е виновенъ за това? Богъ е опрѣдѣлилъ на всѣки, колко трѣбва да яде. Яжъ умѣрено, докато ти е сладко, но безъ да прѣяждашъ. Яденето е отъ Бога, прѣяждането — отъ човѣка; животътъ е отъ Бога, смъртьта — отъ човѣка; доброто е отъ Бога, грѣхътъ, злото — отъ човѣка. Грѣхътъ не е нищо друго, освѣнъ неизпълнение на Великия Божи Законъ.

         „И когато изкара овцитѣ си вънъ, ходи прѣдъ тѣхъ; и овцитѣ идатъ слѣдъ него, защото знаятъ гласа му.“ (— 4 ст.). — Значи, човѣкъ трѣбва да познава гласа на Доброто, гласа на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината. Казвате: какъ ще познаемъ гласа на всички тия нѣща? — Това сѫ елементарни работи, които всѣки трѣбва да знае. Да се задава такъвъ въпросъ, все едно е да ви пита нѣкой, какъ познавате свѣтлината. Какво ще отговорите на този въпросъ? Или, какво ще отговорите на въпроса: какъ познавате, че вратата е отворена? Ако можете да влѣзете прѣзъ вратата, тя е отворена; не можете ли да влѣзете прѣзъ нея, тя е затворена. Какъ познавате, кога сте се нахранили? Ако гладътъ ви е задоволенъ, вие сте се нахранили; не е ли задоволенъ, не сте се нахранили. Това сѫ елементарни положения, които всѣки разбира. Човѣкъ не трѣбва да си служи съ софизми. Въ живота има много нѣща строго опрѣдѣлени, които могатъ да се изразятъ конкретно. Свѣтлината нѣма защо да се доказва. Това, което въ всѣки даденъ моментъ буди съзнанието на човѣка, наричаме свѣтлина. Тя е първиятъ лѫчъ, който влиза въ съзнанието на човѣка. Онова пъкъ, което приспива неговото съзнание, наричаме тъмнина.

         „А слѣдъ чужденецъ не щатъ оти, но ще побегнатъ отъ него; защото гласътъ на чужденцитѣ не знаятъ.“ (— 5 ст.). Питамъ: кой отъ васъ би отишълъ при нѣкого, който ще върже рѫцѣтѣ и краката му и ще го положи на земята? Кой човѣкъ, слѣдъ като придобие свободата си, ще отиде при нѣкого да му завърже рѫцѣтѣ и краката? Нѣма такъвъ глупавъ човѣкъ въ свѣта. Ако овцитѣ познаватъ своя овчарь, който ще ги заведе на паша, хората по-малко ли отъ тѣхъ ще познаватъ своя пастиръ?

         „Тази притча имъ рече Исусъ, но тѣ не разумѣха, що бѣ това, което имъ говорѣше.“ (— 6 ст.). — Всичко, каквото Христосъ е говорилъ нѣкога, е останало неразбрано. Днесъ и вие не разбирате много нѣща отъ това, което ви говоря. Но въ бѫдеще ще го разберете. Важно е за васъ това, което сега сте разбрали, да събуди съзнанието ви.

         Тогазъ пакъ имъ рече Исусъ: „Истина, истина ви казвамъ, че азъ съмъ вратата на овцитѣ.“ (— 7 ст.). Значи, онзи, който ще дойде да ви събуди, или да внесе първия лѫчъ въ съзнанието ви, той трѣбва да бѫде носитель на Любовьта. Кой ще ви събуди? Който ви обича, само той може да ви събуди. Щомъ ви събуди, той вече е врата за васъ.

         „Всички, които сѫ дошли прѣди мене, крадци сѫ и разбойници, но овцитѣ ги не послушаха.“ (— 8 ст.). — Всѣки, който не събужда съзнанието, а го приспива, той е крадецъ и разбойникъ.

         „Азъ съмъ вратата: прѣзъ мене ако влѣзе нѣкой, спасенъ ще бѫде; и ще влѣзе, и ще излѣзе, и паша ще намѣри.“ (—9 ст.).

         „Крадецътъ не иде, освѣнъ да открадне, да заколи и да погуби; азъ дойдохъ, за да иматъ животъ и да го иматъ прѣизобилно.“ (— 10 ст.). — Това се отнася и до васъ. Христосъ е дошълъ да ви даде животъ и то прѣизобилно. Дѣ ще намѣрите този изобиленъ животъ? При извора. Отъ водата, която въ даденъ случай влѣзе въ чашата ви, ще разберете съдържанието и на цѣлия изворъ.

         „Азъ съмъ добриятъ пастиръ; добриятъ пастиръ душата си полага за овцитѣ.“ (— 11 ст.). — Кой човѣкъ е добъръ? Добъръ е онзи, който полага душата си за другитѣ. Не може ли да положи душата си за другитѣ, той не е добъръ. Нѣкой казва: добъръ човѣкъ ли съмъ азъ? Ако можешъ да положишъ душата си въ служене на Бога, добъръ си; не можешъ ли да я положишъ, не си добъръ. Нѣма нужда много да се философствува. Христосъ ясно е опрѣдѣлилъ: „Азъ съмъ добриятъ пастиръ, защото полагамъ душата си за овцитѣ.“

         „А наемникътъ бѣга, защото е наемникъ и не го е грижа за овцитѣ.“ (— 13 ст.). — Когато човѣкъ не вложи душата си въ нѣкоя работа, той не може да успѣе. Ако ученикътъ не вложи душата си въ училището, да придобие знание, нищо нѣма да постигне. Знанието ще бѣга отъ него. Работа, въ която не се влага душа, всичко бѣга отъ нея: и мислитѣ, и чувствата, и желанията. Вложи ли човѣкъ душата си въ нѣкоя работа, всичко ще постигне. Значи, животътъ се изразява чрѣзъ мислитѣ и желанията на човѣка. Какво прѣдставляватъ мислитѣ и желанията? Тѣ сѫ живи сѫщества. Дѣйствията сѫщо така сѫ живи сѫщества. Злоупотрѣбите ли съ вашитѣ мисли, желания и дѣйствия, тѣ могатъ да ви напуснатъ. Нѣкога мислитѣ на човѣка бѣгатъ отъ него; нѣкога желанията му бѣгатъ, а нѣкога — дѣйствията. Искате ли да бѫдете господари на вашитѣ мисли, желания и дѣйствия, вие трѣбва да положите душата си за тѣхъ.

         Казвате: ние трѣбва да бѫдемъ добри, да правимъ добро. За да бѫдете добри, трѣбва да прилагате въ живота си всѣка добра мисъль. Приложите ли я, ще имате резултати. Обаче, часть отъ това, което спечелите отъ тази работа, трѣбва да дадете и на самата мисъль. И тя иска дѣлъ отъ работата ви. Когато казвате, че нѣкоя мисъль трѣбва да се реализира, това показва, че вие изпълнявате нейното желание, понеже мислитѣ, чувствата и дѣйствията на човѣка сѫ живи сѫщества. Тъй щото, когато желанието на нѣкоя мисъль да се реализира, умре, съ него заедно и мисъльта умира. Не знаете ли, какъ да постѫпите съ нѣкоя мисъль, тя умира, както и хората. Да умре нѣкоя мисъль, това подразбира да изчезне формата ѝ, въ която се е проявила тя. Разруши ли се формата ѝ, тази мисъль, като сѫщина, остава да живѣе, но се връща тамъ, отдѣто е излѣзла, и вие не можете вече да разполагате съ нея. Ако мисъльта е Божествена, тя се връща при Бога. Мисъльта за васъ е изгубена, както изгубвате дѣцата си. Имате едно малко дѣте, което умира, т. е. формата му прѣдъ васъ изчезва. Като изгубите тази форма, вие отивате на гробищата, плачете, скърбите, но и тамъ вашиятъ Петканчо го нѣма. Чакате отъ него писмо, но той и писмо не ви пише. Защо? Не сте постѫпили добрѣ съ него.

         „Азъ съмъ добриятъ пастиръ и познавамъ моитѣ; и моитѣ мене познаватъ.“ (— 14ст.). Значи, всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣко желание, които минаватъ прѣзъ насъ, прѣдставляватъ разумни сѫщества, които по този начинъ се свързватъ съ насъ, и ние съ тѣхъ. Слѣдователно, ако човѣкъ осакати нѣкои отъ своитѣ мисли, чувства или желания, съ това той прѣкѫсва връзкитѣ си съ разумнитѣ сѫщества, чиито сѫ тия мисли, чувства и желания. По този начинъ човѣкъ се изолирва отъ разумнитѣ сѫщества, съ които по-рано е билъ въ връзка. Защо? — Защото той нѣма вече съотвѣтнитѣ органи, съ които да влѣзе въ връзка. Ето защо човѣкъ трѣбва свещено да пази своитѣ мисли и желания, понеже тѣ сѫ пѫтища, чрѣзъ които той се свързва съ Божествения свѣтъ, съ ангелитѣ, съ светиитѣ, съ всички добри хора, изобщо съ всичко онова, което носи радость и веселие за душата.

         Казвамъ: всѣко друго обяснение, което може да се даде за мислитѣ и желанията, е механическо. Нѣкой ученъ ще каже, че мисъльта прѣдставлява извѣстенъ родъ вибрации на нѣкаква особено тънка материя. Вѣрно е, че мисъльта прѣдставлява сборъ отъ вибрации, отъ свѣтлина и топлина, но въ сѫщность тя прѣдставлява срѣда, чрѣзъ която човѣкъ влиза въ общение съ висшия, разуменъ свѣтъ. И тогава човѣкъ има главно една свещена мисъль и едно свещено чувство въ себе си. Тѣ сѫ мисъльта за Бога и чувството за Бога. Унищожи ли човѣкъ тази свещена мисъль и това свещено чувство, съ това той унищожава и себе си. Защо? — Защото само чрѣзъ тѣхъ той влиза въ общение съ Бога. Чрѣзъ всички останали мисли човѣкъ влиза въ общение съ други сѫщества, но само чрѣзъ една специфична мисъль той се съобщава съ Бога. Значи, тази свещена мисъль и това свещено чувство у човѣка ние наричаме духъ и душа. Докато човѣкъ пази свещената мисъль въ себе си, т. е. духа си, и свещеното чувство, т. е. душата си, чрѣзъ които влиза въ общение съ Бога, дотогава той е гражданинъ на Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ най-първо трѣбва да люби Бога, защото всички мисли и чувства у него сѫ родени, именно, отъ тази свещена мисъль и отъ това свещено чувство.

         „Както ме познава Отецъ, и азъ познавамъ Отца; и душата си полагамъ зарадъ овцитѣ.“ (— 15 ст.). — Познаването на Бога ще дойде само тогава, когато и Богъ ни познава.

         „И други овци имамъ, които не сѫ отъ този дворъ, и тѣхъ трѣбва да събера; и ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ.“ (— 16 ст.). Нѣкой има желание да бѫде учитель. Кое е първото необходимо условие за учителя? Учительтъ трѣбва да познава Бога, и Богъ да го познава. Човѣкъ не може да бѫде учитель, докато не познава Бога, и докато Богъ не го познава. Нѣкой казва: азъ мога да бѫда учитель. Ако познавашъ Бога, и ако Той те познава, можешъ да бѫдешъ учитель. Не те ли познава Богъ, не Го ли познавашъ и ти, никакъвъ учитель не можешъ да бѫдешъ. Казвате: нима Богъ не може да говори и на насъ? Богъ може да говори на всички, но при слѣдното условие: да Го познавате, и Той да ви познава. Познавате ли Го, Той ще ви говори; не Го ли познавате, нѣма да ви говори. Кога могатъ двама души да си говорятъ? Само когато се познаватъ. Щомъ се познаватъ, тѣ иматъ желание да си поговорятъ. Познаването почива върху закона на Любовьта. Вие не можете да говорите на човѣкъ, когото не обичате. За да му говорите, непрѣменно трѣбва да го обичате. Не обичате ли нѣкого, не ви ли обича и той, вие сте глухи единъ за другъ.

         „За това Отецъ ме люби, защото азъ полагамъ душата си, за да я взема пакъ.“ (— 17 ст.). Много хора се мѫчатъ да измислятъ нѣщо ново въ свѣта. Казвамъ: всичко, каквото хората знаятъ, е вехто. Всичко, което сѫществува въ природата, е сѫщо така вехто. Ново е само това, което излиза отъ Бога. И затова, Соломонъ, слѣдъ като е опиталъ всичкото знание и мѫдрость на свѣта, казалъ: „Нѣма нищо ново подъ слънцето. Суета на суетитѣ, всичко е суета!“ На това основание днесъ хората не сѫ доволни отъ старото. Кой човѣкъ е доволенъ отъ своитѣ стари дрехи?

         Сега ще ви прѣдамъ накратко единъ мистиченъ разказъ, да видите, какво Богъ носи въ свѣта, какво Той дава за всѣка душа. Едно врѣме, когато Господъ създалъ свѣта, рѣшилъ да слѣзе на земята, между хората, да ги посѣти. Въ това врѣме хората били още безгрѣшни, всѣки изпълнявалъ работата си добрѣ, усърдно. Най-първо Богъ слѣзълъ при единъ книжовникъ, когото заварилъ съ перо въ рѫка, потопено въ мастило, готовъ да пише. Богъ се спрѣлъ при него за малко, и първата мисъль, която прочелъ въ книжовника, била: колко врѣме ще остане Богъ при мене? Да не би да остане повечко, че да изсъхне мастилото на перото ми. Богъ му казалъ само една дума: пиши! — и си отишълъ. Слѣдъ това Богъ посѣтилъ единъ свещеникъ, който се приготовлявалъ за служба: купилъ отъ най-скѫпия тамянъ, турилъ го въ кадилницата и започналъ да изпълнява службата си. Като видѣлъ Господа при себе си, рекълъ: дали нѣма да остане Богъ дълго врѣме при мене, та да ми попрѣчи въ изпълнението на службата си, и тамянътъ ми да изгори напразно? Богъ прочелъ и неговата мисъль, казалъ му само една дума: кади! — и си заминалъ. Послѣ Богъ миналъ покрай единъ воененъ, който тъкмо изваждалъ сабята и се готвилъ да даде команда на войницитѣ си. Като видѣлъ Бога, той казалъ: дали ще остане Богъ дълго врѣме при мене, та да ми попрѣчи да дамъ командата си на врѣме? Богъ му казалъ: командувай! — и си отишълъ. Отива при една майка, която току-що турила вода въ коритото, да кѫпе дѣтето си. Като видѣла Господа, тя рекла: дали ще остане Богъ дълго врѣме при мене, та да ми попрѣчи да окѫпя дѣтето си? Водата ми ще истине, отново ще трѣбва да я сгорещявамъ. Богъ разбралъ и нейната мисъль, но и на нея казалъ само една дума: кѫпи! — и си заминалъ. Минава най-послѣ покрай една млада мома, която въ този моментъ, именно, пишела любовно писмо на своя възлюбенъ, да се срещнатъ нѣкѫдѣ. Като видѣла Господа, тя си казала: дали ще остане Богъ дълго врѣме при мене, да ми попрѣчи да довърша писмото си и да не успѣя да се срещна съ своя възлюбенъ? Богъ ѝ казалъ само една дума: свърши! — и си заминалъ. Така посѣтилъ Господъ още много хора, и отъ всички научилъ едно и сѫщо нѣщо. Какво научилъ отъ хората? Че всѣки човѣкъ има нѣкакво желание, което поставя въ себе си по-високо и отъ Божественото, отъ идейното, вслѣдствие на което не може да търпи, не може да издържа Неговото присѫтствие. Питамъ: каква култура може да има при такова разбиране на нѣщата?

         Този разказъ продължава и по-нататъкъ. Когато книжовникътъ останалъ самъ, погледналъ къмъ перото си и видѣлъ, че мастилото по него засъхнало; топналъ въ мастилницата, и тамъ мастилото прѣсъхнало. По този начинъ той повече не могълъ да пише. Свещеникътъ, като изпратилъ Бога, пристѫпилъ къмъ изпълнение на работата си, но какво било неговото очудване, като забѣлѣзълъ, че тамянътъ въ кадилницата не се запалвалъ; така свещеникътъ не могълъ да извърши службата си.

         Когато Богъ заминалъ, майката се заела да изкѫпе дѣтето си, но водата отъ котела изчезнала, и дѣтето ѝ останало некѫпано. Воениятъ пъкъ, като се обърналъ къмъ войницитѣ и започналъ да ги командува, хваналъ сабята си, но останалъ много очуденъ, като видѣлъ, че тя цѣла ръждясала. Момата, която пишела писмо на своя възлюбенъ, успѣла да го свърши и изпрати на врѣме, но възлюбениятъ ѝ заминалъ за нѣкѫдѣ, и тя не могла да го види. Слѣдъ заминаването на Бога, всички хора, които Той посѣтилъ, останали съ убѣждението, че слизането на Бога на земята носи нещастия за хората. Казвамъ: заключението на хората не е правилно. Идването на Бога между хората не носи нещастия за тѣхъ, но страданията и нещастията имъ се дължатъ на това, че тѣ не приели Бога, както трѣбва. Тѣ искали да свършатъ своята работа, а прѣнебрегнали Божественото въ себе си.

         Питамъ: за кого писалъ книжовникътъ? Кому служилъ свещеникътъ? За кого воювалъ воениятъ? Отъ какви подбуждения майката отглеждала своето дѣте? Какво искала момата отъ своя възлюбенъ? Нима книжовникътъ не пишелъ за просвѣтление на човѣшкитѣ умове, за придобиване знание и мѫдрость? Нима свещеникътъ не служилъ на Бога? Нима воениятъ не воювалъ за истина и свобода? Нима майката не отглеждала дѣтето си въ името на Любовьта? Нима момата не търсила Бога въ своя възлюбенъ? Всичко това показва, че стремежитѣ на хората сѫ прави, но пѫтищата, по които се реализиратъ тия стремежи, не сѫ прави. За правилното имъ реализиране се изисква дълбоко разбиране на вѫтрѣшния животъ.

         Този мистиченъ разказъ се отнася и къмъ човѣшката душа. Не знае ли човѣкъ, какъ да постѫпи съ Божественото въ себе си, и най-хубавитѣ копнежи на душата изсъхватъ; най-красивитѣ мисли и чувства се изгубватъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, той започва да отдава всички свои неуспѣхи на нѣкакви вѫтрѣшни, или външни причини. Въ сѫщность това се дължи на неразбиране, какъ да се постѫпи съ Божественото, когато То посѣти човѣка. Ако вие сте въ положението на книжовника, или на свещеника, или на воения, или на майката, или на момата, какъ ще постѫпите, като дойде Господъ при васъ? Ще оставя вие сами да разрѣшите този ребусъ. Какво ще направите вие, когато дойде Господъ при васъ? Когато Богъ дойде при васъ, Той все ще ви намѣри въ едно отъ изброенитѣ по-горѣ положения: като книжовникъ, като свещеникъ, като воененъ, като майка, или като мома, която пише на своя възлюбенъ.

         Сега ще дойдемъ до края на мистичния разказъ. Най-послѣ Господъ посѣтилъ единъ готвачъ, който наскоро свършилъ курса по готварство и се заелъ да практикува своето изкуство. Едва що турилъ на огъня тенджерата съ лука да се пърже, когато Богъ го посѣтилъ. Готвачътъ се спрѣлъ, позамислилъ се и си казалъ: дали ще седи Богъ много врѣме при мене? Боя се, че ако остане повече врѣме тукъ, лукътъ ми ще прѣгори, и яденето ще се развали, нѣма да бѫде вкусно. Обаче, готвачътъ билъ най-искренъ отъ всички ония, които Богъ посѣтилъ. Още докато си помислилъ, че Богъ, съ своето присѫтствие, ще му попрѣчи, веднага съзналъ погрѣшката си, разкаялъ се и казалъ: Господи, направихъ една погрѣшка. — Въ какво седи погрѣшката ти? — Прости ме, Господи, азъ си помислихъ, че като дойде при мене, ще останешъ за повече врѣме, и яденето ми ще прѣгори. Искамъ да напусна този занаятъ, той не е за мене, голѣми пакости ще ми създаде. Все ще се случи нѣкога яденето ми да прѣгори и ще мисля, че Ти си причина за това.

         Питамъ: какво е казалъ Господъ на този готвачъ слѣдъ неговата изповѣдь? Вие сами трѣбва да отговорите на този въпросъ. Казвамъ: най-ученъ отъ всички, които Богъ посѣтилъ, билъ готвачътъ, който изповѣдалъ грѣшката си. Затова и до днесъ лукътъ цъцри въ тенджерата на готвача. Тъй щото, ако питате, защо цъцри лука въ тенджерата на готвача, ще знаете, че причината за това седи въ неговата изповѣдь. Готвачътъ всѣкога се изповѣдва. Който се изповѣдва, той е на мѣстото на готвача. Готвачътъ има по-голѣмъ шансъ за успѣхъ и отъ книжовника, и отъ свещеника, и отъ воения, и отъ майката, и отъ младата мома. Защо? — Защото лукътъ въ тенджерата и до днесъ цъцри. Понеже тази мисъль е реална, прѣведете я и я приложете въ живота си. Намѣрете, кой е готвачътъ у васъ и дѣ е тенджерата, въ която готви! Господъ казалъ на готвача: готви добрѣ, докато разберешъ езика на цъцренето!

         „И тъй, пакъ стана раздоръ между юдеитѣ за тѣзи думи.“ И мнозина отъ тѣхъ казваха: „Бѣсъ има и лудъ е; що Го слушате?“ Други казваха: „Тѣзи думи не сѫ на бѣснуемъ човѣкъ. Може ли бѣсъ да отваря очи на слѣпи?“ (— 19, 20 и 21 ст.). Тѣзи стихове изразяватъ вѫтрѣшния бунтъ, който става въ човѣшката душа. Раздорътъ между юдеитѣ говори за вѫтрѣшния бунтъ у човѣка. Когато Истината дойде у човѣка, той винаги се бунтува. Когато човѣкъ не може да постигне нѣкое свое желание, той пакъ се бунтува, готовъ е да направи голѣми пакости.

         „Отецъ ми, който ми ги даде, отъ всички е най-голѣмъ; и никой не може да ги грабне отъ рѫката на Отца ми.“ (— 29 ст.). „Азъ и Отецъ едно сме.“ (— 30 ст.) Христосъ не казва, че овцитѣ сѫ Негови, но казва: „Отецъ ми, който ми ги даде, отъ всички е най-голѣмъ.“ Съ тѣзи думи Христосъ обръща внимание на това, че душитѣ сѫ излѣзли отъ Бога.

         „Тогазъ пакъ взеха юдеитѣ камъни да Го убиятъ.“ Отговори имъ Исусъ: „Много добри дѣла отъ Отца моего ви показахъ; за кое отъ тѣзи дѣла хвърляте камъни върху мене?“ Отговориха Му юдеитѣ и рекоха: „За добро дѣло не хвърляме камъни върху тебе, но за богохулство, и защото ти, като си человѣкъ, правишъ себе си Богъ.“ (—31, 32 и 33 ст.). Оттукъ се вижда, че Христовитѣ думи засегнали честолюбието на юдеитѣ, вслѣдствие на което старото у тѣхъ влиза въ борба съ новото.

         „Ако не правя дѣлата на Отца моего, не вѣрвайте въ мене; но ако ги правя, въ мене като не вѣрвате, вѣрвайте въ дѣлата, за да познаете и да повѣрвате, че Отецъ е въ мене, и азъ въ Него.“ (— 37 и 38 ст.). — За да имъ говори Христосъ така, това показва, че тѣ нито Бога познаваха, нито Христа познаваха.

         Сега ще се пазите да нѣмате мисли и желания, като тѣзи на евреитѣ. Често чрѣзмѣрнитѣ желания сѫ спънка въ живота на човѣка. Тѣ сѫ причина за грѣха, а грѣхътъ разслабва човѣка; той докарва преждеврѣменна старость. Стариятъ човѣкъ пъкъ се занимава само съ своитѣ болки, съ своето минало. Въ душата на стария нѣма нищо ново. Той казва: на младини бѣше всичко. Сега нѣма нищо ново. Ето защо, трѣбва да се пазите отъ грѣха и отъ това, което старостьта носи. Не се спирайте върху буквата на нѣщата: буквата умъртвява, духътъ носи животъ. Споредъ процеситѣ, които виждаме въ природата, стариятъ винаги очаква смърть, младиятъ — животъ. Затова казваме: старото носи смърть, младото — животъ. Когато разглеждаме старостьта въ смисълъ на мѫдрость, това се отнася къмъ другъ свѣтъ. И тогава, подъ думата „старъ“ се разбира човѣкъ съ опитность, съ знание, съ сила. Стариятъ човѣкъ, който не е разбралъ живота, той умира; който е разбралъ живота, той оживява. Стариятъ, който е станалъ силенъ, уменъ и мѫдъръ, той е разбралъ живота; стариятъ, който не е станалъ силенъ, уменъ и мѫдъръ, той не е разбралъ живота.

         Както виждате, днесъ деньтъ е много хубавъ, нѣма никакви прѣпятствия, за да разберете Истината. Всѣки самъ може да си постави нѣкакво прѣпятствие, като параванъ, и да не може да разбере Истината. Нѣкой седи задъ паравана и казва: не мога да излѣза оттукъ. Кога човѣкъ си поставя параванъ? — Когато се отклонява отъ правия, отъ Божия пѫть. Пръвъ Адамъ си направилъ параванъ и се скри задъ него. Господъ го потърси: „Адаме, дѣ си?“ Скритъ задъ паравана, Адамъ мълчалъ. Господъ го намѣрилъ скритъ задъ паравана и го запиталъ: „Защо не се обаждашъ?“ — Господи, чухъ гласа Ти, но бояхъ се да Ти се обадя. — Защо се боишъ? Веднага философията дошла въ помощь на Адама. Той започналъ да аргументира: Господи, азъ мислѣхъ, че другарката, която ми даде, ще ми бѫде помощница, а тя ме тикна въ едно прѣдприятие, въ което изгубихме всичко, каквото ни даде. Богъ хвана тогава неговата другарка, прѣдприемача. Тя каза: търговецътъ, отъ когото отидохъ да купувамъ стока, ме излъга; даде ми лоша стока, и задигна паритѣ ми. Така започнаха редица аргументирания: свѣтътъ не е направенъ, както трѣбва; отношенията между хората не сѫ разумни; търговцитѣ не сѫ честни хора и т. н. Господъ запиталъ жената: ти защо не опита стоката, която купувашъ? На онзи адептъ, който я изкушаваше около дървото, тя можа да каже: прѣди да вкуся отъ забранения плодъ, азъ ще опитамъ по нѣкакъвъ начинъ истинностьта на твоитѣ думи. По това врѣме въ рая имаше много животни. Тя трѣбваше да даде този плодъ на нѣкой конь, напримѣръ, той пръвъ да го опита, да се види, дали, наистина, той ще стане като Бога. Конетѣ обичатъ ябълки, тъй щото коньтъ щѣше да изяде този плодъ. Обаче, жената не направи опита съ коня, или съ друго нѣкое животно, но го приложи върху себе си.

         Разказътъ за грѣхопадането на първия човѣкъ крие въ себе си една отъ великитѣ тайни на живота. Тази тайна е изнесена въ Библията въ скрита форма; може би и за хиляди години ще остане неразкрита за човѣчеството, защото хората не сѫ готови още да я разбератъ. За сега не е позволено да се обясняватъ причинитѣ за грѣхопадането. Онѣзи, които разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота, знаятъ тия причини; тѣ знаятъ, че има неизбѣжни нѣща въ живота, но защо, за какво става всичко това, мълчатъ. Сѫществува слѣдниятъ законъ: всичко изпитвайте, доброто дръжте! Човѣкъ не трѣбва да приема всичко на довѣрие, но той трѣбва да провѣрява, да изпитва нѣщата. Прѣдставете си, че единъ търговецъ на вѫжета дойде при васъ и ви прѣдлага отъ тия вѫжета, които прѣпорѫчва за много здрави. Най-първо вие трѣбва да ги опитате, да видите, дали, наистина, тѣзи вѫжета сѫ яки. Какъ ще ги опитате: съ себе си ли ще направите опита, или съ нѣщо друго? Вие имате единъ дълбокъ кладенецъ, отъ който вадите съ кофа вода. За тази цѣль вие закачате кофата, която събира около 100 клг. вода, за вѫжето, което искате да опитате, и я пущате въ кладенеца. Така спущате кофата нѣколко пѫти въ кладенеца, и ако вѫжето издържа на тази тежесть, значи, то е здраво. Тогава може да си купите, колкото вѫжета искате. Обаче, опитътъ ще направите първо съ кофата, а послѣ съ себе си. Ще имате прѣдъ видъ метода: първо ще спуснете вѫжето съ кофата въ кладенеца, а послѣ ще влѣзете вие.

         Казвамъ: Ева направи опитъ съ себе си и сгрѣши. Да прави човѣкъ опити съ себе си, т. е. съ своята душа и съ своя духъ, това сѫ, рисковани нѣща. Всичко изпитвайте но себе си не изпитвайте! Това подразбира! изпитвайте условията, въ които живѣете, но себе си никога! Изпитвайте мислитѣ, чувства. та, дѣйствията си, но себе си, т. е. своята душа и своя духъ никога не изпитвайте! Тази е истинската философия на живота. Защо трѣбва да изпитвате душата и духа си? Какво ще придобиете, ако изпитвате душата и духа си? — Нищо нѣма да придобиете. Не правете опитъ съ това, което Богъ е създалъ! Не правете опитъ съ свещената книга, която Богъ е написалъ! Тази книга ще пазите като зеницата на окото си. Отъ нея ще четете и учите. Тя ще бѫде най-главното ви рѫководство въ живота. Докато имате тази книга и учите отъ нея, тя ще ви служи като магическа тояжка: съ нея ще можете всичко да извършите.

         Ето защо казвамъ: не правете опити съ Божественитѣ работи! Има нѣща, съ които можете да правите опити. Тѣ съставляватъ материалния, външния свѣтъ. Той е свѣтъ за опити. Дойдете ли, обаче, до душата и до духа си, тѣхъ ще пазите свещено. Тѣ сѫ излѣзли отъ Бога. Щомъ е така, никакви опити не правете съ тѣхъ. Имате ли свещени чувства и мисли къмъ душата и духа си, вие ще имате такива свещени мисли и чувства и по отношение къмъ Бога. Що се отнася до вашитѣ физически, прѣходни мисли, чувства и дѣйствия въ живота, то е другъ въпросъ, тѣхъ можете да подлагате на разни опити; дойдете ли до човѣка, като идейно сѫщество, което търси нѣщо, стреми се къмъ него, и когато става и когато лѣга, това е великото, свещеното, красивото, това сѫ духътъ и душата. Духътъ и душата прѣдставляватъ велика тайна за човѣка. Когато човѣкъ дойде до онова просвѣтление на съзнанието си, да разбере, що е душа и що е духъ, той ще намѣри и своя Учитель, който ще го събуди. Този моментъ — събуждането на ученика отъ Учителя, прѣдставлява сѫщеврѣменно вѫтрѣшно мистично разбиране на нѣщата Учительтъ може да ви намѣри като книжовникъ, съ перо въ рѫка, като свещеникъ, съ кадилница въ рѫка, като воененъ съ своята сабя, като майка, която кѫпе дѣтето си, или като мома, която пише на своя възлюбенъ. Всички тия положения сѫ символи, които трѣбва да се прѣведатъ. При каквото положение и да ви намѣри Господъ, едно е важно: да знаете, какъ да постѫпите.

         Питамъ: какъ нарекохме днешния день? — День на Божествената наука. Какъ сте постѫпвали до сега споредъ вашата наука? Работили сте, писали сте, но мастилото на перото ви всѣкога е засъхвало. Какво прѣдставлява прѣсъхването на мастилото? — Непостигнати желания. Нѣкой казва: имахъ едно желание, не можахъ да го постигна; имахъ една мисъль, не можахъ да я реализирамъ. Защо? Имало е нѣщо куцо, нѣщо хромо у васъ. Защо окуцѣ Яковъ? Понеже не можа да разбера Истината, той се бори съ Господа; Богъ го бутна, и той окуцѣ. Мѫчно можа да се изправи нѣщо въ характера на Якова. Той разбра отчасти само Истината, затова се хвана за Господа и каза: нѣма да те пусна, докато не ме благословишъ. Господъ го благослови, но го остави куцъ. Тази хромавость у него се яви вслѣдствие неговитѣ прѣгрѣшения къмъ брата си и баща си, както и къмъ своята душа. Той взе първородството отъ брата си, излъга баща си, като се прѣдстави вмѣсто брата си Исава, и по този начинъ взе благословението отъ баща си. И слѣдъ това Богъ трѣбваше цѣли 14 години да го учи, да не се изкушава и да не ходи по чужди умове. Слѣдъ изтичането на тѣзи 14 години, той трѣбваше да се върне въ бащиния си домъ, но изъ пѫтя окуцѣ, като резултатъ на вѫтрѣшния недѫгъ въ характера си. Всѣки човѣкъ иска, като Якова, да се справи съ миналото си, което наричатъ карма, но трѣбва да се справи прямо, ребромъ, да отвори сърцето си, както готвачътъ отвори сърцето си за Господа, и да каже: Господи, искамъ да напусна този занаятъ!

         Казвамъ: всички вие искате да бѫдете добри, та като дойде Господъ да ви намѣри такива. Когато Богъ дойде при книжовника, работата му трѣбваше да бѫде свършена, а Богъ го завари съ недовършена работа. Когато Богъ посѣти воения, той трѣбваше да тури сабята си въ ножницата, да е свършилъ вече работата си. Когато Богъ отиде при свещеника, той трѣбваше да е свършилъ службата си; когато отиде при майката, тя трѣбваше да е окѫпала вече дѣтето си; когато отиде при младата мома, тя трѣбваше да е написала писмото на своя възлюбенъ. И най-послѣ, когато Богъ посѣти готвача, и той трѣбваше да е сготвилъ яденето и да каже: Господи, радвамъ се, че ме посѣти. Заповѣдай, да Те угостя! Драмата въ душата на човѣка се крие въ това, че когато Богъ го посѣщава, намира го съ недовършена работа. Дойде ли Богъ при васъ, работата ви трѣбва да бѫде свършена. Тази основна мисъль трѣбва да държите въ ума си, а не само мисъльта, че трѣбва да бѫдете добри. Първия пѫть Богъ ви завари съ недовършена работа. Когато дойде втори пѫть при васъ, какъ трѣбва да ви намѣри? Пакъ ли трѣбва да държите перо, сабя и кадилница въ рѫка? Работата на книжовника, на свещеника, на воения, на майката, на младата мома и на готвача трѣбва да бѫде свършена, за да имъ даде Богъ нова работа. Врѣме е вече да ви се даде нова работа. Ако държите перо въ рѫка, ако държите сабя въ рѫка, ако държите кадилница въ рѫка, ако кѫпете дѣтето си, ако пишете писмо на възлюбения си и ако готвите, когато Богъ ви посѣти, знайте, че ще стане това, което до сега е ставало. Слѣзе ли Богъ на земята, работата на всички хора трѣбва да бѫде свършена!

         Веднъжъ запитали магарето, защо го биятъ. То отговорило: биятъ ме, за да не съмъ магаре. — Ами защо си магаре? — Искахъ да мина прѣзъ посвещение, да разбера тайнитѣ на Бога, но не можахъ и затова станахъ магаре. Едно научихъ: докато разбера Божественитѣ тайни, много цѣпеници ще се стоварятъ върху гърба ми. Днесъ, когато магарето реве, казва: труденъ е пѫтьтъ на посвещението! Слѣдователно, за да се дойде до четвъртото посвещение, човѣкъ трѣбва да мине прѣзъ пѫтя на магарето. Дълго врѣме ще го биятъ, и слѣдъ този бой най-послѣ ще каже: посвѣтихъ се! Смисълътъ на посвещението не седи само въ това, да знаешъ, че сѫ те били, но да научишъ нѣщо отъ този бой. Истинско посвещение минава този, който всѣкога знае, за какво го биятъ. Запримѣръ, натоварятъ ли те съ дърва, трѣбва да знаешъ, защо те товарятъ; ударятъ ли ти десеть или повече тояги, трѣбва да знаешъ, защо те биятъ. Нѣкои ще ти казватъ, че си магаре, съ дълги уши, че не трѣбва да ревешъ тъй силно, че не можешъ да носишъ вода, или че си упоритъ, своенравенъ. При посвещението си човѣкъ трѣбва да прѣвръща всички тия нѣща, да се освободи отъ положението, въ което се намира; иначе, ще минава отъ едно прѣраждане въ друго и ще се намѣри все въ сѫщото положение, като магаре. Магарето е символъ на неблагоприятни условия, които човѣкъ трѣбва да прѣодолѣе и съ които трѣбва да се справи. Тъй щото въ съзнанието си човѣкъ трѣбва да мине въ по-високо положение отъ това, въ което се намира. Нѣма нищо лошо въ магарешката форма. Запитайте вълка нѣщо за магарето, и той веднага ще започне да се облизва. Вълкътъ високо цѣни магарешкото месо. Достатъчно е единъ пѫть само да е ялъ магарешко месо, за да обикаля слѣдъ това цѣли деветь мѣсеца на сѫщото мѣсто, да намѣри още едно магаре. Само вълкътъ знае, какво се крие въ магарешкото месо. Когато вълкътъ яде магарешко месо, той вече придобива неговата опитность, не иска втори пѫть да минава прѣзъ сѫщата форма. Вълкъ, който е ялъ единъ пѫть магарешко месо, иска или не иска, свързва се вече съ магарето и става магаре.

         И тъй, ако човѣкъ не може да разрѣши труднитѣ условия на живота, той се ограничава; разрѣши ли ги, той се освобождава. Тъй както свѣтътъ е устроенъ, той прѣдставя пѫть, методъ, чрѣзъ който Богъ работи. Когато изучаваме минералитѣ, скѫпоцѣннитѣ камъни, растенията и животнитѣ, ние трѣбва да се спираме върху смисъла, който се крие въ тѣхъ. Когато изучаваме свѣтлината, топлината, сѫщо така трѣбва да изучаваме тѣхния смисълъ и прѣдназначение. Слѣдъ създаването на свѣта, Богъ е поставилъ първия човѣкъ въ райската градина, между растения и животни, като му казалъ да ги завлада. Да ги завлада, подразбира да ги изучи, да се ползува отъ тѣхъ, да бѫде разуменъ господарь на земята, ако иска да бѫде щастливъ. Казвамъ: блажени сте, когато Богъ дойде

между васъ и намѣри, че сте свършили работата си и чакате да ви се даде нова.

         Сега ще направимъ една малка екскурзия до в. Дамка.

*

4. Бесѣда отъ Учителя, държана на

20 августъ, 1930 г., 6 ч. с. при II. Рилско езеро.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×